ДОБРИНА – МЕТА

На английски думата „обич” често се отнася до „нещо, което харесвам”. Например „Аз обичам лепкав ориз”. „Аз обичам сладко манго.” Всъщност искаме да кажем, че ги харесваме. Харесването е привързване към нещо като храната, която много харесваме и с наслада ядем. Не я обичаме. „Мета” означава да обичаш врага си. Това не означава, че харесвате врага си. Ако някой иска да ви убие и вие кажете „Аз го харесвам”, това е глупаво! Но ние можем да го обичаме, което означава, че можем да се въздържим от неприятни мисли и отмъстителност, от всяко желание да го нараним или унищожим. Дори да не го харесвате – понеже е жалък, окаян човек – пак можете да сте добри, щедри и благонастроени към него. Ако някой пияница дойде в тази стая, мръсен и противен, грозен и болен, и няма нищо, което да ви привлече към него, да кажете „Аз харесвам този човек” би било нелепо. Но можем да го обичаме, да не се къпем в неприязън, да не се въвличаме в реакции към неприятното му излъчване. Това имаме предвид мета.

Понякога има неща, които човек не харесва у себе си, но мета означава да не попадаме в капана на мислите, които имаме, на подходите, проблемите,  схващанията и чувствата на ума. Това се превръща в незабавна практика на голяма осъзнатост. Да сте осъзнати означава да имате мета към страха в ума си или към гнева, или към ревността. Мета означава да не създаваме проблеми около съществуващи условия, за да им позволим да избледнеят, да се преустановят. Можете да смалите страха, като си дадете сметка, че това е същият страх, който имат всички, който имат и животните. Не е моят страх, не е личностен, безличностен е. Започваме да изпитваме състрадание към другите същества, когато разберем страданието в реакцията ни към страха в собствения ни живот – болката, физическата болка от изритването, когато някой ви изрита. Тази болка е съвсем същата болка, която кучето изпитва, когато него го сритат, така че можете да имате мета към болката, което ще рече добрина и търпение от непребиваването в омраза. Можем да работим с мета вътрешно, с всичките ни емоционални проблеми: вие си мислите: „Искам да се отърва от това. Ужасно е.” Това е липса на мета към себе си, нали? Разпознайте желанието да се отървем от нещо! Не пребивавайте в омраза към съществуващите емоционални условия. Не е нужно да се преструвате, че изпитвате одобрение към грешките си. Не си мислите: „Харесвам грешките си.” Някои хора са достатъчно глупави да казват: „Грешките ми ме правят интересен. Аз съм впечатляваща личност поради слабостите си.” Мета не е само-настройване да вярвате, че харесвате нещо, което изобщо не харесвате, просто е непребиваване в неприязън. Лесно е да изпитвате мета към нещо, което харесвате – хубави малки дечица, добре изглеждащи хора, добре възпитани хора, кученца, красиви цветя – можем да изпитваме мета и към себе си, когато се чувстваме добре: „В момента съм доволен от себе си.” Когато нещата вървят добре, е лесно да изпитате доброта към това, което е добро, приятно и красиво. И в този момент можем да се изгубим, защото мета не е само добри пожелания, прекрасни чувства, възвишени мисли, мета винаги е нещо много практично.

Ако сте много идеалистични и мразите някого, започвате да си мислите: „Аз не бива да мразя никого. Будистите трябва да имат мета към всички живи същества. Трябва да обичам всички. Ако съм добър будист, трябва да харесвам всички.” Всичко това идва от непрактичен идеализъм. Имайте мета към неприязънта, която изпитвате, към дребнавостта на ума, към ревността, завистта – което означава мирно съжителстване, не създаване на проблеми или пък създаване на трудности, или пък създаване на проблеми от трудностите, които се надигат в живота, в умовете и телата ни.
Преди аз много се разстройвах, когато пътувах в метрото в Лондон. Толкова ги мразех тези ужасни, подземни гари с мъртвешките афиши и тълпите хора в мръсните влакове, които ревяха в тунелите. Изпитвах абсолютна липса на мета (търпелива добрина). Потъвах в пълна омраза, но после реших да превърна пътуването в лондонското метро в практика на медитация за търпелива добрина. Така започнах да се наслаждавам на това, а не да тъна в неприязън. Започнах да изпитвам умиление към хората наоколо. Омразата и оплакването изчезнаха – напълно.

Когато изпитвате неприязън към някого, можете да забележите тенденцията да добавяте неща като „Той направи това и направи онова, и той е такъв, и не бива да е онакъв.” А когато харесвате някого, започвате: „Той може това, може и онова. Той е добър и мил.” Но ако някой каже: „Този човек е много лош”, изпитвате гняв. Ако мразите някого и някой друг го възхвалява, пак изпитвате гняв. Не искате да чувате колко добър е врагът ви. Когато сте изпълнени с гняв, не можете да си представите, че някой, когото мразите, може да има добродетели; и дори той да има някои добри качества, вие никога не можете да си ги спомните. Можете да си спомните само лошите неща. Когато харесвате някого, дори грешките му могат да са ви скъпи – „безвредни малки грешки”.

Разпознайте това в своето преживяване; наблюдавайте силата на харесване и нехаресване. Търпеливата добрина, мета, е много полезен и ефективен инструмент за справяне с всички дребнави тривиалности, които умът съгражда около неприятните опитности. Мета е и много полезен метод за онези, които имат разграничителен, много критичен ум. Те могат да виждат грешките във всичко, но никога не поглеждат себе си, виждат само това, което е „навън”.

Сега е много модерно вечно да се оплакваме от времето или правителството. Личното високомерие поражда тези действително гадни коментари за всичко; или започвате да говорите за някой, който не присъства, разкъсвате го, много интелигентно и много обективно. Толкова сте аналитични, знаете точно от какво се нуждае този човек, какво трябва да направи и какво да не прави, и защо е такъв или онакъв. Много е впечатляващо да имате такъв остър, критичен ум и да знаете какво трябва да направи някой. Всъщност вие казвате: „Аз съм много по-добър от него.”

Не оставате слепи за грешките и недостатъците във всичко. Просто мирно съжителствате с тях. Не настоявате да е иначе. Мета понякога означава да отминете това, което е нередно у вас и у всеки друг – това не означава, че не сте го забелязали, означава, че не създавате проблеми по темата. Спирате да се отдавате на това занимание – критичността, с добрина и търпение – мирно съжителстващи.

Из „Осъзнатост – Пътят към безсмъртието”, Аджан Сумейдо

ДА ЖИВЕЕШ С КОБРАТА

English: Indian Spectacled Cobra, Naja Naja Family, one of India’s venomous snakes. (Photo credit: Wikipedia)

Тази кратка беседа е за полза на една нова ученичка, която скоро ще се завърне в Лондон:
Нека тя ти служи, за да разбереш учението, което учеше тук, в Уат Па Пон. Най-простичко, това е практиката за освобождение от страданието в цикъла на раждане и смърт.
За да изпълняваш тази практика, помни, че трябва да се отнасяш към всички различни деятелности на ума, и тези, които харесваш, и тези, които не харесваш, така, както би се отнасяла към кобра. Кобрата е изключително отровна змия, толкова отровна, че ще ни причини смърт, ако ни ухапе. Така е и с нашите настроения. Настроенията, които харесваме, са отровни, настроенията, които не харесваме, също са отровни. Те пречат на умовете ни да са свободни и спъват разбирането ни за истината, такава, каквато е учена от Будата.
Затова е задължително да се стараем да запазим внимание и през деня, и през нощта. Каквото и да правите, било то стоейки, седейки, лежейки или говорейки, го правете с внимание. Когато сте в състояние да установявате това внимание, ще откриете, че се надига и чисто разбиране, свързано с него, и тези две условия ще донесат мъдрост. Това внимание (осъзнатост), чисто разбиране и мъдрост ще работят заедно и вие ще сте като човек, който е буден и денем, и нощем.
Тези учения, оставени ни от Буда, не трябва само да се слушат или просто да се схващат на интелектуално ниво. Те са учения, които чрез практика могат да се надигат и да бъдат разпознавани в сърцата ни. Където и да е идем, каквото и да правим, винаги трябва да имаме тези учения. И какво имаме предвид „имане на ученията” или „имане на истината”? Каквото и да правим или кажем, го правим и казваме с мъдрост. Когато мислим и разсъждаваме, го правим с мъдрост. Казваме, че този, който има внимание и ясно разбиране, комбинирани по този начин с мъдрост, е човек, който е близо до Буда.
Практикувайте, като разглеждате ума си с това внимание и ясно разбиране и развивайте мъдрост. С тези три условия ще се надигне „пускането” – letting go. Ще разпознавате постоянното надигане и отминаване на всички феномени.
Трябва да знаете, че това, което се надига и отминава, е само активност на ума. Когато нещо се надига, то отминава и е последвано от по-нататъшно надигане и отминаване. По Пътя на Дамма наричаме това надигане и отминаване „раждане и смърт”, и това е всичко – друго няма! Надига се страдание, после отминава и когато е отминало, пак се надига страдание. Имаме възникване и отмиране. Видите ли го веднъж, постоянно ще разпознавате възникването и отмирането. И когато знаете, че е постоянно, ще видите, че няма друго. Всичко е само раждане и смърт. Няма нищо, което да продължава. Има го само това надигане и отминаване – само това.
Подобно виждане ще породи спокойно чувство на безстрастие към света. Подобно чувство се надига, когато видим, че нищо не си заслужава да го искаме. Има само възникване и отминаване, пораждане, последвано от умиране. Това е, когато умът пристигне при „пускането”, пускаме всичко да си върви според природата си. Неща се надигат и отминават в ума ни и ние знаем това. Надига се щастие и ние знаем. Надига се недоволство и ние знаем. И това знаене на щастието означава, че ние не се идентифицираме с него като да е наше. По същия начин не се идентифицираме и с недоволството и нещастието. Когато вече не се идентифицираме с прилепването към щастието и страданието, оставаме с естествения ход на нещата.
Затова казваме, че умствената дейност е като смъртоносно отровна кобра. Ако не закачаме кобрата, тя си заминава по пътя. Дори да е изключително опасна, нас не ни касае. Не я доближаваме, не я хващаме и тя не ни хапе. Кобрата прави това, което е естествено за нея. Така стоят нещата. Ако сте умни, ще я оставите на мира. Така оставяте и това, което е добро, да бъде. Така оставяте и това, което не е добро, да бъде според собствената си природа. Оставете харесването и нехаресването си така, както не се закачате с кобрата.
Който е интелигентен, ще има такова поведение към различните настроения, които възникват в ума. Когато се надига добрина, я оставяме да си добрува, но и знаем за нея. Разбираме природата й. По същия начин оставяме и недоброто, оставяме го на природата му. Не се хващаме за тях, защото нищо не искаме. Не искаме лошо, не искаме и добро. Не искаме нито тежест, нито лекота, нито щастие, нито страдание. Когато по този начин нашето желание е преустановено, покоят е стабилно установен.
Когато имаме такъв покой (мир) в умовете си, можем да разчитаме на него. Този мир, казваме, че е възникнал от объркването. Объркването е приключило. Буда нарекъл постигането на окончателно просветление „угасване” – така, както угасва огънят. Ние гасим огъня там, където се появява. Където е горещо, там можем да го направим студено. Така е и с просветлението. Нибана се открива в самсара. Просветлението и заблудата (делюзията) съществуват на едно място също като горещото и студеното. Горещо е там, където е било студено и е студено там, където е било горещо. Когато се надига горещина, хладината изчезва, и когато има хладина, няма горещина. По същия начин са Нибана и самсара.
Казва ни се да сложим край на самсара, което ще рече да спрем вечнозавъртащия се цикъл на объркване. Това прекратяване на объркването е угасване на огъня. Когато външният огън е угасен, има хладина. Когато вътрешните огньове на чувственото жадуване, омразата и заблуждението са угасени, пак има хладина.
Това е природата на просветлението; угасването на огъня, охлаждането на онова, което е било горещо. Това е покоят. Мирът. Това е краят на самсара, на цикъла на раждането и смъртта. Когато пристигнете в просветлението, усещането е такова. Това е краят на вечнопревъртащото се, вечнопроменящото се, краят на алчността, омразата и заблуждението в умовете ни. Ние разбираме това като щастие, защото така светските хора разбират идеалното, но в действителност сме минали отвъд това. Отвъд щастието и страданието. Това е съвършеният покой…
Нека тази практика ви отведе към щастието. Нека ви помогне да израснете в истината. Нека се освободите от страданието на раждането и смъртта.

Кратка беседа и последни указания за възрастна англичанка, която е прекарала два месеца под ръководството на Аджан Ча в края на 1978 и началото на 1979 г.

Из „Bodhinyana„, Ajahn Chah