Walking Mindfully (Jongrom)
Вървенето „Джонгром” е практика на концентрирано вървене, където сте едно с движението на краката. Насочвате вниманието си към вървежа на тялото от началото на пътеката до края, към обръщането, към изправения стоеж. После се надига намерението да вървите и после следва вървенето. Забележете средата на пътеката и края, спирането, обръщането, спирането на място – точките за събиране на ума, когато той започне да броди насам-натам. И революция може да планирате, докато извършвате джонгром, ако не внимавате! Колко революции са били замисляни по време на джонгром? Вместо да правим такива неща, ние използваме това време да се концентрираме върху това, което действително става. Това не са фантастични усещания, толкова са обичайни, че изобщо не ги забелязваме. Но сега забележете, че е нужно усилие, за да сте осъзнати за тях.
Когато умът ви се отнесе и се окажете отпрашили в Индия, докато сте насред джонгром пътеката, тогава разпознайте това – „Опа!” В този момент сте пробудени. Будни сте, така че върнете ума си върху това, което се случва, с тялото, движещо се от тук – там. Това е трениране в търпение, защото умът броди къде ли не. Ако в миналото сте имали блажени мигове в медитация при вървеж и сега си мислите: „О, на последния ритрийт правих джонгром и действително усетих как тялото върви. Почувствах, че няма аз и беше блаженство. О, ако мога да го направя пак!” Забележете това желание да постигнете нещо съобразно спомена от предишен щастлив момент. Забележете това като условие; то е препятствие. Откажете се от него, няма значение дали ще има миг на блаженство. Извървете една крачка, после още една – това е то, пускане, доволство от съвсем малкото, вместо опит за постигане на някакво блажено състояние, което може би сте имали някога по време на такава медитация. Колкото повече се опитвате, толкова по-злощастен ще става умът ви, защото следвате желанието да имате някакво прекрасно преживяване съобразно спомен. Бъдете доволни от това как е сега, пък каквото и да се случи. Бъдете умиротворени с това как е в този момент, вместо да се хвърляте в опити да направите нещо сега, за да постигнете някакво желано състояние.
Една крачка след друга – забележете колко спокойна може да е медитацията във вървеж, когато всичко, което трябва да направите е една крачка. Но ако мислите, че трябва да достигнете самади от тази практика, и умът ви прескача навсякъде, какво става? Не издържам тази медитация във вървеж! Никакъв покой не ми носи! Практикувам и се опитвам да постигна това чувство на вървене без този, който да върви, и умът ми само препуска – понеже още не разбирате как да го правите, умът ви идеализира, опитва се да постигне нещо, вместо просто да бъде. Когато вървите, всичко, което трябва да правите, е просто да вървите. Една крачка, втора крачка – просто е… Но не е лесно, нали? Умът се отнася, опитва се да схване какво трябва да правите, какво ви става и защо не можете да го направите.
Но в манастира ние ставаме сутрин, пеем песнопения, медитираме, седим, чистим, готвим, седим, стоим, вървим, работим; правим каквото дойде, едно по едно. Да бъдем с нещата, такива, каквито са, е непривързаност, която носи умиротворение и леснина. Животът се променя и ние можем да наблюдаваме това, можем да се адаптираме към променливостта на сетивния свят, каквато и да е тя. Приятна или неприятна промяната, ние винаги можем да понесем живота, каквото и да ни се случва. Осъзнаем ли истината, достигаме вътрешно умиротворение.
Из „Осъзнатост – пътят към безсмъртието”, Аджан Сумейдо
ГОРСКО ВРЕМЕ 