Insight in situations

ПРОЗРЕНИЕ В СИТУАЦИИ
Понякога прозрението се надига в най-неочаквани моменти. Това се случи с мен, докато живеех в Уат Па Понг. Североизточната част на Тайланд не е най-красивото или желано място на света с храстовидните си гори и голите равнини. Освен това през топлия сезон става изключително горещо. За всеки Ден на Спазването на предния ден, в най-големия пек на следобяда, трябваше да излизаме и да помитаме листата от алеите. Имаше много площ за метене. Целият следобяд минаваше под жаркото слънце, в пот и замитане на листата на големи купчини със саморъчно изработени метли. Това беше едно от задълженията ни. На мен хич не ми харесваше. Мислех си: „Аз не искам да правя това. Не съм дошъл тук да мета листата от земята. Дошъл съм да стана просветлен, а те ме карат да мета листа. Освен това е горещо, а кожата ми е деликатна. Мога да получа рак на кожата от този горещ климат.”
Стоях така един следобяд, абсолютно нещастен и си мислех: „Какво правя тук? Защо дойдох? Защо стоя тук?” Стоях така, с дългата, груба метла, без капка енергия, изпълнен със съжаление към себе си и мразейки всичко. Тогава се появи Аджан Ча, усмихна ми се и каза: „Уат Па Понг е много страдание, нали?” и отмина. А аз се замислих: „Той защо ми каза това?” и „Всъщност не е толкова лошо.” Накара ме да се замисля: Дали метенето на листа действително е толкова неприятно? Не, не е. По-скоро е нещо неутрално. Метеш си листата и е нито лошо, нито хубаво. Дали потенето е толкова ужасно? Наистина ли е злощастно, унизително преживяване? Наистина ли е толкова зле, колкото се преструвам, че е? Не. Потенето е нещо нормално, съвсем естествено е да се потиш. И аз нямам рак на кожата и хората в Уат Па Понг са много мили. Учителят е много добър и мъдър човек. Монасите се отнасят добре с мен. Миряните идват и ми дават храна, и… От какво всъщност се оплаквам?”
Разсъждавайки върху действителното преживяване от престоя си там, аз си казах: „Добре съм. Хората ме уважават. Отнасят се добре с мен. Обучават ме много приятни хора в много приятна страна. Няма нищо лошо, аз съм кривият. Аз правя проблем, защото не искам да се потя и не искам да мета листа.” Тогава получих много ясно прозрение. Изведнъж забелязах нещо в себе си, което винаги се беше оплаквало и беше много критично и което винаги ме беше възпирало да се отдам напълно на нещо или да се явя доброволец в някаква ситуация.
Друго преживяване, от което поучих, беше обичаят да се мият нозете на старшите монаси, след като те се върнат от просене на милостиня. След като бяха обикаляли босоноги из селото и оризищата, краката им бяха кални. Пред столовата имаше корита за крака. Когато Аджан Ча идваше, всички монаси – може би 20 или 30 – се втурваха да му измият краката. Когато за първи път видях това, си казах: „Аз няма да направя това – не и аз!” На другия ден, когато 30 монаха се втурнаха навън, за да посрещнат Аджан Ча и да му измият краката, аз си помислих: „Що за глупаво нещо – 30 монаси да мият краката на един мъж. Аз няма да го правя.” На по-следващия ден реакцията стана още по-агресивна…. 30 монаха се втурнаха навън да измият краката на Аджан Ча и… „Това наистина ме ядосва, писна ми вече! Това е най-глупавото нещо, което съм виждал – 30 души да мият краката на един човек! Той сигурно си мисли, че го заслужава – така укрепва егото си. Сигурно има огромно его, толкова хора да му мият краката. Аз никога няма да го направя!”
Бях започнал да развивам силна реакция, свръхреация. Седях там и се чувствах нещастен и гневен. Гледах монасите и си мислех: „Всичките ми изглеждат глупави. Не знам какво правя тук.”
Но после започнах да слушам и си казах: „Това е много неприятна рамка на ума. Има ли за какво да се разстройвам? Те не са карали мен да го правя. Всичко е наред. Няма нищо лошо 30 души да мият краката на един. Не е аморално или лошо поведение, може дори да им носи наслада. Може би го искат – може би е добре да се прави това… Може би и аз трябва да го правя!” На другата сутрин 31 монаха се втурнаха навън да мият краката на Аджан Ча. Вече нямаше проблем. Почувствах се много добре: онова, гадното нещо в мен, беше спряло.
Ние можем да размишляваме върху нещата, които надигат у нас негодувание и гняв. Наистина ли има нещо лошо в тях, или е нещо, за което ние създаваме дукка? Тогава започваме да разбираме проблемите, които създаваме в живота си и в живота на хората около нас.
Когато имаме осъзнатост (внимание), ние сме готови да понесем целокупността на живота; с вълнението и скуката, с надеждата и отчаянието, с удоволствието и болката, с обаянието и оттегчението, с началото и края, с раждането и смъртта. Готови сме да приемем целостта на всичкото в ума си, а не просто да бъдем погълнати в приятното, подтискайки неприятното. Процесът на прозрението е отиването в дукка, виждането на дукка, признаването на дукка и разпознаването на дукка във всичките й форми. Тогава вие преставате просто да реагирате по навик на удовлетворяването или подтискането. И заради това можете повече да понесете страданието, можете да сте по-търпеливи с него.
Тези учения не са извън нашето преживяване. Те са отражения на нашия действителен опит, а не сложни интелектуални теми. Затова положете усилия в развиването, а не в засядането в коловоза. Колко пъти трябва да се чувствате виновни заради аборта си или заради грешките, които сте правили в миналото? Трябва ли да прекарвате цялото време от живота си в „повръщане” на нещата, които са ви се случили и да се отдавате на безкрайни разсъждения и анализи? Някои хора превръщат себе си в такива сложни личности. Ако само се отдавате на спомени, представи и мнения, винаги ще останете затънали в света и никога няма да минете отвъд него.
Можете да оставите този товар, ако сте готови вещо да използвате ученията. Кажете си: „Вече няма да бъда уловен в това. Отказвам да участвам в тази игра. Няма да се предам на това настроение.” Започнете да се поставяте в позиция на знаене: „Аз знам тази дукка. Има дукка.” Много е важно да вземете решението да идете там, където е страданието и после да пребивавате с него. Само чрез такова изследване и конфронтиране на страданието, човек може да се надява, че ще стигне до страхотното прозрение: „Това страдание е разбрано.”
Това са трите аспекта на Първата Благородна Истина. Това е формулата, която трябва да използваме и прилагаме при разглеждането на живота си. Винаги, когато изпитате страдание, първо го констатирайте: „Има страдание.”, после „То трябва да бъде разбрано.” И накрая: „То е разбрано.” Това разбиране за дукка е прозрението в Първата Благородна Истина.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: