Dependent Origination ІІ: Momentary Arising

ЗАВИСИМОТО ВЪЗНИКВАНЕ ІІ: МОМЕНТНОТО НАДИГАНЕ

В книгата си върху Обусловеното Възникване Аджан Будадаса подчертава, че неговото разглеждане на патичасамупада е от гледна точка на момента, сега, а не по отношение на минали, настоящ и бъдещи животи. Когато размишлявате, когато практикувате, осъзнавате, че това е единственият възможен начин. Това е така, защото работим със самия ум. Дори когато разглеждаме раждането на едно човешко тяло, ние не коментираме раждането на нашите собствени тела, а мислено приемаме, че тези тела са родени. После, при рефлексия, ние отбелязваме, че менталното съзнание се появява и отминава. Така че и тази верига на Обусловеното Възникване възниква и се преустановява в един момент. Възникването и преустановяването от авиджа е моментно, не е някаква перманентна авиджа. Би било погрешно схващане да допуснем, че всичко е започнало от авижда и някъде в бъдещето ще се преустанови.
В този смисъл авиджа означава „неразбиране на Четирите Благородни Истини”. Когато има разбиране за Страданието, Произхода, Прекратяването и Пътя, тогава нещата вече не са повлияни от авиджа. Когато виждаме с виджа, тогава възприятията са конвенционална реалност, която вече не е „моя” или „за мен”. Например, когато има виджа, аз мога да кажа „Аз съм Аджан Сумейдо” – това е конвенционална реалност, пак е възприятие, но вече не се вижда през авиджа. По-скоро е условност, която използваме. Не влагаме нищо повече в нея. Това е то.
Когато стигнем до прекратяване на невежеството, в този момент веригата нататък също се прекратява. Не е като първо едното да спре и после другото. Когато има виджа, страданието спира. Когато съзерцавате спирането на желанието, спирането на вкопчването (упадана), спира и ставането/превръщането, спира прераждането и страданието. Когато нещата спрат, когато всичко спре, има покой, нали? Има знаене, спокойствие, празнота, не-аз. Това са думите, концепциите, описващи спирането.
Когато практикувам по този начин, ми е много трудно да намеря някакво страдание. Осъзнавам, че няма никакво страдание, освен в непредпазлив момент, когато човек се отнася с нещо. И така, поради непредпазливост и липса на внимание, и забрава, биваме улавяни в навични (камични) умствени работи. Но когато осъзнаем, че сме били невнимателни, можем да оставим това да спре, да го пуснем. Това е то – пускането (letting go), пребиваването в празнота. Вече няма силни импулси, които да улавяме, сиянието и блясъкът на сетивния свят са прозрени. Няма нищо за вкопчване. Човек пак може да изпитва и да вижда как стоят нещата, без да се вкопчва в тях. Няма никой, който да се вкопчва, но пак може да има чувстване, виждане, чуване, вкусване и докосване. Но те вече не се претворяват в личност… „мен и мои”.
За мен най-важното прозрение е разбирането на моментното съзнание. Тенденцията е да възприемаме съзнанието като нещо продължително, будността и съзнателността като постоянно състояние на съществуване, а не като момент. И въпреки това виняна винаги е описвана като момент, като проблясващ момент, мигновение. Така че вместо да допускаме, че авиджа е продължителен процес още от раждането на нашите тела, можем да разглеждаме, че във всеки един момент може да има виджа и всичко да спре. Прекратяването на тази камара страдание може да се осъществи. Край с него! Къде ли отива?
Практикуването по този начин е едно изследване на нещата, така че всичко да се възприема точно такова, каквото е. Всичко е само това, което е в този момент. Когато виждаме дадена красота, тя е красота само в този момент. Грозотата е само в този момент. Няма опит да се окрупни това или пък да се удължи, защото нещата са такива, каквито са. Човек става все по-осъзнат за безформието и мъглявостта като такива, а не разсъждава, че нещо си е недогледано, пропуснато или погрешно изтълкувано.
Проблемът във възприятието е, че то ни ограничава да сме осъзнати за определени пунктове. Ние сме съзнателни за конкретни, определени точки, а естествената промяна и поток на нещата не се забелязват. Човек е съзнателен само за А, Б, В, Г, Д, Е, Ж – а точките между А и Б никога не се забелязват, защото осъзнатостта я има само в определените точки на възприятие. Затова когато умът се отвори с виджа и стане възприемчив, Дамма се разкрива като откровение. Празният ум в състояние на почуда позволява на истината да се разкрие – но вече не чрез възприятието. Тук истината става неописуема, думите ни подвеждат и е невъзможно да я поставим в схващания или концепции.
Може би сега започвате да оценявате наблягането на Буда: „Аз уча за страданието и за края на страданието. Уча само на две неща – има страдание и има край на страданието.” Ако имате само това прозрение за разбирането на страданието и после за неговия край, вече сте освободени от невежеството (заблудата). Ако се опитате да разсъждавате какво е усещането, можете да го наречете „Нибана – най-върховното щастие” – но то не е точно „най-върховното щастие”, нали? Да очаквате най-върховното щастие е като да се надрусате, да се реете във въздуха, да достигнете Нибана и да отлетите към тавана.
Но Пътят е на осъзнаване. Внимание и осъзнаване. Тогава Осморния път е развитие – бавана: да развием този път в правилно разбиране. Все повече осъзнаваме празнотата, не-аз, свободата от непривързване към нищо, което се отразява на това какво казваме, какво правим и как живеем в обществото, в което сме, с нарастващо чувство на мир и спокойствие.
Думата „Нибана” като цяло се определя като „не-обвързване към петте канди”, което означава вече да не изпитваме чувство на аз по отношение на тяло и ум – рупа, вейдана, саня, санкара, виняна. Съзерцаваме петте канди вече не с авиджа, а с виджа. Виждаме, че всички те са нетрайни, неудовлетворителни и не-аз. Тогава Нибана е реализиране на непривързване, където представата за себе си се прекратява. Тялото още диша, не се разпада във въздуха, но погрешната идентичност, че „аз съм тялото” се разсейва. Погрешната идентичност с вейдана, саня, санкара и виняна – всичко това спира. Азът се разгражда, не можете да намерите никого. Не можете да намерите себе си, защото вие сте себе си.
От перспективата на Обусловеното Възникване, случващо се в продължение на три живота, виждаме, че петте канди са възприемани като постоянна форма от раждането. Тялото, чувствата, възприятията, мисловните формации и съзнанието са смятани като продължителни от раждането. Но това е едно допускане – и разглеждането на моментното възникване сочи към самия ум. Тялото така или иначе не е личност, не е „аз” и „мен”, никога не е било, няма и да бъде. Това е само възприятие за „мен” и „мое”. Вярването, че аз съм се родил.
Аз имам акт за раждане като доказателство, че това тяло се е родило. Ние носим актове за раждане в умовете си – носим си цялата история, спомените и всичко за живота ни, което ни дава това чувство за продължителност на личността от раждането до настоящия момент. Но самото изследване на възприятието показва, че то възниква и отмира. Това възприятие за мен като постоянна личност е само един момент. То възниква и отминава. Съзнанието също е моментно и изразява привлекателните, отблъскващите и неутрални качества на условния свят. Когато човек ясно види това, вече няма интерес към това привързване и дирене на щастие, опитвайки се да се прероди в щастие или красота, безопасност или сигурност. Прераждането е вкопчване в условния свят и ние го пускаме. Петте канди още са си пет, но вече се разглеждат такива, каквито са – нетрайни, неудовлетворителни и не-аз.
Това разглеждане на истината за положението на нещата е много директно, много ясно. От обърканото, аморфното, мъглявото, нестабилното и несигурното към сигурното – каквото и да е, ние вече не избираме какво предпочитаме, само забелязваме, че това, което възниква, отминава. С осъзнаването на това по време на практиката, голяма част от неяснотата и объркването на ума ви биват видени такива, каквито са. Объркването е объркване, и толкова. Това е дамма. Объркването е объркване само в този момент, не е постоянно или аз. Така това, което преди е било проблем или ни е вкарвало в делюзия, се трансформира в дамма. Трансформацията не е чрез промяна на условието, а чрез промяна на отношението, от заблуждение към яснота.
Хората казват: „Това е много хубаво, но какво става с любовта и състраданието?” Желанието за всичко е това, което ни блокира, нали? Любовта не е проблем, когато няма заблуда, когато няма аз, тогава няма какво да възпира, блокира или възпрепятства любовта. Но докато има себе-илюзия, любовта е само идея, за която копнеем, но винаги сме разочаровани от нея, защото аз-ът ни пречи. Себе-представата винаги ни заслепява, кара ни да забравяме, заблуждава ни, че няма никаква любов. Чувстваме се отчуждени и самотни, и изгубени, защото като че ли няма никаква любов и виним другиго за това. Или виним себе си, може би защото не сме обични. Или ставаме циници.
Но Будата посочил това и попитал какъв е истинският проблем. Това е илюзията за аз. Привързването към това възприятие. То се отразява на съзнанието и на всичко друго и ние вечно създаваме това отделяне, неудовлетворението и се идентифицираме с това, което не сме. Веднъж освободим ли се от тази илюзия, любовта е вечноприсъстваща. Просто ние не можем да я видим и да й се насладим, когато сме заслепени от желанията и страховете си. С все по-дълбокото разбиране на това увереността ви нараства и има готовност да се откажете от всичко. Изпитвате истинска сладост, радост, да бъдете едно с нещата, такива, каквито са.

Из „Така стоят нещата“, Ajahn Sumedho