Архив

Paticca-Samuppada

oldyoung

Будата обяснява човешките преживявания посредством пет агрегата (или компонента на човешката природа), а именно канди:

Материална (физическа) форма – рупа

Чувство – вейдана

Перцепция (възприятие) – саня

Ментални формации – санкара

Съзнание – виняна

„Тук петте агрегата са четирите основи за индивидуалното съществуване. Агрегатът на формата е тялото като основа за индивидуалното съществуване. Агрегатът на чувството са чувствата като основа на индивидуалното съществуване. Агрегатът на възприятието и агрегатът на менталните формации са дамма (разбирай „феномени“) като основа за индивидуалното съществуване. Агрегатът на съзнанието е умът като основа за индивидуалното съществуване.“ Петакопадеса

Всички дамми възникват чрез вниманието. Всички дамми възникват от контакта (и са обекти на познанието).

„Всички дамми представляват обекти на ума. С възникването на вниманието те се представята на ума като обекти.“ Кардунаратна

Саня (Перцепцията)

Има функцията на разпознаване, или идентификация, и представлява способността за концептуализиране.

Характеристика – забелязване, качество – разпознаване;

Превръща знака (разбирай случването, феномена) в условие за повторно забелязване.

Спомнянето, или сати, е функция на саня.

От гледна точка на Абидамма много от така наречените „спомени“ са просто концепции или идеи, базирани на конкретна перспектива за това какво се е случило в миналото. С две думи, това са погрешни схаващания, продукт на саня, асоциирани с неумело, необучено съзнание. Нашето „спомняне“ (в обичайния му вид) не отразява вярно действителното състояние на нещата.

Неблаготворното функциониране на саня (възприятието) води до концептуална пролиферация – папанча, която пречи на проникновението, от което зависи освобождението.

Четирите Сатипатана се практикуват, за да се коригира невярното функциониране на саня посредством фокусиране върху емпирични обекти без никакво концептуално пролифериране – „във видяното ще бъде само видяното…“ Или „съзерцаваме тялото в тялото“.

Резултатът от развитата осъзнатост е възприемането на чистите обекти на сетивния опит без стимулиране на ума към когнитивни вериги на реакция.

„Приятели, вследствие на окото и видимите форми, се надига зрителното съзнание. Комбинацията от трите е контактът (фасо) С контакта като условие възниква чувството – вейдана. Каквото човек чувства, това възприема. Каквото възприема, това мисли. Каквото мисли, това концептуално пролиферира. С това, което концептуално пролиферира като източник, възприемане и назоваване връхлитат човека относно минали, бъдещи и настоящи визуални форми, разпознати от окото.“ Същото се казва и за другите пет сетива)

Веднага след чувството (вейдана) процесът на перцепция става между субект и обект. Това бележи намесата на его-съзнанието, което оформя целия процес на перцепция. „Аз съм“ е коренът на назоваването, свързано с концептуалната пролиферация.

Идапачаята или Зависимото Възникване

„Имасмим сати, идам хоти

Имас упададам упаджати

Имасмим асати, идам на хоти

Имаса нирода, идам нируджати.”

Древната будитска формула гласи: „Когато това е, онова е. От пораждането на това, се поражда онова. Когато това не е, онова не е. С преустановяването на това, се преустановява и онова…”

Имам един навик, когато влизам да си взимам душ, да ползвам плочките в банята за черна дъска. Ефектът се получава, защото те са черни, от топлата вода се получава пара – ти пишеш отгоре и когато приключиш, просто изтриваш с ръка или минаваш с ръчния душ. И така, отново през призмата на „сега” се чудя, ако преди време не бях отишла на невролог да предпише на страдащия ми от деменция свекър лекарство, което го прави лек зеленчук, дали 48 часа по-късно той щеше да направи успешен опит за бягство – сякаш духът в него беше събрал всички налични сили, за да строши оковите на невролептика и застаряващото тяло, и да се освободи веднъж завинаги; дали моето състояние щеше да се обостри дотолкова от шока, че да прибегна до антибиотик – мярка, която цялата съзнателна конструкция на аза ми смята за по-скоро вредна, отколкото полезна… Дали щях да кажа по телефона на приятелка, че осъзнатостта, и още повече осъзнатата медитация, не бива да се разглежда извън контекста на будизма? Дали щях да пиша тогава и сега?

Патичасамупада (Обусловеното възникване на нещата) е онази блестяща концепция в будизма, която отговоря на този вечно изгарящ ни въпрос – Защо на мен?! Защо това се случи точно на мен?

Една от придобивките – ако мога така да го нарека, или по-скоро епифеномен от поемането по Средния Път (Висудхимага), е умението да виждаш перления наниз от събития, довел до един или друг резултат (випака камма). Има едни редки мигове в живота, които остойностяваме като прозрения и за които, когато се връщаме към тях, можем да кажем – тогава започна всичко. Тази ми постъпка предопредели живота ми сега. Това е винаги спомняне – не случайно сати, сатипатана, означава „спомняне” на пали. Когато имаме референция към минали събития (а те всичките са в миналото), когато култивираме тази форма на авторефлексия, един ден – в реалния миг на тук и сега, ще можем да вземем адекватно решение, което ще е правилно за всички участващи. Надяваме се.

Но да се върнем на учението за патичасамупада и неговата синтезирана формула – идапачаята. Често пъти будизмът е критикуван за тази линейна, причинноследствена структура (от гледна точка на Платоновата цикличност на времето – така наречената Платонова година)

Всъщност тя не е линейна. А.К. Уордър в „Индийски будизъм” говори за локативните абсолюти, или за това, че подчинителното действие (причината) може да предшества или да е едновременно с основното действие.  Иначе казано, причината за сегашния резултат, или за резултатната – випака камма, може да някъде назад в спомените, а може и да е ей сега – нещо, което правим, и то буквално предопределя следващата ни крачка.

Ето как стоят нещата:

Поради невежеството като първопричина, съществуват ментални, каммични (кармични на санскрит)  модели или „програми”, както ги нарича Аджан Сучито, които се задействат в мига, в който има подходящи условия – тези условия ги избираме ние, ние формираме описанието на света по нещата, които имаме нагласата да възприемем. Те постъпват като стимули през шестте сетивни врати, от които шестото сетиво (умът) за мен е най-коварно, защото всяка мисъл, която ни щукне, може да я вземем за указания свише или супер-интуиция. Та така, стимулите, постъпващи през сетивните врати пораждат чувство и това чувство поражда желание, желанието води до прилепяне или привързване, а то до едно или друго ставане (разбирай „творене”). От него следва раждането, а щом има раждане неминуемо следва разпад и смърт.

Ето как го разказва Аджан Амаро:

„Този принцип е известен като Обусловеното (Зависимо) Възникване. В известна степен той е ядрото на цялото Учение, първичният код за самсара и нибана (нирвана на санкрит). Така Будата анализирал естеството на преживяването по най-радикален начин. И още нещо, осъзнаването на Обусловеното Възникване е това, което той посочвал като пътя за неговото просветление и препоръчвал реализирането му и на други, които искал да се изцелят от болестта на дука (страдание, неудовлетворение, стрес).

Когато има невежество, цялото чувство за „субект” е „обект” изкристализира; чувството за това и онова се втърдява. Има идентификация с тялото и сетивата като „аз”, външните сетивни обекти като „света отвън”. Защото има тяло и сетива, ние чуваме, мислим, миришем и т.н. Поради този сетивен контакт, се надига чувство. Има удоволствие, болка или неутрално чувство, чувство на интерес, на омраза, на вълнение, на каквото и да е. Първоначално е само чувство, после от чувството се надига желание. Приятното чувство ще породи желание за придобиване или доближаване: „О, какво е това? Вкусно мирише!” Това е чувство, което се превръща в желание. Има сетивен контакт, чувство и от него се поражда желание. Ако чувството е неприятно или болезнено, ние се отдръпваме; пожелаваме да се махнем. Пожелаването води до прилепяне – упадана, привързване.

Упадана води до така нареченото ”ставане” (бава на пали). Ще ми се да си го представям като надигаща се вълна. Умът се улавя за някакво преживяване: „Чудя се дали имат нужда от помощ долу в кухнята. Да, сигурен съм, че имат. Мога да обеля един-два кестена. Мога да съм полезен долу.” Това е упадана. После бава става от възглавницата и тръгва надолу по стълбите. Ставането е прицелването в обекта на желанието и съответното отреагирване. Бава е това, около което се върти консуматорското общество. Това се стремят да подхранват рекламната индустрия и консуматорската култура: тръпката, че още малко и ще получа каквото искам!

После идва джати („раждането”). Раждането е моментът, в който получаваме каквото искаме. Това е моментът, след който няма връщане назад. При бава още можем да се отдръпнем. Можем да сме слезли по стълбите и да си кажем: „Връщай се обратно. Хайде, Дамма беседата е наполовината! Това е прекалено!” Още има време да се измъкнете. Но при джати няма връщане назад. Зарът е хвърлен и ние претъркаляме нашата история пред готвача, получавайки каквото искаме.

„О, да, малко помощ ще ми дойде добре. Би ли бъркал това и после го опитай.”

И ние си мислим: „А, получих го!” Това е моментът, в който получаваме каквото искаме. После след момента на получаването следва всичко останало. Както всички знаем, след като се родим, пада много живот. След момента на раждането идва цялата продължителност на живота. След като моментът на тръпката е отминал и ние сме съумели да опитаме колкото можем повече, вълнението започва да избледнява. Надига се чувството на неудобство: „Мили боже, докъде стигнах? Пак хукнах след носа си! Кога най-сетне ще го превъзмогна?” Чувството на самокритика, самопрезрение и разочарование ни залива: „И изобщо не беше толкова вкусно! След толкова… Цели 20 минути седях и се навивах да сляза, а те да сложат толкова много сол!”

Това се нарича сока-паридева-дука-доманасупаяса: „скръб, ридания, болка, печал и отчаяние”.

И после какво става? Ето ни – чувстваме се някак оцапани, разочаровани, унили. Това е дука. Всички тези дълги думи означават дука; криво ни е.

И какво правим, като ни докривее? Това е интересно – Будата казва: „Дука узрява по два начина: или с продължаването на цикъла на прераждане или в търсенето.” Първият означава, че се чувстваме унили и нещастни и после си помисляме: „А може би имат нужда от помощ за тортата!”

Това, което се случва, ако не се събудим, е, че се връщаме до момента, в който за последно сме се чувствали добре, което е при пресичането на бава-джати, когато ни е ударила тръпката. Тогава за последно сме се чувствали добре. И ние се връщаме там, където за последно ни е било добре и опитваме пак. И пак, и пак…

„Дука узрява в търсенето” означава, че осъзнаваме: „Минах през това 153 485 пъти, стига. Стига толкова. Как мога да се измъкна от това? Какво мога да направя? Какво става тук? Какъв е този модел на поведение?” Ние сме доста тъповати същества. Бая удари понасяме, преди да научим някои от тези уроци.

Можем да бъдем много убедителни. Сами си се хвалим и сами си се извиняваме. Но това, което ни е довело тук, е осъзнаването, че търсенето на щастие посредством подобно удовлетворение не се получава. Дори да се заблудим и да се отплеснем, нещо в сърцата ни знае:  това не става така. Това разбираме под „търсене” – търсенето на корена на целия механизъм на случване.”

Из „Будизъм в орехова черупка”

ЗАВИСИМОТО ВЪЗНИКВАНЕ V: ПУСКАНЕ НА ЖЕЛАНИЕТО

Lotus

Lotus (Photo credit: ROSS HONG KONG)

Надигането на дукка е поради вкопчване в желанията. И прозрението е, че има произход, или възникване, и че желанието трябва да бъде пуснато. Това е Втората Благородна Истина; проникновеното познание за пускането.

Някои хора смятат, че всичко, на което уча, е  – „каквото и да се случи, пусни го.” Но учението включва истинско разследване на страданието; прозрението за пускането се появява в следствие на това разбиране. Така че „пускането” – „letting go” не идва от желанието да се отървем от страданието – това не е пускане, нали?

Вибава-тана, или желанието да се отървеш, е много неуловимо, но желанието да се отървем от нашите недостатъци е друг вид желание. Пускането не е отърваване или да захвърлим с омраза. Пускането означава да можеш да бъдеш с това, което е неприятно, без да тънеш в омраза – защото омразата е привързване. Ако изпитвате много омраза, пак ще сте привързани. Страх, омраза – всичко това е вкопчване и прилепяне.

Безпристрастието е приемане и осъзнаване на нещата, каквито са, без да създаваме каквото и да е било, пускайки омразата към това, което е грозно или неприятно. Така че пускането не е просто хитра фраза за подминаване на това или онова, а е дълбоко прозрение в природата на нещата. Пускането съответно е способност да понесеш нещо неприятно, без да бъдеш уловен в гняв или омраза. Безпристрастието не е депресия.

Колко от вас подминават или отказват да приемат неприятните функции на телата си? Човешкото тяло има някои определени функции, които не са красиви и които във възпитаното общество не се споменават. Използваме какви ли не евфемизми и начини любезно да се извиним в подходящия момент, защото човек не иска представата за него да се свързва с тези функции. Иска ни се присъствието ни или образът да се свързват с нещо приятно или интересно, или привлекателно. Искаме да ни снимат сред цветя, в приятна обстановка, не в тоалетната. Искаме да маскираме естествените процеси в живота, да скрием бръчките, да боядисаме косата си, да направим всичко, за да изглеждаме по-млади – защото остаряването не е привлекателно.

Остарявайки, ние губим това, което е красиво и привлекателно. Нашата рефлексия е да сме действително будни за болестите и смъртта, за привлекателното и непривлекателното: за начина, по който стоят нещата в тази сфера на сензорно съзнание. Бидейки същество със сетивни органи, които влизат в контакт с обекти – които могат да са всякакви – от най-красивите и приятните до най-противните и грозните – ние изпитваме чувства. Чувството (вейдана) налага дуализма на приятното, болезненото и неутралното; това е приложимо за всички сетива: вкус, допир, зрение, слух, обоняние и мисъл.

И така вейдана – аз използвам тази конкретна дума, тази канда, като концепцията за всичко привлекателно и отблъскващо. Ние изпитваме вейдана, будни сме за приятното, болезненото, красивото, грозното, неутралното посредством тялото или каквото чуваме, миришем, вкусваме, докосваме или мислим. Дори спомените могат да бъдат привлекателни. Можем да имаме спомени, които са приятни, неприятни или неутрални. И ако сме невнимателни и функционираме от авиджа, от представата за себе си, от неоспоримото предположение, че аз „съм”, привлекателното, непривлекателното и неутралното се интерпретират с желание. Аз искам красивото, искам приятното, искам да съм щастлив и успяващ. Искам да ме възхваляват, искам да ме ценят, искам да ме обичат. Не искам да бъда преследван, нещастен, болен, унижаван или критикуван. Не искам грозни неща наоколо. Не искам да гледам грозното, да бъда близо до неприятното.

Разгледайте функциите на тялото. Всички знаем, че тези функции са част от природата ни, но не искаме да мислим за тях като за мои. Аз искам да уринирам, но никой не иска да остане в историята като Сумейдо Уриниращия. Сумейдо, игуменът на „Амаравати” – това може. Когато си пиша автобиографията, тя ще е пълна с неща като факта, че съм бил ученик на Аджан Ча, колко чувствителен съм бил като малък, невинен и чист – може би малко пакостлив от време на време, защото не искам да ме възприемат като ангелче. Но в повечето биографии неприятните функции на тялото просто се пропускат. Ние няма да се впускаме в разсъждения, че трябва да се идентифицираме с тези функции, просто ще отбележим тенденцията, че не искаме да се занимаваме с тях или да обръщаме внимание и да наблюдаваме това, което е част от живота ти – нещата, каквито са.

В осъзнатостта ние отваряме умовете си за това, за целия живот, който включва красивото, грозното, приятното, болезненото и неутралното. В нашата рефлексия върху патичасамупада ние я виждаме свързана с Втората Благородна Истина.

Тук поредицата тана-упадана-бава е най-полезна като средство за разследване на вкопчването ( привързването).

Вкопчването в този смисъл означава вкопчване поради привличане или поради омраза – в опит за отърваване. Вкопчването с омразата е отблъскване; бягането е упадана, както и опитът да уловим красивото, да го притежаваме и задържим. Гоненето на желаното, опитите за отърваване от нежеланото.

Колкото повече съзерцаваме и изследваме упадана, толкова повече се надига прозрението: че желанието трябва да бъде пуснато. Във Втората Благородна Истина е обяснено, че страданието се надига, то трябва да бъде пуснато и после, посредством практиката на пускане и разбирането на това какво е пускането, достигаме до третото прозрение в Благородната Истина: желанието е пуснато: ние вече познаваме пускането. То не е теоретично пускане, не е отхвърляне, а действително прозрение.

В разглеждането на Втората Благородна Истина има следното твърдение: „Това е произходът на страданието” – желанието, „то трябва да бъде пуснато”; и третото прозрение „то е пуснато”. В това се състои практиката – в изпълняването на тези три неща. Това се отнася до всяка една от Благородните Истини: има твърдение, какво да се направи и резултатът от това. Първата Благородна Истина: има страдание; трябва да бъде разбрано; то е разбрано. Това са трите аспекта на прозрение в Първата Благородна Истина. Втората Благородна Истина: има произход на страданието, самудая, което е вкопчването в желанието; то трябва да бъде пуснато; то е пуснато. Третата Благородна Истина: има преустановяване, нирода; трябва да бъде осъществено; и после прозрението: преустановяването е осъществено. Четвъртата Благородна Истина: има Осморен Път, изход от страданието; той трябва да се развие; той е развит. Това е проникновено познание.  Когато си мислите: „Какво знае един арахант?”, това е то: той знае, че има страдание, той знае, че страданието трябва да бъде разбрано; арахантът знае произхода на страданието – желанието, той знае, че желанието трябва да бъде пуснато и знае, че то е пуснато, и т.н.

Това са 12-те прозрения. Това наричаме арахантство – познанието на този, който има тези прозрения.

Патичасамупада е едно подробно изследване на целия процес. Вкопчването в петте канди е проблемът. Петте канди са дамми – те трябва да се изучават и изследват. Те са такива, каквито са. Няма аз, те са нетрайни и като знаеш как стоят нещата, знаеш Дамма.

(*дамма означава „нещо” като част от вселената (т.е. не принадлежи на човек). Дамма се отнася до учението на Будата и до прозрението в Абсолютната Истина.)

И така, вкопчването в обусловения свят като аз се основава на делюзия или невежество (авиджа): илюзията на аза като петте канди. И заради това живеем живота си в невежество. Волевите дейности (санкарите) от това невежество интерпретират всичко с „Аз съм” и от вкопчването в желания; резултатът е джара-марана (остаряване и смърт). Ако аз възприемам тялото като аз, тогава „аз” остарява. Тази година моето тяло е 54-годишно, увисва и се сбръчква. И вярването, че „аз остарявам”, защото тялото остарява е форма на страдание, нали? Ако няма чувство на аз, няма и страдание. Има оценяване на стареенето. Няма чувство за нещо нередно от стареенето на тялото; на него това му е работата. Такава му е природата. То не е аз. Не е мое и прави това, което трябва да прави. Съвършено е, нали? Аз щях да се разстроя, ако се подмладявах. Представете си да изглеждах все по-млад. След 50 години пак щях да съм в пелените и пак трябваше да изтърпя всичко отначало.

Мисълта „аз остарявам” не е скръбна. Това е конвенционален начин за говорене за тялото. Но ако тялото е това, което мисля, че съм: „Аз съм тялото. Това е моето тяло.”, тогава невежеството обуславя санкара и всичко тръгва от това „Аз остарявам, искам да съм млад, искам да живея дълго, не ме наричай старец, млад нехранимайко!” Защо? Заради идентифицирането с тялото.

И после аз ще умра. „Това е морбидно, да не говорим за смъртта. Разбира се, ние всички ще умрем, но това е толкова далече.” Когато сте млади, мислите за смъртта като за нещо далечно – „да се радваме на живота”. Но когато някой, когото познаваме, умре, или пък ние се разминем на косъм, тогава смъртта може да е много плашеща. И всичко това е от привързването към идентифицирането „Аз съм това тяло”.

После, разбира се, идват всички схващания, чувства, спомени, предразсъдъци, които имаме (вейдана, саня, санкара).  И ние не само страдаме от идентифицирането с тялото, но и от привързването към красивото и към чувствата: „Аз искам само красивото, искам само приятното; не искам да виждам грозното; искам да има хубава музика, а не грозни звуци, и само благоухания…”

Привързваме се към схващания какъв трябва да е светът; към становища за Англия, Франция, САЩ. Привързванията към тези схващания и становища и перцепции формират поредицата вейдана-саня-санкара на петте канди. И ние се привързваме към всичко това от гледна точка на аза. „Това е моето схващане, каквото аз мисля, и каквото аз искам и не искам, как трябва да бъде и как не.” И получаваме скръб, терзания, отчаяние, депресия и тъга от тази илюзия за аза.

Прозрението във Втората Благородна Истина е, че това страдание има произход. То не е постоянно. Не абсолютно винаги нещо възниква. Надигането на дукка се дължи на вкопчването в желанието. Вие можете да видите желанието, защото то е дамма – надига се и отминава.

Можете да видите желанието, което възниква, за да търси красивото и приятното в чувствената сфера посредством очите, ушите, носа, езика, тялото и ума. Кама-тана е чувственото желание. Чувственото желание винаги иска някакво удоволствие или поне вълнуващо преживяване. Кама-тана: можете да го видите в движението ни, насочено към и сетивните удоволствия, както и вкопчването в тях.

Бава-тана е желанието да станем. То е свързано с искането да станем нещо. И тъй като ние не знаем кои сме, желанието ни е да постигнем или да станем нещо. В този свят живот бава-тана може да бъде много силно. Чувствате, че сте тук да станете просветлени и да постигнете нещо.  Всичко звучи много добре. Но дори желанието да станете просветлени може да дойде от авиджа – от себепредставата. „Аз ще стана просветлен. Ще стана първият американски арахант; писна ми от този свят, искам да стана просветлен, за да не се прераждам отново. Не искам отново да преживявам детството. Не ги искам тези работи. Искам да стана нещо такова, че да не трябва да се раждам отново.” Това може да е бава-тана/вибава-тана – те вярват ръка за ръка. За да станете нещо, трябва да се отървете от нещата, които не харесвате и не искате. „Ще се отърва от недостатъците си и искам да се отърва от лошите си навици и от желанията си.” И всичко това звучи много праведно. Недостатъците са лоши – отървете се от тях.

В светия живот има много вибава-тана. Можем да живеем този живот само за да се отървем от разни неща и за да станем нещо, като се отърваваме от нещо. Забележете, че Втората Благородна Истина е осъзнаването, че желанието трябва да бъде пуснато, да бъде оставено. Това не е отхвърляне на желанието, а разбиране; вие го пускате. Защото иначе е вибава-тана – желанието да се отървете от желанието. Познавайте го, наблюдавайте го, но не правете нищо от това. Ако изхождате от невежество, вашето желание казва: „Аз искам да стана просветлено същество и не бива да мисля така, не трябва да имам желанието да стана Буда; не трябва да искам да стана каквото и да е.” Всичко това може да е от невежеството, обуславящо менталните формации (авиджапачeя санкара). И тогава идва проникновеното познание: „Желанието трябва да се пусне.”

Всичко това звучи правилно в смисъл „че не трябва да се привързваме към нищо”, но то също може да идва от авиджапачея санкара. „Аз не бива да се привързвам към нищо.” всъщност е едно утвърждение на аза, като някой, който е привързан към нещо, а не бива да е така. Аз трябва да съм иначе. Това е капан на ума, не е истинско прозрение в кама-тана, бава-тана, вибава-тана. Разглеждайте „Какво е привързването?” Ако просто отхвърляте това и онова, това не е начин за справяне с проблема, нали? И всъщност вие не изследвате кама-тана, бава-тана и вибава-тана, така че няма да достигнете и до прозрението за пускането. Просто ще заемете позиция срещу привързването, което е друг вид привързването.

Затова обследвайте, надникнете в привързването. Това работи по един много по-неуловим и реалистичен начин от обикновеното формиране на мнение, че не бива да бъдете привързани към нищо.

Спомням си един психиатър, който живееше в Бангкок. Той имаше навика да взема ръчните часовници на пациентите си и когато те се разстройваха, да им казва: „Вие сте привързани към вашите часовници.” След което сваляше своя часовник и го хвърляше, за да докаже, че не е привързан към него. Та този психиатър ми се хвалеше с това. А аз му казах: „Всичко ти е убегнало. Ти си привързан към позицията, че си непривързан към часовника си.” Това не е пускане, нали? Просто да го хвърлиш и да кажеш „ти си привързан, аз не съм, ето че си изхвърлих часовника.” В това има много аз. „Вижте ме, аз не съм привързан към тези окаяни материални неща.” Човек може да изпита голяма гордост от това, че е непривързан. Посредством рефлексия ние виждаме привързването и не е нужно да се отърваваме от нещата, но не можем да се привържем към тях и можем да ги пуснем. Не като ги хвърляме, а като разбираме страданието от вкопчването.

Като разберете умиротворението от непривързването, от пускането, Втората Благородна Истина ще ви изведе до Третата. Когато пуснете нещо, осъзнавате, че няма привързване към петте канди. Има една будност, че желанието е пуснато. Тогава се надига прозрението в Третата Благородна Истина. Има преустановяване. Това преустановяване трябва да се осъществи.

С осъществяването на преустановяването започваме да забелязваме не-привързването. Малцина от нас са запознати с него. Обикновено сте осъзнати посредством привързването си към разни неща. Напълно заблуденото човешко същество се чувства живо посредством привързването и желанието. Съзерцавайте, че когато не сте уловени от привързване към петте канди, не се чувствате живи, вие сте никой. Невротичните проблеми карат хората да се чувстват интересни и живи. „Аз имам впечатляващи неврози от всякакви видове травми в детството.” И вече не съм Сумейдо Уриниращия, а Сумейдо Интересния Невротик, Сумейдо Мистика или Сумейдо Игумена – това са условия, към които можем да се привържем. Осъществяването на преустановяването ви позволява да накарате аза да спре, има пускане. Осъществяването на пускането е преустановяване, това, което се надига, се преустановява. И преустановяването е забелязано. Осъществено е.

Нашата практика е осъществяване на преустановяването. Тогава говорим за празнота: осъществяваме празен ум там, където няма аз. Няма усещане на ума, че е някой. Започнете ли да мислите за това като за „моя” ум, уловите ли тази мисъл, отново сте се заблудили. Но дори да имате „моя ум” и ако го видите като нещо, което се надига и отминава без вкопчване, то тогава той е само условие. Няма страдание, има умиротворение.

Когато няма аз, има мир. Когато има „аз” и „мое”, тогава няма мир. Тревогата, безпокойството, какво са те? Всичките идват от „мен” и „моето”. Когато пуснете, има преустановяване на „аз” и „моето”. Има мир, покой, яснота, безпристрастност, празнота.

Наблюдавам, че когато няма аз, няма привързване, тогава пътищата за свързване с другите са посредством метта (добрина), каруна (състрадание), мудита (съпричастна радост), упека (ведрина). Те не идват от аз или авиджа. Не е като да имате идеята, че „Аз трябва да имам повече метта към всички, защото имам твърде много омраза, а не бива. Трябва да изпитвам любяща добрина към всички същества. Трябва да изпитвам състрадание. Понякога ми се иска просто да убия всички. Трябва да изпитвам много метта, мудита, да съм мил и радостен и състрадатателен към хората. Трябва да съм и ведър.” Брама-вихарите, като идеи за един себелюбив човек, не се истинската практика. Желанието да стана някой, който има много метта и каруна и всички тези неща пак е бава-тана.

Но когато отпаднат идеите за аза, тогава е естественият начин на свързване с другите. Не ставате безучастен зомби посредством разбирането на Дамма. Пак имате връзка с другите, но посредством добрина, състрадание, съпричастна радост и ведрина, а не посредством омраза и заблуждение.

Какво показват неегоистичните човешки същества в обществото? Можете да обясните метта, мудита, каруна и упека като това, което се изразява чрез неегоистичните човешки същества. След което приложете това към нашата практика сега. Когато има виджа – знаене и ясно виждане – тогава това дава пълна възможност за практикуване на добрина, състрадание и останалите. Но това не съм аз,то не е мое, не е Сумейдо, преливащият от метта Аджан, Сумейдо Добряка за сметка на Сумейдо Уриниращия. В момента, в който Сумейдо-делюзиите отпаднат и се преустановят, се проявяват добрина, състрадание, съпричастна радост и ведрина. Затова човешкото състояние е голяма благословия – когато себепредставата отпадне, това което остава е една велика благословия.

Но тя не е аз. „Аз не съм велика благословия. Единственото, което мога да направя в това конвенционално „аз” е да пусна делюзията. Да бъда осъзнат и да не се привързвам към разни неща, да виждам ясно – това мога да направя. Това е практикуването на Четирите Благородни Истини и развиването на Осморния Път. Свежда се до това бдително, осъзнато и ясно виждане на нещата. Тогава каквото и да се случи, вече зависи от други неща. Няма нужда да обикалям и да се мъча да стана „Сумейдо Добряка”. Добрината може да се прояви посредством тази форма, ако няма делюзия; и това не е лично постижение или придобивка, просто така стоят нещата. Това е начинът, по който са устроени. Това е Дамма.

Из „Така стоят нещата”, Аджан Сумейдо

Семената на съзнанието (виняна) и ставането (бава)

„Има само една константа – казва Меровингий в паметния филм „Матрицата” – „Една всепризната истина. Тя е единствената такава. Причинността. Действие – реакция. Причина – следствие.”

Merovingian (The Matrix)

Merovingian (The Matrix) (Photo credit: Wikipedia)

Каммичният процес функционира автономно, без разпоредител или директор, изцяло посредством присъщата сила на волевото действие. Преплетени с други подредби в обширната, сложна паяжина на обусловеността, нашите действия произвеждат своите последици също толкова естествено, колкото семената на полето дават съответните си билки и цветя.

За да разберем как камма произвежда своите ефекти през поредицата прераждания, трябва да преобърнем нашата нормална, ежедневна концепция за отношението между съзнание и материя. Под влиянието на материалистични пристрастия ние предполагаме, че материалното съществуване е определящо за съзнанието. Понеже сме свидетели как се раждат телата на този свят и наблюдаваме как умът съзрява в тандем с тялото, ние тихомълком приемаме тялото за основа на нашето съществуване и умът или съзнанието за еволюционна издънка на слепите материални процеси. Материята печели почетния статут на „обективна реалност” и умът става случаен натрапник в една присъщо безсмислена вселена.

От будистка гледна точка, обаче, съзнанието и светът съществуват в една връзка на взаимно творение, което изисква и двата фактора. Както не може да има съзнание без тяло, което да служи за негова физическа опора и свят, който да е негова сфера на познание, така не може да има физически организъм, нито свят без някакъв тип съзнание, което да ги конституира като организъм и свят. Макар и временни, нито умът, нито материята могат да се разглеждат като първични един спрямо друг. От гледна точка на практическото значение Будата казва, че умът е предхождащ. Умът е предхождащ не в смисъл, че възниква преди тялото или че може да съществува независимо от физическата среда, а в смисъл, че тялото и светът, в който се намираме, отразяват нашата ментална активност.

Менталната активност във формата на действие конституира камма и нашият запас от камма насочва потока на съзнанието от предишния живот към новото тяло. Будата казва: „Това тяло, о, монаси, е стара камма, която трябва да се разглежда като причинена и оформена от действието, като нещо, което трябва да се почувства.” (Самюта Никая XІ, 37). Не само тялото, като съставено цяло, е продукт на минала камма, но и сетивните основи също (виж Самюта Никая ХХV, 146). Окото, ухото, носът, езикът, допирът и основата на ума също са оформени от минала камма и в този смисъл камма до известна степен оформя и влияе на нашия сетивен опит. След като камма се обяснява като действие или намерение (четана), това означава, че конкретното тяло, с което сме надарени, с всичките му отличителни черти и сетива, се корени в нашите волеви действия в предишни животи. Точно как миналото действие може да повлияе на развитието на зиготата е отвъд възможностите на научното обяснение, но се вярва на думите на Будата, такова влияние е реално.

Каналът, по който се предава каммичното влияние от живот в живот през поредицата прераждания, е индивидуалния поток на съзнание. Съзнанието обхваща двете фази на нашето съществуване – тази, в който натрупваме нова камма и тази, в която берем плодовете на старата камма – така, в процеса на прераждането, съзнанието прави мост между старото и новото съществуване. Съзнанието не е единична, пренасяща се единица, аз или душа, а поток от мимолетни актове на съзнанието, всеки, от които, се надига, съществува за кратко и после отминава. Този цялостен поток, макар и състоящ се от мимолетни звена, е смесен в едно обединено цяло от причинните връзки, получени между всички случаи на съзнание във всеки индивидуален континуум. На дълбоко ниво, всеки случай на съзнание наследява от своя предшественик цялото каммично наследство на този конкретен поток; при изчезването, той на свой ред предава това съдържание на своя приемник, подсилено от неговия собствен принос. Така нашите волеви действия не изчерпват своя пълен потенциал в своите непосредствени видими резултати. Всяко волево действие, което извършим, когато отмине, оставя след себе си фин отпечатък върху протичащия по-нататък поток на съзнанието. Действието оставя в потока на съзнание семе, способно да даде плод (випака), да произведе резултат, който отговаря на етичното качество на действието.

Когато срещнем подходящи външни условия, каммичните семена, посадени в нашия ментален континуум, се пробуждат от своето латентно състояние и произвеждат своите плодове. Най-важната функция, която се извършва от камма, е генерирането на прераждане в подходяща сфера, сфера, която ще й осигури поле да разгърне своя запас от потенциали. Мостът между старото съществуване и новото е, както казахме по-горе, еволюиращият поток на съзнание. Именно в този поток на съзнание се създава камма чрез упражняване на действие; това е същият поток на съзнание, който тече и пренася каммичните енергии в новото съществуване; и пак същият поток на съзнание преживява плода. Накрая, на най-дълбоко ниво, всички индивидуални потоци на съзнание са интегрирани в една всеобхващаща матрица, така че под повърхността на събитията отделните каммични натрупвания на всички живи същества се пресичат, застъпват и сливат. Тази хипотеза – макар и спекулативна – би помогнала в обясняването на странни съвпадения, които понякога пробиват дупки в нашите предположения за един рационален порядък.

Генеративната функция на камма за едно ново съществуване е описана от Будата в една кратка, но изчерпателна сутта, запазена в Ангутара Никая. Почитаемият Ананда приближава Учителя и казва: „Говорим за съществуванието/ставането (бава), благородни учителю. Как така има съществувание/ставане?” Будата отговаря: „Ако нямаше узряване на камма в сетивната сфера, нямаше да има съществувание/ставане в сетивната сфера. Ако нямаше узряване на камма в сферата на формите, нямаше да има съществувание/ставане в сферата на формите. Ако нямаше узряване на камма в безформената сфера, нямаше да има съществувание/ставане в безформената сфера. Съответно, Ананда, камма е полето, съзнанието е семето, а жадуването – влагата за съществата, заплетени в невежество и объркани от желания, да се установят в нова сфера на съществуване, било то низша (кама, сетивна сфера), средна (рупа, сфера на формите), или висша (арупа, безформена сфера).”

Забележка: Както подсказва аналогията, тези елементи на опитност създават диапазона на възможности за ставането (бава). Ако миналата и настоящата ви камма не съдържа конкретна възможност, не може да се развие кореспондиращия тип ставане. Единствените ставания, които можете да преживеете, са тези от диапазона на възможности, осигурени от вашата камма.

Докато невежеството и жадуването, двата корена близнаци в колелото от прераждания, стоят непокътнати в нашия ментален континуум, в момента на смъртта една особено силна камма ще стане доминираща и ще задвижи потока на съзнание към сфера на съществуване, която кореспондира с нейната собствена „вибрационна честота”. Когато съзнанието, като семе, бъде засадено или „установено” в сферата, то покълва в останалия психо-физически организъм, който влиза в определението „име и форма” (нама-рупа). Със съзряването си организмът осигурява поле за други отминали камми да се сдобият с възможност да произведат свой резултат. Тогава, в рамките на това ново съществуване, в отговор на нашите различни камично индуцирани опитности, ние се въвличаме в действия, които причиняват нова камма с капацитета да генерира още едно прераждане. Така колелото на съществуването се превърта от един живот в друг, а потокът на съзнание, пометен от жадуването и насочван от каммата, приема следващи режими на въплъщение.

Бикху Бодхи

По тази причина всяко състояние на ставане, зависимо от семето на съзнанието, израства от едно нестабилно семе. Посочихме по-горе, че основният принцип на причинността, определящ обусловеното възникване е присъщо сложен, защото включва взаимодействието на много минали и настоящи причини и резултати. Той е също така присъщо и нестабилен и съответно всяко състояние на ставане, зависещо от съзнанието – което е подвластно на възникване и отминаване – също е подвластно на отминаване. Тази присъща нестабилност е една от основните причини ставането – бава – съществуването, да е присъщо стресиращо. Този редуващ се модел между съзнание и намерение може да се обясни по два начина. Първо, цялостната сложност на причинния принцип, определящ обусловеното възникване – с настоящите причини, взаимодействащи си с миналите причини за формирането на настоящия момент – отваря вратата за много клупове с обратна връзка от същия тип. Съзнание и чувство, например, се редуват по същия начин, както съзнание и перцепция. Второ, специфичното взаимоотношение между съзнание и намерение помага да се обясни загнезденото качество на ставане, в което едно състояние на ставане може да започне в друго, което пък е загнездено в трето – много подобно на руски матрьошки. Например, семето на съзнание довело до раждането на човека в това физическо измерение на ставане е това, което е направило възможно преживяването му на този свят посредством шестте сетива. На базата на намерения, взаимодействащи си с това преживяване, се обуславят други моменти на съзнание, които служат за семена на чисто ментални състояния на ставане (бава) в рамките на този живот: сънища, планове и светове на въображението. В тези състояния на ставане умът произвежда по-нататъшни намерения и се натъква на друго ниво на сензорния опит, което обуславя по-нататъшни моменти на съзнание, и т.н. – сънища в сънищата, приказки в приказките.

И от гледна точка на Будата, нестабилност в нестабилността и – най-вече – страдание, усложнено от страдание.
Разглеждано в светлината на аналогията за полето, взаимодействието на съзнанието със старата и нова камма показва как полето от възможности за обновено ставане е потенциално безкрайно обновяемо. Както растенията, растящи в почвата, наторяват почвата, когато загниват, така действията на съзнанието, взаимодействащи си със старата и новата камма, водят до по-нататъшна нова камма – която, ставайки стара камма, може да продължи да действа като почва, подхранваща по-нататъшни семена на съзнание в бъдещето.
И все пак, този процес се нуждае от още един елемент за израстването на семената: влагата на жадуването, третият фактор в аналогията за полето.

Танисаро Бикху

ЗАВИСИМОТО ВЪЗНИКВАНЕ ІІІ: ФОРМАЦИИТЕ (СТРУКТУРИТЕ) НА АЗА

Авиджапачея санкара: това означава: „невежеството обуславя кармичната формация”, т.е., тялото и ума, както са дефинирани според петте канди. Това е, когато функционираме от позицията на невежеството, без да разбираме истината, и всичко, което преживяваме и правим, и казваме, и чувстваме е обусловено от това невежество. Абсолютно всичко.
Именно тук себепредставата е такава сляпа точка. Когато мислим за кармичните формации като „аз”, а не като „не-аз”, тогава всичко, което се случва, всичко, което се преживява, се отнася до усещането ни като личност, като физическо тяло. „Аз” като възприятие. Това е авиджапачея санкара.
Ако имате прозрението, че всички условие са нетрайни, всичката дамма е не-аз, тогава има знаене, или виджа, и истина или Дамма, а не невежество (авиджа) и навична камма (санкара). Има знаене на Дамма, на истината за това как стоят нещата. Тогава всичко останало следва в същия ред, всичко се вижда такова, каквото е. Няма изкривяване: съзнанието и петте агрегата и сетивният свят се виждат като Дамма, а не като аз.
И всъщност какво е страданието ви в живота? Защо страдате? Ако изследвате това, винаги ще проследите нещата до авиджапачея санкара. Имаме естественото страдание от гладуването, остаряването и разболяването, но всички те са поносими. Няма нищо, което да не можем да понесем. Болестта, старостта и смъртта са нещо, което винаги можем да понесем. Това не е истинско страдание. Но страданието е алчността, омразата и делюзията – заблудата, които произвеждаме чрез представата за себе си, приемайки нещата лично. Творенията и привързаностите към погрешни представи и предразсъдъци, и пристрастия и всички ужаси, за които сме отговорни, всички те могат да се проследят до авиджапакая санкара.
Не можем да очакваме кой знае какво подобрение, ако настояваме да сме невежи, уловени в себепредставата си. Дори да можем леко да подобрим условията си, като се опитваме да сме добри хора, докато има привързване към себепредставата, има заблуда. Така че дори доброто, което правим, идва от заблуждение. То не извежда никого от страданието му. Ако нямаме мъдрост, тогава често пъти, опитвайки се да сторим добро, само вредим и причиняваме всякакви проблеми, докато си мислим, че можем да казваме на другите какво е добро за тях.
Как стоят нещата в този момент? Тялото ви седи, нали? Можете да изпитвате разни неща – удоволствие, болка, горещина или студ, или каквото и да е друго. Така стоят нещата. В това няма аз, ние не създаваме аза. Когато насочим вниманието си към това как стоят нещата, можем да видим какво правим, когато създаваме „аз” или „мое” в този момент: какво мисля аз, какво искам аз, какво не искам аз, какво харесвам аз, какво не харесвам аз… Или можем да осъзнаем азовете, които създаваме у другите: моите мнения за вас. Аз много съм страдал от създаването на хора в ума си, не защото някой е бил действително груб с мен, а заради всичките неща, които си измислях за себе си и за другите хора. Страхът от това какво си мислят другите. Ревностите, завистта, алчността, чувството за собственост. Имах всякакви предразсъдъци и мнения за хората, за това какво ми замислят и всякакви подозрения какво действително искат. Това страдание идва от моделите, които създаваме за себе си и другите, за родителите си и за хората, които са най-близо до нас.
Какво е страданието? Наистина се запитайте какво е страданието във вашия живот? Вчера студените ветрове ме пронизваха, докато вървях в полето. Това страдание ли е? Аз бих могъл да го превърна в страдание. Мразя този студен вятър и не го харесвам  Но всъщност беше добре. Беше нещо, което напълно можех да понеса. Ако не го превръщах в нищо в ума си, си беше просто студен вятър, и толкова. Но можем да похабим куп време в „Амаравати”, създавайки отношения към монаси, монахини и миряни. Можете да превърнете старшите сестри в големи чудовища, нали? Можем да имаме силни емоции към старшите тук. Ако сме в старша позиция, можем доста да се привържем към нея. „Аз съм старши за теб. Ти си просто един нов монах. Ще правиш така. Аз съм шефът.” Така можем да се сътворим като старши монаси. Но ние не сме тук да създаваме камма, базирана на невежество. Условностите, които имаме, са просто целесъобразни способи. Те са опростявания, морални и обществени спогодби, които да направят живота лек, неусложнен, и да ни позволят да разглеждаме отношенията с хората, посочени по-горе – старшите, равните на нас и младшите.
Будата казал: „Представата, че всички са равни, е делюзия.” „Аз превъзхождам всички е делюзия.” Аз съм по-нисш” е делюзия. „Аз съм” е делюзия, ако тази идентичност се базира на невежество. Но когато има виджа, тогава „Аз съм” е само конвенционална реалност. Просто е начин на изказ: „Аз съм гладен” или „Аз съм Сумейдо Бикху” – но не е личност.
(Напр. Сутта Нипата 860: „Приключил със завистта и алчността, мъдрецът не говори за висш, нисш или равен.”)
Когато има авиджа, това обуславя санкара (или санкарите), които обуславят съзнанието, или виняна. Съзнанието обуславя менталността и материалната реалност (нама-рупа), което обуславя сетивните основи (салаятана), което обуславя контакта (фаса), което обуславя чувството (вейдана). Когато невежеството е първичното условие, всичките следващи са повлияни от това. Сензорният свят, тялото и умът са обвързани от понятия като „аз” и „мое”. Това е себепредставата – сакаядити. За разлика от браманизма, където се говори за Атман, или „по-висше аз”, за Единия, когато Буда говори за аза, то е в контекста на привързването към петте канди – тяло, чувство, възприятия, воля (ментални формации) и съзнание. Привързаността към тях, невежеството, обуславя камичните формации. Всичко това създава чувство за аз.
Тази себепредстава започва да укрепва, когато сте на 6-7 години. Тръгвате на училище, там се надпреварвате, сравнявате се, и това силно чувство на аз започва да се обуславя в ума ви. Спомням си първите 5-6 години от живота си като вълшебни, и после, след шестата, седмата година започна да става все по-лошо. Преди това не съществуваше някакво особено усещане за аз.
В страна като САЩ – която си е много хубава страна – се набляга на представата за аз. В тази страна няма някакво страхотно количество мъдрост и личностната представа е доста доминираща тема. „Аз съм индивид. Аз имам права. Аз мога да правя каквото искам. Ти не можеш да ми кажеш какво да правя. За какъв се мислиш ти? Аз съм не по-малко добър. Разкарай ми се от врата.” Американците егалитаристи имат своите силни индивидуалистични привързвания към това да са индивиди с възхитително излъчване, истински характери, „добри човеци”. Това е американското наблягане на личностно ниво. Да си „добър човек” е добре, няма нищо лошо, но като авиджапакая санкара може да донесе само страдание. Когато има невежество и себепредстава, „добрият човек” винаги ще страда.
Авиджа обуславя санкара, която обуславя съзнанието, което обуславя менталност-материална реалност, която обуславя шестте сетива, които обуславят контакта и после чувството и после чувството обуславя желанието – връзката вейдана-тана. Можете да забележите, че ако сте уловени в привързването към личностната представа за аз, тогава ще има желание (тана), вкопчване (упадана) и ставане (бава). И вие ще се изгубите в този модел, защото когато в този момент има невежество, то се отразява на всичко – на съзнание, сетива и сетивни обекти, на чувството, а после идва и желанието. „Аз искам нещо.” „Аз искам да съм щастлив.” „Аз искам да стана.” „Аз искам да се отърва.” „Аз искам”!
Изследвайте желанието, действително опознайте какво е. По мои собствени разсъждения, аз винаги го виждам като енергия, която се стреми към нещо, дали ще е неспокойна или разпръсната или стремяща се към нещо определено. Има едно силно желание да се отървем от нещата, които не харесваме, възможно най-бързо. Ние искаме да имаме това, което желаем, тутакси, и да се отървем от това, което не харесваме, пак тутакси. В нашето общество вече не ценим търпението. Искаме ефикасност. Всичко изглежда добре и после се случва нещо и обърква всичко, и вие трябва незабавно да го разчистите, защото не искаме препятствия или затруднения, или нещо неприятно. Искаме бързо да се отървем и затова сме много нетърпеливи и можем да станем много разстроени и раздразнени поради това желание да се отървем, от тази вибава-тана.
Желанието да станем, амбицията, бава-тана, често е мотивация в религиозния живот – искаме да станем просветлени същества. Така че бава-тана и вибава-тана трябва да се изучават и изследват.
Вие можете да ги разглеждате, можете да слушате тези желания: „Искам да стана просветлен.” „Искам да имам самади. Искам да направя възможно най-много от този семинар, за да постигна нещо или да израсна.” Или искате да се отървете от разни неща: „Надявам се на този семинар да се отърва от всичката похот и гняв. Надявам се да се отърва от ревността, та повече да не ревнувам. На този семинар ще работя върху ревността. Ще работя върху съмнението и страха – ако до края на този семинар се отърва от страха, вече няма да ми остане страх, защото ще се отърва от него и ще го унищожа.” Това е вибава-тана! „В мен има нещо сбъркано и аз трябва да го оправя. Трябва да стана нещо друго, като се отърва от тези лоши неща, от тези погрешни качества у себе си.” Това са всичките „Аз съм” и „Аз-и-мое”.
Камма-тана е доста очевидна – това е желанието за приятни сетивни преживявания. Тези форми на желание трябва да се познават и разбират. Капанът е, че ние имаме склонността да си мислим, че Буда ни учи да се отърваваме от желанията. Така някои хора тълкуват будизма. Но това е неправилно: Буда ни учел как да разглеждаме и разбираме желанието, така че да не се вкопчваме в него! Това не е казване да се отървем от желанието, а истински да го разбираме, така че да не може да ни заблуди. Желанието да се отървем от желания пак е желание, не е разглеждане на желанието. С това желание вие просто се вкопчвате в схващането, че не трябва да имате желания и че трябва да се отървете от тях. Но разбирайки Обусловеното Възникване, ние виждаме тана като Дамма, а не като аз – разглеждате тана, желанието, като това, което се надига и отминава. Това е Дамма, нали? За 22 години на внимателно наблюдение не съм намерил нито едно желание, което да се надига и да продължава да се надига. Ако някой от вас намери, моля ви, кажете ми.
Камма-тана е сравнително груба и сравнително очевидна – Аз искам да ям нещо. Или сексуалните желания. Но вибава-тана може да е много неуловима и праведна, и значима. И човек може да се заблуди от това праведно качество. Желанието да се отървем от злото може да изглежда правилно. Ние действително можем да посветим живота си на това да се отървем от злото на този свят и да станем фанатични. И това можете да го видите в съвременните социални проблеми. Има ги онези изродени тенденции в обществото, които отиват в сексуални отклонения и наркотици, както и онези много праведни форми на фундаменталисти, които заклеймяват изроденото, разпасаното, неморалното поведение на един елемент от обществото. Но ние наблюдаваме самото желание от грубите форми на искането и похотта до праведната страст на „искам да убия и унищожа тези изродени същества!”
Съзерцавайте това като нещо в ума си. Аз съм виждал и двете тенденции у себе си. И аз мога да бъда привлечен към сетивни удоволствия. И също мога да бъда суров и праведен и критичен към другите и себе си. Бава-тана може да е нещо много сладко, когато го правите за доброто на другите. Не е просто да искам да постигна нещо, за да кажа, че съм постигнал нещо. Има една бава-тана на искане, защото чувствате, че бихте искали да помогнете на всички останали. Още го има „Аз съм”. „Аз искам да стана просветлен и тогава наистина ще помогна на всички други и искам да стана някой, който не е егоистичен, а работи изцяло за доброто на всички чувстващи същества.” Това е много алтруистично, нали? Красиво е и вдъхновяващо, но може и да е бава-тана, ако идва от авиджапакая санкара.
Когато наблюдаваме ясно, с виджа, и виждаме Дамма, тогава няма никой, който да става нещо или да постига, или да се посвещава. Нещата са такива, каквито са. Доброто е сторено, а от лошото се въздържаме в деяния и реч. Има правене на добро. Какво друго остава в живота освен да сме добродетелни? Не е ли това красотата в човешкия ни род? Това, което е истински радостно и прекрасно в човека, като такъв, е способността ни да бъдем добродетелни. Не мога да се сетя за друго, което да правим! Човешкият опит е за добродетел и добруване и за въздържане от вършене на лоши и вредни неща на нас и околните. Не мога да се сетя за друго, по-стойностно, за правене!

Из „Така стоят нещата”, Ajahn Sumedho

ЗАВИСИМОТО ВЪЗНИКВАНЕ ІV: ЧУВСТВОТО ОБУСЛАВЯ ЖЕЛАНИЕТО

В началото на практиката патичасамупада е авиджапачея санкара: невежеството обуславя камичните формации. Авиджа е невежеството от незнаенето на Четирите Благородни Истини. Невежество има във всяко същество, което не разбира, че има страдание, възникване на страданието, спиране на страданието и Път, който води до това спиране. Съответно думата за знаенето в този смисъл е виджа. Виджа е знаенето на Четирите Благородни Истини: прозрението за страданието, произхода му, спирането и Пътя.
Когато не сме имали прозрение в Истината, авиджа – незнаенето, обуславя санкара. Създаваме едно „Аз съм”. Санкарата „Аз съм” е създадена и обусловена от тази авиджа. Ако забелязвате, Първата Благородна Истина не гласи „Аз страдам”; Първата Благородна Истина гласи: „Има страдание, има дукка.” Не казва, че някой страда. Но все едно, ние си мислим, че страдаме, нали? Мислим си: „Аз много изстрадах в този живот… Той е истински страдалец… Тя непрекъснато страда… И аз много изстрадах в живота си. Не се родих с възможно най-добрите камични формации на тази планета и действително трябваше да страдам. Горкият аз!” Но страданието е това, което създаваме от невежество. Важното указание, което Буда е дал, е да живеем според знанието, а не според невежеството.
Тази будистка практика е начин на познание, на знаене, на познаване на истината. Затова аз не изпитвам особена жал към някой, който мисли, че е изстрадал много. Мога да кажа: „Бедничката. Много съжалявам, че е трябвало да страдаш.” Но това мислене, че страдате, не е позиция на знаенето. В миналото са се случили разни неща, може би злощастни събития, и ние се отдаваме на мисли, което пренася всичко в настоящето с всички съпровождащи страдания. Но когато има знаене, прозрение, виджа, тогава осъзнаваме, че няма кой да страда. Виждаме нещата, каквито са. Всяко човешко същество има способността да види нещата ясно, такива, каквито са, и да не създава страдание около това.
Трябва да признаем, че всички сме изпитвали неприятни неща или сме правили глупости. Това е обичайно човешко преживяване, нали? Когато се родим, всичко може да ни се случи. Целият диапазон на житейски преживявания – от най-щастливите до най-злощастните са възможни за нас. Това е резултат от раждането. И няма нищо лошо – просто така стоят нещата. Раждането в човешката сфера е рисковано- не можем да сме сигурни в какво се забъркваме. Може да е пълна бъркотия или наслада, или може понякога да е бъркотия, а друг път наслада, или една четвърт бъркотия, три-четвърти посредственост и никаква наслада.
Така е, когато се раждаме в този човешки свят, със сетивно съзнание: всичко е нестабилно, несигурно, променя се, и в него не намираме никаква сигурност. Това е общото при всички ни. От най-щастливите до най-нещастните човешки същества, всички сме уязвими, бидейки във форма и тяло, които могат да бъдат увредени, наранени и разболени. Когато погледнем от тази страна на нашето човешко съществуване, вече не изпитваме предразсъдъците и крайните становища на раса и класа, пол, националност и т.н. Ние всички сме братя и сестри в старост, болест и смърт.
Щом сме се родили, има виняна – съзнание, има тяло – нама-рупа. Има сетивни органи – салаятана – очи, уши, нос, език, тяло, ум. Има паса, или контакт, със сетивните обекти; и има вейдана – чувство. Тази вейдана е резултат от раждането и съзнанието и в този смисъл е приложима към сетивното преживяване, към привлекателното, неутралното и непривлекателното качество. Изпитването на вейдана през очите не означава, че очите ви изпитват болка или страдат, означава, че когато видите красивите цветя като привлекателни, вейдана от привличането е приятна. Освен това има неприятно и неутрално чувство. Целият този процес стимулира желанието, вкопчването и ставането (тана-упадана-бава). Ние ставаме това, което желаем. Приложете това към всички сетива и техните обекти – към звука, мириса, вкуса, допира и мисълта. Някои от нашите мисли са много приятни, някои не са нито приятни, нито неприятни, а някои са неприятни.
Това е чувствителността на тези тела; те са напълно чувствителни условия; те са съзнателни и чувстват. Така стоят нещата. Някои от вас искат да са само частично чувствителни, нали? Страх ви е да сте напълно чувствителни. Искате да сте чувствителни само към красивите неща и искате да се молите на Господ и да му кажете: „О, Господи, моля те, дай ми всички хубаво, само приятни чувства, и моля те, направи всичко да е красиво за мен. И никога не ме оставяй да страдам и нека винаги имам успех и щастие и красиви хора около себе си, докато умра…” Това е човешкият ум, който иска само частична чувствителност.
Виджа или проникновеното знаене е познаването на приятното, неутралното и неприятното такива, каквито са. Вече не искаме частична чувствителност или само най-хубавите сетивни преживявания, а се отваряме за пълна чувствителност, която включва всички възможности за болка, грозота, неприятност. Авиджа казва: „Не искам да губя външността си. Не искам да имам неприятни преживявания. Искам да съм щастлив.” Това е авиджа. Виджа казва: „Има страдание, има произход на страданието и има изход от страданието.”
Съзерцавайте това „Аз съм”, което плаче и хленчи, и се страхува и желае. Защо сме уплашени? За какво се страхуваме и тревожим? От възможността за болка, нали? От физическо нараняване, болест или емоционално насилие, от това да пострадаме, да ни отхвърлят, да не ни обичат, да ни презират, да се разболеем от рак, Паркинсон… „Аз не искам това. Искам идеално здраве. Страх ме, че ще се разболея от някоя ужасна болест… Ами ако получа някой от онези инфаркти и следващите 30-40 години съм като зеленчук и монасите трябва да ме гледат и да ми слагат подлога…? Не искам това. Не бих понесъл да съм тежест за някого. „Не искам да съм в тежест.” – това е английска обсесия, нали? (И не само)
„Аз съм” е нещо, което трябва да се съзерцава и наблюдава, защото това е нещо, което сме убедени, че е реалността за нас. За повечето човешки същества „Аз съм” е истина поради невежество. И е съвсем естествено да искаме щастие и да бягаме от болката. Виждате нещо красиво, сграбчвате го, искате го. Нещо грозно – искате да се отървете от него. Това е естествена реакция на сетивната плоскост. Ако всичко се свежда само до това, тогава трябва да се стремите към най-доброто и да бягате от всичко лошо, и няма изход. Всеки е сам за себе си – оцеляваме. Умните и силните оцеляват, глупавите и слабите ще са на дъното, в калта.
Но човешките същества са оборудвани с рефлективен ум, можем да разглеждаме и съзерцаваме вейдана. Можем да наблюдаваме и съзерцаваме какво е привличането и какво е красотата. Не сме просто тъпи животни: можем да се наблюдаваме как искаме да сграбчим и да притежаваме красивото. Можем да наблюдаваме и разглеждаме отвращението си към всичко грозно и неприятно; и можем да съзерцаваме това, което е нито приятно, нито неприятно.
Нашето нормално дишане не е нито приятно, нито неприятно; нито е привлекателно, нито непривлекателно. Затова трябва да му обръщате внимание. Защото ако диханието беше привлекателно, щеше да ви привлича. Нямаше да казвам: „Наблюдавайте дъха си.” – вие щяхте да го наблюдавате, защото е толкова привлекателен!
Дишането е най-важната физиологическа функция и тялото я извършва, независимо дали ние го осъзнаваме, независимо дали сме луди или нормални, млади или стари, мъже или жени, богати или бедни. Такова е дишането. Нито е вълнуващо, нито интересно, нито е отблъскващо, нито отвратително. Но като се концентрираме и насочим вниманието си към дишането на тялото – какво става? Когато се концентрирам върху дишането си, умът става спокоен. Усещам се спокоен от това, че съм концентриран върху дишането на това тяло.
В началото анапанасати е досадна практика за повечето хора. Само вдишване-издишване, все същата стара история. Дишането на тялото е неутрална вейдана. Когато правим медитация за преглед на  чувствата на тялото, натиска на тялото върху седалката и дрехите, които докосват кожата – това е неутрално чувство. После наблюдаваме вейдана през ушите, носа, езика, окото, тялото, ума. И започваме да виждаме, че това е просто сетивната сфера, няма личност, така стоят нещата. И в това няма нищо лошо. Вейдана е нещо нормално. Имаме приятност, болезненост и неутралност, това са те.
За да сме осъзнати за приятната, болезнена и неутрална вейдана, трябва да ги понесем, действително да ги приемем, а не просто да реагираме. Разглеждаме я, съзерцаваме я, за да можем да я разберем. Ако не съзерцаваме и нямаме прозрение за вейдана, това, което се случва е продължаването на процеса на патичасамупада – имаме желания, защото вейдана обуславя тана – желанието. Но с проникновение можем да прекъснем този навик. Можем да съзерцаваме вейдана. Тогава започваме да разбираме как се надига желанието: искаме удоволствието, не искаме болката и просто игнорираме неутралното.
Човек, който води много забързан живот, има живот, основан на преминаването от едно вълнуващо, възбуждащо нещо на друго. Когато си мислим за действително възбуждащ начин на живот, какво включва това? Обикновено е пълно с неистови опити за получаване на фантастично сетивно преживяване; вечно препускане – защото вчерашното фантастично сетивно преживяване е скучно. Съществува нуждата за нови чувствени преживявания, нови романси и приключения, защото всичко става отегчително, когато се повтаря. Самсара е цикълът, вечното препускане в търсене на следващото интересно нещо, на следващото вълнение, на следващия романс, на следващото приключение – следващото, следващото, следващото… Забележете колко е коварно това в живота ни. Дори в монашеския живот, дори в уединение, пак можем да бъдем уловени в капана на постигането на следващото нещо. Седим и си мислим какво ще правим след това уединение или как ще се опитаме да направим живота си по-интересен в „Амаравати”.
Какво е интересът? Нещата, които са интересни, са нещата, които са привлекателни и задържат вниманието ни. Ние искаме да бъдем привлечени от нещо. Искаме привлекателни неща, приятни преживявания, красиви предмети, хубава музика и звуци. Те са интересните, те задържат вниманието ни, те ни радват и впечатляват. А ако едно преживяване е неприятно, ние се боим от него. Това може да е като сферата на ада за повечето хора – да са някъде, където няма нищо красиво; където има меланхолични, скучни хора, противни, неприятни миризми, мъже и жени, които нямат култура, отвратителни, противни, вонящи гадове, болка, болести… Ние се ужасяваме да не се озовем там. Така може да стане, че да се озовем на някакво мизерно място. Затова искаме да избягваме и да се спасяваме от всякакви такива неща и да се придържаме към приятните преживявания.
Но все пак по-голямата част от живота ни не е нито приятна, нито болезнена вейдана. Когато разглеждате живота си, сигурен съм, че за повечето от вас около 98 процента от него са били нито приятни, нито болезнени. Когато мисля за своя живот, около 2 процента от него са били върховно приятни и върховно болезнени и около 98 процента са били нито приятни, нито болезнени, а просто обикновени. Но тези 98 процента могат да преминат абсолютно незабелязано, защото сме толкова привързани към крайностите на чакането на следващото нещо, на копнеенето и надеждите, а после и на ужаса и страховете от възможността да няма повече удоволствие, да няма повече приятно време. Помислете за нашия ден тук, в „Амаравати” или където и да е другаде по света. Каква част от него е приятна или болезнена?
Буда съветвал да насочваме вниманието към нито-приятните-нито-неприятните неща в живота, защото за да приемем и забележим нито-удоволствието-нито-болката, трябва да сме внимателни и нащрек. Защото ако нещо не е привлекателно или отблъскващо, не ни кара да реагираме. Изобщо не стимулира умовете ни. Трябва да насочим вниманието си към това, да бъдем будни за него. Затова в медитация седим, стоим, вървим, лежим; четири основни стойки, нормално дишане, неща, които са толкова обичайни, но не са приятни или болезнени. Практиката на осъзнаване е насочването на ума към вейдана. Но и към неутралното не се привързваме. Не се опитваме да се привържем към удоволствието или болката. За да изучаваме вейдана, не се опитваме да водим неутрално съществуване. Но да насочим вниманието си означава да положим усилие просто да седим, стоим, вървим, лежим; да бъдем будни, да бъдем тук и сега. Трябва да внимаваме, трябва да се научим да концентрираме ума.
Вейдана обуславя тана. Какво е тана? Тази дума се превежда като „желание”. Когато не сте осъзнати и наясно как стоят нещата – тогава искате или не искате.
Започвайки от вейдана, ако е нещото е приятно, вие го искате, ако е болезнено – не го искате. Следва чувственото желание – кама-тана, искането на сетивни удоволствия, хапване, пийване, слушане на музика, един много разсеян живот на чувствена наслада. Него всички го знаем, нали? Изпитали сме и бава-тана – желанието да станем – амбицията. „Искам да стана нещо. Искам да съм успешен. Искам да стана просветлен. Искам да стана добър. Искам да стана уважаван и почитан.” Или вибава-тана: желание да се отървем – то също е силно. „Я, да се отърва от всички тези неприятни неща, от лошите мисли, от лошите чувства, от болката, от несъвършенствата.” – желанието да се отървем.
Можем да наблюдаваме тези три вида желание: можем да ги наблюдаваме и разглеждаме, защото те са обекти на ума. Те са обекти на ума, не са субектът. Иначе казано, желанието не сте вие. Но то става субектът, при невнимание, при авиджа се превръща във вас. Вкопчвате се в желанието и ставате желаното… „Искам това и не искам онова. Искам да успея, не искам да се провалям. Трябва да се отърва от тези грешки.” Ето го вкопчването в желанието и вие се превръщате в някой, който иска или не иска неща. И това е безкрайно, нали? Когато станем човек, който иска и не иска неща, това няма спиране. Винаги има нещо, което искаме, и нещо, което не искаме. Ако не следим и не наблюдаваме този процес, целият ни живот е този цикъл, този безкраен цикъл на самсара, който се превърта ли превърта – само искаме, ставаме някой, който иска нещо, ставаме някой, който не иска нещо. И после, разбира се, това обуславя прераждането, джати. Обуславя старостта, болестите, смъртта, скръбта, риданията, болката, тъгата и отчаянието – депресията и злочестината, „джара-маранам сока паридева дукка доманаса упасая”.
Да сте някой, който винаги трябва да постига нещо или да се отървава от нещо е толкова болезнен начин на живот. Разсъдете – какво е истинското страдание в живота ви? Когато си мислите, че сте страдали от какво точно сте страдали? От това, че сте някой, който иска или не иска нещо. Говорим за Първата Благородна Истина – дукка. Ние, всички, си носим това страдание. Когато има авиджа, тогава страдаме, животът ни е сферата на страданието.
Това става много очевидно в Западна Европа, по места като Америка и Австралия, в благоденстващите общества, където хората получават почти всичко, което искат, и където страданието не е страданието на глада, лишенията и жестокостите. Но в благоденстващите общества има толкова много нещастие и страдание и от какво? От искане и неискане, защото дори когато имаме всичко, което искаме, има още какво да имаме и има неща, които не искаме.
Отговорът не е в задоволяването на всичките ни желания и в получаването на всичко, което искаме, нали? Това не е изходът от страданието, защото този процес не свършва, докато не го прозрете, докато не започнете да използвате виджа, а не авиджа. Съзерцавайте това искане и неискане, желанието и вкопчването в него.
Когато съзерцавате вейдана, виждате, че това е естественият ред на нещата: привличането и отблъскването и нито привлекателното, нито отблъскващото. Това е просто нашата чувствителност. Например, тези цветя отпред са привлекателни за мен. Това е нещо съвсем естествено. В него няма желание. Ако разглеждаме този момент: „ Аз не искам тези цветя.”, в него няма желание. Аз не искам и да се отърва от тях. Няма нито искане, нито неискане, но те пак са приятни за окото, такава е привлекателността им. Това е вейдана. Или да вземем нещо грозно, като тези завеси. Аз ги намирам за грозни. Винаги, когато вляза в тази зала, умът ми казва: „Тези завеси са грозни.” Човек не иска да ги гледа. Аз мога да бъда съм наясно с това неудоволствие при контакта на очите ми със завесите и без да имам желание да се отърва от тях, това е просто осъзнатост за тяхната грозота.
Или вземете стената, която е нито привлекателна, нито отблъскваща. Просто една неутрална стена. Когато разглеждате по този начин, разбирате, че това е естествената подредба на нещата: привличане и отблъскване, и нито привлекателно, нито отблъскващо. Това е просто вейдана. Желанието е нещо, което добавяме към цветята, да кажем. „О, аз много искам тези цветя. Искам ги в стаята си. Трябва да имам тези цветя!” Или завесите: „Така ми се иска да разкарат тези завеси – много ме разстройват!” Човек се вкопчва в желанието да се отърве от завесите, да вземе тези цветя, и разбира се, дори не забелязва стената, освен ако върху нея не се появи нещо привлекателно или отблъскващо. Ами пространството в помещението? Пространството е нито привлекателно, нито отблъскващо, нали?
Разсъждавайте така. Какво е желанието? Когато изпитвате болка в тялото си, ако разглеждате действителното физическо усещане за болка, докато осъзнавате добавянето на желанието да се отървете от нея. Забележете действителното усещане, което имате в тялото си и отвращението към него, желанието да се отървете от болката. Забележете, че диханието не поражда желание. Може би имате желание да съсредоточите ума си, желание да станете човек, който изпитва самади или нещо такова: „Искам да стана човек, който може да постига джана.”
Но действителното дишане е нито привлекателно, нито интересно, нито отблъскващо. За повечето хора идеята да постигнат джана е привлекателна; да станеш някой, който може да постига джана е интересно. Можем да се захванем с анапанасати и с това желание на ум. Или може би имате разсеян ум – умът броди, не прави това, което вие искате. Искате да е съсредоточен върху диханието, но щом започнете, той се отвейва нанякъде. И вие искате да се отървете от разсеяния ум, искате да станете някой, който има събран и съсредоточен ум, а не бродещ. Имаме вибава-тана, желание да се отървете от скитащия се разсеян ум, като станете някой, който има съсредоточен ум и може да постига джана.
Това е начинът да разглеждате желанието. Желанието за сетивни удоволствия, желанието за ставане, желанието за отърваване. Ако действително съзерцаваме и познаваме вейдана чрез виджа, чрез осъзнатост и мъдрост, тогава не създаваме желание. Пак има удоволствие, болка, нито-приятно-нито-болезнено, но нещата си остават просто такива. Това е „товатост”-та, нещата такива, каквито са. Това е Дамма, Истината. И когато нещата са такива, каквито са, няма страдание. Страданието е резултат от желанието-вкопчването-ставането (тана-упадана-бава). Оттам цикълът на патичасамупада преминава към раждане, остаряване, смърт, скръб, ридания, болка, печал и отчаяние (джати джара-маранам сока паридева дукка доманаса упаяса). Целият цикъл на злочестието следва от тана-упадана-бава.
Медитирайте върху тази тема от патичасамупада. Желанието да се отървете от желанието пак е капан на ума, нали? Съзерцанието не е отърваване, а разбиране. Това е пътят на знаенето, на виджа, а не на авиджа.
Из „Така стоят нещата„, Ajahn Sumedho

ЗАВИСИМОТО ВЪЗНИКВАНЕ ІІ: МОМЕНТНОТО НАДИГАНЕ

В книгата си върху Обусловеното Възникване Аджан Будадаса подчертава, че неговото разглеждане на патичасамупада е от гледна точка на момента, сега, а не по отношение на минали, настоящ и бъдещи животи. Когато размишлявате, когато практикувате, осъзнавате, че това е единственият възможен начин. Това е така, защото работим със самия ум. Дори когато разглеждаме раждането на едно човешко тяло, ние не коментираме раждането на нашите собствени тела, а мислено приемаме, че тези тела са родени. После, при рефлексия, ние отбелязваме, че менталното съзнание се появява и отминава. Така че и тази верига на Обусловеното Възникване възниква и се преустановява в един момент. Възникването и преустановяването от авиджа е моментно, не е някаква перманентна авиджа. Би било погрешно схващане да допуснем, че всичко е започнало от авижда и някъде в бъдещето ще се преустанови.
В този смисъл авиджа означава „неразбиране на Четирите Благородни Истини”. Когато има разбиране за Страданието, Произхода, Прекратяването и Пътя, тогава нещата вече не са повлияни от авиджа. Когато виждаме с виджа, тогава възприятията са конвенционална реалност, която вече не е „моя” или „за мен”. Например, когато има виджа, аз мога да кажа „Аз съм Аджан Сумейдо” – това е конвенционална реалност, пак е възприятие, но вече не се вижда през авиджа. По-скоро е условност, която използваме. Не влагаме нищо повече в нея. Това е то.
Когато стигнем до прекратяване на невежеството, в този момент веригата нататък също се прекратява. Не е като първо едното да спре и после другото. Когато има виджа, страданието спира. Когато съзерцавате спирането на желанието, спирането на вкопчването (упадана), спира и ставането/превръщането, спира прераждането и страданието. Когато нещата спрат, когато всичко спре, има покой, нали? Има знаене, спокойствие, празнота, не-аз. Това са думите, концепциите, описващи спирането.
Когато практикувам по този начин, ми е много трудно да намеря някакво страдание. Осъзнавам, че няма никакво страдание, освен в непредпазлив момент, когато човек се отнася с нещо. И така, поради непредпазливост и липса на внимание, и забрава, биваме улавяни в навични (камични) умствени работи. Но когато осъзнаем, че сме били невнимателни, можем да оставим това да спре, да го пуснем. Това е то – пускането (letting go), пребиваването в празнота. Вече няма силни импулси, които да улавяме, сиянието и блясъкът на сетивния свят са прозрени. Няма нищо за вкопчване. Човек пак може да изпитва и да вижда как стоят нещата, без да се вкопчва в тях. Няма никой, който да се вкопчва, но пак може да има чувстване, виждане, чуване, вкусване и докосване. Но те вече не се претворяват в личност… „мен и мои”.
За мен най-важното прозрение е разбирането на моментното съзнание. Тенденцията е да възприемаме съзнанието като нещо продължително, будността и съзнателността като постоянно състояние на съществуване, а не като момент. И въпреки това виняна винаги е описвана като момент, като проблясващ момент, мигновение. Така че вместо да допускаме, че авиджа е продължителен процес още от раждането на нашите тела, можем да разглеждаме, че във всеки един момент може да има виджа и всичко да спре. Прекратяването на тази камара страдание може да се осъществи. Край с него! Къде ли отива?
Практикуването по този начин е едно изследване на нещата, така че всичко да се възприема точно такова, каквото е. Всичко е само това, което е в този момент. Когато виждаме дадена красота, тя е красота само в този момент. Грозотата е само в този момент. Няма опит да се окрупни това или пък да се удължи, защото нещата са такива, каквито са. Човек става все по-осъзнат за безформието и мъглявостта като такива, а не разсъждава, че нещо си е недогледано, пропуснато или погрешно изтълкувано.
Проблемът във възприятието е, че то ни ограничава да сме осъзнати за определени пунктове. Ние сме съзнателни за конкретни, определени точки, а естествената промяна и поток на нещата не се забелязват. Човек е съзнателен само за А, Б, В, Г, Д, Е, Ж – а точките между А и Б никога не се забелязват, защото осъзнатостта я има само в определените точки на възприятие. Затова когато умът се отвори с виджа и стане възприемчив, Дамма се разкрива като откровение. Празният ум в състояние на почуда позволява на истината да се разкрие – но вече не чрез възприятието. Тук истината става неописуема, думите ни подвеждат и е невъзможно да я поставим в схващания или концепции.
Може би сега започвате да оценявате наблягането на Буда: „Аз уча за страданието и за края на страданието. Уча само на две неща – има страдание и има край на страданието.” Ако имате само това прозрение за разбирането на страданието и после за неговия край, вече сте освободени от невежеството (заблудата). Ако се опитате да разсъждавате какво е усещането, можете да го наречете „Нибана – най-върховното щастие” – но то не е точно „най-върховното щастие”, нали? Да очаквате най-върховното щастие е като да се надрусате, да се реете във въздуха, да достигнете Нибана и да отлетите към тавана.
Но Пътят е на осъзнаване. Внимание и осъзнаване. Тогава Осморния път е развитие – бавана: да развием този път в правилно разбиране. Все повече осъзнаваме празнотата, не-аз, свободата от непривързване към нищо, което се отразява на това какво казваме, какво правим и как живеем в обществото, в което сме, с нарастващо чувство на мир и спокойствие.
Думата „Нибана” като цяло се определя като „не-обвързване към петте канди”, което означава вече да не изпитваме чувство на аз по отношение на тяло и ум – рупа, вейдана, саня, санкара, виняна. Съзерцаваме петте канди вече не с авиджа, а с виджа. Виждаме, че всички те са нетрайни, неудовлетворителни и не-аз. Тогава Нибана е реализиране на непривързване, където представата за себе си се прекратява. Тялото още диша, не се разпада във въздуха, но погрешната идентичност, че „аз съм тялото” се разсейва. Погрешната идентичност с вейдана, саня, санкара и виняна – всичко това спира. Азът се разгражда, не можете да намерите никого. Не можете да намерите себе си, защото вие сте себе си.
От перспективата на Обусловеното Възникване, случващо се в продължение на три живота, виждаме, че петте канди са възприемани като постоянна форма от раждането. Тялото, чувствата, възприятията, мисловните формации и съзнанието са смятани като продължителни от раждането. Но това е едно допускане – и разглеждането на моментното възникване сочи към самия ум. Тялото така или иначе не е личност, не е „аз” и „мен”, никога не е било, няма и да бъде. Това е само възприятие за „мен” и „мое”. Вярването, че аз съм се родил.
Аз имам акт за раждане като доказателство, че това тяло се е родило. Ние носим актове за раждане в умовете си – носим си цялата история, спомените и всичко за живота ни, което ни дава това чувство за продължителност на личността от раждането до настоящия момент. Но самото изследване на възприятието показва, че то възниква и отмира. Това възприятие за мен като постоянна личност е само един момент. То възниква и отминава. Съзнанието също е моментно и изразява привлекателните, отблъскващите и неутрални качества на условния свят. Когато човек ясно види това, вече няма интерес към това привързване и дирене на щастие, опитвайки се да се прероди в щастие или красота, безопасност или сигурност. Прераждането е вкопчване в условния свят и ние го пускаме. Петте канди още са си пет, но вече се разглеждат такива, каквито са – нетрайни, неудовлетворителни и не-аз.
Това разглеждане на истината за положението на нещата е много директно, много ясно. От обърканото, аморфното, мъглявото, нестабилното и несигурното към сигурното – каквото и да е, ние вече не избираме какво предпочитаме, само забелязваме, че това, което възниква, отминава. С осъзнаването на това по време на практиката, голяма част от неяснотата и объркването на ума ви биват видени такива, каквито са. Объркването е объркване, и толкова. Това е дамма. Объркването е объркване само в този момент, не е постоянно или аз. Така това, което преди е било проблем или ни е вкарвало в делюзия, се трансформира в дамма. Трансформацията не е чрез промяна на условието, а чрез промяна на отношението, от заблуждение към яснота.
Хората казват: „Това е много хубаво, но какво става с любовта и състраданието?” Желанието за всичко е това, което ни блокира, нали? Любовта не е проблем, когато няма заблуда, когато няма аз, тогава няма какво да възпира, блокира или възпрепятства любовта. Но докато има себе-илюзия, любовта е само идея, за която копнеем, но винаги сме разочаровани от нея, защото аз-ът ни пречи. Себе-представата винаги ни заслепява, кара ни да забравяме, заблуждава ни, че няма никаква любов. Чувстваме се отчуждени и самотни, и изгубени, защото като че ли няма никаква любов и виним другиго за това. Или виним себе си, може би защото не сме обични. Или ставаме циници.
Но Будата посочил това и попитал какъв е истинският проблем. Това е илюзията за аз. Привързването към това възприятие. То се отразява на съзнанието и на всичко друго и ние вечно създаваме това отделяне, неудовлетворението и се идентифицираме с това, което не сме. Веднъж освободим ли се от тази илюзия, любовта е вечноприсъстваща. Просто ние не можем да я видим и да й се насладим, когато сме заслепени от желанията и страховете си. С все по-дълбокото разбиране на това увереността ви нараства и има готовност да се откажете от всичко. Изпитвате истинска сладост, радост, да бъдете едно с нещата, такива, каквито са.

Из „Така стоят нещата“, Ajahn Sumedho