Escape from the Cycle of Birth and Death

БЯГСТВО ОТ ЦИКЪЛА НА РАЖДАНЕ И СМЪРТ

English: The Bhavacakra (Sanskrit; Devanagari:...

English: The Bhavacakra (Sanskrit; Devanagari: भवचक्र; Pali: bhavacakka) or Wheel of Becoming is a symbolic representation of continuous existence proces in the form of a circle, used primarily in Tibetan Buddhism. (Photo credit: Wikipedia)

В медитация, както сигурно сте забелязали, започваме с подобен урок – животът ни шамаросва през лицето и казва „Събуди се!” Или започваме да наблюдаваме някакъв модел, повторение. Виждаме се как неотклонно го следваме и си мислим: „Какъв идиот съм! Защо продължавам да го правя?!” Бавно, колкото повече практикуваме с това, можем да улавяме процеса все по-рано и по-рано, виждаме се как се заплитаме, вкопчваме, прилепяме, чувстваме дискомфорта от това и вече знаем да го пуснем. Колкото повече се изфинва осъзнатостта ни, толкова по-често откриваме, че сме започнали да улавяме процеса, където пожелаването се превръща в прилепване или където чувството се превръща в желание. Можем да изпитаме приятно чувство, но да не му позволяваме да се превръща в желаене, или да изпитаме болезнено чувство, но да не го оставяме да се превръща в омраза. Медитирайки върху физическия дискомфорт, можем да видим, че има начин да има болка в тялото, но да не изпитваме страдание от нея. Болката е едно, а страданието, което създаваме около нея – друго. Можем да сме в мир с нея. Има го чувството, но то не поражда желание, жадуване. Също както експериментираме с яденето само на една хапка за един даден момент. Храната може да е превъзходна, но ние не добавяме още, не полудяваме за следващата хапка. Имаме просто „Това е вкусно.” Край. Дотам. По-способни сме да бъдем с това преживяване, защото не препускаме за следващото или не си формираме мнения за него. По този начин разхлабваме процеса. Колкото повече внимаваме върху това, толкова повече поддържаме осъзнатостта – пълната будност – тогава процесът на пожелаване и дука не отпочва. Когато няма загуба на осъзнатост, тогава този поляритет, чувството за аз и другия, не е толкова силно. Чувството за „мен” тук и „света” навън, дори то се разхлабва; не се втърдява. И тогава, като има звук или чувство, усещане или спомен, емоция, всякакъв вид сетивна или ментална импресия, те се възприемат такива, каквито са. Не им се дава живот. Спират. Прекъсвайки веригата на причинност при вкопчването или пожелаването или където чувството се превръща в пожелаване, или дори в самото начало – като не позволяваме на невежеството да се надигне, като поддържаме осъзнатост – тогава причините за дука са премахнати. Ако няма причини, тогава страданието няма да се надигне. „Когато това го няма, онова не се поражда. С преустановяването на това, онова също се преустановява.” Това имаме предвид, когато казваме преустановяването на раждането и смъртта, край на прераждането. Процесът на Обусловеното (Зависимо) Възникване като цяло е известен като бавачака – цикълът или колелото на прераждане. Терминологията „да слезем от колелото” или „преустановяването на раждането и смъртта” описват именно процеса, който току-що очертах. Принципно, това е целта, това представлява теравадинската будистка практика: край на прераждането, да не се родиш отново… Ние се раждаме във всякакви неща. Не само в родилното отделение. Раждането се случва много, много пъти на ден. Можем да го разглеждам на външно, физическо ниво, но по-директно можем да видим отново и отново целия процес на психологическо ниво. Често пъти, когато припяваме Учението на Будата за любящата добрина, хората го намират за много прекрасно, докато не стигнем до последните четири реда:

„Като не се вкопчва във фиксирани разбирания,

този с чистото сърце и яснотата на взора си,

свободен от всички сетивни желания,

вече не се ражда в този свят. „ (SN 152)

Човек лесно се препъва на последния ред. Не знам дали някой от вас е имал това преживяване. Със сигурност, тези, които са обусловени по Северната школа в будизма и Бодхисатва идеалите, ще си помислят: „Чакай малко. Какво е това да не се раждам отново?” А и от цялостната жизнеутвърждаваща философия, която имаме на Запад, особено в Америка, особено в Калифорния: „Ей! Аз нямам нищо против да се преродя. Светът си е добре. Тук ми харесва. Какво му е лошото на света?!” Идеята да не се прераждаш се възприема като желание да умреш. „Ако можеше да спре да ме има. Ако можех да бъда заличен, да не съществувам.” Но това не е правилното разбиране. Всеки от нас е имал поне един-два момента през последните няколко дни, когато умът му е бил най-бистър – тези „най-добри моменти” са когато не се раждаме в нищо. Прераждането е спряло. Умът е буден и има умиротворение, яснота. Няма чувство за аз. Няма време или място – има само „съм”-ност, това-тост, таковатост. Всичко е наред. Ние сме в най-живото си съществуване и животът е най-съвършен. На осезаемо, експериментално ниво „да не си роден” е далече от заличаващото преживяване на нищо или нечувстването на нищо, пълната анестезия. Повече има общо с това напълно да си жив, както и напълно да си неопределен. Това е една будност, която няма форма или място и няма нищо общо с време или индивидуалност. Това може да е трудно за концептуализиране, но когато говорим за „да не се раждаме отново”, говорим за личното, за индивидуалното, за идеята за отделно аз, което не е кристализирало. Когато се опитваме да създадем идея за това кои сме, ние се чудим: „Какво всъщност е личността? Със сигурност, ако не съм прероден, трябва да ида някъде или нещо трябва да се случи. Какво се случва?”

Аджан Амаро, „Будизъм в Орехова Черупка“ (Broad View, Boundless Heart)

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: