Investigation: What is meditation?

ИЗСЛЕДВАНЕ

Какво е медитацията?

Думата „медитация” е често употребявана в наши дни и покрива различни видове практики. В будизма обозначава два вида медитация – едната се нарича „самата”, а другата – „випасана”. Самата е концентриране на ума върху обект, а не пускането му да броди тук и там. Избираме за обект дишането и съсредоточаваме цялото си внимание върху усещанията за вдишане и издишане. Посредством тази практика умът ви става спокоен, а вие – тихи, защото сте отрязали всички въздействия, които постъпват през сетивата.

Обектите, които използвате за утишване,  са успокояващи. Ако искате развълнуван ум, идете да правите нещо вълнуващо. Не ходете в будистки манастир, а на дискотека. Човек лесно се концентрира върху вълнението, нали? Вибрацията е толкова силна, че ви придърпва. Отивате на кино и ако филмът е наистина вълнуващ, вие сте погълнати от него. Не е нужно да упражнявате никакво усилие, за да гледате нещо вълнуващо, романтично или приключенско. Но ако не сте свиквали, наблюдаването на успокояващи обекти може да е ужасно отегчително. Какво по-скучно от това да наблюдавате дъха си, ако сте навикнали на по-вълнуващи неща? За този вид умение е нужно да извикате усилие от ума си, защото дишането не е нито интересно, нито романтично, нито приключенско, нито блестящо. То си е просто дишане. Нужно е да проявите усилие, защото няма да бъдете стимулирани отвън.

В тази медитация не се опитвате да създадете образ, а просто да се концентрирате върху обичайното чувство за тялото си в този момент: да поддържате вниманието си върху дишането. Когато правите това, дишането става все по-неуловимо и вие се успокоявате… Познавам хора, които предписват медитация самата при високо кръвно налягане, защото успокоява сърцето.

И така, това е успокояваща практика. Можете да си изберете различни обекти, върху които да се концентрирате, като се тренирате да задържате вниманието си върху тях, докато се вглъбите или не станете едно с тях. Изпитвате едно чувство на сливане с обекта на концентрация и това наричаме вглъбяване.

Другата практика е випасана или „проникновена медитация”. При проникновената медитация отваряме ума си за всичко. Не избирате конкретен обект, върху който да се концентрирате или да се вглъбите, а наблюдавате с цел да разберете как стоят нещата. Това, което можем да видим относно положението на нещата е, че всички сензорни опитности са нетрайни. Всичко, което виждате, чувате, миришете, вкусвате, докосвате, всички ментални условия – чувства, спомени и мисли – са променящи се условия на ума, които се надигат и отминават. Във випасана ние приемаме тази характеристика на преходност  (или промяна) като начин на разглеждане на всички сензорни преживявания, които може да се наблюдават по време на седенето ни.

Това не е просто философски похват или вярване в конкретна будистка теория: преходността трябва да се прозре с отварянето на ума за наблюдение и с осъзнаването на това как стоят нещата. Не е и въпрос на анализ с допускане, че нещата трябва да са по определен начин и когато те не са, да се опитваме да разберем защо така. С тази практика на прозрение ние не се анализираме и дори не се опитваме да променим нещо, така че да пасне на нашите желания. В тази практика просто търпеливо наблюдаваме, че всичко, което се надига, отминава, било то ментално или физическо.

Това включва самите сетивни органи, обектите на възприятието и съзнанието, което се надига при контакта с тях. Имаме и менталните условия на харесване и нехаресване на това, което виждам, миришем, вкусваме, чувстваме и докосваме, имената, които им даваме, и идеите, думите и концепциите, които създаваме около сетивната опитност. По-голямата част от живота ни се базира на погрешни предположения, направени поради неразбиране и неизследване на естеството на нещата. За човек, който не е пробуден и осъзнат, животът често е потискащ или озадачаващ, особено когато се появят разочарования и трагедии. И тогава човек е смазан, защото не е наблюдавал естеството на нещата.

В будизма ние използваме думата Дамма или Дхарма, която означава „така, както е”, („Начинът, по който е”, „подредбата на нещата”, „природата на нещата”) „природните закони”. Когато наблюдаваме и „практикуваме Дамма”, отваряме ума си за това как стоят нещата. По този начин вече не реагираме слепешката на сетивното преживяване, а го разбираме и чрез това осъзнаване започваме да го пускаме. Започваме да се освобождаваме от заслепяването и забуждението относно появата на нещата. Осъзнатостта и пробуждането не са въпрос на ставане, а на бъдене. Наблюдаваме как е сега, а не правим нещо, за да станем осъзнати в бъдеще. Наблюдаваме тялото така, както е сега, седящо. То принадежи на природата, нали? Човешкото тяло принадлежи на земята и има нужда да се поддържа от нещата, които идват от земята. Не можете да живеете от въздух или да се опитате да внасяте храна от Марс или Венера. Трябва да ядете нещата, които живеят и растат на тази Земя. Когато тялото умре, то се връща в земята, разпада се, гние и отново става едно с нея. Следва законите на природата, на съзиданието и разрухата, на раждането и умирането. Всичко, което е родено, не остава постоянно в едно състояние – то расте, остарява и после умира. Всички неща в природата, дори самата вселена, имат своя продължителност на съществуване, раждане и смърт, начало и край. Всичко, което можем да възприемем и да си представим, е променливо. Нетрайно. Затова и никога не може трайно да ни задоволи.

В Дамма-практиката ние наблюдаваме тази незадоволителност на сетивното преживяване. Отбележете как в собствения си живот, когато очаквате да бъдете задоволени от сензорни обекти или преживявания, получавате само временно удовлетворение, доволство може би, моментно щастие – и после това се променя. Това е така, защото няма нито една точка в сензорното съзнание, която да има постоянно качество или субстанция. И така сетивното преживяване винаги е променящо се, а ние, от невежество и неразбиране, очакваме много от него. Имаме склонност да изискваме, да се надяваме и да създаваме всякакви неща само за да се почувстваме ужасно разочаровани, отчаяни, натъжени и уплашени. Същите тези очаквания и надежди ни водят към отчаяние, терзание, скръб и тъга, ридания, старост, болест и смърт.

Това е начин да изследваме сетивното съзнание. Умът може да мисли в абстракции. Може да създава всякави идеи и образи. Може да прави нещата много фини или груби. Има цяла палитра от възможности от най-префинените състояния на блажено щастие и екстаз до много груби и болезнени мъки; от рая до ада, ако използваме по-картинна терминология. Но постоянен ад няма, нито пък постоянен рай, няма никакво постоянно състояние, което да бъде уловено. В нашата медитация, когато започнем да осъзнаваме ограниченията, незадоволителността, променливата природа на цялата сетивна опитност, разбираме и, че те на са „мои” или „на мен”, а анатта – не-аз.

Осъзнавайки това, започваме да се освобождаваме от идентифицирането със сетивните условия. Не го правим с отвращение към тях, а с разбиране за това, какво са. Това е истина, която трябва да бъде осъзната, а не вяра. „Анатта” не е будистко вярване, а осъзнаване. Ако не отделите време да изследвате и разберете това, вероятно ще прекарате целия си живот с увереността, че вие сте вашето тяло. Макар да е възможно в някакъв момент да си помислите: „О, аз не съм моето тяло”, защото сте прочели някакво вдъхновяващо стихотворение или философско есе. Може да си помислите, че е добра идея човек да не е тялото си, но още няма да сте го осъзнали. И макар някои хора, интелектуалци и т.н., да казват: „Ние не сме тялото. Тялото не е аз.”, това е лесно да се каже, но да се разбере е нещо друго. Чрез тази практика на медитиране, чрез изследването и разбирането на това как стоят нещата, ние започваме да се освобождаваме от привързването. Когато вече не очакваме и не изискваме, тогава не изпитваме и резултатното отчаяние, тъга и скръб, когато не получим каквото искаме. И така, това е целта – нибана, или осъществяването на невкопчване към всеки феномен, който има начало и край. Когато оставим ( пуснем) това коварно и навично привързване към всичко, което има раждане и смърт, тогава започваме да осъществяваме Безсмъртие.

Някои хора живеят, реагирайки на живота, защото така са условени, като кучетата на Павлов. Ако не сте пробудени за начина, по който стоят нещата, тогава вие сте само едно условено интелигентно създание, а не условено глупаво куче. Можете с презрение да гледате как кучетата на Павлов слюноотделят при звука на звънеца, но забележете как и ние правим много подобни неща. Това е така, защото при сетивните опитности всичко е условяване, няма личност, няма „душа”, няма същност. Тези тела, чувства, спомени и мисли са перцепции, условени в ума чрез болката, чрез раждането ни като човешко същество, раждането в семействата ни, в класата, расата, народността, в мъжко или женско тяло, привлекателно или не, и т.н. Всичко това са условия, които не са наши, не са аз, не са мои. Тези условия следват природните закони. Не можем да кажем: „Не искам тялото ми да остарява.” – е, ние можем да го кажем, но колкото и да сме настойчиви, то все пак ще остарее. Не можем да очакваме тялото никога да не изпитва болка или да не се разболява, или винаги да има идеално зрение и слух. Надяваме се, нали? „Надявам се винаги да съм здрав, никога да не ставам инвалид, винаги да имам добро зрение, никога да не ослепявам, да имам добър слух, та никога да не ставам един от онези стари хора, на които всички крещят, и се надявам никога да не ставам сенилен, винаги да контролирам нуждите си, докато умра на 95, напълно адекватен, с ума си и ведър, а, и да умра в съня си, без болка.” Така всички бихме искали. Някои от нас могат да изкарат дълго и да умрат по най-идиличен начин, а може и утре на всички ни очните ябълки да изскочат. Малко вероятно е, но може да се случи! Както и да е, бремето на живота значително олеква, когато разглеждаме ограниченията на живота. Тогава знаем какво можем да постигнем, какво можем да научим. Такова огромно човешко нещастие се поражда от очакването на много и неполучаването на желаното.

В нашата медитация и проникновено разбиране за подредбата на нещата ние виждаме, че красотата, изискаността, удоволствието са нетрайни условия – както болката, нещастието и грозотата. Ако наистина разберете това, ще можете да се радвате и изтърпите всичко, което ви се случи. Голяма част от урока на живота е да се научим да търпим каквото не харесваме у себе си и в света около нас; да сме търпеливи и добри и да не правим сцени заради несъвършенствата в сетивните преживявания. Можем да се адаптираме, да изтърпим и да приемем променящите се характеристики на сетивния цикъл на живот и смърт, като го пуснем и вече не се привързваме към него. Когато се освободим от идентифицирането с него, изпитваме истинската си природа, която е ярка, чиста, знаеща, но вече не е нещо лично. Не е „аз” или „мен” – няма постигане и няма привързване. Можем да се привържем само към това, което не сме!

Ученията на Буда са само помощни средства, способи за разглеждане на сетивните преживявания, които ни помагат да ги разберем. Не са Заповеди, не са религиозни догми, които трябва да приемем и в които да вярваме. Те са само пътепоказатели, сочещи как стоят нещата. Така че ние не използваме ученията на Буда, за да се вкопчим в тях, а само за да си напомняме да сме будни, нащрек и осъзнати, че всичко, което се надига, отминава.

Това е продължително, постоянно наблюдение и разсъждение върху сетивния свят, защото той има могъщо въздействие. С тела като нашите, в обществото, в което живеем, натискът, който ни се оказва, е фантастичен. Всичко се движи толкова бързо – телевизията и технологиите на времето, колите – всичко се движи с много високо темпо. Всичко е много привлекателно, вълнуващо и интересно и обостря сетивата ви. Забележете, като идете в Лондон как всички реклами придърпват вниманието ви към бутилки с уиски и цигари. Вниманието ви е привлечено към неща, които можете да купите, в поредното прераждане в сетивното преживяване. Материалистическото общество подклажда алчността, за да похарчите парите си и пак никога да не сте доволни от това, което имате. Винаги има нещо по-добро, нещо по-ново, нещо по-вкусно от онова, което беше вчера… и това продължава ли продължава, придърпвайки ви към обектите на сетивата.

Но когато идваме в храма, не сме тук, за да се гледаме или да бъдем привлечени към предмети в помещението, а за да си напомняме с тях. Напомняме си или да концентрираме ума си върху някой успокояващ обект или да го отворим, за да изследваме и наблюдаваме как стоят нещата. Всеки един от нас трябва да изпита това. Ничие просветение няма да просветли нас, останалите. Това е движение навътре: не търсете някой навън, който е просветлен, за да просвети вас.

Бидейки човешки същества, имаме ум, който може да разглежда и наблюдава. Можете да наблюдавате дали сте щастливи или нещастни. Можете да наблюдавате гнева или ревността, или объркването в ума си. Когато седите и сте много объркани и разстроени, у вас го има това, което знае за тези чувства. Вие може да ги мразите или просто слепешката да им реагирате, но ако сте по-търпеливи, можете да наблюдавате, че това е временно, променящо се условие на объркване или гняв, или алчност. Животното не може да направи това, когато е ядосано, то изцяло е само гнева си, изгубва се в него. Кажете на една гневна котка да си наблюдава гнева! Аз доникъде не можах да стигна с нашата котка, тя не може да разглежда алчността. Но аз мога и съм сигурен, че и всички вие можете. Виждам вкусна храна пред себе си и движението в ума ми е същото като при нашата котка Дорис. Но ние можем да наблюдаваме животинското привличане към неща, които миришат хубаво и изглеждат хубаво.

Това е да изпозваш мъдрост, като наблюдаваш този импулс и го разбираш. Това, което наблюдава ачността, не е алчност. Алчността не може да се наблюдава сама себе си, но това, което не е, може да я наблюдава. Това наблюдение ние наричаме „Буда” или „Буда-мъдрост” – осъзнатост за това как стоят нещата.

Из „Осъзнатост: Пътят към Безсмъртието”, Ajahn Sumedho