„Две хубави очи. Душата на дете

В две хубави очи; – музика – лъчи.

Не искат и не обещават те…”

Kalinchok, Central Region, Nepal © SIRISH BC

Сутрин е. Кафето още е недоизпито. Поразчепкала съм хороскопа си – частично недоволна от себе си, че все още се интересувам от бъдеще и звезди. Задачите за деня са начертани, но някак нежелаеща да се хвърлям в морето на битието, отварям безцелно „Фейсбук” и в нюсфида виждам прекрасните очи на деца от страницата „Очите на децата по света”.  Взирам се в тях, в опърпаните дрешки на някои, в сериозния поглед на други, малко мръсни, малко сополиви… Очите греят, това е животът. Гледам ги и си мисля – под едно небе ли сме родени? Под едни звезди ли са родени с децата ми? С какво имам повече право аз да мисля за бъдещето си? По-бяла ли съм от тях? Не, не е раса, си мисля… Но защо бъдещето на моите деца да е по-безоблачно, по-лесно, по-сбъдващо мечтите от тяхното? И дали е? Гледам усмихнатите им лица, греещите очи – толкова са щастливи. Ако те там, където са, в условията, в които живеят, могат да са толкова усмихнати, какво право имам аз да недоволствам от каквото и да е било? Какво да искам? За какво ми е? Всъщност знам какво искам, поне в този момент, сега. Искам най-прекрасното бъдеще за тези деца, искам да станат големи и добри хора със същата топлина в очите. Отварям книгата с напяванията (Pali Chanting). Искам да отправя молитва. Да, сърцето ми се моли…  като това на Яворов. Метта!

Нека бъдат способни и добросъвестни,

Честни и нежни в речта си,

Скромни и не високомерни,

Доволни и лесно задоволяващи се,

Необременени с обязаности и умерени в исканията си.

Умиротворени и спокойни, и мъдри и вещи,

Не горди и взискателни по нрав.

Да не правят и най-малкото нещо,

Което мъдрецът по-късно да порицае.

Пожелание: В радост и безопасност,

Нека на всички същества им бъде леко.

Каквито и живи същества да са,

Било то слаби или силни, без изключения,

Големи или могъщи, средни, ниски или дребни,

Видени и невидени,

Живеещи наблизо и надалеч,

Родени и неродени,

Нека на всички същества им бъде леко.

Нека никое не мами друго,

Нито да презира някое в каквото и да е състояние.

Нека никое от гняв или злонамереност

Не пожелава злото на друго.

Както майка защитава с живота си

Своето дете, своето единствено дете,

Така с необятно сърце

Нека всякой милее за всички живи същества,

Да излъчва добрина към целия свят,

Да я пръска нагоре към небето и надолу в дълбините,

Навън и в безкрая,

Свободен от омраза и злонамереност.

В стоеж, вървеж, седеж или лежешком,

Свободен от сънливост,

Всякой да поддържа тази осъзнатост.

Това е казано, че е върховно пребиваване.

Без вкопчване във фиксирани виждания,

Този с чисто сърце, с яснота на взора,

Свободен от всички сетивни желания,

Вече не се ражда на този свят.

Думите на Будата за метта (или любящата добрина), Каранияметта Сута. Тук можете да я чуете и на пали:

За облаците, смислите и свободата

„Душите прекосяват вековете, както облаци прекосяват небесата и макар нито формата, нито цвета, нито големината на облака да не остават същите, той пак е облак и душата пак е душа. Кой може да каже откъде е духнат облака или кой ще е душата утре?”
Дейвид Мичъл, „Облакът Атлас”.

Посоченият по-горе цитат от книгата не е намерил място във филма. По каква причина, не знам, но именно той, както и цялата тъкан на творбата я превръщат в най-будистката фантастика,създавана някога.
След първото гледане на филма, като примерен ученик, се заех да изровя всичко написано за него, сюжетни линии, герои… Доколкото си спомням, май не бях видяла родилния белег във всичките части на секстета. С мъжа ми разговаряхме по темата няколко дни, след което тя потъна в небитието. Сега филмът тръгна по HBO с прекрасен превод и отлично качество, и естествено ние пак го гледахме. Цялата ситуация се повтори, с дълбоките анализи и разсъждения като подготовка на дисертация. Бях готова да махна с ръка и пак да се откажа, когато внезапно ме споходи мисълта, че в този мисловен свят, в тази създадена от мен реалия, този филм отново идва – тоест аз избирам да го гледам. И като знаем, че камма (карма) има тенденцията да се повтаря, най-вероятно този къс измислица носеше семето на нещо важно за мен.
Анализът ще е кратък, за да не звуча като кинокритик. Първо ще направя уговорката, че идеята на братята Уашовски да използват едни и същи актьори за различните шест парчета е повече от досадна. Сякаш нарочно използват тактиката на объркването, за да прикрият разковничето. Този път в размислите ми помогна Дъг Мъдър, който казва, че ние живеем в приказки, понякога в няколко дузини едновременно. (Повече за това можете да прочетете тук).
Трябваше да потърся основната тема, основният сюжет на филма, който не беше прераждащата се душа с родилен белег, не беше и кармата, както чета на много места в интернет, а свободата. Една ос, на която се бяха наредели козарят, Сонми, журналистката, издателят, адвокатът и хомосексуалистът. Макар идеята да е, че и шестте сюжета звучат едновременно, ще си позволя да изтегля отделните нишки. И така, в началото беше адвокатът… изпратен от тъста си да се пазари за купуването на роби. Тук един самоосвободил се маор ще му спаси живота и това ще промени ценностната му система. После имаме сюреалистичния Нов Сеул – една картина на крайно изкривяване на консуматорското общество, където се произвеждат фабриканти (нов тип роби). Тук юдейските Десет Божи заповеди започват с нова такава: „Почитай Консуматора си.” И Сонми 451 ще е новият Месия, а в последствие и новият Бог/Богиня в разказа за вещателите и племето след някакъв далечен Апокалипсис. Мисията на Сонми 451 е да отвори очите на хората, за да строшат консуматорските окови, които в крайна сметка водят до края на цивилизацията такава, каквото я познаваме, и връщат човечеството в началото. В откъса за журналистката се продължава темата за ново господство с нов вид гориво с някаква идея за катаклизъм, който ще донесе смърт, ужас и подчинение. Хомосексуалистът композитор е повече от ясен. Той така или иначе минава отвъд всички ограничения и когато старият композитор се опитва да го зароби със заплахата, че ще разкрие какъв е, той с един последен акт на свободолюбие си отнема живота. Издателят сам се вкарва в старчески дом, сам се лишава от свободата си от невежество на дребно. Тук приказката е забавна и със щастлив край. Старците бунтовници се измъкват от затвора на старческия дом. И така, изредените шест героя имат един и същи родилен белег – звездата, ясен намек за прераждаща се душа. Темата е свободата, която тази душа кармично преработва в шест прераждания. И всъщност като една типична Джатака приказка, „Облакът Атлас” ни разказва за свободата,за това кое ни я отнема, докъде можем да стигнем и как да се спасим. „Ръцете ще кървят, не можеш да пуснеш…”
Както и да е, сигурна съм, че други хора ще намерят друго разковниче във филма. Но аз ще продължа темата за свободата с един друг разказвач – Аджан Ча:

„Едни хора умират, други почти умират – така е като затънеш в порядките на света. Светската мъдрост върви по сетивата и техните обекти. Колкото и да е мъдро това, е мъдро само в светския смисъл. Колкото и да е интересно, е интересно в светския смисъл. Каквото и щастие да е, е щастие в светския смисъл. Не е щастието на освобождението; няма да ви освободи от този свят.
Ние сме дошли да практикуваме като монаси, за да прозрем истинската мъдрост, за да се отървем от привързването. Практикувайте, за да се освободите от привързването! Изследвайте тялото, изследвайте всичко около вас, докато ви омръзне и ви дойде до гуша от всичко и тогава безпристрастието ще се установи. Безпристрастието, обаче, няма да се надигне лесно, защото още не виждате ясно.
Ние идваме и се ръкополагаме – учим, четем, практикуваме, медитираме. Решаваме да направим умовете си непоклатими, но ни е трудно да го направим. Решаваме да извършваме определена практика, казваме, че ще практикуваме така и така – минават само ден, два, може би дори няколко часа и напълно забравяме за това. После си спомняме и пак решаваме да направим умовете си непоклатими, като си мислим: „Този път ще го направя както трябва!” Скоро след това сме придърпани от едно от сетивата си и всичко отново се разпада и пак трябва да започнем отначало! Така стоят нещата.
Като лошо съграден бент, нашата практика е слаба. Още не сме способни да видим и да следваме истинската практика. И това продължава така, докато не навлезем в истинската мъдрост. Веднъж проникнем ли Истината, сме свободни от всичко. Остава само мир.
Умовете ни не са умиротворени поради всички наши стари навици. Ние ги наследяваме заради всички наши минали действия и така те ни следват и ни поразяват. Борим се, търсим изход, но сме оковани от тях и те ни дърпат назад. Тези навици не забравят старите си основи. Вкопчват се във всички стари и познати неща за употреба, преклонение и консумация – така живеем ние.
Различните полове – жените създават проблеми на мъжете, мъжете създават проблеми на жените. Така стоят нещата, половете са противопоставени. Ако мъже живеят с мъже, няма проблеми. Ако жени живеят с жени, няма проблеми. Когато един мъж види жена, сърцето му започва да бие като чукало за ориз: „так-так-так-так…” Когато една жена види мъж, и нейното сърце започва да бие като чукало за ориз: „так-так-так-так”. Какво е това? Какви са тези сили? Придърпват те и те засмукват – никой не си дава сметка, че ще плаща висока цена!
С всичко е така. Колкото и да се мъчите да се освободите, докато не видите стойността на свободата и болката от оковите, няма да можете да се пуснете. Хората обикновено практикуват да издържат на лишенията, да спазват дисциплината, сляпо да следват формата, не с цел да получат свобода или освобождение. Трябва да видите ползата от това да се откажете от желанията си, преди да можете истински да практикувате; само тогава е възможна истинската практика.
Всичко, което правите, трябва да се прави с яснота и осъзнатост. Когато виждате ясно, вече няма нужда да понасяте търпеливо или да се насилвате. Имате затруднения и сте натоварени, защото пропускате този момент! Умиротворението идва от вършенето на нещата цялостно с цяло тяло и ум. Всичко, което остане недовършено, ви оставя с чувство на неудовлетворение. Където и да идете, тези неща ви оковават в тревожност. И вие искате да завършите всичко, но това е невъзможно.
Вземете за пример търговците, които редовно идват да ме виждат. Те казват: „О, когато изплатя дълговете си и подредя имуществото си, ще дойда да се ръкоположа.” Така говорят, но дали някога ще приключат и ще си подредят всичко? Това няма край. Плащат дълговете си с друг заем, изплащат него и правят всичко отново. Търговецът мисли, че ако се освободи от заема, ще бъде щастлив, но платата никога няма край. Така ни залъгва светският живот – въртим се в кръг, така и не осъзнавайки затъването си.”
Из „Бодхиняна”, Порядките на света и Освобождението

Завършвам с още един цитат от Дейвид Мичъл:
„Облакът е вечнопроменящите се проявления на Атлас, или фиксираната човешка природа, която вечно пребъдва.”

Aham avero homi, abyapajjho homi,anigha homi…*

Life of Pi (Photo credit: GBPublic_PR)

Май пак ще започна с филм… По-точно не. Имам един приятел, с когото отношенията ни са по оста „Малкия принц – Лисичето” и няма значение кой е единия и кой другия. Прекият ни контакт често завършва с конфронтации, но този на алегорията е като хармоничен акорд на пиано.

В ситуацията, в която бях,  исках да говоря с него, да потърся съвет, но и се боях, че дискусията ще се разгърне в недобра посока. Съответно прокуждах мисълта като досадна мушица.

Но… той ми се обади – неочаквано, дори необичайно. И понеже, от друга страна, обаждането му беше такъв отговор на моята ментална потребност, наострих слух да чуя какво ще ми каже.

„Сетих се какво исках да ти кажа.” – започна той. „Гледала ли си „Животът на Пи? Ако не си, гледай го. Това си ти, но в мъжки образ.” Почудих се, а той започна да ми разказва филма. Със сигурност не бях Пи, чисто интелектуално, от това, което ми се разказваше,  заключих, че нямам нищо общо. А моят приятел продължаваше – „И има два края.” „Как така?” – попитах аз. „Да, два са. Изгледай го и ще видиш.” Благодарих му и затваряйки телефона, взех решението да изгледам филма, не за друго, а защото аз бях искала да потърся съвета му и той някакси беше уловил това. (малко като ехото от сонара).

Няма да разказвам филма. Директно скачам на края му.  На двата края. Всъщност той е един. Младият Пи и тигърът бяха едно. Страх-гняв и омраза заедно. И инстинкт за оцеляване, разбира се. Латентните тенденции  затова са латентни, защото са скрити. Те са изненадващи дори за нас, когато изведнъж изскочат в проявения свят. Прозрението ме споходи на другия ден, и по-скоро когато прочетох това:  http://www.thebuddhism.net/2013/07/26/hatred/

Сетих се за всички тигри в живота си. Ако бях шаман, тигърът щеше да е моето животно на силата.  Или е?

Спомням си една от последните ми рисунки – на тигър, разбира се. Казвам последни, защото в живота ми рисуването е нещо като лично убежище, в което влизах като дете, а после и като буен тийнейджър, за да се събера в тишината…

И още един тигър… в „Последният самурай”. Там един млад мъж (Том Круз) трябваше да се научи да владее гнева си.

Тигри, тигри… Препратката беше толкова адекватно отнасяща се за мен, че изведнъж ме удари като гръм.  Да, аз изпитвах гняв – ескалация на страха ми за оцеляването – личностно и на най-близкия ми кръг хора и животни. (разбирай сакая дити – представата за „аз”-а като реално съществуваща единица, тоест,  бях в делюзията)

Страх-гняв-омраза…

Ако махнем другаря Страх от триото, гневът и омразата са двете лица на една и съща Пречка, Окова или Латентна Тенденция, която се нарича още „злонамереност”.  Тази Ментална Окова, или Пречка,  е последната от първите пет, които се водят нисши ментални Окови и са свързани със сетивния свят. Та въпросният гняв, или vyapada:  хубава думичка, включваща всички състояния от злонамереност до ярост и омраза,  се поражда от „тенденцията да отхвърляме действията на другиго, които оспорват правото ни да получи това, което желаем.” В моя случай беше желание да се отърва от нещо – а именно, от страданието.

Ето какво разказва покойния Аджан Анандо, абат в Читхърст (Читавивека), поел манастира след Аджан Сумейдо през 1984 г. и предхождащ настоящия абат Аджан Сучито:

„… Някои от въпросите, които се зададоха на този ритрийт, показват, че хората все още са в капана на същия стар синдром – борбата с не-желаенето на това, което е. Ние поставяме това, което харесваме, срещу това, което не харесваме. Мислите и фантазиите стават наши врагове – това, от което трябва да се отървем или от което да избягаме.

Как реагираме в даден случай зависи от конкретното условие. Ако го възприемаме като заплашително, се опитваме да избягаме от него. Когато се надигне страх, например, винаги реагираме с желание да избягаме; искаме да има някакво пространство между нас и него. И, разбира се, в момента, в който го направим, даваме сила на това условие, даваме му живот.  И то остава с нас и ни тормози, докато не спрем да реагираме.

Като резултат от случилото се с мен във Виетнам – (Аджан Анандо е служил във Виетнам като радио оператор), страдах от това, което наричат „посттравматичен синдром” . Правили са изследвания на ветерани и е установено, че много от тях имат тази конкретна реакция на тревожност в резултат на отминала травма. Много е хубаво да имаш етикет, но той не кара състоянието да отмине.  Знам от годините на опит,  че докато имаме съпротива срещу страха, той има власт над нас. Мета бавана е прекрасна, когато се занимава с такива условия. Ставаме по-малко твърди в опитите си да се отървем от тях. Има една охота да се сприятелим с тях и да видим, че те са само чувства, които изпитваме – дори и грозните, страховити и ужасяващи аспекти на ума ни…”

Това беше отговорът! Имах етикет – гняв. Имах лек – мета бавана. Имах успокояващ мехлем за гневния ми тигър.

И така, ето я медитацията, която, колкото и да сте гневни, колкото и да негодувате срещу някого или нещо, има своя неотменно лековит ефект:

Водена Мета Медитация

Тази медитация може да се използва в група, с един човек, четящ инструкциите бавно и тихо. Сериите точки в края на параграфите (…..) указват за кратък период на мълчание, преди да се продължи със следващата инструкция. Съветът е медитацията да продължи около половин час.

Това ще е медитация върху любящата добрина.  Тя включва проста визуализация посредством способност на ума, която доста рутинно използваме. Например, ако кажа да извикаме в ума си образ на цвете, това можем да го направим. Няма значение дали е роза или лилия, или какъв цвят е, или дори колко чист е менталния образ – нещо бегло върши работа.

Сега, седейки изправени, обърнете внимание дали има някакво напрежение в лицето. Отпуснете около очите, около челюстта и устата. Оставете вниманието да слезе в сърдечната област – областта по средата на гърдите, около гръдната кост. Вдишваме,  усещайки енергията на дъха. Сякаш почти е възможно да вдишваме и издишваме от тази област по средата на гърдите. Сега, вдишвайки, казвайки на себе си: НЕКА БЪДА ДОБРЕ – пожелвайки си добро, си позволяваме едно чувство на благоразположение, едва доловим жест на милост към самите себе си. Нека го има миналото, пускаме го: и от този момент нататък връщаме ума на дишането, на сърцето, на мисълта в едно хармонично цяло. Вдишваме: НЕКА БЪДА ДОБРЕ…… и после издишваме, насочвайки същата тази милостива енергия навън, казвайки: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ.

Продължаваме, като оставяме да се развие един прост ритъм – Вдишваме:  НЕКА БЪДА ДОБРЕ, издишваме:  НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ……….

Ако умът се е отнесъл, нежно, с голямо търпение, връщаме вниманието обратно. Това е меко движение, което се връща към сърцето, към дъха, към мисълта – вдишваме: НЕКА БЪДА ДОБРЕ, издишваме през сърцето: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ…….

Това, което правим, е едно настройване към това, което е обичащо и състрадателно във вселената. Отваряме се за тази грижовна енергия и й позволяме да ни зареди, да ни подхрани, като използваме дъха и мисълта като канал, като превозно средство за тази енергия. Вдишваме: НЕКА БЪДА ДОБРЕ. И после насочваме тази енергия навън към другите: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ…….

Поддържаме дъха мек и постоянен, оставяме енергията на дишането да ни зарежда; вдишваме в сърцето, издишваме от сърцето…………

Отваряме се за това, което е състрадателно във вселената. Вдишваме, позволяваме на сърцето да стане по-чувствително и възприемчиво за тази енергия. Издишваме, сърцето се отваря повече и се разширява, отдаваме: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ………….

И когато сме готови…. поемаме едно бавно, дълбоко дихание в сърцето, като оставяме енергията на мисълта и на дъха ни изпълни. Задържаме я за момент – да усетим благостта. Позволяваме на мисълта да задълбочи това чувство на благоразположение.  Оставяме го да се просмуче, да проникне в тялото ни. Издишваме бавно, тихо, отново през сърцето: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ. Да го направим няколко пъти – дълбоко вдишване, задържане и издишване……..

Сега започваме да използваме визуализация, като повече ще работим с издишването. При вдишването продължаваме като досега, вдишваме през сърцето с мисълта: НЕКА БЪДА ДОБРЕ. И при издишването първо извикваме в ума образа на родителите ни – няма значение къде са те, близо или далече, живи или мъртви. Извикваме ги един по един или заедно – което ни е по-лесно. Представяме си ги на наколко крачки пред нас и всеки път като издишваме, извикваме техния образ и насочваме мислите си на добрина и приемане към тях. Вдишваме с мисълта: НЕКА БЪДА ДОБРЕ…. и издишваме с менталния образ на родителите ни. И като издишаме: НЕКА ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ…….

После: извикваме в ума си нашите духовни учители, онези, които са ни помогнали, които са ни насочвали, окуражавали и инструктирали в живота. С издишването, отправяме жест на признателност, като използваме мисълта: НЕКА ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ…………..

Сега извикваме в ума си нашето семейство: партньор, деца, братя и сестри – един по един или в група. С издишването, отправяме жест на обич: НЕКА ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ. Вдишваме през сърцето: НЕКА БЪДА ДОБРЕ, издишваме през сърцето: НЕКА ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ……..

Сега извикваме в ума специален приятел или приятели – тези, които чувстваме, че ще имат полза от мисли на добрина. С издишването ги извикваме в ума и им пожелаваме да са добре; неуловима прегръдка, жест на обич……

Вдишваме през сърцето: НЕКА БЪДА ДОБРЕ. Издишваме през сърцето: НЕКА ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ……….

Извикваме в ума си всички, с които практикуваме, хората в непосредственото ни обкръжение; насочваме мислите си навън, включвайки всички тях: НЕКА ВСИЧКИ ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ И ДА БЪДАТ В МИР……

Сега извикваме в ума си образа на Земята, каквато се вижда от космоса. И към този прекрасен синьо-бял, зелен и кафяв образ насочваме мислите си: НЕКА ВСИЧКИ СЪЩЕСТВА БЪДАТ ДОБРЕ. Издишваме: НЕКА ВСИЧКИ СЪЩЕСТВА БЪДАТ ДОБРЕ…….

И сега извикваме в ума си пространството, празнотата. И към тази необятност насочваме мислите си: НЕКА ВСИЧКИ СЪЩЕСТВА БЪДАТ ДОБРЕ.  Оставяме ума да се отвори навън: оставяме сърцето да се отвори навън. Тялото отпада – няма граници – необятност – пространство…..

Сега полека, с леко по-фокусирано внимание се връщаме към сърцето, към точката по средата на гърдите и вдишваме бавно и дълбоко с мисълта: НЕКА БЪДА ДОБРЕ. Задържаме я за малко….. Оставяме тази мисъл да се разлее като чувство на благоразположение в тялото, да ни зареди и подхрани. И я издишаме, бавно и тихо, пак през сърцето. Правим това веднъж или два пъти – вдишваме дълбоко, задържаме и издишваме……..

Сега извикайте в ума си образа на някой, когото сте наранили, нарочно или не, жив или мъртъв…. и използвайки името му, кажете: МОЛЯ ТЕ, ПРОСТИ МИ….. Извикайте в ума си някой, когото сте наранили…… използвате името му и казвате: МОЛЯ ТЕ, ПРОСТИ МИ.

Да обърнем особено внимание на сърцето. Дръжте го отворено… и сега извикайте в ума си образа на някой, който е наранил нас. Използвайки името му, кажете: ПРОЩАВАМ ТИ….. Извикайте в ума си някой, който ви е наранил. И използвайки името му, кажете: ПРОЩАВАМ ТИ.

Сега използвайки нашето собствено име, казваме: ПРОЩАВАМ ТИ….. Използвайки собственото си име, казваме: ПРОЩАВАМ ТИ…. и… ПРОСТЕНО ТИ Е….. ПРОСТЕНО ТИ Е.

Оставаме с това чувство на грижовност.  Вкарваме го в сърцето; нежно го задържаме…Сега внимателно се връщаме на дъха – на енергията на дъха, минаваща през сърцето с мисълта: НЕКА БЪДА ДОБРЕ. Чувстваме се заредени, изпълнени. И отново през сърцето навън, към другите: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ.

Толкова просто – вдишваме, зареждаме се. Издишаме , пожелаваме доброто на другите Издишаме за другите……

Край на медитацията

Материалът е взет от книгата „Seeing the way“, антология от ученията на англо-говорящи ученици на Аджан Ча

Малко указание: Тъй като механизмът на отдаване на мета е като разпалване на огън, ако имате проблем с изпращането на благопожелание към себе си или към родители, или към партньор, преподредете образите, които извиквате в сърцето си, започвайки от този, на когото ви е най-лесно да дадете обич. Важното е да разгорите пламъка.

*Нека бъда свободен от враждебност и опасност, нека бъда свободен от ментално страдание, нека бъда свободен от физическо страдание…

Така започва песнопението за отдаване на мета, което си е своеобразна молитва, част от сутрешната и вечерна пуджа.

ЗА ОСЪЗНАТОСТТА, ХИПНОЗАТА И МЕДИТАЦИЯТА

Meditation (Photo credit: holisticgeek)

Влакчето на осъзнатата медитация набира скорост

Светът има нова любима играчка и тя се казва „mindfulness”. Като че ли най-удачният превод е „осъзнатост”. В действителност, зад тази дума стои предшественикът й на древния език пали, който е „сати”. Сати означава помнене, осъзнатост, внимаване, състояние на будно пребиваване и още куп неща. Като цяло, работната дума остава осъзнатост, въпреки лекото й опошляване, особено след като в Америка излезе нов продукт „Осъзната майонеза” – виж тук.

И докато в нашата нова братска страна на всички възможности хората вече се борят срещу „духовния консумеризъм”, ние още се чудим що е то медитация, има ли почва у нас, и ако има, чия гуру система е по-секси.

Без да навлизам в подробности, за да не те отегчавам, читателю, ще посоча само, че всички медитативни техники, които включват визуализация, идват от тантричната традиция, носят очарованието на своята магика и ритуално ни отвеждат в различни сънувани измерения. По правило, това са „водени” медитации, като гласът, който ни води, полека ни вкарва в един полусън – малцина могат да направят разлика между една водена медитация и успешно проведен хипнотичен сеанс. Това е от гледна точка на ширещата се поп култура в медитацията. Иначе, практиката няма за цел да ни вкара в транс или в екстаз. Смисълът е да успокоим, да утишим ума – представете си водата в една чаша, в която има песъчинки с различни размери. Когато настъпва успокоение, тези песъчинки се утаяват на дъното и водата се избистря. Настъпва състояние на яснота. И тогава, от дъното на чашата се отлепя малко мехурче, което достига повърхността. Ние можем ясно да го наблюдаваме, без да се идентифицираме с него и да го пуснем да си иде. Това мехурче от гледна точка на аналитичната психология е комплекс, травма, психопомп, който е бил подпрагов, скрит в подсъзнанието. И сега, изцяло в зависимост от нашата степен на готовност да го приемем, той се надига от подсъзнанието като мехурче въздух, ние го о-съ-знаваме и го пускаме да си отиде – да излезе на повърхността на водата в чашата и да се слее с празнотата на въздуха над нея.

„Гласът ми ще е с теб…”

Това са думите на Милтън Ериксон – един колос в хипнозата, от когото са се учили много хипнотерапевти. Това е заглавието и на едноименната книга, която може да ни обясни защо имаме понятие като Ериксонова хипноза. Виж тук.

Все едно, аз няма да се захласвам по Ериксон, макар че е блестящ. Идеята ми е да направя диференциация между хипноза и медитация. При хипнотичен сеанс, който може да е и индуцирана автохипноза, ние дърпаме шалтера на ума и го приспиваме, или ако щете, блокираме харда и го изключваме. Съответно дясно полукълбо става доминиращо, навлизаме в царството на Хипнос – ставаме особено податливи на внушения и се носим на алфа вълните на подсъзнанието. Лявото полукълбо спи. Ние сме в транс. Оттук възможностите като преживяване са различни в зависимост от нагласата, религиозната ни ориентация и цялостния емоционален фон. Раят и адът са на крачка разстояние, ангелите и демоните също. (Бог също!)

Проникновената (осъзната) медитация, от друга страна, активира центровете в лявото полукълбо. Ние присъстваме тук и сега, умът е буден, нащрек, можем да сравним степента на внимание като тази по време на шофиране, когато сме зад волана. Вече не сме потънали в сънищата, а ги наблюдаваме като феномени на нашата ментална сцена. Не се идентифицираме с тях, не ставаме емоциите си. Вратата към подсъзнанието не зее широко отворена за всички съдържания на колективното несъзнавано с неговите причудливи форми и създания. Там има някой, който пази – и това е „сати” – осъзнатостта. Не случайно Сайдав Силананда я нарича пазачът на портата.

Искаме ли да дърпаме шалтера, или искаме да обучим ума?

Ако разглеждаме ума като нещо, което ни пречи, тогава ще търсим всякакви начини за неговото изключване – от ЛСД до хипнозата. Защо не?

В будизма, обаче, умът се разглежда като шестото сетиво. Шестата сетивна врата. Представете си сега, че си завържем очите и някой ни пусне в непозната гъста гора. Със сигурност ще се срещнем с много дървета, много клони ще се заплетат в косите ни и най-вероятно ще падаме. Приспивайки ума, ние влизаме в гората на колективното несъзнавано или по-скоро тя влиза в нас. За резултата не искам и да мисля, камо ли да го описвам.

Един голям учител от традицията Теравада ни съветва да обучим ума си. Ето какво казва той: „Приберете осъзнатостта в ума. Ако умът е осъзнат, той ще е в покой. Някои хора не искат осъзнатост, те искат само покой, нещо като дърпане на шалтера. И те никога не научават нищо. Ако нямаме „този, който знае”, върху какво ще базираме практиката си?” Прочети още тук  и тук.

Несъмнено, който избере шалтера, няма да чете по-надолу, за оставащите, ще изредя възможностите за едно подредено, изчистено от суеверия и мистицизъм запознанство с осъзнатата медитация.

Вече споменах за тантричната традиция, която между другото откриваме в тибетския будизъм с неговите примеси на местната бон религия. Не знам при вас как е, но аз обичам да черпя знания от първоизточника или поне от по-първа ръка експерти. В тази връзка, малко любопитни факти:

През 1979 г. Джон Кабат-Зин създава медицински център в който се практикува MBSR Mindfulness Based Stress Reduction – 8 седмичен курс с по една сесия на седмица, в който учат хората на осъзната медитация, малко чигун и хатха йога – колкото да си усетят тялото, една блестяща компилация между дзен медитация и сатипатана (осъзната)

В Англия правят разновидност MBCT – Mindfulness Based Cognitive Therapy

В същата темпорална рамка, но в друг формат С.Н. Гоенка (Goenka), родом от Бирма, пристига в Индия, след като е учил осъзната медитация при своя теравада учител У Ба Кин, и отваря випасана центрове – випасана е сатипатана (осъзната медитация), или проникновена медитация – и започва 10-дневни интензивни курсове, които сега се провеждат по цял свят. Преди 1980 година Гоенка е поканен от Далай Лама в Дармасала да обучи тибетски монаси на випасана.  Курсът на Гоенка включва осъзнаване на дишането като функция на тялото, усещанията на тялото – болка, студ, т.н. и чувствата. Виж тук. 

Теравада традицията – от която се учи Гоенка, е съхранена и днес, и не е нужно да се ходи на далечни, екзотични места като Тайланд, Шри Ланка и Бирма. Разбира се, ако имаме тази възможност, защо не? Но в крайна сметка, интернет е изпълнен с текстове на учители като Аджан Ча, Аджан Сумейдо, Аджан Сучито, Аджан Брам и т.н.

Освен това в Европа има функциониращи манастири, където се провеждат ритрийти и човек може да се докосне до традицията и да свери часовника си. Виж тук  и тук.

Интензивност или постоянна практика

Интензивността сякаш изглежда по-подходяща за нашето натоварено ежедневие. Открадваш десет дни, изучаваш каквото има за изучаване и хоп обратно в 24/7. Втори вариант, караш онлайн обучение, то още по-лесно се вмества между всички неща, които има да се вършат, изкарваш така 6 или 8 седмици, в зависимост от курса, и после включваш наученото към сутрешния био коктейл.

Всеки прави своя избор, моят е аварийният шлюз от самсара, за който говори Аджан Сумейдо, но това по-нататък…

Завършвам с една малка книжка, която не е най-изчерпателното четиво, но схематично излага практиката, така че всеки да може да си избере и да опита коя форма на медитация най отговаря на темперамента му: Introduction to Insight Meditation

ГОРСКО ВРЕМЕ ПРИ ГОРСКИТЕ МОНАСИ

Алея в Хамър Ууд

Денят е петък. „Тих ден”[i]. Времето е учудващо слънчево за Англия. Аз съм с раница и спален чувал. Отивам в будитския манастир в Читхърст – Читавивека. На пали (древния език на Будата) читавивека означава „непривързан ум”. Непривързан към желания, становища, предразсъдъци… Явно моят още е привързан, щом идвам тук. Търся нещо, и аз не знам какво. Гледам да нямам очаквания, не предвиждам нищо необикновено, просто ще се слея с живота на манастира.

Читавивека е създаден през 1979 г., след като Лондонския будистки тръст кани Аджан Ча в Англия. Той оставя своя ученик Аджан Сумейдо да положи основите на Горската традиция на просещите монаси. Този специфичен клон от теравада включва в практиката дълги, медитативни разходки в гористи местности.

По пътя винаги има знаци. Така по време на обиколка за събиране на милостиня в Хампстед (просещите монаси нямат право на собственост, съответно и на пари, не могат да отглеждат храната си и изцяло разчитат на щедростта на миряните за препитанието си), Аджан Сумейдо и неговите бикхуси случайно срещат един човек по време на сутрешния му джогинг. От дума на дума става ясно, че той наскоро е получил в наследство огромна гора Хамър Ууд, която пак така, от дума на дума, решава да дари на манастира. Чудесата продължават и скоро се явява възможност за закупуването на имението Читхърст, което е в удобна близост до гората.

Имението Читхърст – сега основна сграда на манастира

Днес манастирската обител включва две основни сгради, 10 кутита (кути – малка къщичка за медитация) върху 120 акра гора и просторна Дамма зала. В гората се прескачат зайчета и катерици, сърни надничат в храсталаците, езерото е пълно с риба и патици; припяват всякакви птичи гласове…

Езерото в Хамър Ууд

Но това ще го забележа после. Сега разглеждам зелената природа на красива провинциална Англия и опознавам, запомням. Таксито ме спира на основната алея пред манастира. Един мъж излиза от някаква постройка. Питам го за Алока Котидж (женската част на обителта се състои от две постройки – Алока Котидж и Рочана Вихара), той ме упътва да мина напряко покрай една разкошна бяла ступа, като ми казва да вървя все от дясната страна и няма да се изгубя. От едната ми страна са безкрайни зелени поля, от другатата започва гора, която в един момент надвисва над пътя и от двете му страни. Срещам друг човек (в последствие ще науча, че се казва Доналд – той също е гостуващ), питам и него, просто за да съм сигурна. Няма грешка, това е посоката.  Вървейки, поглеждам, че смарта ми вече няма връзка с интернет. Карай – махам мислено с ръка и продължавам. Вече съм толкова далече от вкъщи, че наистина мога само да продължа напред.

Ще превъртя малко напред, за да не те отегчавам, читателю, с настаняването в чудната малка стая до светилището, където гостуващите жени и едната на брой монахиня  – Аджан Мета, извършват сутрешна пуджа или пък се отдават на медитация през деня, ще пропусна и очарованието на старата Алока Котидж – с резенцата по вратите от едно време, ще подмина и многото книги, които Аджан Мета любезно предостави за ползване и вземане – смея да кажа, че три дни по-късно си тръгнах като презапасил се хамстер – с пълни бузи, в моя случай раница, с книги.  Аджан Мета ни обясни – на мен и на още две момичета, какво ще правим на другия ден – събота, успокои ни, че в стаята на всяка е оставен графика на манастира – така че ако забравим какво следва, можем да си припомним. Отбеляза, че в нейната къща – Рочана Вихара, има интернет и макар общуването с външния свят да не е желателно, винаги можем да се възползваме. Пожела ни приятна вечер и изрази надежда да се видим на другия ден за сутрешната пуджа, но подчерта, че ако не можем да станем толкова рано, това не е проблем.

В теравада традицията има сутрешна и вечерна пуджа (пуджа означава поклонение, дарения и припяване). Припяването – chanting, съществува като форма още от времето на ришите в Индия (разбирай, преди 6-7000 години), когато се създавала Аюрведа – науката за живота. Тогава, вероятно заради не толкова високата грамотност на ползвателите, рецептите за различните лекарства се запаметявали с някакъв напев. Това е така нареченото Устно Предание. По същия начин в по-късната будистка религия каноничните текстове и суттите се напявали всеки ден, за да се помнят и знаят.

И така, съботната сутрешна пуджа в Читавивека започна в пет сутринта с един час медитация докъм шест, след което последваха напевите, умело водени от монахинята. Една от гостенките – тайландката Мей, предния ден ги нарече  „молитви”. Родена в будистка страна, тя от дете беше повтаряла едни и същи думи на един непознат за нея език – пали. В женското светилище бяхме улеснени да ги припяваме на английски – но вечерта щяхме да слеем гласовете си с тези на монасите на древния каноничен език.

Когато отиваш в манастир, пък макар и за кратко, ти се включваш в живота му на пълни обороти.  Участваш в работата по кухнята, почистването на помещенията, миенето и метенето – условието е само едно: да не бързаш и да го правиш осъзнато. Работиш в медитация.

И така, в събота, по график, закуската е в основната сграда на манастира заедно с монасите. След нея се разпределят задачите за предстоящите дни, като за кухнята след закуска е нужен един помощник за миенето на чиниите и подготовката за обяда. За след обяда са необходими четирима помощници – защото съдовете са много повече. Отделно от това в часовете между осем до 11,30 и след обяда до вечерната пуджа всеки се отдава на самостоятелни занимания, четене, медитация и разходки в гората.

Спомням си тихата тържественост в старото светилище на закуска… и една черна пухкава котка, която царствено се разхождаше между насядалите по пода мирани и монаси. Спокойна и уравновесена, тя избра скута на един от монасите и се настани да поспи.

Обедите са едно изключително преживяване в манастирската обител. Монасите винаги готвят нещо, но не много, защото миряните винаги носят топла храна. Те даряват храната, монасите я благославят, а с нея и самите миряни. Една удивителна симбиоза между хората от външния свят и отдадените на размисъл и медитация монаси. Пъстра тълпа от различни националности. Чуден, екзотичен букет – и всичките са будисти! За едни е просто религия – както за нашенеца християнин е нещо най-обикновено да иде да запали свещица на Господ, за други е смисъл на живота, за трети е просто истината… Но като цяло всички сме съмишленици. И има едно особено чувство на принадлежност. На близост – без да сме близки.

Странни мисли, но като цяло, сърцето ми се радва. Чашата ми е пълна, както пише в Библията. Вече не съм сама. Търсенето приключи. Намерих. И винаги мога да се върна, поне за малко, вратата е отворена.

Ще завърша с едно малко изживяване на другия ден – в неделя. Доброволец в кухнята, стар почитател на миенето на чинии, застанах на мивката и се отдадох на медитативно миене. Около мен имаше оживление, индийци, тайландци, британци – всеки си носеше чинията и питаше имам ли нужда от помощ. За някакъв кратък миг погледът ми беше привлечен от нещо навън. Младо момче – холандец, метеше алеята отпред. Бавно, без да бърза… И като в унисон на неговото движение, или пък на моето миене на чинии, отгоре му се посипаха бледорозови листенца от магнолия. Спомням си краткия поток на мисли. „Нямам фотоапарат. Не мога да го снимам. Помни. Мигът вече отмина. Спомен е… Анича.”[ii]

Една публикация, една снимка, един материал в „Гардиън” – низ от перцепции („саня” на пали) леко ме побутват към една пукнатина…

Running cracks (Photo credit: abrinsky)

Пукнатината на мингунската пагода

Философите в древността съзерцавали цикличността в природата, в събитията около себе си и едно на друго, заключили, че времето е кръгово, не права линия. До нас дори е достигнало понятието „Платонова година”, иначе казано, във вечността ще има едно безкрайно повторение на агората, където отново и отново ще се събират съзерцатели на мъдростта и винаги ще има един Сократ и един Платон, които ще обличат София в думи…

Това повторение е темата за самсара – вечното колело на раждане и смърт, търкалящо едни и същи модели и програми, можем да ги наречем и архетипи, с малки вариации в тематичното съдържание. Иначе казано, не аз се прераждам в архетипа, а той живее мен. Докога? Докато не угасне пламъкът му. Угасване, нибана…

Преди да се върна на Мингун, Мианмар и будистите там, се сещам за една история, която разказва, че… преди идването на Шакиямуни Буда до град Капила имало едно рибарско селище и в него голямо езеро. Така се случило, че настанала голяма суша и езерото пресъхнало и всичката риба в него била изловена и изядена от рибарите. Последната уловена риба била голяма и преди да бъде убита, едно момче, което никога не ядяло риба, си поиграло с нея и три пъти й ударило главата. След време, след появата на Шакямуни Буда на този свят, цар Прасенаджит, който вярвал в Буда-Дамма, си взел момиче от рода Шакия и тя му родила принц, когото нарекли Кристал. Като малък, принцът учил в Капила, населен основно от клана Шакия. Един ден, докато си играело, момчето седнало на стола на Будата, но било порицано и нахокано от другите, които го смъкнали от свещеното място. Младият принц запомнил това отношение и когато станал цар, повел войниците си срещу Капила и избил всички живеещи там.

В същото време Будата страдал от главоболие, което продължило три дни. Когато учениците му го помолили да спаси бедните жители на Капила, той отвърнал, че фиксираната карма не може да се променя. Маудгалаяна (ученик на Будата) спасил 500 души от клана Шакия, като мислел, че може да ги скрие в купата си, която издигнал във въздуха. Когато купата била свалена на земята, всички в нея били превърнати в кървава маса. Запитан за случилото се, Будата свързал историята със селяните в миналото и избитата риба,където  принц Кристал бил голямата последна риба, а войниците му – цялата рибна популация на езерото, жителите на Капила, които сега били избити, били рибарите, които изяли рибата, а самият Буда бил момчето, което три пъти ударило главата на голямата риба. Кармата му причинявала това главоболие, което продължило три дни, като випака за стореното деяние. И понеже от фиксираната карма нямало измъкване, затова 500-те души, които Маудгалаяна бил спасил, също били застигнати от тази участ. По-късно цар Кристал се преродил в адските сфери.

И така,  стигам до Мингун, една снимка, която видях в интернет, и събитията в Мианмар. Пукнатината… Толкова категорична и разсичаща, толкова отвъд време и пространство, знак за нещо неотменимо и отвъдчовешко. Тук имаше история. История, която проектираше своя резултат в настоящето – поне на езика на Дамма.

И така, имало едно време… един цар на Бирма, Бодопая, който се възкачил на престола през 1782 година посредством заговор и измама. Случило се така, че цар Сингу преди него, който бил ревностен будист и навсякъде строял пагоди и манастири, един ден заминал за пагодата Хтихадо, придружаван само от неколцина войници и дълго не се върнал. Една нощ стражата на двореца видяла царската свита да се връща, пропуснали ги да минат, но всъщност това бил заговор за свалянето на Сингу. Сивият кардинал зад събитието бил бивш негов министър, а новото поставено лице на престола (да, винаги е имало такива) – осемнадесетгодишния Маун Маун, принц на Паунга. Сингу се опитал да си върне престола и бил убит, в последствие младият Маун Маун намерил смъртта си и така дошло царуването на Бодопая. Дали бил мнителен, или не, дали бил суров владетел, който натоварил народа с нови тежки налози, няма да коментираме… Факт е, че столицата била преместена от Ава в Амарапутра и идеята за мингунската пагода намерила своето осъществяване. Тя трябвало да достига 200 метра, да надминава Хеопсовата пирамида, да я пазят три 20-метрови лъва-чинте. Можем да завършим разказа с 90-тонната камбана, която днес е най-голямата функционираща камбана в света. С непосилния робски труд около построяването на пагодата тръгнало и едно старо предсказание, че ако тя бъде завършена, ще загине велика страна. Бодопая решил да избегне това, като забави процеса. Така и с неговата смърт, след 30 години царуване, внушителният куб останал недовършен, реализиран едва на 50 метра от предвидените 200.

През 1839 година земята се развълнувала и трусът от това белязал с огромни пукнатини този храм на човешката мания за величие. Пукнатини, говорещи за минало време на измами и глад за власт, или указващи за бъдещи събития на убийствени метежи и кървища…

И ето стигам до Сайдав Уирату – водачът на новия вид „войнствени будисти националисти”, и двата кратки видео материала в „Гардиън” – вижте тук и тук. И си мисля… това не е будизъм, това е примитивизъм, облечен в монашеска роба. Някакъв пълен оксиморон, тотален парадокс, гротескна пукнатина в схващанията на тези хора.  И се сещам за Маслоу и неговата пирамида на потребностите.

Ако един човек, каквито са сигурно повечето жители на Бирма, се намира на първите две стъпала на пирамидата, как би могъл да погледне света от нивото на духовна самоактуализация? И още, ако някой е затънал в стъпалото на самоуважението, иначе казано в сакаядити (себепредставата), какво по-лесно от това да стане марионетка в ръцете на хитри кукловоди?

Дали „бирманският Бен Ладен” Сайдав Уирату не е прероденият принц Маун Маун на Паунга, или просто темата за власт и омраза е намерила своето прераждане в този цикъл от време?

***

Източник на пирамидата на Маслоу:  http://bg.wikipedia.org bg.wikipedia/ 2007-07-15 22:15 Mapto

ИЗЛОЖБА – ЧОВЕШКОТО ТЯЛО.

English: A plastinated human body exhibited at the Body Worlds show, Museum of Natural History, San Diego, 2009. Photograph by Patty Mooney, Crystal Pyramid Productions, San Diego, California. (Photo credit: Wikipedia)

[5] Освен това… точно както умел касапин или неговия чирак, след като са убили крава, сядат на кръстопът и я нарязват на парчета, монахът съзерцава това тяло – както и да стои, както и да е разположено – по отношение на свойствата: „В това тяло съществува свойството земя, свойството течност, свойството огън и свойството вятър“.

Първата ми среща с тези неживи пластинирани експонати ме вкара във вцепенение и почуда доколко авторът на идеята е нормален. Първата такава пътуваща изложба е „Телесни светове“  (Körperwelten) и неин родител е Гюнтер Фон Хагенс. Добре си спомням прокрадващото се съмнение да не би това да е някаква болна остатъчна архе-идея на любознателната германска мисъл. Разбира се, това е доста субективно хрумване, може би плод на възпитанието ми и недолюбването на Германия от нейния Хитлеров период.    

Допускам, че като всяко шокиращо възприятията ни събитие, и тази изложба  ще бъде възприемана по различни начини и ще провокира различни разсъждения. За мен най-близката препратка от тези изсушени голи тела бяха месарските магазини на арабите на Женски пазар. Не видях никаква есенциална разлика. Ще призная, че това беше преди да съм чула или чела за гробищните медитации в будизма и като така, възприятието ми беше съвсем неподправено от някаква предварителна подготовка. След мълчанието на ума ми, което настъпва и сега, когато се взра в тъканите, се надига една смущаваща мисъл: Не сме ли канибали да ядем себеподобните си? Защото тази плът толкова много прилича на прясното агнешко за Великден или на младото телешко? И ако откажем да разсъждаваме в тази посока, не затваряме ли сърцата си за това, което е било преди да стане месо? В тази сетивна сфера ние – чувстващите същества, сме братя и сестри от едно семейство. Изпитваме болка, изпитваме ревност, изпитваме желание за ласка… По един и същи начин реагираме на външни стимули. Едни и същи елементи конструират телесните ни обвивки…

Сега, малко по-зряла отпреди години, си мисля, че шокиращото преживяване на „Човешкото тяло – разкрито и реално“ може да е обект на осъзната медитация. И всъщност е една интересна възможност за наблюдение без примеси на лични емоции и чувства. Дали ще е със силата на прозрение – не мога да знам. Със сигурност няма да ни остави същите.

Завършвам, както започнах, с „Четирите основи на осъзнатостта“, където тялото и неговите елементи на разпад са в първата основа – „и монахът обитава в съзерцание на тялото в тялото, жарко, с ясно разбиране и осъзнато, преодолявайки алчността и мъката в света…“ 

Приказка

„Винаги съм си фантазирал, че има по един мит за всеки човек, който ако го знаехме, щеше да ни накара да разберем всичко, което е правил и мислил.” – Иейтс

„Настроението на наблюдателя, вече необвързан от конкретни опитности на тялото, се разпръсва и навлиза в конкретните преживявания на вечноразширяващия се кръг от други животи и същества… Кръгът на индивидуалност ще се разширява, докато други индивидуалности бъдат обхванати в него… Този, който е преминал в безличностния сегмент на собствения си ум, го възприема не като ум, а като всички умове…” – отново Иейтс, представяйки идеите на У. Блейк

Преди време превеждах един филм на Шаймалан, наскоро пак трябваше да преработвам превода. Филмът е „Жена във водата” (Lady in the water). Главната героиня се казва Приказка (Story), тя идва от друг свят  – подводния, идва да се докосне до един човек и така да осъществи трансформация в него, за да може той да напише книга, която ще бъде вдъхновение за един друг човек да промени света. Целият сюжет се разгръща на базата на стара японска приказка, в която всички герои имат своята роля и всеки неволно допринася за нейния смисъл. Имаме лечител, по когото кацат пеперуди, имаме тълкувател – който открива скрити смисли, имаме пазител, който брани главната героиня от злото… Иначе казано, имаме основни архетипи, в които влизат героите, или по-скоро архетипите намират подходящите герои, които да ги реализират.

Теолог по образование и будист по душа, доскоро се чудех как се комбинира това в един човек, когато теологията е наука – слово, логос, за божественото, Бог  – Теос, а будизмът е една религия, която не постулира съществуването на Бог.

Днес се събудих с мисълта, че като теолог, обаче, освен всичко друго, мога да разглеждам една религия или сбор от религии чисто методически и рационално.

Колкото и да съм се отказала от християнската доктрина, не мога с лека ръка да махна и да кажа, че всички схоластици и мистериино ориентирани аскети просто са се смахнали в някакъв момент и нищо от преживяването им не е вярно. Да, културата, разбирай Църквата, в известна степен е оформила перцепцията им за това, което са виждали с духовния си взор – малко като корабите на Колумб и индианците. Ние виждаме това, което сме обусловени да виждаме. Тук се сещам за още един пример – за шестима слепци, които трябвало да опишат какво е слон. Единият пипал опашката му, другият – хобота, третият – крака и т.н. Съответно първият казал: „Слонът – това е едно дълго, тънко, подобно на змия животно.  Вторият го описал като нещо по-плътно и извиващо се нагоре, третият го оприличил на дънер… С други думи, липсвала цялостната картина. За да видим въпросната картина, трябва да сме готови да излезем от рамките на своята кутия на познание и установени становища, в които сме свикнали да вярваме.  Аз съм готова да изляза от нея, а вие?

И така…  Една от темите, които винаги са занимавали човечеството, е какво става с мен след смъртта, има  ли прераждане, ще си спомня ли коя съм била?

Този въпрос повдига екзистенциалния такъв за смисъла на човешкия живот – Дали е в личността? Дали е в жертвата? Дали е в колективния енергиен подем? Дали е в темата,  дали е в архетипа…?

Всеки от нас намира отговора там, където го води философската му или религиозна нагласа. Но този отговор, за да е универсален, трябва да отстоява и на най-извънредни условия – тоест, ако аз утре умра, какъв е бил смисълът на живота ми? И пак, от перспективата на евентуален утрешен край, какво правя днес? Вторият отговор е по-лесен – поне моят: Обичам! Обичам децата си, обичам мъжа си, обичам майка си, баща си, животните си, приятелите, всички… Просто обичам. Не изкарвам пари, не инвестирам, не строя къщи, не спестявам, не купувам, не трупам… Просто обичам. Един ден посветен на любовта. Корекция, един ден, посветен на съзерцание на любовта – изпитвам я без граници и я съзерцавам. В онези часове, които ни делят от края (умишлено избягвам думата смърт), всякакъв егоизъм е отишъл на заден план, всякакво чувство на притежание, на накърнено его, гордост, предразсъдъци отпада от само себе си. Всякакъв намек за постижения е угаснал. Угасване, нирвана…

Но нека се върнем на смисъла.

Ще ви представя една теория, която издържа и на крайно драматичен финал, внезапен, ненавременен и ирационален. Авторът й е Дъг Мъдър, който излага едно хуманистично разглеждане на смъртта в материала си „Живеене без отвъдно” (Living without an afterlife):

„Ние живеем в приказки, понякога в няколко дузини едновременно. И когато приказките ни се развиват, животът е добър – дори когато всъщност е лош. Ако сте изтощени и изпитвате болка, животът е лош. Но ако сте изтощени и изпитвате болка, защото току-що сте спечелили Бостънския маратон, животът е добър.

Приказката създава смисъла.

Понякога, обаче, нашите приказки ни подвеждат. Понякога завършекът, към който се стремите, изглежда толкова малко вероятен, че изобщо не ви вдъхновява. Понякога забравяте дори защо сте го искали. Понякога толкова се отчуждавате от приказката си, че се чувствате като натрапник в собствения си живот. „Да, май съм преуспял, но това всъщност не съм аз.”

Тогава получавате криза на смисъла.

Неизбежността на смъртта хвърля водопроводен ключ в нашите приказки. Обикновено нашите къси разкази добиват своя смисъл от по-дългите разкази, в които влизат. Ученето в два през нощта е смислено, защото е част от сюжета, в който изкарвам шестица на утрешния изпит. Но изпитът е смислен само като част от по-дългия разказ, където аз изкарвам класа или курса си, и това има значение, заради приказката, в която си вземам дипломата, и т.н.

Но какво става, ако най-дългата приказка, която мога да разкажа, е онази в която умирам? Това не подкопава ли всички други разкази и приказки?

Защото аз мога да умра всеки един момент и сюжетите, на които си мисля, че съм по средата, може никога да не завършат по удовлетворителен начин. И дори животът ми да не е прекъснат преждевременно, накрая завършвам в немощ и сенилност. Що за връх е това?

Лично аз намирам отговор на много изненадващо място: Последната реч на Мартин Лутър Кинг, за Върха на планината.

Ако речта на Кинг не звучи много хуманистично, то е защото не е такава. Д-р Кинг бил баптистски свещеник. Речта за Върха на планината говори за  Господ и образът на планинския връх идва от Мойсей. Но нека това не ви заблуждава. Речта съдържа ключето, което ми трябваше, за да разкажа приказката на живота си въпреки перспективата за смъртта.

Докато четете този откъс, имайте предвид, че това действително е последната реч на Кинг. Той не го знае, но на другия ден ще умре. Речта завършва така:

„И после отидох в Мемфис. И някой започна да говори за заплахите, които са зачестили. Какво можело да ми се случи от някой откачил бял брат… Аз не знам какво ще се случва. Предстоят ни трудни дни. Но за мен вече няма значение, защото аз бях на планинския връх. И съм готов на всичко. И аз като всеки искам да имам дълъг живот. Дълголетието има своето място. Но това вече не ме занимава. Искам само да изпълня Господнята воля. И Той ми позволи да се изкача на планинския връх. И аз погледнах отвъд. И видях Обетованата земя. Може да не бъда с вас, като пристигнете там. Но тази вечер искам да знаете, че ние, като народ, ще стигнем в Обетованата земя!

И тази вечер съм щастлив.

И за нищо не се тревожа.

От никой мъж не се боя.”

Уловихте ли отговора? Или се разсеяхте по „Господнята воля”?

Нека ви обясня какво научих аз от този пасаж. Ако разказът, в който живея, касае само мен, тогава смъртта може да го прекъсне без завършек.

Да предположим, че приказката, която ме мотивира, е, че един ден ще съм богата знаменитост. Да предположим, че години наред се боря и още не съм постигнал слава и богатства, когато докторът ми казва, че ми остават три седмици живот. Тогава за какво е била историята ми? Как моят живот ще означава нещо? Всичко е било на вятъра.

Сега помислете за историята, която разказва д-р Кинг. Сигурен съм, че е имал достатъчно лични истории, персонални връзки, идиосинкратични вкусове и т.н. като всички нас. Но като допълнение на всичко това той живее в приказката за своя народ, който поема към свободата. Това е колективна приказка, която не е започнала с него и няма да бъде прекъсната от неговата смърт. Приносът му към сюжета не се обезсмисля само защото той умира, преди завършека.

Не се опитвам да отнема д-р Кинг от баптистите и допускам, че той сигурно е вярвал в отвъдното. Не става дума за това. Става дума, че ако можете да врътнете номера от речта за Върха на планината, не ви трябва отвъдно.

Ако можете да станете част от една колективна приказка, приказка, която ще продължи след вашата смърт и ако вярвате в тази приказка и можете да намерите роля в нея, която да ви кара сутрин да ставате от леглото, тогава смъртта няма да подкопае смисъла на живота ви. Тази история не е нужно да влезе в историята. Всичко, което ви е скъпо, върши работа: семейството ви, обществото, прогреса на науката, изцелението на нашата социална и физическа среда – всичко. И не е нужно да сте спечелили Нобелова награда за приказката си. Трябва само да направите своя принос. Да повлияете на сюжета по някакъв позитивен начин и можете да разказвате смислени истории за живота си до момента на смъртта си.”

Целия материал можете да прочетете тук.

За сънувачите, питиите и знаците…

Аз съм сънувач. Ще перифразирам, аз съм сънуващият, който знае… че сънува. Единственият проблем е, че толкова много обичам сънищата. Ако се случи страшен, се чувам да казвам – можеш да сънуваш нещо друго, и продължавам. Напоследък подозирам многото ми котки, че сутрин създават едно бих го нарекла „лепкаво”, сънувано поле, което не се къса, само се разтяга, и усилието да излезеш от него изисква голяма мобилизация.

Опит за летене…

Преди време си бях създала „знак”, който да ми указва, че сънувам: ако летях, значи беше сън. Само че летенето толкова ми хареса, че започнах да го вплитам в тъканта на съня. Осъзнаването, че сънувам, идва посредством парадокс. Онази част от мен, която сънува, анализира алогична ситуация, и достига до извода, че това е сън. „Парадокс” е гръцка дума, която означава „да минеш отвъд” – в нашия случай отвъд сънуваното. Търсим парадоксалното, извън контекста, търсим „черната котка” от „Матрицата”, която минава пак. Това изисква определена степен на „сталкинг” и тотално ни отвежда в света на Карлос Кастанеда и Дон Хуан. Следим сюжета на случващото се – както забелязвате вече не го наричам „сън”, и при засичане на „парадокс” можем да прескочим в друга реалност посредством един своего рода квантов скок или просто брод.

Спомням си един от последните ми lucide, или осъзнати, сънища, когато темата се разгърна до мига, в който казах на четиримата души пред себе си – „Аз ви сънувам. Вие сте сън.” В този миг те сякаш застинаха и като че ли имаше някакво потрепване (или пък не), и тогава, типично по кастанедовски, ми се дощя да променя съня. Доста разочароващо, успях да сменя само цвета на якето на едно от момичетата. Всичко това остави една огромна въпросителна у мен. Аз не можах съществено да променя темата! Но пък като се върна назад, се сещам, че едно от големите постижения в ученичеството в нагуала, беше волево да си видиш ръцете в съня. Което пак е нищо особено, нали? И всъщност какъв е смисълът? Да творим реалности или да осъзнаем, че всичко е плод на творене – нама-рупа и че основните му три характеристики са анича, дука, анатта – нетрайност (преходност), страдание (неудовлетворение) и безазовост (липса на субстанционална същност).

Дали идеята е в събуждането или в промяната на съня? Има ли идея?

В тибетския будизъм се говори за бардо – бардо на съня, бардо на смъртта, бардо на живота… Всичко е бардо, което означава „преходно състояние”. Това ни навежда на мисълта, чисто логически, че каквото е в сила в бардо на съня, ще бъде в сила и в бардо на будното състояние. Иначе казано, ако в съня парадоксът се явява знак, то и в „будната” ни фаза всеки парадокс ще има знакова природа и силата да ни извежда. Белезите на този парадокс ще са алогична, или нелокална, връзка със сюжета на случващото се и обща темпорална рамка. Карл Густав Юнг нарича това „синхроничност”, а китайците са го обобщили в следния въпрос, който спокойно може да бъде и коан: „Кои неща обичат да се случват заедно?”

Защо да е коан? Едно възможно разглеждане на тази тема включва тълкуването на нещата, които се случват едновременно, като ОРАКУЛИ за определено събитие.

Камъчето в езерото…

Събитието, което включва или не включва наше действие, е като камъче, което пада в езерото и образува концентрични кръгове. То е център на една окръжност (или на множество окръжности). Всички неща, които се случват в тази темпорална окръжност, могат да се разглеждат като оракули за „камъчето”. Получава се ефекта „Вселената ми говори.”

Това може да ни наведе на размисли за питии и оракули… – избрани люде, надничащи в бъдещето, и статистически, толкова пъти е било вярно за мен, че мога да го приема като аксиома.

Теорията ми, обаче, има един пробив: когато преди години я изложих на една приятелка, тя започна да лови „знаците” като мухи. Тълкуваше всичко, както й беше угодно. Тоест нагласата на съзнанието е определяща за тълкуванието. Смисълът на заниманието е само ако се събудиш!

И тук се сещам за Джон Кехоу и „Вашето подсъзнание може всичко”. И отново, каква е целта ни? Да се събудим или да променяме сънуваните реалности?

Поредна реминисценция към един филм – какво да се прави, филмовият преводач мисли във филми… Филмът се казва „Речен свят” и е по фантастичната поредица на Филип Хосе Фармър. Цялото действие се развива около една река (като реката на живота), хора се раждат, умират и наново се раждат някъде по бреговете й – една безкрайна самсара. Като че ли се обособяват двама главни герои, носители на две основни теми – Мат Елмън, който защитава идеята, че независимо от безкрайните смърти и прераждания, този цикъл не бива да спира заради миговете на любов и единение с другия; и протагонистът Ричард Франсис Бъртън – твърдо решен да сложи прът в колелото на самсара, за да се спре това безкрайно страдание.

Добър филм. Кара сънуващия да се замисли. За какво ни е капан за сънища, ако само се наслаждаваме на умението си да ги променяме?

Кратко прекъсване, разходка с кучето и лек дъждец с множество концентрични кръгове ми помогнаха да прозра, че всъщност съм се спряла на бардо на съня, на бардо на будното състояние и ми е останало бардо на смъртта.

Какво се случва тогава?

Самите биохимични процеси причиняват съновидения. Накрая остават само те – и ние пак сме сънуващи и пак имаме избора – да се събудим от някой парадокс и да се разтворим в нищото (празнотата), там, където всичко Е и го няма, или да използваме брода и да си изберем някоя по-сносна нова реалност. Да се гмурнем в Речния свят.

ТРЕТОТО ЧУДО

Преди години имаше един филм на талантливата режисьорка Агниешка Холанд за свещеника Франк Шор, изпратен от Ватикана да разследва живота на починала жена, която местните почитат като светица. За да се признае някой за светец, е нужно да има доказателства, че е извършил три чудеса.  Без да изпадам в теологически детайли за това кое конституира едно чудо, ще завърша тази реминисценция за филма с деянието на въпросната жена като момиченце – в Словакия, по време на бомбардировките през Втората световна война.  Докато всички бягат в ужас от рева на бомбардировачите, малката Хелена отправя гореща молитва към Дева Мария и тази молитва е чута. Пуснатите бомби се превръщат в бели гълъби…

И все пак, какво е чудо? Вземам първите две характеристики от тълковния речник:

1. Необикновено, свръхестествено явление. Чудо на природата.
2. Нещо поразително, което удивлява със своята изключителност и необичайност.

Снощи, докато четях Въведителния курс по будистко капеланство, изведнъж прозрях – ами да, всъщност смъртта е чудо. Затова има такава притегателна сила. Искаме да знаем за нея, искаме да видим как се случва, но и не искаме – когато е свързана с наш близък. Дори това ни ужасява. Връзката ни с нея носи такъв заряд, че отношението може да бъде само в двете крайности – никога не по средата: или пълно отричане, или пълно приемане.

Първото чудо в живота ни е нашето раждане, или по-скоро раждането ни в осъзнатост. Първият лъч на чисто възприятие на реалността от гледна точка на аза. Иначе казано, първото осъзнаване на отделеността ни, първият преход, който помним (или пък не). Второто чудо за мен беше раждането на първото ми дете. Спомням си мига, в който я видях в кувиоза, малка, съвършена, жива. Спомням си мисълта, която ме споходи, беше по-скоро констатация – „Това е нищо по-малко от чудо. Чудото на живота.”

После се роди второто ми дете, там удивлението беше друго. Тя дойде будна – едва родила се, вече наблюдаваше света със знаещ поглед. След няма и два месеца, този поглед си отиде и знаещата новородена стана обичайното малко човече като кака си.

И сега смъртта. Някъде, някога гледах, че процесът на умиране можем да го сравним с трансформацията, която настава с водата – преминаването й от течно състояние в пара. Спрете се на мига на преминаване. Влезте в него. Има вода – няма я. Има живот – няма го. Всъщност вода има, но е пара. И живот има, но не го виждаме. Просто характеристиките са други, променили са се, но всичко е запазено.

Иначе казано, умирането е преминаване от едно агрегатно състояние в друго. Смъртта е това, което се случва с тялото – то ще влезе в своя разпад на елементи, а онова, което го е напуснало, се връща у дома, прибира се в непроявеното.

Доколко умирането е тема табу? Защо? И защо в България няма установена практика за капелани или духовни помощници, които да са до умиращите в този толкова важен за тях период на преход.

Свети Василий Велики е казал: „Целият ни живот е подготовка за смъртта.” Как се подготвяме ние? С колективен заговор да не говорим за това. Оставяме Голямото Страшно да върлува в подсъзнанието ни – сами му даваме сила, като уж се правим, че не съществува. Може би това дава обяснение на настървения ни консумеризъм – като невротичен опит да избягаме от мислите си за неотменимото.

„Ами че то, никой не се е върнал от там, за да разкаже…” – една изтъркана реплика, която сякаш оправдава късогледството ни.

Всъщност всички практики за променено състояние на съзнанието ни открехват вратата да зърнем какво би било и какво е. Но за да отворим тази врата, трябва да затворим другите шест – поне за малко. В будизма те са известни като салаятана – шестте врати на възприятието, и сред тях, учудващо, намира място ума. Тоест умът е сетиво, а мислите са постъпващите сигнали, които сетивото улавя и преработва. Иначе казано, моите мисли не са аз.

В „Сатипатана Сутта” една от Основите на Осъзнатостта е тялото и Будата дава указания на учениците си да медитират върху него по този начин:

„Освен това, практикуващият, като види труп захвърлен в костница, един, два, три дни след смъртта, сравнява това тяло с него, разсъждавайки: „Това тяло е от същото естество, и то ще стане такова, не прави изключение от тази участ.

И после, практикуващият, като види труп в костницата, захвърлен, с белеещи кости, прилични на черупки, кости, струпани така от година, кости, разпадащи се на прах, сравнява това тяло с тях, разсъждавайки:  „Това тяло е от същото естество, и то ще стане такова, не прави изключение от тази участ.”

С риск да шокирам някого или да затвърдя мнението, че будизмът е една морбидна религия, което, повярвайте, изобщо не е така, ще добавя, че в залите за медитация в теравадинските манастири по правило има витрина със скелет в нея – за да ни напомня отново и отново, че смъртта не може да се избегне и само през тази призма можем да водим смислен живот. Защо ли? Защото ако допусна, че днес е последният ми ден, няма да се занимавам с безсмислено преследване на придобивки, няма да се карам с никого, няма дори да гледам телевизия, няма да съм в нета – ще наблюдавам, ще запомням… Ще видя отварящия се цвят на джанката, ще гледам синевата на небето, ще се съсредоточа върху любовта, която изпитвам.  Ако нямам кого да обичам сега, ще се върна назад, в момент, в който съм обичала, отново ще изживея тази обич и ще я взема назаем, за да я насоча към себе си и всичко около мен.

Една идея изпреварила своето време… или пък не?

„Волята (сетана), аз наричам „Камма” (действие). Повелил, човек действа с тяло, реч и ум. Има действия (камма), които зреят в ада… зреят в животинското царство… зреят в царството на духовете… зреят сред човеците… зреят в небесните светове. Резултатът от действията (випака) е три вида: зрее в сегашния живот, в следващия живот, в бъдещите животи.”

Aнгутара Никая. VІ.

Прегърнала една идея като невръстна рожба, потънала в размисли за его, месиански комплекси, общи теми в колективното несъзнавано (разбирай архетипи) и моите действия тук и сега, се връщам в детството си – към едно събитие, споменът за което е дъх на борове, сладка сянка, цветни тебешири, много деца и много смях…

Преди да седна да пиша, чукнах за препратки в „Гугъл” и се оказах не-сама. И други хора имаха този топъл спомен, и за тях това се оказа събитие, белязало живота им. Със сигурност е нещо неподправено, чиято автентичност е гарантирана от факта, че тогава бяхме деца.

Ако не сте се сетили, говоря за Асамблеята „Знаме на мира”. С риск да си навлека „праведния” гняв на всички „свободомислещи” люде, ще пиша за това.

Людмила Живкова остана енигмата на нашия политически елит от далечното минало. Кой ли не разказа причудливи истории за нея – че била прекалено инициирана, че не могла да понесе кундалини, която се е надигнала… Говореше се за тайни, езотерични сбирки, на които приближеният „културен” кръжец е дискутирал теми от Рьорих до богомилите.

В крайна сметка, жената беше порядъчно оплюта, та дори наскоро четох за „изключително важния” факт, че не била кръстена! Е, и?

Истината е, че тя направи нещо красиво. Нещо, което беше крачка за сваляне на границите между хората във времена, когато никой не говореше за това. Нещо отвъд добро и зло, отвъд Железни завеси и политически дивиденти – поне за невинния детски поглед.

И това се брои. Защото не всички „принцеси” на своето време са се захващали с такава алтруистична, чиста идея. Тя имаше ресурса – несъмнено, позицията, размаха и напредничавата мисъл и визията да го направи.

Описанието на дъхавите борове и цветните тебешири е от тогавашния Дворец на пионерите – днешната семинария. Не помня на колко съм била, знам, че боровете бяха страшно високи. Картините, останали в ума ми са сигурно две-три, но птичето на радостта, което пърхаше тогава – незнайно защо, в гърдите ми, май още е живо. Може би е холограма на онова, първото. Не знам.

Години по-късно се върнах в онзи двор. Той вече не беше за достъп на обикновени деца. Е, и аз вече не бях дете. Трябваше да съм с дълги поли или панталони, за да не смущавам възпитаниците там – момчета, почувствали призванието да служат на Господ.

Боровете си бяха там, все така величествени, те ми припомниха детския смях в сърцето ми.

Когато видях записите от всеобщите флашмоб медитации в мрежата – първата ми мисъл беше „И аз искам да съм част от  това!” Отидох на картата на света на MedMob.org и се оказа, че България я няма там. В Румъния правеха флашмоб медитации, в Гърция – също, в още 298 града, но у нас – не. Така се роди тази идея. Тя е неформална, няма тайна организация, която да ни „зомбира”, няма скрита намеса на разни „ложи”, има един стремеж за споделяне на преживяването и малка група съмишленици, която да я отгледа.

Една приятелка, по свой си начин, ми припомни за карма (на Пали камма) и випака карма. За действието и резултата от него. Карма няма цвят, няма поляритет, правим нещо, извършваме едно действие – засаждаме семе. След време, сега или в друг живот, семето пониква, дава плод и ние получаваме този плод – щем, не щем.

Дали семенцето, посадено през 90-те години  в сърцата на 3900 деца от 138 държави и на 14000 българчета е дало плод у всички ни – не знам?

Всичко зависи от почвата, климатичните условия и т. н., което ми напомня за притчата за сеяча… Но това е друга история от друга религия, макар че кармата си е карма!

КОГАТО СТРАДАНИЕТО ДОБИЕ ЛИЦЕ

Мъжът ми го нарече особен урок, аз просто се разплаках.

Знаем, че страданието е неизбежно, будизмът ни учи, че то е самата характеристика на битието ни, но желанието да спасяваме заслепява всеки разумен довод. Всеки си има своята форма на дана – щедрост, великодушие, благотворителност,  моята е насочена към животните. Всъщност не знам дали е дана или камма, защото да, удовлетворение от благотворителността има, но мъката и състраданието са неимоверно по-големи. Може би това е камма, да изпитваш вътрешната принуда да правиш нещо или да постъпваш по определен начин с ясното съзнание, че  това ще ти донесе трудности и дори страдание.

Теоретизирането е едно съвсем типично качество на ума, но когато страданието добие лице, тогава всички формулировки и концепции се разпадат и човек се чуди каква е тази дисфункция в системата, да не би да е бъг в матрицата, що ли?

Имам си аз едно кръстовище, в непосредствена близост до дома ми, на което мине не мине, ако не са децата ми, то аз намирам по някое създание в беда. Първи бяха децата, намериха си котка, вече поизраснала. Беше наречена Пискун и скоро стана алфа котката в нашия скромен прайд. Обилно окотени с едно куче, гълъб и папагали в добавка и абсолютна забрана от страна на мъжа ми за вкарване на ново животно вкъщи,  в един слънчев ден, на любимото кръстовище, съдбата ме срещна с Бебка – малко, сладко куче, което просто изправи лапи да бъде прегърнато.  Една жена стоеше и гледаше на безопасно разстояние и усмихвайки се, каза: „Е, то тук ще умре.  Ще го блъсне някоя кола, нали знаете?” Не и ако аз можех да направя нещо. Така Бебка дойде у дома. Котките я накачулиха, кучето ни започна да маркира навсякъде, изобщо… невероятна веселба. Хвала на бога и на Фейсбук, намери се един прекрасен човек, който вярно, далече, но пък с изключително сърце, ни подаде ръка и осинови мъничето. Всички бяхме щастливи, особено аз, защото мисията беше изпълнена – имахме един спасен живот.

Две години по-късно, пак на същото кръстовище едно тъжно, малко коте, плачеше изпод калника на някаква кола.  Програмата „Спасителна мисия” отново се задейства у мен и така семейството ни се сдоби със седмо коте – Сапун. Дори не направихме опит да го дадем, той просто си дойде у дома.

И ето, пак е топло, котките пак са народили, и моето кръстовище отново е обект на вниманието ми. Естествено пак коте в беда. Сладък мъник, който надава жални стонове за майка си, разплаква всяко женско сърце, което мине покрай него. Мисията се разгърна в два дни – първи ден, котето го е страх, давам му храна в паничка, яде, крие се под колите и мяучи жалостиво.  Аз вече си мисля как ще го настаня вкъщи, как ще го обезпаразитя и как ще протече социализирането в малкия ни зоопарк. Може би ще го кръстим Хачи – Хачико или Осмия на японски  (от едноименния прекрасен филм) и да, сигурно ще му намерим дом и осиновители… Разбира се, всичко това се случва в моята глава. Хачико нехае за плановете ми и горко ридае под поредната кола. Вечерта настъпва, аз давам поредната порция храна и си казвам – „И утре е ден, може би ще успея да го хвана, ако още е жив и е там.”

През цялото време, докато заспивах, си мислех защо това коте не пожела да скочи в ръцете ми като другите, защо не иска да бъде спасено? При мен го чакаше топъл дом, храна, много любов, спокоен живот…

Утрото дойде, изпих си набързо кафето, сипах храничка в една чинийка и бързо при котето. Него, обаче, го нямаше.  Част от мен въздъхна с облекчение – онази част, която през цялото време знаеше, че това е една беля отгоре, нещо, което не искаш, но, уви, нямаш никакъв избор как да реагираш. Има ли някой в беда, трябва да му се помогне. Разбира се, това си е някакъв мой комплекс, който се е ангажирал да съсипе живота ми. Вече схващам, че не е универсално правило.

Час по-късно съсед ми съобщи, че котето се е появило. Отидох с храна, имаше и други хора – естествено, жени. Те побързаха да си тръгнат и аз пак започнах уговорките с малката космата топка.  Дойде още едно момиче. Донесе топло мляко, майка й току-що го била сварила, домашно, биволско.  Дойде трета жена.  Още едно сърце беше трепнало от жалостивия плач. И докато говорехме какво ли му се е случило, защо е така наплашено… в този миг аз видях една единствена възможност да протегна ръка и светкавично да го хвана за врата.  Един неповторим прозорец от време, в който вниманието му бе погълнато от топлото мляко… Бърза съм. Хванах го. Но и то ме хвана. И милата, глупава твар се вкопчи с малките си зъби и нокти в ръцете ми, фучейки, хапейки и дращейки. Кратката среща се разгърна в три рунда. На третия аз не издържах, буквално усетих как ми разкъсва пръста и го пуснах на земята.  Жената ми предложи спирт, но аз кимнах с благодарност, вкъщи ме чакаше всичко необходимо.

Прибрах се с разтреперани ръце, болката от котешки зъби е невъобразима, и с ясното съзнание, че се отказвам. Мъжът ми ме посрещна, помогна ми да промия раните, да ги намажа с мехлем и се опита да ме утеши. Знаете – че не всеки може да бъде спасен, че някои не искат да бъдат спасени и т.н.  Тогава и заплаках. Заплаках за горката животинка, изпълнена с ужас, който беше нейната единствена защита, но и сигурна гибел.

Страх ме е. Не ме пипай. Няма да изляза от клетката на ужаса си, защото просто ме е страх.  Страх!

Да,  страданието има лице. Всъщност има много лица. Едно от тях е на Хачико. Грешка, на безименния.  Дано оцелее и стане един истински див тигър, макар и бонзай. Див, неопитомен хищник в кварталната джунгла. Или пък може да преодолее страха си и да стане дебело домашно коте, естествено, кастрирано. Няма да прекалявам с паралелите с нас, хората, но ние наистина сме от едно семейство – това на бозайниците, изпитваме едни и същи чувства, любов, ревност, омраза. Тласка ни един и същи инстинкт за оцеляване. Господар ни е един и същи страх – страха от другите.

Спирам тук. Мехлемът е позасъхнал, болката е утихнала. Животът продължава…

За жалост, котето не оцеля. На другия ден беше последната ми среща с него. Занесох му сутрешната порция храна, то, резервирано от опитите ми да го спасявам, изчака да се отдалеча и чак тогава се показа изпод колата. В един кратък миг от вечността то се обърна и аз се обърнах, и погледите ни се срещнаха. И двамата знаехме – сбогувахме се. Разбира се, аз махнах с ръка да изпъдя тази мисъл като някоя досадна муха от главата си, но… в края на деня котето го нямаше. Нямаше го и на другия ден и накрая разбрахме, че се е случило очакваното. Няколко дни поред превъртах цялата случка в главата си, естествено, се обвинявах, че не бях взела по-категорични мерки… После дойде осъзнаването. Това коте беше се родило, за да живее точно толкова, точно по този начин. Безпардонният му отказ да приеме спасителната ми ръка беше повече от красноречив. И се замислих как то се е родило, за да изживее именно този живот – кратък, наситен със силни емоции… а аз се бях опитала да се намеся в неговата лична карма. После се сетих, че то най-вероятно вече отново се е родило, водено от най-силният импулс – жаждата за живот, и някъде суче от гръдта на новата си майка, още непрогледнало и мъничко като мишле.