Mindfulness of the Ordinary
През следващия един час ще практикуваме ходене, като използваме движението при ходенето за обект на концентрация, насочвайки вниманието към движението на ходилата и натиска, който те оказват върху земята. Можете да използвате и мантрата „Буддо” – „Буд-” за десен крак, „- до” за ляв по протежение на пътеката джонгром. Вижте дали можете напълно да се отдадете на усещането от ходенето от началото до края на пътеката. Използвайте обичайно темпо, което после можете да забавите или да ускорите. Развийте нормално темпо, защото нашата медитация касае обичайните неща, а не специалните. Използваме обичайното дишане, а не специална „дихателна техника”; обикновено сме в седеж, а не в стойка на глава,вървим нормално, а не тичаме, нито ходим методично бавно – поддържаме едно отпуснато темпо. Практикуваме около това, което е най-обичайно, защото го вземаме за даденост. Но сега насочваме вниманието си към всички неща, които сме приемали за даденост и никога не сме забелязвали – като умовете и телата ни. Дори лекарите, образовани за физиологията и анатомията, не забелязват телата си. Те спят с телата си, раждат се с телата си, стареят, трябва да живеят с тях, да ги хранят, да ги упражняват, но пак ще ви разказват за черния дроб като за нещо, което е на таблица. По-лесно е да гледаш показателите на черния дроб на таблица, отколкото да си осъзнат за собствения си черен дроб, нали? Ние гледаме света така, сякаш не сме част от него и това, което е най-обичайно, най-често срещано, го пропускаме, защото гледаме за необичайното.
Телевизията е необичайна. Могат да ти пускат всякакви фантастични приключенски и романтични неща. Тя е такова чудно нещо – толкова лесно те концентрира. Телевизорът просто те хипнотизира. И тялото – когато стане необичайно, когато стане много болно или много болезнено, или през него преминават разни екзалтирани или прекрасни чувства – тогава го забелязваме! Но обикновеният натиск от дясното ходило върху земята, обикновеното движение на дъха ни, допирът на тялото, седящо на стола, когато няма никакви крайни усещания – това са нещата, за които сме будни сега. Насочваме вниманието си върху това как стоят нещата в обичайния живот.
Когато животът стане краен или необичаен, тогава откриваме, че се справяме доста добре. Пасифистите и противниците на насилието често са атакувани с този прословут въпрос – „Вие не вярвате в насилието, но какво ще направите ако някой маниак нападне майка ви?” Това е нещо, за което си мисля, че повечето от нас изобщо не бива да се тревожат! То не е като най-често срещаното събитие в живота на човека. Но ако се надигне подобна крайна ситуация, сигурен съм, че ще направим нещо адекватно. Дори най-откаченият човек може да е осъзнат в крайни ситуации. Но в обичайния живот, когато не се случва нищо крайно, когато просто си седим тук, можем напълно да се смахнем, нали? Според Патимока ние, монасите, не бива да удряме никого. А аз седя тук и се тревожа какво бих направил, ако някой маниак нападне майка ми. Създавам си огромен морален проблем в една обичайна ситуация, докато си седя и майка ми изобщо я няма тук. През всичките тези години майка ми нито веднъж не е била застрашавана от някой маниак (без да броя калифорнийските шофьори, разбира се!) На големите морални въпроси лесно можем да отговорим, когато му е времето и мястото, а сега сме осъзнати за това време и това място.
Насочваме вниманието си към обичайностите на нашето човешко състояние: дишането на тялото, вървенето по пътеката джонгром от единия й край до другия; и усещанията за удоволствие и болка. В хода на ритрийта изследваме абсолютно всичко, наблюдаваме и знаем всичко, такова, каквото е. Това е нашата практика випасана – да знаем нещата, такива, каквито са, а не според някоя теория или предположение, които правим за тях.
Из „Осъзнатост – Пътят към безсмъртието”, Аджан Сумейдо
ГОРСКО ВРЕМЕ 