Архив

Tag Archives: ум

ВИПАСАНА ИЛИ САТИПАТАНА МЕДИТАЦИЯ

Будата казал: „Това е единственият начин, монаси, за пречистване на съществата, за преодоляването на тъгата и воплите, за изчезването на болката и скръбта, за достигането на Благородния Път, за осъществяването на Нибана, и той е Четирите Основи на Осъзнатостта.

„Тук (в това учение), монаси, монахът обитава в съзерцание на тялото в тялото, жарко, с ясно разбиране и осъзнато, преодолявайки алчността и мъката в света;
„Той обитава в съзерцание на чувството в чувствата, жарко, с ясно разбиране и осъзнато, преодолявайки алчността и мъката в света;
„Той обитава в съзерцание на съзнанието в съзнанието, жарко, с ясно разбиране и осъзнато, преодолявайки алчността и мъката в света;
„Той обитава в съзерцание на даммата в даммите, жарко, с ясно разбиране и осъзнато, преодолявайки алчността и мъката в света.”

Из Маха Сатипатана Сутта, Четирите Основи на Осъзнатостта

Само осъзнатостта може да ни изведе до постигането на Нибана.
Има 21 различни вида практики, от които да избираме.

Осъзнатостта – сати, е като „пазач”. Махне ли се пазачът, всичко може да влезе. Докато осъзнатостта е на сетивните врати, умовете ни са пазени и чисти.
Никакви неблаготворни ментални състояния не могат да влязат в умовете ни, защото осъзнатостта е там и пази сетивните врати.

Какво е осъзнатост?

„Осъзнатост” е превод на думата „сати” на пали. Проповедта се казва Сатипатана – имаме думичката „сати”. Това „сати” се превежда като „осъзнатост”. Може би няма по-добра дума.

„Сати” буквално означава спомняне, (опомняне), но покрива много повече от това. Етимологично „сати” означава спомняне, но в нормалната му употреба означава много повече. „Сати” се определя в Коментарите като спомняне и характеристиката му се казва, че е „не-потрепваща”, това означава, че „не се носи по повърхността”. Ако е сати, не може да е повърхностно, трябва да проникне дълбоко в обекта. Сати се казва, че има функцията да не губи обекта. Докато има сати, или осъзнатост, ние не губим този обект, не го забравяме. Тя е като пазачът на портата. Това наричаме осъзнатост.

„Основи на осъзнатостта” означава „установяване” на осъзнатост или „твърдо установена осъзнатост” или „осъзнатост твърдо установена”.

В проповедта Будата казва, че има четири основи на осъзнатостта. Когато практикувате випасана, вие практикувате и четирите основи на осъзнатостта, но ги практикувате разбъркано, произволно, а не една след друга, както са дадени в проповедта. Това е така, защото, когато практикувате випасана, трябва да сте осъзнати за обекта в настоящия момент.
Каквото възникне – то е нашият обект.
Не можете да си позволите да не сте осъзнати за обекта в настоящия момент. Обектът в настоящия момент може да е един от тези четири: понякога е тялото, понякога чувствата, понякога съзнанието и понякога са дамма обекти. Наблюдавате каквото възникне. Нямате избор. Затова понякога випасана медитацията се нарича „безизборна медитация”.
За да се надигне ясно разбиране, за да има осъзнаване, ни трябва още едно нещо и това е концентрацията. Без концентрация не може да има ясно разбиране.
Концентрацията е ментално състояние или ментален фактор, който държи компонентите на ума фокусирани върху обекта и не им позволява да ходят при други обекти. Например, ако вземете дъха си за обект, умът ви е фокусиран върху дъха и не ходи никъде другаде.
Когато имаме концентрация, умът се успокоява и става тих и това е моментът, в който започваме да виждаме неща.
Това е като водата. В началото във водата има пясък или тиня и не можем да видим ясно. Но когато пясъкът или тинята се утаят, водата става чиста и можем да виждаме през нея. Умът трябва да е утишен като водата, защото има много частици тиня или много ментални зацапвания. Ние трябва да уталожим тези ментални зацапвания, които се наричат ментални пречки – за да можем да виждаме ясно. Когато водата на ума ни стане прозрачна, тогава се надига ясното разбиране или истинското познание за нещата.
Ценността на осъзнатостта:
Осъзнатостта е регулаторен ментален фактор. Тя помага да не прекалим с усилието, да не прекалим с концентрацията и т.н.

Първата основа е тялото: Понякога тялото не означава цялото физическо тяло, а група от някои материални качества. Дишането също се нарича тялото. Различните части на тялото също се наричат тялото. Под думата „тяло” трябва да разбираме всичко, което се асоциира с тялото.

Втората основа е чувствата: Чувството е ментално състояние. Имаме болка, физическа болка и изпитваме тази физическа болка с ума си. В нашия ум има ментално състояние, което се нарича чувство. Понеже е болка, чувството е болезнено чувство. Когато Будата казал монахът съзерцава чувството в чувството, е имал предвид менталното състояние, а не задължително болката. В практика, когато имаме болка, трябва да се концентрираме върху болката и да бъдем осъзнати за нея, защото това е нещо практично. Но всъщност когато си отбелязваме „болка, болка”, ние си отбелязваме менталното състояние, което чувства болката в тялото. Това чувство може да е три вида: приятно, неприятно, неутрално.

Третата основа е съзнанието. Обикновено се превежда като ум, но мисля, че съзнание е по-добър превод. Думата на пали е „чита”. Това означава съзнание. В будистката психология умът се състои от четири неща. Тоест това, което наричаме „ум” е комбинация от четири неща. Понякога може да има объркване относно тези термини: ум и съзнание. Ще кажем, че първо, умът се състои от две неща – съзнание и ментални фактори. Съзнанието се дефинира като яснота за обект.
Тук яснотата не е като яснотата при медитация. Тя е като аз да съм наясно, че там има някой, макар да гледам насам. Този вид яснота се нарича съзнание – поне от гледна точка на Абидамма.
Макар да използваме думата „съзнание” за думата „чита” , преводът не е съвсем точен. Съзнанието се определя като ментално състояние, което е яснотата за обекта. Само когато има яснота за обекта, може да има контакт с обекта, чувство за обекта, харесване на обекта, нехаресване и т.н. Тези ментални състояния са подчинени на съзнанието, но са и компоненти на ума.
И така, първо, умът се дели на две – съзнание и ментални фактори. Контакт, чувство, възприятие, внимание, харесване, нехаресване и т.н. – всички те се наричат ментални фактори.
Според Абидамма те са 52 и тези 52 са групирани в три – чувство, възприятие и ментални формации.

Последната основа е даммата. Тази пали дума е особено трудна за превод и означава много неща в много различни контексти. Най-често, в този случай, тя се превежда като ментални обекти.
Съзерцаване на дамма обекти: ако се концентрирате върху гнева, тогава съзерцавате дамма. Ако видите нещо и осъзнато го гледате, тогава извършвате съзерцание на дамма обект. Съзерцанието на дамма обекти е много широко понятие и включва менталните пречки, агрегатите, факторите на просветлението и Четирите Благородни Истини.

Както казахме, тези четирите се практикуват произволно, така че когато наистина практикувате, не се опитвайте да разберете кое точно правите, това е разсейване.

Като практикуващи випасана разглеждате това, което е в настоящия момент. Каквото и да е то, ваш дълг е да бъдете осъзнати за този обект, за да нямате желание и скръб за него. Докато сте осъзнати за обекта в настоящия момент, се справяте добре, медитацията ви е добра. Не е добре, когато се отнасяте по мислите си и забравите за медитацията за секунди и дори за минути. Това не е добре.
Но докато сте осъзнати, се справяте както трябва.

Това, което е важно за випасана е първо, да сте осъзнати за обекта в настоящия момент. Понякога можете да се изпуснете и да се отнесете и това изпускане може да стане обект на осъзнанаването ви. Винаги трябва да има фокус на осъзнаване. Винаги, осъзнатост – тук, осъзнатост – там. И ако осъзнатостта ви е интензивна, тогава ще имате бърз прогрес и ще започнете да виждате истинската природа на нещата.
Ще започнете да виждате, че обектите се надигат и отминават (изчезват). Когато виждате надигането и изчезването, виждате, че те са нетрайни. Когато виждате, че са нетрайни, виждате незадоволителната (страдателната) им природа, както и без-азовата природа, или че нямате никакъв контрол върху тяхното надигане и отминаване.

Когато ги видите, се казва, че виждате трите основни характеристики (трите сигната) на всички обусловени феномени. Виждането на трите характеристики на всички обусловени феномени е есенцията на випасана.

Ако практикувате випасана, трябва да видите тези три характеристики, защото думата „випасана” означава „ да видиш по различни начини” и виждането по различни начини означава да виждате в светлината на нетрайността, на страданието и на без-азовостта.

За да видим тези три характеристики, трябва да наблюдаваме, да гледаме и да внимаваме за обектите в този настоящ момент.

Сайадо Силананда

Advertisements

Поносимото раздразнение от съществуването
Ajahn Sumedho

Един от начините да върнем ума в настоящето – да се заземим в основната медитация – е да медитираме върху тялото и дъха. Можем да го правим винаги, когато се изгубим или отнесем по мисли или чувства: просто си спомнете, аз още дишам, тялото още е тук. Това ще ви заземи. Ще установи осъзнатост в настоящето.
Емоционално ние можем да се противопоставим на тази проста практика. Може би търсим нещо друго. Не изглежда достатъчно важно да наблюдаваме дъха си, стойката си, усещането на тялото такова, каквото е, тези неща ги пропускаме. Но аз ви окуражавам да имате пълна вяра в тази практика на „настоящия момент”, на това, какво се случва с дъха и тялото ни.
Съзерцавайте тялото. Подобна нагласа допуска интуитивното осъзнаване, че тялото е в ума. Конвенционалният начин на мислене за ума е, че той е в тялото. Средният американец би казал: „Умът ми е тук горе, той е мозъкът ми.” На Запад ние сме обсебени от мислене, идеи, интелектуални постижения – и всичко е горе в главата. В Тайланд обикновено сочат сърцето, когато говорят за ума. И в двата случая мислим, че той е вътре в нас.
Но има и друг начин: съзерцавайте тялото като намиращо се в ума. Вие можете да осъзнавате тялото си само като слушате, наблюдавате или се отваряте за усещанията му. Когато мислите за дясното си кутре, то става съзнателно преживяване. Много е хубаво за тялото да бъде прието, допуснато в съзнанието, а не отхвърлено, неразбрано или експлоатирано. Обикновено ние или игнорираме тялото си или го експлоатираме за удоволствие.
Но вместо това можем да се вслушаме в ритмите му, да разгледаме чувствата му, чувствителността му – посредством очите, ушите, носа, езика и тялото. Тази чувствена сфера, в която сме родени, е нещо, което можем да съзерзаваме. Умът може да наблюдава чувствителността : топлина и студ, удоволствие и болка, красота и грозота, хармонични звуци или дразнещи шумове, ароматни миризми или ужасна смрад. Солено, сладко, меко, люто, горчиво – всичко е чувствителност. И ние се чувстваме добре или зле, подтиснати или приповдигнати.
С тялото като фокус, открих, че е от голяма помощ да се свързвам и с неутрални усещания. Съзерцавайте как едната ръка докосва другата или натискът на дрехите върху тялото ви. Човешките същества обичайно забелязват само крайностите на сензорния опит – когато тялото се чувства истински здраво или в голяма болка. Не забеляваме неутрални усещания, освен ако много не внимаваме. Освен това имаме навика да игнорираме леко неприятните усещания. Когато се чувстваме леко некомфортно, просто игнорираме това чувство, поне докато не стане твърде дразнещо.
Тази сфера и тази форма – целият този космос, който изживяваме – е една сетивна сфера, чувствителна сфера. Можем да съзерцаваме тялото сякаш е в ума. Това означава, че можете да го вкарате в съзнанието – краката, ръцете, главата, лицето, раменете, гърдите, гърба, кръста, бедрата, всичко. Тази рефлексия върху тялото е една от Основите на Осъзнатостта. Основа означава, че е нещо, което винаги имате. Тялото е с вас, докато умрете. То е нещо тук и сега.
Осъзнатостта върху тялото е начин да го видите на езика на Дамма, а не на езика на личните привързвания. Ние имаме навика да приемаме чувствителността като нещо лично, докато тя е нещо естествено, природа. Да забележим чувствителността означава да сме рефлективни, иначе просто неволно реагираме на удоволствие и болка, възхвала и обвинение, харесване и неприязън, топло и студено. Да сме рефлективни означава да забелязваме: така стоят нещата. Да имаш човешко тяло е така. То ще е източник на продължително раздразнение, независимо колко се опитваме да го облекчим. Американците направиха удивителни неща през последните 100 години, за да направят живота все по-удобен, но ние сме все така непрестанно раздразнени насред целия този комфорт.
Това, което имам предвид е, че понеже тази сфера е чувствителна, тя е също така и „дразнеща”. Нещо все ни връхлита, все ни въздейства по някакъв начин. Дори когато затворим очи, чуваме шумове или изпитваме телесни болки. Винаги има нещо, което въздейства на съзнанието ни, някакво дразнение. Дори приятните условия са дразнещи, когато ги съзерцаваме. Всеки сетивен опит в основата си е дразнещ за ума. Това е преживяването на чувствителността. Обусловената сфера, в която живеем в тази продължителност на живота на това тяло, е състояние на чувствителност и дразнение и това предполага, че ще бъдем раздразнени, докато тялото не умре.
Но ние можем да издържим това. Поносимо е. Няма нищо лошо в дразненето. Не е страшно. Просто е нещо, което да съзерцаваме и приемем каквото е. Когато не приемате изживяването и търсите нещо друго – начин на живот, където вече никога няма да сте раздразнени – просто си хабите живота, търсейки рай в сфера, която не е райска.
Светът, в който живеем, е такъв; ще изпитваме и удоволствие, и болка. Обществото ще ни величае и вини. Колко души са само величани през целия си живот? И никога не са обвинявани и критикувани? Всички искаме да сме уважавани, да имаме късмет и успех. Всички се страхуваме от провал, презрение, пренебрежение или отхвърляне. Казваме си: „Искам да съм преуспял и щастлив. Искам да имам добро здраве. Искам да съм привлекателен, приемлив, уважаван, обичан, възхваляван, богат, обезпечен.” Не искаме да се разболяме, да изглеждаме грозни, да загубим косата си или всичките си пари.
Това са светски ценности: вечно се опитваме да получим най-доброто и да избегнем най-лошото. Когато разглеждаме това, разбираме, че добро и лошо, успех и провал, възхвала и обвинения са с равна стойност на езика на медитацията. Духовното развитие не зависи от това дали сте преуспели, щастливи, здрави, богати или харесвани. Всъщност понякога учим най-много, когато сме от другата страна: от болести, разочарование, обезверяване, разбито сърце, несподелена любов и всичко останало. Можем да се сдобием с много сила, ако сме склонни да съзерцаваме тези опитности.
Когато поглеждам назад към собствения си живот, изпитвам благодарност за всички преживявания, които на младини съм възневиждал. Дори през по-голямата част от монашеския си живот се изживявах с мисълта, че някои неща са били нечестни и не е трябвало да ми се случват. Когато и да си спомнех онези събития, изпитвах вътрешно негодувание. Но просредством съзерцанието сега съм благодарен за тези нещастия в живота си. Когато животът стане суров и нещата не се развиват добре, нещо трябва да се надигне, вие трябва своего рода „да го поемете”, да го издържите, да оцелеете от това, което смятате за най-презряно или вярвате, че е нечестно или несправедливо. Тези моменти – на сривове и подеми в човешкия опит – са ми давали много сила.
Животът не е само лек и приятен, купон след купона. Тази сфера е дразнеща. Това е сферата на дукка, на опитности, които ни дразнят и ни карат да причиняваме страдание, ако не сме внимателни. Тази внимателност (осъзнатост) е разясненият от Будата път за реализиране на нестрадание. Той не е казал недразнене; той също се дразнел от живота след просветлението си, но не създавал страдание.
Пътят за реализиране на това нестрадание е чрез внимателност (осъзнатост), чрез наблюдаване и слушане, чрез насочване на вниманието върху тялото и дъха. Тренирайте се да правите това – и когато медитирате, и когато миете чинии или работите в кухнята, или вървите от едно място към друго. Навсякъде. Непрекъснато си припомняйте: „Къде съм? Какво правя?” Все повече и повече интегрирайте чувството да насочвате вниманието към това какво се случва сега, вместо да препускате от тук там. Ние обикновено бързаме да измием чиниите, за да направим нещо друго по-важно, като медитация. Но миенето на чиниите е част от съзнателната опитност. Когато миете чиниите, това също е медитация. Не виждайте нещата като пречки за практиката, а като възможности да интегрирате осъзнатост в потока на живота.
Формалната медитация – седенето за 45 минути – ни помага да развием тази способност да сме осъзнати. Учим се да се справяме с болката в краката и гърба, с неприятните мисли или бродещия ум. Никой от нас не иска болка или неспокойство или каквото и да е неприятно преживяване, но практиката не е за това да се отървем от тях. Вместо това се учим да ги приемаме такива, каквито са. Наблюдавайки усещанията в тялото, ние виждаме как те се променят от самосебе си. Не се постоянни. Не са абсолютната реалност. Учим се как да бъдем търпеливи и да издържаме емоционално това, което сме мислили, че не можем да понесем. Можем да понесем физическата болка, глада, жегата, студа, възхвалата и обвиненията, всяко раздразнение.
Това, което ви препоръчвам не е волева практика – „Ще премина тази бариера на болката!” или „Няма да се дам на слабостта.” – а по-скоро ориентирана към вярата практика. Просто наблюдавайте и бъдете свидетели. Съзерцавайте различните усещания и реакции, физически и емоционални, които изпитвате в настоящия момент. Това ни помага да ги понесем, да изтърпим, когато умът казва: „Не издържам повече!” Ние можем да издържим. Можем да издържим всичко.

ОБУЧЕТЕ ТОЗИ УМ

 

Обучаването на този ум… Всъщност на този ум му няма нищо. Той е сияен във и за себе си. И е естествено спокоен. А защо сега не се чувства спокоен – защото се губи в собствените си настроения. На самия ум му няма нищо. Той просто обитава в естественото си състояние. Това че понякога се чувства спокоен, а друг път не, е, защото бива подлъган от настроенията си. На необучения ум му липсва мъдрост. Той е глуповат. Настроенията идват и го подлъгват ту да изпитва удоволствие, ту страдание. Щастие, после тъга. Но естественото състояние на човешкия ум не е на щастие или тъга. Изпитването на щастие или тъга не е самият ум, а само тези настроения, които са го подлъгали. Умът се губи, отнася се по тях без никаква представа какво става. И в резултат ние изпитваме съответно удоволствие или болка, защото умът още не е обучен. Още не е много умен. И ние си мислим, че това, което страда или е щастливо, е умът ни, докато в действителност той просто е изгубен в различните си настроения.

Истината е, че този наш ум по природа е мирен. Той е неподвижен и спокоен като лист, който не е подухван от вятъра. Но ако вятърът духне, тогава той се понася. Прави го заради вятъра. Така става и с ума –  заради тези настроения бива улавян от мислите. Ако умът не се губеше в настроения, нямаше да се отнася. Ако разбираше природата на мислите, щеше да остава неподвижен. Това е естественото състояние на ума. И сега ще практикуваме, за да видим ума в неговото изначално състояние. Мислим си, че умът сам по себе си е блаженстващ или мирен. Но в действитеност той не създава реално удоволствие или болка. Мислите са дошли, подлъгали са го и той се е заплел в тях. Трябва да обучим умовете си, за да покълне мъдрост и да разберем истинската природа на мислите, а не слепешката да ги следваме.
Из „Вкусът на свободата“, Ajahn Chah

ЗА МЕДИТАЦИЯТА

Да успокоите ума означава да намерите верния баланс. Ако насилите ума си, той ще стигне твърде далеч, ако не се стараете достатъчно, няма да стигне до никъде, ще изпусне точката на баланса.

Нормално умът не е неподвижен. Непрекъснато се мести. Ние трябва да го подсилим. Подсилването на ума и подсилването на тялото не са едно и също нещо. За да подсилим тялото,  трябва да го упражняваме и напъваме, за да укрепне, но подсилването на ума означава да го усмирим, а не да мислим за това или онова. За повечето от нас умът никога не е бил спокоен, никога не е имал енергията на самади, така че ние трябва да я установим в някаква граница. (самади е състояние на концентрирано спокойствие в резултат от медитационна практика) Седим в медитация и стоим с „онзи, който знае”.

Ако насилим дъха си да бъде твърде продължителен или твърде кратък, няма да сме в баланс и умът няма да се усмири. Това е като приучването на работа с шевна машина на педал. Първоначално тренираме с педала, за да оправим координацията си и тогава започваме да шием. Следването на дъха е нещо подобно. Не се занимаваме с това колко дълъг или къс е, колко слаб или силен, просто го забелязваме. Оставяме го да бъде, следвайки естественото дишане.

Когато е балансирано, ние вземаме дишането за обект на медитацията си. Когато вдишаме, началото на дъха е при върха на носа, средата му е в гърдите, а краят – в стомаха. Това е пътят на дъха. Когато издишаме, началото на дъха е в стомаха, средата – в гърдите, а краят му – на върха на носа. Просто наблюдавайте този път на дъха от върха на носа до гърдите и стомаха, после от стомаха до гърдите и върха на носа. Отбелязваме тези три точки, за да направим ума твърд, да ограничим менталната активност, така че вниманието и самоосъзнатостта лесно да се надигнат.

Когато вниманието ни се установи върху тези три точки, можем да ги оставим и да забелязваме вдишането и издишането, концентрирани единствено върху върха на носа или горната устна, където въздухът минава при влизане и излизане. Не е нужно да следваме дъха, а само да установим вниманието си отпред, на върха на носа, и да наблюдаваме дъха в тази точка – как влиза и излиза, как влиза и излиза…

Не е нужно да мислите за нещо специално, съсредоточете се само върху тази проста задача, запазвайки постоянно присъствие на ума. Няма нищо повече за правене, само вдишване и издишване.

Скоро умът става спокоен, а дишането – неуловимо. Умът и тялото стават леки. Това е правилното състояние за медитация.

Когато седим в медитация, умът става префинен, но в каквото и състояние да е, трябва да се опитваме да го осъзнаваме, да го разпознаваме. Менталната активност присъства заедно със спокойствието. Имаме „витака”. „Витака” е действието, което отвежда ума към темата за съзерцание. Ако няма много внимание, няма да има много „витака”. После следва „вичара” – съзерцанието около тази тема. От време на време могат да се надигат различни слаби мисловни отпечатъци, но нашата себеосъзнатост е най-важна – каквото и да се случва, ние неотклонно го разпознаваме. Навлизайки по-дълбоко, непрекъснато осъзнаваме състоянието на медитацията ни, като разпознаваме дали умът ни е твърдо установен. Така присъстват едновременнно и концентрация, и осъзнатост.

Да имаш спокоен ум, не означава да не се случва нищо. Мисловните отпечатъци продължават да се надигат. Например, когато говорим за първо ниво на вглъбеност, казваме, че то има пет фактора. Заедно с витака и вичара, с темата за съзерцание се надига пити (екстаз), а после и сука (щастие). Тези четири неща се помещават заедно в ума, установил се в покой. Та са като едно състояние.

Петият фактор е екаггата, или съсредоточие. Може да се чудите как е възможно да има съсредоточие при наличието на други фактори. Това се случва, защото те се обединяват върху основата на спокойствието. Заедно се наричат състояние на самади. Те не са ежедневни състояния на ума, а фактори на вглъбяването. Това са пет характеристики, но те не смущават основното спокойствие. Имаме витака, без това да смущава ума. Вичара, екстазът и щастието се надигат, но не смущават ума. Съответно умът е като едно с тези фактори. Това представлява първото ниво на вглъбеност.

Не е нужно да го наричаме първа джана, втора джана, трета джана и т. н. Нека го наричаме „спокоен ум”.

(джана е напреднало състояние на концентрация или самади, където умът се слива с обекта на медитация. Дели се на четири нива, като всяко е прогресивно по-усъвършенствано от предходното)

С прогресивното успокояване на ума той ще се освободи от витака и вичара, като останат само екстаза и щастието. Защо умът се очиства от витака и вичара? Защото с изфинването му, тези дейности става твърде груби, за да се запазят. На този етап, с отпадането на витака и вичара се надига чувство на дълбок екстаз и може да бликнат сълзи. Но със задълбочаването на самади, екстазът също отпада, като остават само щастие и съсредоточие. Докато накрая дори щастието отпада и умът достига най-голямото си пречистване. Има само спокойствие и съсредоточие, всичко друго е отпаднало. Умът стои неподвижен.

Това може да се случи, когато умът е спокоен. Не е нужно да мислите много за него, то се случва от само себе си, когато причинните фактори са узрели. Това се нарича енергия на спокойния ум. В това състояние умът не е сънлив; Петте пречки – сетивното желание, омразата, безпокойството, унинието и съмнението са отпаднали.

Но ако мисловната енергия още не е силна и вниманието е слабо, от време на време ще се надигат смущаващи мисловни отпечатъци. Умът е спокоен, но сякаш има една облачност в спокойствието. Макар да не е обичайната сънливост, някои отпечатъци ще се проявят – може би ще чуем звук или ще видим куче. Не е съвсем ясно, но не е и сън. Това е защото тези пет фактора са се разбалансирали и са отслабнали.

Умът е склонен да играе номера в тези нива на спокойствие. В такова състояние може да се надигнат образи, през което и да е от сетивата, и медитаторът да не разбира какво точно става. „Спя ли? Не. Сън ли е? Не, не е…” Тези отпечатъци се надигат от едно средно ниво на спокойствие. Но ако умът е действително спокоен и ясен, ние не се усъмняваме в различните мисловни импресии или образи, които се надигат. Въпроси като „Отнесох ли се? Спях ли? Изгубих ли се?…” не възникват, защото те са характеристики на един ум, който още се съмнява. „Спя или съм буден?”… Тук умът е объркан. Това е ум, изгубил се в настроенията си. Като луната, която минава зад облак. Още можете да я видите, но облаците са я направили леко замъглена. Не е като луната, изплуваща зад тях – ясна, открояваща се и ярка.

Когато умът е спокоен и твърдо установен във внимание и осъзнатост, няма съмнение относно различните феномени, с които се сблъскваме. Умът категорично ще мине отвъд Пречките. Ясно ще разпознаваме всичко, което възниква в него, такова, каквото е. Съмнението го няма, защото умът е ясен и ярък. Такъв е умът, достигнал самади.

На някои хора им е трудно да навлязат в самади, защото нямат съответните наклонности. Самади е там, но не е силно и твърдо. Но човек може да постигне покой посредством мъдрост, като съзерцава и вижда истината за нещата, решавайки проблемите по този начин. Това е прилагане на мъдрост, а не на силата на самади. За постигане на спокойствие в практиката, не е нужно да седите в медитация. Просто се запитайте: „Ей, какво е това?” и решете проблема си още в този момент! Такъв е човекът с мъдрост. Може би той не може да постигне високи нива на самади, макар да му е нужно някакво, за да култивира мъдрост. Това е като разликата в отглеждането на ориз и царевица. Някой може да разчита повече на ориза за прехраната си. Нашата практика може да е такава – да разчитаме повече на мъдростта за решаването на проблеми. Когато видим истината, се надига спокойствие.

Двата начина не са еднакви. Някои хора имат просветление и са силни в мъдростта, но нямат много самади. Когато седят в медитация, не са много спокойни. Те много мислят, разсъждават върху това и онова, докато не съзерцаят щастието и страданието и не видят истината за тях. Някои хора имат повече уклон към това, отколкото към самади. Просветлението за Дамма може да настъпи във всяко състояние – било то в стоеж, движение, седеж, или легнало положение… Чрез виждане, чрез отказ, тези хора постигат мир. Постигат мир, чрез разбирането на истината, чрез минаването отвъд съмнението, защото са го прозрели сами.

Други хора имат съвсем малко мъдрост, но тяхното самади е много силно. Те бързо навлизат в много дълбоко самади, но нямайки много мъдрост, не могат да уловят замърсяванията си, не ги разпознават. Не могат да решат проблемите си.

Но независимо кой подход използваме, трябва да се откажем от погрешното мислене, като оставим само правилните представи. Трябва да се отървем от объркването, като оставим само спокойствието.

И двата пътя ще ни изведат на едно и също място. Това са двете страни на практикуването, но спокойствието и прозрението вървят заедно. Не можем да минем само с едното. Те трябва да вървят заедно.

Това, което „гледа отгоре” различните фактори, които възникват при медитация, се нарича сати – внимание. Това сати е условие, което посредством практикуване, може да помогне за възникването на другите фактори. Сати е живот. Когато нямаме сати, когато сме невнимателни, все едно сме мъртви. Ако нямаме сати, речта и действията ни нямат смисъл. Сати е просто събраност. Тя е причината за надигането на осъзнатостта  и мъдростта. Каквито и добродетели да сме култивирали, те са несъвършени, ако им липсва сати. Сати е това, което ни пази, докато стоим, ходим, седим и лежим. Дори когато вече не сме в самади, сати трябва да продължи да присъства.

Каквото и да сме направили, разбирането за него се надига. Ще се надигне срам. (това е срам, основан на разбирането за причината и следствието, а не емоционална вина) Ще изпитаме срам за нередните неща, които вършим. С нарастването на срама, ще нарасне и събраността. С нарастването на събраността, ще изчезне незаинтересоваността. Дори да не седим в медитация, тези фактори ще присъстват в ума.

И това се надига от култивирането на сати. Развивайте сати! Това е качеството, което разглежда работата, която вършим в настоящето. То има реална стойност. Трябва да познаваме себе си непрекъснато. Ако се знаем по този начин, правилното ще се отличи от погрешното, пътят ще стане ясен и причината за срама ни ще изчезне. Ще се надигне мъдростта.

Можем да сведем практиката до морал, концентрация и мъдрост. Да си събран, да се контролираш, това е морал. Твърдото установяване на ума в този контрол е концентрация. Пълното, всеобхватно знание в рамките на заниманията ни е мъдрост. Практиката, накратко, е просто морал, концентрация и мъдрост, или с други думи – пътят. Няма друг начин.

Из „Вкусът на свободата“, Ajahn Chah