The Way It Is
Една веща рефлексия е „Така стоят нещата”. Почитаемият Будадаса Бикху, таченият тайландски мъдрец, казваше: „Ако има някаква смислена инкрустация за медальон на врата, то това е „Така стоят нещата”. Тази рефлексия ни помага да разглеждаме: каквото и да се случва, когато и където и да е, добро или лошо, „Това е то. Така стоят нещата.” Това е начин да внесем едно приемане в умовете си, едно отчитане, а не реакция.
Практиката на медитацията е разглеждане на това как стоят нещата, за да видим страховете и желанията, които създаваме. Това е една доста просто практика, но практиката на Дамма трябва да е много, много проста, а не сложна. Много методи на медитация са много, много сложни, с много етапи и техники – и човек се пристрастява към сложните неща. Понякога поради привързване към становища, ние не знаем как са нещата. Колкото сме по-опростени, толкова по-ясно, дълбоко и смислено става всичко.
Например, вземете хората тук, монасите и монахините, с които живеем. Може би към някои сме привлечени, от други сме отблъснати, на някои съчувстваме, някои разбираме, други не разбираме, но каквото и гледище да имаме, ние можем да го видим просто като „гледище” за човек, а не истински човек. Можем да се чуем как казваме: „Не искам да е такъв…. Искам да е онакъв. Той трябва да е едикакси… а не така.”
„Искам да е иначе” е вопълът на възрастта, нали? Защо животът не може да е иначе? Защо хората трябва да умират? Защо трябва да остаряваме? Защо тази болест? Защо трябва да бъдем разделяни от любимите хора? Защо невинни дечица, които никого не биха наранили, защо възрастни хора, които на никого не биха посегнали – защо те трябва да страдат от глад и жестокости?
Винаги има някакво ново ужасно нещо, което се случва. Онзи ден някой ми вика, че мюсюлманите в Бангладеш се опитвали да се отърват от будистките племена в Читагонг посредством геноцид. После чуваме за иранци, които се опитват да затрият бахаи… и това няма край. Синахилите и тамилите… Винаги има сблъсък между групите… една се опитва да покори друга.
Това се случва кой знае от кога. Винаги някой се опитва да унищожи другиго, още откакто Каин е убил Авел – а това е било много отдавна! Но всеки път, когато чуем за тези зверства, ние казваме: „Колко ужасно. Не трябва да е така…”
Чуваме за американски фармацевтични компании, които продават отровни и страшни лекарства на страни от Третия свят. „Не трябва да е така! Ужас!” Замърсяването на планетата, отравянето на околната среда, избиването на делфините и китовете… къде му е краят? Какво можете да направите вие? Това изглежда един безкраен проблем с човешкото невежество. Във времена, когато хората трябва да са помъдрели, те взаимно си причиняват най-ужасните неща. Това са времена на мрачни предсказания… земетресения, вулканични изригвания и болести… Не трябва да е така.
Изричането на „Така стоят нещата” не е одобрение, нито отказ за действие, а начин да се установим в знаенето, че природата е такава. В животинското царство оцеляват най-пригодните – това е един естествен, подбиращ закон, където по-слабите звена се унищожават. В този смисъл дори природата е доста брутална, нали? Ние възприемаме природата като всичко, което „трябва да е”… мила, пълна с цветя и слънчева светлина – но природата е и много брутална.
Каква е нашата позиция в природата? Можем да живеем на нивото на животинското царство, където оцеляват най-пригодните, където силните мачкат слабите, където има страх и сила. Можем да живеем така, защото споделяме този животински манталитет. Имаме животинско тяло и то трябва да оцелява както всяко животинско тяло на тази планета. Така че законът на джунглата е нещо, към което човешките същества могат да се съотнесат – и много от тях го правят.
Но това е само по-ниското ниво, нали? Ако живеем на това ниво, трябва да очакваме светът да бъде такъв – в състояние на страх и тревожност. Но като човешки същества ние можем да минем отвъд това животинско ниво, можем да изберем да имаме някакъв морален стандарт, който да следваме, за да не живеем в състояние на тревога.
Но дори още по-високо стояща е нашата способност да осъзнаваме Истината – да разглеждаме съществуванието, да култивираме рефлективен ум, чрез който да минем отвъд личността. На нивото на моралното поведение ние все още имаме силно личностно светоусещане. А в нашата цивилизация ние сме развили чувството за „аз” и „мое” до абсурдност. Толкова е силно това чувство за „аз” и „мое”, че доминира над всичко и покварява всичко, което правим, и с него винаги е свързано едно чувство на терзание и страдание.
Разгледайте следното: щом има чувство на „аз” и „мое”, то неизменно поражда неудовлетворение или несигурност, или съмнение, вина, страх или тревожност. Има го това схващане за „аз” като индивидуално същество, че това е „мое”, че „аз” трябва или не трябва да правя нещо, базирано на вярата в аза като тяло или ментални условия. Все едно, това схващане е базирано на илюзия; то идва от обуславяне, не от прозрение. Докато се идентифицираме с ограниченията на тялото и ума, естествено, че ще изпитваме съмнение, отчаяние, терзание, скръб, мъка и тъга – тези ментални форми на страданието. И как може да е иначе? Със сигурност няма да достигнем просветление от изкривено неразбиране и погрешни схващания.
Сега имаме тази възможност да установим Правилно Виждане и Правилно Разбиране, които ни освобождават от личностната илюзия: идентифицирането с това, което наричаме петте агрегата – тяло, чувство, възприятие, ментални формации и съзнание. Разглеждаме това съзнание чрез сетивата – вижте очите, ушите, носа, езика и тялото. Можем да разглеждаме менталните формации, всички вчера на собственото ни творение и мислите и схващанията, които пак ние създаваме. Можем да ги видим като нетрайни.
Ние имаме способността да разглеждаме природата на нещата, тази способност да кажем: „Така стоят нещата”. Можем да забележим как стоят нещата, без да адаптираме личностно гледище. С диханието на тялото, с теглото му, със стойката му, ние сме само свидетели и отбелязваме, наблюдаваме как е, сега, в този момент. Нагласата на ума – дали се чувстваме бодри или тъпи, щастливи или нещастни, е нещо, което можем да разберем – да бъдем свидетели. И празният ум, празен от пролиферациите за аза и другите, е яснота. Той е интелигентен и състрадателен. Колкото повече се вглеждаме в навиците, които сме развили, толкова по-ясни ни стават нещата. Трябва да сме готови да страдаме, да скучаем, да сме нещастни и изтерзани: това е възможност да изтърпите тези неприятни ментални състояния, а не да ги подтискате.
Това е да сме родени. Така стоят нещата, в тези времена и на това място.
Из „Така стоят нещата”, Аджан Сумейдо
ГОРСКО ВРЕМЕ 