Patience

ТЪРПЕНИЕ

Умиротворението и спокойствието могат да са невероятно скучни и много неспокойство и съмнение могат да се надигнат в резултат на това. Неспокойството е често срещан проблем, защото сетивната сфера е неспокойна сфера, телата са неспокойни, умовете са неспокойни. Условията непрекъснато се менят и ако сте уловени да реагирате на промяната, ще сте просто неспокойни.

Неспокойството трябва старателно да се разбере какво е; практиката не е просто да използвате волята си, за да позиционирате на медитативната постелка. Не е изпитание за ставането ви на силен човек, който е овладял неспокойството – това отношение само усилва друго еготично становище. Въпросът е в реално изследване на неспокойството, забелязването му и знаенето какво е. За това трябва да се развие търпение, то е нещо, което трябва да научим и с което да работим.

Когато отидох в Уат Па Пон не разбирах лао. По онова време Аджан Ча беше в разцвета на силите си и правеше по три часа десана (беседи) всяка вечер. Можеше да говори и да говори, и всички го обичаха – беше много добър оратор, много хумористичен и всички се наслаждаваха на беседите му. Но ако не разбирате лао…!

Седях там и си мислех: „Кога ще спре? Губя си времето.” Много се ядосвах и си говорех: „Омръзна ми, тръгвам си.” Но не можех да събера сили да си тръгна, затова просто седях и си мислех: „Ще ида в друг манастир. Писна ми от това, няма да търпя повече.” И тогава той ме поглеждаше – имаше най-лъчезарната усмивка – и казваше: „Добре ли си?” И изведнъж целият гняв, който се беше насъбирал тези три часа, напълно се губеше.

Това е интересно, нали? След като си седял и си набирал цели три часа, това не може просто така да изчезне. Така си дадох обет моята практика да е търпението и по време на тези занимания развивах търпение. Ходех на всички беседи и седях, колкото ми позволяваха физическите сили. Бях решен да не ги пропускам и да не се опитвам да бягам, а просто да практикувам търпение.

И правейки това, започнах да откривам, че възможността да съм търпелив беше нещо, което много ми помагаше. Търпението е много твърда основа за моето прозрение и разбиране на Даммата, без него щях да бродя тук-там, да обикалям, както виждате много хора да правят. Много западняци идваха Уат Па Пон и се отнася нанякъде, защото не бяха търпеливи. Те не искаха да седят на тричасовите десани и да бъдат търпеливи. Искаха да отидат на места, където да получат незабавно просветление и то да стане бързо, по начин, който ви се иска.

С егоистичните желания и амбиции, които ни водят дори по духовната пътека, не можем да оценим как стоят нещата. Когато разгледах и реално осмислих живота си в Уат Па Пон, осъзнах, че ситуацията беше много добра: имаше добър учител, имаше достатъчно храна, монасите бяха добри монаси, миряните бяха много щедри и добри и човек получаваше окуражение да практикува Дамма. По-хубаво от това не можеше да бъде; беше прекрасна възможност, а толкова западняци не можеха да видят това, защото си мислеха: „Не ми харесва това. Не искам онова. И трябва да е иначе, и това, което аз мисля и аз чувствам, не бива да бъде прекъсвано с това и онова.”

Спомням си, когато отидох в манастира Там Сан Пет, който беше много спокойно и уединено място в онези години и аз живеех в пещера. Един селянин ми издигна платформа, защото на пода на пещерата живееше голям питон. Една вечер седях на тази платформа, на светлината на свещта, беше много зловещо и светлината хвърляше сенки по скалите; беше странно. Седях си аз и все повече се страхувах, когато изведнъж нещо ме стресна. Погледнах нагоре и видях една огромна сова, която ме гледаше. Стори ми се грамадна – не знам дали беше толкова голяма, но на светлината на свещта изглеждаше огромна – и гледаше право в мен. И си помислих: „От какво има да те е страх тук?” и се опитах да си представя скелети и призраци, или майка Кали с оголени зъби и кръв, капеща от устата й, или огромни чудовища със зелена кожа, и започнах да се смея, защото стана смешно. Осъзнах, че всъщност изобщо не ме е страх.

В онези години още бях съвсем млад монах и една вечер Аджан Ча ни заведе на селско фете (празник). Мисля, че тогавас нас беше и Сатиманто Бикху. Всички бяхме много сериозни практикуващи и не искахме никакви фриволности или глупости, и разбира се, ходенето на селски празник беше последното, което ни се правеше, защото по тези села обожават високоговорителите. Все едно, Аджан Ча ни заведе със Сатиманто на този празник и ние трябваше цяла нощ да седим на кошмарните звуци от високоговорителите – и монасите цяла нощ изнасяха беседи! Мислех си тогава: „О, искам да се върна в моята пещера – зелените чудовища и призраците са много по-приятни от това.” Забелязах, че Сатиманто, който беше невероятно сериозен, гледаше много ядосано, критично и злочесто, и ние седяхме и изглеждахме нещастни. Помислих си: „Защо Аджан Ча ни води по такива места?”

После започнах да разбирам сам. Спомням си как седях и си мислех: „Колко се разстройвам заради това. Толкова ли е лошо? Лошото е това, в което го превръщам аз самия, нещастен е само моят ум. Високоговорителите и шума, разсейването и безсънието човек може да понесе, но това ужасно нещо в ума ми, което ги мрази, което се съпротивлява и иска да си тръгне – то е истинското нещастие!”

Онази вечер успях да видя какво нещастие мога да си създам в ума за неща, които са съвсем поносими. Спомням си го като много ясно прозрение за това, което мислех за нещастие и това, което наистина е нещастие. В началото обвинявах хората, високоговорителите, смута, шума и некомфорта – мислех, че те са проблемът. После осъзнах, че не е така, че умът ми беше това, което е нещастно.

Ако разглеждаме и съзерцаваме Дамма, се учим от ситуациите, които най-малко харесваме – ако имаме волята да го сторим.

Из „Така стоят нещата”, Аджан Сумейдо