Архив

Uncategorized

Приложен будизъм, или социално ангажиран будизъм, е понятие, което тръгва и намира своето широко приложение от този дребен, възрастен мъж с излъчване на Йода – Тик Нат Хан.

Tich Nat Hanh

Tich Nat Hanh

Той е виетнамски дзен учител на достолепната възраст от 88 години, когото Мартин Лутър Кинг нарича „Апостол на мира и не-насилието”. Другите му прозвища са „Баща на осъзнатостта”, „Другият Далай Лама” и „Дзен учителят, който пълни стадионите”.

През 60-те години преподава Сравнителни Религии в Принстън и будизъм в Колумбийския университет. През 70-те преподава в Сорбоната, създава движението „Сладък Картоф”, а после – през 1982 г. се премества в югозападна Франция и създава „Плъм Вилидж”. От аграрна ферма „Плъм Вилидж” прераства в действащ манастир, в който живеят 200 монаси постоянно, а посетителите достигат до 8000 души годишно.

В Англия днес, а и в други европейски страни набира скорост движението „Събуди Се” – Wake Up, което редовно организира флашмоб медитации на публични места.

Meditation Flashmob - Trafalgar Square, London

Meditation Flashmob – Trafalgar Square, London

Именно Тик Нат Хан е човекът, който толкова вдъхновява Джон Кабат-Зин,  че през  1979 г. да излезе в общественото пространство с една нова идея и нова дума „осъзнатост”. Тогава тръгват курсовете по MBSR (Редуциране на стреса на базата на осъзнатост). Вече ги има и онлайн.

Това бележи началото на една нова епоха, в която Дхармата си подава ръка с науката. Или иначе казано, съзерцателната мъдрост и дисциплините на съзнанието се се корелират с емпиричното познание и научната методология.

През 1987 година Далай Лама заедно с Адам Енгъл и Франсиско Варела започва един интелектуален експеримент, който сега е известен като „Mind and Life Institute” – една разрастваща се общност на учени, изследователи и съзерцатели – световни експерти в интроспекцията и медитативното обучение.

Един друг пионер в областта – д-р Ричард Дейвидсън, първоначално завършил випасана курсовете на Почитаемия Гоенка, дава обещание на Далай Лама да извади съзерцателните практики, състраданието и добрината на светло и да докаже ползите от тях за мозъка посредством невронауката. Той създава „Център за изследване на здрави умове” към университета „Уисконсин-Мадисън”  и работата му е основно свързана с пластичността на мозъка и въздействието на емоциите и съзерцателните (медитативни ) практики върху него.

А сега да се върнем 2500 години назад при Пробудения Готама, който казва: „Аз уча за страданието и за неговото преустановяване”.  Думата е „дукка” (Пали) и тя колкото означава страдание, толкова означава неудовлетворение, стрес и още куп други отрицателни състояния.

Будата не бил будист. Той бил човек, който търсел избавление от болестите, старостта и смъртта за себе си и за семейството си. И го намерил – посредством установяването на едно мета познание.

„Това е единственият път, монаси, за пречистване на съществата, за преодоляване на тъгата и воплите, за изчезването на болките и скръбта, за достигането на Благородния път, за осъществяването на Нибана и той е Четирите Основи на Осъзнатостта.”

Защото води до дълбоко познание на комплекса ум-тяло, който идентифицираме като аз.

Будизмът е религия, но преди да стане това, е бил просто учение, изведено от един радикален и прагматичен ум, от един Нео, който дава ясни указания как да се справим с матрицата на самсара.

addtext_com_MDc1MTU5NDMxNTk1

Но какво става с едно практическо ръководство, ако бъде поставено в оковите на религията?

Става добре адаптирана апликация към самсара:  „По-добре от това няма да стане.” „Приспособи се”…

Иронията е, че това е едно от малкото средства, които ни помагат да изплуваме от вечно повтарящите се модели на отреагирване по навик, от нестихващия океан на кармичните обуславяния.

Учението е сравнявано със сал. Ако сте преплували океана, спокойно можете да захвърлите сала, а не да го превръщате в икона или догма.

epigraphy

„Опознай себе си”

Това е емблематичният надпис над входа на храма на Делфийския оракул в древността. Хората тогава посещавали питията и вероятно висели на опашки пред храма, очаквайки от устата й да се отронят думи, които ще им укажат бъдещето.

Човек винаги е искал да знае какво го очаква и винаги е имало практикуващи гадатели, питии и четци на знаци, които да тълкуват плодовете на времето.

Казват, че първите петима ученици на Будата били от осемте астролози в царския двор, които разчели бъдещето му, когато се родил. Те се отказали от прехраната си на гадатели и тръгнали с Готама, заедно да търсят лек срещу терзанията и скърбите в света. Лекът бил открит и го има и днес. Не бил скрито познание – гносис. Не бил обособен като елитарна дисциплина за някакъв таен елит. Бил достъпен за всички – както за миряни, така и за монаси.

Днес подръжниците на традицията негодуват, че е изведен извън контекста на религията. Че опорочава пробуждането. Дали?

Новите подръжници на новата традиция (MBSR), пък искат да създават нова структура с ново кредо за едни свръхосъзнати суперхора. В будизма и двата случая се определят като „силабата парамаса” – привързване към правила и ритуали.

А то е като партитура на музикално произведение. Искаш да я свириш, научаваш я добре и започваш – това не те прави нито Моцарт, нито Бетовен. Просто практикуваш.

Работна дума – „осъзнатост”

Еквивалент на пали – „сати”

Корен на санскрит – „смр” – „смара“

Текстово тяло – Махасатипатана Сутта, Дигха Никая (Сатипатана Сутта)

Обучение – виж тук.

И преди да завърша, ще направя още една препратка към Ключаря от „Матрицата”. (Нали помните, и Ключаря беше програма. И Оракула също…)

Представете си, че идва Ключаря, влиза в килията на ума ни и естествено носи ключ. Ключът към свободата. Свобода от лични ментални програми, от колективни такива, от оковите на това, което ни разболява, от килията… И ние какво правим?

Взимаме ключа с благодарност, лъсваме го с благоговение и… го закачаме на стената на килията си, за да му се кланяме.

antique keys.

Идваме и си отиваме заедно… само че не се познаваме.

Това си го повтарям цяла сутрин, вероятно е свързано с едновременна кончина на Питър О’Тул и Джоан Фонтейн. Просто те са известни хора и могат да съберат вниманието на света върху себе си и събитието. А представяте ли си колко никому неизвестни хора умират едновременно и се раждат едновременно във всеки един миг. Едни идват, други си отиват – има едно непрекъснато текучество, но като че ли потоците имат характеристики, наречете ги теми. Но понеже сме толкова много, някак нещата се размиват и закономерното се губи и отстъпва място на привидния хаос.

Тази посока на мисли ме подсети за друга такава синхроничност, която бе повод за писане, разсъждения, рефлексии и пак преводи, разбира се. Част от преводите вече публикувах, но както се случва с всяко нещо, което си сътворил, свидното ми умотворение мине не мине привлича погледа ми и нямам сили да го убия. Една по-щателна проверка в компютъра открива много такива осиротели отрочета. Не знам дали ще си припозная всичките, но май на това ще дам шанс за нов живот. Пускам го в първия му вариант, пожелавам ви приятно четене. Надявам се да провокира размисли и ще се радвам на коментар!

DHAMMA IN FIVE OCTAVES

1454658_10202509856211409_739176080_n

Вървиш. Пред теб има зелена поляна. И ограда. Оградата е тухлена. Можеш да преминеш през нея, можеш и да останеш и да си полегнеш на поляната. Отвъд оградата няма миризми, няма цветове, няма звуци, няма топло и студено…

Това е откъс по памет от едно сугестивно упражнение за затварянето на сетивата. В будизма ги наричаме шестте сетивни врати. Като шестата е най-важната – умът. Когато имаме будно внимание, осъзнатост, знаем какво влиза и какво излиза през тези врати. Не можем да си позволим да ги оставим широко отворени. Защото тогава ще сме подвластни на всякакви стимули.

Творбата е задание по композиция на по-малката ми дъщеря.

Творбата е задание по композиция на по-малката ми дъщеря.

Но да се върнем на оградата… И Аджан Ча.

Когато говорим за Дамма, трябва да разберем, че нашите мнения са едно, а Даммата съвсем друго нещо.
А относно практиката, започнете, като установите каква издръжливост имате и после съзерцавайте. Съзерцавайте заниманията си, приливите и отливите си. Съзерцавайте какво се готвите да правите. Каквото и да се надигне, Будата ни кара да познаваме всичко наоколо. От която и посока да идват нещата, той ни кара да опознаем всичко наоколо. Ако знаем всичко около себе си, каквото и да ни дойде отсам, ще го видим. Каквото и да ни дойде оттам, ще го видим. Правилното ще го познаем. И неправилното ще го познаем. Щастието ще познаем. Радостта ще познаем. Ще знаем всичко наоколо. Но умовете ни, когато съзерцават, не са навсякъде. Знаем само тази страна, но оставяме другата широко отворена. Това е като да сложим ограда на поле или къща, но не от край до край. Ако я сложим само от тази страна, крадците ще дойдат от другата, от онази, където не минава оградата. Защо така? Не сме затворили портата. Оградата ни още не е добра. Нормално е всички да дойдат при този отвор. И ние отново съзерцаваме, добавяме още ограда, затваряме повече. Вдигането на ограда означава установяване на внимание (осъзнатост) и непрекъсната будност. Ако го направим, Даммата никъде другаде няма да иде. Ще дойде право тук. Добра и лоша, Даммата, която трябва да видим и познаем, ще се надигне точно тук. А това, което не ни трябва да знаем, на този етап го пускаме да си иде. Не си губим времето с гредите, които още нямаме сили да вдигнем. Почакайте да се сдобием с трактор, преди да се опитваме да ги вдигнем. Засега се съсредоточете върху нещата, които можете да вдигнете. Задръжте се на тях, използвайки издръжливостта си, малко по малко.
Ако неотклонно се придържате към това, щастливите настроения и тъжните такива, желаните и нежеланите, ще влязат направо в заграденото. Тогава ще ги наблюдавате.
Вашите настроения и грижи са едно, а умът съвсем друго. Те са две съвсем различни неща. Обикновено, като ни връхлети настроение, от онези, които харесваме, ние се втурваме след него. Ако е от тези, които не харесваме, му обръщаме гръб. Като стане така, ние не виждаме ума си. Само тичаме след настроенията си. Настроението си е настроение, умът си е ум. Трябва да ги разделите, за да видите какво е умът и какво настроението.
Както когато седи неподвижно: Изпитваме лекота. Но ако някой дойде и ни обиди, ние хукваме след настроението. Оставили сме мястото си. Умът, който бива заблуден от настроението, хуква по него. Ние ставаме хора на настроенията си, хора в услуга на поривите си.
Трябва да разберете, че всичките ви настроения са лъжи. В тях няма нищо истинско. Те са далече от ученията на Буда. И всичко, което правят, е да ни лъжат за всичко от каквото и да е естество. Будата ни учел да медитираме, за да видим тяхната истина — истината за света.
Светът е нашите настроения, нашите заетости. Нашите заетости са светът. Ако не сме запознати с Даммата, не сме запознати с ума, не сме запознати със заетостите си, ние се вкопчваме в ума и неговите заетости и ги смесваме. „Ох! Умът ми не изпитва лекота.” Сякаш имате много умове и всичките се вълнуват. Всъщност случаят не е такъв. Вие нямате много умове. Имате много настроения и заетости. Ние не сме запознати със собствения си ум и затова тичаме след това, което ни занимава. Ако седите и медитирате така, нещата просто ще препускат нататък.
Будата ни учел да гледаме нещата точно там, където се надигат. Надигнат ли се, те не остават. Те се разпускат, отминават. Разпускат се и се надигат. Надигнат ли се, после отминават, разпускат се – но ние не искаме да е така. Когато умът е тих, ние искаме да остане тих. Не искаме да се вълнува. Искаме да ни е леко. Нашите мнения са в разрез с истината. Будата ни учел първо да огледаме нещата от всички страни. Само тогава умът ще е действително тих и неподвижен. Докато не знаем тези неща, докато не разберем настроенията си, ще бъдем хора на настроението. Ние си приписваме настроенията си. Това се превръща в инат и горделивост.
Когато видим това да се случва, Будата ни казва да насочим вниманието си в съзерцание именно натам: „Този вид мислене е мислене, този вид знаене е знаене, когато нещата са такива, са такива.” Казвайте си, че тези неща просто следват собствената си природа. Такива са настроенията. Такъв е умът. Когато нещата стоят така, какво можете да направите, за да ви е леко? Съзерцавайте именно това.
Ние не искаме нещата да са такива, това е причината за нашето неразположение. Където и да бягате от тези неща, те си остават такива. Затова трябва да разберем, че явленията са такива, каквито са, и толкова. Това е истината. Казано простичко, това е Будата, но ние не го виждаме там. Мислим си за Девадатта (сияйни същества, ангели), но не и за Будата. Преходността на Даммата — преходност, страдание и не-аз: В тези неща няма нищо лошо. Те са си просто такива. Прикачаме им твърде много етикети и намерения. Когато видите този процес, това е нещо хубаво.
Казано с прости думи: Да предположим, че когато днес сядате в концентрация, умът е неподвижен. Вие си мислите: „М-м-м… Колко хубаво!” Седите си и изпитвате лекота. Това се запазва два-три дни. „М-м-м… Много ми харесва така.” И тогава, на другия ден, когато сядате да медитирате, сякаш сте седнали на мравуняк на червени мравки. Не можете да останете на едно място. Разстроени сте. И се питате: „Защо не е като предишния ден? Защо тогава ми беше така удобно?” Не можете да спрете да мислите за предишния ден. Искате да е като тогава. И именно тук се заблуждавате.
Заетостите на ума се променят. Те не са постоянни или сигурни; не са стабилни. Те просто следват своята природа. Будата ни учел да разглеждаме, че така стоят нещата. Всичко, което се надига, е завръщащо се старо. И в това няма нищо, но ние си слагаме етикети и създаваме правила за нещата: „Това го харесвам. Това не.” Каквото ни харесва, ни прави щастливи — щастливи заради делюзията: щастливи заради заблудата, а не щастливи, защото е правилно.
Когато умът е тих, Будата ни казва да не се интоксикираме от това. Когато се разсее, той ни казва да не се интоксикираме и от това. Нещата се случват по всевъзможни начини. Има събиране, изваждане, множене и делене. Така можем да пресмятаме числата, но ние искаме да има само множене, за да имаме по много от всичко. Искаме да се разминем със събирането, изваждането и деленето — но тогава сметките ни ще са глупави. Ако имахме само умножение, щяхме ли да имаме къде да поберем всичко?Ако разсъждаваме така, ще си стоим в смут. Будата казвал, че такъв вид мислене няма проникновение.
Неподвижността на ума — покоят — идва, когато сме далече от заниманията на ума. Ако не чувате за нищо, умът уляга и е неподвижен. За постигането на такава неподвижност, трябва да идете в уединение, на място, което е тихо и неподвижно. Ако можете да избягате от заетостите си, да не виждате това, да не знаете за онова, умът може да се успокои. Но това е като болест, болест като рака. Има подуване, но още не боли.Още не ни измъчва, още не боли и привидно сме добре — сякаш няма замърсявания на ума.
Такъв е умът в такива моменти. Докато стои там, е тих. Но когато излезе, види гледки и чуе звуци, това е краят. Вече не му е леко. Как можете да карате така, сами, без да виждате гледки, чувате звуци, миришете аромати, опитвате вкусове и докосвате? Къде може да идете? Никъде по света няма такова място.
Будата искал да виждаме гледки, да чуваме, да миришем, да опитваме и докосваме: горещо, студено, твърдо, меко. Той искал да сме запознати с всичко. Не искал да бягаме и да се крием. Искал да гледаме и като гледаме, да разбираме: О… Така стоят нещата.” Той казвал да култивираме разграничаване.
Как се култивира разграничаване? Будата казвал, че не е трудно — ако сме постоянни. Когато се надигне разсейване:”О, това не е сигурно. Нетрайно е.” Когато умът е неподвижен, не казвайте: „О, така е много хубаво и неподвижно.” Това също не е сигурно. Ако не ми вярвате, опитайте.
Да предположим, че обичате някоя храна и казвате: „Човече, тази храна наистина ми харесва!” Опитайте се да я ядете всеки ден. Колко месеца ще изкарате? Няма да мине много време и ще кажете: „Стига. Писна ми вече.” Разбирате ли? „Писна ми от тази храна.” Писнало ви е от това, което харесвате.
Ние зависим от промяната, за да живеем, така че просто се запознайте с факта, че всичко е нетрайно. Удоволствието не е сигурно, болката не е сигурна, щастието не е сигурно, спокойствието не е сигурно, разсейването не е сигурно. Каквото и да е, нищо не е сигурно. Каквото и да се надигне, му кажете: „Не се опитвай да ме заблудиш. Ти не си сигурно.” Така всичко губи стойността си. Ако можете да мислите така, е много добре. Нещата, които не харесвате, всички те не са сигурни. Всичко, което дойде, не е сигурно. Сякаш се опитват да ви продават разни неща, но всичко е с една цена: Не е сигурно — не е сигурно от който и да е ъгъл. С други думи, е непостоянно. Непрекъснато се движи напред – назад.
Казано простичко, това е Буда. Непостоянството означава, че нищо не е сигурно. Това е истината. А защо ние не виждаме истината? Защото не сме се взрели да я видим ясно. „Който вижда Даммата, вижда Будата.” Ако виждате нетрайността във всяко едно нещо, у вас се надига нибида: разочарование. „То е само това: нищо кой знае какво. Това е то, нищо кой знае какво.” Концентрацията в ума е – нищо кой знае какво.
Когато можете да направите това, вече не е трудно да съзерцавате. Какво и да ви занимава, можете да си кажете на ум: „Нищо работа” и всичко спира там. Всичко става празно и напусто: всичко, което е непостоянно и нетрайно. То се движи и се променя. Нетрайно е, носи страдание и е не-аз. Не е сигурно.
То е като парче желязо, което е загрявано, докато е станало червено и сияйно. Има ли точка, в която да е студено? Опитайте се да го пипнете. Ако го пипнете отгоре, е горещо. Ако го пипнете отдолу, е горещо. Ако го пипнете отстрани, е горещо. Защо е горещо? Защото цялото е едно парче нежежено до червено желязо. Къде може да има студена точка? Такова е то. И когато нещата стоят така, не е нужно да го пипаме. Ние знаем, че е горещо. Ако си мислите: „Това е хубаво. Харесва ми”, не давайте гаранция, че е така. Това е нажежено желязо. Където и да го пипнете, където и да го хванете, то всякакси незабавно ще ви изгори.
Съзерцавайте. И като стоите, и като вървите, каквото и да правите — дори когато сте в тоалетната или обикаляте за подаяния: Като се храните, не го превръщайте в кой знае какво. Когато храната излиза от другия край, не го превръщайте в кой знае какво. Защото каквото и да е, е нещо нетрайно. Не е сигурно. Не е истинно от нито един ъгъл. То е като да докоснете нажежено желязо. Не знаете къде да го пипнете, защото цялото е горещо. Затова просто спирате да го пипате. „Това е непостоянно. Това е нетрайно.” Нищо не е сигурно.
Дори нашите мисли са непостоянни. Защо са такива? Защото не са нас. Те не са наши. Те трябва да са си такива, каквито са. Те са нестабилни и нетрайни. Всичко свеждйте до това. Каквото и да харесвате, не е сигурно. Колкото и да го харесвате, не е сигурно. Каквото и да ви занимава, колкото и да ви харесва, трябва да си кажете: „Това не е сигурно. Това е нестабилно и нетрайно.” И продължавайте да наблюдавате….
Като тази чаша: Много е красива. Искате да я приберете, за да не се счупи. Но това не е сигурно. Един ден я слагате до себе си и после се пресягате за нещо и по погрешка я удряте. Тя пада на пода и се чупи. Тя не е нещо сигурно. Ако не се счупи днес, ще се счупи утре. Ако не се счупи утре, ще се счупи в другиден – защото е чуплива. Учим се да не отдаваме вяра на такива неща, защото те са непостоянни.
Нещата, които са непостоянни: Будата учел, че те са истината. Помислете върху това. Ако виждате, че в нещата няма истина, това е истината. Това е постоянно. Сигурно. Когато има раждане, има остаряване, болест и смърт. Това е нещо постоянно и сигурно.
Какво постоянно идва от нещата, които не са постоянни. Ние казваме, че нещата не са постоянни и не са сигурни – и това преобръща всичко: То е постоянното и сигурното. То не се променя. Как е постоянно? Постоянно е с това, че нещата неотклонно стоят по този начин. Дори да се опитате да се намесите, няма ефект. Нещата си остават такива. Те се надигат и се разпускат, разпускат се и после се надигат. Това е положението с непостоянството. Така става истина. Будата и благородните му ученици се пробудили от непостоянните неща.
Когато видите непостоянството, резултатът е нибида: разочарование. Разочарованието не е отвращение. Ако изпитвате отвращение, това е погрешно. Погрешно разочарование. (Погрешно сваляне на воала на делюзията.) Това не е нашето нормално отвращение. Например, ако живеете с жена си и децата си до момента, в който ви писне от тях, това не е разочарование. Всъщност е голямо замърсяване: стиска сърцето ви. Ако бягате от такива неща, на вас ви е писнало от замърсяването. И това не е нибида. Всъщност е тежко замърсяване, но ние го мислим за разочарование.
Да предположим, че сте добри към хората. Каквото и да имате, искате да им го дадете. Вие им съчувствате, виждате, че са прекрасни и мили, и добри към вас. Сега замърсяванията идват от другата страна. Внимавайте! Това не е добрина чрез Даммата, това е егоистична добрина. Вие искате нещо от тях, затова сте мили.
Същото е и с разочарованието. „Писна ми от това. Няма да стоя повече. До гуша ми дойде.” Това изобщо не е правилно. И е голямо замърсяване. Разочарование е само на думи.
Разочарованието на Буда е нещо друго: оставяме нещата така, пускаме ги. Не ги убивате, не ги биете, не ги наказвате, не сте мили с тях. Просто ги оставяте. И така – с всичко. Така трябва да бъде. Само тогава можете да кажете, че умът ви е пуснал (let go) всичко, че е отпуснат, че е празен: празен от прилепяне, празен от вкопчване и привързване.
Празнотата не означава, че никой не съществува. Или като тази чаша: Не е като да не съществува за нас или да казваме, че е празна. Термосът съществува, хората съществуват, всичко съществува, но тези, които знаят, чувстват в сърцето си, че тези неща са истина, не са сигурни и просто следват своите условия: Те са дамми, които се надигат и отминават (разпускат се), и това е всичко.
Вземете този термос: Ако го харесваме, той не реагира и не казва нищо. Харесването е от наша страна. Дори да го мразим и да хвърлим в гората, той пак не реагира. Не ни откликва. Защо? Защото такава е природата на нещата. Харесването или нехаресването идват от нашето привързване. Ние виждаме това като добро или недобро. Виждането, че е добро, ни свива сърцето. Виждането, че не е добро, пак ни свива сърцето. И двете състояния са замърсяване.
Затова не трябва да бягате от такива неща. Просто разберете този принцип и продължавайте да съзерцавате. Това е цялата философия. Умът ще види, че нещата не са кой знае какво. Те са си просто такива. Ако ги мразим, те не реагират. Ако ги харесваме, те пак не реагират. Опитайте се да видите нещата по този начин.
Така е и с тялото, така е и с ума, така е и с настроенията и заниманията, с които правим контакт: Виждайте ги като нетрайни, неудовлетворителни и без-азови. Те са си просто такива. А ние страдаме, защото не ги искаме такива. Искаме неща, които просто не можем да имаме.
Следва продължение…

Provenance:
©2011 Metta Forest Monastery.

Transcribed from a file provided by the translator.
This Access to Insight edition is ©2011–2012.
Terms of use: You may copy, reformat, reprint, republish, and redistribute this work in any medium whatsoever, provided that: (1) you only make such copies, etc. available free of charge; (2) you clearly indicate that any derivatives of this work (including translations) are derived from this source document; and (3) you include the full text of this license in any copies or derivatives of this work. Otherwise, all rights reserved. For additional information about this license, see the FAQ.
How to cite this document (one suggested style): “In the Shape of a Circle”, by Venerable Ajahn Chah, translated from the Thai by Thanissaro Bhikkhu (Geoffrey DeGraff). Access to Insight, 24 September 2011,http://www.accesstoinsight.org/lib/thai/chah/shapeofacircle.html . Retrieved on 24 February 2012.

Иска ми се да пиша за това. Чудя се колко от приятелите ми ще го прочетат и после ще ме махнат от „приятели”. Все едно. Ще споделя моя скромен опит с масовите психози или с психологията на тълпата.

Ще си позволя да започна с Хитлер – любимец на младите, интелигентни неонационали. Защо им е любим, не знам. Да, не е убивал кучета, убивал е евреи. На килограм. И по-страшното е, че цяла Германия го е знаела. И си е затваряла очите. Кога е било нормално да убиваш хора в камери? Никога. Но ако заедно сме в масовата психоза, просто не мислим за това. По-лошото е, че целият свят е знаел. И пак така – всички държавни глави са си мълчали. Докато опасността не почукала на вратите им.

Толкова за Хитлер и за изключително интелигентния германски народ – казвам го без капка ирония. Това е нацията, която даде на света съвременната философска мисъл, даде Гьоте, даде Вагнер… И лагерите на смъртта.

Преди години за първи път станах свидетел на това как функционира колективната енергия. По-скоро енергийният заряд на определена група хора. Може би тогава имах очи да го видя, вече бях ходила на курс по хипноза и знаех колко кошмарно податливи сме на сугестии. Позволете това мое малко отклонение. При така наречената повърхностна хипноза субектът влиза в хипнотичен транс от момента, в който му подаваме ръка. Всяко негово „да” задълбочава склонността му да се съгласява с нас – а „да” лесно можем да получим – ти беше на 42 години, нали? – Да. И т.н. Повярвайте, толкова е елементарно. И страшно. Колкото сме по-разсеяйни, колкото сме по-стресирани, колкото повече сме хора на импулса, на порива, на „искам да правя каквото искам пък!”, колкото сме по-мултитаскинг ориентирани, толкова по-лесни сме за внушения. Те влизат в подсъзнанието ни директно, като семенце на някаква идея – механизмът е същият като при филма „Inception” („Генезис”).

Някой тук ще каже: „Но какво общо има това с протеста ми? На мен никой не ми плаща! Аз сам го реших!” Защо? Защото има недоволство, има неудовлетворение! Ами че ние сме няколко поколения недоволни. Винаги има за какво да протестираме.

Връщам се на първата ми среща с колективната енергия. Бях на „Дондуков” от страната на английската гимназия, на тролейбусната спирка. Изведнъж от гимназията се спусна една група от 10-15 момчета, не толкова голяма, за да е като вълна, но агресията, която лъхаше от тях, накара мен и още двама-трима да се дръпнем назад. Младежите прекосиха „Дондуков” в разхвърляна формация, по диагонал, напълно блокирайки движението и се нахвърлиха върху едно, повтарям едно, момче, на отсрещната спирка. Насрещният трамвай ги скри от погледа ми. Когато трамваят тръгна, видях един колега от дублажа – мъж в разцвета на силите си, който активно се намеси и спря малките побойници. Защото макар и агресивни и плашещи дангалаци, те все още бяха деца на по 15-16 години.

Дълго разсъждавах върху това, което усетих. То просто размести въздуха, избута нас, наблюдателите, и се развихри, за да намери своята изява в сблъсъка.

Доста по-късно във времето отидох на един протест срещу шистовия газ. Протестът отговаряше на принципите ми – вкарването на химикали в земята беше като инжектиране на ваксини в едно човешко същество. А аз съм холистик. И тъй… отидох, исках пак да усетя този заряд. Господи, колко беше силен! Крачехме в студения ден по „Славейков”, а от високоговорителя звучеше „Хубава си, моя горо”. Протестът свърши своята работа, защото властимащите тогава обичаха тълпата да ги харесва – сиреч ние. На този протест бяхме такива едни – хипарливи, малко био, малко „Слънце и Луна”, малко еко… знаете имиджа. Последва още един протест – много активно се включих. Някой искаше да ни отнеме интернет свободата.

Леко увличайки се по астрологията, четох някъде за „Урановите неволи” на големите групи хора, които наистина искаха да правят флашмоб след флашмоб, просто за да са заедно, за да се усещат, за да бъдат силни, за да БЪДАТ.

Флашмоб след флашмоба, майно льо…

Какво се случва сега? Не знам, не го разбирам. Имам личен проблем вкъщи – той започна по едно и също време с протеста (буквално). Домът ми е лазарет, нямам никаква опция да изляза на улицата. В интерес на истината излязох – на протеста след първия спонтанен такъв срещу Пеевски. Пак исках да усетя въздуха по софийските улици. Това не може да ми го каже никой блогър, политолог, социолог или който и да е -лог. Лично е. Или се идентифицираш, или не. Така се случи, че не видях познати лица. Видях такива като мен, леко смръщени, със скръстени ръце, наблюдаващи, не-викащи. Имаше и други – една прекрасна двойка – момичето с чудна дълга рокля, запомнящ се цвят, момчето – и то такова едно, изваяно. Стояха като за снимка. Имаше и био-семейства – с дечица, пишещи разни неща по плакати. Обичам децата, умилително е. Видях горда майка, от онези, които сигурно са излезли и за Иракли, те имат своя облик, знаете го.

Не. Не беше моят протест. Всъщност аз нямаше за какво да протестирам – бях доволна от живота си, обичах, бях обичана, имах работа – не кой знае колко добре платена, но пък избрана от мен. На този период от живота си знаех и знам, че това, което се случва сега е плод на моето лично вчера. Моите спонтанни реакции никога не са мъдри. За жалост, с всички ни е така. Ние имаме отговорности и приоритети и абдикирането от тях е само такова – „абдикиране”. Дали общонародните веселия – защото на такива приличат, ще променят нещо, освен да ни накарат да се почувстваме част от цялото? Разбира се, това не е малко. И знам, че никой от моите интелигентни приятели не иска да се чувства манипулиран или инструмент в изпълнението на нечии цели. Но ти, мой интелигентни приятелю, къде ще си, ако имаш болен на легло вкъщи? На протеста да гледаш хубавите синхронни танци на някаква група, да пиеш кафе, да се къпеш в адреналина от случващото се? Или ще си до грижата си? Какво те кара да излезеш в събота вечерта на протест? Дали ако има вечеря на свещи с любим човек, от който в стомаха ти пърхат пеперуди, ще нахлупиш баретата на революцията и ще излезеш на площада? Това са само разни въпроси… И само хладината на осъзнатостта може да ни даде отговорите.

compassionbg

MN 10

Satipatthana Sutta (Сатипатана Сутта): Основи на Осъзнатостта

Преведено от Пали от Thanissaro Bhikkhu. Access to Insight, 11 октомври 2010 г.

Чувал съм, че един път Благословеният пребивавал в страната Куру. В страната на Куру има град, наречен Каммасадамма. Там Благословеният се обърна към монасите: „Монаси“.

„Многоуважаеми“, отговориха монасите.

Благословеният каза така: „Това е прекият път за пречистването на съществата, за преодоляването на скръбта и риданията, за изчезването на болката и нещастието, за постигане на правилния метод и за реализирането на Нибана – с други думи четирите основи на осъзнатостта. Кои четири?

Тук (в това учение) монахът остава фокусиран върху тялото в самото тяло [1] – пламенен, бдителен и осъзнат – отхвърляйки алчността и нещастието спрямо света. Той остава фокусиран върху усещанията… ума… умствените качества в самите умствени качества – пламенен, бдителен и осъзнат – отхвърляйки алчността и нещастието спрямо света.

А. Тяло

А как монахът остава фокусиран върху тялото…

View original post 3 140 more words

We have a choice, by Corrado Pensa.

„Може да сме в ситуация, когато през ума ни се стрелва една мисъл: „Стой! Мога да съм осъзнат в тази ситуация, нали?” И после продължаваме в пълна, безусловна забрава. Но сме имали този проблясък. И това е нещо ново. Това е нещо, което не се е случвало преди. То е като нова енергия, която протича в нас.

Peaceful Awareness by D. T. Suzuki.

Голямата земя, чиста от всяка прашинка.

Чии очи не ще се пробудят за нея?

Първо се отнасям по уханните треви.

После се връщам след падащия цвят.

Мършав жерав, кацнал на зимно дърво.

Дементна маймуна, ридаеща на древен камък.

Умът на Чоша граници не знае.

Кашляй! Кашляй!

Човекът, за разлика от животните, минава от „това, което просто функционира (ноема, или обектът на мисълта)” към „това, което разпознава (ноезис, или интелектуалното познание); този процес се нарича „от това, което функционира, към това, което знае” [във философията на Нишида]. Когато „това, което функционира” стане съзнателно за себе си [като обект], тогава става „това, което знае”’.