On Messiahs and Other Matter

ЗА МЕСИИТЕ И ДРУГИ РАБОТИ

Съзерцавайте този копнеж за Месията. Много е привлекателно да си мислим, че някой Месия ще дойде и ще ни спаси, защото има едно чувство, че сега само това може да оправи нещата. Човек може много до се подтисне при толкова нередности и проблеми, които се случват. Познато ви е това чувство: „Моля те, нека дойде Месията и да оправи тая каша, дето сме я натворили.”
Но аз си давам сметка, че всъщност сам трябва да си оправя кашата. Да искам някой друг да дойде и да го стори вместо мен, ми прилича на белег за незрялост. Спомням си как като дете, правех бели, въвличах се в неприятности и се надявах, че нашите ще дойдат и ще оправят всичко. Всъщност става дума за този начин на мислене. Не че съм против тази идея – ще е много хубаво да дойде един Месия – много съм „за”. Но не настоявам за това, дори не го очаквам, защото осъзнавам, че е по-важно да се науча да го правя сам – да се науча да си бъда собствен месия – а не да очаквам някаква външна сила да дойде да спаси мен или света.

Има различни начини за поглед върху настоящата ситуация. Има го „мрачният, обречен” подход на: „Всичко е безнадеждно! Замърсихме планетата, забъркахме кашата. Не можем да направим кой знае какво. Вече е късно.” Има го и Ню Ейдж подхода, който е изпълнен с надежда: „Всичко се променя; съзнанието се променя – човешките същества стават осъзнати, че всички чувстващи същества са една цялост.” Да, има го и това мислене – което е много позитивно и вдъхновяващо за ума. Дава посока на надежда и оптимизъм в живота – че не сме заседнали в една студена, вселенска система, която на всичкото отгоре сме объркали, и всичко е замърсяване и мизерия, докато не настъпи пълният срив!

Естествено, да сте позитивни и оптимисти, ще направи живота ви по-приятен за вас самите, но изходът от страданието – който, за мен, е цялото съвършенство на нашето съществуване като индивидуални човешки същества – е посредством осъзнаването на истината. Вместо да избираме един подход и да отхвърляме друг, и двете страни се разглеждат такива, каквито са; тогава човек минава отвъд; вече не се идентифицира с обусловената реалност и не очаква нищо от нея. В ум, който не е привързан, има неизразимо осъществяване на Истината, отвъд думите; нещо, което можете да осъществите само за себе си.

Има го това схващане, че вече сме подминали Златната Епоха, когато всичко е било съвършено… но все още има стремеж у човешкото сърце – за индивиди, общества и народи – така, някак си, да се върнем в този съвършен рай на планетата Земя, където всичко е честно и справедливо, и красиво, и истинско и идеално за нас.
Разглеждането на Дамма ни позволява да видим, че дори Земята е нетрайна. И докато сочим към кашата, която хората забъркват, осъзнаваме, че Майката Природа също е майстор в забъркването на каши на тази планета. Има урагани, вулкани… цялата геоложка история на планетата Земя, от човешка гледна точка, е доста ужасяваща – как се променят и придвижват нещата в природата.

И всичко това е една мистерия: една планетарна система, съществуваща в една вселена. Нашето любопитството ни отвежда към най-далечните краища на Слънчевата система, но това, което можем да кажем – при все цялата ни гениалност – е, че всичко е много мистериозно и прекрасно. И всичко, което можем да сторим като човешки същества, е да се почудим и отворим за тази мистерия, защото не можем да я разрешим с недораслите си умове. И понеже не можем да разрешим мистерията, единственото, което можем да сторим, е или да я отхвърлим, като се ангажираме с тривиални и глупави неща, или да се отворим за нея.

Това имаме предвид пред неизразимо реализиране на Истината. Отварянето на индивидуалния ум към мистерията; без изискване за някакъв отговор. Просто отваряте ума си и се предавате с пълно отваряне и възприемчивост – всъщност само това можем да осъществим в тази човешка форма. Когато сте едно с мистерията, няма страдание, но докато се боите или се опитвате да я разрешите с хилавите перцепции на ума си, ще има само съмнение и отчаяние, страх и тревожност – дори ужас.

Но ние можем да съзерцаваме нашето собствено съществуване. Можем да съзерцаваме мистерията на живота и вселената. За какво става дума всъщност? Човек може да махне с ръка – много плямпане за нищо, или действително да я изследва и да се отвори за нея. Тогава го има това осъществяване на истинско умиротворение, което никога не можете да имате, когато се опитвате да намерите мир у нещо, у някого или някъде.
В търсене на мястото на покоя… Може би имате идеята, че намерите ли Шангри-Ла, ще сте вечно щастливи. Но после намирате Шангри-Ла само за да узнаете, че американските аеролинии са пуснали нискотарифни полети над мястото! Винаги има змия в градината или червей в ябълката, или хората в Шангри-Ла са толкова извисени, че никога не си чистят тоалетните! Винаги ще има нещо неспокойно в обусловената реалност.

Същото е с идеята за намирането на Вълшебния Принц или Пепеляшка: „Само да намеря идеалния човек, ще имам вечно щастие!” И това е илюзия. И ето, няма къде да идете, няма кой да ви спаси и изпълни, нищо не можете да направите, и накрая си създавате един свой свят – живеете в някакво ментално състояние, в което ви затварят в психиатрия.

Изходът от страданието не минава през някаква обективна сфера – посредством мисъл или перцепция, или през менталната сфера. Той е в минаването отвъд. Трансцеденталността не е бягство или отхвърляне, а преместване в онзи неподвижен център на съществуване, където има изглед и възприемчивост към обусловената реалност. И вече няма самоидентичност с тази обективна, обусловена сфера.

Развиване на мъдрост и баланс в един несъвършен свят
Аз трябваше да отработвам големи проблеми с възмущението – по природа съм си възмутен! Особено се възмущавам от несправедливостите и глупостите по света – и това е праведно възмущение! „Те не бива да правят такива неща!… Той не бива да говори така!… Тя не бива да се държи така!”

Погледнете вестниците; има толкова неща за възмущение, толкова неща, които не са правилни, които са ужасно погрешни! Те не бива да са така и хората не бива да правят такива ужасни неща. Човек лесно може да се оплете във възмущението.

Но ако наблюдавате тази опитност на справедливо възмущение, откривате голямо страдание в главите си. Защото макар да сте прави, не сте мъдри. Вие си създавате страдание за това как стоят нещата… И сте прави, те не бива да са така – но са! Може да се случи и обратното, където ще си мислите: „Това няма значение.” И си затваряте очите, запушвате ушите и се опитвате да не видите и чуете нищо нередно. И това е начин за справяне с проблема, но се оформя като много неадекватно и злочесто поведение.

Има един израз, който Аджан Будадаса (много известен тайландски монах) използва като разглеждане на живота, който се превежда така: „Така стоят нещата” или „Светът е устроен така”. Това не е отхвърляне – нехайство, когато се случват несправедливи и лоши неща – а е вид приемане. „Светът е такъв. Винаги е бил такъв.”

Ако погледнете историята на човечеството, винаги е имало алчност, омраза и заблуда, ревност, зверства, ужас. Прочетете гръцките легенди – пълни са с канибализъм и изнасилвания, богове правят кошмарни неща на невинни богини – и въпреки всичко, това е увековечено в гръцката митология. Архетипите на човечеството са запазени в легендите и митовете, както азиатските, така и европейските.

И ето, ние осъзнаваме, че така стоят нещата – човешките същества могат да са такива. Можем да сме отмъстителни и ревниви. Можем да сме много егоистични, да ставаме яростни до убийство – можем да правим всички тези неща, или да сме глупави и безразлични, или изпълнени със съмнение и тревоги. Или можем да минем отвъд всичко това.

И тогава си казвах: „Каква полза да призовавам всички към трансцендентност, когато аз не го правя?”

Мога да видя, че справедливото възмущение за състоянието на света е начин да кажа: „Не искам да бъдеш така. Не искам да бъдеш такъв, какъвто си. Не трябва да се гневиш, и не трябва да ревнуваш, и… Поглеждам към себе си и виждам как всички тези неща – „аз”, изискващ от „вас” да не бъдете такива, са малко глупави: „Моля ви, направете нещо, което искам. Не казвайте неща, които ме разстройват.

Тогава идва прозрението: дали някой го прави или не, не е моя работа, но аз мога да отида в тази посока в собствения си живот. „Така стоят нещата” не е песимистично безразличието – „Какво можеш да направиш? Е, и какво? Такъв е светът. Приеми го.” По-скоро е осъзнато разсъждение: „Светът е такъв и човешките същества са такива.” Това не е осъждане на човечеството като лошо, а признаване, че човешките същества правят такива неща – те винаги са ги правили, и аз съм ги правил.

Човек може да спре да прави тези неща, но да го очаквате от всички други, само ще ви направи нещастни, защото това е отвъд възможностите ви в този живот. Но моята практика е да видя върху какво аз имам контрол, какво аз съм способен да отработя и свърша с това създание (себе си). Не е моя работа какво правите вие. Не мога да вървя по вас и да следя дали сте идеални.

Въпросът е да сте осъзнати и знаещи какво можете да сторите като индивидуално същество – в рамките на тази телесна форма, с нейните характеристики и качества – а не да си мислите: „Ако бях по-силен или по-интелигентен, или по-здрав, или по-добре изглеждащ, или това, или онова… тогава щях да мога да направя нещо.” Мъдростта, според будисткото разбиране, е да можете да видите как да работите и да използвате това, което имате, такова, каквото е, дори да не е много добро.

Ако сте сакати или имате някаква болест, или сте стари, или сте имали нещастен живот, все едно – това не е препятствие. Това не означава, че не можете да сте просветлени или да се пробудите за истината. С мъдростта се учим да използваме каквото имаме. Ако сте някой, който мисли: „За мен, за да го направя, трябва да имам най-доброто”, тогава доникъде няма да стигнете; докато мъдрият човек може да използва едно дори по-несъвършено оборудване и да постигне много добър резултат.

Затова си мислим: „Така стоят нещата. Условената (обусловената) реалност има недостатъци, природата й е такава.” Тя е несъвършена – което не е укор, не е осъждане: недостатъците не я правят лоша. Но това сочи към една истина: всяко нещо има някакъв недостатък, нещо, което не ви харесва. Змия в градината… червей в ябълката… муха в мехлема.

Например, във всяко общество винаги има някой, който е разочарован или който не прави точно това, което трябва да прави. Вие си мислите: „Не бива да е така. В едно идеално общество всеки трябва да работи и практикува усилно.” Но казвайки „Така стоят нещата” умът приема и позволява на нещата да са такива, каквито са. В това приемане вие можете да разберете и посредством разбирането да насочите нещата в по-добра посока.

С общност като „Амаравати”, с приемането й такава, каквато е, вие започвате да наблюдавате и изследвате и може би да виждате начини да превръщането й в по-добро място. Или ако нищо не можете да направите, просто да седите търпеливо и да чакате идването на подходящия момент за подобрение.

Приемането на други хора в живота ви не означава, че харесвате всичко в тях, но ги приемате такива заради това, което са. Тогава виждате, че голяма част от раздразнението ви си е ваш собствен проблем – не че в тях има нещо сбъркано, а че може ви вие сте някой, който лесно се дразни от определени неща. Или ако те действително имат много лоши навици, вие, чрез приемане и търпение, можете да намерите възможност за някакво подобрение или подходящи насоки.
Има мъдрост в това отваряне към света.

Аджан Сумейдо, април 1991 г.