Listening to Thought

ДА СЛУШАМЕ МИСЛИТЕ

При отварянето на ума, или „пускането  – letting go” насочваме вниманието само към наблюдението, или ставаме мълчаливият свидетел, който е наясно какво идва и си отива. С тази випасана (проникновена, или осъзната, медитация) ние използваме трите характеристики на анича (промяната), дука (неудовлетворението), анатта (безазовостта), за да наблюдаваме менталните и физическите феномени. Освобождаваме ума от сляпото потискане, така че ако бъдем обладани от каквито и да е тривиални мисли или страхове, или съмнения, тревоги или гняв, не се налага да ги анализираме. Не трябва да осмисляме защо ги имаме, само ги правим напълно съзнателни.  Ако действително ви е страх от нещо, съзнателно се страхувайте.  Не бягайте от това чувство, а забележете склонността да се опитвате да се отървете от него.  Извикайте в съзнанието си това, от което се страхувате, мислете го съвсем целенасочено и се заслушайте в мисленето си.  Това не е за анализиране, а до довеждане на страха до неговата абсурдност, където става толкова нелеп, че можете да разсмеете. Заслушайте се в желанието, в лудото „Искам това, искам онова, трябва да имам, не знам какво ще правя, ако нямам това,  искам онова…”  Понякога умът направо крещи – „Искам това!” – и вие можете да го чуете.

Чел съм за конфронтации, където си крещите едни на други, казвате си всякакви потискащи неща на ум, това е вид катарзис,но му липсва мъдра рефлексия. Липсва му вещината да слушате това крещене като условие, а не като „да му отпуснеш края” и да кажеш всичко, което мислиш. Липсва му тази стабилност на ума, която е склонна да изтърпи най-ужасните мисли. По този начин ние не вярваме, че това са лични проблеми, а ментално извеждаме страха и гнева  до абсурдна позиция, където те се виждат просто като естествена прогресия на мисли. Умишлено мислим всички неща, които се страхуваме да мислим, но от сляп порив, а действително ги наблюдаваме и слушаме като условия на ума, не като лични провали и проблеми.

В тази практика започваме да пускаме нещата. Не е нужно да се ровите и да търсите конкретни проблеми, просто когато нещата, по които смятате, че сте вманиачени, продължат да се надигат, да ви тормозят, вместо да се опитвате да ги махнете, ги изкарайте още по-наяве.  Умишлено ги конкретизирайте като мисъл и слушайте, сякаш слушате някой, който говори от другата страна на оградата, някоя стара баба клюкарка: „И направихме това, и направихме онова, и после направихме това и направихме онова…” И тази стара баба не спира да дрънка! Практикувайте слушането на това като на глас, а не го съдете, казвайки: „Не, не, дано това не съм аз, това не е истинската ми природа.”, нито пък се опитвайте да го заглушите с думите: „Ах, ти, стара чанто, така искам да те няма!” Ние всички имаме това, дори аз имам тази склонност. Тя е просто едно условие в природата, нали? Не е личност. Тази дуднеща склонност у нас – „Толкова се бъхтя, няма благодарни” – е условие, не човек. Понякога, когато сте сърдити, никой не може да направи нищо правилно – дори да го прави правилно, пак е неправилно. Това е друго условие на ума, не е човек. Сръдливостта, сърдитото състояние на ума, е познато като едно условие: анича – то се променя, дука – неудовлетворително е; анатта – не е човек. Има го страха какво ще си помислят другите за вас, ако закъснеете: успали сте се, влизате и започвате да се тревожите какво си мислят всички други за закъснението ви – „Мислят, че съм мързелив.” Тревогата какво мислят другите е условие на ума. Или пък ние винаги сме навреме, но някой друг закъснява и ние си мислим: „Той винаги закъснява. Не може ли поне веднъж да е точен!” Това също е просто друго условие на ума.

Изкарвам това в пълното съзнание, тези тривиални неща, които просто можете да бутнете настрана, защото са така тривиални, а човек не иска да се занимава с тривиалностите на живота; но когато не се занимаваме, всичко това става потиснато и се превръща в проблем. Започваме да изпитваме безпокойство, изпитваме ненавист към себе си или към другите хора, или се депресираме; всичко това идва от отказа да позволим на условията, тривиалностите или страшните неща да станат съзнателни.

После, имаме съмняващото се състояние на ума, никога не сме съвсем сигурни какво да правим: има страх и съмнение, несигурност и колебание. Умишлено изкарайте наяве това състояние на несигурност просто за да сте спокойни с това състояние, в което е умът, когато не сте се хванали за  нещо конкретно. „Какво да правя, да остана ли, да си тръгна ли, да направя ли това, или да направя онова, анапанасати ли да правя, или випасана?” Вижте това. Задайте си въпроси, на които не може да се отговори като: „Кой съм аз?” Забележете това празно пространство преди да започнете да го мислите – „Кой?” – просто бъдете нащрек, затворете очи и точно преди да си помислите „кой”, погледнете – умът е съвсем празен, нали? После „Кой съм аз?”, и после пространството след въпросителната. Тази мисъл идва от празнотата и отива в празнотата, нали? Когато сте уловени в мисленето по навик, не можете да видите надигането на мисъл, нали? Не можете да видите, можете само да уловите мисъл, след като осъзнаете, че мислите; затова започнете умишлено да мислите и уловете началото на една мисъл, преди да започнете да я мислите. Взимате умишлени мисли като „Кой е Будата?” Умишлено мислете това, за да видите началото, формирането на мисълта и края й, и пространството около нея. Виждате мисълта и концепцията в перспектива, а не просто реагирате на тях.

Да кажем, че сте ядосани на някого. Мислите си: „Така каза той, каза това и после каза онова, и после направи така, и не го направи правилно, и всичко обърка, толкова е себичен… и после аз помня какво направи той на еди кой си, и после…”  Едно следва друго, нали така? И вие сте уловени в това едно, следващо другото, мотивирани от ненавист. Затова вместо да попадате в целия този поток от асоциирани мисли и концепции, умишлено мислете: „Той е най-себичният човек, когото съм виждал.” И после край, празнота. „Той е гнило яйце, мръсен плъх, и направи това, и направи онова” и виждате, че това е доста смешно, нали? Когато за първи път отидох в Уат Па Понг, у мен се надигаха огромен гняв и ненавист.  Чувствах се толкова раздразнен понякога, защото така и не знаех какво става, и не исках толкова да се съобразявам, колкото трябваше, направо пара излизаше от мен.  Аджан Ча имаше навика да говори по два часа и коляното започваше ужасно да ме боли.  И ме налитаха мисли от рода: „Защо никога не спираш да говориш? Мислех, че Дамма е нещо просто , защо му трябват два часа, за да каже нещо?” Станах много критичен към всички и тогава започнах да разглеждам това и да се слушам – как се ядосвам, как ставам критичен, гаден, негодуващ – „Не искам това, не искам онова, това не ми  харесва, не разбирам защо трябва да седя тук, не искам да се занимавам с тази глупост, не знам… „ и т.н., и т.н. И си мислех: „Това добър човек ли е, дето си говори тези неща? Такъв ли искаш да бъдеш – това нещо, дето винаги се оплаква и критикува, и все намира грешки, такъв човек ли искаш да бъдеш?” „Не, не искам да бъда такъв.”

Но трябваше да направя това напълно осъзнато, за да го видя, а не просто да повярвам в него. Чувствах се много праведен, а когато се чувстваш праведен и възмутен, и чувстваш, че другите грешат, тогава лесно можеш да повярваш на такива мисли като: „Не виждам никаква нужда от това, в крайна сметка Будата е казал… или Будата никога не би позволил това, Будата… Аз знам какво е будизма!” Дайте на това осъзната форма, където можете да го видите, направете го абсурдно, и тогава имате перспектива върху него и става забавно. Можете да видите цялата комедия!  Вземаме се на толкова сериозно: „Аз съм толкова важен човек, животът ми е толкова ужасно важен, че трябва да съм крайно сериозен във всеки един момент. Проблемите ми са толкова важни, толкова ужасно важни; трябва много време да се занимавам с проблемите си, защото са толкова важни.” Човек се мисли някакси за много важен, затова го мислете, умишлено го мислете: „Аз съм много важен човек, моите проблеми са много важни и сериозни.” Когато си мислите това, звучи смешно, звучи глупаво,защото действително си давате сметка, че не сте ужасно важни – никой от нас не е. И проблемите, които правим от живота, са тривиални неща. Някои хора могат да си съсипят живота, създавайки си безкрайни проблеми и приемайки всичко твърде на сериозно.

Ако мислите за себе си като за важен и сериозен човек, тогава тривиалните неща или глупавите неща не са нещо, което искате. Ако искате да сте добър човек и свят такъв, злите условия са неща, които трябва да потиснете в несъзнаваното. Ако искате да сте любящ и щедър човек, тогава всяка лошотия, ревност или жлъчност са нещо, което трябва да потиснете или унищожите в ума си. Това, което най се страхувате, че сте в живота, него го мислете, наблюдавайте го. Направете признание: „Искам да съм тиран!” „Искам да съм трафикант на хероин!” „Искам да съм член на мафията!” „Искам да…” – какво и да е то. Вече не ни безпокои качеството на мисълта, а само характеристиката, че е нетрайно условие; неудовлетворително е, защото в него смисъл, който да ви удовлетворява. Идва и си отива, и е не-аз (безазово).

Из „Осъзнатост – Път към безсмъртието”, Аджан Сумейдо

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: