Архив

ЧЕТИРИТЕ БЛАГОРОДНИ ИСТИНИ

Будата разглежда духовния път през призмата на благородните истини. Те са основани на екзистенционалната реалност на страданието. Именно тук много хора от Запада не разбират будизма. Сравняват го с други религии и изразяват становища за това, че има негативен подход и че будистите не вярват в Бог. Има една представа, че това е някаква атеистична религиозна форма. Но ако разгледате учението на Будата, основният момент е да осъзнаете, че това е едно учение за пробуждане, а не за вкопчване в някаква метафизична позиция.

Първата благородна истина, страданието (дука), ни връща към една много банална човешка опитност. Страданието, че не получаваме каквото искаме, е общо за всички ни. Всички изпитваме страдание, когато сме отделени от това, което харесваме и обичаме, и трябва да сме с това, което не харесваме. Така че всички можем да разберем това – и богати, и бедни. Всички трябва да преживеем старостта, болестта и смъртта, скръбта и мъката, воплите, отчаянието, съмнението – те са общи за всяка човешка опитност. Няма нищо особено необикновено в това страдание: то е обикновено. Но трябва да бъде разбрано. И за да го разберете, трябва да го приемете.
Ако винаги се опитвате да се отървете от страданието, няма как да го разберете; заети сте с това да реагирате. Така правим, когато се чувстваме недоволни или нещастни. Каквато и форма на страдание да изпитваме, тенденцията е да се опитваме да се отървем от нея, дирейки щастие, може би разсейвайки се с нещо, което би ни дало няколко мига на удоволствие. Опитваме се да избягаме от това, което не харесваме.
Първата от четирите благородни истини е истината за страданието. И после следва прозрението – страдането трябва да бъде разбрано. На това място рефлективният ум се буди за страданието, за да го изучи и да изследва изживяването на страданието в настоящия миг, независимо дали е физическо или емоционално. Трябва да сме склонни да изпитаме страданието, а не просто да търсим как да се отървем от него. Това е обратно на естествените ни реакции, на реакциите на всички чувстващи същества. Имаме обръщане към страданието, изследваме го, приемаме го, разглеждаме го, чувстваме го.
Това можем да го направим само чрез рефлексия. Когато се опитваме да разглеждаме страданието аналитично, какво става? Започваме да обвиняваме някого; увеличаваме количество страдание и объркване, като безспирно се опитваме да го рационализираме чрез анализ. Рефлективният ум, от друга страна, е готовността да почувстваме и изживеем, да вкусим, да опитаме страданието.
Какво е страданието от терзанието и отчаянието? Има разлика между отдаването на терзания и отчаяние и отстояването посредством разбиране. Разбирането означава, че сме готови да ги забележим, да се обърнем към тях, да ги използваме като благородна истина, а не като някакъв личен проблем. Ние променяме отношението си към тези неща. Променяме се от – „Аз страдам и не искам да страдам” в „Има страдание и усещането за него е такова.”
Каква е опитността от раздялата с любимия човек? Можем да забележим това чувство на болка, на страдание, от отделянето с това, което обичаме и харесваме. И после идва раздразнението, вбесяването, че трябва да търпите нещо, което не харесвате и усещането за това е такова. Когато се чувствам раздразнен, вбесен или ми е дошло до гуша, аз използвам тази възможност за прозрение в благородната истина за страданието – това е усещането да си раздразнен и вбесен. И какво правя? Отчитам това настроение. Не го съдя или анализирам, само забелязвам, че усещането е такова. Умът приема чувството; приема да се чувства вбесен; има я яснотата за това като обект; започвате да го разглеждате като „има страдание”.
Причината за страданието, втората благородна истина, е привързването към желанието. Може би имаме схващането, че трябва да се отървем от желанието, че желанието е нещо, което не трябва да имаме. Не се опитваме да го разберем, да го опознаем, да изследваме резултата от прилепянето към него, от привързването към искането на нещо, от искането на нещо, което нямаме, от неискането на нещо, което имаме, от искането да сме нещо, което не сме, от искането да се отървем от лошите навици, от искането да се отървем от гнева, от искането да се отървем от желанието.
Как усещаме желанието като опитност? Желанието се цели в нещо; има енергия за него. Когато се привържем към едно желание, това ни дава енергия, и така ние вечно се стремим да получим нещо – като компулсивните купувачи на тази епоха. Хората ходят в търговските центрове и купуват всичко от желанието да получат нещо, което нямат. Богатите хора правят това понякога. И не само богатите, понякога хората с кредитни карти се вкарват в ужасни дългове. Отивате в моловете и там има толкова неща, които ви карат да ги искате – „Това е нещо, което искам!” Това желание идва от искането на нещо, което нямате – някакъв красив предмет.
Рефлективната яснота е яснотата за това чувство на искане на нещо. Какво е усещането? Това чувство на искане? Можете да го наблюдавате като опитност в настоящето – това е да искаш нещо, това е усещането. Можете да го наблюдавате на сензорно ниво, желанието за сетивно удоволствие, сензорното преживяване.
Желанието само по себе си не е проблем; вкопчването в него е това, което носи страдание. И не в отърваването от желанието, а в оставянето му, пускането да го бъде, започваме да осъществяваме нестрадание. Пускането (letting go) на причините за страданието е пускане на вкопчването в желанието.

Тази сфера, в която живеем, е сфера на желанията. Желанието е присъщо на тази сфера. Желанието е това, което кара нещата да се движат. Това е сфера на сетивна опитност, на удоволствие и болка, на красота и грозота; така стоят нещата. Така че проблемът не е в желанието. Проблемът е в невежеството – в неразбирането на нещата такива, каквито са. Вкопчването в тези желания е причината за страданието. Всъщност ние осъзнаваме, че страданието има причина. И тя не е тялото, не е сетивния свят; условията, сами по себе си, не са причина за страданието. Това вкопчване в условията е причината.

Много е важно да наблюдавате това. Ние с лекота обвиняваме условията за нашето страдание. Казваме: „Ти! Ти каза нещо, което ме накара да страдам!” Или „Понеже не мога да получа каквото искам, затова страдам; Искам нещо и не мога да го имам. И много страдам.” Или защото съм много привързан към някаква идея какъв трябва да стана и не мога да се понасям такъв, какъвто съм; Искам да стана този съвършен идеал!
Искането да стана нещо, искането да се отърва от нещо, искането за сетивно удовлетворение – тези три вида желания и вкопчването в тях са това, което наблюдаваме. Това, което е наясно с желанието – осъзнатостта – не е желание, нали? Желанието е ментален обект, който можете да наблюдавате; можете да бъдете мълчалив свидетел на желанието. Ако вие сте желанието, няма как да можете да го видите в перспектива. Но понеже не сте желанието, то е нещо, което можете да наблюдавате и да се учите от него.
Първо наблюдаваме желанието, вкопчването, и после следва това прозрение за пускане. Пускането на желанието не е отърваване от него. Не се съпротивляваме на желанието, не се отърваваме от него, оставяме го, пускаме го да бъде такова, каквото е. Желанието е желание – нека бъде такова. Ако го разберем, го познаваме, познаваме чувството за него, знаем кога присъства и знаем кога отсъства. Това е знаене. Директно знаене. Дори в будистските страни казват: „Трябва да практикуваме, за да се отървем от желанията, да се отървем от замърсяванията. Убийте килеса!” Хората редовно говорят така. Не само западняците тълкуват будизма по този начин.
Аз окуражавам хората да разглеждат желанието като опитност. Какво е усещането? Наистина трябва да го опознаем. Искането за сетивно удоволствие, искането да се отървем от нещо, искането да избягаме от нещо, искането да станем нещо – усещането за тях е такова. Да практикуваме медитация, за да станем просветлени – какво е усещането за това? Ако достатъчно усърдно практикувам, ще стана просветлен! Това е светският ум, нали? В университета трябва да учим усърдно, за да издържим изпитите. Трудете се! Ще бъдете възнаградени! Това е трудовата етика на нашето общество. Като нищо можем да приложим тази етика към медитацията. Медитирайте усърдно! Запретвайте ръкави и медитирайте! Стиснете зъби! Убийте замърсяванията на ума! Пробийте през тях! Напънете се да станете нещо! Станете просветлени! Желанието да станем просветлени, да станем чисти, да станем по-добри хора – звучи много добре, нали? Желанието да станем по-добър човек е много добро желание; желанието да бъдем добри не е нещо лошо. Важното е да разпознаем, че вкопчването в желанието е проблемът; то е причината за страданието.
Вкопчването – какво е то като опитност? Има желание и после вие се хващате за него, прилепвате, идентифицирате се с него. Спомням си съзерцаването на чистотата. Бикхусите (монасите) имат Виная (правилата на Ордена) и често се правят опити за постигане на чистота посредством спазването на Виная. Но след години аз не се чувствах особено чист от спазването на Винаята. Да, във Виная има някакво усещане за чистота, но колкото по-строги ставате, толкова по-неестествено е да се чувствате чисти. Все си мислех: „Какво тогава е чистотата?” Ставаш чист посредством спазването на правилата, от въздържанието в правенето на лоши неща и мисленето на лоши мисли? Човек става ли чист с тези похвати? Дали чистотата е състояние, което постигаш чрез правене на нещо? Можеш ли да станеш чист по някакъв начин?” И тогава идва съзерцанието, тази рефлективна яснота – „Какво е чистотата сега? Това е различно от предположението, че поначало не съм чист и от функционирането от тази позиция. Да въведем чистотата в рефлективната яснота в настоящето, в сега – какво действително е чисто в този момент от гледна точка на това какво мога директно да знам в този момент? – това е като коан. Единственото нещо, което мога да намеря толкова чисто в яснотата е чистото състояние на яснота, това внимаване в настоящето – то е чисто!
Когато прозрях и осмислих това, дойде следващото прозрение: Аз никога не съм бил нечист. Чистотата никога не е отсъствала. Винаги е била тук и сега. Тя е до мен, близо, напълно присъстваща през цялото време, но аз я забравям и се отнасям по желанията си. Вкопчвам се в желанията – искам нещо, което нямам, не искам каквото имам, искам да стана нещо, искам да се отърва от нещо, искам да стана чист – „Искам да стана чист!” Правя неща да стана чист – отдавам се на пост, измъчвам се, опитвам се да се отърва от лошите мисли, боря се със себе си… легло от пирони… ризи с косми… самобичуване… Какво става, като правим това? Накрая сме изтощени и пак не сме чисти!
В дадени моменти можете да си мислите, че сте чисти, но понеже си мислите, че сте чисти, можете да си мислите и че сте нечисти. Така че дори да постигнете чистота чрез всички тези аскетични способи, не можете да поддържате този тип чистота; тя е нещо, което постигате, така че всъщност не е чиста.
Съзерцавайте чистотата тук и сега – какво може да е тя в този момент за всеки един от нас? Чистотата не е в мисъл или в тялото, или в емоцията, нали? Чистотата е в яснотата. Яснотата е портата към безсмъртието; яснотата е трансцендентната реалност. Започваме да имаме това чувство, че нашата истинска природа е чиста и без значение какво правим, мислим или казваме, никога не можем да загубим тази чистота. Дори най-ужасният престъпник е все така чист – серийните убийци, изнасилвачите, педофилите – всички. Но не го знаят. Не знаят и правят всякакви неща от невежество, от вкопчването в желание, от неразбиране на това как стоят нещата. Ние забравяме. Вярваме, че сме това – аз съм това или аз съм онова. Към колко от идентичностите си (разбирай персони) всъщност сте привързани? Обичате ли да мислите за себе си като за определен тип човек с определена расова идентичност или сексуална идентичност, или класова или лична? Тези неща са много силни; всеки е много привързан към своите идентичности. Да бъдеш жена е идентичност, или да бъдеш мъж, да бъдеш сляп човек, да бъдеш увреден човек… Често зависим от тези идентичности, за да укрепим собственото си чувство на достойнство.
Но в състоянието на чистотата тези идентичности вече не са нужни; не че се пропускат в конвенционалния език, но не са това, което сме ние; ние не сме нещо, единствено чистота. Но не вярвайте на мен. Това е нещо, което трябва да откриете сами. Осъществимо е. Не е някаква теория или възвишена идея, която ми е дошла отгоре. Това е осъществяването на дамма, на истината, посредством изследване, посредством пробудена яснота.
Разпознаването на тази чистота, истинското оценяване на тази чистота, съм открил, че е голямо облекчение, защото тя е нещо, което винаги е с мен. Аз само трябва да помня. А забравям – отнасям се с различните навици на ума и тялото – но мога и да помня. Всъщност медитацията е научаване да помним тази чистота, тези тук и сега, центрирането в тялото, с дъха, със звука на тишината, и просто забелязване на обусловените състояния, на променливостта на обусловените феномени, на настроенията, на емоциите, на мислите, на чувствата, на гледищата и схващанията, на доброто или злото, на висшето или низшето.
Тези от нас, които са с еврейски или християнски произход, или от европейските общества, понякога се разглеждат като грешници. Аз бях отгледан с идеята, че на практика сме се родили в състояние на грях. Имаше едно чувство на загуба на чистотата, на необходимост да я намеря, да се опитам да бъда чист или да я постигна може би когато умра, извършвайки нещо; това е от моя личен опит, от моя културален произход. В будизма, обаче, ние не мислим за нашата истинска природа като за някакво паднало същество, което е извършило грях, а само като за забравящо същество. И това аз мога да го разбера. Трябва да призная, че го забравям. Забравянето е едно нещо, а помненето – друго. Ако забравяме, можем и да си спомним. Помненето е като осъзнатостта, яснотата, чистото разбиране, чистото възприятие, истинското разбиране и използването на мъдрост. Самото забелязване – да знам когато съм много чист, когато има чистота, и после, когато няма, действително да знам какво е, да познавам страданието, което си създавам, когато бивам уловен във вкопчването в желанията. Усетете го, опознайте самата атмосфера от това, онова раздразнение, настървеното чувство на искане или на неискане, бъдете будни за това вкопчване и страданието, което идва от него. Или, помнете чистотата на момента.
Чистотата на момента е това чисто състояние на яснота. Съответно вие винаги можете да се върнете към него, да си го спомните, само с простия акт на внимаване, на това всеобхващащо, приемащо внимание, интуитивната яснота за настоящето. Това е портата към безсмъртието, трансцендентната реалност, необусловеното. Не е постижение, вие не го постигате, само си го спомняте. Когато се опитвате да го постигате, функционирате в светлината на идеи, вкопчили сте се в тях и поддържате предположението, че сте идентичност на себе си, вие сте този човек, който не е чист и трябва да станете чисти. Тогава това е вашата база, предпоставката, от която функционирате, вашият модус операнди. От тази позиция никога не се чувствате чисти; винаги чувствате, че сте направили нещо нередно. Има чувство на отчаяние и разочарование, защото тръгвате от позиция, която в същността си е заблуждение, а не от чистотата на настоящето.
Когато говорим за будистското учение като директно, то наистина е толкова директно. Не можете да сте по-директни от пробуденото внимание в настоящето. Не тръгвате от някаква позиция за себе си или света, като давате оценки, а от простия вътрешен акт на слушане, на отворено, приемащо слушане, където можете да чуете онзи звук на тишината, онзи искрящ звук най-отзад – това е чистотата. Разбира се, не излизате да разправяте нагоре и надолу „Аз вече съм чист!” Не е нужно да разкрасявате чистотата, тя е съвършена такава, каквато е. Ако й припишете нещо, отново сте се отнесли. Когато хората разправят, че са чисти, аз никога не им вярвам. Това не е нещо, което оповестяваш; то е нещо, което осъзнаваш; не е лично. Чистотата е универсална; не е „моя”,”моята чистота”, не е ваша, универсална е, там, в нея всички сме едно.
Ако искате да знаете къде сме равни, в чистотата всички сме равни. Тази чистота е завършена. Не присъства повече или по-малко у някого. Чистотата няма националност, не е мъжка или женска, не е дори будистка. Това е началото на пробуждането за нещата, такива, каквито са.
Емоционално, обикновено не сме подготвени за пробуденото състояние. Макар че имах прозрение за това преди доста години, аз се съпротивлявах, защото емоционално бях подготвен да стана нещо. Досадяваше ми или ме обхващаше съмнение, приискваха ми се разни неща; има много светски неща, които все още твърде много харесвах. Бях съвсем склонен да пусна много светски неща, но други нямах чак такава готовност да пусна. Бях доволен да пусна гнева и ревността, и страха, но исках да си запазя хубавите неща за известно време. Светът все още беше доста изкусителен, омагьосващ, вълнуващ, обещаващ всякакви неща. Емоционално, още го имаше копнежа по светските неща, по удоволствието, удобството, удовлетворението, приключението и т.н. Нещо в материалната сфера все още беше много привлекателно за мен и дори добро само за себе си. Тези емоции, съответно, ще станат много устойчиви на простата практика на осъзнатост. Но все повече и повече ще започвате да виждате страданието от привързването дори към добрите неща в света.

Именно привързването, не светът, и не добрите неща, а привързването носи страданието.

За първи път публикувана през август 1999 г. Buddhism Now
(От беседа в Амаравати през май 1999 г.)

Buddhism now

Standing Buddhas Cambodia Photo: © Janet NovakThe Buddha approached the spiritual path through the noble truths. These are based on the existential reality of suffering. This is where many people in the West misunderstand Buddhism. They compare it to other religions and come out with statements about it being a negative approach, and that Buddhists don’t believe in God. There is this idea that it’s some kind of atheist religious form. But if you contemplate the Buddha’s teaching, the important thing to realise is that it’s a teaching of awakening rather than of grasping any kind of metaphysical position.

The first noble truth, suffering (dukkha), brings us back to a very banal and ordinary human experience. The suffering of not getting what we want is common to all of us. We all experience suffering from being separated from what we like and love, and having to be with what we don’t like. So we…

View original post 3 006 more words

САЛЪТ

Будата посочил начина, по който да виждаме нещата, такива, каквито са; това имаме предвид под „просветление”. Виждайки как стоят нещата, не сме обречени да живеем в свят, от който няма изход. Има съвсем ясен изход от този свят на злочестието, съвсем точен път. И така Будата казал: „Аз ще ви уча само за две неща: за страданието и за края на страданието.”

Будизмът е объркваща религия за западняците, защото няма доктринална позиция. Не прави доктринални изявления за абсолютната реалност или нещо такова: има само страдание и край на страданието. Това трябва да се осъзнае сега; за да осъществите края на страданието, трябва да признаете и действително да разберете какво е страданието, защото проблемът не идва от него, а от делюзията и вкопчването. Ние наистина трябва да разберем страданието – според проповедта за Четирите Благородни Истини, страданието трябва да бъде разбрано. Има страдание. То трябва да бъде разбрано.

В нашето ежедневие, тук, в „Амаравати”, ние забелязваме кога страдаме. Можем да набедим времето, хората или каквото и да е друго, но не става дума за това; защото дори някой да се отнася лошо с нас, светът е просто такъв. Понякога хората се отнасят добре с нас, понякога се отнасят зле поради тази всеобща загриженост за условията; но страданието е нещо, което ние създаваме.

В манастира ние се опитваме да постъпваме по отговорни начини, за да не причиняваме целенасочено страдание на някого. Тук сме, за да се окуражаваме към морална отговорност, към взаимопомощ, добрина, състрадание. Това е нашето намерение.

Понякога се губим – избухваме си едни на други или правим неща, които не са много хубави – но това не е нашето намерение; това са необмислени моменти. Аз се държа морално не само за собствена полза, за собствената си практика, но и от уважение към вас и Сангата, заради общността около нас: аз съм човек, който живее според ограниченията на моралните предписания.

После моето намерение е насочено към отношенията ми с вас, към мета, добрина и състрадание, радост, спокойствие, ведрина. Поне намерението на всеки от нас е да бъдем добри и да се въздържаме от лоши постъпки. И това ни помага да виждаме страданието, което създаваме в едно общество, което има такива стремления – защото много от вас действително страдат тук. И това трябва да бъде разбрано. Това е Първата Благородна Истина, дука, страданието, че не получаваме каквото искаме; страданието, че нещата не са такива, каквито искаме, страданието от раздялата с това, което харесваме, страданието, че трябва да правим това, което не искаме, от това да бъдем ограничавани, когато не искаме да сме ограничавани.

Мисля си колко е лесно да ви създавам в ума си: „Монахините са такива: ангариките са такива, бикхусите са такива” и т.н. Човек може да има такива пристрастия: „Жените са такива, мъжете са онакива, американците са такива, а англичаните – онакива.” Ние можем да вярвам в това, но то е само перцепции на ума, мнения, които се надигат и отминават. Но ние пак можем да си създадем куп страдание покрай тях. „Този не идва на сутрешните песнопения или онзи не си върши работата, или пък онзи там се мисли за много важен.”, но съществената част е страданието, дука, защото когато мислим тези неща, създаваме отчаяние в умовете си. Дразним се, възмущаваме се и всичко това ни води до чувство на отчаяние. Ако тук не разберем дука, където и да идем, пак няма да я разберем – в Лондон, Бангкок, Вашингтон, на върха на планината или в долината, с добри или с лоши хора. Затова е много важно да наблюдаваме страданието, да опознаем дука.

В Първата Благородна Истина има три прозрения: има дука, тя трябва да бъде разбрана, тя е разбрана. Така работи прозрението: приемаме го, то е нещо, което трябва да бъде разбрано; започваме да го познаваме, когато го разберем. Това са трите прозрения в Първата Благородна Истина.

Втората Благородна Истина е произходът на дука: има произход, той е във вкопчването в желанието. Второто прозрение във Втората Благородна Истина е, че това привързване към желанието – тази идентификация със желанието, че то е „аз” и „мое”, това следване на желанието – трябва да бъде пуснато, да бъде оставено така, както е. Тогава третото прозрение във Втората Благородна Истина е: желанието трябва да бъде пуснато – чрез практикуване. Дука е пусната.

Първото прозрение във всяка от истините: париати – наблюдение, че има страдание, че то има произход и т.н. После идва патипати, или прозрението в практиката. Какво правим. Как практикуваме. И после третото прозрение е пативеди, или мъдростта. Страданието е разбрано. Желанието е пуснато.

Когато го има това прозрение: „Произходът на страданието е пуснат”, имаме знанието за този резултат – действителното пускане. Знаете какво е да не бъдете привързани към нищо. Като към този часовник. Това е да държа часовника – усещането е такова. И сега съм наясно какво е да не държа часовника. Ако държа разни неща и не се замислям, тогава дори не забелязвам, когато не държа нищо. Дори да няма вкопчване, аз не го осъзнавам. Наистина невежия и неосъзнат човек е толкова затънал във вкопчването, че дори когато не е вкопчен в нищо, навикът му така е формиран, че забелязва само когато се е вкопчил. Като сега – много от вас се чувстват напълно живи само когато изпитват алчност или гняв в една или друга форма. Така че пускането може да е много плашещо за хората; когато пускат разни неща, имат чувството, че вече не са живи.

Да си личност изисква инвестиране. Дори становището, че „Аз имам лош темперамент; изпитвам много гняв” може да е вид самонадеяност. Ако съм гневен, се чувствам много жив. Сексуалното желание създава това „Аз се чувствам жив” – и затова има такова вманиачаване по секса в съвременния европейски живот. И когато няма сексуално желание, няма гняв, аз искам да заспя. Аз съм нищо. Когато няма никаква осъзнатост, човек трябва да търси още чувствени удоволствия – да яде нещо, да пие нещо, да взема наркотици или да гледа телевизия, да чете нещо или да прави нещо опасно. Може да нарушите закона само защото е вълнуващо.

Сега си представете, че се опитвате да накарате някакви хора да прекарат уикенда, държейки часовник и забелязвайки какво е да държат часовник! Каква загуба на време. Мога да съм навън и да тероризирам полицията, мога да съм в дискотеката – с мигащите светлини, музиката, която блъска в ушите, доза ЛСД и уиски! Да следя как стоят нещата вече не е просто разсейване на ума, а едно болезнено сравнение.

Тази вечер ще седим в медитация до полунощ. Това е шанс по-пълно да наблюдаваме какво е да седим; какво е, когато умът е изпълнен с мисли и когато няма мисли; когато има страдание и когато няма страдание. Ако сте на мнение, че седенето до полунощ ще е страдание, вие вече сте се обрекли на страдание до полунощ.

Но ако започнете да изследвате същото това мнение или страх, или съмнение в ума си, можете да видите кога присъства и кога не присъства. Ако страдате, не мислите, че има някакво страдание. Има го това чувство на страдание и вие сте се вкопчили в представата „Аз страдам и трябва да седя прав, а съм уморен.” И така Първата Благородна Истина е „има страдание, страданието трябва да бъде разбрано” и това е посредством приемане, признаване и разбиране.

Втората Благородна Истина е да го пуснете, да го оставите така – да не правите нищо от това целонощно седене. Това са само перцепции. Всъщност те са нищо: ако използвате ситуацията за рефлексия и съзерцание кога има страдание – тогава няма страдание. Аз осъзнавам, че държа тази мисъл, че съм се вкопчил в тази мисъл или че не съм се вкопчил в нея. Човек може да вдигне или да остави нещо, като знае как да го използва, вместо да се отдава на сляпо вманиачаване на вкопчване или отхвърляне. Аз мога да оставя часовника, но не е нужно да го изхвърлям, нали? Държането на часовника не е нещо лошо, освен ако няма невежество. Човек е осъзнат за вкопчването и невкопчването, за държането и недържането.

Ето я и Третата Благородна Истина – има преустановяване на страданието. Когато пускате нещо и осъществявате пускане, вашите навици стават ваши учители. Когато пуснете страданието, страданието се преустановява. „Има преустановяване и то трябва да се осъзнае” – това е второто прозрение в Третата Благородна Истина. И това е нашата практика: да осъзнаем преустановяването, да забележим кога страданието спира. Това не означава, че всичко ще изчезне, но чувството на страдание и „Аз съм” ще спрат. Това не трябва да се вярва, а да се осъзнае – и тогава следва третото прозрение: преустановяването е осъзнато.

Това води до прозрението в Четвъртата Благородна Истина относно Осморния Път – Изходът от страданието. Тези прозрения са свързани. Не е като първо да правите едното, а после другото – те взаимно се подкрепят. Като имаме прозрението за пускането, като осъзнаем преустановяването, тогава има правилно разбиране и от него следва останалото – развиването на мъдрост, или паня.

Не разглеждайте това като нещо, което се занимава с много дълбоки и важни въпроси, защото то касае тук и сега и това как стоят нещата. Не мислим за екстремни ситуации, с които да работим, а просто за седене, стоене, вървене, лежане, дишане, с чувството да сме нормални същества, живеещи в морална среда с нещата, такива, каквито са. Не е нужно да ходим в ада, за да видим страданието, не търсим това.

Ние можем да си създадем ад в „Амаравати”, не защото „Амаравати” е ад, а защото ние го създаваме с всички злочести неща в умовете си и това е страданието, върху което можем да работим. Обикновеното страдание в нормалния човешки свят, където нашите намерения са да се въздържаме от лоши постъпки, да правим добро, да развиваме добродетели и да бъдем добри. Тук има достатъчно страдание да съзерцаваме тези Четири Благородни Истини с техните дванадесет аспекта.

Можете да ги запомните наизуст; и тогава, където и да идете, имате какво да съзерцавате. Накрая пускате всички тези неща, защото те не са целта ви, а са инструменти за ползване. Вие се учите да използвате тези инструменти и когато приключите, не ви трябва да се придържате към тях. Подчертавайки това, Будата оприличил учението си на сал, който можете да направите от подръчни неща. Не ви трябва да имате специална моторница или подводница, или луксозен лайнер. Салът е нещо, което правите от подръчни материали само за да минете на другия бряг. Ние не се опитваме да направим някакво супер превозно средство, използваме всичко около нас за просветление. Салът е да ни преведе оттатък морето на невежеството и когато стигнем до другия бряг, можем да го пуснем – което не значи, че трябва да го хвърляте.

Този „друг бряг” може също да е делюзия, защото другият бряг и този тук са всъщност един и същи бряг. Това е само алегория. Ние никога не сме напускали другия бряг, така или иначе винаги сме били на другия бряг; и салът е нещо, което използваме да ни напомня, че всъщност нямаме нужда от сал. Така че няма абсолютно нищо за правене, да бъдем осъзнати, да можем да седим, да стоим, да вървим, да лежим, да ядем храната си, да дишаме – всички възможности, които имаме като човеци да правим добро. Имаме тази прекрасна възможност в човешкия свят – да бъдем добри, да бъдем вежливи, да бъдем щедри, да обичаме другите, да служим на другите, да помагаме. Това е едно от най-хубавите качества на това да сме човеци.

Ние можем да решим да не правим зло. Не е нужно да убиваме, да лъжем, да крадем, да се разсейваме в бродене или с наркотици, да се губим в настроения и чувства. Можем да бъдем свободни от всичко това. Това е чудесна възможност в човешката форма да се въздържаме от зло и да правим добро – не с цел да трупаме заслуги за следващия живот, а защото в това е красотата на нашето човечество. Да си човек може да е радостно преживяване, а не тежка задача.

Когато съзерцаваме това, започваме да ценим това раждане в човешка форма. Изпитваме благодарност, че имаме тази възможност да живеем с нашия учител, Будата, и с нашата практика – Даммата, и да живеем в Сангата.

Сангата представлява човешката общност, единена в добродетелна и морална сдържаност; това е душевната сила на човешката сфера. Това, което е действително милосърдно в човечеството има своя ефект върху моралните аспекти, които обитават в човешката сфера. Така че всички чувствени същества се ползват от това. Какво щеше да е, ако имахме само егоистично човечество – всеки сам за себе си, с безкрайни искания, без да ни е грижа едни за други? Това щеше да е ужасно място за живот. И затова ние не правим така; ние пребиваваме в Сангата, пребиваване, в което всички живеем заедно, което окуражава морала и уважението към другия. Това е за рефлексия, за съзерцание; трябва да го схванете сами, никой не може да го осмисли вместо вас. Трябва сами да се повдигнете и да не разчитате на нещо отвън, което да ви бутне или повдигне.

Трябва да пуснем нашата нужда от просветление. Трябва да развием силата дотам, до където вече не се нуждаем от вдъхновение или окуражаване от другиго – защото вдъхновението не е мъдрост, нали? Вие сте приповдигнати – „Аджан Сумейдо е чудесен!” – и после, след време, вече не сте толкова приповдигнати по мен и „Аджан Сумейдо ме разочарова.” Вдъхновението е като да ядете шоколад; вкусен е, много ви привлича, но няма да ви нахрани, само за момент ви зарежда с енергия и само това прави. Така че не е мъдро да зависите от това дали хората живеят по начина, по който вие искате, или дали някога ще ви разочароват.

Много е важно да развиете прозрение чрез практикуването, защото вдъхновението се изчерпва – ако сте привързани или заслепени от него, ви предстои ужасно разочарование и горчивина. Това често се случва с различните харизматични гуру-фигури, които учителстват по света. Това не е балансирано, нали? Не можете да подхранвате интоксикирането си с нечия харизма. Това неизбежно включва пропадане надолу, в някакво подтиснато състояние.

Пътят на осъзнатостта винаги е подходящ за времето и мястото, за начина, по който стоят нещата в добрите и лошите си аспекти. Тогава страданието не зависи от това дали светът е добър или лош, а а от това доколко сме склонни да използваме мъдрост в този настоящ момент. Изходът от страданието е сега, във виждане на нещата, такива, каквито са.

Из „Така стоят нещата”, Аджан Сумейдо

МЕДИТАЦИЯ И ЧЕТИРИТЕ БЛАГОРОДНИ ИСТИНИ

УБЕЖИЩЕ В ТРИТЕ СКЪПОЦЕННОСТИ
Практикуване на Дамма

„Истинното съзерцание води до мъдрост: без съзерцание мъдростта чезне. Познайте как се култивира и руши мъдростта и извървете Пътя на нарастването.“

Даммапада, стих 282

Разсъждавате на езика на Дамма или така, както стоят нещата, а не на езика на „моето“, „как аз дишам“ и „моят дъх“ и на всички условия, които се надигат от това допускане: „Моето дишане, моят дъх, моето тяло…“ Бъдете Буддо – убежището „Будданг сарананг гачами“, пробуденото съзнание на един индивид. Всички ние сме отделни индивиди в този момент. Това е привидната конвенционнала реалност на този момент. Аз съм тук, а вие сте там. Но ние не наблягаме на факта, че аз седя тук, а вие – там, а всички участваме в тази практика на осъзнатост – осъзнавате къде седи тялото ви, какви условия изпитвате… И после, в медитация започваме с най-очевидните условия в настоящето – стойката и дъха. Вдишваме на „Буд“, издишваме на „до“. Мислите думата, докато наблюдавате вдишването. Това ще ви запази от отнасяне и после издишвате със сричката „до“. Вижте как е… Опитайте няколко минути, просто за да добиете някаква моментна опитност на този етап…

Тази вечер е нашата първа вечер. Знам, че сте пътували, оставили сте домовете си, за да дойдете на това здравословно място. Трябваше и да се настаните, така че сигурно сте изморени. Но също така ще използвам това време да ви дам няколко размисли за това събитие – водената медитация беше опит да ви дам основата, на онези, които вече са развили практиката, както и на онези, които никога не са медитирали. Аз знам, че има толкова много истории за медитирането, както че е прекрасно изживяване, така и че е ужасно. Някои хора мислят, че медитацията е много трудна и че те не са готови за нея или имат съмнения за способността си да я правят. Но Аджан Ча винаги е говорел за медитацията като за «почивен ден на сърцето». Помня, когато за първи път го чух да казва това, си го преведох: „почивен ден на сърцето“. Почивен ден ли? За мен не е никакъв почивен ден, а тежка работа! Отношението ми включваше много волеви, интензивни практики и целият психологически механизъм беше целево ориентиран, да постигна, да се докажа, да получа нещо, да стигна донякъде. А основното в медитацията е, че това отношение не помага. Всички тези „Давай“, „Успей“, „Завладей“… „Труди се за добър резултат“ са все волеви действия. По онова време аз имах предостатъчно воля и можех да се насиля да правя всякакви неща, но резултатът никога не беше много спокоен и определено не освобождаващ. С разсъждението на Аджан Ча за „почивния ден на сърцето“ започнах да си мисля: „почивния ден“ го проспиваш, защото можеш да си почиваш, не е нужно да се пробваш или доказваш. Защото си в почивен ден. Почивният ден на сърцето всъщност е на ума. Разсъждавайте върху това и забележете личните си настроения към будистката медитация, каквито и да са те. Дали очаквате нещо, дали се боите или си мислите, че е трудно, или че го можете, или че не го можете… Каквото и да мислите, бъдете Буд-до – наблюдателят. Това е моят съвет. Буддо приема всичко лекота. Будата не учи да сме придирчиви, да избираме, да имаме предпочитания, харесвания и нехаресвания, или опити да получите нещо, или да се отървете от нещо. Будата учи на осъзнатост. Буддо е пълното приемане на всичко – болката в тялото, удоволствието, добрите мисли, лошите мисли, щастието, тъгата, отчаянието… Каквито и емоционални качества да преживявате, Буддо не е осъдителен, не заклеймява, не критикува, а само забелязва, разграничава. Това отношение се оказа много полезно за мен, за да се справя със собствения си характер, който беше много американски условена личност. Бидейки американци, вие сте отгледани за победители, да стигнете далече, да се докажете – всичко е съревнование. И въпреки че американските ценности са много извисени относно равенство и егалитаризъм и т.н., резултатът е едно безкрайно съревнование. Възпитават ви да се състезавате – кой тича по-бързо, кой е по-висок… Винаги се сравнявате с онези, които мислите, че са по-добри или че могат да правят нещата по-добре от вас. И освен това човек лесно може да погледне със снизхождение към онези, които не са толкова добри колко вас. В медитацията нашето отношение към това его е да го наблюдаваме, не да го подсилваме или съдим, да го забелязваме, да бъдем Буддо – знаещият за това как стоят нещата. И после, разсъждението при випасана винаги е: всички условия са нетрайни. Това са всички обусловени феномени, тялото, позата на тялото, усещанията му, сетивата – какво виждате, чувате, помирисвате, вкусвате и докосвате. Всичките ви емоции, спомените… Всичките психо-физиологични условия, които изпитваме в момента, се свеждат до нетрайността – анича. Това включва от най-финото до най-грубото, защото обусловените феномени имат безкрайно разнообразие, качества и количества и т.н. Те вечно се променят и винаги се  движат като дъха ви. Имате вдишването, което обуславя обратното – издишването. Вижте тези времена, обществото с икономическата криза, която всички преживяват особено в Европа или Америка, където идеята за прогреса беше идеалът, от който всички функционирахме – че всичко ще става все по-добре. И че прогресът е просто движение от по-добро към по-добро. Разбира се, един будист, който знае Дамма, знае, че човек може да прогресира само до една точка и после тръгва в другата посока – също като дишането. Можете да вдишате само толкова и после трябва да издишате. Едното зависи от другото. Това е приложимо за всички обусловени феномени – дали са икономически, политически, социални… Дали минават през сетивата – зрение, звук, мирис, вкус, допир… Дали са емоционални или са нещо физическо – Слънцето, Луната, звездите, вселената. Будата сочел не към нещата, които са толкова далечни, толкова извън директната ни способност да ги наблюдаваме, а към по-очевидните реалности на тук и сега: това физическо тяло и неговите ментални активности. Веднъж разберем ли от толкова, после останалото е приложимо за цялата вселена. Екстраполира по макрокосмична скала. Но макрокосмосът на личните съзнателни моменти в този миг е ограничение, което всички изпитваме чрез физическите форми, с които живеем. Ние се учим от това тук – от тази форма, от това как е тя, с менталните й състояния, каквито и да са те: добри, лоши, вдъхновени, депресивни, правилни, погрешни… Емоциите, спомените, сензорният контакт в различните му форми. Когато внимавате, когато сте съзнателни, Буддо знае как стоят нещата: всички условия са нетрайни. Тези думи – Буддо и Даммо, те вървят заедно. Буда и Дамма. Будата предполага следното… Ето, вие имате Буда-рупа, като тази зад мен, на пианото има образ на Буда. Тази Буда-рупа е човешка форма. Какво означава тя за вас? Дали представлява някакъв исторически мъдрец от миналото? Това е Даммаджака Буда, учи на Четирите Благородни истини, с мудрите и всичко останало… Но това е човешка икона, човешка форма, но представлява индивидуалното състояние на осъзнатост. Пробуденото внимание. Ако сте забелязали, всички образи на Буда имат това изражение на наблюдателност, на пробудено съзнание. И обичайно са мирни форми. И това е икона, която използваме в будизма, но в другите религии като че ли нямат такава форма. Да я сравним с християнския символизъм, с разпятието, или с различните форми на страст в европейските скулптури. Помня когато веднъж бях Париж, разхождах се в парка близо до Айфеловата кула, в този прекрасен обществен парк с едни огромни бронзови скулптури на бойци. Мъжки фигури в състояние на страст, войнственост и гняв. Страховити мъжки фигури. А женските фигури обикновено бяха на доста отблъскващи жени – неприятно изглеждащи. Образи на кралици или високопоставени дами, които си мислят, че са по-добри от другите. И когато минавате покрай тези обществени скулптури в парка, те имат определено въздействие върху ума. Мъжката фигура е воин, борещ се, гневен, завладяващ, а женската фигура е много авторитарна, надменна, самонадеяна форма на женска фигура. И после отидохме в музея „Гиме“ в Париж, който беше наблизо с експозиция на ориенталско изкуство. И така, влязохме в „Гиме“, където имаше много добра колекция на буда образи от Камбоджа. Разбира се, французите са майстори в разполагането на образите под осветлението. Видяхме най-смирените скулптурни форми на Буда от камък и те представляваха човешката форма в състояние на внимание. Не беше воин, не се държеше като някакво величие, като крал или кралица или някой важен. Не се опитваше да се наложи посредством страстите и емоциите, а посредством покоя и мира. Това именно е Буддо. Тази дума, тази мантра Буддо, която развиваме и култивираме това чувство на Буддо в живота си. И това не означава, че се опитваме да станем Буда като някакво лично постижение – тогава смисълът би се загубил. Това е намиране на убежище винаги в тук и сега, като се учим да се доверяваме на тази способност, която всеки от нас има – да внимаваме в настоящето. В ритрийт като този започваме с очевидното – седежа, позата и дишането. Защото те са тук и сега. После предлагам употребата на тази мантра Буддо, защото се опитвам да предизвикам тази идея у вас, че вие сте някой, който трябва да получи или направи нещо. Защото ние можем да подходим към будистката медитация от ъгъла на „Аз трябва да постигна концентрация, нещо, което нямам, трябва да се отърва от бродещия ум, от недостатъците си…“ Това е чувството на аза, който трябва да получи нещо. Медитираме, за да получим нещо в бъдеще или за да се отървем от нещо, което имаме, пък не искаме. Будисткото учение е много директно. Когато приемаме убежища, още съвсем в началото, когато приемате трите убежища, това е изявление, независимо дали е само церемония или не, е изявление, че вече сте в убежището на просветлена осъзнатост. Когато разсъждавате за това от его позицията, то няма смисъл. Защото егото не е просветлено. Егото никога не може да е осъзнато за себе си, но вие можете да бъдете осъзнати, че има един Буддо, който е осъзнат за егото. Това е размишление за наблюдение, за да се научите да не изхождате от основната делюзия „Аз трябва да медитирам, за да получа или да се отърва от нещо.“ По-скоро трябва да развиете едно отношение на напомняне, че сте човешко същество. Това е учение за човешки същества. Едно древно учение, което Будата дава след просветлението си. Той използва Четирите Благородни истини за своя първа проповед след просветлението си. Това е много интересен ъгъл, който Будата използвал, защото той посочил нещо, което ние всички познаваме – страданието. В страданието няма нищо неуловимо. Всичко можем да го разберем.
За богати, бедни, мъже, жени, за всяка възраст – млади, стари, страданието е обща връзка, която всички имаме като хора, и като създания, защото и животинският свят страда. Будата взема това много банално и обикновено човешко преживяване и го поставя в категорията на благородна истина. Това е много интересно, защото будизмът е единствената религия, която прави това. Ще ви дам пример с интерфейсните срещи в Лондон. Сега Англия е мултирелигиозно общество, вече не е само християнско. Има много мюсюлмани, индуси, будисти и всякакви други форми на религиозни движения. Там се провеждат тези интерфейсни срещи, на които се опитваме да разберем другите религии. И разбира се, другите религии не разбират съвсем будизма. Особено теистичните като юдаизма, християнството и исляма, защото те винаги започват отгоре: „Аз вярвам в Бог“ или пък с други твърдения за Абсолюта. А твърдението на Буда е благородна истина, не абсолютна – че има страдание. Той взема това най-типично човешко преживяване и го поставя като Първа благородна истина след просветлението си. Имаме твърдението: Има страдание. Има дукка. И това е благородна истина. Благородното в тази истина е, че ние променяме отношението си от „Аз страдам“ на „Има страдание“. Забележете разликата. Аз страдам заради това или онова, заради вас, заради времето, заради здравето си. Разглеждаме страданието като нещо, което не искаме, като нещо, причинено от външни източници. Но в това няма нищо благородно, просто така ни изглежда от нашия обичаен начин на мислене и конвенционалните ни гледища. Но сега предизвикателството е да се пробудим, че има страдание, за което не трябва да виним някой или нещо външно, а просто да го приемем. Има го това чувство на тревожност за бъдещето или безпокойство, или съжаление, или вина за миналото, или може да е само на нивото на тревожността. Може да е много силно чувство на преследване и после на гняв и раздразнение за това как се отнасят с вас. Ние мислим, че този, който ме тормози, който злоупотребява с мен, той е причината за страданието ми, но имаме една благородна истина. Тази личност физически ме мъчи, наранява тази форма, но моето страдание са моят гняв и неприязън към въпросния човек. Има разлика дали просто съм уловен в гняв, омраза и неприязън, тогава страдам от злоупотребата, която някой друг проектира към мен. Но ако аз използвам паня, или мъдрост, дори физически да съм наранен, не си създавам страдание в ума. Това са пътищата на мъдростта. Понякога животът ни засипва с несправедливи обвинения и злоупотреби от другите, и ние си мислим, че не е честно и от его позицията е болезнено, и тенденцията е да мислим, че вината е на някого другиго, но по този начин ние се променяме от благородната истина „Има страдание“ към наблюдение на нашето нежелание, на начина, по който сме програмирали условието да мразим някого. И това, което знае тези ментални състояния, е Буддо, който знае Даммата, Даммо. Буддо знае как стоят нещата – всички условия, които преживявате, каквито и да са те сега, физически, емоционални или ментални, било то приятни или болезнени, са нетрайни, анича. Това е ключова дума за изследване на начина, по който стоят нещата. Това наричаме випасана медитация, която е прозрение, вникване в начина, по който стоят нещата. И тези будистки учения: първата проповед, Четирите Благородни истини, са много вещи способи, който Будата е дал преди 2552 години. И затова, в наши дни, в съвременна Малайзия, това учение е приложимо, нали? То не е за някакво екзотично време в Индия, в миналото, нито за индийската култура, то е за нашето човешко състояние. Приложимо е за нас, в Англия, навсякъде – страданието и преустановяването му.
Това е вечно учение, защото е приложимо за условията, които и ние, и Будата е изпитал в древна Индия преди 2552 г. Приложим е и в този момент, тук, на това здравословно място, в тази прекрасна страна. Ние пак можем да създаваме безкрайно страдание тук. И после да виним другиго за него, или пък себе си. За времето на нашия ритрийт тук ще се опитвам да ви окуражавам с такъв вид размисли и да ви насочвам – наблягането винаги е на Даммата тук и сега. Ние имаме нуждата да ни се напомня, защото светският ум, обусловеното его винаги мисли да направи нещо сега, за да получи нещо в бъдеще. Аз живея в Англия от 1977 г., това са 33 години.
Първото нещо, което забелязах у будистите там, у британските будисти, че бяха ревностни медитатори. А все още имаха толкова съмнения. Някои от тях бяха много прилежни и сериозно практикуващи най-различни техники, които бяха на разположение по това време в Англия. Един мъж, спомням си го, беше пенсиониран юристконсулт,
голям джентълмен, вежлив, истински британец, който 20 години беше практикувал една медитативна техника. Много строга медитативна техника. Един ден човекът дойде и каза: „Знаете ли, Аджан Сумейдо, правя това 20 години и нищо не получих.“ Това беше казано с отчаяние, защото въпреки добрите намерения и целенасоченост,
основният проблем никога не е бил разбран. „Аз правя това, за да получа някакви резултати в бъдеще.“ „Ако усърдно практувам тази техника, отново и отново, трябва да получа някаква награда или някакво прозрение за бъдещето.“ И след 20 години, като човекът имаше и светилище в дома си, и аз знам, че той беше много дисциплинирана личност… това чувство на отчаяние… „20 години, и не стигнах до никъде.“ И аз му посочих, той така и не бе разсъждавал върху това какво точно прави. Имаше вяра в техниката или в някаква идея, че ако не спира да я практикува, ще бъде възнаграден по някакъв начин. Така функционират егото и културалното обусловяване. Толкова сме свикнали с това, толкова ни е близко, толкова сме се идентифицирали, че не можем да го виждам. Тук идва намесата на убежищата – Будда, Дамма, Санга, те не служат за идентифициране, нито са някакви екзотични думи, някаква будистка терминология. Те са вещи способи да стигнем до причините за страданието. Не аз, Аджан Сумейдо, мога да реша или да бъда просветлен, или да стигна до някъде в практиката. Предавайки се на Буддо, на осъзнаването, зазпознаваме и разбираме Даммата.
Хората ме питат: „Какво постигна за 43 години като будистки монах?“ Искат да ме поставят в категории. „Соттапана ли си?“ „Да не си Сакадагами?“ „Да не си Анагами?“ „Арахант ли си?“ Защото хората разглеждат това от гледна точка на егото, вземат тези терминологии и ги прилагат като постижения, лични, индивидуални постижения. Но когато истински се взрете в структурата, дадена ни от Будата в Пали Канона, ученията не са за постижения, а за отпускане, за отказ, чрез осъзнаване.  Докато има невежество за Дамма, колкото и да са добри намеренията ни на личностно ниво, стигаме само дотам и не можем да продължим нататък. Това може да е веща, добра Дамма, но за освобождението трябва да се откъснем от обусловените предположения, които имаме, в незабавно осъзнаване на тук и сега, и да култивираме това. Този ритрийт е опит да ви окуража към това и да ви го напомням, защото вие ще забравите, впримчени в собствения си сценарий и навици. Не е някакво сурово поучаване как да правите нещо, а да ви окуража да се пробудите и да се доверите, да сте в състояние да разпознаете какво е осъзнаване, какво е убежище, за да можете да му се доверите и да имате сигурност в него. Та след 20 години да не кажете: „Ох, аз медитирам най-прилежно вече 20 години и съм доникъде.“ При въпросния мъж егото казваше: „Аз съм доникъде“, защото той беше очаквал да е стигнал донякъде. От гледна точка на моя опит, моята личност, моята индивидуалност, моето его няма никакво движение нанякъде, не се е променило особено. Но това чувство на разбиране и тази увереност в отказа са нараснали. Когато видите, когато си докажете, разследвайки, и сами се уверите в покоя, който идва от пускането и отказа, тогава това изобщо не е лично постижение. Не мога да си го припиша като личен резултат от усилията ми да медитирам. То е като завръщането в онова естествено място, което наричаме „безсмъртна реалност“, вместо вечно да сме заблудени и ограничени от смъртните условия, с които се идентифицираме. Аджан Ча би нарекъл това на обичайния ни език „нашия истински дом“. Има една хубава книжка на аглийски, казва се „Нашият истински дом“. Кой е нашият истински дом? Малайзия? Куала Лумпур? За мен – дали моят истински дом е в Сиатъл, Вашингтон, или в „Амаравати“, Англия, или в Уат Па Понг в Тайланд? Къде ми е мястото? Къде е истинският ми дом? И разбира се, когато Аджан Ча говореше за истинския ни дом, той сочеше тук. Винаги посочваше: „Наблюдавай ума си.“ На тайландски „дуджи“. Наблюдавай, бъди пробуденият, бъди съзнателно, будно същество, така че да разследваш условията, които изживяваш, не посредством идентичността или преценката, а посредством разграничаването. Буддо е нашата способност да наблюдаваме изменяемостта на обусловените феномени, каквото и да е тяхното качество – приятно, неприятно… Каквито и да са условията, вдишване или издишване, вдъхновение или отчаяние, емоционалните нагласи… Това, което осъзнава условията, не е условие. Просто за удобство го наричаме „Буддо“ и това е Убежището и позицията, която заемаме сега, по време на този ритрийт, да бъдем това осъзнаване, а не да сме някой, който ще стигне донякъде посредством медитация.
Давам ви това като размисъл и ще имаме време за дискусии в бъдеще, но знам, че това много пъти е трудно за разбиране, защото е вървене срещу целия обусловен процес на всяка култура. Това е опит за… Преживявал съм какво е да вървиш срещу потока на света, срещу предположенията на едно невежо общество. Намирам го за още по-трудно сега, живеейки в Европа, където, да, имаме стабилно правителство, и въпреки икономическите сривове, ние, в манастира, не сме потърпевши. Ние дори не бихме разбрали, че има проблем, ако не дойдат хората да ни кажат. От гледна точка на условията, това е чудна държава за живот, добре управлявана, с относително сносна икономика. Сега може да има проблеми… но кой знае какво ще стане? Но дори в най-добрите времена светът и обществото се променят, където и да идем, виждаме невероятна миграция на хора, емиграция… хора се местят от едно място на друго, пренаселеност, замърсяване и всичките предсказания за Страшния съд, които процъфтяват, това все е време на много промени и неконтролими неща, за които можем да се тревожим. Но това, което можем да направим, е да култивираме това осъзнаване, което ще ни позволи да се справим с условията по местата, на които живеем, с опитностите, които ни връхлитат.

Нека изпеем молитвата, преди да приключим.

Текстът е транскрибиран от беседата „Медитация и Четирите Благородни Истини” на Аджан Сумейдо, проведена през януари 2010 година в Джанда Байк

Четирите Благородни Истини са: има страдание; има причина или произход на страданието; има преустановяванена страданието; и има път за излизане от страданието, който е Осморния Път. Всяка от тези Истини има три аспекта, така че общо правят дванадесет прозрения. В Теравада, арахант, достигналият съвършенство, е този, който ясно е видял Четирите Благородни Истини с техните три аспекта и 12 прозрения. „Арахант” означава човешко същество, което разбира истината; прилага се основно за учението на Четирите Благородни Истини.

За Първата Благородна Истина, „Има страдание” е първото прозрение. Какво е това прозрение? Не е нужно да го превръщаме в нищо помпозно. Просто е приемане на факта: „Има страдание.” Това е основно прозрение. Невежият човек казва: „Аз страдам. Не искам да страдам. Медитирам и ходя на семинари, за да се отърва от страданието, но още страдам, а не искам… Как да се отърва от страданието? Какво мога да направя?” Но това не е Първата Благородна Истина. Тя не е „Аз страдам и искам това да спре.” Прозрението е „Има страдание.”.

Наблюдавате болката или терзанието не от перспективата „Това е мое”, а като отразяване – „Има го това страдание, тази дукка.” То идва от рефлектиращата позиция на „Буда, който наблюдава Дамма.” Прозрението е просто установяване, че има страдание без то да става лично. Това установяване е едно важно прозрение – да наблюдавате менталното терзание или физическата болка и да ги виждате като дукка, а не като лично нещастие – просто да ги възприемате като дукка и да не реагирате по обичаен начин.

Второто прозрение на Първата Благородна Истина е: „Страданието трябва да бъде разбрано.” Второто прозрение или аспект на всяка една от Благородните Истини съдържа думата „трябва”: „Трябва да бъде разбрано.” Второто прозрение тогава е, че дукка трябва да бъде разбрана. Човек трябва да разбере дукка, а не просто да се опитва да се отърве от нея.

На Пали „разбиране” означава приемане на страданието, а не реагиране. При всяка форма на страдание – физическа или ментална – обикновено ние просто реагираме, но с разбирането можем да наблюдаваме страданието, наистина да го приемем и обгърнем. Това е вторият аспект – „Трябва да разберем страданието.”

Третият аспект на първата Благородна Истина е „Страданието е разбрано.” Когато сте практикували със страданието – наблюдавали сте го, приемали сте го, опознали сте го и сте го оставили да бъде такова каквото е – тогава идва третият аспект „Страданието е разбрано”, или „Дукка е разбрана.”

Това е моделът за трите аспекта на всяка Благородна Истина. Имаме твърдението, после предписанието и после резултатът от практикуването. Това може да се види с Пали термини – париатти, патипатти и пативеда. Париатти е теорията или твърдението, „Има страдание.” Патипатти е практиката – действителното приложение; и пативеда е резултатът от тази практика. Това наричаме рефлективен модел – развивате ума си в много рефлективна посока. Буда-умът е е рефлективен ум, който знае нещата такива, каквито са.

Ние използваме тези Четири Благородни Истини за нашето развитие. Прилагаме ги за обичайните неща в нашия живот, за обичайните привързаности и обсесии на ума. С тези истини можем да изследваме привързаностите, за да стигнем до прозренията. Чрез Третата Благородна Истина можем да постигнем спиране, край на страданието и да практикуваме Осемкратния Път, докато стигнем до разбиране. Когато Осемкратния път е напълно развит, човек става арахант. Макар да звучи сложно – четири истини, три аспекта, дванадесет прозрения – всъщност е съвсем просто. Това е инструмент, който ни помага да разберем страданието и не-страданието.

В будисткия свят вече няма много будисти, които практикуват Четирите Благородни Истини. Дори в Тайланд. Хората казват: „О, да, Четирите Благородни Истини – това е за начинаещи.” И може да използват всякакви випассана техники, и да се вманиачат по 16-те фази, преди да стигнат до Благородните Истини. За мен е много плашещо, че в будисткия свят това действително проникновено учение се отхвърля като примитивен будизъм: „Това е за малки деца, за начинаещи. Курсът за напреднали е…” Хорат асе хвърлят в сложни теории и идеи, забравяйки най-проникновеното учение.

Четирите Благородни Истини са размисъл за цял живот. Не е въпрос да постигнете Четирите Благородни Истини, трите аспекта и 12-те фази и да станете арахант за един семинар – и после да минете на нещо за напреднали. Четирите Благородни Истини не са така лесни. Те изискват непрекъснато отношение на бдителност и осигуряват контекст за едно доживотно изследване.

Из „Четирите Благородни Истини“, Ajahn Sumedho

Четирите Благородни Истини

Дига Никая/ D.16. Така бе казано от Буда, Просветления: Чрез неразбиране и неосъзнаване на четири неща, аз, ученици, също като вас, трябваше да бродя толкова дълго през този цикъл от прераждания. И кои са тези четири неща? Те са:

Благородната Истина за Страданието (дукка)

Благородната Истина за Произхода на Страданието (дукка-самудая)

Благородната Истина за Спирането на Страданието (дукка-нирода)

Благородната Истина за Пътя, който води до Спирането на Страданието (дукка-нирода-гамини-патипада).

Самюта Никая/ S.LVІ.11 Докато абсолютното истинско познание и прозрение относно тези Четири Благородни Истини не ми стана напълно ясно, аз не бях сигурен, че съм получил върховно Просветление, което е ненадминато в целия свят с неговите небесни същества, зли духове и богове, сред всички аскети и свещеници, небесни създания и човеци. Но щом абсолютното истинно познание и прозрение относно тези Четири Истини ми стана съвършено ясно, у мен се надигна увереността, че съм получил върховно Просветление.

Маджхима Никая/ M.26 И аз открих тази проникновена истина, толкова трудна за възприемане, трудна за разбиране, успокояваща и възвишена, която не може да се получи посредством размисъл и е видима само за мъдрия.

Но светът е даден на удоволствието, наслаждава се на удоволствието, омагьосан е от него. Трудно такива създания ще разберат закона за условността, Зависимото Възникване (патичасамупада) на всичко; непонятен ще остане за тях и краят на всички формации, отказът от всеки пласт прераждане, отмирането на желанието, безпристрастието, изчезването, Нибана.

Но има същества, чиито очи съвсем малко са покрити с прах: те ще разберат истината.