ПРЕКОСЯВАНЕ НА ПОТОПИТЕ

Един начин да говорим за транцедентност, освобождение или както възприемате духовната пътека е използването на метафората „прекосяване на потопите”. Интересът към дълбоката промяна се провокира от чувството, че си заливан от събития, от чувството, че си потопен и дори се давиш в тревоги, задължения, напрежение. Това са „потопите”. И прекосяването им е преминаването през всичко това, за да намериш твърда почва. Нужна е малко работа, малко умение, но можем да го направим.

И така: потопите. Нашето преживяване е сблъскване и сливане на външни и вътрешни потоци от събития. Осъзнаването на нещо външно активира момент на разпознаване какво е това нещо – музикално изпълнение, стар приятел, познат вкус – заедно със степен на интерес, удоволствие или тревога, които могат да бъдат по-нататъшни катализатори за действие: да идем по-наблизо, да започнем да говорим, да преровим паметта си за още информация по въпроса. Това вътрешно преживяване нормално занимава вниманието ни до степен на задръстване, когато умовете ни добавят раздуващо количество вътрешна дейност към текущата външна информация. Умът има творчески потенциал, но това не винаги е щастливо преживяване. Понякога вътрешната дейност на анализ, теоретизиране, спомени, изследване, търсене на препратки, вземане на решения и самооценка може да достигне огромни размери. Тогава преживяването на претоварване се развива в изтощение или натиск върху живота ни, който убива спокойствието и радостта и води ума или до временна забрава посредством пиене, наркотици и развлечения, или до необходимостта от терапия, за да се справяме с ежедневието. Това е загубата на баланс, която преживяваме като заливане или давене. Проблемът не е в света или в някакъв наш хроничен дисбаланс, просто не е установена точната връзка.

От друга страна, може да сме имали преживяване на будна неподвижност, в която грижите на деня и всички тривиални вътрешни занимания са спирали или са замирали. Може да е било в присъствието на някое природно чудо или в храм, или под нощното небе, където за момент сме се почувствали възнесени. Само за минути може би нормалното ни усещане за това кои сме, усещането, базирано на движението и тревогите от цялата тази ментална дейност, е отпаднало и е било заменено от чувство за по-дълбоко дихание или дълбочина, или за сливане с вселената. В такова преживяване светът около нас се променя в място на красота или духовно присъствие. Може би сме облекли преживяването в езика на конкретна религия или сме го изтълкували като божествено откровение. Може да е дало тласък на серия по-нататъшни действия. Или може да сме осъзнали, че има и други състояния на съзнанието, освен това, което наричаме обичайно, и че нормалното аз, което преживяваме, всъщност не е фиксирано или абсолютна идентичност. За момент, без да създаваме или отхвърляме нищо, сме преживели промяна както в себе си, така и в света около нас.

Ако имаме метод за преживяване на такива промени и редовно спиране на тривиалностите, можем да изследваме това чувство на спиране и да разберем, че категорично не е нихилистично – не е забрава, а вибрираща, изпълнена с живот неподвижност. Сякаш умът сам се е нагънал и смачкал и сега се разгръща. Скритото неспокойство и напрежението, които едва сме забелязвали, защото са били толкова нормални, са спрели и с тях нормалното ни чувство за това какво сме ние и света се е променило към по-добро. Това „разгръщане” към едно по-широко и дълбоко самоусещане наричаме „трансцедентност”. Ние се променяме и с нас се променя нашия видим свят. На езика на предишната метафора, изплуваме от потопите.

Дамма: По-скоро начин, отколкото техника

Методологиите за трансцендентност са различни: медитация, молитва, набожност, йога, пост, дори психотропни наркотици. В края на краищата, най-полезни ще са тези, които могат да се интегрират в ежедневието с минимална зависимост от външни обстоятелства ли вътрешна идеология. Тогава методът ще е приложим за по-широк кръг от хора и няма да се превръща в източник на допълнително стресираща ментална дейност. Такава е духовната подредба, която Будата нарекъл „Дамма” (Дхарма – Санскр.), и която той описал като: „Пряко достъпна, необвързана със специални събития и моменти, окуражаваща интерес и широта на мисленето (а не вяра), задълбочаваща, осъществима пряко от човека посредством мъдрост (а не индуцирана от другиго). Дамма поддържа и е поддържана от практики като внимателно, рефлективно мислене, култивирана на добрина и състрадание към себе си и другите, успокояване на ума в медитация и постигане на трансцедентно разбиране за феномените, които формират и пораждат менталните ни дейности. Всички тези практики трябва да се разглеждат в светлината на Дамма – гледане на резултатите, а не придържане към някакви догматични становища.

От гледна точка на Дамма – ако умът е изцелен, укрепен и успокоен, ако вече не сме помитани и отнасяни от идеи, съмнения, планове, съжаления, сръдни и фобии – тогава можем да прекосим потопите и, ако използваме будистката метафора, да минем на „Другия Бряг”. Каквато и да е аналогията, подобна тренсцедентност означава, че нито генерираме стрес, нито сме уловени в стресови обстоятелства. Според най-обикновеното обобщение за Даммата на Буда тя представя Четирите Благородни Истини относно страданието и стреса – или дукка (думата има серия значения – от терзание до неудовлетвореност). Тези Истини представят стреса и страданието като неизбежно произтичащи от нашето човешко състояние, но като нещо, което има причина. И тази причина може да бъде елиминирана. И има Път на практики, които водят до елиминирането на този стрес.
Като всяко разгръщане, елиминирането на стреса изисква обгрижване. За да се улесни това, учението на Будата окуражава към постоянно укрепване, лекуване и пречистване на менталната дейност. За целта той е представил теми и инструкции, често пъти на групи (като „петте духовни качества” или „седемте фактора на Просветлението”) Кулминацията им е в медитативни Дамма практики, зависещи от спокоен и уединен контекст, който да подкрепя изследването на ума отблизо. Ако това беше единственият сценарий за духовна подредба на Дамма, щеше да ограничи случаите, при които подобна Дамма може да се практикува, и да стесни смисъла на Дамма до набор от медитативни техники. Но когато разглеждаме как Будата определил Дамма и широко очертал освобождението по отношение на разбиране и път за излизане от страданието и стреса, и ние трябва да използваме по-широк фокус като по-обща основа за Дамма – такава, каквато да отговаря на контекстите и енергиите на нашия активен живот. Съответно, наборът от инструкции, наречени „парами”, или „парамита”, е станал първостепенен в своята полезност и ежедневна приложимост. Изразите „парами”, или „парамита”, носят смисли като „напредвания”, или „съвършенства”, и се отнасят до култивирането на полезни и вещи намерения и действия през деня.

Ежедневни съвършенства

Причината да се формира този набор няколко години след умирането на Будата се дължала на факта, че будисти започнали да ръзсъждават защо на света се появил този човек, който превишавал всички други по дълбочина и обхват на мъдростта си. Много от учениците му развили качества, проявени и от Будата, и също преминали на Другия Бряг, но никой не доближил Будата по отношение на дълбочина, всеобхватност и многостранност в представянето на Дамма. И, за разлика от своите ученици, той реализирал Пътя без учител. Хората си рекли, че този уникален човек трябва да е наследил огромен запас от сили и добродетели в процеса на много животи. Били създадени истории и легенди, за да опишат този процес, в който Бъдещият Буда (Бодисатта, или Бодхисатва) развил парамите като основа за своето бъдещо Просветление. (или Пробуждане). Различните школи избрали различни качества за парами, но в школата, която щяла да бъде наречена Теравада, били определени десет. Теравада използва езика пали, като ги нарича парами, докато другите школи използват класическия санскрит и съответно ги наричат „парамита”. Десетте парами са:

Щедрост – Дана
Морал – Сила
Отречение – Некамма
Различаване или Мъдрост – Паня
Енергия – Вирия
Търпение – Канти
Истинност – Сача
Решителност – Адиттана
Доброта – Метта
Самообладание – Упека

Тези парами формират набор от теми, които до ден днешен се използват в традицията Теравада. Те дават темплейт за енергиите и деятелностите на ума, които не са допълнителни към другите неща, които трябва да правим, а обхващат говоренето ни, работата ни, отношенията и общуването ни с другите, моментите ни на лична интроспекция, вземането ни на решения и формирането на посоките на живота. Ние практикуваме моралност, търпение и всички други парами, докато работим или си гледаме децата, или стоим в задръстване. И защо не? Когато сте в задръстване, можете или да се ядосате и притесните, или да практикувате търпение. Кое ще ви извади от стреса? Схващате картината. Парамите извеждат духовната практика в области от живота ни, в които се объркваме, обекти сме на социален натиск и често пъти сме повлияни от стреса или стресиращи предположения. Даващи една алтернативна ориентация на ума в потока на ежедневните събития, „съвършенствата” могат да дерайлират обструктивните вътрешни дейности и да оставят ума чист. Култивирането на парамите означава да изведем живота си от потопите.

Четирите потопа

Думата „потоп” говори сама за себе си: заливащото, помитащо чувство, което идва, когато сме засмукани от стреса и страданието. В будистките текстове думата понякога се изполва в широкия смисъл – умът, завладян от скръб, ридания и отчаяние в една всепоглъщаща дукка или екзистенционалната дукка от потопа на старостта, болестта и смъртта. В отделни случаи за потопи се говори по отношение на петте пречки, които спъват ума – сетивната жажда, злонамереността, тъпотата и апатията, неспокойната тревожност и съмнението. Медитаторите знаят как всяка една от тях може да затрудни ума в осъществяването на яснотата и умиротворението, към които се стремят.
В най-специфичната си употреба потопите (ога) се отнасят до четирите течения, наричани още „изливания” (асава), които текат под бълбукащия поток на менталната активност. Там те остават невидими, но насочват посоката на този поток. Звучи зловещо, нали? Ако известно време поседите в тишина, без конкретно занимание, ще забележите, че умът започва да броди… към това и онова… към неща, които планирате или трябва да направите, към спомени какво сте правили – добро или лошо, или какво е правено на вас… към идеи и неща, които бихте искали да имате. На моменти можете да се уловите, че повторно изживявате фрагменти от историята си или участвате в сцена, с която трябва да се справите. И заедно с това идват преценките и мненията какво е трябвало вие да направите или другия човек. Всичко това има определена реалност, макар и базирана на оскъдни наблюдения. И при все това, това е потокът на менталната активност, който поглъща вниманието ни и информира действията ни – надига се нежелан и изглежда неудържим. Ако имаме някакъв контрол, той е нищожен, и потокът е толкова обичаен, че е трудно да си представим как ще се възприемаме без него. Всъщност единственото заключение, което този поток представя, докато ни подмята в минало и бъдеще, желания и проблеми, е подразбирането, че това неконтролируемо бродене (самсара) всъщност сме самите ние.

Но ние можем да го изследваме, и това загатва, че известно отдръпване от самсара е възможно. И следователно можем да забележим четирите течения (потопа), които е посочил Будата. Това ще ни даде удобна позиция да скочим или да останем извън потока на ментална активност. Четирите потопа са: потопът на чувствеността, потопът на ставането/изграждането, потопът на мненията и потопът на невежеството.

Потопите на чувствеността и ставането/изграждането

Първият потоп, който ще разгледаме, е течението, което придружава сетивата с емоционални впечатления за желаност или интерес. Това е потопът на чувствеността (камога), поток, под чийто транс сетивните обекти предлагат приятни гледки, звуци, вкусове, аромати и докосвания. С малко опитност и обмислено внимание можем да забележим, че никой от тези обекти – веднъж видян, чут и т.н. – всъщност не ни докарва чувството, което това течение ни обещава, освен за съвсем кратко. Но в нежните и пулсиращи вълни на този потоп обектите на сетивата изглеждат неустоими, очарователни и пораждащи истинско удовлетворение. Но очевидната истина в живота ни е, че не изпадаме в блаженство и дори не сме доволни за дълго от който и да е сетивен контакт. Това се случва ежедневно и при повече късмет е просто добре. Понякога е приятно за малко, понякога не е приятно. Но приятното, веднъж установило се, става нормално… и после отегчително, и желанието за нови източници на удоволствие излиза на преден план. Но ние не получаваме нищо от това, защото изтича през съзнанието ни като вода през юмруците ни. Сетивният входящ сигнал със своето удоволствие и неудоволствие отминава. И толкова. Това е то. Защо да го превръщаме в нещо повече? Щяхме да сме го разбрали още на тригодишна възраст, ако я нямаше хипнотичната сила на чувствения потоп. Но в този транс ние приемаме, че нямаме алтернативи.

На второ място идва потопът, наречен „ставане” (бавога). Това е потопът, който носи времето и идентичността. Когато погледнете преживяването директно, е очевидно, че всичко, което сме или имаме, се случва сега. Спомените ни се случват сега и резултатите от това, в което сме участвали, стават сега. Нашите проектирани сценарии за бъдещето се случват сега и нашите действия, чиито последици може да се появят в бъдещето, се случват сега. Още повече, нашето осъзнаване за това състояние на нещата, чувствата и реакциите ни – се случват сега. И въпреки това, в ума ни има течение, което създава една осезаема идентичност, която е била, е и ще бъде. По повърхността му се носят тревоги и очаквания за това какъв ще бъда, носталгия и съжаления за това какъв съм бил. Може да се оформи и самоувереност: „Щом съм бил това, заслужавам да стана онова.” Или в негативен вариант: „Аз никога не съм бил такъв, така че никога няма да стана от онези.” В този потоп има много драма и страдание, и стрес – толкова много, че пропускаме да се запитаме: „Кой е този персонаж?” Щом като имам единствено картини на това, което съм бил, и истории за това, което мога да бъда или ще бъда, мога ли да съм наясно кой съм аз сега? Когато зададем този въпрос и отдадем цялото си внимание на настоящето – във фокуса, който със сигурност ни дава най-ясно и стабилно впечатление кои сме – откриваме, че образите се разпадат като отражение в река, което мушкаме с пръст. И с разпадането на тези образи цялата тежест, отчаяната нужда или всепоглъщащото безпокойство внезапно потъват без следа. Има едно тършуване, едно зацапване на вниманието, промяна в енергията и сме оставени пипнешком във вълните. Магията на потопа на ставането не действа в настоящето. Затова го изследваме – защото чрез изследване изплуваме от него.

Но също както при потопа на чувствеността, е много трудно да останете извън него. Силата на тези потопи се базира на факта, че за обичайното ниво на съзнание и на света има конкретни сетивни обекти, има време и идентичност и те са важни. Да, те наистина са важни. Но е невъзможно да отделите гледките, звуците и останалите сетивни сигнали от транса на тяхната асолютна желаност, за да ги възприемете такива, каквито са. За целта трябва да подходим към сетивния свят с мъдрост и истинност. Трябва да забележим, че непрестанно тече, че е в непрекъсната промяна и че чувствата и менталните състояния, които поражда, също се променят. Забележите ли това, сънят на чувствеността няма да се надигне; можете да сте във, но не от сетивния свят – и това ви помага да се справите с него с вещина. Изучаваме сетивния свят, за да го спасим от потопа на нашия транс и докато правим това, развиваме парами като мъдрост, истинност, морал и отречение.
Почти същото е в сила за бавога. Нашите действия имат своите ефекти. Ако действате злонамерено и мамите, ставате злонамерен измамник. Действайте със състрадание и ще станете великодушен, с голямо сърце. Ние явно „ставаме” резултатите от от нашите предишни действия; имаме наследство и потенциал за бъдещето. Но когато изучаваме ставането по-отблизо, можем да забележим, че каквото е станало – а именно, умственото състояние в настоящето – това е то. Може да е добро или лошо умствено състояние, но то не е идентичност. Ако беше идентичност, щяхте да сте в това умствено състояние от раждането до смъртта си; нямаше да има възможност за промяна или развитие, или упадък. Добрите и мъдрите хора понякога също си изпускат нервите, а жестоките хора могат да имат слабост към кучето си или да преразгледат поведението си и да се поправят. Сега можем да отстъпим от това течение на предполагаемия аз, който сме, и представата за света, която проектира. И можем да кажем: „Не! Придържането към това генерира страдание. Или ме повлича надолу, или ме прави закоравял и нехаен.” Осъзнавайки накъде ни влачи този потоп и кои изглеждаме в него, можем да отстъпим извън него за достатъчно дълго, така че да изберем алтернативна посока. Капацитетът да направим това отново зависи от подводното течение на парамите.

С две думи, ставането не може да се прескочи, но може да бъде осъзнато, овладяно и насочено. Правилно насочен, този поток на причинността може да отведе ума към осъществяването на парами в медитативното умение на Просветления ум. Тук легендата за родилия се на този свят Буда след дълго култивиране на десетте съвършенства има потвърдим пръстен от истина. Самата дума „Буда” означава „безкрайна мъдрост” и тя се надига от едно непрестанно култивиране на предразположенията, нагласите и намеренията, които конституират парамите. Те носят своя най-сладък плод в медитацията, но корените им са в ежедневната мъдрост, която изважда ума от потопите.

Потопите на мненията и невежеството

Има още два потопа: на мненията (дитога) и на невежеството (авиджога). „Мненията” се отнасят до инстинкта ни да се вкопчваме в схващания, становища и догми, за да се сдобием с позиция. Те могат да са всичко от „Будизмът е най-хубавата религия” до „Либералната партия е честна и справедлива и мисли за доброто на нацията”. И от „Жените са безнадеждни шофьори” до „Нашата нация е извор на истина и хармония в един жесток свят”. Или едно мнение може да е много по-лично: „Аз съм Телец и това означава, че ще се разбирам добре със Скорпион.” Такива широкоскроени обобщения формират лесна база за решения, лоялности и становища за света. В историята обществата са приемали мнения като: „Има вещици, които си общуват с дявола и носят болести по посевите и мор по градовете.” Или са приемали становището, че евреите са зараза и трябва да се унищожат; или че комунистите са проникнали в обществения живот ан САЩ и ще превземат страната. И тези мнения, базирани на чувство за чистота, праведност или дори Божествена воля са оправдавали убийства и жестокости, омраза и загуба на свободата. И ние можем да се ужасяваме от подобни събития до такава степен, че да останем слепи за факта, че всички сме подвласти на потопа на мненията. „Джоузеф е идиот, на който не бива да се позволява да кара кола.” „Остави децата да правят каквото искат и ще си имаш грижи.” И т.н. Дори „Аз никога не приемам политически и религиозни становища, защото всичко е въздух под налягане.” – това пак е просто мнение.

Има няколко очевидни характеристики на потопа на мненията. Едната е, че поставя живота в абстрактното, че сумира хората в групи и създава „нещо”, от което можем да се дистанцираме. От тази перспектива умът може да формира спретнати разделения: между мен и другите. Съответно потопът на мненията изолира; и по-издайнически, тегли разделителна граница, през която не преминават уговорки или емпатия, а понякога дори и етически стандарти. Веднъж решил, че вие сте идиот, на когото не бива да се позволява да шофира, аз няма да обсъждам с вас защо мисля така (но мога да ви го изкрещя в лицето). И ако смятам, че по рождение сте некадърен, вероятно няма да ви предложа да ви обуча. В случаите, когато мненията са поставили етикети като „зло”, „прокълнато” или „маловажно”, това не само не подлежи на уговорки и проверка на фактите, но може да доведе до най-хладнокръвни действия, причиняващи смърт, унижение и наказание. В Европа през 16 век животните били заклеймени, че не изпитват удоволствие или болка, и горенето на клади на живи котки, събирани в чували, било смятано за забавление. И така нататък. Придобиването на мнения и становища застрашава емпатията и етиката.

Друга характеристика на потопа на мненията е, че дава на човек позиция, чието високомерие понякога заглушава разума и самия инстинкт за живот. Християнската секта „Портите Небесни” през 20 век толкова трескаво вярвала, че на опашката на Халеевата комета има Божи космически кораб, че вярващите извършили самоубийство, за да се качат на борда му. Преди това майки в Иран с радост изпращали синовете си в минните полета като мъченици във войната срещу Ирак, запленени от схващането, че така децата им ще отидат в Рая. Това са все примери за крайности. Но забележете, когато ви залее това чувство за отстояване на убежденията ви, как енергията протича или се излива през сърцето ви и в главата, и заличава алтернативните начини за възприемане на нещата. Изчакайте следващата семейна кавга и забележете колко онеправдани и прави, и категорични се чувствате. Потопът на мненията подсилва егото и захранва потопа на идентичността и ставането.

Този потоп трудно се засича, защото мненията са реперите, които имаме за реалността и действията си. Всички ние използваме абстракции, за да дефинираме нещата спрямо определена перспектива. Има една степен на удобство да говорим за белгийците или режисьорите, или за монасите-картузианци, но именно в сляпото привързване към тези концепции като абсолютни дефиниции, се надига потопът на мненията. Ако имаме сляпо придържане, дори мнение като „всички мнения са проблем” създава проблем, защото заклеймява всяко твърдение като невярно – и тогава какво може да се каже за каквото и да е било?
Не. Именно придържането към някакво мнение, а не самото мнение, е основният проблем. Потопът на мненията е тази интоксикация и привързване, това безконечно ментално действие, което отцепва вярващите в мнения от „останалите размирници”.

Лекът, който се препоръчва, е да отбележите едно мнение като изходна точка от която изследвате или влизате в диалог с другите. Правейки това, ние осъзнаваме, че имаме лично становище и то не може да бъде избегнато. Това вече е пробив, защото заблудата, която поддържа потопа е, че всеки индивид може да има всеобхватна гледна точка – докато самият акт на придържане към някаква гледна точка веднага откъсва наблюдателя от критичното изследване. Разпознаването но субективността може да доведе до признаването, че „моята” позиция всъщност не е моя, а е обусловена от информацията, която съм получил и преживяването ми, и съответно подлежи на преразглеждане и корекция.

Тогава: „Аз мисля, че си ужасен шофьор, защото те видях да буташ колчето на портата и чух, че никога не даваш мигач, когато ще завиваш, и Сюзън каза, че е била ужасена от скоростта ти, когато си я карал до града.” Ако практикувам истинност, поне ще призная, че повечето ми информация е от втора ръка и че съм бил ядосан, задето трябва да оправям портата. И ако се стремя към самообладание, ще съм склонен да преразгледам становището си и дори да го отхвърля. И тогава може би частичната истина (защото ти все пак си бутнал портата) ще ни накара да погледнем как сме предразположени да правим такива неща – и взаимно да разгледаме шофьорските си умения и стандарти. Така преодоляваме чувството на разделение и се установява една специфична доброта.

Тези потопи на чувствеността, ставането и мненията се носят от най-основния поток, този на невежеството. Невежеството е силата, която подкопава нашето директно изследване на преживяването. Под негово влияние, ако изобщо забележим проблемите, които тези потопи повдигат, можем да ги припишем на пробиви в културата или религията, или на човешката природа, и или ще махаме пръст в неодобрение, или ще свиваме рамене в смирение. С други думи можем да възприемем песимистични схващания – но тази стратегия не влияе на потопите. Подходът, който Будата окуражавал, бил да виждаме потопите такива, каквито са – феномени, без да им приписваме идентичност, култура или религия. Но Будата не проповядвал пасивното им приемане. Той дал темплейта на Четирите Благородни Истини, който можем да приложим върху нашето преживяване под формата на въпроси. Можем да се запитаме: „Дали страданието и стресът за мен или другите са свързани с това преживяване?” „Какъв ментален фактор причини това?” „Има ли вътрешна промяна, незабавна психологическа крачка, която да спре тази причина?” „Кой процес ще ми даде необходимото за поддържането на тази промяна в гледната точка?” Четирите Благородни Истини са изходът от невежеството, пътят на трансцедентното. Но за да можем да прилагаме тези подходи, трябва насочваме намеренията на ума в тази посока; затова развиваме парами – те изграждат един храм, от чиято позиция можем да изследваме потопите.

Из „Парами – начини за прекосяване на потопите”, Аджан Сучито