Denial of Dukka

ОТРИЧАНЕ НА СТРАДАНИЕТО

Страданието е нещо, което обикновено не искаме да познаваме – само искаме да се отървем от него. Появи ли се някакво неудобство или досада, тенденцията у непробуденото човешко същество е да ги премахне или подтисне. Човек може да разбере защо съвременното общество е така увлечено в търсенето на удоволствия и наслади в това, което е ново, вълнуващо или романтично. Склонни сме да наблягаме на хубостите и удоволствията на младостта, докато грозната страна на живота – старостта, болестта, смъртта, скуката, отчаянието и депресията се избутват настрана. Когато се окажем с нещо, което не харесваме, се опитваме да избягаме от него при нещо, което харесваме. Ако изпитваме скука, отиваме при нещо интересно. Ако се чувстваме уплашени, се опитваме да намерим безопасност. Това е съвсем естествено поведение. Ние сме свързани с този принцип на удоволствие/болка посредством привличане и отблъскване. Така че ако умът не е пълен и възприемчив, тогава е избирателен – избира каквото харесва и се опитва да подтисне каквото не харесва. Много от нашите преживявания трябва да се подтискат, защото много от това, в което неизбежно се въвличаме, е в някаква степен неприятно.

Ако възникне нещо неприятно, ние казваме „Бягай!” Ако някой ни застане на пътя, казваме „Убий го!”. Тази тенденция често е очевидна в действията на правителствата ни. Плашещо е, нали, като се замислите какви хора управляват държавите ни – защото те все още са много невежи и непросветлени. Но така стоят нещата. Невежият ум мисли за изтребление. „Ето един комар. Убий го!” „Тези мравки превземат стаята. Напръскай ги с препарат!” В Англия има фирма, която се казва „Наеми и убий”. Не знам дали е някаква британска мафия, но е специализирана в убиването на вредители – както и да тълкувате тази дума.

МОРАЛ И СЪЧУВСТВИЕ

Затова трябва да имаме закони като „Ще се възпирам от умишлено убиване”, защото инстинктивната ни природа е да убиваме. Ако нещо ти е на пътя, убий го. Можете да видите това в животинското царство. Ние самите сме доста хищни създания. Мислим, че сме цивилизовани, но имаме много кървава история – буквално. Пълна е с безкрайни кръвопролития и оправдания за всякакви неправди срещу други човешки същества – да не споменаваме животните – и всичко е заради това първично невежество, този неразсъждаващ човешки ум, който ни казва да изтребим каквото ни се изпречи.

С разглеждане ние променяме това. Разпръскваме този първично инстинктивен, животински модел. Не сме спазващи закона марионетки на обществото, боящи се да убият, защото се страхуваме от наказание. Вече наистина поемаме отговорност. Уважаваме живота на другите същества, дори на насекомите и създанията, които не харесваме. Никой никога няма да харесва комари и мравки, но можем да разгледаме факта, че и те имат правото да живеят. Това е наблюдение на ума, не е просто реакция: „Къде е спреят за вредители?” И аз не обичам по пода да ми пълзят мравки. Първата ми реакция е: „Къде ми е спреят?” Но после рефлективният ум ми показва, че дори тези създания да ме дразнят и да бих предпочел да ги няма, те имат право да съществуват. Това е едно наблюдение на човешкия ум.

Същото е приложимо за неприятните умствени състояния. Така че когато изпитвате гняв, вместо да казвате: „Ето на – пак се ядосах!”, констатирайте: „Има гняв.” Същото е и със страха – ако започнете да го виждате като маминия страх, татковия страх, страха на кучето ми, моя страх, всичко се превръща в една лепкава паяжина от различни създания, свързани по едни начини и несвързани по други. И става трудно да добиете истинско разбиране. Но все пак страхът в това същество и страхът в онзи крастав пес е едно и също нещо. „Има страх.” Само толкова. Страхът, който съм изпитал, не е по-различен от страха на другите. И тук изпитваме съчувствие дори към старите крастави кучета. Разбираме, че страхът е също толкова ужасен за краставите кучета, колкото за нас. Когато кучето го изритат с тежка кубинка и вас ви изритат с тежка кубинка, болката е една и съща. Болката е просто болка, студът – студ, гневът – гняв. Не е нещо мое, а просто „Има болка.” Това е умел начин на мислене, който ни помага да видим нещата по-ясно, вместо да подсилваме личната представа. И тогава, в резултат на разпознаването на това състояние на страдание – че има страдание – следва второто прозрение на Първата Благородна Истина: „То трябва да бъде разбрано.” Това страдание трябва да се изследва.