Архив

Tag Archives: самсара

ПРЕКОСЯВАНЕ НА ПОТОПИТЕ

Един начин да говорим за транцедентност, освобождение или както възприемате духовната пътека е използването на метафората „прекосяване на потопите”. Интересът към дълбоката промяна се провокира от чувството, че си заливан от събития, от чувството, че си потопен и дори се давиш в тревоги, задължения, напрежение. Това са „потопите”. И прекосяването им е преминаването през всичко това, за да намериш твърда почва. Нужна е малко работа, малко умение, но можем да го направим.

И така: потопите. Нашето преживяване е сблъскване и сливане на външни и вътрешни потоци от събития. Осъзнаването на нещо външно активира момент на разпознаване какво е това нещо – музикално изпълнение, стар приятел, познат вкус – заедно със степен на интерес, удоволствие или тревога, които могат да бъдат по-нататъшни катализатори за действие: да идем по-наблизо, да започнем да говорим, да преровим паметта си за още информация по въпроса. Това вътрешно преживяване нормално занимава вниманието ни до степен на задръстване, когато умовете ни добавят раздуващо количество вътрешна дейност към текущата външна информация. Умът има творчески потенциал, но това не винаги е щастливо преживяване. Понякога вътрешната дейност на анализ, теоретизиране, спомени, изследване, търсене на препратки, вземане на решения и самооценка може да достигне огромни размери. Тогава преживяването на претоварване се развива в изтощение или натиск върху живота ни, който убива спокойствието и радостта и води ума или до временна забрава посредством пиене, наркотици и развлечения, или до необходимостта от терапия, за да се справяме с ежедневието. Това е загубата на баланс, която преживяваме като заливане или давене. Проблемът не е в света или в някакъв наш хроничен дисбаланс, просто не е установена точната връзка.

От друга страна, може да сме имали преживяване на будна неподвижност, в която грижите на деня и всички тривиални вътрешни занимания са спирали или са замирали. Може да е било в присъствието на някое природно чудо или в храм, или под нощното небе, където за момент сме се почувствали възнесени. Само за минути може би нормалното ни усещане за това кои сме, усещането, базирано на движението и тревогите от цялата тази ментална дейност, е отпаднало и е било заменено от чувство за по-дълбоко дихание или дълбочина, или за сливане с вселената. В такова преживяване светът около нас се променя в място на красота или духовно присъствие. Може би сме облекли преживяването в езика на конкретна религия или сме го изтълкували като божествено откровение. Може да е дало тласък на серия по-нататъшни действия. Или може да сме осъзнали, че има и други състояния на съзнанието, освен това, което наричаме обичайно, и че нормалното аз, което преживяваме, всъщност не е фиксирано или абсолютна идентичност. За момент, без да създаваме или отхвърляме нищо, сме преживели промяна както в себе си, така и в света около нас.

Ако имаме метод за преживяване на такива промени и редовно спиране на тривиалностите, можем да изследваме това чувство на спиране и да разберем, че категорично не е нихилистично – не е забрава, а вибрираща, изпълнена с живот неподвижност. Сякаш умът сам се е нагънал и смачкал и сега се разгръща. Скритото неспокойство и напрежението, които едва сме забелязвали, защото са били толкова нормални, са спрели и с тях нормалното ни чувство за това какво сме ние и света се е променило към по-добро. Това „разгръщане” към едно по-широко и дълбоко самоусещане наричаме „трансцедентност”. Ние се променяме и с нас се променя нашия видим свят. На езика на предишната метафора, изплуваме от потопите.

Дамма: По-скоро начин, отколкото техника

Методологиите за трансцендентност са различни: медитация, молитва, набожност, йога, пост, дори психотропни наркотици. В края на краищата, най-полезни ще са тези, които могат да се интегрират в ежедневието с минимална зависимост от външни обстоятелства ли вътрешна идеология. Тогава методът ще е приложим за по-широк кръг от хора и няма да се превръща в източник на допълнително стресираща ментална дейност. Такава е духовната подредба, която Будата нарекъл „Дамма” (Дхарма – Санскр.), и която той описал като: „Пряко достъпна, необвързана със специални събития и моменти, окуражаваща интерес и широта на мисленето (а не вяра), задълбочаваща, осъществима пряко от човека посредством мъдрост (а не индуцирана от другиго). Дамма поддържа и е поддържана от практики като внимателно, рефлективно мислене, култивирана на добрина и състрадание към себе си и другите, успокояване на ума в медитация и постигане на трансцедентно разбиране за феномените, които формират и пораждат менталните ни дейности. Всички тези практики трябва да се разглеждат в светлината на Дамма – гледане на резултатите, а не придържане към някакви догматични становища.

От гледна точка на Дамма – ако умът е изцелен, укрепен и успокоен, ако вече не сме помитани и отнасяни от идеи, съмнения, планове, съжаления, сръдни и фобии – тогава можем да прекосим потопите и, ако използваме будистката метафора, да минем на „Другия Бряг”. Каквато и да е аналогията, подобна тренсцедентност означава, че нито генерираме стрес, нито сме уловени в стресови обстоятелства. Според най-обикновеното обобщение за Даммата на Буда тя представя Четирите Благородни Истини относно страданието и стреса – или дукка (думата има серия значения – от терзание до неудовлетвореност). Тези Истини представят стреса и страданието като неизбежно произтичащи от нашето човешко състояние, но като нещо, което има причина. И тази причина може да бъде елиминирана. И има Път на практики, които водят до елиминирането на този стрес.
Като всяко разгръщане, елиминирането на стреса изисква обгрижване. За да се улесни това, учението на Будата окуражава към постоянно укрепване, лекуване и пречистване на менталната дейност. За целта той е представил теми и инструкции, често пъти на групи (като „петте духовни качества” или „седемте фактора на Просветлението”) Кулминацията им е в медитативни Дамма практики, зависещи от спокоен и уединен контекст, който да подкрепя изследването на ума отблизо. Ако това беше единственият сценарий за духовна подредба на Дамма, щеше да ограничи случаите, при които подобна Дамма може да се практикува, и да стесни смисъла на Дамма до набор от медитативни техники. Но когато разглеждаме как Будата определил Дамма и широко очертал освобождението по отношение на разбиране и път за излизане от страданието и стреса, и ние трябва да използваме по-широк фокус като по-обща основа за Дамма – такава, каквато да отговаря на контекстите и енергиите на нашия активен живот. Съответно, наборът от инструкции, наречени „парами”, или „парамита”, е станал първостепенен в своята полезност и ежедневна приложимост. Изразите „парами”, или „парамита”, носят смисли като „напредвания”, или „съвършенства”, и се отнасят до култивирането на полезни и вещи намерения и действия през деня.

Ежедневни съвършенства

Причината да се формира този набор няколко години след умирането на Будата се дължала на факта, че будисти започнали да ръзсъждават защо на света се появил този човек, който превишавал всички други по дълбочина и обхват на мъдростта си. Много от учениците му развили качества, проявени и от Будата, и също преминали на Другия Бряг, но никой не доближил Будата по отношение на дълбочина, всеобхватност и многостранност в представянето на Дамма. И, за разлика от своите ученици, той реализирал Пътя без учител. Хората си рекли, че този уникален човек трябва да е наследил огромен запас от сили и добродетели в процеса на много животи. Били създадени истории и легенди, за да опишат този процес, в който Бъдещият Буда (Бодисатта, или Бодхисатва) развил парамите като основа за своето бъдещо Просветление. (или Пробуждане). Различните школи избрали различни качества за парами, но в школата, която щяла да бъде наречена Теравада, били определени десет. Теравада използва езика пали, като ги нарича парами, докато другите школи използват класическия санскрит и съответно ги наричат „парамита”. Десетте парами са:

Щедрост – Дана
Морал – Сила
Отречение – Некамма
Различаване или Мъдрост – Паня
Енергия – Вирия
Търпение – Канти
Истинност – Сача
Решителност – Адиттана
Доброта – Метта
Самообладание – Упека

Тези парами формират набор от теми, които до ден днешен се използват в традицията Теравада. Те дават темплейт за енергиите и деятелностите на ума, които не са допълнителни към другите неща, които трябва да правим, а обхващат говоренето ни, работата ни, отношенията и общуването ни с другите, моментите ни на лична интроспекция, вземането ни на решения и формирането на посоките на живота. Ние практикуваме моралност, търпение и всички други парами, докато работим или си гледаме децата, или стоим в задръстване. И защо не? Когато сте в задръстване, можете или да се ядосате и притесните, или да практикувате търпение. Кое ще ви извади от стреса? Схващате картината. Парамите извеждат духовната практика в области от живота ни, в които се объркваме, обекти сме на социален натиск и често пъти сме повлияни от стреса или стресиращи предположения. Даващи една алтернативна ориентация на ума в потока на ежедневните събития, „съвършенствата” могат да дерайлират обструктивните вътрешни дейности и да оставят ума чист. Култивирането на парамите означава да изведем живота си от потопите.

Четирите потопа

Думата „потоп” говори сама за себе си: заливащото, помитащо чувство, което идва, когато сме засмукани от стреса и страданието. В будистките текстове думата понякога се изполва в широкия смисъл – умът, завладян от скръб, ридания и отчаяние в една всепоглъщаща дукка или екзистенционалната дукка от потопа на старостта, болестта и смъртта. В отделни случаи за потопи се говори по отношение на петте пречки, които спъват ума – сетивната жажда, злонамереността, тъпотата и апатията, неспокойната тревожност и съмнението. Медитаторите знаят как всяка една от тях може да затрудни ума в осъществяването на яснотата и умиротворението, към които се стремят.
В най-специфичната си употреба потопите (ога) се отнасят до четирите течения, наричани още „изливания” (асава), които текат под бълбукащия поток на менталната активност. Там те остават невидими, но насочват посоката на този поток. Звучи зловещо, нали? Ако известно време поседите в тишина, без конкретно занимание, ще забележите, че умът започва да броди… към това и онова… към неща, които планирате или трябва да направите, към спомени какво сте правили – добро или лошо, или какво е правено на вас… към идеи и неща, които бихте искали да имате. На моменти можете да се уловите, че повторно изживявате фрагменти от историята си или участвате в сцена, с която трябва да се справите. И заедно с това идват преценките и мненията какво е трябвало вие да направите или другия човек. Всичко това има определена реалност, макар и базирана на оскъдни наблюдения. И при все това, това е потокът на менталната активност, който поглъща вниманието ни и информира действията ни – надига се нежелан и изглежда неудържим. Ако имаме някакъв контрол, той е нищожен, и потокът е толкова обичаен, че е трудно да си представим как ще се възприемаме без него. Всъщност единственото заключение, което този поток представя, докато ни подмята в минало и бъдеще, желания и проблеми, е подразбирането, че това неконтролируемо бродене (самсара) всъщност сме самите ние.

Но ние можем да го изследваме, и това загатва, че известно отдръпване от самсара е възможно. И следователно можем да забележим четирите течения (потопа), които е посочил Будата. Това ще ни даде удобна позиция да скочим или да останем извън потока на ментална активност. Четирите потопа са: потопът на чувствеността, потопът на ставането/изграждането, потопът на мненията и потопът на невежеството.

Потопите на чувствеността и ставането/изграждането

Първият потоп, който ще разгледаме, е течението, което придружава сетивата с емоционални впечатления за желаност или интерес. Това е потопът на чувствеността (камога), поток, под чийто транс сетивните обекти предлагат приятни гледки, звуци, вкусове, аромати и докосвания. С малко опитност и обмислено внимание можем да забележим, че никой от тези обекти – веднъж видян, чут и т.н. – всъщност не ни докарва чувството, което това течение ни обещава, освен за съвсем кратко. Но в нежните и пулсиращи вълни на този потоп обектите на сетивата изглеждат неустоими, очарователни и пораждащи истинско удовлетворение. Но очевидната истина в живота ни е, че не изпадаме в блаженство и дори не сме доволни за дълго от който и да е сетивен контакт. Това се случва ежедневно и при повече късмет е просто добре. Понякога е приятно за малко, понякога не е приятно. Но приятното, веднъж установило се, става нормално… и после отегчително, и желанието за нови източници на удоволствие излиза на преден план. Но ние не получаваме нищо от това, защото изтича през съзнанието ни като вода през юмруците ни. Сетивният входящ сигнал със своето удоволствие и неудоволствие отминава. И толкова. Това е то. Защо да го превръщаме в нещо повече? Щяхме да сме го разбрали още на тригодишна възраст, ако я нямаше хипнотичната сила на чувствения потоп. Но в този транс ние приемаме, че нямаме алтернативи.

На второ място идва потопът, наречен „ставане” (бавога). Това е потопът, който носи времето и идентичността. Когато погледнете преживяването директно, е очевидно, че всичко, което сме или имаме, се случва сега. Спомените ни се случват сега и резултатите от това, в което сме участвали, стават сега. Нашите проектирани сценарии за бъдещето се случват сега и нашите действия, чиито последици може да се появят в бъдещето, се случват сега. Още повече, нашето осъзнаване за това състояние на нещата, чувствата и реакциите ни – се случват сега. И въпреки това, в ума ни има течение, което създава една осезаема идентичност, която е била, е и ще бъде. По повърхността му се носят тревоги и очаквания за това какъв ще бъда, носталгия и съжаления за това какъв съм бил. Може да се оформи и самоувереност: „Щом съм бил това, заслужавам да стана онова.” Или в негативен вариант: „Аз никога не съм бил такъв, така че никога няма да стана от онези.” В този потоп има много драма и страдание, и стрес – толкова много, че пропускаме да се запитаме: „Кой е този персонаж?” Щом като имам единствено картини на това, което съм бил, и истории за това, което мога да бъда или ще бъда, мога ли да съм наясно кой съм аз сега? Когато зададем този въпрос и отдадем цялото си внимание на настоящето – във фокуса, който със сигурност ни дава най-ясно и стабилно впечатление кои сме – откриваме, че образите се разпадат като отражение в река, което мушкаме с пръст. И с разпадането на тези образи цялата тежест, отчаяната нужда или всепоглъщащото безпокойство внезапно потъват без следа. Има едно тършуване, едно зацапване на вниманието, промяна в енергията и сме оставени пипнешком във вълните. Магията на потопа на ставането не действа в настоящето. Затова го изследваме – защото чрез изследване изплуваме от него.

Но също както при потопа на чувствеността, е много трудно да останете извън него. Силата на тези потопи се базира на факта, че за обичайното ниво на съзнание и на света има конкретни сетивни обекти, има време и идентичност и те са важни. Да, те наистина са важни. Но е невъзможно да отделите гледките, звуците и останалите сетивни сигнали от транса на тяхната асолютна желаност, за да ги възприемете такива, каквито са. За целта трябва да подходим към сетивния свят с мъдрост и истинност. Трябва да забележим, че непрестанно тече, че е в непрекъсната промяна и че чувствата и менталните състояния, които поражда, също се променят. Забележите ли това, сънят на чувствеността няма да се надигне; можете да сте във, но не от сетивния свят – и това ви помага да се справите с него с вещина. Изучаваме сетивния свят, за да го спасим от потопа на нашия транс и докато правим това, развиваме парами като мъдрост, истинност, морал и отречение.
Почти същото е в сила за бавога. Нашите действия имат своите ефекти. Ако действате злонамерено и мамите, ставате злонамерен измамник. Действайте със състрадание и ще станете великодушен, с голямо сърце. Ние явно „ставаме” резултатите от от нашите предишни действия; имаме наследство и потенциал за бъдещето. Но когато изучаваме ставането по-отблизо, можем да забележим, че каквото е станало – а именно, умственото състояние в настоящето – това е то. Може да е добро или лошо умствено състояние, но то не е идентичност. Ако беше идентичност, щяхте да сте в това умствено състояние от раждането до смъртта си; нямаше да има възможност за промяна или развитие, или упадък. Добрите и мъдрите хора понякога също си изпускат нервите, а жестоките хора могат да имат слабост към кучето си или да преразгледат поведението си и да се поправят. Сега можем да отстъпим от това течение на предполагаемия аз, който сме, и представата за света, която проектира. И можем да кажем: „Не! Придържането към това генерира страдание. Или ме повлича надолу, или ме прави закоравял и нехаен.” Осъзнавайки накъде ни влачи този потоп и кои изглеждаме в него, можем да отстъпим извън него за достатъчно дълго, така че да изберем алтернативна посока. Капацитетът да направим това отново зависи от подводното течение на парамите.

С две думи, ставането не може да се прескочи, но може да бъде осъзнато, овладяно и насочено. Правилно насочен, този поток на причинността може да отведе ума към осъществяването на парами в медитативното умение на Просветления ум. Тук легендата за родилия се на този свят Буда след дълго култивиране на десетте съвършенства има потвърдим пръстен от истина. Самата дума „Буда” означава „безкрайна мъдрост” и тя се надига от едно непрестанно култивиране на предразположенията, нагласите и намеренията, които конституират парамите. Те носят своя най-сладък плод в медитацията, но корените им са в ежедневната мъдрост, която изважда ума от потопите.

Потопите на мненията и невежеството

Има още два потопа: на мненията (дитога) и на невежеството (авиджога). „Мненията” се отнасят до инстинкта ни да се вкопчваме в схващания, становища и догми, за да се сдобием с позиция. Те могат да са всичко от „Будизмът е най-хубавата религия” до „Либералната партия е честна и справедлива и мисли за доброто на нацията”. И от „Жените са безнадеждни шофьори” до „Нашата нация е извор на истина и хармония в един жесток свят”. Или едно мнение може да е много по-лично: „Аз съм Телец и това означава, че ще се разбирам добре със Скорпион.” Такива широкоскроени обобщения формират лесна база за решения, лоялности и становища за света. В историята обществата са приемали мнения като: „Има вещици, които си общуват с дявола и носят болести по посевите и мор по градовете.” Или са приемали становището, че евреите са зараза и трябва да се унищожат; или че комунистите са проникнали в обществения живот ан САЩ и ще превземат страната. И тези мнения, базирани на чувство за чистота, праведност или дори Божествена воля са оправдавали убийства и жестокости, омраза и загуба на свободата. И ние можем да се ужасяваме от подобни събития до такава степен, че да останем слепи за факта, че всички сме подвласти на потопа на мненията. „Джоузеф е идиот, на който не бива да се позволява да кара кола.” „Остави децата да правят каквото искат и ще си имаш грижи.” И т.н. Дори „Аз никога не приемам политически и религиозни становища, защото всичко е въздух под налягане.” – това пак е просто мнение.

Има няколко очевидни характеристики на потопа на мненията. Едната е, че поставя живота в абстрактното, че сумира хората в групи и създава „нещо”, от което можем да се дистанцираме. От тази перспектива умът може да формира спретнати разделения: между мен и другите. Съответно потопът на мненията изолира; и по-издайнически, тегли разделителна граница, през която не преминават уговорки или емпатия, а понякога дори и етически стандарти. Веднъж решил, че вие сте идиот, на когото не бива да се позволява да шофира, аз няма да обсъждам с вас защо мисля така (но мога да ви го изкрещя в лицето). И ако смятам, че по рождение сте некадърен, вероятно няма да ви предложа да ви обуча. В случаите, когато мненията са поставили етикети като „зло”, „прокълнато” или „маловажно”, това не само не подлежи на уговорки и проверка на фактите, но може да доведе до най-хладнокръвни действия, причиняващи смърт, унижение и наказание. В Европа през 16 век животните били заклеймени, че не изпитват удоволствие или болка, и горенето на клади на живи котки, събирани в чували, било смятано за забавление. И така нататък. Придобиването на мнения и становища застрашава емпатията и етиката.

Друга характеристика на потопа на мненията е, че дава на човек позиция, чието високомерие понякога заглушава разума и самия инстинкт за живот. Християнската секта „Портите Небесни” през 20 век толкова трескаво вярвала, че на опашката на Халеевата комета има Божи космически кораб, че вярващите извършили самоубийство, за да се качат на борда му. Преди това майки в Иран с радост изпращали синовете си в минните полета като мъченици във войната срещу Ирак, запленени от схващането, че така децата им ще отидат в Рая. Това са все примери за крайности. Но забележете, когато ви залее това чувство за отстояване на убежденията ви, как енергията протича или се излива през сърцето ви и в главата, и заличава алтернативните начини за възприемане на нещата. Изчакайте следващата семейна кавга и забележете колко онеправдани и прави, и категорични се чувствате. Потопът на мненията подсилва егото и захранва потопа на идентичността и ставането.

Този потоп трудно се засича, защото мненията са реперите, които имаме за реалността и действията си. Всички ние използваме абстракции, за да дефинираме нещата спрямо определена перспектива. Има една степен на удобство да говорим за белгийците или режисьорите, или за монасите-картузианци, но именно в сляпото привързване към тези концепции като абсолютни дефиниции, се надига потопът на мненията. Ако имаме сляпо придържане, дори мнение като „всички мнения са проблем” създава проблем, защото заклеймява всяко твърдение като невярно – и тогава какво може да се каже за каквото и да е било?
Не. Именно придържането към някакво мнение, а не самото мнение, е основният проблем. Потопът на мненията е тази интоксикация и привързване, това безконечно ментално действие, което отцепва вярващите в мнения от „останалите размирници”.

Лекът, който се препоръчва, е да отбележите едно мнение като изходна точка от която изследвате или влизате в диалог с другите. Правейки това, ние осъзнаваме, че имаме лично становище и то не може да бъде избегнато. Това вече е пробив, защото заблудата, която поддържа потопа е, че всеки индивид може да има всеобхватна гледна точка – докато самият акт на придържане към някаква гледна точка веднага откъсва наблюдателя от критичното изследване. Разпознаването но субективността може да доведе до признаването, че „моята” позиция всъщност не е моя, а е обусловена от информацията, която съм получил и преживяването ми, и съответно подлежи на преразглеждане и корекция.

Тогава: „Аз мисля, че си ужасен шофьор, защото те видях да буташ колчето на портата и чух, че никога не даваш мигач, когато ще завиваш, и Сюзън каза, че е била ужасена от скоростта ти, когато си я карал до града.” Ако практикувам истинност, поне ще призная, че повечето ми информация е от втора ръка и че съм бил ядосан, задето трябва да оправям портата. И ако се стремя към самообладание, ще съм склонен да преразгледам становището си и дори да го отхвърля. И тогава може би частичната истина (защото ти все пак си бутнал портата) ще ни накара да погледнем как сме предразположени да правим такива неща – и взаимно да разгледаме шофьорските си умения и стандарти. Така преодоляваме чувството на разделение и се установява една специфична доброта.

Тези потопи на чувствеността, ставането и мненията се носят от най-основния поток, този на невежеството. Невежеството е силата, която подкопава нашето директно изследване на преживяването. Под негово влияние, ако изобщо забележим проблемите, които тези потопи повдигат, можем да ги припишем на пробиви в културата или религията, или на човешката природа, и или ще махаме пръст в неодобрение, или ще свиваме рамене в смирение. С други думи можем да възприемем песимистични схващания – но тази стратегия не влияе на потопите. Подходът, който Будата окуражавал, бил да виждаме потопите такива, каквито са – феномени, без да им приписваме идентичност, култура или религия. Но Будата не проповядвал пасивното им приемане. Той дал темплейта на Четирите Благородни Истини, който можем да приложим върху нашето преживяване под формата на въпроси. Можем да се запитаме: „Дали страданието и стресът за мен или другите са свързани с това преживяване?” „Какъв ментален фактор причини това?” „Има ли вътрешна промяна, незабавна психологическа крачка, която да спре тази причина?” „Кой процес ще ми даде необходимото за поддържането на тази промяна в гледната точка?” Четирите Благородни Истини са изходът от невежеството, пътят на трансцедентното. Но за да можем да прилагаме тези подходи, трябва насочваме намеренията на ума в тази посока; затова развиваме парами – те изграждат един храм, от чиято позиция можем да изследваме потопите.

Из „Парами – начини за прекосяване на потопите”, Аджан Сучито

„Между стимула и реакцията има пространство, в това пространство е нашата сила да изберем реакцията си. В нашата реакция е нашето израстване и нашата свобода.” Виктор Франкъл

Да поговорим за кармата, или камма на пали, и за факта, че „като действие, камма подкрепя избора”, или всъщност е самият избор, приведен в ход, който води до съответните резултати – випака камма (резултатна карма).

Спомням си когато преди години излезе „Диагностика на кармата” на Лазарев –  че не в един а в три тома! Трябва да призная, че съм разгръщала първия, но не съм ги чела. Има книги, с които просто нямаме никакви симпатии – нито явни, нито скрити. Но кармата, нейната диагностика, а сега и нейните „Господари” станаха голяма тема за смело пристъпящото ни в Ню Ейдж-а общество.  Именно въпросните Господари на кармата и сляпото преклонение пред тази неясна формулировка от страна на мнозина люде, тръгнали по пътя на духовното, разбудиха желанието ми отново да преразгледам камма, камма випака или випака камма, обусловеното възникване на нещата и кой може да връзва или развързва кармата?

Преди да отстъпя словослагателството на Аджан Сучито, ще направя още една лична отметка: Камма (Карма на санскрит) не е урок, който има да се учи, а навичен отпечатък, утъпкана пътека, веднъж мината – или няколко пъти, която избираме отново и отново. Това е и пагубната същина на самсара. Една безкрайна цикличност. Логиката е, че веднъж свикнал да постъпваш по определен начин, винаги го правиш и винаги избираш условия, които да формират сходна ситуация. Камма е в глагола. Тя е самото действие (буквално). Дали глаголът този път ще е върху моята глава, защото аз някъде в миналото съм счупила нечия друга, или ще се повтаря като ехо от един непрестанно думкащ чук, важният момент е, че камма винаги има тенденцията да се повтаря и нашата работа е да кажем: „Момент. Стоп, време. Искам да сляза от влака на самсара.”

И преминаваме към Аджан Сучито, понастоящем игумен на „Читавивека” с откъс от книгата му „Камма и краят на камма”:

ДИНАМИКАТА НА КАРМАТА

„Законът за камма гласи, че ефектът, или резултатът, е неизбежен от активната причина. Ако днес аз нахуля или наругая някого, ефектът от това е, че той ще се засегне – и това означава, че той сигурно ще се държи неприятно с мен в бъдеще. Съвсем вероятно е това действие да има непосредствен ефект върху собствения ми ум: раздразнение и разкаяние. Или е възможно да съм свикнал да се държа така: съответно продължавам да се държа агресивно, развивам един безчувствен ум и губя приятелите. Така че ефектите се натрупват двустранно веднъж като състояния на ума (агресивност и разкаяние) и втори път като поведенчески структури (модел или програма на шумен грубиян или ориентиран към себе си егоцентрик). Най-проблемни са действащите програми, „формации”, или на будистски език, санкара. (или санкарите). Тези поведенчески модели стават част от нашата идентичност и понеже ние не виждаме отвъд собствените си закоравели навици, тези модели и програми поддържат движението на колелото, или на самсара, на причина и следствие.

В такъв случай е важно, ако искаме да се освободим, да схванем как функционираме. И това е възможно, защото процесът на камма випака формира клупове за обратна връзка на ментални чувства като стрес или раздразнение, или лекота, които можем да разглеждаме и изучаваме. И нещо повече, ние можем да реагираме по различни начини на резултатите от нашите действия – съответно всеки ефект не задължително поражда съответна причина. Ето го избора: „Аз мога да спра, да изляза от това ментално състояние на раздразнение или безразсъдство, да го разгледам внимателно и да се опитам в бъдеще да постъпя по-добре. Това е първата стъпка към освобождението.

Учението за камма е най-лесно разбираемо в контекста на външното поведение. Будата видял, че яснотата по отношение на поведението предлага един прагматичен способ страданието и стреса да бъдат избегнати и вместо тях да се генерират умиротворение, доверие и яснота. Затова той говорел за тъмна камма – действия като убийство, кражба, лъжовност и сексуална злоупотреба, които водят до лоши резултати; и за светла камма – действия като добрина, щедрост и честност – които водят до добри резултати. Той говорел и за смесица от светла и тъмна камма – действия, които имат добри намерения, но са изпълнени недобре. Пример за това би било целта да е грижа и закрила на семейството, но изпълнени по начин, който наранява съседите.

Камма е и динамична – ние действаме според входящия сигнал (стимула) и след като получим обратната връзка от приятни или неприятни резултати, променяме по-нататъшните си действия. Но тъй като някои обратни връзки не се случват веднага и проявлението им може да отнеме години, аспектите на тези клупове за обратна връзка са хаотични. Това означава, че темпото ни на учене не е задължително да насмогва на темпото, с което можем да извършим следващото действие. Ние десетилетия наред най-порочно замърсявахме атмосферата, преди да стане ясно какво се случва; до което време други действия се проявиха – развиха се индустрии и животът стана зависим от неустойчиви ресурси – това прави промяната трудна. Този момент е забележителен: окуражава ни да вложим усилие в проясняването на осъзнатостта за ума и неговите импулси. Трябва по-прецизно и по-често да изследваме умовете и менталните си програми. Тогава е възможно да се прекъсне клупа за обратна връзка с входящ сигнал, който да спре или да промени импулсите ни. Този входящ сигнал е каммата, която води до края на камма и е крайъгълен камък в учението на Будата. В най-дълбокото си изпълнение може да доведе не само до промени в поведението, но и до пълно освобождение.

Раждането: наследство от причината и следствието

Пълното освобождение означава да излезем от целия процес на причина и следствие. Този процес е това, което изпитваме сега. Раждането ни е стара камма; то ни е довело до състоянието на съществуване в света на причината и следствието, с потенциала да продължаваме въртенето на колелото на самсара. Наследили резултата от въплътяването, ние се влияем от храната, здравето и климата. И заедно с това идва потенциала за защита, търсене на храна и възпроизводство. Умът е настроен да реагира на всичко това инстинктивно, с поривите бори се-не мърдай-бягай, които могат да се стартират светкавично. С ума идва и осъзнаването за остаряването, болестта и смъртта; а с това и раздялата с любимите хора, която тежко ни поразява; още повече, че видимо сме безсилни да направим каквото и да е било. Така самсара ни вкарва в капана на въртенето.

Старата камма са и всички мощни социални и поведенчески програми, които ни казват как да функционираме по отношение на порядки и начин на мислене. Психологически ние изпитваме нуждата да принадлежим, да разбираме и да бъдем в мир с нашите обстоятелства. Това е база за нова камма: едно от най-продължителните ни ментални действия е това да интепретираме  и да извличаме смисъл и цел на преживяванията. Освен това улавяме и много информация – предубеждения, излишна информация, както и устни съвети – от другите хора. Тази ментална камма формира програмата, мисловната нагласа, през която интерпретираме настоящото си преживяване. Инсталирана и от време на време модифицирана, тази програма във всеки един момент дава тълкуване на настоящото преживяване,за да ни каже като какво е дадено нещо. И това отива далеч отвъд обективната дефиниция: „Това безопасно ли е? Приятелско ли е? Позволено ли е? Ще бъде ли оценен, ако се сдобия с него?” и т.н се превръщат във филтри на впечатлението, които ни помагат да вземаме решения в крачка в живота си. Но колко надежден е този решаващ процес?

Надигат се спомени, които ни насочват в дадена посока,надигат се телесни състояния, които влияят на настроението ни, продължителността на съсредоточието ни варира и резултатът от разговор, който сме водили преди часове, още вълнува сърцето ни. Междувременно социалният ни контекст ни свързва с ефектите от умовете на другите хора, всеки със своите верни и неверни интепретации, така че се влияем и от това. Прави се пренос на програми или се стартират други програми и нашият ум бива улавян в поток от впечатления, всяко от които във всеки един момент може да стартира импулси.

Действително важната част от това, което наследяваме тогава е „умът” – комплекс от влияещо се реактивно съзнание, което носи огромен потенциал за по-нататъшна камма. Чрез ума можем да осъзнаваме, да отразяваме и да се развиваме съобразно резултата от това, което правим и казваме. Можем да се учим. И както нашите реакции променят или усилват преживяването ни, можем да бъдем и творци. Можем да се фокусираме върху идея и да я развием в прекрасно изобретение или красив шедьовър. Но от друга страна можем да бъдем погълнати от заливащата ни емоция. Ако настроението е на недоверие и омраза, можем да произведем демонични схващания и да извършим безчинства…

В крайна сметка, движението на камма-випака е като това на океан, който може да ни повдигне, да ни погълне или да ни запрати във всяка посока. Оперира посредством постоянната игра между наследени резултати, които се надигат в настоящето и серия от последващи реакции и предразположения за действие. Миналото не е мъртво; ефектите от него носят потенциал. И бъдещето ще се надигне според това как сме реагирали на него…”

По времето на Будата нирвана (нибана) имала свой собствен глагол: нибути. Означавал да „изскочиш като пламък”. Понеже се смятало, че докато гори, огънят е в състояние на плен – и прилепнал, и вкопчен от горивото, което го захранва – изскачането му се разглеждало като отвързване. Да изскочиш навън е да бъдеш развързан. Понякога се използвал друг глагол – паринибути – където „пари” означавало пълно или всеобхватно, за да се посочи, че отвързаният човек, като отвързаният вятър, вече никога няма да бъде уловен.

Сега, когато нирвана стана английска дума, тя трябва да си има свой глагол, който да изразява чувството на „развързване”. По настоящем казваме, че човек е „достигнал” нирвана или че е „влязъл” в нирвана, указвайки, че нибана е място, където можеш да отидеш. Но нирвана категорично не е място. Тя се осъществява само когато умът спира да се самоопределя по отношение на място: на тук, там или между двете.

Това може да се разглежда като ненужно създаване на проблем – с какво ще променят практиката ви един или два глагола отгоре? Но идеята, че нирвана е място е създала тежки недоразумения в миналото и лесно може да ги създаде и сега. В миналото, в Индия имало философи, които разсъждавали, че ако нирвана е едно място, а самсара – друго, тогава влизането в нирвана е като засядане: ограничили сте обхвата си на движение, защото не можете да се върнете в самсара. Така, за да решат проблема, те изобретили това, което смятали за нов тип нирвана: неустановена нирвана, в която човек може да е и на двете места – нирвана и самсара – едновременно.

Но тези философи не разбрали два основни пункта в учението на Будата. Първият бил, че нито самсара, нито нирвана са място. Самсара е процес на създаване на места, дори на цели светове (това се нарича ставане – бава) и в последствие броденето из тях (това се нарича раждане – джати – разбирай прераждане). Нирвана е краят на този процес.

Вие може да сте способни да бъдете на две места едновременно – или дори да развиете чувство на един толкова безкраен аз, че да обитавате всички места едновременно – но не можете да подхранвате процеса и едновременно с това да изпитате края му. Или захранвате самсара, или не. Ако изпитвате нуждата свободно да преминавате от самсара в нирвана, вие просто извършвате още самсарене и се държите заседнали в капана.

Вторият пункт е, че нирвана, от самото начало, се е осъществявала посредством неустановено съзнание – такова, което не идва и не си отива, нито пък остава. Няма начин нещо неустановено да заседне някъде, защото то е не само нелокализирано, но е неопределено.

Идеята за религиозния идеал, който е отвъд пространство и дефиниция, не е чужда на ученията на Будата, но темите за мястото и дефиницията, в очите на Будата, имали специфичен психологически смисъл. Затова е важно да се разбере не-локалността на нирвана.

Както всички феномени се коренят в желанието, съзнанието се локализира чрез страстта. Страстта е това, което създава „там”, където съзнанието може да кацне или да се установи, независимо дали това „там” е форма, чувство, перцепция, мисловна конструкция или тип на самото съзнание. Веднъж, когато съзнанието се установи на който и да е от тези агрегати, то се привързва и започва да пролиферира, захранвайки се от всичко наоколо и създавайки всякакви поразии.

Където има привързване, там вие се дефинирате като същество. Там създавате идентичност и правейки това, се ограничавате там. Дори това „там” да е безкрайно чувство на осъзнатост, проникващо, обгръщащо или просмукващо всичко друго, то пак е ограничено, защото всички тези аспекти касаят локация. Щом има място, колкото и да е неуловима, страстта се спотайва латентна, оглеждайки се за още храна, с която да се захрани.

Ако, обаче, страстта се премахне, вече няма „там”. Една сутта илюстрира това с подобие: слънцето, което грее през източната стена на една къща и достига западната стена. Ако западната стена и земята под нея, и водите под земята бяха махнати, слънчевата светлина нямаше да достигне нищо. По същия начин ако страстта за форма може да се премахне, съзнанието няма да има „къде” да кацне и ще стане неустановено. Това не означава, че съзнанието ще бъде унищожено, просто – както слънчевата светлина – вече няма да има локалност. И когато няма локалност, то вече няма да е дефинирано.

Затова се казва, че съзнанието на нирвана е „без повърхност” (анидасанам), защото не каца никъде. И понеже агрегатът на съзнанието покрива само съзнание, което е близо или далеч, в минало, настояще или бъдеще – т.е. във връзка с пространство и време – съзнанието без повърхност не е включено в агрегатите. То не е вечно, защото вечността е функция на времето. И понеже не-локално означава също неопределено, Будата настоявал, че пробуденият човек – за разлика от обикновените хора – не може да бъде намерен или определен в каквато и да е връзка с агрегатите на този живот; след смъртта той/тя не може да бъде описан като съществуващ, несъществуващ, нито едното, или пък двете, защото описанията са приложими само за определими неща.

Основната стъпка към това не-локализирано, неопределено осъществяване е прекъсването на пролиферациите на съзнанието. Това първо включва съзерцаване на спънките, които държат съзнанието в капана на процеса на подхранване. Това съзерцание дава неотложност на следващите стъпки: довеждане на ума до цялост в концентрацията, постепенно усъвършенстване на тази цялост и после свеждането й до нула. Спънките на подхранването най-графично са описани в Самюта Никая ХІІ.63, Плътта на Сина.

Процесът на постепенното усъвършенстване на целостта може би е най-добре описано в Маджихима Никая 121, По-малка беседа за празнотата, докато свеждането до нула е най-добре описано в известните наставления на Будата към Бахия:

„По отношение на видяното, ще го има само видяното. По отношение на чутото, ще го има само чутото. По отношението на доловеното, ще го има само доловеното. По отношение на разпознатото, ще го има само разпознатото. Така трябва да се учиш.

Когато за теб го има само видяното по отношение на видяното, само чутото по отношение на чутото, само доловено по отношение на доловено, само разпознатото по отношение на разпознатото, тогава, Бахия, не съществува „аз” във връзка с това. Когато не съществува „аз” във връзка с това, там няма „аз”. Когато там няма „аз”, ти не си нито тук, нито там, нито между двете. Това е краят на страданието.”

Когато няма тук и там или някъде между двете, очевидно не можете да използвате глагола „влизам” или „достигам”, за да опишете това осъществяване, дори метафорично. Може би трябва да превърнем самата дума нирвана в глагол. „Когато няма аз във връзка с това, ти нирвана.” Така можем да покажем, че отвързването не е действие като другите и можем да избием всяко погрешно схващане за „засядане” в пълната свобода.

Metta Refuge

A Verb for Nirvana

by Thanissaro Bhikkhu

„Back in the days of the Buddha, nirvana (nibbana) had a verb of its own: nibbuti. It meant to „go out,“ like a flame. Because fire was thought to be in a state of entrapment as it burned — both clinging to and trapped by the fuel on which it fed — its going out was seen as an unbinding. To go out was to be unbound. Sometimes another verb was used — parinibbuti — with the „pari-“ meaning total or all-around, to indicate that the person unbound, unlike fire unbound, would never again be trapped.

Now that nirvana has become an English word, it should have its own English verb to convey the sense of „being unbound“ as well. At present, we say that a person „reaches“ nirvana or „enters“ nirvana, implying that nibbana is a place where…

View original post 1 063 more words

ЗАВИСИМОТО ВЪЗНИКВАНЕ ІV: ЧУВСТВОТО ОБУСЛАВЯ ЖЕЛАНИЕТО

В началото на практиката патичасамупада е авиджапачея санкара: невежеството обуславя камичните формации. Авиджа е невежеството от незнаенето на Четирите Благородни Истини. Невежество има във всяко същество, което не разбира, че има страдание, възникване на страданието, спиране на страданието и Път, който води до това спиране. Съответно думата за знаенето в този смисъл е виджа. Виджа е знаенето на Четирите Благородни Истини: прозрението за страданието, произхода му, спирането и Пътя.
Когато не сме имали прозрение в Истината, авиджа – незнаенето, обуславя санкара. Създаваме едно „Аз съм”. Санкарата „Аз съм” е създадена и обусловена от тази авиджа. Ако забелязвате, Първата Благородна Истина не гласи „Аз страдам”; Първата Благородна Истина гласи: „Има страдание, има дукка.” Не казва, че някой страда. Но все едно, ние си мислим, че страдаме, нали? Мислим си: „Аз много изстрадах в този живот… Той е истински страдалец… Тя непрекъснато страда… И аз много изстрадах в живота си. Не се родих с възможно най-добрите камични формации на тази планета и действително трябваше да страдам. Горкият аз!” Но страданието е това, което създаваме от невежество. Важното указание, което Буда е дал, е да живеем според знанието, а не според невежеството.
Тази будистка практика е начин на познание, на знаене, на познаване на истината. Затова аз не изпитвам особена жал към някой, който мисли, че е изстрадал много. Мога да кажа: „Бедничката. Много съжалявам, че е трябвало да страдаш.” Но това мислене, че страдате, не е позиция на знаенето. В миналото са се случили разни неща, може би злощастни събития, и ние се отдаваме на мисли, което пренася всичко в настоящето с всички съпровождащи страдания. Но когато има знаене, прозрение, виджа, тогава осъзнаваме, че няма кой да страда. Виждаме нещата, каквито са. Всяко човешко същество има способността да види нещата ясно, такива, каквито са, и да не създава страдание около това.
Трябва да признаем, че всички сме изпитвали неприятни неща или сме правили глупости. Това е обичайно човешко преживяване, нали? Когато се родим, всичко може да ни се случи. Целият диапазон на житейски преживявания – от най-щастливите до най-злощастните са възможни за нас. Това е резултат от раждането. И няма нищо лошо – просто така стоят нещата. Раждането в човешката сфера е рисковано- не можем да сме сигурни в какво се забъркваме. Може да е пълна бъркотия или наслада, или може понякога да е бъркотия, а друг път наслада, или една четвърт бъркотия, три-четвърти посредственост и никаква наслада.
Така е, когато се раждаме в този човешки свят, със сетивно съзнание: всичко е нестабилно, несигурно, променя се, и в него не намираме никаква сигурност. Това е общото при всички ни. От най-щастливите до най-нещастните човешки същества, всички сме уязвими, бидейки във форма и тяло, които могат да бъдат увредени, наранени и разболени. Когато погледнем от тази страна на нашето човешко съществуване, вече не изпитваме предразсъдъците и крайните становища на раса и класа, пол, националност и т.н. Ние всички сме братя и сестри в старост, болест и смърт.
Щом сме се родили, има виняна – съзнание, има тяло – нама-рупа. Има сетивни органи – салаятана – очи, уши, нос, език, тяло, ум. Има паса, или контакт, със сетивните обекти; и има вейдана – чувство. Тази вейдана е резултат от раждането и съзнанието и в този смисъл е приложима към сетивното преживяване, към привлекателното, неутралното и непривлекателното качество. Изпитването на вейдана през очите не означава, че очите ви изпитват болка или страдат, означава, че когато видите красивите цветя като привлекателни, вейдана от привличането е приятна. Освен това има неприятно и неутрално чувство. Целият този процес стимулира желанието, вкопчването и ставането (тана-упадана-бава). Ние ставаме това, което желаем. Приложете това към всички сетива и техните обекти – към звука, мириса, вкуса, допира и мисълта. Някои от нашите мисли са много приятни, някои не са нито приятни, нито неприятни, а някои са неприятни.
Това е чувствителността на тези тела; те са напълно чувствителни условия; те са съзнателни и чувстват. Така стоят нещата. Някои от вас искат да са само частично чувствителни, нали? Страх ви е да сте напълно чувствителни. Искате да сте чувствителни само към красивите неща и искате да се молите на Господ и да му кажете: „О, Господи, моля те, дай ми всички хубаво, само приятни чувства, и моля те, направи всичко да е красиво за мен. И никога не ме оставяй да страдам и нека винаги имам успех и щастие и красиви хора около себе си, докато умра…” Това е човешкият ум, който иска само частична чувствителност.
Виджа или проникновеното знаене е познаването на приятното, неутралното и неприятното такива, каквито са. Вече не искаме частична чувствителност или само най-хубавите сетивни преживявания, а се отваряме за пълна чувствителност, която включва всички възможности за болка, грозота, неприятност. Авиджа казва: „Не искам да губя външността си. Не искам да имам неприятни преживявания. Искам да съм щастлив.” Това е авиджа. Виджа казва: „Има страдание, има произход на страданието и има изход от страданието.”
Съзерцавайте това „Аз съм”, което плаче и хленчи, и се страхува и желае. Защо сме уплашени? За какво се страхуваме и тревожим? От възможността за болка, нали? От физическо нараняване, болест или емоционално насилие, от това да пострадаме, да ни отхвърлят, да не ни обичат, да ни презират, да се разболеем от рак, Паркинсон… „Аз не искам това. Искам идеално здраве. Страх ме, че ще се разболея от някоя ужасна болест… Ами ако получа някой от онези инфаркти и следващите 30-40 години съм като зеленчук и монасите трябва да ме гледат и да ми слагат подлога…? Не искам това. Не бих понесъл да съм тежест за някого. „Не искам да съм в тежест.” – това е английска обсесия, нали? (И не само)
„Аз съм” е нещо, което трябва да се съзерцава и наблюдава, защото това е нещо, което сме убедени, че е реалността за нас. За повечето човешки същества „Аз съм” е истина поради невежество. И е съвсем естествено да искаме щастие и да бягаме от болката. Виждате нещо красиво, сграбчвате го, искате го. Нещо грозно – искате да се отървете от него. Това е естествена реакция на сетивната плоскост. Ако всичко се свежда само до това, тогава трябва да се стремите към най-доброто и да бягате от всичко лошо, и няма изход. Всеки е сам за себе си – оцеляваме. Умните и силните оцеляват, глупавите и слабите ще са на дъното, в калта.
Но човешките същества са оборудвани с рефлективен ум, можем да разглеждаме и съзерцаваме вейдана. Можем да наблюдаваме и съзерцаваме какво е привличането и какво е красотата. Не сме просто тъпи животни: можем да се наблюдаваме как искаме да сграбчим и да притежаваме красивото. Можем да наблюдаваме и разглеждаме отвращението си към всичко грозно и неприятно; и можем да съзерцаваме това, което е нито приятно, нито неприятно.
Нашето нормално дишане не е нито приятно, нито неприятно; нито е привлекателно, нито непривлекателно. Затова трябва да му обръщате внимание. Защото ако диханието беше привлекателно, щеше да ви привлича. Нямаше да казвам: „Наблюдавайте дъха си.” – вие щяхте да го наблюдавате, защото е толкова привлекателен!
Дишането е най-важната физиологическа функция и тялото я извършва, независимо дали ние го осъзнаваме, независимо дали сме луди или нормални, млади или стари, мъже или жени, богати или бедни. Такова е дишането. Нито е вълнуващо, нито интересно, нито е отблъскващо, нито отвратително. Но като се концентрираме и насочим вниманието си към дишането на тялото – какво става? Когато се концентрирам върху дишането си, умът става спокоен. Усещам се спокоен от това, че съм концентриран върху дишането на това тяло.
В началото анапанасати е досадна практика за повечето хора. Само вдишване-издишване, все същата стара история. Дишането на тялото е неутрална вейдана. Когато правим медитация за преглед на  чувствата на тялото, натиска на тялото върху седалката и дрехите, които докосват кожата – това е неутрално чувство. После наблюдаваме вейдана през ушите, носа, езика, окото, тялото, ума. И започваме да виждаме, че това е просто сетивната сфера, няма личност, така стоят нещата. И в това няма нищо лошо. Вейдана е нещо нормално. Имаме приятност, болезненост и неутралност, това са те.
За да сме осъзнати за приятната, болезнена и неутрална вейдана, трябва да ги понесем, действително да ги приемем, а не просто да реагираме. Разглеждаме я, съзерцаваме я, за да можем да я разберем. Ако не съзерцаваме и нямаме прозрение за вейдана, това, което се случва е продължаването на процеса на патичасамупада – имаме желания, защото вейдана обуславя тана – желанието. Но с проникновение можем да прекъснем този навик. Можем да съзерцаваме вейдана. Тогава започваме да разбираме как се надига желанието: искаме удоволствието, не искаме болката и просто игнорираме неутралното.
Човек, който води много забързан живот, има живот, основан на преминаването от едно вълнуващо, възбуждащо нещо на друго. Когато си мислим за действително възбуждащ начин на живот, какво включва това? Обикновено е пълно с неистови опити за получаване на фантастично сетивно преживяване; вечно препускане – защото вчерашното фантастично сетивно преживяване е скучно. Съществува нуждата за нови чувствени преживявания, нови романси и приключения, защото всичко става отегчително, когато се повтаря. Самсара е цикълът, вечното препускане в търсене на следващото интересно нещо, на следващото вълнение, на следващия романс, на следващото приключение – следващото, следващото, следващото… Забележете колко е коварно това в живота ни. Дори в монашеския живот, дори в уединение, пак можем да бъдем уловени в капана на постигането на следващото нещо. Седим и си мислим какво ще правим след това уединение или как ще се опитаме да направим живота си по-интересен в „Амаравати”.
Какво е интересът? Нещата, които са интересни, са нещата, които са привлекателни и задържат вниманието ни. Ние искаме да бъдем привлечени от нещо. Искаме привлекателни неща, приятни преживявания, красиви предмети, хубава музика и звуци. Те са интересните, те задържат вниманието ни, те ни радват и впечатляват. А ако едно преживяване е неприятно, ние се боим от него. Това може да е като сферата на ада за повечето хора – да са някъде, където няма нищо красиво; където има меланхолични, скучни хора, противни, неприятни миризми, мъже и жени, които нямат култура, отвратителни, противни, вонящи гадове, болка, болести… Ние се ужасяваме да не се озовем там. Така може да стане, че да се озовем на някакво мизерно място. Затова искаме да избягваме и да се спасяваме от всякакви такива неща и да се придържаме към приятните преживявания.
Но все пак по-голямата част от живота ни не е нито приятна, нито болезнена вейдана. Когато разглеждате живота си, сигурен съм, че за повечето от вас около 98 процента от него са били нито приятни, нито болезнени. Когато мисля за своя живот, около 2 процента от него са били върховно приятни и върховно болезнени и около 98 процента са били нито приятни, нито болезнени, а просто обикновени. Но тези 98 процента могат да преминат абсолютно незабелязано, защото сме толкова привързани към крайностите на чакането на следващото нещо, на копнеенето и надеждите, а после и на ужаса и страховете от възможността да няма повече удоволствие, да няма повече приятно време. Помислете за нашия ден тук, в „Амаравати” или където и да е другаде по света. Каква част от него е приятна или болезнена?
Буда съветвал да насочваме вниманието към нито-приятните-нито-неприятните неща в живота, защото за да приемем и забележим нито-удоволствието-нито-болката, трябва да сме внимателни и нащрек. Защото ако нещо не е привлекателно или отблъскващо, не ни кара да реагираме. Изобщо не стимулира умовете ни. Трябва да насочим вниманието си към това, да бъдем будни за него. Затова в медитация седим, стоим, вървим, лежим; четири основни стойки, нормално дишане, неща, които са толкова обичайни, но не са приятни или болезнени. Практиката на осъзнаване е насочването на ума към вейдана. Но и към неутралното не се привързваме. Не се опитваме да се привържем към удоволствието или болката. За да изучаваме вейдана, не се опитваме да водим неутрално съществуване. Но да насочим вниманието си означава да положим усилие просто да седим, стоим, вървим, лежим; да бъдем будни, да бъдем тук и сега. Трябва да внимаваме, трябва да се научим да концентрираме ума.
Вейдана обуславя тана. Какво е тана? Тази дума се превежда като „желание”. Когато не сте осъзнати и наясно как стоят нещата – тогава искате или не искате.
Започвайки от вейдана, ако е нещото е приятно, вие го искате, ако е болезнено – не го искате. Следва чувственото желание – кама-тана, искането на сетивни удоволствия, хапване, пийване, слушане на музика, един много разсеян живот на чувствена наслада. Него всички го знаем, нали? Изпитали сме и бава-тана – желанието да станем – амбицията. „Искам да стана нещо. Искам да съм успешен. Искам да стана просветлен. Искам да стана добър. Искам да стана уважаван и почитан.” Или вибава-тана: желание да се отървем – то също е силно. „Я, да се отърва от всички тези неприятни неща, от лошите мисли, от лошите чувства, от болката, от несъвършенствата.” – желанието да се отървем.
Можем да наблюдаваме тези три вида желание: можем да ги наблюдаваме и разглеждаме, защото те са обекти на ума. Те са обекти на ума, не са субектът. Иначе казано, желанието не сте вие. Но то става субектът, при невнимание, при авиджа се превръща във вас. Вкопчвате се в желанието и ставате желаното… „Искам това и не искам онова. Искам да успея, не искам да се провалям. Трябва да се отърва от тези грешки.” Ето го вкопчването в желанието и вие се превръщате в някой, който иска или не иска неща. И това е безкрайно, нали? Когато станем човек, който иска и не иска неща, това няма спиране. Винаги има нещо, което искаме, и нещо, което не искаме. Ако не следим и не наблюдаваме този процес, целият ни живот е този цикъл, този безкраен цикъл на самсара, който се превърта ли превърта – само искаме, ставаме някой, който иска нещо, ставаме някой, който не иска нещо. И после, разбира се, това обуславя прераждането, джати. Обуславя старостта, болестите, смъртта, скръбта, риданията, болката, тъгата и отчаянието – депресията и злочестината, „джара-маранам сока паридева дукка доманаса упасая”.
Да сте някой, който винаги трябва да постига нещо или да се отървава от нещо е толкова болезнен начин на живот. Разсъдете – какво е истинското страдание в живота ви? Когато си мислите, че сте страдали от какво точно сте страдали? От това, че сте някой, който иска или не иска нещо. Говорим за Първата Благородна Истина – дукка. Ние, всички, си носим това страдание. Когато има авиджа, тогава страдаме, животът ни е сферата на страданието.
Това става много очевидно в Западна Европа, по места като Америка и Австралия, в благоденстващите общества, където хората получават почти всичко, което искат, и където страданието не е страданието на глада, лишенията и жестокостите. Но в благоденстващите общества има толкова много нещастие и страдание и от какво? От искане и неискане, защото дори когато имаме всичко, което искаме, има още какво да имаме и има неща, които не искаме.
Отговорът не е в задоволяването на всичките ни желания и в получаването на всичко, което искаме, нали? Това не е изходът от страданието, защото този процес не свършва, докато не го прозрете, докато не започнете да използвате виджа, а не авиджа. Съзерцавайте това искане и неискане, желанието и вкопчването в него.
Когато съзерцавате вейдана, виждате, че това е естественият ред на нещата: привличането и отблъскването и нито привлекателното, нито отблъскващото. Това е просто нашата чувствителност. Например, тези цветя отпред са привлекателни за мен. Това е нещо съвсем естествено. В него няма желание. Ако разглеждаме този момент: „ Аз не искам тези цветя.”, в него няма желание. Аз не искам и да се отърва от тях. Няма нито искане, нито неискане, но те пак са приятни за окото, такава е привлекателността им. Това е вейдана. Или да вземем нещо грозно, като тези завеси. Аз ги намирам за грозни. Винаги, когато вляза в тази зала, умът ми казва: „Тези завеси са грозни.” Човек не иска да ги гледа. Аз мога да бъда съм наясно с това неудоволствие при контакта на очите ми със завесите и без да имам желание да се отърва от тях, това е просто осъзнатост за тяхната грозота.
Или вземете стената, която е нито привлекателна, нито отблъскваща. Просто една неутрална стена. Когато разглеждате по този начин, разбирате, че това е естествената подредба на нещата: привличане и отблъскване, и нито привлекателно, нито отблъскващо. Това е просто вейдана. Желанието е нещо, което добавяме към цветята, да кажем. „О, аз много искам тези цветя. Искам ги в стаята си. Трябва да имам тези цветя!” Или завесите: „Така ми се иска да разкарат тези завеси – много ме разстройват!” Човек се вкопчва в желанието да се отърве от завесите, да вземе тези цветя, и разбира се, дори не забелязва стената, освен ако върху нея не се появи нещо привлекателно или отблъскващо. Ами пространството в помещението? Пространството е нито привлекателно, нито отблъскващо, нали?
Разсъждавайте така. Какво е желанието? Когато изпитвате болка в тялото си, ако разглеждате действителното физическо усещане за болка, докато осъзнавате добавянето на желанието да се отървете от нея. Забележете действителното усещане, което имате в тялото си и отвращението към него, желанието да се отървете от болката. Забележете, че диханието не поражда желание. Може би имате желание да съсредоточите ума си, желание да станете човек, който изпитва самади или нещо такова: „Искам да стана човек, който може да постига джана.”
Но действителното дишане е нито привлекателно, нито интересно, нито отблъскващо. За повечето хора идеята да постигнат джана е привлекателна; да станеш някой, който може да постига джана е интересно. Можем да се захванем с анапанасати и с това желание на ум. Или може би имате разсеян ум – умът броди, не прави това, което вие искате. Искате да е съсредоточен върху диханието, но щом започнете, той се отвейва нанякъде. И вие искате да се отървете от разсеяния ум, искате да станете някой, който има събран и съсредоточен ум, а не бродещ. Имаме вибава-тана, желание да се отървете от скитащия се разсеян ум, като станете някой, който има съсредоточен ум и може да постига джана.
Това е начинът да разглеждате желанието. Желанието за сетивни удоволствия, желанието за ставане, желанието за отърваване. Ако действително съзерцаваме и познаваме вейдана чрез виджа, чрез осъзнатост и мъдрост, тогава не създаваме желание. Пак има удоволствие, болка, нито-приятно-нито-болезнено, но нещата си остават просто такива. Това е „товатост”-та, нещата такива, каквито са. Това е Дамма, Истината. И когато нещата са такива, каквито са, няма страдание. Страданието е резултат от желанието-вкопчването-ставането (тана-упадана-бава). Оттам цикълът на патичасамупада преминава към раждане, остаряване, смърт, скръб, ридания, болка, печал и отчаяние (джати джара-маранам сока паридева дукка доманаса упаяса). Целият цикъл на злочестието следва от тана-упадана-бава.
Медитирайте върху тази тема от патичасамупада. Желанието да се отървете от желанието пак е капан на ума, нали? Съзерцанието не е отърваване, а разбиране. Това е пътят на знаенето, на виджа, а не на авиджа.
Из „Така стоят нещата„, Ajahn Sumedho

ЗАВИСИМОТО ВЪЗНИКВАНЕ І: НЕВЕЖЕСТВОТО Е В СЕБЕПРЕДСТАВАТА

Уникалността в будисткия подход е анатта – осъществяването на не-аз. Специфичният стил на разглеждане на структури като Четирите Благородни Истини и патичасамупада променя начина на мислене от себе-представа – от душата и „аз” като абсолют – към анатта, не-аз.
Проблемът е, че не-аз звучи като унищожение, нали? И това, което плаши хората относно будизма, е, че „не-аз” и „липса на душа” звучи като абсолютна позиция, която човек трябва да приеме, за да е будист. Хора, които мразят Господ и отхвърлят християнството, може да станат будисти, защото имат зъб на Господ, душата, греха и вината. На тях им се иска будизмът да е вид атеистична философия и пълно отхвърляне на цялото християнско преживяване. Но не е така. Будизмът не е атеистичен или нихилистичен. Буда бил много внимателен и избягвал такива крайни позиции.
Неговото учение е много умела и внимателно подредена психология. Целта й е да ни помогне да прозрем и да оставим (let go) всички навични привързвания – нагласи, породени от невежество, страх и желание – които създават това илюзорно чувство за аз. Вече 2530 години будизмът съумява да оцелее и да запази чистотата си. И това е така, защото подходът му е много чист. Има Санга, която живее с дисциплината на Виная и има учението за Дамма.
Ако практикуваме правилно, ще видим страданието и нещастието, които създаваме с тези илюзии за аз. Но ние не се опитваме да създадем илюзия, че няма аз. Смисълът не е да минем от илюзията за „аз” към илюзията „няма аз”, а в това да разследваме, съзерцаваме и прозрем, докато осъзнаем неизразимата истина, всеки от нас за себе си.
Всеки от нас има своя уникален опит – ние не преживяваме абсолютно едни и същи неща. Имаме различни спомени, опитности, тенденции и навици. И все пак винаги свързваме тези различни вариации с учението за Дамма, за да не правим напълно субективни интерпретации. Прилагаме учението за Дамма към нашия опит, за да го съпоставим и разберем в един по-широк контекст от личната субективност.
Често пъти, където има практикуващи хора, религиозният опит се тълкува твърде субективно. Не се поставя във форма, която може да се съпоставя. Превръща се в уникално преживяване, а не в универсално осъзнаване. Такъв е бил случаят и с християнския гностицизъм – имаме всякакви странни, субективни интерпретации на мистичното преживяване. Всеки гностик е имал свой изказ и накрая Римската Католическа Църква казала: „Това е лудост!” и забранила всичко. Но Буда установил един цялостен начин на мислене и изразяване на ученията, който и днес е съвсем същият. Ние не го променяме или пригаждаме към личния си опит. По-скоро измерваме преживяното спрямо ученията, защото те са толкова умело формулирани, че покриват всичко.
При разглеждането на патичасамупада ние стигаме до съгласие как условията се съотнасят към съзерцателното преживяване. Когато за първи път прочетете патичасамупада, изобщо не схващате нищо. „Невежеството обуславя кармичните формации; кармичните формации обуславят съзнанието и т.н.” Е, и какво? Какво означава това? Представяте си, че това сигурно е много проникновено и трябва цял живот да учите Пали, за да го разберете. Затова го слагате настрана.
В будистките кръгове Четирите Благородни Истини често се замазват. „А, да – елементарен будизъм. Да… Хайде сега да се захванем с истинския Мадхиамика будизъм за напреднали!” Или „Какво е казал Доген?” Или „Миларепа е абсолютно блестящ, нали?” И вие си мислите: „Страдание, Произход, Прекратяване и Път” Да, знаем това, хайде сега да минаваме към същността!”
И така Четирите Благородни Истини са просто формални вярвания. Хората не ги изследват или използват, защото ученията сами по себе си не са интересни, нали? „Страдание, Произход, Прекратяване и Път” не е вдъхновяващо учение, защото е учение за практикуване, не за вдъхновяване. И ние затова го използваме – защото този конкретен начин на мислене и съзерцаване е психологически валиден.
С него можем да започнем да разбираме това, което никога не сме могли да видим и разберем. Следвайки този способ на практикуване, вие развивате ума и интелигентността си по един начин, който е особено рядък. Дори в най-напредналите образования хората на обучават умовете си по този конкретен начин на разглеждане и съзерцаване. Да се мисли рационално е високо ценено. Но за да се разбере рационалността като функция на ума, трябва да се разгледа природата на ума. Какво действително се случва? За какво става дума? И разбира се, имаме въпросите за съществуването, нали? Екзистенциалните въпроси: „Защо съм се родил?” „Животът има ли смисъл?” „Какво става, когато умра?” „За какво става дума?” „Дали всичко е безсмислено – просто космически инцидент?” „Има ли отношение към нещо отвъд това, което е, или просто се случва и толкова – това ли е всичко?”
Имаме големи проблеми да съотнесем смисъла на живота към нещо истинско отвъд материалния свят. Така материализмът става реалността за нас. Когато изследваме пространството, плоскостта винаги е материална. Искаме да се качим на ракети и да закараме телата си на луната, защото според материалистичното схващане това е реалното. На западния материализъм му липсва изтънченост и финес: той ни свежда на много грубо ниво на съзнание, където реалността е този груб материален обект и емоциите са отхвърлени като нереални, защото са субективни. Емоциите не могат да бъдат измерени с електронни инструменти.
Но те, разбира се, индивидуално са много истински за нас – това, което чувстваме, е много по-важно за нас от електронния часовник. Нашите страхове и желания, и любови, и омрази, и вдъхновения са това, което прави живота ни щастлив или нещастен. И все пак те могат да бъдат отхвърлени в модерния материализъм за един свят, основан на плътски удоволствия, материални блага и рационално мислене, така че духовният живот за много хора изглежда просто илюзия. Не можете да го измерите с компютър или да го изследвате с електронни инструменти.
Но все пак, в преднаучната европейска цивилизация духовният свят бил истинският свят. Как мислите, че са построили катедралите? Ами изкуството – всичко това е дошло от едно истинско чувство на духовно вдъхновение, на човека, свързан с нещо отвъд материалния свят. Духовната истина е нещо, което всеки сам трябва да осъзнае. Истината е себе-реализация, абсолютната субективност. И Буда пренася тази субективност в самия център на вселената, тихата, неподвижна точка, където субектът не е личен субект. Тази неподвижна точка не е ничия или нещо.
В медитация вие се движите натам. Пускате всички тези привързвания към променящите се условия в материалния свят, емоционалния план, интелектуалния план, символичния и астралния. Оставяте всичко това, за да стигнете до неподвижната точка, тишината. Това оставяне (letting go) не е унищожение или отхвърляне, а ви дава перспективата да разберете цялото. Не можете да разберете цялото, докато сте отвън, в периферията на окръжността, където сте завихряни.
Да бъдете завихряни в периферията на окръжността означава, че сте изгубени в привързването към всички неща, които се вихрят в кръг. Това се нарича самсара – обикаляте в кръг и не можете да добиете представа за това. Нямате способността да спрете и да наблюдавате, защото сте уловени в това кръгово движение.
Целта на медитацията върху Четирите Благородни Истини и патичасамупада е да спрете завихрянето на ума. Вие пребивавате в неподвижността не като атака срещу обусловения свят, а за да го видите в перспектива. Не го унищожавате или критикувате, не се опитвате да излезете от него посредством омраза или страх. Но стоите в центъра, в неподвижната точка, където можете да го видите такъв, какъвто е, да го опознаете и вече да не се плашите или заблуждавате от него. И ние правим това в границите на нашето лично преживяване, за да можем да кажем „всеки за себе си”, защото така изглежда, когато седим тук. И все пак, тази неподвижна точка не е в ума, не е в тялото. Тук е моментът на неизразимостта й. Мъдрият цялостен ум или неподвижната точка не е точка в мозъка. И все пак вие осъществявате тази универсална тишина, неподвижност, единство, където всичко останало е отражение и се вижда в перспектива. И индивидуалността, кармата, различията, разнообразието на всички тези неща вече не ни заблуждава, защото ние вече не сме вкопчени в тях.
Колкото повече изследваме ума, колкото повече го разглеждаме и съзерцаваме и се учим от него, толкова започваме да осъзнаваме неподвижността му, която винаги присъства, но повечето хора дори не я забелязват. Защото животът в самсара е толкова натоварен, толкова безумен, че ни завихря. И макар неподвижната точка винаги да я има, тя никога не се вижда, докато не се спрете в неподвижността, вместо да обикаляте в окръжността.
Но тази неподвижност не е нещо, към което да се привързвате! Ние не се опитваме да станем хора, които са неподвижни – седящи в неподвижност, нищо неизпитващи. Знам, че някои от вас идват тук и създават един личен свят, който могат да обитават в този час на медитация. Но това не е изходът от страданието; този субективен и личен свят много зависи от това нещата да са по определен начин. Той е толкова крехък и ефимерен, че бива унищожаван от най-малкия пробив. Изфиненият свят на спокойствието е толкова прекрасен, толкова мирен – и тогава изведнъж някой прошумява с дрехата си! Нечий стомах изкъркорва, някой прохърква! Отвратително е да ти прекъснат чудните състояния на покой с тези груби телесни функции!
Но неподвижността не е покой. Не е нужно да сме в покой, но има неподвижност, в която можем да обитаваме вместо да следваме натрапчивите си наклонности. Всички си мислим, че трябва да правим нещо; толкова сме условени да правим нещо, че дори медитацията се превръща в своего рода натрапчива дейност, която ни ангажира. „Да развия това… Да развия онова… Трябва да развия своето самади и трябва да развия джаните си.” Вие не идвате тук просто да седите, вие идвате да развивате! Ето така си мислим! Изпитваме вина, ако не правим нещо, ако не напредваме, не се развиваме и доникъде не стигаме. И все пак, да дойдете тук и да седите в неподвижност не е съвсем лесно, нали? Много по-лесно е да направите велики медитационни проекти в петгодишен план и т.н. Но накрая винаги стигате до неподвижната точка: до нещата такива, каквито са.
С напредването на разбирането може да дойде и освобождаването (letting go) от желанието за развиване и напредване в нещо. И когато умът се освободи от желанието да станете нещо, да получите нещо, да постигнете… тогава Истината започва да се разкрива. Тя е винаги присъстваща, тук и сега. Въпросът е на отваряне и чувствителност, така че Истината да се покаже. Тя не е нещо, което се разкрива отвън. Истината винаги присъства, но ние не я виждаме, ако сме уловени от идеята за постижения, за „аз”, който трябва да направи нещо или за „аз”, който трябва да получи нещо.
Буда директно атакувал „аз” и „моето”. Това е единственото, което ви блокира. Препятствието е привързването към себе-представата, това е проблемът! Ако прозрете през тази представа за аз, ако я пуснете, ще разберете останалото. Не ви трябва да знаете всички други сложни езотерични формули. Не е нужно непрекъснато да навлизате в сложнотии, просто пуснете невежата представа за „Аз съм”.
Вижте това и разберете пътя за пускане, за не-обвързване. Тогава Истината ви се разкрива където и да сте, когато и да е. Но докато направите това, винаги ще бъдете улавяни в създаването на проблеми и усложнения.
„Авиджапачея санкара; санкарапачея винянам;
Винянапачея намарупам; намарупапачея салаятанам;
Салаятанапачея пасо; пасапачея вейдана;
Вейданапачея тана; танапачея упаданам;
Упаданапачея баво, бавапачея джати;
Джатипачея джарамаранам-сока-паридева-дукка-доманасупаяса”

Всичко това означава, че ако настойчиво се придържате към илюзиите за аза, към алчността, омразата и заблуждението, всичко, което ще получите е старост, болест, смърт, скръб, мъка, отчаяние, терзание. Това ще получите до края на живота си: отегчителна перспектива, нали?
Но вие можете да се освободите от това тук и сега, чрез това Правилно Разбиране, прозирайки нещата такива, каквито са. Може да има познаване на Истината, в което човек вече не е заблуден от проявите на навиците или от условията около нас.
Из „Така стоят нещата”, Ajahn Sumedho

ДА ЖИВЕЕШ С КОБРАТА

English: Indian Spectacled Cobra, Naja Naja Fa...

English: Indian Spectacled Cobra, Naja Naja Family, one of India’s venomous snakes. (Photo credit: Wikipedia)

Тази кратка беседа е за полза на една нова ученичка, която скоро ще се завърне в Лондон:
Нека тя ти служи, за да разбереш учението, което учеше тук, в Уат Па Пон. Най-простичко, това е практиката за освобождение от страданието в цикъла на раждане и смърт.
За да изпълняваш тази практика, помни, че трябва да се отнасяш към всички различни деятелности на ума, и тези, които харесваш, и тези, които не харесваш, така, както би се отнасяла към кобра. Кобрата е изключително отровна змия, толкова отровна, че ще ни причини смърт, ако ни ухапе. Така е и с нашите настроения. Настроенията, които харесваме, са отровни, настроенията, които не харесваме, също са отровни. Те пречат на умовете ни да са свободни и спъват разбирането ни за истината, такава, каквато е учена от Будата.
Затова е задължително да се стараем да запазим внимание и през деня, и през нощта. Каквото и да правите, било то стоейки, седейки, лежейки или говорейки, го правете с внимание. Когато сте в състояние да установявате това внимание, ще откриете, че се надига и чисто разбиране, свързано с него, и тези две условия ще донесат мъдрост. Това внимание (осъзнатост), чисто разбиране и мъдрост ще работят заедно и вие ще сте като човек, който е буден и денем, и нощем.
Тези учения, оставени ни от Буда, не трябва само да се слушат или просто да се схващат на интелектуално ниво. Те са учения, които чрез практика могат да се надигат и да бъдат разпознавани в сърцата ни. Където и да е идем, каквото и да правим, винаги трябва да имаме тези учения. И какво имаме предвид „имане на ученията” или „имане на истината”? Каквото и да правим или кажем, го правим и казваме с мъдрост. Когато мислим и разсъждаваме, го правим с мъдрост. Казваме, че този, който има внимание и ясно разбиране, комбинирани по този начин с мъдрост, е човек, който е близо до Буда.
Практикувайте, като разглеждате ума си с това внимание и ясно разбиране и развивайте мъдрост. С тези три условия ще се надигне „пускането” – letting go. Ще разпознавате постоянното надигане и отминаване на всички феномени.
Трябва да знаете, че това, което се надига и отминава, е само активност на ума. Когато нещо се надига, то отминава и е последвано от по-нататъшно надигане и отминаване. По Пътя на Дамма наричаме това надигане и отминаване „раждане и смърт”, и това е всичко – друго няма! Надига се страдание, после отминава и когато е отминало, пак се надига страдание. Имаме възникване и отмиране. Видите ли го веднъж, постоянно ще разпознавате възникването и отмирането. И когато знаете, че е постоянно, ще видите, че няма друго. Всичко е само раждане и смърт. Няма нищо, което да продължава. Има го само това надигане и отминаване – само това.
Подобно виждане ще породи спокойно чувство на безстрастие към света. Подобно чувство се надига, когато видим, че нищо не си заслужава да го искаме. Има само възникване и отминаване, пораждане, последвано от умиране. Това е, когато умът пристигне при „пускането”, пускаме всичко да си върви според природата си. Неща се надигат и отминават в ума ни и ние знаем това. Надига се щастие и ние знаем. Надига се недоволство и ние знаем. И това знаене на щастието означава, че ние не се идентифицираме с него като да е наше. По същия начин не се идентифицираме и с недоволството и нещастието. Когато вече не се идентифицираме с прилепването към щастието и страданието, оставаме с естествения ход на нещата.
Затова казваме, че умствената дейност е като смъртоносно отровна кобра. Ако не закачаме кобрата, тя си заминава по пътя. Дори да е изключително опасна, нас не ни касае. Не я доближаваме, не я хващаме и тя не ни хапе. Кобрата прави това, което е естествено за нея. Така стоят нещата. Ако сте умни, ще я оставите на мира. Така оставяте и това, което е добро, да бъде. Така оставяте и това, което не е добро, да бъде според собствената си природа. Оставете харесването и нехаресването си така, както не се закачате с кобрата.
Който е интелигентен, ще има такова поведение към различните настроения, които възникват в ума. Когато се надига добрина, я оставяме да си добрува, но и знаем за нея. Разбираме природата й. По същия начин оставяме и недоброто, оставяме го на природата му. Не се хващаме за тях, защото нищо не искаме. Не искаме лошо, не искаме и добро. Не искаме нито тежест, нито лекота, нито щастие, нито страдание. Когато по този начин нашето желание е преустановено, покоят е стабилно установен.
Когато имаме такъв покой (мир) в умовете си, можем да разчитаме на него. Този мир, казваме, че е възникнал от объркването. Объркването е приключило. Буда нарекъл постигането на окончателно просветление „угасване” – така, както угасва огънят. Ние гасим огъня там, където се появява. Където е горещо, там можем да го направим студено. Така е и с просветлението. Нибана се открива в самсара. Просветлението и заблудата (делюзията) съществуват на едно място също като горещото и студеното. Горещо е там, където е било студено и е студено там, където е било горещо. Когато се надига горещина, хладината изчезва, и когато има хладина, няма горещина. По същия начин са Нибана и самсара.
Казва ни се да сложим край на самсара, което ще рече да спрем вечнозавъртащия се цикъл на объркване. Това прекратяване на объркването е угасване на огъня. Когато външният огън е угасен, има хладина. Когато вътрешните огньове на чувственото жадуване, омразата и заблуждението са угасени, пак има хладина.
Това е природата на просветлението; угасването на огъня, охлаждането на онова, което е било горещо. Това е покоят. Мирът. Това е краят на самсара, на цикъла на раждането и смъртта. Когато пристигнете в просветлението, усещането е такова. Това е краят на вечнопревъртащото се, вечнопроменящото се, краят на алчността, омразата и заблуждението в умовете ни. Ние разбираме това като щастие, защото така светските хора разбират идеалното, но в действителност сме минали отвъд това. Отвъд щастието и страданието. Това е съвършеният покой…
Нека тази практика ви отведе към щастието. Нека ви помогне да израснете в истината. Нека се освободите от страданието на раждането и смъртта.

 

Кратка беседа и последни указания за възрастна англичанка, която е прекарала два месеца под ръководството на Аджан Ча в края на 1978 и началото на 1979 г.

 

Из „Bodhinyana„, Ajahn Chah

 

САМСАРА

Самюта Никая /SXV.3 „Невъозбразимо е началото на тази Самсара; неоткриваемо е всяко първо начало на съществата, които препятствани от невежеството и впримчени от жадуването, са притеснени и ускорени в този кръг на прераждания.“

Самсара – колелото на съществуванието, букв. „Вечното Бродене” – е името, дадено в Пали канона, на морето на живота, неуморно надигащо се и спускащо се, символът на този продължителен процес на многократно раждане, стареене, страдание и умиране. По-точно казано: Самсара е непрекъснатата поредица от петорни Канда-комбинации, които, непрекъснато променящи се от миг на миг, се следват една друга през невъобразими периоди от време. Един жизнен период в тази Самсара представлява една малка частица. Следователно, за да обхване първата Благородна Истина, човек трябва да положи поглед върху Самсара, върху тази страховита поредица от прераждания, а не само върху един жизнен период, който, разбира се, понякога може да не е тъй болезнен.

Понятието „страдание” (дука) в първата Благородна Истина се отнася не само до болезнените телесни и ментални усещания, причинени от неприятни впечатления, а до всичко, което поражда или е подлежащо на страдание. Истината за Страданието учи, че благодарение на универсалния закон за нетрайното, дори извисените и грандиозни състояния на щастие са обект на промяна и унищожение и като така всички състояния на съществуване са незадоволителни и без изключение носят в себе си семената на страданието.

Кое мислите, че е повече: пороят от сълзи, които сте лели по този дълъг път – впримчени и забързани в този кръг от прераждания, свързвани с нежеланото и разделяни от желаното, този порой или водите на четирите океана?

Дълго сте страдали за смъртта на баща и майка, на синове, дъщери, братя и сестри. И докато сте страдали, сте пролели повече сълзи по този дълъг път, отколкото е водата в четирите океана.

S.ХV.13 „Кое мислите, че е повече: потоците кръв, които от вашите обезглавявания, са потопили този дълъг път или водите на четирите океана?

Дълго са ви хващали като крадци, мародери или изнасилвачи, и пак, от обезглавяванията ви повече кръв е напоила този дълъг път от водата в четирите океана.

Но как е възможно това?

Невъозбразимо е началото на тази Самсара; неоткриваемо е всяко първо начало на съществата, които, препятствани от невежеството и впримчени от жадуването, са притеснени и ускорени в този кръг на прераждания.

И така, вие отдавна търпите страдание, мъчение, несрета, и от отдавна пълните гробищата, наистина твърде дълго, за да сте доволни от всякакви форми на съществувания, твърде дълго за да не се обърнете и да се осовободите от всички тях.“