Words…

За думите, техните повелители и първичните им смисли

„Много могъщи магьосници са прекарвали целия си живот в търсене на името на едно -единствено нещо – едно-единствено загубено или скрито име… В света под слънцето, както и в оня свят без слънце, много неща нямат нищо общо с човека или с човешката реч и много сили са свръх нашата сила. И магията, истинските магии се вършат само от онези, които знаят хардийските думи или Древната реч, от която е произлязъл този език. А тя е речта на драконите, речта на Сегой, създателя на световните острови, речта на нашите предания, песни, заклинания, молитви. Думите й са скрити и преобразени в нашите… Всяка заклинателка знае някои думи от Древната реч, а един жрец знае много от тях. Ала има още много повече и някои от тях са се изгубили през вековете, други са били скрити, някои се знаят единствено от драконите и древните земни сили, други не са познати на никое живо същество и няма човек, който да може да ги научи всичките. Защото тази реч е безкрайна.”
Това го казва Куремкармерук – Повелителят на имената от книгата „Магьосникът от Землемория”. Името му не значи нищо на никой език, а изкуството му е да дири истинското име на всяко нещо, защото знае ли го, може да го преобрази…
Когато бях дете, нямаше Толкин – поне не преведен, нямаше ги хобитите и елфите. Имаше Урсула Ле Гуин и Гед – един удивителен, изключително надарен, но горд млад магьосник, който отива в Роук – Школата за магьосници, да се учи при Деветимата повелители. На Призоваването, на Билките, на Преобразяването, на Ръцете и т. н.
Колкото пъти съм чела книгата – а те бяха доста, всеки път се чудех какъв повелител искам да стана. И още тогава идеята за Самотната кула, в която ще се ровя из дебелите, прашни книги, в търсене на единствената дума, ми се струваше изключително вълнуваща. Дали това не определи професията ми в живота? Най-вероятно да. Ако не го работех, сигурно нямаше да постоянствам в диренето на единствената дума. Е, не всеки път. Само когато знам, че на другия език тя разкрива цял свят от идеи, който трябва да сведа до една абстракция.
Така стигам до двете впечатляващи открития, които ме накараха да си спомня за Куремкармерук и за времето, когато още нямаше НЛП (Нервно-Лингвистично програмиране), нямаше „Твоето подсъзнание може всичко” и още не знаехме, че всяка дума е врата към една реалия, за която ни трябва особен пропуск – празен ум.
И така… първият израз е „let go” и веднага към него „relaxed mind”. Предвид, че let go е ключов термин за будизма, беше важно да избера най-подходящия превод на български. Не е да се откажеш, не е да отхвърлиш, не е да оставиш… Все не-та. Сигурно два-три месеца let go е била мантрата в ума ми. Намирах го във филми, в преводи на колеги – и си казвах – „Гледай колко лесно е написал „откажи се”, без да му мигне окото…”
После стигнах до темата за чашата на масата, която държим и просто пускаме. Дори извършвах движението, сама, в кухнята, на масата, с една стъклена чаша с кока-кола. Сега, в последния превод, който определено не върви толкова гладко, но пък беше така синхроничен по отношения на събитията в живота ми, че просто трябваше да го преведа, открих един „relaxed” ум. И най-точният превод тук е „отпуснат”. Естествено. Ние пускаме нещата, които занимават ума ни, да си идат, да бъдат, просто да са, и той – умът, става отпуснат. Това е самата същност на медитацията (макар и всичко да е безсъщностно). Ние не блокираме движението на ума, не гоним мислите, не създаваме изкуствено опразнено пространство, не правим автосугестии, не се хипнотизираме. Просто пускаме мислите – те се надигат, отминават, изчезват, и умът става отпуснат. В покой.
Трудно ми е да продължа, така хубаво изпразних ума си, но ето, вече пиша. Вторият израз е „disenchantment”. Веднага се сещаме за „enchanted” и „dis-enchanted”. Нещо ни е омагьосало и после магията е била развалена. Сиреч, разомагьосване. Смешна дума, макар че „Гугъл” я знае. Връщам се на общоприетия превод – разочароване. Респективно, очароване. Чародеят ни е очаровал и после нещо ни е разочаровало. Когато това изплува в главата ми, беше като миг на просветление. Онзи кратък просвет през вратата, наречена „разочарование”. Не знам за вас, но за мен разочарованието винаги е било огорчение от някого или нещо. Да, то сваля воала на делюзиите, но винаги съм мислела второто като резултат или епифеномен. А всъщност разочарование е самият акт на „разваляне на магията”.
И, да, наистина. Животът – този подмолен чародей, ни вкарва в заклинания за постижение, придобиване, гняв, омраза, завист, ревност… В един момент магията се разваля – рано или късно това се случва, защото щом нещо е възникнало, то несъмнено ще отмре. Зависи кога ще е това – дали в края на пътя ни, когато часовникът почти спира, или сега, в бурното море на самсара, когато всичко може да бъде наше.
Ще бъдем ли Гед от „Землемория”, ще вдигнем ли жезъла на пробуждането и като истински Повелители на имената да изречем: „Стоп свят. Стоп време. Аз съм разочарован.”

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: