Най-богатият мъж в гробището или… „съвършения потребител” Стив Джобс

Темата е смъртта. Поставя я Стив Джобс. На масата пред мен стои чистоновичък iPad и вече попрочетената книга на Джей Елиът за iлидера. Случайността, довела ги в полезрението ми, всъщност не е случайност, а випака камма (резултатна карма). Вярно, резултат от нечии други действия, но все едно, достигнал е до мен като символ на един човек, променил света.

Удивителната способност на този човек да вдъхновява хората дори сега, след напускането на физическата форма, води до нови аналогии, нови асоциации, нови термини. От сорта на: „да бъдем будисти” = „Стив Джобс” = „идол” = „съвършен потребител” = „следвайте сърцето си” = „бъдете милионери”…

Смъртта в будизма е един от трите небесни пратеника: старост, болест и смърт . В християнството има ангели, а в будизма има девадута (devaduta). Те не идват да ни накажат, а само да ни потупат по рамото и да ни кажат: „Ей, събуди се!”

Смъртта на Стив влезе в домовете и сърцата на повечето хора по света. Може би за да ни каже нещо ново и различно от речта му пред студентите в Станфорд, която беше публикувана в социалните мрежи като своеобразен некролог, написан от самия покойник.

Определено има нещо ново. В третата история на въпросното изказване ние разбираме, че ракът му е бил от рядък тип, който е лечим, и че той се надява това да е била най-близката му среща със смъртта за няколко десетилетия напред.

Защо нещата се развиха така, Стив? Неизбежна смърт, на 56 години?

Будистът в теб сигурно е имал някаква идея. Една от основните постановки в будизма е Теорията за Обусловеното, или Зависимото възникване – патичасамупада. Тя е практическо ръководство за това как едно действие (камма) води до определен резултат (випака камма). От нея следва идапачаяти: Когато това е, онова е. От пораждането на това, се поражда онова. Когато това не е, онова не е. С края на това, свършва и онова.

Сега да си представим, че Стив Джобс беше избрал вместо „малкия” проект с Возняк, скромния будистки храм в Япония. Друго действие – друг резултат.

Дали тогава той пак щеше да промени света? И как щеше да го промени? Щеше ли да я има поддиректорията на самсара – iсамсара? Потенциалът е потенциал, той не се губи. Може би тогава монахът Джобс щеше да работи не за забавлението, а за избавлението на света?

Поклон пред гения и щастливо iпрераждане!

ЗА МЕДИТАЦИЯТА

Да успокоите ума означава да намерите верния баланс. Ако насилите ума си, той ще стигне твърде далеч, ако не се стараете достатъчно, няма да стигне до никъде, ще изпусне точката на баланса.

Нормално умът не е неподвижен. Непрекъснато се мести. Ние трябва да го подсилим. Подсилването на ума и подсилването на тялото не са едно и също нещо. За да подсилим тялото,  трябва да го упражняваме и напъваме, за да укрепне, но подсилването на ума означава да го усмирим, а не да мислим за това или онова. За повечето от нас умът никога не е бил спокоен, никога не е имал енергията на самади, така че ние трябва да я установим в някаква граница. (самади е състояние на концентрирано спокойствие в резултат от медитационна практика) Седим в медитация и стоим с „онзи, който знае”.

Ако насилим дъха си да бъде твърде продължителен или твърде кратък, няма да сме в баланс и умът няма да се усмири. Това е като приучването на работа с шевна машина на педал. Първоначално тренираме с педала, за да оправим координацията си и тогава започваме да шием. Следването на дъха е нещо подобно. Не се занимаваме с това колко дълъг или къс е, колко слаб или силен, просто го забелязваме. Оставяме го да бъде, следвайки естественото дишане.

Когато е балансирано, ние вземаме дишането за обект на медитацията си. Когато вдишаме, началото на дъха е при върха на носа, средата му е в гърдите, а краят – в стомаха. Това е пътят на дъха. Когато издишаме, началото на дъха е в стомаха, средата – в гърдите, а краят му – на върха на носа. Просто наблюдавайте този път на дъха от върха на носа до гърдите и стомаха, после от стомаха до гърдите и върха на носа. Отбелязваме тези три точки, за да направим ума твърд, да ограничим менталната активност, така че вниманието и самоосъзнатостта лесно да се надигнат.

Когато вниманието ни се установи върху тези три точки, можем да ги оставим и да забелязваме вдишането и издишането, концентрирани единствено върху върха на носа или горната устна, където въздухът минава при влизане и излизане. Не е нужно да следваме дъха, а само да установим вниманието си отпред, на върха на носа, и да наблюдаваме дъха в тази точка – как влиза и излиза, как влиза и излиза…

Не е нужно да мислите за нещо специално, съсредоточете се само върху тази проста задача, запазвайки постоянно присъствие на ума. Няма нищо повече за правене, само вдишване и издишване.

Скоро умът става спокоен, а дишането – неуловимо. Умът и тялото стават леки. Това е правилното състояние за медитация.

Когато седим в медитация, умът става префинен, но в каквото и състояние да е, трябва да се опитваме да го осъзнаваме, да го разпознаваме. Менталната активност присъства заедно със спокойствието. Имаме „витака”. „Витака” е действието, което отвежда ума към темата за съзерцание. Ако няма много внимание, няма да има много „витака”. После следва „вичара” – съзерцанието около тази тема. От време на време могат да се надигат различни слаби мисловни отпечатъци, но нашата себеосъзнатост е най-важна – каквото и да се случва, ние неотклонно го разпознаваме. Навлизайки по-дълбоко, непрекъснато осъзнаваме състоянието на медитацията ни, като разпознаваме дали умът ни е твърдо установен. Така присъстват едновременнно и концентрация, и осъзнатост.

Да имаш спокоен ум, не означава да не се случва нищо. Мисловните отпечатъци продължават да се надигат. Например, когато говорим за първо ниво на вглъбеност, казваме, че то има пет фактора. Заедно с витака и вичара, с темата за съзерцание се надига пити (екстаз), а после и сука (щастие). Тези четири неща се помещават заедно в ума, установил се в покой. Та са като едно състояние.

Петият фактор е екаггата, или съсредоточие. Може да се чудите как е възможно да има съсредоточие при наличието на други фактори. Това се случва, защото те се обединяват върху основата на спокойствието. Заедно се наричат състояние на самади. Те не са ежедневни състояния на ума, а фактори на вглъбяването. Това са пет характеристики, но те не смущават основното спокойствие. Имаме витака, без това да смущава ума. Вичара, екстазът и щастието се надигат, но не смущават ума. Съответно умът е като едно с тези фактори. Това представлява първото ниво на вглъбеност.

Не е нужно да го наричаме първа джана, втора джана, трета джана и т. н. Нека го наричаме „спокоен ум”.

(джана е напреднало състояние на концентрация или самади, където умът се слива с обекта на медитация. Дели се на четири нива, като всяко е прогресивно по-усъвършенствано от предходното)

С прогресивното успокояване на ума той ще се освободи от витака и вичара, като останат само екстаза и щастието. Защо умът се очиства от витака и вичара? Защото с изфинването му, тези дейности става твърде груби, за да се запазят. На този етап, с отпадането на витака и вичара се надига чувство на дълбок екстаз и може да бликнат сълзи. Но със задълбочаването на самади, екстазът също отпада, като остават само щастие и съсредоточие. Докато накрая дори щастието отпада и умът достига най-голямото си пречистване. Има само спокойствие и съсредоточие, всичко друго е отпаднало. Умът стои неподвижен.

Това може да се случи, когато умът е спокоен. Не е нужно да мислите много за него, то се случва от само себе си, когато причинните фактори са узрели. Това се нарича енергия на спокойния ум. В това състояние умът не е сънлив; Петте пречки – сетивното желание, омразата, безпокойството, унинието и съмнението са отпаднали.

Но ако мисловната енергия още не е силна и вниманието е слабо, от време на време ще се надигат смущаващи мисловни отпечатъци. Умът е спокоен, но сякаш има една облачност в спокойствието. Макар да не е обичайната сънливост, някои отпечатъци ще се проявят – може би ще чуем звук или ще видим куче. Не е съвсем ясно, но не е и сън. Това е защото тези пет фактора са се разбалансирали и са отслабнали.

Умът е склонен да играе номера в тези нива на спокойствие. В такова състояние може да се надигнат образи, през което и да е от сетивата, и медитаторът да не разбира какво точно става. „Спя ли? Не. Сън ли е? Не, не е…” Тези отпечатъци се надигат от едно средно ниво на спокойствие. Но ако умът е действително спокоен и ясен, ние не се усъмняваме в различните мисловни импресии или образи, които се надигат. Въпроси като „Отнесох ли се? Спях ли? Изгубих ли се?…” не възникват, защото те са характеристики на един ум, който още се съмнява. „Спя или съм буден?”… Тук умът е объркан. Това е ум, изгубил се в настроенията си. Като луната, която минава зад облак. Още можете да я видите, но облаците са я направили леко замъглена. Не е като луната, изплуваща зад тях – ясна, открояваща се и ярка.

Когато умът е спокоен и твърдо установен във внимание и осъзнатост, няма съмнение относно различните феномени, с които се сблъскваме. Умът категорично ще мине отвъд Пречките. Ясно ще разпознаваме всичко, което възниква в него, такова, каквото е. Съмнението го няма, защото умът е ясен и ярък. Такъв е умът, достигнал самади.

На някои хора им е трудно да навлязат в самади, защото нямат съответните наклонности. Самади е там, но не е силно и твърдо. Но човек може да постигне покой посредством мъдрост, като съзерцава и вижда истината за нещата, решавайки проблемите по този начин. Това е прилагане на мъдрост, а не на силата на самади. За постигане на спокойствие в практиката, не е нужно да седите в медитация. Просто се запитайте: „Ей, какво е това?” и решете проблема си още в този момент! Такъв е човекът с мъдрост. Може би той не може да постигне високи нива на самади, макар да му е нужно някакво, за да култивира мъдрост. Това е като разликата в отглеждането на ориз и царевица. Някой може да разчита повече на ориза за прехраната си. Нашата практика може да е такава – да разчитаме повече на мъдростта за решаването на проблеми. Когато видим истината, се надига спокойствие.

Двата начина не са еднакви. Някои хора имат просветление и са силни в мъдростта, но нямат много самади. Когато седят в медитация, не са много спокойни. Те много мислят, разсъждават върху това и онова, докато не съзерцаят щастието и страданието и не видят истината за тях. Някои хора имат повече уклон към това, отколкото към самади. Просветлението за Дамма може да настъпи във всяко състояние – било то в стоеж, движение, седеж, или легнало положение… Чрез виждане, чрез отказ, тези хора постигат мир. Постигат мир, чрез разбирането на истината, чрез минаването отвъд съмнението, защото са го прозрели сами.

Други хора имат съвсем малко мъдрост, но тяхното самади е много силно. Те бързо навлизат в много дълбоко самади, но нямайки много мъдрост, не могат да уловят замърсяванията си, не ги разпознават. Не могат да решат проблемите си.

Но независимо кой подход използваме, трябва да се откажем от погрешното мислене, като оставим само правилните представи. Трябва да се отървем от объркването, като оставим само спокойствието.

И двата пътя ще ни изведат на едно и също място. Това са двете страни на практикуването, но спокойствието и прозрението вървят заедно. Не можем да минем само с едното. Те трябва да вървят заедно.

Това, което „гледа отгоре” различните фактори, които възникват при медитация, се нарича сати – внимание. Това сати е условие, което посредством практикуване, може да помогне за възникването на другите фактори. Сати е живот. Когато нямаме сати, когато сме невнимателни, все едно сме мъртви. Ако нямаме сати, речта и действията ни нямат смисъл. Сати е просто събраност. Тя е причината за надигането на осъзнатостта  и мъдростта. Каквито и добродетели да сме култивирали, те са несъвършени, ако им липсва сати. Сати е това, което ни пази, докато стоим, ходим, седим и лежим. Дори когато вече не сме в самади, сати трябва да продължи да присъства.

Каквото и да сме направили, разбирането за него се надига. Ще се надигне срам. (това е срам, основан на разбирането за причината и следствието, а не емоционална вина) Ще изпитаме срам за нередните неща, които вършим. С нарастването на срама, ще нарасне и събраността. С нарастването на събраността, ще изчезне незаинтересоваността. Дори да не седим в медитация, тези фактори ще присъстват в ума.

И това се надига от култивирането на сати. Развивайте сати! Това е качеството, което разглежда работата, която вършим в настоящето. То има реална стойност. Трябва да познаваме себе си непрекъснато. Ако се знаем по този начин, правилното ще се отличи от погрешното, пътят ще стане ясен и причината за срама ни ще изчезне. Ще се надигне мъдростта.

Можем да сведем практиката до морал, концентрация и мъдрост. Да си събран, да се контролираш, това е морал. Твърдото установяване на ума в този контрол е концентрация. Пълното, всеобхватно знание в рамките на заниманията ни е мъдрост. Практиката, накратко, е просто морал, концентрация и мъдрост, или с други думи – пътят. Няма друг начин.

Из „Вкусът на свободата“, Ajahn Chah

Буда или Просветления – букв. Знаещият или Пробуденият – е почетното име, дадено на индийския мъдрец Готама, който открил и провъзгласил на света Закона на Избавлението, известен на запад под името будизъм. Той бил роден в 6 в. пр. н.е. в Капилаватху, като син на царя, който управлявал земята Сакая, царство, разположено в граничната област на днешен Непал. Личното му име било Сидхатта (санскрит: Сидхарта), а клановото му име – Готама (санскрит: Гаутама). В 29-тата си година той се отказал от блясъка на царския живот и престола и станал бездомен аскет в търсене на изохд от това, което по-рано определил като свят на страданието. След 6-годишно дирене, прекарано при различни религиозни учители и в период на безплодно лишение, накрая той достигнал Пълно Просветление (сама-самбодхи) под дървото Бодхи в Гая (днешна Будх-Гая). След 45 години на неуморни проповеди и беседи накрая, в 80-тата си година, в Кусинара се споминало това „незаблудено същество, дошло за благословия и щастие на света”.

Будата не е нито бог, нито пророк или инкарнация на бог, а върховно човешко същество, което чрез собствените си усилия постигнало Окончателно Избавление и Съвършена Мъдрост и се превърнало в „несравним учител на богове и хора”. Той е Спасител само в смисъл, че показва на хората как да се спасят, като докрай вървят по Пътя, прокаран и посочен от него.

Из „Словото на Буда“, Нянатилока

Дамма: е Учението за Избавлението в неговата цялост, както е открито, установено и обявено от Будата. То било предадено на древния Пали език и съхранено в три големи сборника от книги Ти-Питака – „Трите Кошници”: Виная-питака или Сборник за Дисциплината, съдържащ правилата на монашеския орден; Сута-питака или Сборник с Проповеди, съдържащ различни книги с беседи, диалози, цитати, истории и касаещ доктрината, както е обособена в Четирите Благородни Истини; Абидама-питака или Философския Сборник, представящ ученията на Сута-Питака в строго систематична и философска форма.

Дамма не е доктрина на откровение, а учение на Просветлението, базирано на ясно разбиране за действителността. Това е учението за Четворната Истина, занимаващо се с фундаментали факти от живота с освобождение, постижимо чрез личното усилие на човека към пречистване и прозрение. Даммата предлага възвишена, но реалистична етична система, проницателен анализ на живота, проникновена философия, практически методи за обучение на ума – накратко, всеобхватно и съвършено ръководство за Пътя на Избавлението.

Из „Словото на Буда“, Нянатилока

Гората като всеки архетип е мощен, амбивалентен символ на Непроявеното. В нея ще видим и Хензел и Гретел, и Палечко с неговите братя, залутани в полумрака и сенките на самсара. Ще усетим и страха от непознатото, от шмугването в гъсталака на всички скрити тенденции на съзнанието… Но в гората има и една особена тишина, в която времето е само ехо. Дърветата спят своя сън и нашепват за нещо познато, старо, споделено… За Празнотата, в която всички сме едно. Тя не е пуста, тя звънти със „з”-то на застиваща кехлибарена смола, на хиляди потрепкващи листа. Гората на нибана.

Всяка шепа листа тук разказва приказка. Всяка шепа е част от Дамма – една малка дамма, фрактална и истинна, изпитана от други горски пътници преди нас.

И така, без „имало едно време”, „веднъж, докато живееше в една симсапова гора край Косамби, Благословения вдигна няколко листа в шепата си и попита учениците си: „Как смятате, бикхуси, кое е повече, листата, които загребах в шепата си или тези по дърветата в гората?”

„Листата, които Благословения взе в шепата си, са няколко, а тези в гората са далеч повече.”

„Така, бикхуси, и нещата, които знам, са повече. А нещата, които съм ви казал, са съвсем малко. Защо не съм ви ги казал? Защото те не носят полза в напредването в Светия Живот, и защото не водят до безстрастие, отмиране, спиране, угасване, до пряко познание, до просветление, до Нибана. Затова не съм ги казал. А какво ви казах? Това е страданието; това е произходът на страданието; това е спирането на страданието; това е пътят, който води до спиране на страданието. Това ви казах. Защо ви го казах? Защото носи полза и напредване в Светия Живот, и защото води до безстрастие, отмиране, спиране, угасване, до пряко познание, до просветление и Нибана. И така, бикхуси, нека вашата задача е такава: „Това е страданието; това е произходът на страданието; това е спирането на страданието; и това е пътят, който води до спиране на страданието.” Samyuatta Nikaya, LVІ, 31

 Когато за първи път чух този разказ за Буда, в ума ми спонтанно изникна образа на гора – леко сънлива, златистокадифена, дъбова, може би… Една гора на будизма, в която всяко дърво е клон от него, всяка шепа листа осветлява различни опити на учители, било то от Теравада, Махаяна, Дзен или Чистата Земя. Дълбок поклон към тях.

А „Горско време” е алея на Витоша, на която винаги влизам в съзерцателно състояние на ума, в дзен.