ТАКА СТОЯТ НЕЩАТА

Една веща рефлексия е „Така стоят нещата”. Почитаемият Будадаса Бикху, таченият тайландски мъдрец, казваше: „Ако има някаква смислена инкрустация за медальон на врата, то това е „Така стоят нещата”. Тази рефлексия ни помага да разглеждаме: каквото и да се случва, когато и където и да е, добро или лошо, „Това е то. Така стоят нещата.” Това е начин да внесем едно приемане в умовете си, едно отчитане, а не реакция.

Практиката на медитацията е разглеждане на това как стоят нещата, за да видим страховете и желанията, които създаваме. Това е една доста просто практика, но практиката на Дамма трябва да е много, много проста, а не сложна. Много методи на медитация са много, много сложни, с много етапи и техники – и човек се пристрастява към сложните неща. Понякога поради привързване към становища, ние не знаем как са нещата. Колкото сме по-опростени, толкова по-ясно, дълбоко и смислено става всичко.

Например, вземете хората тук, монасите и монахините, с които живеем. Може би към някои сме привлечени, от други сме отблъснати, на някои съчувстваме, някои разбираме, други не разбираме, но каквото и гледище да имаме, ние можем да го видим просто като „гледище” за човек, а не истински човек. Можем да се чуем как казваме: „Не искам да е такъв…. Искам да е онакъв. Той трябва да е едикакси… а не така.”

„Искам да е иначе” е вопълът на възрастта, нали? Защо животът не може да е иначе? Защо хората трябва да умират? Защо трябва да остаряваме? Защо тази болест? Защо трябва да бъдем разделяни от любимите хора? Защо невинни дечица, които никого не биха наранили, защо възрастни хора, които на никого не биха посегнали – защо те трябва да страдат от глад и жестокости?

Винаги има някакво ново ужасно нещо, което се случва. Онзи ден някой ми вика, че мюсюлманите в Бангладеш се опитвали да се отърват от будистките племена в Читагонг посредством геноцид. После чуваме за иранци, които се опитват да затрият бахаи… и това няма край. Синахилите и тамилите… Винаги има сблъсък между групите… една се опитва да покори друга.

Това се случва кой знае от кога. Винаги някой се опитва да унищожи другиго, още откакто Каин е убил Авел – а това е било много отдавна! Но всеки път, когато чуем за тези зверства, ние казваме: „Колко ужасно. Не трябва да е така…”

Чуваме за американски фармацевтични компании, които продават отровни и страшни лекарства на страни от Третия свят. „Не трябва да е така! Ужас!” Замърсяването на планетата, отравянето на околната среда, избиването на делфините и китовете… къде му е краят? Какво можете да направите вие? Това изглежда един безкраен проблем с човешкото невежество. Във времена, когато хората трябва да са помъдрели, те взаимно си причиняват най-ужасните неща. Това са времена на мрачни предсказания… земетресения, вулканични изригвания и болести… Не трябва да е така.

Изричането на „Така стоят нещата” не е одобрение, нито отказ за действие, а начин да се установим в знаенето, че природата е такава. В животинското царство оцеляват най-пригодните – това е един естествен, подбиращ закон, където по-слабите звена се унищожават. В този смисъл дори природата е доста брутална, нали? Ние възприемаме природата като всичко, което „трябва да е”… мила, пълна с цветя и слънчева светлина – но природата е и много брутална.

Каква е нашата позиция в природата? Можем да живеем на нивото на животинското царство, където оцеляват най-пригодните, където силните мачкат слабите, където има страх и сила. Можем да живеем така, защото споделяме този животински манталитет. Имаме животинско тяло и то трябва да оцелява както всяко животинско тяло на тази планета. Така че законът на джунглата е нещо, към което човешките същества могат да се съотнесат – и много от тях го правят.

Но това е само по-ниското ниво, нали? Ако живеем на това ниво, трябва да очакваме светът да бъде такъв – в състояние на страх и тревожност. Но като човешки същества ние можем да минем отвъд това животинско ниво, можем да изберем да имаме някакъв морален стандарт, който да следваме, за да не живеем в състояние на тревога.

Но дори още по-високо стояща е нашата способност да осъзнаваме Истината – да разглеждаме съществуванието, да култивираме рефлективен ум, чрез който да минем отвъд личността. На нивото на моралното поведение ние все още имаме силно личностно светоусещане. А в нашата цивилизация ние сме развили чувството за „аз” и „мое” до абсурдност. Толкова е силно това чувство за „аз” и „мое”, че доминира над всичко и покварява всичко, което правим, и с него винаги е свързано едно чувство на терзание и страдание.

Разгледайте следното: щом има чувство на „аз” и „мое”, то неизменно поражда неудовлетворение или несигурност, или съмнение, вина, страх или тревожност. Има го това схващане за „аз” като индивидуално същество, че това е „мое”, че „аз” трябва или не трябва да правя нещо, базирано на вярата в аза като тяло или ментални условия. Все едно, това схващане е базирано на илюзия; то идва от обуславяне, не от прозрение. Докато се идентифицираме с ограниченията на тялото и ума, естествено, че ще изпитваме съмнение, отчаяние, терзание, скръб, мъка и тъга – тези ментални форми на страданието. И как може да е иначе? Със сигурност няма да достигнем просветление от изкривено неразбиране и погрешни схващания.

Сега имаме тази възможност да установим Правилно Виждане и Правилно Разбиране, които ни освобождават от личностната илюзия: идентифицирането с това, което наричаме петте агрегата – тяло, чувство, възприятие, ментални формации и съзнание. Разглеждаме това съзнание чрез сетивата – вижте очите, ушите, носа, езика и тялото. Можем да разглеждаме менталните формации, всички вчера на собственото ни творение и мислите и схващанията, които пак ние създаваме. Можем да ги видим като нетрайни.

Ние имаме способността да разглеждаме природата на нещата, тази способност да кажем: „Така стоят нещата”. Можем да забележим как стоят нещата, без да адаптираме личностно гледище. С диханието на тялото, с теглото му, със стойката му, ние сме само свидетели и отбелязваме, наблюдаваме как е, сега, в този момент. Нагласата на ума – дали се чувстваме бодри или тъпи, щастливи или нещастни, е нещо, което можем да разберем – да бъдем свидетели. И празният ум, празен от пролиферациите за аза и другите, е яснота. Той е интелигентен и състрадателен. Колкото повече се вглеждаме в навиците, които сме развили, толкова по-ясни ни стават нещата. Трябва да сме готови да страдаме, да скучаем, да сме нещастни и изтерзани: това е възможност да изтърпите тези неприятни ментални състояния, а не да ги подтискате.
Това е да сме родени. Така стоят нещата, в тези времена и на това място.

Из „Така стоят нещата”, Аджан Сумейдо

РЕЛИГИОЗНАТА УСЛОВНОСТ И ПРАКТИКУВАНЕ НА СИЛА

Този, който с вярно сърце приема Буда за свой водач, и Истината, и Ордена… Когато с вярно сърце приеме предписанията… това е жертва, по-голяма от открито дарение, по-добра от даване на постоянно подаяние, по-добра от дара на подслона, по-добра от приемането на насоки.

Дига Никая V – 145, 146

Искам да кажа няколко думи за конвенционалната религия. Разбира се, говоря единствено от опита си на будистки монах, макар че в това отношение човек може да разпознае достойнствата на религиозната условеност в която и да е форма.

В наши дни има една тенденция да се мисли, че религиозната условност и форма вече не са необходими. Има я надеждата, че ако можеш да си просто осъзнат и да се познаваш, не ти трябва друго. Всъщност така ни отърва, нали? Просто бъди осъзнат през деня, през нощта, каквото и да правиш – пиейки уиски, пушейки цигара марихуана, отваряйки сейф, обирайки някого, когото си срещнал в Сохо – стига да си осъзнат, няма проблем.

Има един блестящ философ в Тайланд, който вече е доста стар, но преди години ходих в неговия манастир. Аз тъкмо идвах от манастира на Аджан Ча и по тази причина го запитах за Виная – правилата на монашеския орден – и доколко са важни за практикуването на медитация и просветлението.

„Само осъзнатост – само това ти трябва”, рече той. „Бъди осъзнат и всичко ще е наред. Не мисли за другите работи.”

Аз си помислих: „Това е хубаво, но се питам защо Аджан Ча толкова наблягаше на всички тези правила?”

И понеже много уважавах Аджан Ча, когато се върнах, му разказах какво ми е казал филисофа-бикху. Аджан Ча каза: „Това е „вярно”, но не е „правилно”.

Ние сме предразположени към слепи привързвания, нали? Да кажем, че сте заключени в нечиста, смрадлива затворническа килия и идва Будата и казва: „Ето ти ключа. Трябва само да го вземеш и да го вкараш в дупката под дръжката на вратата, да го завъртиш надясно, да натиснеш дръжката, да отвориш вратата, да излезеш и си свободен…” Но вие може да сте толкова свикнали да сте заключени в затвора, че не разбирате указанията и казвате: „О, Будата ми даде този ключ” – и го закачете на стената и започвате да му се молите всеки ден. Това може да направи престоя ви в затвора малко по-щастлив; вероятно по-леко ще понасяте всички трудности и смрадта на килията, но все още сте в килията, защото не сте разбрали, че не самият ключ ще ви спаси. Поради липса на интелигентност и разбиране, слепешката сте се вкопчили в ключа. Така се случва при всички религии – вкопчваме се в ключа, боготворим го, молим му се… но не се учим да го използваме.

И когато, следващия път Будата дойде и каже: „Ето го ключа”, може да сте разочаровани и да кажете: Не вярвам на нищо от това. Години наред се молих на този ключ и нищо не се случи! Този Буда е лъжец!” И вземате ключа и го хвърляте през прозореца. Това е другата крайност, нали? Но вие все още сте в затворническата килия – така че и това не е решило проблема.

Както и да е, след няколко години Будата пак идва и казва: „Ето ключа.” И този път вие сте малко по-мъдри и разпознавате възможността да го използвате ефективно, слушате по-внимателно, правите правилното нещо и излизате.

Ключът е като религиозна условност, като Теравада будизма: той е само ключ, само форма – не е самото постижение. Ние трябва да разсъдим, да помислим как да го използваме. За какво е? Трябва да вложим и енергията да станем, да идем до вратата, да вкараме ключа в ключалката, да го завъртим в правилната посока, да натиснем дръжката, да отворим вратата и да излезем. Ключът няма да направи това вместо нас, ние трябва да го обозрем сами. Условността сама по себе си не може да го направи, защото не е способна на усилие; няма собствен устрем, а само този, който вие вложите в нея – точно както и ключът сам не може да направи нищо. Полезността му зависи от вашите усилия и мъдрост.

Някои съвременни религиозни лидери често казват: „Не се занимавайте с религиозни условности. Те са като стени на затворнически килии” – и те явно си мислят, че начинът е просто да се изхвърли ключа. Ако вече сте извън килията, разбира се, че вече не ви трябва ключ. Но ако още сте вътре, тогава все пак помага мъничко!

Мисля си, че вие трябва да знаете дали сте вътре или вън; тогава ще знаете какво да правите. Ако установите, че още сте изпълнени със съмнение, несигурност, страх, объркване – съмнението е основният знак – ако сте несигурни къде сте, какво да правите или как да направите нещо; ако сте несигурни как да излезете от затворническата килия, тогава най-мъдрото нещо е, вместо да изхвърляте ключовете или просто да ги събирате, да вземете един и да помислите как да го използвате. Това имаме предвид под медитативна практика. Практикуването на Даммата е научаването да вземете конкретен ключ, да го използвате, за да отворите вратата и да излезете навън. Озовете ли се навън, ще разберете. Вече няма съмнение.

Има вариант да тръгнем от приповдигната нагласа, че осъзнатостта е достатъчна – но всъщност какво имаме предвид? Какво е осъзнатостта? Дали е това, което вярваме, че е? Виждаме хора, които казват: „Аз съм много осъзнат” и те правят нещо по много методичен, педантичен начин. Вземат всяка хапка храна и я повдигат, повдигат, повдигат, и дъвчат, дъвчат, дъвчат, и гълтат, гълтат, гълтат…

И вие си казвате „Той се храни много осъзнато, нали?”, но всъщност той изобщо може да не е осъзнат. Просто го прави по много съсредоточен начин: концентрира се върху вдигането, докосването, дъвкането и гълтането. Ние бъркаме осъзнатостта с концентрация.

Като да оберем банка. И ние си мислим: „Ако обереш една банка осъзнато, няма проблем. Аз съм много осъзнат, когато обирам банки, така че няма камма. За да сте добър банков обирджия, трябва да имате добри сили на концентрация. Трябва да имате осъзнатост в смисъл на предвиждане на условията, на яснота относно опасности и възможности – един ум, който е нащрек за всякакво движение или знак за опасност или заплаха… И после концентрирате ума си върху разбиването на сейфа и т.н.

Но в будисткия контекст осъзнатостта – сати – винаги е комбинирана с мъдрост – паня. Сати-сампаджаня и сати-паня: в Тайланд тези думи вървят заедно. Означават „осъзнатост и чисто възприятие” и „осъзнатост-мъдрост”. Така че аз мога да имам импулса да обера банка – „Трябват ми пари, ще ида да обера Националната банка” – но сати-паня казва: „Не, не следвай този импулс.” Паня разпознава лошия резултат, ако последвам подобен импулс, кармичния резултат; тя предоставя разбирането, че подобно нещо е лошо и не е редно да се прави.

Има пълно възприятие на този импулс и знаене, че това е само импулс, той е не-аз, така че дори да имам желанието да обера банка, няма да си създавам невротични проблеми от тревоги, че имам такива престъпни тенденции. Човек разпознава, че това е само импулс в ума и се въздържа от това да го последва. Тогава човек има стандарта на добродетелта – сила – като конвенционална основа за живота в тази човешка форма, в това общество, сред други човешки същества, в този материален свят – стандарт или отправна линия за правене или неправене.

Петте предписания са неубиване, некрадене, въздържание от погрешни сексуални занимания, нелъгане или неотдаване на измамна реч, и невземане на напитки или опиати, които променят съзнанието. Това са насоките за сила.

Сила в будизма не е скован, неизменен стандарт, в който сте обречени на адски мъки, ако промените нещо – какъвто е морала, който всички асоциираме с Викторианската епоха. Всички се страхуваме от онзи превзет, пуритански морал от едно време, така че когато кажете „моралност”, всеки потреперва и си мисли: „О, Викторианска превзетост! Той сигурно е някой ужасен моралист, който се страхува от живота. Ние трябва да излезем и да опитаме живота. Не искам моралност – искаме опитност!”

И виждаме хора да излизат и да правят какво ли не, мислейки, че опитността като такава е всичко необходимо. Но има някои опитности, които е по-добре да нямаме – особено ако са в противовес с обичайното тълкуване на Петте предписания.

Например, вие може да си кажете: „Много искам да опитам какво е да убиеш някого, защото житейското ми образование няма да е завършено, докато не го направя. Свободата да действам спонтанно ще е ограничена, докато не преживея убийство.”

Някои хора наистина може да си мислят това… е, може би не чак убийство, защото то действително е нещо тежко – но може да са други работи. И те правят всичко, което пожелаят и нямат стандарт да кажат „не”.

„Никога не казвай „не” на нищо”, казват те, „просто кажи „да” – излез, направи го и бъди осъзнат, научи се от него… Опитността е всичко!”

Ако правите това, ще станете крайно преситени, изхабени, объркани, злочести и окаяни, дори на съвсем млада възраст. Когато видите някои от жалките случаи, които аз съм виждал – млади хора, отишли и „опитвали” всичко – и вие ги питате „На колко години си? 40?” И те казват: „Не, всъщност съм на 21.”

Добре звучи, нали? „Прави всичко, което пожелаеш” – това обичаме да чуваме. Поне аз. Ще е хубаво да правя всичко, което си пожелая, никога да не казвам „не”. Но след няколко години започвате да осъзнавате, че желанията нямат край. Каквото желаете сега, следващия път ще искате нещо повече и няма край. Може временно да сте удовлетворени, както когато ядете много храна и не можете да поемете още една хапка, и погледът ви се спира на превъзходно приготвена храна, а вие си казвате: „Отвратително!” Но това е само моментно отвращение и не след дълго храната отново ще ви изглежда вкусна.

В Тайланд будизмът е изключително толерантна религия; там така и не са се развили морални порядки. Затова понякога хората се разстройват, като идат в Бангкок и чуят ужасяващи разкази за детска проституция, корупция и т.н. Бангкок стана Греховния Свят на света. Казвате „Бангкок” и очите на всички или грейват, или поглеждат огорчено и казват: Как може една будистка страна да допуска такива неща?”

Но познавайки Тайланд човек може да признае, че макар да са малко разпуснати на определени нива, поне няма полицейска жестокост като в други страни, където редят проститутките до стената и ги разстрелват, или избиват всички престъпници в името на религията си. В Тайланд човек започва да оценява, че моралността идва от мъдростта, не от страха.

Така че някои тайландски монаси преподават морал в по-свободен вариант. По отношение на първото предписание – неубиване, познавам монах, който живее на брега на Тайландския залив, в район, където има много пирати и рибари, които са много сурови, груби хора. Убийството е нещо често срещано между тях. Този монах просто се опитва да ги окуражи да не се убиват. Когато те дойдат в манастира, той не говори за неубиването на етап :Не бива да убивате нищо – дори ларва на комар”, защото те няма как да го приемат. Прехраната им зависи предимно от риболова и убиването на животни.

Това, което ви представям, не е моралност от някакъв скован стандарт, твърде труден за спазване, а по-скоро нещо, върху което да разсъждавате и да използвате, за да започнете да го разбирате и да разбирате как да живеете по по-добър начин. Ако заемете прекалено строга позиция, или ставате твърде морален, превзет и привързан, или направо си мислите, че не можете да го направите и изобщо не се залавяте – оставате без никакъв стандарт.

Второто предписание е въздържание от кражба. На грубо ниво се въздържате от обиране на банки, магазини, такива неща. Но ако прецизирате своята сила, се въздържате от вземане на неща, които не са ви дадени. Като монаси, ние се въздържаме дори от докосване на неща, които не са ни дадени. Ако дойдем в дома ви, не можем да обикаляме и да пипаме всичко и навсякъде, макар да нямаме намерение да ви го вземем. Дори храната трябва да ни пряко връчена. Ако я сложите и кажете „Това е за вас”, ако следваме правилата, не бива да ядем от нея, докато лично не ни поканите. Това е прецизиране на предписанието да не се взема нещо, което не ти е дадено.

Значи има един груб аспект, който е въздържание от по-груби неща, като кражба и обир, и едно по-прецизно обучение – начин на самовъзпитание.

Следва третото предписание, което се отнася до сексуалността. Сегашната представа е, че всякаква сексуалност е опитност, така че няма проблем да се прави – стига да сте осъзнати! И някакси, липсата на сексуални отношения се смята за някаква ужасна перверзия.
На грубо ниво това предписание означава въздържание от изневяра: от това да не сте верни на брачния си партньор. Но това може да го прецизирате в рамките на брака, да бъдете по-загрижени, не толкова експлоатиращи, не толкова вманиачени по секса, та вече да не е просто телесно удоволствие.

Може да го прецизирате направо до безбрачие, до живота на будистки монах, където никаква сексуална активност не е позволена. Това е обхватът на предписанията.

Много хора си мислят, че безбрачният монашески живот е ужасно подтискане. Но не е, защото сексуалните пориви са напълно приети и разбрани като естествени пориви, просто не се следват. Човек не може да спре сексуалните желания. Не можете да кажете: „Вече няма да имам такова желание.” Вие може и да го кажете, но пак ще го имате. Ако сте монах и си мислите, че не бива да имате такова желание, ще станете един много уплашен и подтиснат монах.

Чувал съм монаси да казват: „Аз не заслужавам расото. Хората не бива да ми дават подаяния. Трябва да оставя расото, защото през ума ми минават толкова лоши мисли!” Расото нехае за мислите ви! Не ги превръщайте в проблем. Всички ние, в раса или не, имаме своите мръсни мисли, както всички други хора. Но се учим да не говорим или реагираме на импулса им. Когато приемаме дисциплината Патимока, ние приемаме тези неща, разпознаваме ги и напълно осъзнаващи ги, ги пускаме – и те се преустановяват. И така, след време човек намира едно голямо умиротворение в ума си в резултат от безбрачния живот.

От друга страна, сексуалният живот е много възбуждащ. Ако сте разстроени, уплашени, доскучало ви е или нямате мира, умът ви лесно преминава в сексуални фантазии. Насилието също е възбуждащо, затова често сексът и насилието вървят заедно, като при изнасилването и други неща от подобно естество. Хората обичат да гледат такива неща по кината. Ако направят филм за безбрачен монах, който спазва дисциплината, малцина ще го оценят. Ще е един много скучен филм. Но ако направят филм за монах, който нарушава предписанията, ще изкарат милиони!

Четвъртото предписание касае речта. На най-грубо ниво, ако сте голям лъжец, следвайте това предписание, като се въздържате от опашати лъжи. Ако приемете това предписание, всеки път, когато кажете лъжа, поне ще знаете, че го правите, нали? Но ако не приемете никакво предписание, понякога дори да изричате големи лъжи, може дори да не се усещате, защото ви е станало навик.

Ако прецизирате тази по-груба позиция, се научавате да говорите и използвате комуникациите по един много внимателен и отговорен начин. Не бъбрите напразно, не дърдорите, не клюкарите, не преувеличавате, не се правите на ужасно остроумен, за да нараните или засегнете други хора по някакъв нарочен начин. Започвате да осъзнавате колко дълбоко си влияем едни на други с нещата, които казваме. Можем да си вгорчим цели дни, казвайки си неприятни неща.

Петото предписание е въздържание от алкохолни напитки и опиати, които променят съзнанието. Това може да е на нивото на простото въздържание от алкохолизъм – всеки го разбира така. Но после трезвата част от вас казва, че може би не бива да приемате никакви напитки, дори чаша вино с вечерята. Това е стандарт, който трябва да се разглежда и прилага.
Ако сте се посветили на тези предписания, ще знаете, когато ги нарушавате. Те са насоки да бъдем малко по-внимателни, малко по-будни и по-отговорни за това как живеем. Ако нямаме стандарти, просто си правим каквото ни скимне или каквото на някого другиго е скимнало.

Аз сам имам морална природа. Никога не ми е допадало да съм аморален. Но когато живеех в Бъркли, Калифорния, заради по-умни, по-интелигентни и по-опитни същества около мен, на които дълбоко се възхищавах и които практикуваха аморалности, аз започнах да си мисля: „Може би и аз трябва да направя това!” Със сигурност, когато гледате от някого, ви се иска да сте като него. Тогава се въвлякох в ужасна каша, защото хората могат да са много убедителни. Могат и убийството да превърнат в свещен акт!

Така че сила е пътеводител, начин да се закотвяте във въздържание от недобродетелни действия с тяло и реч, по отношение на себе си и другите същества около вас. Това не е абсолютен стандарт. Не ви казвам, че ако убиете червей в градината си, в следващите 10 000 живота ще се раждате червей, само за да ви сплаша да не убивате. В това няма мъдрост. Ако сте обусловени, го правите само защото ви е страх, че ще идете в ада. Не бихте разбрали; не сте разглеждали и наблюдавали, не сте използвали мъдростта си да проумеете как стоят нещата.

Ако ви е страх от действия или реч, тогава просто ставате невротични; но от друга страна, ако не изпитвате страх и си мислите, че можете да правите всичко, тогава пак ставате объркани и невротични!

Зигмунд Фройд имал всякакви пациенти с всякакви изкривявания и тъй като сексуалното подтискане било нещо обичайно в Европа и Америка, той си мислел: „Ако спрем подтискането, тогава няма да имаме тези проблеми. Ще станем свободни, щастливи, добре интегрирани личности.” В наше време няма ограничения – и пак има истерични, нещастни и невротични хора! Очевидно е, че тези две крайности произлизат от липсата на осъзнатост по отношение на естественото състояние на сексуалност.

Ние трябва да разпознаваме какво е възбуждащо и какво успокояващо. Будистката медитация – защо е толкова скучна? Повторения и песнопения – защо не пеем арии? Аз бих могъл! Винаги съм искал да стана оперен певец. Но на конвенционалното ниво на уместността или когато седя на учителското място и изпълнявам дълга си, припявам с възможно най-монотонния глас. Ако се съсредоточите върху звученето на песнопенията, то е много успокояващо.

Една вечер седяхме в медитация в горския ни манастир в Тайланд, когато чух американска поп песен, която много мразех, когато бях мирянин. Пускаше я един амбулантен търговец на лекарства – от онези, които обикалят с ванове и високоговорители и пускат музика, за да привлекат селяните да си купят лекарства. Вятърът духаше в правилната посока и звукът от „Кажи на Лора, че я обичам” сякаш беше тук, в залата за медитация. От много години не бях чувал американска поп музика и докато звучеше сладникавата сантиментална песен, изведнъж започнах да плача! И разпознах това огромно емоционално придърпване на този сорт музика. Ако не разбирате това, тя стисва сърцето ви и бивате уловени във вълнение и емоция. Такъв е ефектът от музиката, когато не сте осъзнати.

Затова нашите песнопения са монотонни, защото ако се концентрирате върху тях, те няма да ви отнесат в някакви сантиментални чувства или в сълзи на екстаз. По-скоро ще се почувствате спокойни, умиротворени, ведри. Анапанасати също успокоява, защото има нежен ритъм – лек, не възбуждащ. И макар монашеският живот да е скучен по отношение на липса на романтика, приключения и вълнения, той е успокояващ и умиротворяващ…

Затова разглеждайте живота си по отношение на това какво ви възбужда и какво успокоява, за да започнете да разбирате как да използвате паня: способността да сте мъдри. Като будисти, ние правим това, за да знаем какво ни въздейства. Разбираме природните сили, с които трябва да съжителстваме. Не можем да контролираме всичко, така че нищо насилствено или възбуждащо да не се случва около нас – но можем да ги разбираме. Можем да положим някакво усилие за разбирането и ученето от живота, докато го живеем.

Из „Читатвивека – Ученията на смълчания ум”, Аджан Сумейдо

ВСИЧКО, КОЕТО ВЪЗНИКВА, ОТМИНАВА

Будата казвал, че източникът на цялото страдание е невежеството – затова е важно да разгледаме какво означава „невежество”. Повечето човешки същества по света живеят предимно сякаш техните навици, мисли, чувства и спомени са това, което са те самите. Те не отделят време да погледнат живота си или може би нямат възможността да го направят, за да видят как функционират тези условия.

Какво е условие? Тялото, с което сме, емоциите и чувствата, възприятията на ума, концепциите и съзнанието посредством сетивата – това са условия. Условие е нещо, което е добавено, съставено, нещо, което се надига и отминава, не е несътворената, неродена, безначална абсолютна реалност.

Религията е това, което човешките същества използват в опитите си да се върнат към тази абсолютна реализация отвъд циклите на раждане и смърт, метафизичната мъдрост или локутара паня. И Нирвана, или Нибана, е опитността в тази трансцендентна реалност. Това е, когато изведнъж знаем истината, не от изучаването на Пали канона или някоя дзен книга, а от директна опитност.

Обикновено възприемаме истината като нещо, Нибана – като някакво умиротворено състояние на ума или някакво екстатично преживяване. Всички сме преживявали някакво щастие и сме склонни да възприемаме Нероденото, Несътвореното и Безначалното като едно щастливо преживяване. Но Будата бил много внимателен никога да не описва Абсолютната Реалност, или Нибана – той никога не казал особено много за нея. Хората искат да знаят какво е, пишат книги за нея, разсъждават за природата на Нибана, но точно това Будата не правил.

Вместо това той посочил към директното познание за условията, които се променят, нещо, което можем да знаем посредством собствената си опитност в този конкретен момент. Това не е въпрос на вяра у някой друг. Въпрос е на знаене в този настоящ момент, че каквото възниква, отминава.

И така, ние насочваме този вид внимание към живота си – наблюдаваме и следим, че каквото възниква, отминава, че каквото и да е условие на ума или тялото – било то усещане за удоволствие или болка, чувство или спомен, гледка, звук, миризма, вкус, допир, външно или вътрешно – е само едно условие.

Важно е да разгледаме какво означава „невежество” в смисъла, в който го използвал Будата, когато го нарекъл източник на страданието. „Да сме невежи” означава да се идентифицираме с тези условия, като ги приемаме за „аз” или „мои” или като нещо, което не искаме да е „аз” или „мое”. Имаме тази идея, че трябва да намерим постоянно приятно условие, че трябва да постигнем нещо, да получим нещо, което нямаме. Но можете да забележите, че желанието в ума ви е нещо подвижно, което е търсещо. Тоест, то е едно променящо се условие, което възниква и отминава  – то е не-аз. Изразът „не-аз” (анатта) не е някаква мантра, която си кътате, за да се отървавате от разни неща, а действително проникване в самото естество на всички желания.

Когато наблюдавате внимателно, много търпеливо и смирено, започвате да виждате, че сътвореното се надига от Несътвореното и се връща в Несътвореното, изчезва и не остава нищо. И ако беше действително вас или действително ваше, щеше да остане, нали? Ако беше действително ваше, къде щеше да иде – в някакво хранилище на идентичността ви? Но тази концепция и всичко, което си представяте, е условие, което възниква и отминава. Всеки път, когато се опитате да си представите себе си, всяка концепция или спомен за вас като това или онова е само едно условие на ума ви. Не е това, което сте – вие не сте условие на ума си. Така че скръбта, отчаянието, любовта и щастието са само условия на ума и всички те са не-аз.

Забележете живота си, когато страдате и изпитвате неудовлетворение – защо е това?Заради някакво привързване, някаква идея за вас самите или за другиго. Някой, когото обичате, умира и вие се съжалявате, мислите за добрите моменти, които сте имали и постоянно обитавате в тях, създавайки още условия на ума. Може би изпитвате вина, защото не сте се раздавали или не сте го обичали винаги – това също е условие на ума. Вие имате памет, възприемате го като жив – но тази същата идея за човека е схващане на ума, не е човек, нали? Спомнете си някой, който е жив, с когото бихте искали да бъдете в момента – това е условие на ума.Или си спомнете някой, който е мъртъв, когото никога вече няма да видите – това също е условие на ума.

Будистката медитация е начин за разглеждане на условията на ума, изследване и виждане какви са, а не просто вярване в тях. Хората искат да вярват – когато ваш близък е умрял, някой ви казва: „О, той сега е на небето при Бог Отец или живее в блаженствата на небесното селение Тусита.”  Те ви казват това, за да имате приятна перцепция на ума – „Е, сега знам, че баба ми е щастлива там, горе, в небесните сфери, и танцува с ангелите.” После някой друг ви казва: „Знаеш ли, всъщност тя е вършила ужасни неща и сигурно е долу в ада и гори във вечния огън!” И вие започвате да се тревожите, че може би и вие ще свършите там – но това е перцепция на ума. Раят и адът са обусловени феномени. Ако се върнете назад с 10 години… това е условие на ума, което се надига и отминава, и причината да се надига е, че аз току-що ви сугестирах за него. Това условие зависи от друго условие, паметта е това, което сме преживели, а бъдещето е неизвестното.

Но кой е този, който знае условията на момента? Аз не го намирам: има го само знаенето и знаенето може да знае всичко, което присъства в момента – приятно или неприятно – спекулации за бъдещето или реминисценции за миналото – творения на аза като това или онова. Вие създавате себе си или света, в който живеете – така че не можете да вините никого другиго. Ако го правите, то е, защото още сте невежи: Този, Който Знае го наричаме „Буда” – но това не означава, че „Буда” е условие. Не е като да кажем, че тази Буда-рупа знае всичко, по-скоро че „Буда” е знаенето. Така че будистката медитация е за осъзнаване, а не за да станем Буда.

Идеята да станем Буда се базира на условия – вие си мислите, че сега сте някой, който не е Буда и за да станете Буда, трябва да четете книги, за да разберете как да станете такъв.  Разбира се, това означава, че трябва да положите много усилия да се отървете от онези качества, които не са Будо-подобни, вие сте далече от съвършенството, ядосвате се, алчни сте, подозрителни, плашливи, и разбира се, Будите нямат такива качества – защото Буда е това, което знае, и те знаят, че така не бива. После, за да станете Буда, трябва да се отървете от тези не-будо-подобни качества и да се опитате да добиете будо-подобни качества като състрадание и всичко останало. И всичко това е творение на ума! Ние създаваме Будите, защото вярваме в творенията на ума. Но те не са истински Буди. Те са фалшиви Буди. Те не са Буди на мъдростта, а само условия на нашия ум.
Докато се възприемате като някой, който трябва да направи нещо, за да стане нещо друго, още сте уловени в капан, в условието на ума, което е аза, и никога не разбирате нещата както трябва. Независимо колко години медитирате, никога не разбирате учението, винаги сте далече от истината. Директният начин за виждане нещата – че каквото възниква, отминава – не означава, че отхвърляте всичко. Означава, че гледате по начин, по който не сте си давали труда да гледате досега. Гледате от перспективата на това, което е тук и сега, а не търсите нещо, което го няма. Ако влезете в светилището с мисълта: „Трябва да прекарам този един час в търсене на Будата, в опити да стана нещо, в опити да се отърва от тези лоши мисли, ще седя и ще практикувам усърдно, ще се опитам да стана това, което трябва – затова ще седя и ще се опитам да махна неща, ще махам неща, ще се опитам да се сдобия с неща…”, с това отношение медитация винаги е непосилно усилие и провал.

Но ако вместо това дойдете в светилището и просто внимавате за условията на ума, виждате в перспектива желанието да станете, да се отървете, да направите нещо или чувството, че не можете да го направите, или че сте голям експерт, или все едно – започвате да виждате, че това, което изпитвате е променящо се условие и е не-аз. Виждате перспективата за това да сте Буда, а не правите нещо, за да станете Буда. Когато говорим за сати, внимателност (осъзнатост), това имаме предвид.

Аз съм шокиран и удивен от много религиозни хора – християни, будисти, все едно – които са толкова невежи относно практикуването на религията си. Единици хора имат някаква представа за религиозната доктрина и вярата и безверието. Те не си дават труда да разбират. Продължават да се опитват да опишат неописуемото, да ограничат безграничното, да познаят непознаваемото, и единици се виждат такива, каквито са. Те вярват на това, което някой друг им е казал.

В наше време, в теравада будизма, монасите ще ви казват, че не можете да бъдете просветлени, че няма начин да достигнете дори първата фаза на влизане в потока, първата степен на светостта, че времената за това са отминали. Те вярват, че просветлението е толкова далечна възможност, че дори не полагат усилия да видят, че това, което възниква, отминава. Така че монасите могат цял живот да четат книги, да превеждат Сутите и пак да вярват, че са непросветлени и че това е невъзможно достижение. Но тогава какъв е смисълът от религията? Защо да се мъчим, ако абсолютната истина е толкова далечна, толкова малко вероятна възможност? Ставаме като антрополозите, социолозите или философите и просто обсъждаме сравнителни религии.

Готама Будата е човек, чиято мъдрост дошла от наблюдаване на Природата, на условията на ума и тялото. Това не е невъзможно за нас. И ние имаме умове и тела, трябва само да ги наблюдаваме. Не е като да ни трябват специални сили или това време да е по-различно от времето на Готама Будата. Времето е илюзия, причинена от невежество. Хората от времето на Готама не били по-различни от днешните – имали алчност, омраза, заблуда, его, самонадеяност и страхове също като днешните хора. Ако започнете да мислите за будистките доктрини, за различните степени на просветление, ще се озовете в състояние на съмнение. Не ви трябва да се сверявате по списък от книга – разберете сами за себе си, докато нито едно условие на ума или тялото не може да ви заблуди.

Хората ми казват: „Аз не мога да правя всичко това. Аз съм обикновен човек, мирянин. Като се замисля, че трябва да правя всичко това, разбирам, че не мога, идва ми твърде много.” А аз им казвам: „Ако го мислите, не можете да го направите, това е. Не го мислете, направете го.” Мисълта ви води единствено към съмнението. Хората, които мислят за живота, не могат да направят нищо. Ако си струва да го правите, направете го. Когато изпаднете в депресия, се учете от депресията. Когато се разболеете, се учете от болестта, когато сте щастливи, се учете от щастието – всички те са възможности, от които да се учите. Нека мълчаливото слушане и наблюдение ви станат начин на живот… тогава ще започнете да разбирате условията. Няма от какво да се страхувате. Няма какво да придобивате и няма от какво да се отървавате.

Из „Така стоят нещата”, Аджан Сумейдо

НЕ-ДУАЛИЗЪМ

Забележителният принос на будисткото учение е в това, което ние наричаме не-дуализъм, този „нито-нито” подход към философските въпроси. Монистичната религия говори за Единия, за Единственият Бог, за Цялото, за Буда-Природата, за Едно Съзнание, и това е много вдъхновяващо. Ние се обръщаме към монистичните доктрини за вдъхновение. Но вдъхновението е само едно ниво на религиозната опитност и вие трябва да го израснете. Трябва да пуснете желанието за вдъхновение или вярата в Господ или в Едното Цяло, Едното Съзнание или във всеобхватната благосклонност или във вселенската справедливост.

Това не е и указание да не вярвате в тези неща. Но не-дуалистичната практика е начин да пускаме всичко това, да видим привързването към гледища, мнения и схващания, защото схващането на един ум е просто схващане, нали така? Схващането за вселенска благосклонност е нещо, към което можем да се привържем. Буда-Природата е схващане. Буда е схващане. Единият Бог и всичко като цялостна вселенска система, глобалното селище, всичко е едно и едното е всичко, и всичко е справедливо и всичко е добро, Господ ви обича: това са схващания, които може да са много приятни, но си остават схващания, които възникват и отминават. Схващанията на монистичните доктрини възникват и отминават.

Какво прави това като практическа опитност, когато пускате нещата и те се преустановяват? Какво остава? Какъв е остатъкът? Към това сочи Будата в учението си за възникването и отминаването на условията.

Когато схващането за аз се преустанови и всички доктрини, цялото вдъхновено учение, всички изречени мъдрости се преустановят, остава знаещият за това преустановяване. Пак гледища. И това ни оставя с празен ум. Какво има за улавяне? Тогава се надига желанието за знаене, за имане на нещо, което да уловим. И понякога виждаме една паника в ума си, трябва да вярваме в нещо! „Говорете ми за вселенската благосклонност!” Но това отново са страхът и желанието в действие, нали? „Искам да вярвам в нещо! Трябва ми нещо, в което да вярвам! Искам да знам, че всичко е наред. Искам да се привържа и да вярвам в схващанията за Едно Всеобщо Цяло!” Продължава да функционира онова желание, което вие може да не забелязвате и към което може би все още сте привързани. Затова религиозната опитност е опитност на отчаяние.

В историята на разпъването, най-впечатляващото изявление на Христос е: „Отче, отче, защо ме забрави?” Какво се случило с онзи Отец, който закрилял Иисус? Дори Бог го изоставил. Това е отчаян вопъл, нали така? Единственото схващане, на което „аз”-ът могъл да разчита, внезапно се стопило в ума му. И след това, разбира се, идва приемането и после Възкресението, новото раждане, свободно от всяка илюзия, от всяко привързване към Бог, доктрина, висши идеали и ценности.

Всички тези неща продължават да са достойни за възхвала. Но именно от привързването ние страдаме, защото ако се привържем към което и да е схващане, не осъзнаваме истината. Просто се привързваме към символ и се вкопчваме в символа като реалност. Ако кажа: „Виждате ли Будата, дето седи в храма? Той е истинският Буда. Това е Буда.”, вие ще си помислите „Аджан Сумейдо наистина превъртя.” Но ние пак можем да се привържем към схващането за Буда като Буда, нали? Не сме във фазата, в която ще повярваме, че огромната статуя е Буда, но можем много да се привържем към представа за Буда. И тя може да е много хубава представа. Също като тези Буда-рупа. Много хубава Буда-рупа, нали? Харесвам този Буда, много е красив. Но това не означава, че трябва да се отървем от него, защото Буда-рупите не заблуждават. Опасно е нашето привързване към схващането за аз, за другите, за Будата, за Бог, за Едното, за Цялото.

Когато можете да освободите ума си от привързване, тогава всички тези конкретни гледни точки са актуални. Ние не заклеймяваме монизма като погрешен. Но привързването към монистичната доктрина е ограничаваща и заслепяващо, също като привързването към не-дуализма. Целта на не-дуализма е едно огромно указание към привързването. Но ако вие сте просто не-дуалистичен философ, можете да се привържете към някакво унищожително поведение.

Не ви карам да се привързвате към някаква не-дуалистична позиция, но ви помолих да не се опитвате да вдъхновявате умовете си или да четете вдъхновяващи монистични учения и други религии по време на този ритрийт, защото за да се научите да боравите с този конкретен инструмент, трябва да правите казаното и да наблюдавате резултатите. И може да изглежда доста пусто, но трябва да пуснем тази нужда за вдъхновение, докато стигнем до точката на отчаянието. Трябва да се научим да приемаме тази празнота, тази тишина, преустановяването, самотата, липсата на топлина и да не искаме благосклонност и добрина. Трябва да се отворим за тишината и да я съзерцаваме, да се учим от нея, а не да бягаме при добрата, топла майка или добрия, излъчващ сигурност баща. Тогава един начин за описание на Светия Живот е израстване от индивидуалното съществуване до тази зрялост, където не се улисваме по уюта на юношеството или детството, или по удоволствията в света.

Из „Така стоят нещата”, Аджан Сумейдо

За бозайниците и други неща…

„Човешките същества с лекота попадат в съзнанието на целенасоченото действие: „Искам това и отивам да го получа.” „Имам нужда от това.” „Трябва да направя онова.” „Ако не направя това, нещо лошо ще се случи и ще умра.” Това е основното бърборене на съзнанието ни на бозайници. Духовните практики (заедно с други основни характеристики на човешката култура, разбира се) донякъде са набор от техники за освобождаване на индивида от безропотното робуване на този императивен ум. Те ни позволяват да се огледаме, да направим крачка назад и да видим нещата, такива, каквито са, да разберем мислите, импулсите и концепциите като част от по-голямото цяло. И изкуството прави това и неговата роля в човешкия живот вероятно е свързано с духовния ритуал.  И двете неща ви възпират от онзи коловоз на бозайника и ви позволяват да видите и познаете живота си през едни по-големи очи и уши.”

Jane Hirshfield, цитирано от compounded things

СРЕДНИЯТ ПЪТ ОТВЪТРЕ

Учението на будизма е за отказ от злото и практикуване на добро. Тогава, когато сме се отказали от злото и доброто е установено, трябва да оставим (пуснем)и добро, и зло. Вече достатъчно сме слушали за благотворни и неблаготворни условия, за да разбираме нещо от тях, затова искам да поговоря за Средния Път, тоест за пътя на превъзмогване на тези две неща.
Всички Дамма беседи и учения на Будата имат една цел – да покажат пътя на спасение от страданието за тези, които още не са избягали. Ученията имат за цел да ни дадат правилното разбиране. Ако не разбираме както трябва, не можем да пристигнем в покоя.
Когато различните Буди ставали просветлени и давали своите първи учения, всички те оповестявали тези две крайности – отдаване на удоволствието и отдаване на болката. Тези два пътя са пътищата на увличане и заслепение, те са пътищата, между които онези, които се отдават на сетивни наслади трябва да флуктуират и никога да не достигат покой. Те са пътищата, които се въртят около самсара.
Просветленият наблюдавал, че всички същества са залепнали в тези две крайности и никога не виждат Средния Път на Дамма, затова той ги насочил, за да им покаже наказанието, което присъства и от двете страни. И защото ние още сме залепнали, защото още искаме, по няколко пъти живеем в тяхното русло. Будата оповестил, че тези два пътя са пътища на интоксикация, те не са пътища на медитатора, нито водят към покой. Тези пътища са отдаване на удоволствието и отдаване на болката, или казано простичко, те са пътят на отпускането и пътят на напрежението. Ако се изследвате вътрешно, във всеки отделен момент, ще видите, че пътят на напрежението е гняв, път на мъката. По този път има само трудности и безпокойство. Отдаването на удоволствие – ако сте избягали от това, значи сте избягали от щастието. Тези пътища, щастието и нещастието, не са мирни състояния. Будата учел да ги разпуснем, да се откажем и от двете. Това е правилната практика. Това е Средният Път.
Тези думи „Средният Път” не се отнасят до тялото и речта, а до ума. Когато се надигне ментално впечатление, което не харесваме, то въздейства на ума и настъпва объркване. Когато умът е объркан, когато е „разтресен”, това не е верният път. Когато се надигне ментално впечатление, което харесваме, умът се отдава на удоволствие – и това не е пътят.
Ние, хората, не искаме страдание, искаме щастие. Но всъщност щастието е само префинена форма на страдание. Страданието само по себе си е грубата форма. Можете да ги сравните със змията. Главата на змията е нещастието, опашката й е щастието. Главата на змията е много опасна, има отровни зъби. Докоснете ли я, змията незабавно ще ви ухапе. Но оставете главата, дори да идете да хванете опашката, тя ще се извърне и пак ще ви ухапе, защото и главата, и опашката принадлежат все на една и съща змия.
По същия начин, и щастието и нещастието, или удоволствието и тъгата, възникват от един и същи родител – желанието. И така, когато сте щастливи, умът не е спокоен. Наистина не е! Например, когато получим нещата, които харесваме, като богатство, престиж, възхвала или щастие, ние ставаме доволни. Но умът още таи известно неразположение, защото се боим да не ги загубим. Ето този страх не е състояние на покой. След време действително можем да загубим придобитото и тогава наистина ще страдаме. И така, ако не сте съзнателни, дори да сте щастливи, страданието предстои. То е като да хванете змията за опашката – ако не я пуснете, ще ви ухапе. Независимо дали е опашката или главата на змията, тоест, благотворни или неблаготворни условия, те са само характеристики на Колелото на Съществуването, на безкрайната промяна.
Будата установил морала, концентрацията и мъдростта като пътят към покоя, пътят на просветлението. Но действително тези неща не са същината на будизма. Те са само пътят. Будата ги нарекъл „мага”, което означава „път”. Същината на будизма е покоят и този покой се надига от истинното познание за природата на нещата. Ако обстойно изследваме, ще видим, че покоят е нито щастие, нито нещастие. Нито едно от тях не е истината.
Човешкият ум, умът, който Будата ни призовал да опознаем и изследваме, е нещо, което можем да знаем само по активността му. Истинският „първичен ум”няма с какво да се измери, няма посредством какво да се опознае. В своето естествено състояние той е непоклатим, неподвижен. Когато се надигне щастие, всичко, което става е, че този ум се загубва в една ментална импресия – има движение. Когато умът се движи така, възникват прилепване и привързване към тези неща.
Будата вече цялостно е изложил пътя на практиката, но ние още не сме практикували или ако го правим, го правим само на думи. Умовете и речта ни още не са в хармония, отдаваме се на празни приказки. Но основата на будизма не е нещо, което може да бъде говорено или налучкано. Истинската основа на будизма е пълното познание за истината за реалността. Когато човек знае тази истина, никакво учение не е нужно. А ако човек не я знае, дори да слуша учението, всъщност не чува. Затова Будата казал: „Просветленият само посочва пътя.” Той не може да извърши практиката вместо вас, защото истината е нещо, което не можеш да облечеш в думи или да раздадеш.
Всичките учения са една подобия и сравнения, способи да помогнат на ума да види истината. Ако не сме видели истината, ще трябва да страдаме. Например, обичайно когато говорим за тялото , ние казваме „санкари”. Всеки може да го каже, но всъщност нашите проблеми идват от това, че не знаем истината за тези санкари и като така, прилепяме за тях. Понеже не знаем истината за тялото, страдаме.
Ето пример. Представете си, че една сутрин отивате на работа и от другата страна на улицата един мъж започва да ви крещи и да ви обижда. Щом чуете обидите, умът ви се променя от обичайното си състояние. Не се чувствате толкова добре, изпитвате гняв и болка. А мъжът обикаля наоколо и не спира да ви нагрубява, ден и нощ. Вие чувате обидите, гневите се и дори когато се приберете вкъщи, още сте ядосани, защото изпитвате отмъстителност, искате да му го върнете.
Няколко дни по-късно друг мъж идва в дома ви и се провиква: „Ей! Онзи, дето те нагрубяваше, е луд! От години е така! Всички обижда така. Никой не му обръща внимание какво говори.” Щом чувате това, изведнъж изпитвате облекчение. Гневът и обидата, които сте таили всичките тези дни, напълно се стопяват. Защо? Защото вече знаете истината по въпроса. Преди не сте я знаели, мислели сте, че онзи мъж е нормален и сте му се сърдили. Това разбиране ви е причинило страдание. Но щом научавате истината, всичко се променя: „О, той е луд! Това обяснява всичко!” Когато разбирате това, вече сте добре, защото сте наясно. Знаейки, можете да разпуснете гнева. Ако не знаете истината, тутакси сте прилепнали. Докато мислехте, че мъжът, който ви обижда, е нормален, можехте да го убиете. Но когато сте научили истината, че той е луд, се чувствате много по-добре. Това е познание за истината.
Някой, които вижда Даммата, има подобно преживяване. Когато привързването, отвращението и заблудата изчезват, те изчезват по същия начин. Докато не знаем тези неща, си мислим: „Какво мога да направя? Изпитвам толкова алчност и омраза.” Това не е чисто познание. То е като когато мислехме, че лудият е нормален. Но накрая, като видим, че през цялото време е бил луд, се отърсваме от тревогата. Никой не може да ви покаже това. Само когато умът сам го види, може да изкорени и разпусне привързването.
Същото е положението с това тяло, което наричаме санкари. Макар Будата вече да е обяснил, че то не е субстанционално или действително като такова, ние пак не сме съгласни, упорито прилепяме към него. Ако тялото можеше да говори, по цял ден щеше да повтаря: „Ти не си ми собственик, да знаеш.” Всъщност то непрекъснато ни го казва, но е на езика на Даммата и ние не го разбираме. Например, сетивните органи – око, ухо, нос, език и тяло непрекъснато се променят, но никога не съм виждал да ни искат разрешение за това поне веднъж! Както когато имаме главоболие или ни присвива стомах – тялото никога не ни иска разрешение за това, действа си, следвайки естествения си ход. Това показва, че тялото не позволява на никого да бъде негов собственик, то няма собственик. Будата го е описал като нещо празно.
Ние не разбираме Даммата и съответно не разбираме тези санкари; взимаме ги за себе си, като че ли принадлежат или принадлежат на другиго. Това води до възникване на прилепяне. А възникне ли прилепяне, следва” ставане”. Възникне ли ставане, има раждане. Има ли раждане, следват старост, болест, смърт… надига се цялата маса страдание. Това е Патикасамупада. Казваме, че невежеството поражда волевите действия, те пораждат съзнанието и т.н. Всички тези неща са просто събития в ума. Когато влезем в контакт с нещо, което не ни харесва, ако нямаме осъзнаване, има невежество. Страданието веднага се надига. Но умът така бързо преминава през тези промени, че не им насмогваме. Същото е като да паднете от дърво. Преди да сте се усетили- „Тряс!” – вече сте на земята. Всъщност сте минали през много клонки и пръчки по пътя надолу, но не сте могли да ги преброите, дори не сте ги запомнили, минавайки през тях. Просто падате – „Тряс!”
Патикасамупада е същото нещо. Ако я разбием, както е в писанията, казваме, че невежеството поражда волевите действия, волевите действия пораждат съзнанието, съзнанието поражда ума и материята, умът и материята пораждат шестте сетивни основи, сетивните основи пораждат сетивния контакт, контактът поражда чувството, чувството поражда желанието, желанието поражда прилепянето, прилепянето поражда ставането (превръщането), ставането поражда раждането, раждането поражда старостта, болестта, смъртта и всички форми на страдание. Но в действителност, когато влезете в контакт с нещо, което не харесвате, има незабавно страдание! Това чувство на страдание всъщност е резултат от цялата верига на Патикасамупада. Затова Будата съветвал учениците си да изследват и напълно да опознаят умовете си.
Когато хората се раждат в света, те са без имена – щом се родят, ние ги кръщаваме. Това е за удобство. Даваме имена на хората за удобство, за да се наричаме някак. Писанията са същото нещо. Ние всичко разделяме с етикети, за да направим изучаването на реалността удобно. По същия начин всички неща са просто санкари. Тяхната първична природа е само тази на нещата, породени от условия. Будата казвал, че те са нетрайни, незадоволителни и без-азови. Те са нестабилни. Ние не разбираме твърдо това, разбирането ни не е правилно и съответно имаме погрешно виждане. Погрешното виждане е, че санкарите сме ние, или че щастието или нещастието сме ние. Подобно виждане не е пълно, ясно познание за истинската природа на нещата. Истината е, че не можем да насилим всички тези неща да следват желанията ни, те следват пътя на природата.
Ето едно просто сравнение: представете си, че сте седнали по средата на магистрала и към вас хвърчат коли и камиони. Вие не можете да им се ядосате и да крещите: „Не карайте тук! Не към мен!”, защото това е магистрала, не можете да им кажете това! И какво можете да направите? Можете да се махнете от пътя! Пътят е място, където минават коли, ако не искате колите да са там, ще страдате.
Същото е със санкарите. Казваме, че те ни пречат, както когато седим в медитация и чуем звук. Мислим си: „Ох, този звук ми пречи!” Ако разбираме, че звукът ни пречи, тогава ще страдаме по съответния начин. Но ако обследваме в дълбочина, ще видим, че ние сме излезли и пречим на звука! Звукът е просто звук. Ако го разбираме така, не остава нищо повече, всичко спира дотам. Виждаме, че звукът е едно нещо, а ние – друго. Човек, който смята, че звукът идва да му пречи, е човек, който не вижда себе си. Наистина не се вижда! Веднъж видите ли се, ви олеква. Звукът е просто звук, защо да се втурвате и да го сграбчвате? Виждате, че всъщност вие сте отишли да пречите на звука. Ако виждате само едната страна, има страдание. Видите ли и двете страни, тогава следвате Средния път. Това е правилната практика на ума. Това наричаме „изправяне на разбирането ни”.
По същия начин природата на всички санкари е нетрайност и смърт, но ние искаме да ги сграбчим, да си ги носим и желаем. Искаме да са истински. Искаме да намерим истина в неща, които не са истински! Винаги, когато някой разсъждава така и се прилепя за санкарите, приемайки ги за себе си, страда. Будата искал да имаме предвид това.
Практикуването на Дамма не зависи от това дали сте монах, послушник или мирянин. Зависи от изправянето на разбирането ви. Ако разбирането ни е правилно, навлизаме в покой. Дали сте ръкоположени или не е едно и също, всеки човек има шанса да практикува Дамма, да я съзерцава. Всички ние съзерцаваме едно и също нещо. Ако постигнете покой, той е все един и същи покой. Все същият Път е с все същите методи.
Следователно Будата не правел разлика между миряни и монаси, той учел всички хора да практикуват, за да знаят истината за санкарите. Когато знаем тази истина, се освобождаваме от тях – пускаме ги. Ако знаем истината, няма да има повече ставане или раждане. Как така няма да има раждане? Няма как да стане раждане, защото напълно сме разбрали истината за санкарите. Ако напълно сме разбрали истината, тогава има покой. Да имаш и да нямаш е все едно. Сдобиването и загубата са едно. Будата ни учел да знаем това. Това е покоят: покой от щастие, нещастие, радост и тъга.
Трябва да видим, че няма причива да се раждаме. Да се раждаме по какъв начин? Да се раждаме в радост: Когато получим нещо, което харесваме, му се радваме. Ако няма прилепяне към тази радост, няма раждане. Ако има прилепяне, това се нарича „раждане”. Така че ако получим нещо, ние не се раждаме (в радост). Ако загубим, пак не се раждаме (в тъга). Това е нераждането и безсмъртието. Раждането и смъртта се основават на прилепянето и подхранването на санкарите.
И така Будата казал: „ Вече няма ставане (превръщане) за мен, приключен е светият живот, това е последното ми раждане.” Ето! Той знаел за нераждането и безсмъртието! И неотклонно съветвал учениците си да знаят това. Ето я правилната практика. Ако не я достигнете, ако не стигнете Средния Път, няма да разсеете страданието.
Из „Вкусът на свободата, Аджан Ча

Във формата на кръг – ІІІ част

от

Достопочтения Аджан Ча

Превод от тайландски

Танисаро Бикху (Джефри Деграф)

© 2011–2012

Затова Буда описвал нибана като абсолютната празнота, а щастието й като абсолютното щастие. Тя променя природата на щастието в мир. Имаме щастие, но то не е фиксирано върху никой обект. Болките още ги има, но вие виждате болките и насладите, които се надигат, като равни едни на други. Те са на една цена. Обектите, които харесваме и които не харесваме, са равни помежду си.

Но за нас в този момент, това не е така. Обектите, които харесваме, са приятни за окото. Тези, които не харесваме, искаме да ги смажем. Това означава, че не са равни. Но тяхната реалност е една. Мислите по начин, който ги прави равни. Те не са стабилни, не са постоянни – те са като храната, за която ви говорих. „Това е добро. Онова е прекрасно.” Но когато ги съберем, стават равни.

Ако не се отказваме от принципите за нетрайността, страданието и безсъщността, сме на правилната пътека. Виждаме го с всеки един миг. Виждаме окото, виждаме ума, виждаме тялото.

Както когато седите в медитация. След миг умът светкавично отпрашва нанякъде и вие го връщате. Каквото и да правите, той не стои. Опитайте се да задържите дъха си. Тогава дали ще тръгне нанякъде? Тръгва, но не надалече. Няма да отпраши. Обикаля наоколо — защото умът ви има чувството, че ще умре.

Същото е със звуците. Веднъж си запуших ушите с пчелен восък. Звуците ме дразнеха и затова си ги запуших. Всичко стана съвсем тихо, остана само звука от самите уши. Защо го направих? Съзерцавах какво вършех. Не се измъчвах просто от глупост. Разсъждавах по въпроса. „О, ако хората ставаха пробудени само от нечуването на нищо, тогава всеки глух щеше да е пробуден. Всеки сляп щеше да е пробуден. Всичките щяха да са архати.“ Слушах мислите си и – О! – надигна се различаване.

„Има ли някаква полза в запушването на ушите? В затварянето на очите? В самоизтезаването?” Но се поучих от това. Поучих се и спрях да го правя. Спрях да се опитвам да сека нещата.

Не се борете и не налитайте, не режете дънерите на дървета, които вече са умрели. Така доникъде няма да стигнете. Само ще се изморите и ще приличате на глупаци.

Бяха такава загуба, такава истинска загуба, моите първи години на медитатор. Като помисля за тях, виждам, че съм бил действително заблуден. Будата ни учел да медитираме, за да постигнем освобождение от страданието, а аз просто съм си загребвал още повече страдание. Не можех да седя в покой, не можех да лежа в покой.

Причината да живеем във физическо уединение  (кая-вивека) е да вкараме ума в умствено уединение (чита-вивека), далече от обектите, които разбъркват настроенията му. Тези неща са синоними, които следват един след друг. Упади-вивека се отнася до усамотението от нашите замърсявания: Когато знаем кое кое е, можем да се извадим от него, можем да се извадим от което и да е състояние на ума. Това е единствената цел на физическото уединение. Ако нямате никакво разграничаване, можете да си създадете трудности, когато се отдадете на физическо уединение.

Когато отидете да живеете в природата, не се закотвяйте там. Закотвите ли се, ставате маймуна. Като видите дърветата, ще ви липсват дървета. Ще започнете да подскачате като маймуната, която сте били. Буда никога не ни е учел да бъдем така или онака. Когато живеете на спокойно място, умът ви става спокоен. „Мммм. Най-сетне покой. Умът намери мир.“ Но когато си тръгнете от природата, умът в покой ли е? Вече не. И какво правите тогава?

Буда не ни е изпратил да стоим в гората. Учил ни е да я използваме като място за обучение. Отивате в гората да намерите покой, за да развиете медитацията си, за да развиете проникновение. Правите го, та като идете в града и си имате работа с хора, с гледки, звуци, миризми, вкусове и тактилни усещания, да имате сила, да имате стратегия. Ще имате твърдата основа да съзерцавате нещата, да виждате как не са сигурни. Отиването сред природата е нещо, което може да е много полезно за натрупването на сила. Ако си мислите, че можете да живеете навсякъде, че можете да живеете с много хора, това е като двуостър нож. Ако нямате вътрешна сила, можете да си създадете трудности…

Буда ни учел да живеем сред природата. Правилният начин е монахът да отиде сред природата и да се настани на някое тихо място, да броди из тихата природа, не да се меша с приятели и компании. Това е начинът. Но повечето от нас не го следват. Живеем на тихо място и се привързваме към него. Щом видим форма, се надига замърсяването. И в ушите ни има само замърсяване. Това отива твърде далече. Липсва различаване.

Ако съберете нещата, те се събират на пътя – на верния път, на вярната представа. Там се събират нещата. Ако имате вярна представа, можете да живеете с голяма група хора и няма проблем. Можете да живеете и с малка група хора и пак няма проблем. Можете да живеете в гората или в пещера и няма проблем. Но това не е нещо, което можете да постигнете без усилие. Така трябва да стане, че умът ви да е такъв.

Накарайте ума да разпознава Дамма. Когато я познава, го накарайте да я вижда. Практикувайте Дамма, така че умът да е Дамма. Няма нужда да можете да говорите за Даммата. Това е нещо съвсем различно. Будата е предал целия път на истината, но ние го минаваме наполовина, с половинчати мерки. Затова напредъкът е труден.

Ако идем да живеем сред гората, трябва да се обучим – както се обучаваме да отглеждаме ориз. Веднъж засеем ли го, той постепенно израства. Ако нищо не го изяде, добре. Но какво става? Щом поникнат зрънцата ориз, едно малко биволче идва да ги яде. Ние го прогонваме и започваме да наглеждаме насаждението, но покажат ли се още зърна, малкото биволче пак идва да ги яде. И като става така, как ще изкараме някакъв ориз?

Стратегиите, които ви трябват, ще изникнат в ума ви. Който има различаване, придобива интуитивно познание. Който има интуитивно познание, придобива различаване. Така стоят нещата. Отличават ли се интуитивното познание и различаването? Ако кажете, че не, защо има две определения? Едното се нарича интуитивно познание, а другото – различаване. Можете ли да имате само интуитивно познание? Не. Трябва да имате и различаване. Можете ли да имате само различаване?  Не. Трябва да имате и интуитивно познание. Тези неща възникват от личния ви опит. Не можете да ги търсите в тази или онази книга. Те се надигат във вашия ум. Не бъдете плахи.

Веднъж четох една история за Буда, когато още бил бодхисатта. И той бил като вас: Станал монах и срещнал много трудности, но когато си мислел да се откаже, се срамувал какво щели да си кажат хората – толкова години бил монах, а още искал да се откаже. Но все пак нещата не вървели както му отървало и той решил да си тръгне. По пътя си подминал една катерица, чието бебе било отнесено от вятъра в океана. Бодхисаттата видял катерицата да тича до водата и да се връща обратно горе. Не разбирал какво правела. Тя тичала до водата, потапяла опашка в нея, после изтичвала на брега и я отръсквала. После пак тичала долу да я потопи във водата. Накрая бодхисаттата я попитал: „Какво правиш?”

„Бебето ми падна във водата. Тъгувам за него и искам да го извадя.”

„Как ще го направиш?”

„С опашката си ще изгребвам водата от океана, докато той изсъхне и тогава ще си извадя бебето.”

„Оо… Но кога изобщо изсъхва океанът?”

„Въпросът не е в това. Така стоят нещата и с практиката. Изгребваш водата, изгребваш я и не те е грижа кога ще изсъхне. Когато ще ставаш Буда, не можеш да изоставиш усилията си.”

Когато бодхисаттата чул това, то пробляснало в сърцето му. Той станал и продължил с усилията си. Не се оттеглил. Така станал Будата.

Така е и с нас. Където нещата не вървят добре, точно там ще тръгнат на добре. Вие ще ги направите да се случат там, където те не се случват. Където сте заблудени, там ще се надигне познанието. Ако не ми вярвате, плюйте ей тук. Ще изцапате, но като го изтриете, ще бъде чисто – там, където е мръсно. Няма да стане чисто там, където е манастирът. Връщайте се на същото място, отново и отново.

Аджан Тонграт веднъж ми каза: „Ча, пробивай дупката на една линия с шпилката.”

Само това каза. Аз тъкмо бях започнал да практикувам и не разбрах какво ми казва.

„Ако дойде ниско, скочи му над главата.” Така ми каза.

„Ако дойде ниско, хлъзни се под него.”

Аз не знаех какво ми казва. Отдадох се на медитация и продължавах да разсъждавам.

Всъщност той ми казваше как да реша проблемите си. „Пробивай дупката на една линия с шпилката.” означава „Където възникне проблемът, там съзерцавай. Където си заблуден, там съзерцавай. Ако си привързан към гледка, съзерцавай нея. Точно там, точно в целта.” Това означава „Пробивай дупката на една линия с шпилката.” Не пробивай отдалече. Пробий право в линията.

Същото е като стъпим на трън. Вземате игла и пробивате там, където е тръна. Не ръчкайте другаде. Прободете там където трънът е забит в ходилото ви. Дори да боли, трябва да го изтърпите. Бодете около него и после го извадете. Така се вади трън. Ако в ходилото ви е влязъл трън, а вие се мушкате в седалището, кога ще приключите?

И така, аз си разсъждавам: „О, учителите медитират в тон с езика на собствените си умове. Те не се омотават във формулировки от книгите, както ние правим. Техните формулировки се надигат от действителността.”

Та какво идва ниско и какво идва високо?

„Ако дойде ниско, скочи му над главата. Ако дойде високо, хлъзни се под него.” Не спирах да разсъждавам върху това. Тук той говореше за моите настроения и занимания на ума. Някои идват ниско, други – високо. Трябва да ги наблюдавате, за да видите как да ги избегнете. Дойдат ли ниско, скачайте отгоре. Дойдат ли високо, се хлъзнете отдолу. Правете каквото можете,  за да не ви поразят.

Това е практиката. Съзерцавате точно там, където сте заблудени, за да го знаете. Всеки друг въпрос е просто дребна глупост. Няма какво да се занимавате. Така се подхожда в медитацията.

Но всъщност не се подхожда, просто оставяте нещата. Пускате ги. Практикувате пускане. Не е нужно да ставате Влизащ в Потока или Завръщащ се Още Веднъж. Не е нужно да имате тези предположения. Не е нужно да бъдете тези неща. Ако сте нещо, то си е мъчение. Ако сте това или онова, вие сте проблем. Не е нужно да сте нещо. Няма нищо друго, само пускане – пускане и знаене в движение какво правят нещата. Като знаете какво правят нещата при всяко едно положение, вече няма съмнение. И вие не сте нищо.

Мислете го простичко. Ако някой ви изкрещи, но вие не реагирате, там спира всичко. Не достига до вас. Но ако се хванете за него и не пускате, закъсвате. Защо да вкарвате чуждите думи в себе си? Ако ви крещят, оставете ги. Но ако те ви крещят и вие допуснете това в ушите си, то е като да искате да страдате. Започвате да си навивате разни мисли и се надигат какви ли не проблеми.

Практиката всъщност е нещо късо и изобщо не е дълго. Ако кажете, че е дълго, става по-дълго от дългото. Ако кажете, че е късо, става по-късо от късото. Когато говорим за практиката, не можете да използвате обичайните си начини на мислене.

Трябва да имате търпение и издържливост. Трябва да направите усилие. Каквото и да стане, не е нужно да го вземате и да си го носите на гръб. Когато нещата са по определен начин, те са си просто такива. Когато видим Даммата по този начин, не се вкопчваме в нищо. Удоволствието го познаваме. Болката я познаваме.

Provenance:

©2011 Metta Forest Monastery.

Transcribed from a file provided by the translator.

This Access to Insight edition is ©2011–2012.

Terms of use: You may copy, reformat, reprint, republish, and redistribute this work in any medium whatsoever, provided that: (1) you only make such copies, etc. available free of charge; (2) you clearly indicate that any derivatives of this work (including translations) are derived from this source document; and (3) you include the full text of this license in any copies or derivatives of this work. Otherwise, all rights reserved. For additional information about this license, see the FAQ.

How to cite this document (one suggested style): „In the Shape of a Circle“, by Venerable Ajahn Chah, translated from the Thai by Thanissaro Bhikkhu (Geoffrey DeGraff). Access to Insight, 24 September 2011,http://www.accesstoinsight.org/lib/thai/chah/shapeofacircle.html . Retrieved on 24 February 2012.

Цялата книжка в pdf формат можете да изтеглите тук.

Във формата на кръг
от
Достопочтения Аджан Ча
Превод от тайландски
Танисаро Бикху (Джефри Деграф)
© 2011–2012

Когато говорим за Дамма, трябва да разберем, че нашите мнения са едно, а Даммата съвсем друго нещо.
А относно практиката, започнете, като установите каква издръжливост имате и после съзерцавайте. Съзерцавайте заниманията си, приливите и отливите си. Съзерцавайте какво се готвите да правите. Каквото и да се надигне, Будата ни кара да познаваме всичко наоколо. От която и посока да идват нещата, той ни кара да опознаем всичко наоколо. Ако знаем всичко около себе си, каквото и да ни дойде отсам, ще го видим. Каквото и да ни дойде оттам, ще го видим. Правилното ще го познаем. И неправилното ще го познаем. Щастието ще познаем. Радостта ще познаем. Ще знаем всичко наоколо. Но умовете ни, когато съзерцават, не са навсякъде. Знаем само тази страна, но оставяме другата широко отворена. Това е като да сложим ограда на поле или къща, но не от край до край. Ако я сложим само от тази страна, крадците ще дойдат от другата, от онази, където не минава оградата. Защо така? Не сме затворили портата. Оградата ни още не е добра. Нормално е всички да дойдат при този отвор. И ние отново съзерцаваме, добавяме още ограда, затваряме повече. Вдигането на ограда означава установяване на внимание (осъзнатост) и непрекъсната будност. Ако го направим, Даммата никъде другаде няма да иде. Ще дойде право тук. Добра и лоша, Даммата, която трябва да видим и познаем, ще се надигне точно тук. А това, което не ни трябва да знаем, на този етап го пускаме да си иде. Не си губим времето с гредите, които още нямаме сили да вдигнем. Почакайте да се сдобием с трактор, преди да се опитваме да ги вдигнем. Засега се съсредоточете върху нещата, които можете да вдигнете. Задръжте се на тях, използвайки издръжливостта си, малко по малко.
Ако неотклонно се придържате към това, щастливите настроения и тъжните такива, желаните и нежеланите, ще влязат направо в заграденото. Тогава ще ги наблюдавате.
Вашите настроения и грижи са едно, а умът съвсем друго. Те са две съвсем различни неща. Обикновено, като ни връхлети настроение, от онези, които харесваме, ние се втурваме след него. Ако е от тези, които не харесваме, му обръщаме гръб. Като стане така, ние не виждаме ума си. Само тичаме след настроенията си. Настроението си е настроение, умът си е ум. Трябва да ги разделите, за да видите какво е умът и какво настроението.
Както когато седи неподвижно: Изпитваме лекота. Но ако някой дойде и ни обиди, ние хукваме след настроението. Оставили сме мястото си. Умът, който бива заблуден от настроението, хуква по него. Ние ставаме хора на настроенията си, хора в услуга на поривите си.
Трябва да разберете, че всичките ви настроения са лъжи. В тях няма нищо истинско. Те са далече от ученията на Буда. И всичко, което правят, е да ни лъжат за всичко от каквото и да е естество. Будата ни учел да медитираме, за да видим тяхната истина — истината за света.
Светът е нашите настроения, нашите заетости. Нашите заетости са светът. Ако не сме запознати с Даммата, не сме запознати с ума, не сме запознати със заетостите си, ние се вкопчваме в ума и неговите заетости и ги смесваме. „Ох! Умът ми не изпитва лекота.” Сякаш имате много умове и всичките се вълнуват. Всъщност случаят не е такъв. Вие нямате много умове. Имате много настроения и заетости. Ние не сме запознати със собствения си ум и затова тичаме след това, което ни занимава. Ако седите и медитирате така, нещата просто ще препускат нататък.
Будата ни учел да гледаме нещата точно там, където се надигат. Надигнат ли се, те не остават. Те се разпускат, отминават. Разпускат се и се надигат. Надигнат ли се, после отминават, разпускат се – но ние не искаме да е така. Когато умът е тих, ние искаме да остане тих. Не искаме да се вълнува. Искаме да ни е леко. Нашите мнения са в разрез с истината. Будата ни учел първо да огледаме нещата от всички страни. Само тогава умът ще е действително тих и неподвижен. Докато не знаем тези неща, докато не разберем настроенията си, ще бъдем хора на настроението. Ние си приписваме настроенията си. Това се превръща в инат и горделивост.
Когато видим това да се случва, Будата ни казва да насочим вниманието си в съзерцание именно натам: „Този вид мислене е мислене, този вид знаене е знаене, когато нещата са такива, са такива.” Казвайте си, че тези неща просто следват собствената си природа. Такива са настроенията. Такъв е умът. Когато нещата стоят така, какво можете да направите, за да ви е леко? Съзерцавайте именно това.
Ние не искаме нещата да са такива, това е причината за нашето неразположение. Където и да бягате от тези неща, те си остават такива. Затова трябва да разберем, че явленията са такива, каквито са, и толкова. Това е истината. Казано простичко, това е Будата, но ние не го виждаме там. Мислим си за Девадатта (сияйни същества, ангели), но не и за Будата. Преходността на Даммата — преходност, страдание и не-аз: В тези неща няма нищо лошо. Те са си просто такива. Прикачаме им твърде много етикети и намерения. Когато видите този процес, това е нещо хубаво.
Казано с прости думи: Да предположим, че когато днес сядате в концентрация, умът е неподвижен. Вие си мислите: „М-м-м… Колко хубаво!” Седите си и изпитвате лекота. Това се запазва два-три дни. „М-м-м… Много ми харесва така.” И тогава, на другия ден, когато сядате да медитирате, сякаш сте седнали на мравуняк на червени мравки. Не можете да останете на едно място. Разстроени сте. И се питате: „Защо не е като предишния ден? Защо тогава ми беше така удобно?” Не можете да спрете да мислите за предишния ден. Искате да е като тогава. И именно тук се заблуждавате.
Заетостите на ума се променят. Те не са постоянни или сигурни; не са стабилни. Те просто следват своята природа. Будата ни учел да разглеждаме, че така стоят нещата. Всичко, което се надига, е завръщащо се старо. И в това няма нищо, но ние си слагаме етикети и създаваме правила за нещата: „Това го харесвам. Това не.” Каквото ни харесва, ни прави щастливи — щастливи заради делюзията: щастливи заради заблудата, а не щастливи, защото е правилно.
Когато умът е тих, Будата ни казва да не се интоксикираме от това. Когато се разсее, той ни казва да не се интоксикираме и от това. Нещата се случват по всевъзможни начини. Има събиране, изваждане, множене и делене. Така можем да пресмятаме числата, но ние искаме да има само множене, за да имаме по много от всичко. Искаме да се разминем със събирането, изваждането и деленето — но тогава сметките ни ще са глупави. Ако имахме само умножение, щяхме ли да имаме къде да поберем всичко?Ако разсъждаваме така, ще си стоим в смут. Будата казвал, че такъв вид мислене няма проникновение.
Неподвижността на ума — покоят — идва, когато сме далече от заниманията на ума. Ако не чувате за нищо, умът уляга и е неподвижен. За постигането на такава неподвижност, трябва да идете в уединение, на място, което е тихо и неподвижно. Ако можете да избягате от заетостите си, да не виждате това, да не знаете за онова, умът може да се успокои. Но това е като болест, болест като рака. Има подуване, но още не боли.Още не ни измъчва, още не боли и привидно сме добре — сякаш няма замърсявания на ума.
Такъв е умът в такива моменти. Докато стои там, е тих. Но когато излезе, види гледки и чуе звуци, това е краят. Вече не му е леко. Как можете да карате така, сами, без да виждате гледки, чувате звуци, миришете аромати, опитвате вкусове и докосвате? Къде може да идете? Никъде по света няма такова място.
Будата искал да виждаме гледки, да чуваме, да миришем, да опитваме и докосваме: горещо, студено, твърдо, меко. Той искал да сме запознати с всичко. Не искал да бягаме и да се крием. Искал да гледаме и като гледаме, да разбираме: О… Така стоят нещата.” Той казвал да култивираме разграничаване.
Как се култивира разграничаване? Будата казвал, че не е трудно — ако сме постоянни. Когато се надигне разсейване:”О, това не е сигурно. Нетрайно е.” Когато умът е неподвижен, не казвайте: „О, така е много хубаво и неподвижно.” Това също не е сигурно. Ако не ми вярвате, опитайте.
Да предположим, че обичате някоя храна и казвате: „Човече, тази храна наистина ми харесва!” Опитайте се да я ядете всеки ден. Колко месеца ще изкарате? Няма да мине много време и ще кажете: „Стига. Писна ми вече.” Разбирате ли? „Писна ми от тази храна.” Писнало ви е от това, което харесвате.
Ние зависим от промяната, за да живеем, така че просто се запознайте с факта, че всичко е нетрайно. Удоволствието не е сигурно, болката не е сигурна, щастието не е сигурно, спокойствието не е сигурно, разсейването не е сигурно. Каквото и да е, нищо не е сигурно. Каквото и да се надигне, му кажете: „Не се опитвай да ме заблудиш. Ти не си сигурно.” Така всичко губи стойността си. Ако можете да мислите така, е много добре. Нещата, които не харесвате, всички те не са сигурни. Всичко, което дойде, не е сигурно. Сякаш се опитват да ви продават разни неща, но всичко е с една цена: Не е сигурно — не е сигурно от който и да е ъгъл. С други думи, е непостоянно. Непрекъснато се движи напред – назад.
Казано простичко, това е Буда. Непостоянството означава, че нищо не е сигурно. Това е истината. А защо ние не виждаме истината? Защото не сме се взрели да я видим ясно. „Който вижда Даммата, вижда Будата.” Ако виждате нетрайността във всяко едно нещо, у вас се надига нибида: разочарование. „То е само това: нищо кой знае какво. Това е то, нищо кой знае какво.“ Концентрацията в ума е – нищо кой знае какво.
Когато можете да направите това, вече не е трудно да съзерцавате. Какво и да ви занимава, можете да си кажете на ум: „Нищо работа” и всичко спира там. Всичко става празно и напусто: всичко, което е непостоянно и нетрайно. То се движи и се променя. Нетрайно е, носи страдание и е не-аз. Не е сигурно.
То е като парче желязо, което е загрявано, докато е станало червено и сияйно. Има ли точка, в която да е студено? Опитайте се да го пипнете. Ако го пипнете отгоре, е горещо. Ако го пипнете отдолу, е горещо. Ако го пипнете отстрани, е горещо. Защо е горещо? Защото цялото е едно парче нежежено до червено желязо. Къде може да има студена точка? Такова е то. И когато нещата стоят така, не е нужно да го пипаме. Ние знаем, че е горещо. Ако си мислите: „Това е хубаво. Харесва ми”, не давайте гаранция, че е така. Това е нажежено желязо. Където и да го пипнете, където и да го хванете, то всякакси незабавно ще ви изгори.
Съзерцавайте. И като стоите, и като вървите, каквото и да правите — дори когато сте в тоалетната или обикаляте за подаяния: Като се храните, не го превръщайте в кой знае какво. Когато храната излиза от другия край, не го превръщайте в кой знае какво. Защото каквото и да е, е нещо нетрайно. Не е сигурно. Не е истинно от нито един ъгъл. То е като да докоснете нажежено желязо. Не знаете къде да го пипнете, защото цялото е горещо. Затова просто спирате да го пипате. „Това е непостоянно. Това е нетрайно.” Нищо не е сигурно.
Дори нашите мисли са непостоянни. Защо са такива? Защото не са нас. Те не са наши. Те трябва да са си такива, каквито са. Те са нестабилни и нетрайни. Всичко свеждйте до това. Каквото и да харесвате, не е сигурно. Колкото и да го харесвате, не е сигурно. Каквото и да ви занимава, колкото и да ви харесва, трябва да си кажете: „Това не е сигурно. Това е нестабилно и нетрайно.” И продължавайте да наблюдавате….
Като тази чаша: Много е красива. Искате да я приберете, за да не се счупи. Но това не е сигурно. Един ден я слагате до себе си и после се пресягате за нещо и по погрешка я удряте. Тя пада на пода и се чупи. Тя не е нещо сигурно. Ако не се счупи днес, ще се счупи утре. Ако не се счупи утре, ще се счупи в другиден – защото е чуплива. Учим се да не отдаваме вяра на такива неща, защото те са непостоянни.
Нещата, които са непостоянни: Будата учел, че те са истината. Помислете върху това. Ако виждате, че в нещата няма истина, това е истината. Това е постоянно. Сигурно. Когато има раждане, има остаряване, болест и смърт. Това е нещо постоянно и сигурно.
Какво постоянно идва от нещата, които не са постоянни. Ние казваме, че нещата не са постоянни и не са сигурни – и това преобръща всичко: То е постоянното и сигурното. То не се променя. Как е постоянно? Постоянно е с това, че нещата неотклонно стоят по този начин. Дори да се опитате да се намесите, няма ефект. Нещата си остават такива. Те се надигат и се разпускат, разпускат се и после се надигат. Това е положението с непостоянството. Така става истина. Будата и благородните му ученици се пробудили от непостоянните неща.
Когато видите непостоянството, резултатът е нибида: разочарование. Разочарованието не е отвращение. Ако изпитвате отвращение, това е погрешно. Погрешно разочарование. (Погрешно сваляне на воала на делюзията.) Това не е нашето нормално отвращение. Например, ако живеете с жена си и децата си до момента, в който ви писне от тях, това не е разочарование. Всъщност е голямо замърсяване: стиска сърцето ви. Ако бягате от такива неща, на вас ви е писнало от замърсяването. И това не е нибида. Всъщност е тежко замърсяване, но ние го мислим за разочарование.
Да предположим, че сте добри към хората. Каквото и да имате, искате да им го дадете. Вие им съчувствате, виждате, че са прекрасни и мили, и добри към вас. Сега замърсяванията идват от другата страна. Внимавайте! Това не е добрина чрез Даммата, това е егоистична добрина. Вие искате нещо от тях, затова сте мили.
Същото е и с разочарованието. „Писна ми от това. Няма да стоя повече. До гуша ми дойде.” Това изобщо не е правилно. И е голямо замърсяване. Разочарование е само на думи.
Разочарованието на Буда е нещо друго: оставяме нещата така, пускаме ги. Не ги убивате, не ги биете, не ги наказвате, не сте мили с тях. Просто ги оставяте. И така – с всичко. Така трябва да бъде. Само тогава можете да кажете, че умът ви е пуснал (let go) всичко, че е отпуснат, че е празен: празен от прилепяне, празен от вкопчване и привързване.
Празнотата не означава, че никой не съществува. Или като тази чаша: Не е като да не съществува за нас или да казваме, че е празна. Термосът съществува, хората съществуват, всичко съществува, но тези, които знаят, чувстват в сърцето си, че тези неща са истина, не са сигурни и просто следват своите условия: Те са дамми, които се надигат и отминават (разпускат се), и това е всичко.
Вземете този термос: Ако го харесваме, той не реагира и не казва нищо. Харесването е от наша страна. Дори да го мразим и да хвърлим в гората, той пак не реагира. Не ни откликва. Защо? Защото такава е природата на нещата. Харесването или нехаресването идват от нашето привързване. Ние виждаме това като добро или недобро. Виждането, че е добро, ни свива сърцето. Виждането, че не е добро, пак ни свива сърцето. И двете състояния са замърсяване.
Затова не трябва да бягате от такива неща. Просто разберете този принцип и продължавайте да съзерцавате. Това е цялата философия. Умът ще види, че нещата не са кой знае какво. Те са си просто такива. Ако ги мразим, те не реагират. Ако ги харесваме, те пак не реагират. Опитайте се да видите нещата по този начин.
Така е и с тялото, така е и с ума, така е и с настроенията и заниманията, с които правим контакт: Виждайте ги като нетрайни, неудовлетворителни и без-азови. Те са си просто такива. А ние страдаме, защото не ги искаме такива. Искаме неща, които просто не можем да имаме.
Следва продължение…

Provenance:
©2011 Metta Forest Monastery.

Transcribed from a file provided by the translator.
This Access to Insight edition is ©2011–2012.
Terms of use: You may copy, reformat, reprint, republish, and redistribute this work in any medium whatsoever, provided that: (1) you only make such copies, etc. available free of charge; (2) you clearly indicate that any derivatives of this work (including translations) are derived from this source document; and (3) you include the full text of this license in any copies or derivatives of this work. Otherwise, all rights reserved. For additional information about this license, see the FAQ.
How to cite this document (one suggested style): „In the Shape of a Circle“, by Venerable Ajahn Chah, translated from the Thai by Thanissaro Bhikkhu (Geoffrey DeGraff). Access to Insight, 24 September 2011,http://www.accesstoinsight.org/lib/thai/chah/shapeofacircle.html . Retrieved on 24 February 2012.

Цялата книжка в pdf формат можете да изтеглите тук.

Неподвижна, Течаща Вода

Моля ви, внимавайте. Не позволявайте на ума си да се отнася по други неща. Създайте си чувството, че точно сега седите в планина или някъде в гора, съвсем сами. Какво имате, седейки тук и сега? Имате тяло и ум, това е, само тези две неща. Всичко, което се съдържа в тази рамка, дето седи тук, се нарича „тяло”. „Умът” е онова, което е наясно и мисли в същия този момент. Тези две неща се наричат също „нама” и „рупа”. „Нама” се отнася за това, което няма „рупа”, или форма. Всички мисли и чувства, или четирите ментални канди на чувството, възприятието, волята и съзнанието, са нама, всички те са безформени. Когато окото види форма, тази форма се нарича рупа, докато осъзнатостта се нарича нама. Двете заедно се наричат нама и рупа, или просто тяло и ум. Разберете, че това, което седи тук в настоящия момент са само тялото и умът. Но ние бъркаме тези две неща. Ако искате покой, трябва да знаете истината за тях. Умът в сегашното си състояние още е необучен; той е зацапан и нечист. Все още не е чистият ум. Трябва да обучим този ум чрез практиката на медитацията. Някои хора мислят, че медитацията означава да седнете по специален начин, но в действителност стоежът, седежът, ходенето и излягането са все средства за медитационна практика. Вие можете да практикувате във всеки един момент. Буквално самади означава „твърдо установения ум”. За да развиете самади, не е нужно да бутилирате ума си. Някои хора се опитват да намерят покой, като седят тихичко, без нищо да ги безпокои, но това е като да си умрял. Практиката на самади е за развиване на мъдрост и разбиране. Самади е устойчивият ум, съсредоточеният ум. В коя точка е фиксиран? Фиксиран е в точката на баланса. Тя е неговата точка. Но хората практикуват медитация, като се опитват да смълчат ума си. Те казват: „Опитвам се да седя в медитация, но умът не иска да се кротне и за минута. В един миг отлита на едно място, в следващия отлита някъде другаде… Как мога да го накарам да спре?” Не е нужно да го карате да спира, не в това е смисълът. Където има движение, там се надига разбирането. Хората се оплакват: „Умът ми бяга и аз го придърпвам обратно, после пак отлепя нанякъде и аз пак го връщам…” Седят си така и се дърпат напред-назад. Мислят си, че умовете им препускат навсякъде, но само така им се струва. Например, вижте тази зала тук… „О, толкова е голяма!” казвате… Всъщност изобщо не е голяма. Дали изглежда голяма или не зависи от вашето възприятие. В действителност залата е точно по размера си, нито голяма, нито малка, но хората непрекъснато се втурват след чувствата си. Медитиране за намиране на покой… Трябва да разберете какво е покоят. Ако не го разберете, няма да го намерите. Например, представете си, че днес сте взели за манастира много скъпа химикалка. Представете си, че на идване сте я сложили в предния си джоб, но по-късно сте я извадили и преместили другаде, в задния джоб, да кажем. И когато бъркате в предния си джоб… Няма я! Стряскате се. Стряскате се заради неразбирането си, не виждате истината по въпроса. Резултатът е страдание. Дали ще стоите, вървите, идвате или отивате, не можете да спрете тревогата по изгубената химикалка. Погрешното ви разбиране ви кара да страдате. Грешното разбиране води до страдание… „Колко жалко! Купих тази химикалка преди няколко дни, а вече се изгуби!” Но после си спомняте. „О, да, разбира се! Когато отидох да се измия, преместих химикалката в задния джоб.” Щом си припомните това, вече се чувствате по-добре, дори без да сте видели химикалката. Виждате ли? Вече сте щастливи, можете да спрете да се тревожите за химикалката. Вече сте сигурни за нея. Както вървите, посягате към задния си джоб и тя е там. Умът ви през цялото време ви е мамел. Тревогата идва от невежеството ви. Сега, виждайте химикалката, вие сте преодолели всяко съмнение, тревожността е успокоена. Такъв покой идва от виждането на причината за проблема – самудая, причината за страданието. Щом си спомните, че химикалката е в задния ви джоб, има нирода, спиране на страданието. Трябва да съзерцавате, за да намерите покой. Това, което хората обикновено наричат покой е просто успокояване на ума, не успокояване на отклоненията. Отклоненията са просто временно подтиснати, също като трева, затисната с камък. След 3-4 дни махате камъка и не след дълго тревата пак тръгва. Тя не е била умряла, само е била подтисната. Същото е като седите в медитация: умът е успокоен, но не и отклоненията, замърсяванията. Съответно самади не е сигурна работа. За да намерите истински покой, трябва да развиете мъдрост. Самади е един вид покой, като камъкът, затиснал тревата… след няколко дни махате камъка и тревата наново пониква. Това е само временен покой. Покоят от мъдростта е като да сложите камъка и вече да не го вдигате, да го оставите там. Тревата няма как да поникне наново. Това е истинският покой, успокояването на отклоненията, сигурният покой, който е резултат от мъдростта. Ние говорим за мъдростта (паня) и самади като за отделни неща, но в същността си те са едно и също. Мъдростта е динамичната функция на самади; самади е пасивният аспект на мъдростта. Те се надигат от едно и също място, но поемат в различни посоки, различни функции, като това манго тук. Малкото зелено манго расте ли расте, докато не узрее. То е все същото манго – по-голямото и зрялото манго са все едно и също манго, но условията му са се променили. В Дамма практиката едното условие се нарича самади, а по-късното условие се нарича паня, но в действителност сила, самади и паня са едно и също, също като мангото. При всеки случай, в нашата практика, независимо кой аспект разглеждате, винаги трябва да започвате от ума. Знаете ли какво е този ум? Какъв е умът? Какво е? Къде е?… Никой не знае. Знаем само, че искаме да дойдем тук или да идем там, искаме това и искаме онова, чувстваме се добре или се чувстваме зле… но умът сам по себе си е невъзможно да се опознае. Какво е умът? Умът няма форма. Това, което получава впечатления, добри или лоши, ние наричаме „ум”. Той е като собственикът на къща. Собственикът си седи вкъщи, докато гостите идват да го видят. Той е този, който посреща гостите. Кой посреща/възприема сетивните впечатления? Какво е това, което възприема? Кой пуска сетивните впечатления? Ето това нещо наричаме „ум”. Но хората не могат да го видят, мислите ги въртят в кръг… „Какво е умът? Какво е мозъкът?”… Не обърквайте нещата така. Какво е това, което възприема впечатленията? Едни впечатления ги харесва, други не… Кой е това? Има ли някой, който харесва и не харесва? Разбира се, че има, но вие не можете да го видите. Него наричаме „ум”. В нашата практика не е необходимо да говорим за самата (концентрация) или випасана (прозрение), наричайте я практиката на Дамма, това е достатъчно. И изпълнявайте тази практика от собствения си ум. Какво е умът? Умът е това, което възприема или осъзнава сетивните впечатления. При някои сетивни впечатления има реакция на харесване, при други – реакция на нехаресване. Този получател на впечатления ни води към щастието и страданието, към редното и нередното. Но няма никаква форма. Допускаме, че е аз, но всъщност е само намадамма. Доброто има ли форма? А злото? Щастието и страданието имат ли форма? Не можете да ги намерите. Дали са кръгли или квадратни, къси или дълги? Можете ли да ги видите? Тези неща са намадамма, не могат да се сравняват с материални неща, те са безформени… но ние знаем, че те съществуват. Затова е казано практиката да се започва с успокояване на ума. Приберете осъзнатостта в ума. Ако умът е осъзнат, той ще е в покой. Някои хора не искат осъзнатост, те искат само покой, нещо като дърпане на шалтера. И те никога не научават нищо. Ако нямаме „този, който знае”, върху какво ще базираме практиката си? Ако няма дълго, няма и късо, ако няма редно, няма и нередно. В наши дни хората се изучават, търсят доброто и злото. Но за това, което е отвъд доброто и злото, нищичко не знаят. Знаят само за редно и нередно. „Вземам само това, което е редно. Не искам да знам за нередното. За какво ми е?”Ако се стремите да вземате само редното, в скоро време то ще стане нередно. Редното води до нередно. Хората все търсят между редно и нередно, между добро и зло, не се опитват да намерят това, което е нито редно, нито нередно. Учат за доброто и злото, търсят добродетелното, но не знаят нищо за това, което е отвъд доброто и злото. Учат за дългото и късото, но за това, което е нито дълго, нито късо, нищо не знаят. Този нож има острие, ръб и дръжка. Можете ли да вдигнете само острието? Можете ли да вдигнете само ръба на острието или само дръжката? Дръжката, ръба и острието са все части на един и същи нож: когато вдигнете ножа, вдигате и трите части заедно. По същия начин ако вземете това, което е добро, злото трябва да го последва. Хората търсят доброто и се опитват да захвърлят злото, но не изучават това, което е нито добро, нито зло. Ако не го изучавате, не може да има завършеност. Ако вдигнете доброто, злото го следва. Ако вдигнете щастието, страданието следва. Практиката на прилепяне към доброто и отхвърляне на злото е дамма за деца, тя е като играчка. Разбира се, и така може, можете да вземете само толкова, но ако се хванете за доброто, злото ще последва. Краят на този път е объркан, не е толкова добър. Вземете прост пример. Имате деца – да предположим, че вие искате само да ги обичате и никога да не изпитвате омраза. Това е мисленето на човек, който не познава човешката природа. Ако се хванете за любовта, омразата ще последва. По същия начин хората решава да изучават Дамма, да развиват мъдрост, изследвайки доброто и злото възможно най-отблизо. Вече опознали доброто и злото, те какво правят? Опитват се да се вкопчат за доброто и злото идва. Те не са изучавали това, което е отвъд доброто и злото. Него трябва да изучавате. „Ще бъда такъв.”, „Ще бъда онакъв”… но те никога не казват „Няма да бъда нищо, защото всъщност няма никакъв „аз”. Това те не го изследват. Искат само доброто. Ако постигнат добина, се губят в нея. Ако нещата станат твърде добри, после ще започнат да стават лоши и така хората се озововат в едно люшкане между двете напред-назад. За да успокоим ума и да доловим този, които приема сетивните впечатления, трябва да наблюдаваме. Следвайте „този, който знае”. Тренирайте ума, докато стане чист. Колко чист трябва да го направите? Ако е действително чист, умът трябва да е над добро и зло, над самата чистота дори. Той е завършен. Тогава и практиката е завършена. Това, което хората наричат седене в медитация е само временен покой. Но дори в този вид покой има преживявания. Ако се надигне преживяване, трябва да има някой, който да знае за него, който да го разгледа, да го обследва и изучи. Ако умът е просто празен, това не е толкова полезно. Можете да видите хора, които са много сдържани и да си мислите, че са в покой, но истинският покой не е просто мирния ум. Не е покоят, който казва: „Нека съм щастлив и никога да не изпитам страдание.” С този вид покой накрая дори постигането на щастие става неудовлетворително. Резултатът е страдание. Само когато можете да поставите ума си отвъд щастието и страданието, тогава ще намерите истинския покой. Той е истинският мир. Това е тема, които повечето хора никога не изследват, те изобщо не я виждат. Правилният начин на обучение на ума е да го направите ясен, да развиете мъдрост. Не мислете, че обучаването на ума е с тихо седене. То е камъкът, който покрива тревата. Хората се опияняват от него. Мислят, че самади е седене. Това е само една от думите за самади. Но в действителност, ако умът има самади, тогава вървенето е самади, седенето е самади… самади е в седежа, във вървежа, в стоежа и в заставането на колене. Всичко е практика. Някои хора се оплакват: „Не мога да медитирам, твърде неспокоен съм. Щом седна, започвам да си мисля за това и онова… Не мога да го направя. Имам твърде много лоша камма. Първо трябва да изчерпя лошата си камма и после да се върна и да се опитам да медитирам.” Просто опитайте. Опитайте се да изчерпите лошата си камма… Така си мислят хората. А защо си мислят така? Тези така наречени пречки са нещата, които трябва да изследваме. Щом седнем, умът се втурва нанякъде. Ние го следваме и се опитваме да го върнем и го наблюдаваме още веднъж… После той пак бяга. Ето това трябва да изучавате. Повечето хора отказват да научат уроците си от природата… като непослушния ученик, който отказва да си пише домашните. Те не искат да видят как умът се променя. Как ще развиете мъдрост? Ние трябва да живеем с подобна промяна. Когато знаем, че умът си е просто такъв, непрестанно променящ се… когато знаем, че това е неговата природа, ще го разберем. Трябва да знаем кога умът мисли добро или зло, да знаем кога се променя… Трябва да знаем тези неща. Ако разберем този пункт, тогава дори да мислим, пак ще сме в покой. Представете си например, че вкъщи гледате маймунка. Маймуните не стоят дълго време мирни, те обичат да подскачат и да сграбчват разни неща. Такива са маймуните. Идвате в манастира и виждате маймуна и тук. Тя също не стои мирна, по същия начин подскача. Но това не ви тревожи, нали? Защо не ви тревожи? Защото и преди сте отглеждали маймуна и знаете какво животно е. Ако познавате само една маймуна, независимо в колко провинции идете, независимо колко маймуни видите, те няма да ви разтревожат, нали? Това е човек, който разбира маймуните. Ако разбираме маймуните, няма да станем маймуна. Ако не разбирате маймуните, вие, самите, можете да станете такива. Разбирате ли? Като я видите да се пресяга за това или онова, вие крещите: „Ей!” Ядосвате се… „Тази проклета маймуна!” Това е човек, който не познава маймуните. Този, който познава маймуните, знае, че маймуната вкъщи и маймуната в манастира са еднакви. Защо да се ядосвате? Когато видите, че маймуните са си просто такива, можете да сте в покой. Покоят е това. Трябва да познаваме усещанията. Някои усещания са приятни, някои – неприятни, но това не е важно. Това си е тяхна работа. Също като маймуните. Всички маймуни са еднакви. Разбираме усещанията като понякога приемливи, друг път – не, но това е тяхната природа. Трябва да ги разберем и да знаем как да ги пуснем. Усещанията са несигурни. Те са преходни, несъвършени и безсъщностни. Всичко, което възприемаме, е такова. Когато очите, ушите, носът, езикът, тялото и умът получават усещания, ние ги разпознаваме, също както познаваме маймуната. И тогава можем да сме в покой. Когато усещанията се надигнат, опознайте ги. Защо хуквате след тях? Усещанията са несигурни. В един момент са едни, в следващия – други. Те съществуват в зависимост от промяната. И всички ние съществуваме в зависимост от промяната. Дъхът излиза и после трябва да влезе. Трябва да я има тази промяна. Опитайте се само да вдишвате, можете ли? Или се опитайте само да издишате, без да поемате глътка въздух… Можете ли? Ако нямаше такава промяна, колко дълго щяхте да живеете? Трябва да има и вдишане, и издишане. Усещанията са същите. И трябва да ги има. Ако нямаше усещания, нямаше да можете да развиете мъдрост. Ако няма грешно, не може да има правилно. Първо трябва да сте прави, за да можете да видите какво е погрешно и първо трябва да разберете погрешното, за да бъдете прави. Така стоят нещата. За действително усърдния ученик, колкото повече усещания, толкова по-добре. Но много медитатори се затварят от усещанията, не искат да се занимават с тях. Те са като непослушният ученик, който не иска да ходи на училище и не иска да слуша учителя. Тези усещания ни учат. Когато познаваме усещанията, практикуваме Дамма. Покоят в усещанията е също като разбирането на маймуната. Когато разберете какви са маймуните, вече не се притеснявате от тях. Практикуването на Дамма е такова. Не че Даммата е някъде много далече, тя е ей тук. Даммата не са ангелите във висините или нещо такова. Тя касае нас и това, което правим сега. Наблюдавайте се. Понякога има щастие, понякога – страдание, понякога утеха, понякога болка, понякога любов, понякога омраза… Това е Дамма. Виждате ли я? Трябва да познавате тази Дамма, трябва да разчитате преживяванията си. Трябва да познавате усещанията, преди да ги пуснете. Когато видите, че усещанията са непостоянни, няма да се тревожите от тях. Щом се надигне усещане, просто си кажете: „Хммм… това не е сигурно.” Когато настроението ви се променя… „Хммм, не е сигурно.” Можете да сте в покой с тези неща, както когато виждате маймуната и не се безпокоите от нея. Ако знаете истината за усещанията, това е познаване на Даммата. Пускате усещанията да си отидат, виждайки, че всички те са неизменно несигурни. Това, което тук наричаме несигурност, е Будата. Будата е Даммата. Даммата е характеристиката на несигурността. Който вижда несигурността на нещата, вижда неизменната реалност за тях. Такава е Даммата. И тя е Будата. Ако видите Даммата, виждате Будата, виждайки Будата, виждате Даммата. Ако познавате аничам – несигурността, ще пуснете всички неща и няма да се вкопчвате за тях. Вие казвате: „Не ми чупи чашата!” Можете ли да предотвратите нещо чупливо да не се счупи? Ако не се счупи сега, ще се счупи по-късно. Ако не я счупите вие, друг ще я счупи. Ако друг не я счупи, някое от пилетата ще го стори! Будата казва да приемем това. Той проникнал в истината за тези неща, виждайки, че тази чаша вече е счупена. Когато и да използвате тази чаша, трябва да я разглеждате като вече счупена. Разбирате ли това? Разбирането на Будата било такова. Той видял счупената чаша в несчупената. Когато й дойде времето, тя ще се счупи. Развийте такъв тип разбиране. Използвайте чашата, грижете се за нея, докато един ден ви се изплъзне от ръката… „Тряс!”… Няма проблем. Защо няма проблем? Защото сте видели счупването й преди да се счупи! Но обикновено хората казват: „Аз толкова обичам тази чаша, нека никога не се чупи!” По-късно кучето я чупи… „Ще убия проклетото куче!” Мразите кучето, че ви е счупило чашата. Ако едно от децата ви я счупи, ще мразите и него. Защо е това? Защото сами сте се заприщили. Водата не може да тече. Направили сте бент без преливник. Единственото, което му остава на бента, е да се пръсне, нали? Като правите бент, трябва да направите и преливник. Когато водата се надигне твърде много, да може спокойно да се изтече. Когато е стигнала до ръба, отваряте преливника си. Трябва да имате такъв обезопасителен клапан. Нетрайността е такъв обезопасителен клапан за Благородните. Ако имате този „обезопасителен клапан”, ще бъдете в покой. Стоейки, вървейки, седейки, лежейки, непрестанно практикувайте, използвайте сати, за да наблюдавате и защитавате ума. Това са самади и мъдростта. Те са едно и също нещо, но имат различни аспекти. Ако ясно видим несигурността, ще видим това, което е сигурно. Сигурността е, че нещата неизбежно трябва да бъдат такива, не могат да бъдат други. Разбирате ли? Знаейки само толкова, вече знаете Будата и можете да му направите поклон. Докато не изхвърляте Будата, няма да страдате. Щом изхвърлите Будата, ще изпитате страдание. Щом изхвърлите разсъжденията за преходността, несъвършенството и безсъщността, ще имате страдание. Ако можете да практикувате само толкова, ви е достатъчно; няма да се надига страдание, или ако се надигне, лесно ще го успокоите, и това ще е причина да не се надига страдание в бъдеще. Това е краят на нашата практика, в точката, в която не се надига страдание. И защо не се надига страдание? Защото сме разбрали причината за страданието, самудая. Например, ако чашата предстоеше да се счупи, нормално щяхте да изпитате страдание. Ние знаем, че тази чаша ще е причина за страдание, затова махаме причината. Всички дамми възникват заради причина. Те трябва и да спрат заради причина. Ако има страдание заради тази чаша тук, трябва да пуснем тази причина да си иде. Ако предварително разгледаме чашата като вече счупена, дори когато не е, причината се преустановява. Когато няма причина, страданието вече не може да съществува. Това е преустановяването. Не е нужно да отивате отвъд тази точка. Направете само толкова. Съзерцавайте това в ума си. Вие всички трябва да имате Петте предписания като основа за поведение. Не е нужно да изучавате Типитака, като за начало се съсредоточете върху Петте предписания. Първоначално ще правите грешки. Когато го осъзнаете, спрете, върнете се и отново си ги установете. Може пак да се отклоните и пак да направите грешка. Когато го осъзнаете, се установете отново. С такова практикуване вашата сати ще се подобри и ще стане по-последователна също като капките вода, които падат от чайник. Ако съвсем лекичко наклоним чайника, капките ще падат бавно…. пляк!… пляк!… пляк!… Ако надигнем чайника малко повече, капките стават по-бързи… пляк-пляк-пляк!… Ако още повече надигнем чайника, плякането спира и водата потича в постоянен поток. Къде отиват пляканията? Никъде не отиват, променят се в постоянен поток. Така трябва да говорим за Даммата, като използваме подобия, защото Даммата няма форма. Квадратна ли е, кръгла ли е? Не можете да кажете. Единственият начин да говорим за нея е чрез такива уподобявания. Не мислете, че Даммата е далече от вас. Тя лежи до вас, навсякъде е. Вижте се… В един миг сте щастливи, в следващия сте тъжни, в по-следващия сте ядосани… Всичко това е Дамма. Вижте я и разберете. Каквото причинява страдание, трябва да го излекувате. Ако страданието още го има, пак разгледайте, още не виждате ясно. Ако виждахте ясно, нямаше да страдате, защото причината нямаше да я има. Ако страданието още го има, ако още трябва да търпите, още не сте тръгнали по вярната пътека. Където заседнете и когато страданието е твърде много, там бъркате! Когато сте много щастливи и сте в облаците… пак бъркате! Ако практикувате така, винаги ще имате сати. Във всички пози. Със сати, припомняне, и сампаджаня, самоосъзнатост, ще разпознавате правилно и погрешно, щастието и страданието. Като знаете тези неща, ще знаете как да се справите с тях. Аз така преподавам медитация. Когато е време да седнете в медитация, седнете. В това няма лошо. И така трябва да практикувате. Но медитацията не е само седене. Трябва да позволите на ума си пълноценно да изпита нещата, позволете им да потекат и разгледайте природата им. Как да ги разглеждате? Вижте ги като преходни, несъвършени и безсъщностни. Всичко е несигурно. „Това е толкова красиво. Трябва да го имам.” Това не е сигурно. „Това изобщо не ми харесва…” В този миг си кажете: „Не е сигурно!” Вярно ли е това? Напълно, няма грешка. Но само опитайте да вземете нещата на сериозно… „Това със сигурност ще го имам.”… Вече сте кривнали от пътеката. Не го правете. Независимо колко харесвате нещо, трябва да го разглеждате като несигурно. Някои храни изглеждат толкова вкусни, но пак трябва да разсъждавате, че това не е сигурно. Може да изглежда сигурно, тъй вкусно, но вие пак трябва да си казвате: „Не е сигурно!” Ако искате да проверите дали е сигурно или не, опитайте се да ядете любимата си храна всеки ден. Всеки ден, подчертавам. Накрая ще се заоплаквате: „Вече не ми е толкова вкусно.” Накрая ще си мислите: „Всъщност предпочитам онази храна.” Но и това не е сигурно! Трябва да позволите на нещата да текат също като влизащия и излизащия въздух. Трябва да има и вдишване, и издишване, дишането зависи от промяната. По същия начин всичко зависи от промяната. Тези неща са си при нас, никъде другаде. Ако вече не се съмняваме дали да седим, стоим, вървим или коленичим, ще сме в покой. Самади не е само седене. Някои хора седят, докато изпаднат в ступор. Все едно са мъртви, не могат да различат север от юг. Не стигайте до такава крайност. Ако сте сънливи, вървете, сменете позата. Развивайте мъдрост. Ако сте много уморени, починете си. Щом се събудите, продължете практиката, не се оставяйте да се отнесете в ступор. Така трябва да практикувате. Имайте разум, мъдрост, внимание. Започнете практиката за своя собствен ум и тяло, вижте ги като нетрайни. Всичко друго е същото. Имайте го на ум, когато мислите, че храната е толкова вкусна… Казвайте „Това не е сигурно!” В началото е тип запъване. Но обикновено то запъва вас всеки път, нали? Ако нищо не харесвате, ще страдате. Това е запъването. „Ако тя ме харесва, и аз ще я харесвам.” Пак запъване. Никога нямате първи ход. Трябва да подходите така. Когато и да ви се хареса нещо, си кажете: „Това не е сигурно.” Трябва малко да тръгнете срещу себе си, за да видите Даммата. Практикувайте във всички пози. Седешком, стоешком, вървешком, лежешком… Гняв можете да изпитате във всяка поза, нали? Можете да сте ядосани докато вървите, докато седите, докато лежите. Можете да изпитате желание във всяка поза. Така и практиката ни трябва да се разпростре във всички пози: стоеж, вървеж, седеж и в легнало положение. Трябва да е постоянна. Не я правете само заради показността, наистина медитирайте. Докато седите в медитация, може да се надигне някакъв инцидент. Още преди да се е уталожил, друг препуска. Винаги, когато се появяват такива неща, си казвайте: „Не е сигурно. Не е сигурно.” Запънете го, преди то да е запънало вас. Ето един важен момент. Ако знаете, че всички неща са нетрайни, цялото ви мислене постепенно ще се отпусне. Когато разглеждате несигурността на всичко, което преминава, ще видите, че всички неща изминават един път. Когато се надигне нещо, трябва само да кажете: „О, още едно!” Виждали ли сте някога течаща вода? А виждали ли сте неподвижна вода? Ако умът ви е спокоен, ще бъде също като неподвижна, течаща вода. Виждали ли сте някога неподвижна, течаща вода? Ето на! Виждали сте само течаща или само неподвижна вода, нали? Но никога не сте виждали хем неподвижна, хем течаща. Ето там, там, където мисленето ви не може да ви отведе, макар да е спокойно, можете да развиете мъдрост. Умът ви ще е като течаща вода, но ще е стаен. Почти неподвижен, но все пак течащ. Аз го наричам „Неподвижна, течаща вода”. В нея се надига мъдрост.
Беседа на Аджан Ча в Уат Там Саенг Фет, по време на Дъждовете, 1981 г.

ДА ЖИВЕЕШ С КОБРАТА

English: Indian Spectacled Cobra, Naja Naja Family, one of India’s venomous snakes. (Photo credit: Wikipedia)

Тази кратка беседа е за полза на една нова ученичка, която скоро ще се завърне в Лондон:
Нека тя ти служи, за да разбереш учението, което учеше тук, в Уат Па Пон. Най-простичко, това е практиката за освобождение от страданието в цикъла на раждане и смърт.
За да изпълняваш тази практика, помни, че трябва да се отнасяш към всички различни деятелности на ума, и тези, които харесваш, и тези, които не харесваш, така, както би се отнасяла към кобра. Кобрата е изключително отровна змия, толкова отровна, че ще ни причини смърт, ако ни ухапе. Така е и с нашите настроения. Настроенията, които харесваме, са отровни, настроенията, които не харесваме, също са отровни. Те пречат на умовете ни да са свободни и спъват разбирането ни за истината, такава, каквато е учена от Будата.
Затова е задължително да се стараем да запазим внимание и през деня, и през нощта. Каквото и да правите, било то стоейки, седейки, лежейки или говорейки, го правете с внимание. Когато сте в състояние да установявате това внимание, ще откриете, че се надига и чисто разбиране, свързано с него, и тези две условия ще донесат мъдрост. Това внимание (осъзнатост), чисто разбиране и мъдрост ще работят заедно и вие ще сте като човек, който е буден и денем, и нощем.
Тези учения, оставени ни от Буда, не трябва само да се слушат или просто да се схващат на интелектуално ниво. Те са учения, които чрез практика могат да се надигат и да бъдат разпознавани в сърцата ни. Където и да е идем, каквото и да правим, винаги трябва да имаме тези учения. И какво имаме предвид „имане на ученията” или „имане на истината”? Каквото и да правим или кажем, го правим и казваме с мъдрост. Когато мислим и разсъждаваме, го правим с мъдрост. Казваме, че този, който има внимание и ясно разбиране, комбинирани по този начин с мъдрост, е човек, който е близо до Буда.
Практикувайте, като разглеждате ума си с това внимание и ясно разбиране и развивайте мъдрост. С тези три условия ще се надигне „пускането” – letting go. Ще разпознавате постоянното надигане и отминаване на всички феномени.
Трябва да знаете, че това, което се надига и отминава, е само активност на ума. Когато нещо се надига, то отминава и е последвано от по-нататъшно надигане и отминаване. По Пътя на Дамма наричаме това надигане и отминаване „раждане и смърт”, и това е всичко – друго няма! Надига се страдание, после отминава и когато е отминало, пак се надига страдание. Имаме възникване и отмиране. Видите ли го веднъж, постоянно ще разпознавате възникването и отмирането. И когато знаете, че е постоянно, ще видите, че няма друго. Всичко е само раждане и смърт. Няма нищо, което да продължава. Има го само това надигане и отминаване – само това.
Подобно виждане ще породи спокойно чувство на безстрастие към света. Подобно чувство се надига, когато видим, че нищо не си заслужава да го искаме. Има само възникване и отминаване, пораждане, последвано от умиране. Това е, когато умът пристигне при „пускането”, пускаме всичко да си върви според природата си. Неща се надигат и отминават в ума ни и ние знаем това. Надига се щастие и ние знаем. Надига се недоволство и ние знаем. И това знаене на щастието означава, че ние не се идентифицираме с него като да е наше. По същия начин не се идентифицираме и с недоволството и нещастието. Когато вече не се идентифицираме с прилепването към щастието и страданието, оставаме с естествения ход на нещата.
Затова казваме, че умствената дейност е като смъртоносно отровна кобра. Ако не закачаме кобрата, тя си заминава по пътя. Дори да е изключително опасна, нас не ни касае. Не я доближаваме, не я хващаме и тя не ни хапе. Кобрата прави това, което е естествено за нея. Така стоят нещата. Ако сте умни, ще я оставите на мира. Така оставяте и това, което е добро, да бъде. Така оставяте и това, което не е добро, да бъде според собствената си природа. Оставете харесването и нехаресването си така, както не се закачате с кобрата.
Който е интелигентен, ще има такова поведение към различните настроения, които възникват в ума. Когато се надига добрина, я оставяме да си добрува, но и знаем за нея. Разбираме природата й. По същия начин оставяме и недоброто, оставяме го на природата му. Не се хващаме за тях, защото нищо не искаме. Не искаме лошо, не искаме и добро. Не искаме нито тежест, нито лекота, нито щастие, нито страдание. Когато по този начин нашето желание е преустановено, покоят е стабилно установен.
Когато имаме такъв покой (мир) в умовете си, можем да разчитаме на него. Този мир, казваме, че е възникнал от объркването. Объркването е приключило. Буда нарекъл постигането на окончателно просветление „угасване” – така, както угасва огънят. Ние гасим огъня там, където се появява. Където е горещо, там можем да го направим студено. Така е и с просветлението. Нибана се открива в самсара. Просветлението и заблудата (делюзията) съществуват на едно място също като горещото и студеното. Горещо е там, където е било студено и е студено там, където е било горещо. Когато се надига горещина, хладината изчезва, и когато има хладина, няма горещина. По същия начин са Нибана и самсара.
Казва ни се да сложим край на самсара, което ще рече да спрем вечнозавъртащия се цикъл на объркване. Това прекратяване на объркването е угасване на огъня. Когато външният огън е угасен, има хладина. Когато вътрешните огньове на чувственото жадуване, омразата и заблуждението са угасени, пак има хладина.
Това е природата на просветлението; угасването на огъня, охлаждането на онова, което е било горещо. Това е покоят. Мирът. Това е краят на самсара, на цикъла на раждането и смъртта. Когато пристигнете в просветлението, усещането е такова. Това е краят на вечнопревъртащото се, вечнопроменящото се, краят на алчността, омразата и заблуждението в умовете ни. Ние разбираме това като щастие, защото така светските хора разбират идеалното, но в действителност сме минали отвъд това. Отвъд щастието и страданието. Това е съвършеният покой…
Нека тази практика ви отведе към щастието. Нека ви помогне да израснете в истината. Нека се освободите от страданието на раждането и смъртта.

Кратка беседа и последни указания за възрастна англичанка, която е прекарала два месеца под ръководството на Аджан Ча в края на 1978 и началото на 1979 г.

Из „Bodhinyana„, Ajahn Chah

ЕСТЕСТВОТО НА ДАММА – Първа част

Понякога, когато плодното дръвче цъфти, духва ветрец и пръсва цветовете по земята. Някои пъпки остават и израстват в малки зелени плодове. Духва вятър и някои от тях също падат! Други остават и се превръщат в плодове или почти узряват, някои дори напълно узряват, преди да паднат.
Така е и с хората. Като цветовете и плодовете на вятъра, и те падат в различни етапи от живота си. Някои хора умират, докато още са в утробата, други – броени дни след раждането. Някои хора живеят няколко години и умират, без да достигнат зрялост. Мъже и жени умират в младостта си. Други пък достигат зряла старческа възраст, преди да умрат.
Когато разсъждавате за хората, разглеждайте природата на плода и на вятъра: и двете са много несигурни.
Тази несигурна природа на нещата може да се види и в монашеския живот. Някои хора идват в манастира с намерение да се ръкоположат, но размислят и си тръгват, дори с избръснати глави. Други стават послушници и тогава решават да си тръгнат. Някои приемат духовен сан само за Дъждовните Васи, после се отказват. Също като плод на вятъра – всички са безкрайно несигурни!
Нашите умове също са такива. Надига се мисловно впечатление, придърпва ума и той пада – също като плод.
Буда разбирал несигурната природа на нещата. Той наблюдавал явлението с плода на вятъра и разсъждавал върху монасите и послушниците, които били негови ученици. Открил, че и те в същността си имат същата природа – несигурна! И как може да е иначе? Това е положението на всички неща.
Така човек, който практикува с осъзнатост, не се нуждае от някой, който да го съветва и поучава, за да може да вижда и разбира. Пример е случаят с Буда, който в предишен живот бил цар Махаджанака. На него не му се наложило да учи много. Просто наблюдавал едно мангово дърво.
Един ден, докато се разхождал с министрите си, от гърба на слона той зърнал мангови дървета, натежали от зрели плодове. Преценявайки, че не бива да спира разходката, той решил по-късно да се върне и да си откъсне. Откъде да знае, че министрите му, които вървели отзад, алчно ще оберат всички плодове? Че ще използват прътове, за да ги свалят на земята, трошейки клоните и разкъсвайки листата?
Вечерта, завръщайки се в манговата горичка, царят, който вече предвкусвал сочната наслада от мангото, открил, че не са останали плодове. Нито един! И не само това, но клоните и листата били потрошени и обрулени.
Царят, огорчен и разстроен, зърнал едно мангово дърво, чийто клони и листа били здрави. Почудил се защо. И осъзнал, че просто дървото няма плодове. Ако едно дърво няма плодове, никой не го закача и клоните и листата му остават здрави. Този урок го занимавал по целия път на връщане към двореца: „Неприятно е, смущаващо и трудно, да бъдеш цар. Това изисква непрекъсната грижа за всички поданици. Ами ако има опити за нахлуване и нападение на царството?” Царят не намирал покой. Дори в съня си бил обезпокояван от кошмари.
Отново видял в ума си манговото дърво без плодове със здравите клони и листа. „Ако станем подобни на това мангово дърво,и нашите листа и клони ще останат неувредени.” – мислел си той.
Седнал в покоите си и медитирал. Накрая решил да стане монах, вдъхновен от урока на манговото дърво. Сравнил себе си с него и заключил, че ако човек не са въвлича в светските дела, ще бъде истински независим, свободен от тревоги и трудности. Умът би бил необезпокояван. Разсъждавайки така, той станал монах.
От тогава, където и да идел, когато го питали кой е неговия учител, той отговарял: „Едно мангово дърво.” Не му трябвали други поучения. Манговото дърво било причината за неговото Пробуждане за Опанайко-Дамма (Opanayiko-Dhamma) – учението, което водело навътре. С това Пробуждане той станал монах, който имал малко грижи, задоволявал се с малко и се радвал на уединението. С отказа от царския статут, умът му намерил покой (мир).
В тази история Буда бил Бодхисатта, който постепенно развивал практиката си. И ние, както Буда като цар Махаджанака, трябва да се оглеждаме и да наблюдаваме, защото всичко на този свят е готово да ни учи.
Дори с малко интуитивна мъдрост ще можем ясно да прозрем закономерностите в света. Ще разберем, че всичко в света е учител. Дърветата и лозите могат да разкрият истинската природа на реалността. Имаме ли мъдрост, не е нужно да питаме или да учим. Природата може да ни научи достатъчно, за да станем просветлени, както цар Махаджанака, защото всичко спазва пътя на истината. Не се отклонява от нея.
Свързани с мъдростта са владеенето и сдържаността, които могат да доведат до по-нататъшно прозрение в закономерностите на природата. По този начин ще стигнем до разбирането на абсолютната истина, че всичко е „анича-дукка-анатта”. Вземете дърветата, например. Всички дървета по земята са еднакви, са Едно, когато ги наблюдаваме през реалността на „анича-дукка-анатта”. Първо възникват, после израстват и зреят, непрестанно се променят, докато накрая не умрат, както става с всяко дърво.
По същия начин хората и животните се раждат, растат и се променят в годините, докато накрая не умрат. Множеството промени, които се случват по време на този преход от раждане към смърт, показват Пътя на Дамма. А именно, че всички неща са нетрайни и разлагането и разпадът са тяхно естествено условие.
Ако имаме яснота и разбиране, ако изучаваме с мъдрост и осъзнатост, ще видим Дамма като реалност. Така ще виждаме хората в непрестанно раждане, промяна и умиране. Всеки е обект на цикъла живот-смърт и именно заради това всеки във вселената е като Едно същество. Съответно, виждайки едного ясно и отличително е същото като да видиш всеки друг по света.
По същия начин всичко е Дамма. Не само нещата, които виждаме с физическото си око, но и нещата, които виждаме в умовете си. Поражда се мисъл, после се променя и си отива. Това е „намма дамма”, просто ментална импресия, която се надига и отминава. Това е истинската природа на ума. И като цяло, това е благородната истина на Дамма. Ако човек не гледа и не наблюдава по този начин, значи не вижда! Ако човек вижда, ще има мъдростта да слуша Даммата така, както е представена от Буда.

Къде е Будата?
Будата е в Даммата.
Къде е Даммата?
Даммата е в Будата.
Тук и сега!
Къде е Сангата?
Сангата е в Даммата.

Буда, Дамма и Санга съществуват в умовете ни, но трябва ясно да го видим. Някои хора подхождат лековато – „А, да, Буда-Дамма-Санга, те са в ума ми.” Но практиката им не е правилна. Тогава Буда-Дамма-Санга няма да бъдат намерени в ума им, защото „умът” първо трябва да стане ум, който знае Дамма.
Стигайки до този етап, ще знаем, че на света има истина и е възможно да практикуваме за разбирането й.
Например, „нама дамма”, чувствата, мислите, въображението, и т.н., всичките са несигурни. Когато се породи гняв, той нараства, променя се и накрая изчезва. Щастието също се поражда, расте, променя се и накрая изчезва. Те са празни. Те са нищо. Това е положението при всички неща, било то ментални или материални. Вътрешно имаме това тяло и ума. Външно имаме дърветата, лозите и всички други неща, които ни показват този универсален закон на несигурността.
Дали е дърво, планина или животно, всичко е дамма. Къде е тази Дамма? Казано простичко, това което не е Дамма, не съществува. Дамма е природата. Това се нарича „сача дамма” (Sacca Dhamma), истинската Дамма. Ако човек вижда природата, вижда Дамма. Ако вижда Дамма, вижда природата. Гледайки природата, човек познава Дамма.
Каква е ползата от много учене, когато абсолютната реалност на живота във всеки негов момент, във всяко негово действие, е безкраен цикъл на раждания и смърти? Ако сме осъзнати и будни – във всички пози (седеж, стоеж, ходене, лежане), тогава себепознанието е готово да се роди – а именно, знаенето на истината за Дамма, вече съществуваща тук и сега.
В настоящето Будата, истинският Буда, още живее. Той е самата Дамма – „Сача Дамма”. И „Сача Дамма” – това, което ни прави Буда, още съществува. Никъде не е избягало! То поражда две Буди – един в тялото и един в ума!
„Истинската Дамма” – казал Буда на Ананда, „може да се осъществи чрез практика.” Който види Буда, вижда Дамма. Как става така? Преди не е имало Буда. Едва след като Сидхарта Готама осъзнал Дамма, тогава той станал Буда. Ако го обясняваме така, той е едно и също с нас. Ако осъзнаем Дамма, ние също ще сме Буда. Това се нарича Буда в ума, или „Нама Дамма”.
Трябва да внимаваме във всичко, което правим, защото сме наследници на всички свои добри или лоши действия. Правейки добро, жънем добро. Правейки лошо, жънем лошо. Поглеждате ежедневието си и виждате, че е така. Сидхарта Готама станал просветлен в разбирането на тази истина и това довело до появата на Буда в света. По същия начин ако всички хора практикуват в достигането на тази истина, те също ще се променят в Буда.
Съответно Буда още съществува. Някои хора са много щастливи и казват: „Ако Буда още съществува, тогава мога да практикувам Дамма.” Това е правилният подход.

Дамма-беседа на Аджан Ча пред ученици от Запада в манастира Бънг Уай, 1977 г.

Вещи способи: Пускане (Letting Go)

Истинно, мъдрост бликва от медитацията;
Без медитация, мъдростта чезне;
Като знае тези два пътя
на напредване и упадък,
нека човек се държи така,
че мъдростта да се увеличава.

Даммапада 282

Вече обсъждахме Първата Благородна Истина – страданието – която става нарастващо очевидна, докато седите и съзерцавате собственото си тяло и ум. Просто осъзнавайте какво става: можете да видите, че когато минават добри мисли или физическо удовоствие, има щастие, а когато има болка или негативизъм, има отчаяние. Разбираме, че винаги, по навик, се опитваме да постигнем, да поддържаме или да се отървем от дадени условия. С Втората Благородна Истина осъзнаваме надигането на трите вида желание – за сетивно удоволствие, за ставане или за отърваване от нещо – и как те се пораждат според условията. Проникновението на Третата Благородна Истина е, че това, което се надига има край. Ние осъзнаваме края, пускането – letting go, и така развиваме Четвъртата Благородна Истина – Истината за Осморния път – правилно разбиране, правилно намерение, правилна реч, правилно действие, правилно препитание, правилно усилие, правилно внимание и правилна концентрация – с други думи, пътят на осъзнатостта.
За да сме осъзнати, ни трябват вещи способи, защото в началото сме малко забъркани. Мислим за осъзнатостта и за нашето осъзнаване като за нещо, което трябва да получим, постигнем или развием; но това намерение, тази концептуализация, ни правят невнимателни. Стремим се да бъдем осъзнати, вместо да наблюдаваме ума, докато се опитва да стане или да постигне нещо, следвайки трите вида желания, които ни причиняват страдание.
Практиката на пускане (letting go) е много ефективна за умове, обладани от натрапчиво мислене: опростявате медитационната си практика само до един израз – „пускам” – let go, вместо да се опитвате да развивате една практика, а после друга, да постигате това, да се хващате с друго, да разбирате трето, да четете сутите, да изучавате Абидамма… после да учите пали и санскрит… после Мадиамика и Праджня Парамита… да получите посвещения в Хинаяна, Махаяна, Ваджраяна… да пишете книги и да станете световноизвестни авторитети в будизма. Вместо да ставате световноизвестни експерти в будизма и да ви канят на големи международни будистки конференции, просто „пускайте, пускайте…” „Let go, let go, let go…”
Аз две години правих само това. Всеки път, когато се опитвах да разбера или схвана нещата, казвах „пусни, пусни…”, докато желанието не избледнееше. Давам ви съвсем просто решение, за да ви спася от оплитането в огромно количество страдания. Няма нищо по-мъчително от присъствието на международни будистки конференции! Някои от вас може да имат желанието да станат Буда на епохата, Майтрея, да излъчват любов по целия свят – но вместо това аз ви предлагам да сте торни червеи, да пуснете това желание за излъчване на любов по целия свят. Бъдете торен червей, който знае само тези думи – „пускам, пускам…” – „let go, let go…” Разбирате ли, ние сме Малката Колесница, Хинаяна, и разполагаме само с тези прости, бедняшки практики!
Важното в медитацията е да бъдете постоянни и непоколебими в практиката, с твърдото намерение за просветление. Не става дума за надутост или оглупяване, а за решителност, дори когато стане трудно. Напомняйте си за Буда-Дамма-Санга и се дръжте за тях. Пуснете отчаянието, раздразнението, болката, съмнението, всичко, което се надига и минава и за което обичайно прилепвате и се идентифицирате. Дръжте това „пускам” като постоянен рефрен в ума си, така че да изскача, където и да сте.
Първоначално трябва да обсебим умовете си с него, защото те по принцип са обсебени от всякакви безполезни неща – от тревоги за това и онова, съмнение, гняв, отмъстителност, ревност, страх, тъпота и глупост от различен сорт. Ние имаме маниакални умове, които натрапчиво са обсебени от неща, причиняващи ни болка и трудности в живота. Обществото ни е научило как да пълним ума, да го задръстваме с идеи, предразсъдъци, съжаления, предчувствия и очаквания – това е общество за пълнене на съдове. Погледнете книжарниците, пълни с всякаква информация, която бихте искали да знаете, публикувана с хубави корици, снимки и илюстрации… Или можем да запълним умовете си, гледайки телевизия, ходейки на кино, четейки вестници… Това е добър начин да запълните ума си – но вижте какво печатят по вестниците! Всякакви неща, които действат върху низшите инстинкти и стремления на хората – насилие, войни, корупция, перверзии, клюки.
Всичко това има своя ефект върху ума. И както умовете ни са обсебени от факти, символи и условности, ако ги понатъпчем още малко, ще ги задръстим и ще трябва да полудеем. Можем да излезем и да се напием – това е начин на разпускане – letting go. За какво мислите са кръчмите? Там казваме всички неща, които искаме да кажем, но не ни стиска, докато сме трезви. Там можем да сме нерационални, смешни, глупави, да лудуваме, „защото бях пиян, под въздействието на алкохола”.
Когато не разбираме природата на нещата, сме много сугестивни. Можете да видите как в обществото сугестията действа върху тинейджърите. Имаме пънкарско-рокаджийско поколение – всички в него се мислят за пънкари и се държат като такива. Модата е изцяло сугестия – жените не са красиви, ако не са облечени по определен начин. Киното предлага всякакви видове наслади за сетивата и ние си мислим, че може би трябва да пробваме еди какво си, че може би пропускаме нещо, ако не го опитаме… Толкова е тъжно, че вече никой не знае какво е красиво и какво грозно. Някой казва, че хармонията е какафония и ако вие не знаете и още сте обекти на сугестията, започвате да му вярвате. Дори в началото да се дърпате, това започва да работи в ума ви и вие си мислите: „Може би така е правилно. Може би аморалното е морално, а моралното – аморално.”
Ние се чувстваме длъжни да знаем всякакви неща – да ги разберем и да се опитаме да убедим другите. Слушате беседите ми, четете книги и искате да кажете на другите за будизма – може дори да ви обхване евангелистки дух – но продължавайте да пускате (let go) дори това желание да кажете на другите. Когато ни обхване ентусиазъм, започваме да се натрапваме на хората, но в медитация пускаме това желание за въздействие върху другите, докато моментът сам не дойде – тогава това се случва естествено, а не е плод на агресивна амбиция.
Вършите каквото вършите и пускате. Когато хората ви казват да прочетете тази и онази книга, да идете на този или на онзи курс… да учите пали, Абидамма… да се заровите в историята на будизма, в будистката логика… и т.н. и т. н… „пускайте, пускайте”. Ако пълните ума си с повече концепции и мнения, само увеличавате способността си за съмнение. Само като се научите да изпразвате ума, можете да го пълните със стойностни неща – а научаването на това изисква голяма мъдрост.
Тук аз ви давам вещи способи за медитативната ви практика. Фикс-идеята „let go” – „пусни”, е вещ способ – като я повтаряте отново и отново, винаги когато възникне мисъл, вие сте осъзнати за нейната поява. Пускате всичко, което помръдне – но ако то не си отиде, не го насилвайте. Това „пускане” – letting go, е способ за почистване на ума от натрапчиви мисли и негативизъм; използвайте го нежно, но твърдо. Медитацията е вещо пускане, умишлено изпразване на ума, за да видим неговата чистота – почистваме, за да можем да вкараме правилните неща вътре.
Вие уважавате ума си, така че бъдете по-внимателни с това, което слагате в него. Когато имате хубава къща, вие не вкарвате в нея цялата смет от улицата. Вкарвате неща, които ще я обогатят и ще я направят разтоварващо и приятно място.
Ако ще се идентифицирате с нещо, не се идентифицирайте с тленни условия. Разгледайте каква е идентификацията – изследвайте ума си, за да видите ясно природата на мисълта, паметта, сетивното съзнание и чувството като нетрайни условия. Насочете вниманието си към по-бавни неща, към преходността на телесното усещане. Изследвайте болката и я вижте като движеща се енергия, променящо се условие. Емоционално, когато ви боли, тя изглежда нещо постоянно, но това е илюзията на емоциите – пуснете ги всичките да си идат. Дори да имате прозрение, дори всичко да ви е кристално ясно – пуснете и прозрението да си иде.
Когато умът е празен, кажете :Кой е този, който пуска?” Задайте въпроса, опитайте се да откриете кой е, какво е това, което пуска. Извикайте това незнаещо състояние с думата „Кой” – „Кой съм аз? Кой пуска?” Надига се състояние на несигурност; извикайте го, поканете го, нека бъде… И ето я празнотата, пустотата, състоянието на незнаене, когато умът е празен.
Продължавам да наблягам на правилното разбиране, правилното поведение, правилното намерение за опростяване на живота ви, за да не се въвличате в сложни, оплитащи занимания. За да не живеете безхаберно, експлоатирайки другите, без уважение към себе си и околните. Развийте Предписанията като стандарт и развийте неккама – отричане от това, което е ненужно и непохватно – и после, ментално, пуснете алчността, пуснете омразата, пуснете заблудата.
Това не е ненавист към тези условия, а просто пускане да си отидат, когато откриете, че сте се привързали към тях. Когато страдате – „Защо страдам? Защо съм нещастен?” Защото сте прилепнали към нещо! Открийте към какво сте прилепнали, за да стигнете до източника. „Нещастен съм, защото никой не ме обича.” Дори да ви обичат, пак ще страдате, ако смятате, че другите хора са отговорни за вашето нещастие или страдание. Някой казва: „Ти си най-великият човек на света!” – и вие скачате от радост. Друг казва: „Ти си най-ужасният човек, който съм срещал през живота си!” – и вие се депресирате. Пуснете тази депресия, пуснете щастието. Придържайте се към простотата в практиката – живейте живота си осъзнато, морално и имайте вяра в пускането – letting go.
Важно е да осъзнаете, че никой от нас не е беззащитна жертва на съдбата – но сме такива, докато сме невежи. Докато сте невежи, сте беззащитни жертви на невежеството си. Всичко невежо се ражда и умира, обречено е да умре – това е то. Уловено е в цикъла на смъртта и прераждането. И ако умрете, ще се преродите – можете да разчитате на това. И колкото по-небрежен е животът ви, толкова по-лошо ще е прераждането.
Будата е дал учението за прекъсването на цикъла и това е чрез осъзнатост, чрез виждането на цикъла, а не в привързването към него. Когато пуснете цикъла, вече не може да ви навреди. Пускате цикъла, пускате раждането и смъртта, пускате ставането. Пускането на желанието е разгръщането на Третата Благородна Истина, която води към Осморния път.

Читавивека – Ученията на Смълчания Ум, Ajahn Sumedho
Беседа, водена през април 1979 г. в Оукън Холт

В превода съм запазила английския израз „let go” като удивително точен. След месеци на разсъждения и наблюдения как колеги го превеждат – от „освободи се” до „откажи се” и „остави”, стигнах до личното си прозрение за „пусни” – държа чаша на масата – прилепнала съм към нея – и после я пускам. В моята практика това се превърна в своеобразно хуа тоу, или коан, като го използвам в английския му вариант – let go – „Пусни нещото да си иде.”