„Happiness Forever“

„Вечно щастие”

… Медитираме, наблюдавайки дъха си, съзерцавайки вдишването и издишването. Използваме чистото внимание,  осъзнаването на тялото, докато вървим, стоим, седим и лежим. Вместо да се омайваме, отваряме ума си за условията, такива, каквито са в настоящия момент.

Забележете как дори на красиво място като това можем да си докараме страдание. Когато сме тук, може да искаме да сме някъде другаде; когато вървим, може да искаме да седим; когато седим, може да искаме да вървим. Когато медитираме, мислим какво ще правим след този ритрийт. После, след ритрийта, ни се ще пак да се върнем тук… безнадеждно, нали?

Преди да дойдете на този ритрийт сте си имали грижи вкъщи и сте си мислели: „Нямам търпение да ида на ритрийта.” А като сте тук, вече копнеете: „Нямам търпение тази работа да свърши.” А може би ставате много спокойни, седейки и мислейки си: „Искам винаги да ми е така.” Или се опитвате да си докарате онова блажено състояние от вчера, но вместо това ставате все по-раздразнени.

Когато достигнете тези хубави, блажени състояния, вие се вкопчвате в тях, но после трябва да ядете или да правите нещо. И ви е криво, че сте изгубили това блажено състояние. Или може би не сте достигали до никакви блажени състояния: надигнали са се само куп разстройващи спомени, гняв и раздразнение. Другите блаженстват и на вас вече ви е криво, защото изглежда, че всички имат облага от този ритрийт, само вие не…

Така започваме да наблюдаваме, че всичко се променя. Тогава имаме възможността да наблюдаваме как създаваме проблеми или се привързваме към хубавото, или създаваме всякакви усложнения около моментните условия; искаме нещо, което нямаме, искаме да задържим нещо, което имаме, искаме да се отървем от нещо, което имаме. Това е човешкият проблем на желанието,  нали? Винаги търсим нещо друго.

Помня, че като дете веднъж исках една конкретна играчка. Казах на майка ми, че ако ми я купи, вече никога няма да искам нещо друго. Тя щеше да ми е напълно достатъчна. И вярвах в това – не казвах лъжа; единственото нещо, което тогава ме спираше да бъда истински щастлив,  беше, че нямах играчката, която исках. И така майка ми купи играчката и ми я даде. Може би за пет минути съумях да изпитам някакво щастие и после трябваше да започна да искам нещо друго. Получавайки каквото искам, изпитах някакво удовлетворение и щастие и после се надигна желанието за нещо друго. Споменът ми е много жив, защото бидейки толкова малък, аз искрено вярвах, че ако получех онази играчка, която исках, ще бъда вечно щастлив… А разбрах, че „вечното щастие” е невъзможност…

Из „Така стоят нещата” Аджан Сумейдо