Story

Приказка

„Винаги съм си фантазирал, че има по един мит за всеки човек, който ако го знаехме, щеше да ни накара да разберем всичко, което е правил и мислил.” – Иейтс

„Настроението на наблюдателя, вече необвързан от конкретни опитности на тялото, се разпръсва и навлиза в конкретните преживявания на вечноразширяващия се кръг от други животи и същества… Кръгът на индивидуалност ще се разширява, докато други индивидуалности бъдат обхванати в него… Този, който е преминал в безличностния сегмент на собствения си ум, го възприема не като ум, а като всички умове…” – отново Иейтс, представяйки идеите на У. Блейк

Преди време превеждах един филм на Шаймалан, наскоро пак трябваше да преработвам превода. Филмът е „Жена във водата” (Lady in the water). Главната героиня се казва Приказка (Story), тя идва от друг свят  – подводния, идва да се докосне до един човек и така да осъществи трансформация в него, за да може той да напише книга, която ще бъде вдъхновение за един друг човек да промени света. Целият сюжет се разгръща на базата на стара японска приказка, в която всички герои имат своята роля и всеки неволно допринася за нейния смисъл. Имаме лечител, по когото кацат пеперуди, имаме тълкувател – който открива скрити смисли, имаме пазител, който брани главната героиня от злото… Иначе казано, имаме основни архетипи, в които влизат героите, или по-скоро архетипите намират подходящите герои, които да ги реализират.

Теолог по образование и будист по душа, доскоро се чудех как се комбинира това в един човек, когато теологията е наука – слово, логос, за божественото, Бог  – Теос, а будизмът е една религия, която не постулира съществуването на Бог.

Днес се събудих с мисълта, че като теолог, обаче, освен всичко друго, мога да разглеждам една религия или сбор от религии чисто методически и рационално.

Колкото и да съм се отказала от християнската доктрина, не мога с лека ръка да махна и да кажа, че всички схоластици и мистериино ориентирани аскети просто са се смахнали в някакъв момент и нищо от преживяването им не е вярно. Да, културата, разбирай Църквата, в известна степен е оформила перцепцията им за това, което са виждали с духовния си взор – малко като корабите на Колумб и индианците. Ние виждаме това, което сме обусловени да виждаме. Тук се сещам за още един пример – за шестима слепци, които трябвало да опишат какво е слон. Единият пипал опашката му, другият – хобота, третият – крака и т.н. Съответно първият казал: „Слонът – това е едно дълго, тънко, подобно на змия животно.  Вторият го описал като нещо по-плътно и извиващо се нагоре, третият го оприличил на дънер… С други думи, липсвала цялостната картина. За да видим въпросната картина, трябва да сме готови да излезем от рамките на своята кутия на познание и установени становища, в които сме свикнали да вярваме.  Аз съм готова да изляза от нея, а вие?

И така…  Една от темите, които винаги са занимавали човечеството, е какво става с мен след смъртта, има  ли прераждане, ще си спомня ли коя съм била?

Този въпрос повдига екзистенциалния такъв за смисъла на човешкия живот – Дали е в личността? Дали е в жертвата? Дали е в колективния енергиен подем? Дали е в темата,  дали е в архетипа…?

Всеки от нас намира отговора там, където го води философската му или религиозна нагласа. Но този отговор, за да е универсален, трябва да отстоява и на най-извънредни условия – тоест, ако аз утре умра, какъв е бил смисълът на живота ми? И пак, от перспективата на евентуален утрешен край, какво правя днес? Вторият отговор е по-лесен – поне моят: Обичам! Обичам децата си, обичам мъжа си, обичам майка си, баща си, животните си, приятелите, всички… Просто обичам. Не изкарвам пари, не инвестирам, не строя къщи, не спестявам, не купувам, не трупам… Просто обичам. Един ден посветен на любовта. Корекция, един ден, посветен на съзерцание на любовта – изпитвам я без граници и я съзерцавам. В онези часове, които ни делят от края (умишлено избягвам думата смърт), всякакъв егоизъм е отишъл на заден план, всякакво чувство на притежание, на накърнено его, гордост, предразсъдъци отпада от само себе си. Всякакъв намек за постижения е угаснал. Угасване, нирвана…

Но нека се върнем на смисъла.

Ще ви представя една теория, която издържа и на крайно драматичен финал, внезапен, ненавременен и ирационален. Авторът й е Дъг Мъдър, който излага едно хуманистично разглеждане на смъртта в материала си „Живеене без отвъдно” (Living without an afterlife):

„Ние живеем в приказки, понякога в няколко дузини едновременно. И когато приказките ни се развиват, животът е добър – дори когато всъщност е лош. Ако сте изтощени и изпитвате болка, животът е лош. Но ако сте изтощени и изпитвате болка, защото току-що сте спечелили Бостънския маратон, животът е добър.

Приказката създава смисъла.

Понякога, обаче, нашите приказки ни подвеждат. Понякога завършекът, към който се стремите, изглежда толкова малко вероятен, че изобщо не ви вдъхновява. Понякога забравяте дори защо сте го искали. Понякога толкова се отчуждавате от приказката си, че се чувствате като натрапник в собствения си живот. „Да, май съм преуспял, но това всъщност не съм аз.”

Тогава получавате криза на смисъла.

Неизбежността на смъртта хвърля водопроводен ключ в нашите приказки. Обикновено нашите къси разкази добиват своя смисъл от по-дългите разкази, в които влизат. Ученето в два през нощта е смислено, защото е част от сюжета, в който изкарвам шестица на утрешния изпит. Но изпитът е смислен само като част от по-дългия разказ, където аз изкарвам класа или курса си, и това има значение, заради приказката, в която си вземам дипломата, и т.н.

Но какво става, ако най-дългата приказка, която мога да разкажа, е онази в която умирам? Това не подкопава ли всички други разкази и приказки?

Защото аз мога да умра всеки един момент и сюжетите, на които си мисля, че съм по средата, може никога да не завършат по удовлетворителен начин. И дори животът ми да не е прекъснат преждевременно, накрая завършвам в немощ и сенилност. Що за връх е това?

Лично аз намирам отговор на много изненадващо място: Последната реч на Мартин Лутър Кинг, за Върха на планината.

Ако речта на Кинг не звучи много хуманистично, то е защото не е такава. Д-р Кинг бил баптистски свещеник. Речта за Върха на планината говори за  Господ и образът на планинския връх идва от Мойсей. Но нека това не ви заблуждава. Речта съдържа ключето, което ми трябваше, за да разкажа приказката на живота си въпреки перспективата за смъртта.

Докато четете този откъс, имайте предвид, че това действително е последната реч на Кинг. Той не го знае, но на другия ден ще умре. Речта завършва така:

„И после отидох в Мемфис. И някой започна да говори за заплахите, които са зачестили. Какво можело да ми се случи от някой откачил бял брат… Аз не знам какво ще се случва. Предстоят ни трудни дни. Но за мен вече няма значение, защото аз бях на планинския връх. И съм готов на всичко. И аз като всеки искам да имам дълъг живот. Дълголетието има своето място. Но това вече не ме занимава. Искам само да изпълня Господнята воля. И Той ми позволи да се изкача на планинския връх. И аз погледнах отвъд. И видях Обетованата земя. Може да не бъда с вас, като пристигнете там. Но тази вечер искам да знаете, че ние, като народ, ще стигнем в Обетованата земя!

И тази вечер съм щастлив.

И за нищо не се тревожа.

От никой мъж не се боя.”

Уловихте ли отговора? Или се разсеяхте по „Господнята воля”?

Нека ви обясня какво научих аз от този пасаж. Ако разказът, в който живея, касае само мен, тогава смъртта може да го прекъсне без завършек.

Да предположим, че приказката, която ме мотивира, е, че един ден ще съм богата знаменитост. Да предположим, че години наред се боря и още не съм постигнал слава и богатства, когато докторът ми казва, че ми остават три седмици живот. Тогава за какво е била историята ми? Как моят живот ще означава нещо? Всичко е било на вятъра.

Сега помислете за историята, която разказва д-р Кинг. Сигурен съм, че е имал достатъчно лични истории, персонални връзки, идиосинкратични вкусове и т.н. като всички нас. Но като допълнение на всичко това той живее в приказката за своя народ, който поема към свободата. Това е колективна приказка, която не е започнала с него и няма да бъде прекъсната от неговата смърт. Приносът му към сюжета не се обезсмисля само защото той умира, преди завършека.

Не се опитвам да отнема д-р Кинг от баптистите и допускам, че той сигурно е вярвал в отвъдното. Не става дума за това. Става дума, че ако можете да врътнете номера от речта за Върха на планината, не ви трябва отвъдно.

Ако можете да станете част от една колективна приказка, приказка, която ще продължи след вашата смърт и ако вярвате в тази приказка и можете да намерите роля в нея, която да ви кара сутрин да ставате от леглото, тогава смъртта няма да подкопае смисъла на живота ви. Тази история не е нужно да влезе в историята. Всичко, което ви е скъпо, върши работа: семейството ви, обществото, прогреса на науката, изцелението на нашата социална и физическа среда – всичко. И не е нужно да сте спечелили Нобелова награда за приказката си. Трябва само да направите своя принос. Да повлияете на сюжета по някакъв позитивен начин и можете да разказвате смислени истории за живота си до момента на смъртта си.”

Целия материал можете да прочетете тук.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: