Dangers Of Samadhi

За опасностите от самади

Самади може да донесе много вреда или много полза за медитатора. Не може да се каже, че дава само едното или само другото. За човек, който няма мъдрост, е вредно, но за човека с мъдрост може да е от голяма полза и да доведе до прозрение.
Това, което може да навреди на медитатора е вглъбеното самади (джана), самади на дълбокото, непрекъснато спокойствие. Това самади носи голям покой (мир). Когато има мир, има щастие. Когато има щастие, се надигат привързване и прилепване към това щастие. Медитаторът не иска да съзерцава нищо друго, а само да се отдаде на това приятно чувство. След дълго практикуване може да се развие умение за много бързо влизане в самади. Достатъчно е да регистрираме обекта на медитацията и умът влиза в покой, и ние не искаме да излизаме от него, за да изследваме каквото и да е било. Затъваме в това щастие. Това е една опасност за практикуващия медитация.
Трябва да използваме упачара самади: Навлизаме в покоя и когато умът е достатъчно усмирен, излизаме от него и наблюдаваме външната активност. (Т.е. всеки вид сетивни впечатления. Използва се в контраст с „вътрешната неактивност” на вглъбеното самади (джана), където умът не „излиза” сред външните сетивни впечатления.)
От наблюдаването на външното със спокоен ум се надига мъдрост. Това е трудно за разбиране, защото е почти като обикновеното мислене и въобразяване. Тук, когато мисленето присъства, можем да смятаме, че умът не е спокоен, но всъщност мисленето се случва в самия покой. Имаме съзерцание, но то не нарушава покоя. Можем да подтикнем размисли с цел да ги съзерцаваме. Подтикваме ги, за да ги разследваме, а не за да има безцелно мислене и догаждане. Това е нещо, което се надига от ума в покой. Нарича се „съзнание в покой и покой в съзнание”. Ако е обикновено мислене или въобразяване, умът няма да е спокоен, а ще се вълнува. На аз не говоря за обикновеното мислене. Това е чувство, което се надига от ума в покой. Нарича се „съзерцание”. Мъдростта се ражда именно тук.
Значи може да има правилно самади и неправилно. Неправилно самади има, когато умът влезе в покой и няма никаква осъзнатост. Човек може да седи два часа, дори ден, но умът няма да знае къде е бил или какво е станало. Не знае нищо. Има покой, но нищо повече. Имаме добре наострен нож, който не си даваме грижа да използваме. Това е заблуден тип покой, защото няма много самоосъзнаване. Медитаторът може да мисли, че вече е достигнал абсолюта и не пожелава да търси нищо друго. На това ниво самади може да е враг. Не може да се надигне мъдрост, защото няма осъзнатост за правилно и погрешно.
При правилно самади, независимо какво ниво на покой е достигнато, има осъзнатост. Има пълна будност и ясна представа. Това е самади, при което възниква мъдрост, човек не може да се изгуби в него. Практикуващите добре трябва да разберат. Не можете без тази осъзнатост, тя трябва да присъства от началото до края. При такова самади няма опасност.
Може би се чудите: откъде идва ползата, как се надига мъдрост от самади? Когато е развито правилно самади, мъдростта има шанс да се надигне по всяко време. И когато окото види форма, ухото чуе звук, носът помирише мирис, езикът опита вкус, тялото усети докосване и умът възприеме ментални впечатления, във всяко едно положение, съзнанието остава с пълно познание за истинската природа на тези сетивни сигнали и не ги следва.
Когато умът има мъдрост, той не е придирчив, не избира. Във всяка поза сме напълно осъзнати за пораждането на щастието и нещастието. Пускаме ги и двете. (let go) Не прилепваме към тях. Това се нарича правилна практика, която присъства при всички положения. Този израз – „всички положения”, не се отнасят само до разполагането на тялото, а и до ума, който е осъзнат, с ясна представа за истината по всяко едно време. Когато самади е правилно развито, мъдростта се надига по този начин. Това се нарича „прозрение”, познание за истината.
Има два вида покой – груб и фин. Покоят, който идва от самади е груб. Когато умът е в покой, има щастие. Тогава умът взема това щастие за покой. Но щастието и нещастието са „ставане” и раждане. От тук нямаме изход от самсара, защото пак сме прилепнали към тях. Така че щастието не е покой и покоят не е щастие.
Другият вид покой е този, който идва от мъдростта. Тук не бъркаме покоя с щастието. Разпознаваме ума, който съзерцава и сам разпознава щастието и нещастието като покой. Покоят, който се надига от мъдростта не е щастие, а това, което вижда истината за щастието и нещастието. Няма прилепване към тези състояния, умът се издига над тях. Това е същинската цел на всяка будитска практика.
Из „Вкусът на свободата”, Ajahn Chah