Архив

Tag Archives: прозрение

САМО ЕДНО ДИХАНИЕ

Тази сутрин разговарях с Почитаемия Субато и той ми сподели, че така и не е развил анапанасати – осъзнатост върху дишането. Аз го попитах: „А можеш ли да проследиш едно вдишване?” Той отвърна: „О, да.” „А можеш ли да проследиш едно издишване?” И той отвърна: „Да.” „Е, това е!” – рекох аз.
Практиката не е нищо повече. Но човек има нагласата да очаква да развие някаква специална способност за навлизане в някакво специално състояние. И понеже не го правим, си мислим, че не го можем.
Но духовният живот минава през отречението, през освобождаването, през пускането, а не през постигането и придобиването. Дори джаните са освобождения, а не постигания. Оставайки все повече и повече неща, пускайки все повече и повече, състоянията на джаните* идват естествено.
(*джана: това са изфинените състояния на съзнанието, които се преживяват по време на медитативна вглъбеност)

Отношението е най-важно. За да практикува анапанасати, човек насочва вниманието си върху едно вдишване, като е осъзнат от началото му до края. Едно вдишване, толкова. И после същото се прилага за издишването. Това е съвършеното постигане на анапанасати. Осъзнатостта само за толкова малко е резултат от концентрацията на ума посредством постоянно внимание върху дъха. От началото до края на вдишването, от началото до края на издишването. Отношението е винаги на пускане (letting go), на непривързване към някакви идеи или чувства, които се надигат, така че винаги сте напълно свежи за следващото вдишване, а после и за следващото издишване. Нищо не пренасяте. Това е път на освобождаване, на оставяне, на пускане, а не на постигане и придобиване.
Опасностите в медитативната практика са навикът да се вкопчваме в неща, да се вкопчваме в състояния; така че концепцията, която е най-полезна, е тази за пускане, а не за придобиване и постигане. Ако днес кажете, че вчера сте имали супер медитация, абсолютно фантастична, такава, за каквато винаги сте мечтали, и днес се опитате да постигнете същото прекрасно преживяване като вчера, но станете по-неспокойни или раздразнителни от всякога – какво е това? Защо не можем да получим каквото искаме? Защото се опитваме да постигнем нещо, което помним, а не работим с нещата, такива, каквито са, както се случват в момента. Правилният подход е този на осъзнатост, на поглед върху начина, по който стоят нещата сега, а не на спомняне на вчера и опити да се достигне състоянието от тогава.
Първата година, когато медитирах, нямах учител. Бях в едно кути* в Нон Кай за около десет месеца и имах всякакви сияйни прозрения. Бидейки сам десет месеца, без да говоря с никого, без да ходя никъде, всичко се беше успокоило и мислех, че съм напълно просветлен човек, арахант. Бях сигурен в това. По-късно разбрах, че не съм.
(*кути – много просто обзаведена дървена колиба, която служи за жилище на монах или монахиня)

Помня, че въпросната година Нон Кай бе застигнат от глад и нямахме много за ядене. Страдах от недохранване и си мислех: „Може би недохранването е отговорът. Дали да не се оставя на пълен глад…” Бях толкова слаб, че ушите ми започнаха да се цепят. Когато заспивах, после трябваше да си отлепям клепачите – залепваха от онези секрети, които ви излизат, когато не сте добре.
Един ден един канадски монах ми донесе три консервни кутии с мляко. В Азия имат едно консервирано подсладено мляко, което е много вкусно. Той ми донесе и нескафе, и манерка с топла вода. Направих си една чаша. Сложих си малко кафе, сипах си от млякото, добавих топла вода и започнах да пия. И направо пощурях. Беше невъобразимо вкусно. За първи път от седмици поемах нещо сладко и стимулиращо. Бидейки толкова недохранен и в такова притъпено апатично състояние, това ми подейства като петрол с високо октаново число – бам! Незабавно изгълтах напитката – не можех да се спра, и успях да изпия и трите кутии с мляко и голяма част от кафето. И умът ми излетя в открития космос, или поне така ми се струваше. И си казах: „Може би това е тайната. Ако мога да накарам някой да ми носи кутии с мляко.”
Когато на следващата година отидох в Уат Па Пон, не спирах да си мисля: „Имах такива прекрасни преживявания в Нон Кай. Имах всички онези удивителни видения и фантастични пространствени преживявания и сияйни прозрения, и тогава сякаш разбирах всичко. И дори си мислех, че съм арахант.” През първата година в Уат Па Пон почти нищо не ми се случи. Непрекъснато се опитвах да направя нещата, които правех в Нон Кай, за да получа онези изживявания. Но след време дори чашите със силно кафе вече не действаха. Не получавах онова оживяване, онези фантастични пикове и сияйни прозрения, които имах през първата година. И след първата Васа* в Уат Па Пон си казах: „Това място не е за мен. Мисля да отида и да се опитам да повторя преживяното в Нон Кай.” И оставих Аджан Ча, и отидох да живея в планината Пупек в провинция Сакорн Накорн.
(*Васа: традиционните тримесечни дъждовни ритрийти, които се правят всяка година в будистките манастири. Като цяло това е време на засилено внимание върху обучението и духовните наставления)

Там, най-сетне, бях на идеалното място. Но за подаянията трябваше да се тръгне, преди да се зазори, и да се слезе от планината, което си беше доста път, след което се чакаха селяните. Те носеха храна и после трябваше обратно да изкатериш планината и да изядеш храната преди дванадесет на обяд. Това си беше сериозен проблем.
Бях с един друг монах, тайландец, и си мислех: „Много е добър.” Бях много впечатлен от него. Но когато бяхме в планината, той искаше аз да го уча на английски – много му се ядосвах и исках да го убия.
Беше район, където имаше много терористи и комунисти – в Североизточен Тайланд. Понякога над нас прелитаха хеликоптери, проверяваха ни. Веднъж дойдоха и ме замъкнаха в провинциалния град, чудеха се дали не съм комунистически шпионин.
После се разболях тежко и трябваше да ме свалят на ръце от планината. Бях притиснах в едно окаяно място от един резервоар, под тънък ламаринен покрив, в горещия сезон, с насекоми, които влизаха и излизаха от всичките ми отверстия. С кошмарна храна. Едва не умрях, като се замисля. Замалко да не оцелея.
Но именно през това време, в малката дупка с горещия ламаринен покрив, настъпи истинската промяна. Бях напълно отчаян, много болен и слаб и напълно депресиран, и умът ми пропадаше в тези адски измерения с ужасната жега и неудобството. Имах чувството, че се варя. Беше като изтезание.
Тогава дойде промяната. Изведнъж просто спрях ума си. Отказах да потъвам в тази негативност и започнах да практикувам анапанасати. Използвах дъха си, за да се концентрирам, и нещата започнаха да се променят много бързо. След това възстанових здравето си и вече беше време за следващата Васа, така че се върнах – бях обещал на Аджан Ча да се върна в Уат Па Пон за Васата – робите ми бяха целите изпокъсани и раздрани. Изглеждах ужасно. Когато Аджан Ча ме видя, избухна в смях. А аз бях толкова радостен, че съм се върнал.
Бях се опитвал да практикувам с желанието за спомените от онези прозрения. Бях забравил какви точно са били прозрения. Бях толкова привързан към идеята за практикуване по аскетичен начин – както през първата година, когато аскетизмът подейства. Тогава недохранването и самотата сякаш ми бяха дали проникновение и през следващите години се опитвах да създам условия, така че отново да получа онези фантастични прозрения.
Но следващите две или три години минаха просто така. Нищо особено не се случи. Шест месеца бях изкарал на онази планина, преди да се върна в Уат Па Пон, и реших да остана тук и да следвам прозренията, които бях получил. Едно от прозрения през първата година беше, че трябва да си намеря учител и да се науча да живея с дисциплината, наложена ми от този учител. И направих именно това. Дадох си сметка, че Аджан Ча е добър учител и имаше добър стандарт за монашеска дисциплина, затова останах при него. Прозренията от онази година бяха верни, но се бях привързал към спомена.
Хората много се привързват към всички тези специални неща, като медитативни ритрийти и курсове, където всичко е под контрол и всичко е организирано, и има пълна тишина. Макар да имате прозрение, рефлективността не винаги присъства, защото човек предполага, че за да има тези прозрения, трябва да има онези условия.
Всъщност прозрението е повече въпрос на живот в прозрение. Не е като да получавате прозрения от време на време, а все повече, докато разглеждате Даммата, всичко става проникновено. Гледате живота проникновено сега, докато ви се случва. В момента, в който помислите, че ви трябват специални условия, без да го осъзнавате, ще си създадете всякакви сложности около практиката.
Така аз развих пускането: да не се занимавам с постигане или добиване на нещо. Реших да осъществявам малки постижения като това да бъда малко по-търпелив, малко по-смирен, малко по-щедър. Реших да развия това, а не да се отклонявам в опити да контролирам или владея околната среда с намерението да достигна някакъв екстаз. Посредством рефлексия стана очевидно, че привързването към прозренията е било проблемът. Прозренията си бяха истински, но имаше привързване към спомена.
Тогава дойде прозрението `да се откажеш, да пуснеш всичките си прозрения. Не се привързваш към тях. Пускаш всички прозрения, които ти идват, пускаш ги да си отидат, иначе стават спомени, а спомените са условия на ума и ако се привържеш към тях, могат да те доведат само до отчаяние.
Във всеки един момент нещата са такива, каквито са. С анапанасати, едно вдишване в този момент протича така. Не е каквото е било вдишването вчера. Не мислите за вчерашното вдишване и за вчерашното издишване, докато правите това сега. Вие сте изцяло с него, такова, каквото е – установете това. Рефлективната способност е основана на установяването на осъзнатостта върху нещата в момента, сега, а не върху някаква идея какво бихте искали да получите и после да се опитвате да го получите тук и сега. Опитът да докарате блаженото чувство от вчера тук и сега означава, че не сте наясно какво е сега. Не сте в сега. Дори с анапанасати, ако практикувате с надеждата да постигнете резултата от вчера, правите невъзможно получаването на какъвто и да е резултат.
Миналата зима Почитаемия Випаси медитираше в светилището и някой издаваше доста разсейващи шумове. Когато говорих с Почитаемия Випаси за това, бях изключително впечатлен, защото той сподели, че първоначално се раздразнил, но после решил, че шумовете ще са част от практиката. Той отворил ума си към медитативната зала с всичко в нея – шумовете, тишината, всичко. Това е мъдрост, нали? Ако шумът е нещо, което можете да спрете – като тропането на вратата от вятъра – идете и я затворете. Ако е нещо, върху което имате контрол, можете да направите това.
Но за по-голямата част от живота нямате контрол. Нямате право да искате всичко да се умълчи за „моята” медитация. Когато има рефлективност, вместо да имате малък ум, който трябва да има пълна тишина и специални условия, имате голям ум, който може да поеме всичко: шумовете, разсейванията, тишината, блаженството, неспокойството, болката. Умът е всеобхващащ, а не специализиращ се върху определено настройване на съзнанието. Тогава развивате пластичност, защото можете да концентрирате ума си.
Именно тук е необходима мъдрост за истинското развитие. Именно чрез мъдрост го развиваме, а не чрез воля или контролиране и манипулиране на средата и условията в нея – като махаме нещата, които не искаме и опитвайки се да се нагласим така, че да последваме желанието за постигане и придобиване.
Желанието е коварно. Когато осъзнаваме, че намерението ни е да постигнем някакво състояние, това е желание, нали? Така че го пускаме. Ако седим тук дори с желанието за постигане на първа джана, разпознаваме, че самото желание ще е нещото, което ще възпрепятства изпълнението. Затова пускаме желанието, което означава не да спрем да правим анапанасати, а да променим отношението си.
Какво можем да направим сега? Да развием осъзнатост върху едно вдишване. Повечето от нас могат това; повечето човешки същества имат достатъчно концентрация да се концентрират от началото на вдишването до края му. Но дори ако концентрацията ви е толкова слаба, че не можете да стигнете до края, няма проблем. Ще стигнете поне до средата. Това е по-добре, отколкото напълно да се откажете или изобщо да не опитате, нали? Защото поне събирате ума си за една секунда и това е началото: приучвате се да събирате ума си около едно нещо като дъха и да го задържате в продължение на едно вдишване, ако не на цяло, то на половин вдишване, или на четвърт, или на колкото, толкова. Поне сте започнали и трябва да се опитвате да развивате ум, който се радва да е способен дори на толкова, а не да се критикувате, че не сте постигнали първа джана или четвърта.
Ако медитацията се превърне в поредното нещо, което трябва да правите, и се чувствате виновни, че не изпълнявате очакванията си, ще започнете да се насилвате без яснотата за това какво правите. Тогава животът става доста печален и потискащ. Но ако приложите това вещо внимание в ежедневния живот, ще намерите голяма част от ежедневието си приятна – което може и да не забележите, ако се оплетете в компулсии и обсесии. Ако действаме с компулсивност, това се превръща в товар, в досадно мелене. И тогава се влачим да правим това, което трябва да правим, по един неосъзнат и негативен начин. Но когато сме сред природата – сред дърветата и в полето, и имаме това време за ритрийт – можем да седим или да вървим; нямаме кой знае какво да правим. Сутрешните напеви, вечерните напеви, могат да са изключително приятни, когато се отворим за тях. Хората ни носят храна. Храненето е нещо прекрасно. Хората ядат осъзнато и мълчаливо. Когато го правим по навик или компулсивно, се протака. И много неща, които сами по себе си са приятни, вече стават неприятни. Не можем да им се наслаждаваме, когато подхождаме с компулсивност, необмислено и с амбиция. Това са движещите сили, които унищожават радостта и чудесата в живота ни.
Задържането на вниманието върху дишането развива осъзнатост, но когато се изгубите в мисли или неспокойство, пак не е проблем. Не се насилвайте. Не бъдете роб, не се наказвайте с камшик, не бъдете зли към себе си. Водете се, насочвайте се, приучвайте се, но не се насилвайте. Нибана е неуловимо реализиране на не-вкопчване. Не можете да се вкарате насила в Нибана.Това е сигурният начин никога да не се получи. Нибана е тук и сега, така че ако насилвате към нея, всъщност се отдалечавате, минавате през нея.
Понякога е особено тежко да изгорим привързаностите в ума си. Светият живот е холокост, пълно изгаряне, изгаряне на аза, на невежеството. Диамантът е символ на чистотата, която излиза от холокоста; нещо, което е минало през такива пламъци, че всичко, което е останало, е чистота. Затова в живота ни тук трябва да я има тази готовност да изгорим себепредставите, самоопределенията, становищата, желанията, неспокойството, алчността, всичко, напълно, така че да не остане друго освен чистота. И тогава, когато има чистота, няма никой, нищо, има я онази „такова-тост”.
Пуснете и нея. Все повече и повече пътят е в простото бъдене тук и сега, в бъдене с нещата, такива, каквито са. Няма къде да се ходи, няма какво да се прави, няма какво да се става, няма какво да се премахва. След холокоста не е останало и невежество. Има чистота, яснота и интелигентност.

Из „Така стоят нещата“, Аджан Сумейдо

Advertisements

ЕСТЕСТВОТО НА ДАММА – Първа част

Понякога, когато плодното дръвче цъфти, духва ветрец и пръсва цветовете по земята. Някои пъпки остават и израстват в малки зелени плодове. Духва вятър и някои от тях също падат! Други остават и се превръщат в плодове или почти узряват, някои дори напълно узряват, преди да паднат.
Така е и с хората. Като цветовете и плодовете на вятъра, и те падат в различни етапи от живота си. Някои хора умират, докато още са в утробата, други – броени дни след раждането. Някои хора живеят няколко години и умират, без да достигнат зрялост. Мъже и жени умират в младостта си. Други пък достигат зряла старческа възраст, преди да умрат.
Когато разсъждавате за хората, разглеждайте природата на плода и на вятъра: и двете са много несигурни.
Тази несигурна природа на нещата може да се види и в монашеския живот. Някои хора идват в манастира с намерение да се ръкоположат, но размислят и си тръгват, дори с избръснати глави. Други стават послушници и тогава решават да си тръгнат. Някои приемат духовен сан само за Дъждовните Васи, после се отказват. Също като плод на вятъра – всички са безкрайно несигурни!
Нашите умове също са такива. Надига се мисловно впечатление, придърпва ума и той пада – също като плод.
Буда разбирал несигурната природа на нещата. Той наблюдавал явлението с плода на вятъра и разсъждавал върху монасите и послушниците, които били негови ученици. Открил, че и те в същността си имат същата природа – несигурна! И как може да е иначе? Това е положението на всички неща.
Така човек, който практикува с осъзнатост, не се нуждае от някой, който да го съветва и поучава, за да може да вижда и разбира. Пример е случаят с Буда, който в предишен живот бил цар Махаджанака. На него не му се наложило да учи много. Просто наблюдавал едно мангово дърво.
Един ден, докато се разхождал с министрите си, от гърба на слона той зърнал мангови дървета, натежали от зрели плодове. Преценявайки, че не бива да спира разходката, той решил по-късно да се върне и да си откъсне. Откъде да знае, че министрите му, които вървели отзад, алчно ще оберат всички плодове? Че ще използват прътове, за да ги свалят на земята, трошейки клоните и разкъсвайки листата?
Вечерта, завръщайки се в манговата горичка, царят, който вече предвкусвал сочната наслада от мангото, открил, че не са останали плодове. Нито един! И не само това, но клоните и листата били потрошени и обрулени.
Царят, огорчен и разстроен, зърнал едно мангово дърво, чийто клони и листа били здрави. Почудил се защо. И осъзнал, че просто дървото няма плодове. Ако едно дърво няма плодове, никой не го закача и клоните и листата му остават здрави. Този урок го занимавал по целия път на връщане към двореца: „Неприятно е, смущаващо и трудно, да бъдеш цар. Това изисква непрекъсната грижа за всички поданици. Ами ако има опити за нахлуване и нападение на царството?” Царят не намирал покой. Дори в съня си бил обезпокояван от кошмари.
Отново видял в ума си манговото дърво без плодове със здравите клони и листа. „Ако станем подобни на това мангово дърво,и нашите листа и клони ще останат неувредени.” – мислел си той.
Седнал в покоите си и медитирал. Накрая решил да стане монах, вдъхновен от урока на манговото дърво. Сравнил себе си с него и заключил, че ако човек не са въвлича в светските дела, ще бъде истински независим, свободен от тревоги и трудности. Умът би бил необезпокояван. Разсъждавайки така, той станал монах.
От тогава, където и да идел, когато го питали кой е неговия учител, той отговарял: „Едно мангово дърво.” Не му трябвали други поучения. Манговото дърво било причината за неговото Пробуждане за Опанайко-Дамма (Opanayiko-Dhamma) – учението, което водело навътре. С това Пробуждане той станал монах, който имал малко грижи, задоволявал се с малко и се радвал на уединението. С отказа от царския статут, умът му намерил покой (мир).
В тази история Буда бил Бодхисатта, който постепенно развивал практиката си. И ние, както Буда като цар Махаджанака, трябва да се оглеждаме и да наблюдаваме, защото всичко на този свят е готово да ни учи.
Дори с малко интуитивна мъдрост ще можем ясно да прозрем закономерностите в света. Ще разберем, че всичко в света е учител. Дърветата и лозите могат да разкрият истинската природа на реалността. Имаме ли мъдрост, не е нужно да питаме или да учим. Природата може да ни научи достатъчно, за да станем просветлени, както цар Махаджанака, защото всичко спазва пътя на истината. Не се отклонява от нея.
Свързани с мъдростта са владеенето и сдържаността, които могат да доведат до по-нататъшно прозрение в закономерностите на природата. По този начин ще стигнем до разбирането на абсолютната истина, че всичко е „анича-дукка-анатта”. Вземете дърветата, например. Всички дървета по земята са еднакви, са Едно, когато ги наблюдаваме през реалността на „анича-дукка-анатта”. Първо възникват, после израстват и зреят, непрестанно се променят, докато накрая не умрат, както става с всяко дърво.
По същия начин хората и животните се раждат, растат и се променят в годините, докато накрая не умрат. Множеството промени, които се случват по време на този преход от раждане към смърт, показват Пътя на Дамма. А именно, че всички неща са нетрайни и разлагането и разпадът са тяхно естествено условие.
Ако имаме яснота и разбиране, ако изучаваме с мъдрост и осъзнатост, ще видим Дамма като реалност. Така ще виждаме хората в непрестанно раждане, промяна и умиране. Всеки е обект на цикъла живот-смърт и именно заради това всеки във вселената е като Едно същество. Съответно, виждайки едного ясно и отличително е същото като да видиш всеки друг по света.
По същия начин всичко е Дамма. Не само нещата, които виждаме с физическото си око, но и нещата, които виждаме в умовете си. Поражда се мисъл, после се променя и си отива. Това е „намма дамма”, просто ментална импресия, която се надига и отминава. Това е истинската природа на ума. И като цяло, това е благородната истина на Дамма. Ако човек не гледа и не наблюдава по този начин, значи не вижда! Ако човек вижда, ще има мъдростта да слуша Даммата така, както е представена от Буда.

Къде е Будата?
Будата е в Даммата.
Къде е Даммата?
Даммата е в Будата.
Тук и сега!
Къде е Сангата?
Сангата е в Даммата.

Буда, Дамма и Санга съществуват в умовете ни, но трябва ясно да го видим. Някои хора подхождат лековато – „А, да, Буда-Дамма-Санга, те са в ума ми.” Но практиката им не е правилна. Тогава Буда-Дамма-Санга няма да бъдат намерени в ума им, защото „умът” първо трябва да стане ум, който знае Дамма.
Стигайки до този етап, ще знаем, че на света има истина и е възможно да практикуваме за разбирането й.
Например, „нама дамма”, чувствата, мислите, въображението, и т.н., всичките са несигурни. Когато се породи гняв, той нараства, променя се и накрая изчезва. Щастието също се поражда, расте, променя се и накрая изчезва. Те са празни. Те са нищо. Това е положението при всички неща, било то ментални или материални. Вътрешно имаме това тяло и ума. Външно имаме дърветата, лозите и всички други неща, които ни показват този универсален закон на несигурността.
Дали е дърво, планина или животно, всичко е дамма. Къде е тази Дамма? Казано простичко, това което не е Дамма, не съществува. Дамма е природата. Това се нарича „сача дамма” (Sacca Dhamma), истинската Дамма. Ако човек вижда природата, вижда Дамма. Ако вижда Дамма, вижда природата. Гледайки природата, човек познава Дамма.
Каква е ползата от много учене, когато абсолютната реалност на живота във всеки негов момент, във всяко негово действие, е безкраен цикъл на раждания и смърти? Ако сме осъзнати и будни – във всички пози (седеж, стоеж, ходене, лежане), тогава себепознанието е готово да се роди – а именно, знаенето на истината за Дамма, вече съществуваща тук и сега.
В настоящето Будата, истинският Буда, още живее. Той е самата Дамма – „Сача Дамма”. И „Сача Дамма” – това, което ни прави Буда, още съществува. Никъде не е избягало! То поражда две Буди – един в тялото и един в ума!
„Истинската Дамма” – казал Буда на Ананда, „може да се осъществи чрез практика.” Който види Буда, вижда Дамма. Как става така? Преди не е имало Буда. Едва след като Сидхарта Готама осъзнал Дамма, тогава той станал Буда. Ако го обясняваме така, той е едно и също с нас. Ако осъзнаем Дамма, ние също ще сме Буда. Това се нарича Буда в ума, или „Нама Дамма”.
Трябва да внимаваме във всичко, което правим, защото сме наследници на всички свои добри или лоши действия. Правейки добро, жънем добро. Правейки лошо, жънем лошо. Поглеждате ежедневието си и виждате, че е така. Сидхарта Готама станал просветлен в разбирането на тази истина и това довело до появата на Буда в света. По същия начин ако всички хора практикуват в достигането на тази истина, те също ще се променят в Буда.
Съответно Буда още съществува. Някои хора са много щастливи и казват: „Ако Буда още съществува, тогава мога да практикувам Дамма.” Това е правилният подход.

Дамма-беседа на Аджан Ча пред ученици от Запада в манастира Бънг Уай, 1977 г.

За опасностите от самади

Самади може да донесе много вреда или много полза за медитатора. Не може да се каже, че дава само едното или само другото. За човек, който няма мъдрост, е вредно, но за човека с мъдрост може да е от голяма полза и да доведе до прозрение.
Това, което може да навреди на медитатора е вглъбеното самади (джана), самади на дълбокото, непрекъснато спокойствие. Това самади носи голям покой (мир). Когато има мир, има щастие. Когато има щастие, се надигат привързване и прилепване към това щастие. Медитаторът не иска да съзерцава нищо друго, а само да се отдаде на това приятно чувство. След дълго практикуване може да се развие умение за много бързо влизане в самади. Достатъчно е да регистрираме обекта на медитацията и умът влиза в покой, и ние не искаме да излизаме от него, за да изследваме каквото и да е било. Затъваме в това щастие. Това е една опасност за практикуващия медитация.
Трябва да използваме упачара самади: Навлизаме в покоя и когато умът е достатъчно усмирен, излизаме от него и наблюдаваме външната активност. (Т.е. всеки вид сетивни впечатления. Използва се в контраст с „вътрешната неактивност” на вглъбеното самади (джана), където умът не „излиза” сред външните сетивни впечатления.)
От наблюдаването на външното със спокоен ум се надига мъдрост. Това е трудно за разбиране, защото е почти като обикновеното мислене и въобразяване. Тук, когато мисленето присъства, можем да смятаме, че умът не е спокоен, но всъщност мисленето се случва в самия покой. Имаме съзерцание, но то не нарушава покоя. Можем да подтикнем размисли с цел да ги съзерцаваме. Подтикваме ги, за да ги разследваме, а не за да има безцелно мислене и догаждане. Това е нещо, което се надига от ума в покой. Нарича се „съзнание в покой и покой в съзнание”. Ако е обикновено мислене или въобразяване, умът няма да е спокоен, а ще се вълнува. На аз не говоря за обикновеното мислене. Това е чувство, което се надига от ума в покой. Нарича се „съзерцание”. Мъдростта се ражда именно тук.
Значи може да има правилно самади и неправилно. Неправилно самади има, когато умът влезе в покой и няма никаква осъзнатост. Човек може да седи два часа, дори ден, но умът няма да знае къде е бил или какво е станало. Не знае нищо. Има покой, но нищо повече. Имаме добре наострен нож, който не си даваме грижа да използваме. Това е заблуден тип покой, защото няма много самоосъзнаване. Медитаторът може да мисли, че вече е достигнал абсолюта и не пожелава да търси нищо друго. На това ниво самади може да е враг. Не може да се надигне мъдрост, защото няма осъзнатост за правилно и погрешно.
При правилно самади, независимо какво ниво на покой е достигнато, има осъзнатост. Има пълна будност и ясна представа. Това е самади, при което възниква мъдрост, човек не може да се изгуби в него. Практикуващите добре трябва да разберат. Не можете без тази осъзнатост, тя трябва да присъства от началото до края. При такова самади няма опасност.
Може би се чудите: откъде идва ползата, как се надига мъдрост от самади? Когато е развито правилно самади, мъдростта има шанс да се надигне по всяко време. И когато окото види форма, ухото чуе звук, носът помирише мирис, езикът опита вкус, тялото усети докосване и умът възприеме ментални впечатления, във всяко едно положение, съзнанието остава с пълно познание за истинската природа на тези сетивни сигнали и не ги следва.
Когато умът има мъдрост, той не е придирчив, не избира. Във всяка поза сме напълно осъзнати за пораждането на щастието и нещастието. Пускаме ги и двете. (let go) Не прилепваме към тях. Това се нарича правилна практика, която присъства при всички положения. Този израз – „всички положения”, не се отнасят само до разполагането на тялото, а и до ума, който е осъзнат, с ясна представа за истината по всяко едно време. Когато самади е правилно развито, мъдростта се надига по този начин. Това се нарича „прозрение”, познание за истината.
Има два вида покой – груб и фин. Покоят, който идва от самади е груб. Когато умът е в покой, има щастие. Тогава умът взема това щастие за покой. Но щастието и нещастието са „ставане” и раждане. От тук нямаме изход от самсара, защото пак сме прилепнали към тях. Така че щастието не е покой и покоят не е щастие.
Другият вид покой е този, който идва от мъдростта. Тук не бъркаме покоя с щастието. Разпознаваме ума, който съзерцава и сам разпознава щастието и нещастието като покой. Покоят, който се надига от мъдростта не е щастие, а това, което вижда истината за щастието и нещастието. Няма прилепване към тези състояния, умът се издига над тях. Това е същинската цел на всяка будитска практика.
Из „Вкусът на свободата”, Ajahn Chah