Non-Dualism

НЕ-ДУАЛИЗЪМ

Забележителният принос на будисткото учение е в това, което ние наричаме не-дуализъм, този „нито-нито” подход към философските въпроси. Монистичната религия говори за Единия, за Единственият Бог, за Цялото, за Буда-Природата, за Едно Съзнание, и това е много вдъхновяващо. Ние се обръщаме към монистичните доктрини за вдъхновение. Но вдъхновението е само едно ниво на религиозната опитност и вие трябва да го израснете. Трябва да пуснете желанието за вдъхновение или вярата в Господ или в Едното Цяло, Едното Съзнание или във всеобхватната благосклонност или във вселенската справедливост.

Това не е и указание да не вярвате в тези неща. Но не-дуалистичната практика е начин да пускаме всичко това, да видим привързването към гледища, мнения и схващания, защото схващането на един ум е просто схващане, нали така? Схващането за вселенска благосклонност е нещо, към което можем да се привържем. Буда-Природата е схващане. Буда е схващане. Единият Бог и всичко като цялостна вселенска система, глобалното селище, всичко е едно и едното е всичко, и всичко е справедливо и всичко е добро, Господ ви обича: това са схващания, които може да са много приятни, но си остават схващания, които възникват и отминават. Схващанията на монистичните доктрини възникват и отминават.

Какво прави това като практическа опитност, когато пускате нещата и те се преустановяват? Какво остава? Какъв е остатъкът? Към това сочи Будата в учението си за възникването и отминаването на условията.

Когато схващането за аз се преустанови и всички доктрини, цялото вдъхновено учение, всички изречени мъдрости се преустановят, остава знаещият за това преустановяване. Пак гледища. И това ни оставя с празен ум. Какво има за улавяне? Тогава се надига желанието за знаене, за имане на нещо, което да уловим. И понякога виждаме една паника в ума си, трябва да вярваме в нещо! „Говорете ми за вселенската благосклонност!” Но това отново са страхът и желанието в действие, нали? „Искам да вярвам в нещо! Трябва ми нещо, в което да вярвам! Искам да знам, че всичко е наред. Искам да се привържа и да вярвам в схващанията за Едно Всеобщо Цяло!” Продължава да функционира онова желание, което вие може да не забелязвате и към което може би все още сте привързани. Затова религиозната опитност е опитност на отчаяние.

В историята на разпъването, най-впечатляващото изявление на Христос е: „Отче, отче, защо ме забрави?” Какво се случило с онзи Отец, който закрилял Иисус? Дори Бог го изоставил. Това е отчаян вопъл, нали така? Единственото схващане, на което „аз”-ът могъл да разчита, внезапно се стопило в ума му. И след това, разбира се, идва приемането и после Възкресението, новото раждане, свободно от всяка илюзия, от всяко привързване към Бог, доктрина, висши идеали и ценности.

Всички тези неща продължават да са достойни за възхвала. Но именно от привързването ние страдаме, защото ако се привържем към което и да е схващане, не осъзнаваме истината. Просто се привързваме към символ и се вкопчваме в символа като реалност. Ако кажа: „Виждате ли Будата, дето седи в храма? Той е истинският Буда. Това е Буда.”, вие ще си помислите „Аджан Сумейдо наистина превъртя.” Но ние пак можем да се привържем към схващането за Буда като Буда, нали? Не сме във фазата, в която ще повярваме, че огромната статуя е Буда, но можем много да се привържем към представа за Буда. И тя може да е много хубава представа. Също като тези Буда-рупа. Много хубава Буда-рупа, нали? Харесвам този Буда, много е красив. Но това не означава, че трябва да се отървем от него, защото Буда-рупите не заблуждават. Опасно е нашето привързване към схващането за аз, за другите, за Будата, за Бог, за Едното, за Цялото.

Когато можете да освободите ума си от привързване, тогава всички тези конкретни гледни точки са актуални. Ние не заклеймяваме монизма като погрешен. Но привързването към монистичната доктрина е ограничаваща и заслепяващо, също като привързването към не-дуализма. Целта на не-дуализма е едно огромно указание към привързването. Но ако вие сте просто не-дуалистичен философ, можете да се привържете към някакво унищожително поведение.

Не ви карам да се привързвате към някаква не-дуалистична позиция, но ви помолих да не се опитвате да вдъхновявате умовете си или да четете вдъхновяващи монистични учения и други религии по време на този ритрийт, защото за да се научите да боравите с този конкретен инструмент, трябва да правите казаното и да наблюдавате резултатите. И може да изглежда доста пусто, но трябва да пуснем тази нужда за вдъхновение, докато стигнем до точката на отчаянието. Трябва да се научим да приемаме тази празнота, тази тишина, преустановяването, самотата, липсата на топлина и да не искаме благосклонност и добрина. Трябва да се отворим за тишината и да я съзерцаваме, да се учим от нея, а не да бягаме при добрата, топла майка или добрия, излъчващ сигурност баща. Тогава един начин за описание на Светия Живот е израстване от индивидуалното съществуване до тази зрялост, където не се улисваме по уюта на юношеството или детството, или по удоволствията в света.

Из „Така стоят нещата”, Аджан Сумейдо