Lord of the flies

Повелителят на мухите…

Фабулата: Един самолет, превозващ деца, се разбива на далечен остров. Няма оцелели възрастни. Децата са само момченца между 7 и 11 години. Поставени в ситуация на оцеляване, където властва голямото Страшно, малчуганите губят всякакъв човешки облик. Естествено, това става постепенно, първо убиват едно прасе и после пак така неволно убиват един от тях. Разделят се на лагери, едните са по-агресивни, по-първични, другите са обединяват около едно момче с раковина. Раковината е символ на реда, на сигурността, на правилата. Какво става, когато правила няма? Когато ценностната система е станала мръсно понятие и изведнъж всичко става позволено?

Тези дни си мисля за културата. Но не за културата с белия роял на „Царя”. А за културата като среда, като активен фактор за формирането ни. Поставени в различни условия, ние се развиваме по различен начин, „култивираме” различни ценности, създаваме си различни „култове”.

Нещо се пречупи, нещо се отприщи…

Когато ми трошат главата, аз не се усмихвам щастливо. Когато хвърлям камъни, не съм „Дете на слънцето”.  Когато съм неудовлетворена, не търся причината извън себе си. Нашето недоволство, нашето неудовлетворение, си е само наше – носим си го като торба през рамо и докато се идентифицираме с него, и да емигрираме, пак ще сме емигранта с „торбата”.

Сигурно едно 10 години съм култувирала у себе си цял сценарий за смисъла на живота ми като лечител и спасител, защо не и будител.  От юни месец насам не искам нито да лекувам, нито да спасявам, нито да будя. То вече има будни – по погледите ги познавам. А това с лекуването и спасяването е личен бъг в системата. Лош софтуер.

Опитвам се да разбера защо потокът на хората се носи в една посока, а аз седя на едно място и втренчено наблюдавам.  Може би проблемът е в ценностите? Древните учители казват, че отговорът се съдържа във въпроса. Добре тогава. Да започнем с въпросите.

Какво е успял човек?

Какво означава цял живот да чакаш промяна?

Какво е личността?

Желанието за промяна ще ме накара ли да вдигна камък?

Възпитаването в запазване на вътрешен баланс възпитание в безгръбначие ли е?

Какво правиш, когато невежеството владее умовете на хората?

До юни месец си мислех, че когато невежеството владее умовете на хората, те така или иначе един ден ще се разболеят от погрешните си модели на поведение, после провидението ще ги доведе при мен, аз ще им помогна и като Ключаря от „Матрицата” ще им отключа вратата към будното, осъзнато пребиваване.

Даже не мога да анализирам какво се случи. Знам, че спасявах едни котета, знам, че се разболяхме всички, знам, че една жена ми каза „тук всички се молим и просим” – по въпроса за помощта, която аз до този момент бях раздавала съвсем безкористно. Или може би користно – за да уплътнявам комплекса си на Лечитело-спасител!

Този месец и половина беше лабиринт, в който се ориентирах някак по усет, тъкмо когато отчаянието ме заливаше, се явяваше спасителна вратичка. Всичко е Дамма – тоест вратите са Дамма. Дамма, като Всичко, Което Е – разумно и организирано, някъде на заден план, като скрит оригинал, върху който е нарисувана пошла имитация.

Как излязох от тази криза? Или по-скоро каква? Твърда, разочарована, оглеждам се за страна с подходящ климат и спокойни хора. С повече будисти, ако може. Че с християните нещо не стават нещата. Или по-скоро стават, ама като едно време – с много дуализъм, много черно-бяло, с много богомили и богоборци.

Това разочарование ме тревожи. Мъжът ми казва, че ще мине. Нещо не му вярвам.

Защо пиша и поствам? Сещам се за прилепа, който се ориентира посредством сонара си. Дали звукът от клавиатурата ще достигне стена или ще потъне в празното?