The Bearable Irritation Of Being

Поносимото раздразнение от съществуването
Ajahn Sumedho

Един от начините да върнем ума в настоящето – да се заземим в основната медитация – е да медитираме върху тялото и дъха. Можем да го правим винаги, когато се изгубим или отнесем по мисли или чувства: просто си спомнете, аз още дишам, тялото още е тук. Това ще ви заземи. Ще установи осъзнатост в настоящето.
Емоционално ние можем да се противопоставим на тази проста практика. Може би търсим нещо друго. Не изглежда достатъчно важно да наблюдаваме дъха си, стойката си, усещането на тялото такова, каквото е, тези неща ги пропускаме. Но аз ви окуражавам да имате пълна вяра в тази практика на „настоящия момент”, на това, какво се случва с дъха и тялото ни.
Съзерцавайте тялото. Подобна нагласа допуска интуитивното осъзнаване, че тялото е в ума. Конвенционалният начин на мислене за ума е, че той е в тялото. Средният американец би казал: „Умът ми е тук горе, той е мозъкът ми.” На Запад ние сме обсебени от мислене, идеи, интелектуални постижения – и всичко е горе в главата. В Тайланд обикновено сочат сърцето, когато говорят за ума. И в двата случая мислим, че той е вътре в нас.
Но има и друг начин: съзерцавайте тялото като намиращо се в ума. Вие можете да осъзнавате тялото си само като слушате, наблюдавате или се отваряте за усещанията му. Когато мислите за дясното си кутре, то става съзнателно преживяване. Много е хубаво за тялото да бъде прието, допуснато в съзнанието, а не отхвърлено, неразбрано или експлоатирано. Обикновено ние или игнорираме тялото си или го експлоатираме за удоволствие.
Но вместо това можем да се вслушаме в ритмите му, да разгледаме чувствата му, чувствителността му – посредством очите, ушите, носа, езика и тялото. Тази чувствена сфера, в която сме родени, е нещо, което можем да съзерзаваме. Умът може да наблюдава чувствителността : топлина и студ, удоволствие и болка, красота и грозота, хармонични звуци или дразнещи шумове, ароматни миризми или ужасна смрад. Солено, сладко, меко, люто, горчиво – всичко е чувствителност. И ние се чувстваме добре или зле, подтиснати или приповдигнати.
С тялото като фокус, открих, че е от голяма помощ да се свързвам и с неутрални усещания. Съзерцавайте как едната ръка докосва другата или натискът на дрехите върху тялото ви. Човешките същества обичайно забелязват само крайностите на сензорния опит – когато тялото се чувства истински здраво или в голяма болка. Не забеляваме неутрални усещания, освен ако много не внимаваме. Освен това имаме навика да игнорираме леко неприятните усещания. Когато се чувстваме леко некомфортно, просто игнорираме това чувство, поне докато не стане твърде дразнещо.
Тази сфера и тази форма – целият този космос, който изживяваме – е една сетивна сфера, чувствителна сфера. Можем да съзерцаваме тялото сякаш е в ума. Това означава, че можете да го вкарате в съзнанието – краката, ръцете, главата, лицето, раменете, гърдите, гърба, кръста, бедрата, всичко. Тази рефлексия върху тялото е една от Основите на Осъзнатостта. Основа означава, че е нещо, което винаги имате. Тялото е с вас, докато умрете. То е нещо тук и сега.
Осъзнатостта върху тялото е начин да го видите на езика на Дамма, а не на езика на личните привързвания. Ние имаме навика да приемаме чувствителността като нещо лично, докато тя е нещо естествено, природа. Да забележим чувствителността означава да сме рефлективни, иначе просто неволно реагираме на удоволствие и болка, възхвала и обвинение, харесване и неприязън, топло и студено. Да сме рефлективни означава да забелязваме: така стоят нещата. Да имаш човешко тяло е така. То ще е източник на продължително раздразнение, независимо колко се опитваме да го облекчим. Американците направиха удивителни неща през последните 100 години, за да направят живота все по-удобен, но ние сме все така непрестанно раздразнени насред целия този комфорт.
Това, което имам предвид е, че понеже тази сфера е чувствителна, тя е също така и „дразнеща”. Нещо все ни връхлита, все ни въздейства по някакъв начин. Дори когато затворим очи, чуваме шумове или изпитваме телесни болки. Винаги има нещо, което въздейства на съзнанието ни, някакво дразнение. Дори приятните условия са дразнещи, когато ги съзерцаваме. Всеки сетивен опит в основата си е дразнещ за ума. Това е преживяването на чувствителността. Обусловената сфера, в която живеем в тази продължителност на живота на това тяло, е състояние на чувствителност и дразнение и това предполага, че ще бъдем раздразнени, докато тялото не умре.
Но ние можем да издържим това. Поносимо е. Няма нищо лошо в дразненето. Не е страшно. Просто е нещо, което да съзерцаваме и приемем каквото е. Когато не приемате изживяването и търсите нещо друго – начин на живот, където вече никога няма да сте раздразнени – просто си хабите живота, търсейки рай в сфера, която не е райска.
Светът, в който живеем, е такъв; ще изпитваме и удоволствие, и болка. Обществото ще ни величае и вини. Колко души са само величани през целия си живот? И никога не са обвинявани и критикувани? Всички искаме да сме уважавани, да имаме късмет и успех. Всички се страхуваме от провал, презрение, пренебрежение или отхвърляне. Казваме си: „Искам да съм преуспял и щастлив. Искам да имам добро здраве. Искам да съм привлекателен, приемлив, уважаван, обичан, възхваляван, богат, обезпечен.” Не искаме да се разболяме, да изглеждаме грозни, да загубим косата си или всичките си пари.
Това са светски ценности: вечно се опитваме да получим най-доброто и да избегнем най-лошото. Когато разглеждаме това, разбираме, че добро и лошо, успех и провал, възхвала и обвинения са с равна стойност на езика на медитацията. Духовното развитие не зависи от това дали сте преуспели, щастливи, здрави, богати или харесвани. Всъщност понякога учим най-много, когато сме от другата страна: от болести, разочарование, обезверяване, разбито сърце, несподелена любов и всичко останало. Можем да се сдобием с много сила, ако сме склонни да съзерцаваме тези опитности.
Когато поглеждам назад към собствения си живот, изпитвам благодарност за всички преживявания, които на младини съм възневиждал. Дори през по-голямата част от монашеския си живот се изживявах с мисълта, че някои неща са били нечестни и не е трябвало да ми се случват. Когато и да си спомнех онези събития, изпитвах вътрешно негодувание. Но просредством съзерцанието сега съм благодарен за тези нещастия в живота си. Когато животът стане суров и нещата не се развиват добре, нещо трябва да се надигне, вие трябва своего рода „да го поемете”, да го издържите, да оцелеете от това, което смятате за най-презряно или вярвате, че е нечестно или несправедливо. Тези моменти – на сривове и подеми в човешкия опит – са ми давали много сила.
Животът не е само лек и приятен, купон след купона. Тази сфера е дразнеща. Това е сферата на дукка, на опитности, които ни дразнят и ни карат да причиняваме страдание, ако не сме внимателни. Тази внимателност (осъзнатост) е разясненият от Будата път за реализиране на нестрадание. Той не е казал недразнене; той също се дразнел от живота след просветлението си, но не създавал страдание.
Пътят за реализиране на това нестрадание е чрез внимателност (осъзнатост), чрез наблюдаване и слушане, чрез насочване на вниманието върху тялото и дъха. Тренирайте се да правите това – и когато медитирате, и когато миете чинии или работите в кухнята, или вървите от едно място към друго. Навсякъде. Непрекъснато си припомняйте: „Къде съм? Какво правя?” Все повече и повече интегрирайте чувството да насочвате вниманието към това какво се случва сега, вместо да препускате от тук там. Ние обикновено бързаме да измием чиниите, за да направим нещо друго по-важно, като медитация. Но миенето на чиниите е част от съзнателната опитност. Когато миете чиниите, това също е медитация. Не виждайте нещата като пречки за практиката, а като възможности да интегрирате осъзнатост в потока на живота.
Формалната медитация – седенето за 45 минути – ни помага да развием тази способност да сме осъзнати. Учим се да се справяме с болката в краката и гърба, с неприятните мисли или бродещия ум. Никой от нас не иска болка или неспокойство или каквото и да е неприятно преживяване, но практиката не е за това да се отървем от тях. Вместо това се учим да ги приемаме такива, каквито са. Наблюдавайки усещанията в тялото, ние виждаме как те се променят от самосебе си. Не се постоянни. Не са абсолютната реалност. Учим се как да бъдем търпеливи и да издържаме емоционално това, което сме мислили, че не можем да понесем. Можем да понесем физическата болка, глада, жегата, студа, възхвалата и обвиненията, всяко раздразнение.
Това, което ви препоръчвам не е волева практика – „Ще премина тази бариера на болката!” или „Няма да се дам на слабостта.” – а по-скоро ориентирана към вярата практика. Просто наблюдавайте и бъдете свидетели. Съзерцавайте различните усещания и реакции, физически и емоционални, които изпитвате в настоящия момент. Това ни помага да ги понесем, да изтърпим, когато умът казва: „Не издържам повече!” Ние можем да издържим. Можем да издържим всичко.