Архив

Tag Archives: флашмоб

Иска ми се да пиша за това. Чудя се колко от приятелите ми ще го прочетат и после ще ме махнат от „приятели”. Все едно. Ще споделя моя скромен опит с масовите психози или с психологията на тълпата.

Ще си позволя да започна с Хитлер – любимец на младите, интелигентни неонационали. Защо им е любим, не знам. Да, не е убивал кучета, убивал е евреи. На килограм. И по-страшното е, че цяла Германия го е знаела. И си е затваряла очите. Кога е било нормално да убиваш хора в камери? Никога. Но ако заедно сме в масовата психоза, просто не мислим за това. По-лошото е, че целият свят е знаел. И пак така – всички държавни глави са си мълчали. Докато опасността не почукала на вратите им.

Толкова за Хитлер и за изключително интелигентния германски народ – казвам го без капка ирония. Това е нацията, която даде на света съвременната философска мисъл, даде Гьоте, даде Вагнер… И лагерите на смъртта.

Преди години за първи път станах свидетел на това как функционира колективната енергия. По-скоро енергийният заряд на определена група хора. Може би тогава имах очи да го видя, вече бях ходила на курс по хипноза и знаех колко кошмарно податливи сме на сугестии. Позволете това мое малко отклонение. При така наречената повърхностна хипноза субектът влиза в хипнотичен транс от момента, в който му подаваме ръка. Всяко негово „да” задълбочава склонността му да се съгласява с нас – а „да” лесно можем да получим – ти беше на 42 години, нали? – Да. И т.н. Повярвайте, толкова е елементарно. И страшно. Колкото сме по-разсеяйни, колкото сме по-стресирани, колкото повече сме хора на импулса, на порива, на „искам да правя каквото искам пък!”, колкото сме по-мултитаскинг ориентирани, толкова по-лесни сме за внушения. Те влизат в подсъзнанието ни директно, като семенце на някаква идея – механизмът е същият като при филма „Inception” („Генезис”).

Някой тук ще каже: „Но какво общо има това с протеста ми? На мен никой не ми плаща! Аз сам го реших!” Защо? Защото има недоволство, има неудовлетворение! Ами че ние сме няколко поколения недоволни. Винаги има за какво да протестираме.

Връщам се на първата ми среща с колективната енергия. Бях на „Дондуков” от страната на английската гимназия, на тролейбусната спирка. Изведнъж от гимназията се спусна една група от 10-15 момчета, не толкова голяма, за да е като вълна, но агресията, която лъхаше от тях, накара мен и още двама-трима да се дръпнем назад. Младежите прекосиха „Дондуков” в разхвърляна формация, по диагонал, напълно блокирайки движението и се нахвърлиха върху едно, повтарям едно, момче, на отсрещната спирка. Насрещният трамвай ги скри от погледа ми. Когато трамваят тръгна, видях един колега от дублажа – мъж в разцвета на силите си, който активно се намеси и спря малките побойници. Защото макар и агресивни и плашещи дангалаци, те все още бяха деца на по 15-16 години.

Дълго разсъждавах върху това, което усетих. То просто размести въздуха, избута нас, наблюдателите, и се развихри, за да намери своята изява в сблъсъка.

Доста по-късно във времето отидох на един протест срещу шистовия газ. Протестът отговаряше на принципите ми – вкарването на химикали в земята беше като инжектиране на ваксини в едно човешко същество. А аз съм холистик. И тъй… отидох, исках пак да усетя този заряд. Господи, колко беше силен! Крачехме в студения ден по „Славейков”, а от високоговорителя звучеше „Хубава си, моя горо”. Протестът свърши своята работа, защото властимащите тогава обичаха тълпата да ги харесва – сиреч ние. На този протест бяхме такива едни – хипарливи, малко био, малко „Слънце и Луна”, малко еко… знаете имиджа. Последва още един протест – много активно се включих. Някой искаше да ни отнеме интернет свободата.

Леко увличайки се по астрологията, четох някъде за „Урановите неволи” на големите групи хора, които наистина искаха да правят флашмоб след флашмоб, просто за да са заедно, за да се усещат, за да бъдат силни, за да БЪДАТ.

Флашмоб след флашмоба, майно льо…

Какво се случва сега? Не знам, не го разбирам. Имам личен проблем вкъщи – той започна по едно и също време с протеста (буквално). Домът ми е лазарет, нямам никаква опция да изляза на улицата. В интерес на истината излязох – на протеста след първия спонтанен такъв срещу Пеевски. Пак исках да усетя въздуха по софийските улици. Това не може да ми го каже никой блогър, политолог, социолог или който и да е -лог. Лично е. Или се идентифицираш, или не. Така се случи, че не видях познати лица. Видях такива като мен, леко смръщени, със скръстени ръце, наблюдаващи, не-викащи. Имаше и други – една прекрасна двойка – момичето с чудна дълга рокля, запомнящ се цвят, момчето – и то такова едно, изваяно. Стояха като за снимка. Имаше и био-семейства – с дечица, пишещи разни неща по плакати. Обичам децата, умилително е. Видях горда майка, от онези, които сигурно са излезли и за Иракли, те имат своя облик, знаете го.

Не. Не беше моят протест. Всъщност аз нямаше за какво да протестирам – бях доволна от живота си, обичах, бях обичана, имах работа – не кой знае колко добре платена, но пък избрана от мен. На този период от живота си знаех и знам, че това, което се случва сега е плод на моето лично вчера. Моите спонтанни реакции никога не са мъдри. За жалост, с всички ни е така. Ние имаме отговорности и приоритети и абдикирането от тях е само такова – „абдикиране”. Дали общонародните веселия – защото на такива приличат, ще променят нещо, освен да ни накарат да се почувстваме част от цялото? Разбира се, това не е малко. И знам, че никой от моите интелигентни приятели не иска да се чувства манипулиран или инструмент в изпълнението на нечии цели. Но ти, мой интелигентни приятелю, къде ще си, ако имаш болен на легло вкъщи? На протеста да гледаш хубавите синхронни танци на някаква група, да пиеш кафе, да се къпеш в адреналина от случващото се? Или ще си до грижата си? Какво те кара да излезеш в събота вечерта на протест? Дали ако има вечеря на свещи с любим човек, от който в стомаха ти пърхат пеперуди, ще нахлупиш баретата на революцията и ще излезеш на площада? Това са само разни въпроси… И само хладината на осъзнатостта може да ни даде отговорите.

Advertisements

Една идея изпреварила своето време… или пък не?

 

„Волята (сетана), аз наричам „Камма” (действие). Повелил, човек действа с тяло, реч и ум. Има действия (камма), които зреят в ада… зреят в животинското царство… зреят в царството на духовете… зреят сред човеците… зреят в небесните светове. Резултатът от действията (випака) е три вида: зрее в сегашния живот, в следващия живот, в бъдещите животи.”

Aнгутара Никая. VІ.

 

Прегърнала една идея като невръстна рожба, потънала в размисли за его, месиански комплекси, общи теми в колективното несъзнавано (разбирай архетипи) и моите действия тук и сега, се връщам в детството си – към едно събитие, споменът за което е дъх на борове, сладка сянка, цветни тебешири, много деца и много смях…

Преди да седна да пиша, чукнах за препратки в „Гугъл” и се оказах не-сама. И други хора имаха този топъл спомен, и за тях това се оказа събитие, белязало живота им. Със сигурност е нещо неподправено, чиято автентичност е гарантирана от факта, че тогава бяхме деца.

Ако не сте се сетили, говоря за Асамблеята „Знаме на мира”. С риск да си навлека „праведния” гняв на всички „свободомислещи” люде, ще пиша за това.

Людмила Живкова остана енигмата на нашия политически елит от далечното минало. Кой ли не разказа причудливи истории за нея – че била прекалено инициирана, че не могла да понесе кундалини, която се е надигнала… Говореше се за тайни, езотерични сбирки, на които приближеният „културен” кръжец е дискутирал теми от Рьорих до богомилите.

В крайна сметка, жената беше порядъчно оплюта, та дори наскоро четох за „изключително важния” факт, че не била кръстена! Е, и?

Истината е, че тя направи нещо красиво. Нещо, което беше крачка за сваляне на границите между хората във времена, когато никой не говореше за това. Нещо отвъд добро и зло, отвъд Железни завеси и политически дивиденти – поне за невинния детски поглед.

И това се брои. Защото не всички „принцеси” на своето време са се захващали с такава алтруистична, чиста идея. Тя имаше ресурса – несъмнено, позицията, размаха и напредничавата мисъл и визията да го направи.

Описанието на дъхавите борове и цветните тебешири е от тогавашния Дворец на пионерите – днешната семинария. Не помня на колко съм била, знам, че боровете бяха страшно високи. Картините, останали в ума ми са сигурно две-три, но птичето на радостта, което пърхаше тогава – незнайно защо, в гърдите ми, май още е живо. Може би е холограма на онова, първото. Не знам.

Години по-късно се върнах в онзи двор. Той вече не беше за достъп на обикновени деца. Е, и аз вече не бях дете. Трябваше да съм с дълги поли или панталони, за да не смущавам възпитаниците там – момчета, почувствали призванието да служат на Господ.

Боровете си бяха там, все така величествени, те ми припомниха детския смях в сърцето ми.

Когато видях записите от всеобщите флашмоб медитации в мрежата – първата ми мисъл беше „И аз искам да съм част от  това!” Отидох на картата на света на MedMob.org и се оказа, че България я няма там. В Румъния правеха флашмоб медитации, в Гърция – също, в още 298 града, но у нас – не. Така се роди тази идея. Тя е неформална, няма тайна организация, която да ни „зомбира”, няма скрита намеса на разни „ложи”, има един стремеж за споделяне на преживяването и малка група съмишленици, която да я отгледа.

Една приятелка, по свой си начин, ми припомни за карма (на Пали камма) и випака карма. За действието и резултата от него. Карма няма цвят, няма поляритет, правим нещо, извършваме едно действие – засаждаме семе. След време, сега или в друг живот, семето пониква, дава плод и ние получаваме този плод – щем, не щем.

Дали семенцето, посадено през 90-те години  в сърцата на 3900 деца от 138 държави и на 14000 българчета е дало плод у всички ни – не знам?

Всичко зависи от почвата, климатичните условия и т. н., което ми напомня за притчата за сеяча… Но това е друга история от друга религия, макар че кармата си е карма!