Pleasure and Displeasure

УДОВОЛСТВИЕ И НЕУДОВОЛСТВИЕ

Нека изследваме: Докъде ни доведе това хедонистично дирене на удоволствие като цел само по себе си? То продължава вече няколко десетилетия, но дали като резултат човечеството е станало по-щастливо? Като че ли в наши дни са ни дадени правото и свободата да правим каквото искаме с наркотици, секс, пътувания и т.н. – всичко минава, всичко е позволено, нищо не е забранено. Трябва да направите нещо наистина противно, нещо насилствено, за да бъдете отлъчени от обществото. Но дали възможността да следваме собствените си импулси ни е направила по-щастливи или по-спокойни и доволни? Всъщност тя ни прави много егоистични; ние не мислим как действията ни ще се отразят на другите. Мислим само за себе си; аз и моето щастие, моята свобода и моите права. И аз се превръщам в ужасно неудобство, източник на голямо раздразнение, яд и нещастие за хората около мен. Ако мисля, че мога да правя каквото искам или да казвам каквото ми се прище, дори да е на чужд гръб, тогава аз съм човек, който е просто неудобство за обществото.
Когато се надигне чувството на „каквото аз искам” и „каквото аз смятам, че трябва или не трябва” и искаме да се насладим на всички удоволствия на живота, неизбежно се разстройваме, защото животът е толкова безнадежден и всичко е толкова погрешно. Животът ни запраща в различни състояния на страх и желание. И дори когато получим всичко, което искаме, ще мислим, че нещо липсва, че нещо все още е непълно. Така че дори когато животът е най-прекрасен, пак го има това чувство на страдание – за нещо, което още не е направено, преследва ни някакво съмнение или страх.
Например аз винаги съм обичал хубавата природа. Веднъж, по време на семинар, който водех в Швейцария, ме заведоха на една прекрасна планина и забелязах едно неотклонно чувство на терзание в ума си от толкова много хубост и този безкраен поток от красиви гледки. Имах едно чувство на желание да уловя всичко, непрекъснато да бъда нащрек, за да погълна с очите си всичко. Беше много изтощително! Това е било дукка, нали?
Забелязвам, че ако правя нещата неосъзнато, без внимание, дори нещо толкова безвредно като гледането на красиви планини – ако аз все се пресягам, за да се уловя за нещо, това винаги носи неприятно чувство. Дукка. Ако искате да уловите нещо красиво, защото не искате да се разделите с него, това е страдание.
Изпадането в нежелани ситуации също е страдание. Например аз никога не съм обичал да пътувам с метрото в Лондон. Все се оплаквах: „Не искам да слизам в метрото с тези ужасни плакати и непривлекателни станции. Не искам да се тъпча в тези малки мотриси под земята.” Беше изключително неприятно преживяване. Но после се вслушах в този оплакващ се, мърморещ глас – страданието от нежеланието да съм с нещо неприятно. Тогава, осмислил това, спрях да вдигам врява, за да мога пак да съм с неприятното и некрасивото, но без страдам от тях. Осъзнах, че просто така стоят нещата и няма проблем. Не е нужно да правим проблеми – било то защото сме в неприветливото метро или гледаме красивата природа. Нещата са такива, каквито са, и ние можем да ги разпознаем и схванем в техните променящи се форми, без да се улавяме за тях. Да се уловим означава да искаме да се хванем за нещо, което харесваме; да искаме да се отървем от нещо, което не харесваме, или да искаме да получим нещо, което нямаме.
Можем много да страдаме и заради други хора. Спомням си, че в Тайланд имах много негативни мисли съм един от монасите. Направеше ли нещо, си казвах: „Той не биваше да прави така.” Кажеше ли нещо, аз пак: „Той не биваше да казва това!” Навсякъде разнасях този монах в ума си. Дори да отидех другаде, пак си мислех за него; възприятието за него се надигаше и се появяваха същите реакции: „Помниш или когато той каза това и направи онова?” и „Той не биваше да казва онова и не трябваше да прави онова.”
Веднъж намерил учител като Аджан Ча, аз исках той да е съвършен. Мислех си: „О, той е прекрасен учител. Прекрасен!” Но тогава той правеше нещо, което ме разстройваше, и аз си казвах: „Но аз не искам той да прави неща, които ме разстройват, защото ми се иска да мисля за него като за прекрасен.” Все едно казвах: „Аджан Ча, непрекъснато бъди прекрасен за мен. Никога не прави нещо, което ще вкара някаква отрицателна мисълв ума ми.” Така че дори когато намерите някого, когото много уважавате и обичате, пак ще го има страданието от привързването. Неизбежно е той да направи или каже нещо, което няма да харесате или одобрите, това ще ви причини съмнение и вие ще страдате.
Веднъж няколко американски монаси дойдоха в Уат Па Понг, нашия манастир в Североизточен Тайланд. Те бяха много критични и сякаш виждаха само нередните неща. Те не мислеха, че Аджан Ча е особено добър учител и не харесаха манастира. Усетих надигането на голям гняв и омраза, защото те критикуваха нещо, което обичах. Изпитах негодувание: „Като не ви харесва, се махайте. Той е най-добрият учител на света и ако вие не виждате това, просто се махайте!” Такъв тип привръзване – обич или отдаденост, е страдание, защото ако нещото или човека, когото обичате, бъдат критикувани, ще изпитате гняв и негодувание.