NAGORE

Когато си в планината и не знаеш маршрута, винаги се оглеждаш за някаква маркировка. Ако е лято, задачата е по-лека, защото много хора бродят по планините и оставят диря след себе си – къде захвърлена кутия от цигари, къде смачкана консерва… Зиме е по-трудно, някак планината е по-негостоприемна и не приема натрапници, още повече пък плашливи. Но веднъж решил се да приемеш предизвикателството, ти поемаш нагоре – често пъти не знаеш защо го правиш, и единственото, което те води е устремът и… зимната маркировка. Винаги е утешително, когато разчиташ на обръгнал от ветровете водач, който преди теб е минал и надлежно е оставил колчета. Тогава смело се доверяваш и знаеш, че стига да ги следваш, все някога ще стигнеш я до хижа, я до някой заслон. Интересното е, че пътеките, означени със зимна маркировка, са по-продължителни, но и по-проходими от тези с лятна. Но лете, когато цялата природа те подканя да препускаш напред, колчетата ти се струват една досада и излишно мотаене по пътя за върха. Дотук с маркировките. След като знаем, че ги има, остава да си изберем коя да следваме, но преди това трябва да се самоопределим какви планинари сме – зимни или летни. Защото ако човек си е свикнал зиме на колчетата, няма лете да търси по шубраците “случайно” мацнатия с боя камък, който е именно за неговата пътека. Съвсем спонтанно бихме помислили, че авантюристите, които обичат да си мерят силите с планината, със сигурност ще са зимни. Та нали тогава падат лавините и мине не мине някой юначага намира смъртта си в преспите. Но дали е така? Дали летният преход на пръв поглед далеч по-безопасен и по-кратък, не крие изненади в клековете? На вас оставям да си изберете маркировката. Аз мога да ви разкажа за лятната, която още от самото начало припряно бързах да пренебрегна, защото какво толкова има да му мислиш – нали върхът е някъде там?

Преди да изляза от планинарската тема, искам да ви кажа, че маркировка има! И това е голямата утеха. Защото дори да се залуташ, дори да се стъмни, винаги можеш да потърсиш някое зимно колче, на което да се облегнеш с глътка надежда. Ако, разбира се, някой не го е бутнал… Но това е друга тема.

И не мога да ви обещая, че няма да се връщам на планината, защото тя пък е моето колче, но ще гледам да не ставам досадна.

В контекста на гореизложеното, животът ни е пълен с колчета, или знаци, оставени от нечия грижовна ръка, за да не се спънем ние, бързаците.

Колкото и да бързаме, обаче, все ни остава време да помислим – А чия е ръката? Няма ли да ни подведе? Кой е този толкова опитен водач и не мога ли аз да съм по-добър от него?