Second Noble Truth

ВТОРАТА БЛАГОРОДНА ИСТИНА

Втората Благородна Истина със своите три аспекта е: „Страданието има произход, който е привързването към желанието. Желанието трябва да бъде пуснато. Желанието е пуснато.”

Втората Благородна Истина гласи, че страданието има произход и той е привързването към трите вида желание: желание за сетивно удоволствие (кама тана), желание за ставане (бава тана) и желание за премахване (вибава тана). Това е твърдението на Втората Благородна Истина, тезисът, париати. Това съзерцавате – произходът на страданието е привързването към желанието.

Желанието, или тана на пали е особено важно за разбиране. Какво е желанието? Кама тана е лесна разбиране. Това е желанието за сетивни удоволствия и вечното търсене на неща, които да възбуждат или задоволяват сетивата – кама тана. Съзерцавайте – как се чувствате, когато имате желание за удоволствие? Например ако ядете и сте гладни, и храната е вкусна, можете да осъзнаете желанието за още една хапка. Забележете това чувство, когато вкусвате нещо приятно и отчетете желанието за още. Не го вярвайте, пробвайте го. Не мислете, че го знаете, защото така е било в миналото. Пробвайте го, когато се храните. Вкусете нещо превъзходно и вижте какво се случва: надига се желание за още. Това е кама тана.

Ние съзерцаваме и чувството от желанието да станем нещо. Но ако има невежество, тогава не търсим нещо вкусно за ядене или пък хубава музика за ухото, а биваме улавяни в реалията на амбицията и постигането – в желанието да станем. Впримчени сме в това движение на копнежа да бъдем щастливи, да станем богати; или може да се опитваме да придадем важност на живота си, като оправяме света. Забележете това усещане за желаене да станете нещо друго от това, което сте сега.

Чуйте бава тана на живота си: „Искам да практикувам медитация, за да се освободя от болката. Искам да стана просветлен. Искам да стана монах или монахиня. Искам да стана просветлен като мирянин. Искам да имам жена и деца, и професия. Искам да се наслаждавам на сетивния живот, без да се отказвам от нищо, и да стана просветлен арахант.”

Когато отпаднат заблудите за това да станем нещо, следва желанието да се отървем, да премахнем. Вече съзерцаваме вибава тана – желанието за премахване: „Искам да се отърва от страданието си. Искам да се отърва от гнева си. Изпитвам гняв и искам да се отърва от него. Искам да се отърва от ревността, страха и безпокойството.” Наблюдавайте това като разглеждане на вибава тана. Всъщност наблюдаваме това нещо у нас, което иска да се отърве от разни работи. И не се опитваме да се отървем от вибава тана. Не заставаме в опозиция на желанието да се отървем от това или онова, нито пък го окуражаваме. Само го разглеждаме: „Това е то. Това е чувството, когато искаш да се отървеш от нещо; Трябва да овладея гнева си. Трябва да убия дявола и да се отърва от алчността – тогава ще стана…” Това влакче от мисли ясно ни показва тясната връзка между „ставането” и „отърваването”.

Имайте едно на ум, обаче, че тези три категории на кама тана, бава тана и вибава тана са само удобни способи за съзерцание на желанието. Те не са напълно отделни форми на желанието, а само негови различни аспекти.

Второто прозрение на Втората Благородна Истина е: „Желанието трябва да бъде пуснато.” Така пускането влиза в упореба. Имате прозрението, че желанието трябва да бъде оставено, пуснато, но това прозрение не е желание за пускане на нещо. Ако не сте много мъдри и не правите разграничение, лесно ще се увлечете: „Искам да се отърва, искам да пусна всичките си желания” – но това пак е желание. Разглеждайте го. Можете да видите желанието за отърваване, желанието за ставане, желанието за сетивно удоволствие. Разбирайки тези три вида желание, можете да ги пуснете.

Втората Благородна Истина не ви кара да мислите: Аз имам много чувствени желания.” Или „Аз съм много амбициозен. Аз съм бава тана на квадрат!” или „Аз съм истински нихилист. Искам да изляза от системата. Аз съм истински вибава тана фанатик. Такъв съм аз.” Втората Благородна Истина не е това. Тя не касае идентифицирането ни с желанията, а разпознаването им.

Преди прекарвах много време да наблюдавам каква част от практиката ми е желание да стана нещо. Например каква част от добрите ми намерения в медитационната ми практика на монах са свързани с това да стана харесван – каква част от отношенията ми с другите монаси и монахини или миряни касае желанието ми да бъда харесван и одобряван. Това е бава тана – желание за възхвала и успех. Като монах, имате тази бава тана: искате хората да разбират всичко и да ценят Дамма. Дори тези изтънчени, почти благородни желания, са бава тана.

После имаме вибава тана в духовния живот и тя може да е много фанатична: „Искам да се отърва, да унищожа, да премахна тези поквари.” Чувал съм се как разсъждавам: „Искам да се отърва от желанието. Искам да се отърва от гнева. Не искам да се страхувам и да ревнувам повече. Искам да съм смел. Искам да имам радост и ведрина в сърцето.”

Тази практика на Дамма няма за цел да се намразите за тези мисли, а да видите, че те са условени в ума ви. Те са нетрайни. Желанието не е това, което сме, а начинът ни на реагиране от невежество, когато не сме разбрали Четирите Благородни Истини в техните три аспекта. И ние реагираме така на всичко. Това са нормални реакции, дължащи се на невежество.

Но никому не е нужно да продължаваме да страдаме. Ние не сме безнадеждни жертви на желанието. Можем да позволим на желанието да бъде такова, каквото е, докато напълно го пуснем. Желанието има власт над нас и ни заблуждава само докато сме се вкопчили в него, докато му вярваме и му реагираме.

ВКОПЧВАНЕТО Е СТРАДАНИЕ

Обикновено поставяме между чувството и страданието знак за равенство, но чувството не е страдание. Вкопчването в желанието – стискането му, това е страданието. Желанието не причинява страдание. Причината за страданието е вкопчването в желанието. Това твърдение трябва да се разглежда и съзерцава от гледна точка на личния опит.

Трябва да изследвате желанието и да го разпознавате като такова. Трябва да знаете кое е естествено и необходимо за оцеляването и кое не е. Може да ни обземе идеализъм и да си мислим, че дори нуждата от храна е някакъв вид желание, което не бива да имаме. Човек може да достигне дори до нелепости. Но Буда не е бил нито идеалист, нито моралист. Той нищо не се е опитвал да заклейми. Опитвал се е да ни пробуди за истината, така че ясно да видим нещата.

Появи ли се тази яснота и правилния поглед, вече няма страдание. Пак може да изпитвате глад. Пак ще ви трябва храна, без това да се превръща в желание. Храната е естествена нужда на тялото. Тялото не е аз; нуждае се от храна, иначе ще отслабне и ще умре. Такова е естеството на тялото – и в това няма нищо лошо. Ако станем много морални и принципни и смятаме, че сме телата си, че гладът е наш собствен проблем и че не бива да ядем – това не е мъдрост, а глупост.

Когато прозрете произхода на страданието, осъзнавате, че проблемът е във вкопчването в желанието, не в самото желание. Вкопчването означава да бъдете заблудени от него, да мислите, че това съм наистина „аз” и това е наистина „мое”: „Тези желания са самият аз и ми има нещо, щом ги изпитвам.” Или „Не се харесвам такъв. Трябва да стана нещо друго.” Или „Трябва да се отърва от нещо, преди да стана каквото искам.” Всичко това е желание. Слушайте го с открито внимание, без да го наричате добро или лошо, просто разпознавайки го какво е.

ПУСКАНЕТО – LETTING GO

Ако съзерцаваме желанията и само ги слушаме, вече не сме привързваме към тях, просто ги оставяме да бъдат такива, каквито са. Тогава идваме до осъзнаването, че произходът на страданието, желанието, може да бъде положено настрани и оставено (пуснато).

Как се пускат неща? Оставяте ги така, както са. Не ги унищожавате или захвърляте. По-скоро ги пускате и ги оставяте така. Чрез практиката на пускането ние осъзнаваме, че страданието има произход, който е привързването към желанието и осъзнаваме, че трябва да пуснем тези три вида желание. И тогава вече няма привръзване към тях.

Когато разпознаете, че сте привързани, си спомнете, че „пускането” не значи „отърваване” или „захвърляне”. Ако аз съм привързан към този часовник и вие кажете „остави го”, това не означава „хвърли го”. Може да си помисля, че трябва да го хвърля, защото съм привързан към него, но това ще е просто желание да се отърва от него. Ние си мислим, че отърваването от обекта е начин да се отървем от привързването. Но ако мога да разгледам привързването, това вкопчване в часовника, осъзнавам, че няма смисъл да се отървавам от него – часовникът си е хубав, показва точно време и е лекичък. Часовникът не е проблемът. Проблемът е във вкопчването в него. Какво да правя тогава? Пускам го, слагам го настрана – нежно го оставям долу без каквато и да е било неприязън. Така мога пак да го вдигна, да видя колко е часът и да го сложа настрана, когато е необходимо.

Можете да приложите това прозрение за „пускане” върху желанието за сетивни удоволствия. Може би искате да се забавлявате? Как можете да сложите това желание настрана без неприязън? Просто го разпознайте като желание, без да го съдите. Можете да наблюдавате стремежа да се отървете от него – защото изпитвате вина да имате такова глупаво желание, но само го положете настрана. И тогава, като го видите такова, каквото е, разпознавайки го просто като едно желание, вече не сте привързани към него.

Този начин винаги работи в моментите от ежедневието. Когато се чувствате потиснати или негативни, мигът, в който откажете да се отдадете на това чувство, е преживяване на прозрение. Щом видите това, вече нямате нужда да тънете в морето на депресията и отчаянието и да се валяте в него. Можете да спрете, като се научите да не умувате върху нещата.

Трябва да се научите чрез практика, за да знаете за себе си как да пускате произхода на страданието. Можете ли да пуснете желанието с желанието да го пуснете? Какво е това, което пуска в даден момент? Трябва да съзерцавате това усещане за пускане и действително да го изследвате до идването на прозрението. Продължавайте, докато дойде това прозрение: „А, пускане, да. Сега разбирам. Желанието е пуснато.” Това не означава, че завинаги сте пуснали това желание, но в този въпросен момент трябва да го пуснете и го правите с пълно съзнание. Тогава има прозрение. Наричаме го вътрешно познание. На пали го наричаме нанадасана или „проникновено разбиране”.

Своето първо прозрение в пускането – letting go, получих през първата си година на медитация. Стигнах до аналитичното заключение, че трябва да пуснеш всичко, но после си помислих: „Как се пуска?” Изглеждаше невъзможно да пуснеш просто така всичко. Не спирах да разсъждавам: „Как се пуска?” После си казвах: „Пускаш, като пускаш.” „Пусни тогава!” И после пак: „Но аз не го ли направих вече?” и „Как се прави?” „Просто пускаш!” Това не спираше и аз ставах все по-раздразнителен. Но накрая стана ясно какво се случваше. Ако се опитате да анализирате пускането в детайли, се впускате в безкрайно усложняване. Не беше нещо, което се разбираше с думи, а нещо, което действително правиш. И аз просто пуснах за миг, ей така.

Когато става дума за лични проблеми и мании, пускането е също толкова просто. Не става дума за анализиране и и безкрайното им превръщане в проблем, а в упражняването на това състояние на оставяне на нещата така, на пускането им. Отначало ги пускате, но после пак ги улавяте, защото навикът на вкопчването е много силен. Но поне добивате представа. Дори когато получих онова прозрение за пускане, аз го направих за миг и после пак се вкопчих, мислейки: „Не мога да го направя. Имам толкова много лоши навици.” Но не вярвайте на това натякващо, презрително нещо у вас. То изобщо не заслужава доверие. Всичко е въпрос на практикуване на пускане. Колкото повече виждате как да го правите, толкова повече съумявате да запазвате състоянието на непривързване.

ПОСТИГАНЕ

Важно е да знаете кога трябва да пуснете желанието: когато вече не го съдите и не се опитвате да се отървете от него; когато осъзнавате, че просто така стоят нещата. Когато сте много спокойни и хладокръвни, тогава ще откриете, че няма привързване към нищо. Не сте заплетени в опити за постигане или отърваване от нещо. Благополучието е да знаете нещата такива, каквито са, без чувството за необходимост от преценка за тях.

Ние непрекъснато казваме: „Това не трябва да е така.” „Аз не бива да съм такъв.” „Ти не бива да си такъв и не бива да правиш това!” и т.н. Сигурен съм, че мога да ви кажа какви трябва да сте и вие можете да ми кажете какъв трябва да бъда аз. Трябва да сме добри, любящи, щедри, добросърдечни, трудолюбиви, усърдни, смели, храбри и състрадателни. Изобщо не е нужно да ви познавам, за да ви кажа това! Но за да ви опозная, трябва да се отворя за вас, а не да тръгвам от идеала какви трябва да са един мъж или една жена, какъв трябва да е един будист или един християнин. Не е като да не знаем какви трябва да бъдем.

Нашето страдание идва от привързването, което имаме към идеалите и комплексите, които си създаваме за това как стоят нещата. Никога не сме каквито трябва според най-висшите ни идеали. Животът, другите, страната, в която сме, светът, в който живеем – нещата никога не са такива, каквито трябва. Ставаме много критични към всичко и към себе си: „Знам, че трябва да съм по-търпелив, но просто не мога!” Чуйте всички тези „трябва” и „не трябва”, и желанията: искаме приятното, искаме да станем еди какви си, или искаме да се отървем от грозното и болезненото. Това е като да слушаш някого през оградата: „Искам това и не харесвам онова. Трябва да е така, а не онака.” Отделете времето да чуете оплакващия се ум, вкарайте го в съзнанието си. Аз често го правех, когато се чувствах неудовлетворен и критичен. Затварях очи и започвах да си мисля: „Не харесвам това и не харесвам онова.” „Онзи човек не бива да е такъв.” И „Светът не бива да е такъв.” Слушах този критичен демон, който не млъкваше и все критикуваше мен, вас и света. После си казвах: „Искам щастие и удобство. Искам да се чувствам в безопасност. Искам да бъда обичан.” Умишлено си мислех тези неща и ги слушах просто за да ги познавам като условия, възникващи в ума. Извикайте ги и във вашия ум – надигнете всички надежди, желания и критики. Въведете ги в съзнанието. Тогава ще познавате желанието и ще можете да го положите настрана.

Колкото повече съзерцаваме и изследваме вкопчването, толкова повече се надига прозрението: „Желанието трябва да се пусне.” И после, посредством реална практика и разбиране какво е пускането, достигаме до третото прозрение на Втората Благородна Истина, което е: „Желанието е пуснато.” Ние вече познаваме пускането. То не е някакво пускане на теория, а директно прозрение. Вече знаете, че пускането е постигнато. За това е и цялата практика.

Четирите Благородни Истини, Ajahn Sumedho