Awakening from the dream of life

ДА СЕ СЪБУДИМ ОТ СЪНЯ НА ЖИВОТА

Случилото се вчера, сега е спомен. И никога няма да има втори 23 януари 1989 г. Това е перцепция, спомен. Но никога не можем да повторим този спомен, защото самата перцепция във времето означава, че това е нещо завинаги отминало в нашата конкретна сетивна сфера. Това е паметта, нали? Всъщност 23 януари 1989 г. е само мисъл в ума ни – нещо, което сами създаваме. Вчера не е дошло да каже „Аз съм 23 януари 1989 г.“ Аз не съм чул или видял нещо, което да ме потупа по рамото и да каже: „Ей, Сумейдо, аз съм 23 януари 1989 г.“ Но аз казах: „Ти, днес, си 23 януари 1989 г. Днес е 24 януари 1989 г.“

Имам календари. Много хубави календари, от Тайланд. Тайландците правят разкошни графики напоследък. Преди  изглеждаха доста евтини – сигурно заради печата. Сега правят истински шедьоври, които сочат датата на всеки ден от всеки месец. Красива разпечатка за днес – 24 януари 1989 г.

Паметта или перцепцията, способността да назоваваме нещата е саня канда. Това са символите, думите, езика. Когато не ги поставяме под въпрос, не ги изследваме, тогава това е светът, в който живеем, светът на перцепциите, светът на мен като определен тип личност, на теб като определен тип личност, на света като перцепция, на това, което аз възприемам като света. На целия обусловен процес, който се случва в преживяванията на индивида от момента на раждането му в дадено семейство, класа, раса, времена, образование… Всички неща, които са обуславящи за ума. Саня – перцепциите. Имената, с които назоваваме разни неща. Схващанията, които имаме. Всички те са нетрайни и не-аз, но въпреки това невежеството ги разглежда като нещо повече. Не че са нередни или лоши, но „авиджа пачея санкара“ (невежеството обуславя менталните формации), създава тези тенденции да разглеждаме всичко като реалност, да правим предположения, да вземаме решения, да отстояваме становища, да формираме мнения от тази сфера на невежество, която може би никога не е оспорвана, никога не е прониквана с мъдрост.

Това са предразсъдъци, нали така? Чувате, че хората имат расови предразсъдъци или някакви други, защото чуват може би от родителите си – още от самото начало, че еди коя си раса или нация е лоша. Тогава това в много отношения влияе на мирогледа ви, нали, на реакциите ви към нещата.

Затова Будата се въздържал да създава доктрини за Бог, метафизични становища и теории. Защото тези неща са перцепции като всичко друго. Бог, думата „Бог“ е перцепция. Това е измислена от хората дума. Творение на ума. Говоря за самата дума. И въпреки това, като кажем „Бог“, хората започват да изпитват всякакви емоции. Едни хора вярват в Бог и започват да се чувстват много прекрасно. „О, Бог ме обича. Бог е чудесен. Бог е всемогъщ. Бог е спасител. Бог е това, Бог е онова…“ Ако не вярвате, че има Бог, или не вярвате в него, тогава, като кажете „бог“, следва: „Няма никакъв Бог. Всичко е празни приказки, суеверия и тъпота.“ Това са емоционални реакции. Емоция. Едни хора отиват в утвърждение, други – в отрицание.

Затова Четирите Благородни истини и Патичасамупада са изследване на процеса на Дамма, а не въздаване на позиция, която да заемаме, или становища, за които да се вкопчваме и държим. Говорим за изследване на процеса. И тогава можем да сме свидетели на формата, на камма, на условията, които имаме в този момент. Не става дума за утвърждаване или отхвърляне, а за изследване, за разглеждане и проникване. Това е проникване, нали? Като съзерцаване на арамана – „лепкавите“ обекти. Думата „Бог“ може да е лепкав обект, нали? Можете да заседнете на нея. Щом чуете „Бог“ и започвате: „О, Бог е прекрасен. Бог е  всемогъщият, обичам Бог, Бог е моят Отец…“ Засядате и това ние наричаме „лепкавост“. Вкопчвате се в тази концепция за Бог и умът ви влиза в тази пролиферираща тенденция, в утвърждение да кажем. Или ако не вярвате в Бог и мразите цялата идея, казвайки „Бог“, засядате във „Всичко това е глупост, тъпо суеверие…“ И това пак прилепя. Засядате на тази арамана, защото пролиферирате. Просто една дума, натискате копчето „бог“ и се превръщате в нещо такова, нали? Можете да натискате копчетата си и да проверявате върху какво засядаме. Това правим в медитация, нали? Наблюдаваме къде се залепяме, къде засядаме в този свят. Какво има тенденцията да ни превзема, да обсебва ума ни. Какво има тенденцията да ни ядосва или вгорчава? Какво има тенденцията да ни вдъхновява? За какво копнеем и от какво се вдъхновяваме, какво утвърждаваме?

Както, когато казвам нещата, които искате да чуете: „Всички сте много зрели, развиващи се духовни същества. Напълно способни сте да практикувате и да се мотивирате по духовната пътека. Нямате нужда от мен, да стоя зад гърба ви и да ви побутвам напред. Защото всички вие сте осъществили парамите и спазвате Сила (морала), и животът ви се движи към това абсолютно духовно осъществяване.“ Това е хубаво, нали? Похвала, окуражение, което вдъхновява. Приятно е да чуеш някой, когото разглеждаш като авторитет или експерт, да казва, че се справяш. „Добре си. Продължавай все така.“

Но ако внезапно кажа обратното, на вас няма да ви е приятно да го слушате. Да слушате критиките, нещата, които смятам за погрешни, слабостите ви… Какво ще стане ако ви разоблича един по един със слабостите ви на този среща? Пред всички. Изправям някого отпред и разказвам на всички за грешките и слабостите му. Това няма да ви хареса, нали? Натискам копчетата ви и вие засядате в араманите.

Това, което не е арамана, какво е? Какво не е арамана? Какво не е обект? Какво не е прилепчиво? Това е въпрос за изследване, нали? Къде е това? Или какво е? Трябва да признаем, че всеки от нас е в много субективна позиция. Защото в очите ми вие сте просто арамана. Нищо повече. Засядам в това да ви гледам. Дори имената ви и спомените, които имам за вас, мненията и становищата, които имам за вас, те са просто арамана, нали?

Не са нищо повече. Не са реални. Нямат център, нямат ядро. Моето мнение за вас няма сърцевина. Не мога да намеря сърцевина в него. Няма нищо, което човек може да назове като вас или душата ви, или нещо такова. Нито едно мнение или спомен, възприятие, което да имам за всеки от вас или за всичките. Какво е това тогава? Просто нама-рупа, аджая салаятана? Целият този процес? Защото това е процес, нали?

Но ние няма да се отдаваме на абстракции, изразявайки доктринални позиции и представяйки концепцията за не-аз като доктрина. Анатта не е формулирана да бъде доктрина или догмат, в който да се вкопчим. Тя е инструмент за изследване. Тогава, когато прозрете какво е „арамана“ (arammana), виняна, пачея нама-рупа, нама-рупа пачея салаятана, салаятана пачея паса, паса пачея вейдана… Това преживяване, родено в съзнателна форма, е такова. През целия ни живот ще е такова. Аз ще съм субектът на този свят, на тази опитност от раждането до смъртта. Винаги съм бил и ще бъда, докато умра.

Но все пак какъв е истинският субект – дали е перцепцията, обусловена в ума ми относно мен? Дали е името ми? Това ли е истинското ми аз – Сумейдо? Но това име ми е дадено години след раждането ми. Искрено се надявам да не е името, което майка ми ми е дала. Надявам се то да не е истинското ми аз. Надявам се културата и произходът ми да не са аз. Надявам се те да не се окажат постоянни и вечни. И ще ми е неприятно, действително ще е жалко да имам индивидуалност за вечността. Да имам индивидуалност и цялата тази вейдана – чувство, и всички тези привързаности към арамана и т.н.  Да ги имам за вечността, завинаги.

Помислете само. Това би било ужасно. И всички тези неща, когато ги проникнете с мъдрост, с паня, какво са те? Те са несубстанционални, краткотрайни, мимолетни, вечно променящи се, неизбежни действия. В арамана- в обектите, няма никаква сърцевина, няма никакво вечно ядро или същински център. Докато търсите сърцевината или центъра, или абсолютната истина, или безсмъртието като арамана, какво ще получите? Нещо, което не е, нали? Затова дори думата за перцепцията трябва да бъде изоставена. Както думата „бог“ трябва да бъде изоставена. И всички други вярвания, всички арамана на ума ви започвате да ги виждате такива, каквито са. Защото всички те са неудовлетворителни, защото нямат сърцевина, нямат истински център.

Но къде е центърът? Като оставим, като пуснем всички арамана, какво остава? Знаенето, което е свидетел и знае. Без да му даваме име, защото то би било арамана, без да го възприемаме като нещо. Наистина ли трябва да сте някой, за да се чувствате щастливи? Трябва ли ви някой да ви потвърди, че сте някой или че има Бог, или че има вечен живот, или че има нещо? Защото тогава искате потвърждения, които да подкрепят теориите ви. Още сте уловени в съмнение, страх, тревога, несигурност и искате авторитет, който да се появи и да каже: „Да, има Бог. Да, ще идеш в рая. Да, има безсмъртна сфера и… имаш безсмъртна душа, и когато умреш, ако си бил добър човек, ще живееш вечно щастлив в щастливо състояние и т.н. Това е желанието да се чувствате сигурни и защитени. И е някак първично и незряло.

Когато сме млади, имаме нужда от подобно потвърждение от родителите си. Имаме нужда те да ни казват: „Обичам те. Ти си добре и аз ще те закрилям“, защото децата имат нужда от това. Имаме нужда от това до една определена възраст. Децата физически се нуждаят от родителите си да ги гледат и защитават. Не могат да се справят сами. Няма как да го направят сами. Нужни са ни външни родители. Но за светия живот – това е тръгване към абсолютната свобода. Затова това не е път на продължаващи потвърждения. Ние използваме вдъхновения и окуражения, но те насочени към изследване, за да се пробудите. Да бъдете будни и да използвате мъдрост, за да изследвате. Някои от вас отказват да го правят, не защото не сте окуражени. Някои от вас мислят, че го правят, а не е така, защото ви хрумват някои доста глуповати идеи. Но каквото и да е, не спирайте. Няма проблем да ви хрумват глуповати идеи, стига да ги виждате такива, каквито са. И тогава осъзнатостта е пътят към безсмъртието.

Вниманието, осъзнатостта е пътят към безсмъртието. Защото това е истинският субект, чистотата, чистият ум, умът, който не е обусловен, не е арамана, не е ментално състояние. Когато сте осъзнати, когато не сте заседнали върху арамана, когато не сте прилепнали към нищо, тогава това е аматта падан. Това е безсмъртието. Ние казваме да имаш празен ум. Но има хора, които засядат върху думата „празен“. „Празен“ означава нищо. Дори „безсмъртие“ понякога е силна дума. Както когато издаваха книгата ми – „Пътят към безсмъртието“, трябваше да посмекчат заглавието. Промениха я на „Осъзнатост – пътят към безсмъртието“.

Всичко, което има думата „смърт“ е арамана, върху която хората засядат. Но „безсмъртие“ беше много хубав израз. „Пътят към смъртта“ може би щеше да дойде прекалено. Но някои хора са толкова слепи, че от самата дума „смърт“ те не виждат представката, виждат само „смърт“.

Спомням си на Катината на Аджан Китисаро, че изнесох някаква беседа, след което при мен дойде една млада жена. Мислех си, че добре обяснявам службата към човечеството, както и всички алтруистични неща, които се опитвах да предам. Но тази млада жена дойде и каза: „Не бива да учите така.“ И аз попитах: „Защо?“ „Вие казвате, че не трябва да правим нищо. Че всичко е наред. А толкова неща са погрешни в света. И т.н…“ Очевидно тя беше чула само едно изречение, което е било много силно за нея, беше заседнала на него и не беше чула другото, което бях казал. Беше чула едно изречение, беше заседнала на него, а останалото не го беше чула. Ние често правим това. Всички имаме такава вина.

Тогава простото учение: „Прави добро, въздържай се от вършене на зло.“ е много основно за ежедневния живот в тази обусловена сфера с нашето човешко тяло. То е съзнателно и чувства. Намерението ни е да правим добро и да се въздържаме от вършене на зло пречиства ума. Това е учението на Будата. Много е просто, нали?

Мано виняна  (съзнанието) и там арамана (обектите) – да видим Даммата, да бъдем осъзнати, с нашето умение да мислим и възприемаме, и усвояваме. Тогава подхождаме от виджа – от познанието, а не от невежеството – от авиджа. Всичко е Дамма, дори невежеството е дамма. Така виждаме невежите мисли, становищата и привързванията като дамма, а не като аз. Виждаме, че егоизмът във всичките му форми, страхове и желания, това, което се надига и преустановява, е там арамана. Това е начинът, по който стоят нещата.

Дори най-ужасните ви мисли и чувства са там арамана. И ние ги виждаме като анича, дука, анатта, а не засядаме върху тях с харесване или неприязън. За това е нужна решителност, защото ако действително харесвате нещо или не го харесвате, е трудно да го пуснете. Винаги има едно залепяне. Било то за нещо привлекателно или за нещо непривлекателно и ужасно. При едното имаме залепяне за придърпването му по-наблизо, за улавянето му, при другото е залепяне в опитите да се отървете от него. И вие засядате в опити да го отблъснете.

Имаме задоволяване и подтискане.

И после при салаятана, имаме арамана за окото – които са обекти за окото. Зрителното съзнание ( чаку виняна). Арамана са това, което виждате. Обектът. Арамана за носа е ароматът, за ухото е звука, за езика е вкуса, за тялото е усещането за удоволствие и болка, горещина и студ. За мано виняна са мислите, чувствата, перцепциите. Тази чаша например. Рупа, формата, се вижда с окото. Чашата е обектът на зрението. Но всъщност думата „чаша“ е перцепция, която създавам. Зрителното съзнание е тук. Но после мано виняна дава името. „Чаша“. Това е изследване на обекта. Тук не пише „Аз съм чаша“. Но ние казваме „твоята чаша“.

Като този килим на пода. Помните ли? Хората все искат да го изхвърлят, защото е един противен стар килим. Тук трябва да имаме красив килим – това е важно място. Аджан Сабако – „За какво ни е този изпокъсан стар килим?“ Тогава казах на всички: „Този изпокъсан килим е шедьовър. Това е тъкана коприна, сигурно от Армения. Това е истински шедьовър. Сигурно е творение на малки деца, които часове наред са си вадили очите да вкарат копринената нишка в шарките, в прекрасните пастелни тонове, в синьото и розовото…“ Перцепцията се променя, нали? Ако погледнете килима, виждате, че е износен, стар, прокъсан. Само това виждат някои хора – един стар износен килим. И си казват: „Противен стар килим.“ Други хора виждат  шарките в него. Осъзнават, че е тъкан килим и че едно време е бил много красив. И т.н.

Но това са рефлексии, нали? Някои хора обичат стари килими, други биха предпочели този, новия. Но трети не го харесват, защото е нов. Има хора, които колекционират стари килими като този. Богати хора, които плащат купища пари, за да ги откупят. Но това е перцепция, нали? Нещата са такива, каквито са. Този килим нищо не казва. Той е това, което е. А ние му приписваме всякакви неща. Проектираме върху него всякакви стойности и мнения. Така правим едни с други, нали? Вкопчваме се в някаква представа за индивидуалност. Имаме такива представи и за нации – какви са французите, какви са италианците, какви са немците, какви са американците. Всичко това са перцепции. В Америка, например, имате различни перцепции за националности. В Америка се отнасяме към французите много по-различно, отколкото тук, в Англия. Американците имат много по-различни перцепции от британците. Защото са си толкова близки. (смее се)

Но британците сигурно имат много различно разбиране за Мексико от американците. Това, което е близко, което ви се отразява, което ви е най-близко по съседство, с което имате дълга история, за него имате силна перцепция. Вземете някоя страна, която никога не е била заплаха или проблем за вас, в контраст с някоя страна, която ви е била грижа. Това са предразсъдъци, предварителни преценки, които правим. Те могат да са много културални. Цяла нация може да се придържа към определен тип предразсъдък. Национален предразсъдък. Всъщност това представлява културата. Европейската култура в много отношения е инверсия на схващанията ни, че сме по-добри от другите. И ние наричаме това култура. И понеже това е вкопчване, ние засядаме върху араманите, върху всичко това – върху лепкавия свят, който създаваме. И този свят е обусловен свят. Изцяло е илюзорен свят, фантазия. Харесва ми идеята, че това е сънуван свят. Сън. Не е истински. Това е илюзорен свят.

Когато съзерцаваме в рефлексия и се освободим от тези илюзии, тогава се събуждаме от съня на живота.

Помислете го така.

Това е просветлението, нали? Да се събудим от съня на живота. От всички сънища, от всички илюзии, в които се губим, в които засядаме. В тази сънувана, в тази илюзорна сфера… Питали ли сте се някога, когато сънувате нощем… Когато сънувате, това е реално, нали? Когато сънувате, всичко изглежда толкова реално, колкото сънищата, които сънуваме, когато сме будни. Нали? С изключение на това, че може би не се будите от сънищата, които сънувате, когато сте будни, защото мислите, че сте будни. Но когато сте имали кошмарен сън и се будите, си отдъхвате: „Ох, било е само сън.“ Какво облекчение!

Това е осъществяването на нибана – когато се събудите от съня на живота. Какво облекчение. Това е само сън. Всичко това „аз“, „на мен“ и „мое“, и целият този свят, тези арамана, всички илюзии, фантомите, които съм създал и в които съм вярвал… Но сега съм се събудил от това. От този сън.

Затова Будата е  „Пробудения“, „Будния“, това, което е будно. Виждате, че по-голямата част от човечеството още сънува, нали? Това е сънуван свят, астрален свят на фантоми, сенки и съновидения, и привързаности…

Това е астрална менталност, в която по-голямата част от човечеството още е уловена, още е затънала в това измерение на сънища. В този сънуван живот, илюзия. И е голям скок да изскочите от тази фантомна сфера, от тази илюзорна сфера, от този сънуван свят. И целият този свят, който сме създали, сме го създали от невежество. Той ни е насаден посредством невежеството на семействата и културите ни. Това е един астрален свят. Илюзорен свят на фантоми и сенки, чувства и емоции, базирани на невежеството, аза и отделеността, на страха и желанието.

Тогава просветлението е да се пробудим от тази сфера. Разсъждавайте върху тази рефлексия в практиката си. Тези образи, които ви представих, са за рефлексия.