„Това, което съм най Аз в света е не проекция на Мене, а отделеното мое Друго.” Лакан

Денят е обикновен, в края на юли, и странни дъждове пъплят по лятното небе. Връщам се от тренировка по тайчи, дъждът все повече се усилва и аз съм вече леко смръщена, защото водата свободно се стича от косата ми през роклята и леки тръпки мравучкат по кожата ми. Забързана да изпреваря и пороя, и задръстването, всъщност вървя пеша. Поспирам в тунелчето на бившия „Кристал” с тихото вътрешно уверение, че ей сега дъждът ще секне, както става лете. Зяпам по витрината на „Български книжици”, фокусирам странни издания за църковната истина за Дънов и Ванга или някакъв нов, много обещаващ роман за някакви си самоубийци с умело подбрана корица, която да подсеща подсъзнанието на драгия читател за Рьорих. Все едно, аз съм непоклатима, не се изкушавам, не влизам. Една жена усилено ми дими в лицето, помагайки за преподредбата на книгите на витрината, и аз решавам, че няма смисъл да чакам. Възобновявам мокрия си марш, пресичам „Царя”, стегнато се движа по паветата и тихо се моля на шофьорите да не ме къпят допълнително. Подминавам Народно събрание, Академията… Вече започвам да се чудя защо трябваше да избирам най-дългия маршрут, и то пеша. Защо не взех такси, защо не спрях да пия някъде кафе и просто да чакам… Подминавам отдавна погребаната и забравена „Сердика”, пресичам пешеходната пътека и малко усилила крачка си мисля, че вече съм близо до лелеяната двадесетица. Чувам излайване, после пак… И виждам срещу мен едно куче. Не знам дали лаеше то. Това е доста забързано куче, делово, мокро и да, толкова красиво! Може би щях да го подмина. То бърза, аз бързам. Просто се разминаваме. Но чувам двама мъже да си говорят – я какво хубаво куче. Лабрадор е. Не беше. Беше от онези прекрасни, бели печални образи на кучешката свобода, които незнайно защо не са имали късмета да се родят в нечий дом, на топло. Спирам се. И то спира. Ела – казвам му. Много вали. Ела с мен под козирката. То се поколебава и после решава да се довери на ръката ми и идва. Вече сме на сухо, вече сме двама. Нещо се случва и светът става това, другото, мокрото, около нас, а ние сме едно цяло, сливаме се. Просто сме. Изведнъж виждам колите по друг начин – ръмжащи, страшни, хаотични… Анализирам се – нещо във възприятието ми е твърде обострено. Моето ново четириного аз лежи на педя от мен и леко потреперва. И на мен ми е студено. Дъждът все така прави кръгчета по асфалта и в кратките мигове, когато не минават коли, долавям спокойствието на чакането. Едно момиче върви отсреща, босо, с обувките в ръцете, толкова небрежно красиво, както може само младостта. Капките полека се разреждат. Знам, че трябва да тръгна и да оставя моето друго аз на съдбата му. Дали ще се разбуди, дали ще продължи по пътя си или ще продължи да придремва, унесен от тръпките на тялото си? Уви, веднага ме усеща. Навеждам се, за първи път го погалвам леко по муцуната и му казвам само „чао”. Тръгвам, крадешком поглеждам, и се моля да не ме последва. Сърцето ми се къса. Лицето ми се гърчи в гримаса на болка и се чувам как питам – защо винаги при раздяла толкова боли? Пак поглеждам през рамо и го виждам. Той леко подтичва, още помни целостта на мига, в който бяхме едно. Вече тичам и аз, и се моля – Загуби ме! Моля те, загуби ме!

Свървам зад ъгъла, копнея да зърна трамвая. Красивото бяло куче вече го няма. Загубило ме е. Но в агонията на болката, че не съм могла да направя нищо за него, се сещам нещо. Не мога да спася всички, не можем да ги спасим. Винаги ще има страдащи, треперещи създания. Винаги някой ще плаче и ще стене от болка. Виждам едно малко бебче на задната седалка на автомобил. Гушнато в мама, безбрежно щастливо. Но знам, че и това личице един ден ще се сгърчи от мъка, защото такъв е животът. Всички сме братя и сестри в тази неизбежност. Един добър учител, не знам дали е бил велик, но несъмнено е бил добър, отговаря на въпроса „Защо сме се родили на този свят?” по следния начин: „Защо сме се родили ли? За да не се раждаме отново.”

Все забравям това. Все се улисвам в постижения. Втурвам се по малки, мними истини, забравила онази голямата…

Пътувам в трамвая и си мисля как искам ей сега да умра и вече да не се прераждам. Не искам повече. Ох, не. Това пак е желание. Добре, ще живея дълго и като оставя това тяло, никой няма да плаче, защото ще съм ги подготвила. И няма да се прераждам. Край.

После, вече вкъщи, след като се хвърлих на врата на мъжа си с рев колко е тъжно всичко, след топлия душ, глътката загряващ алкохол и огромната чаша какао… една приятелка ми се обади. И така, в хода на разговора, я чух да казва: „Ех, няма да ти стигне един живот…” Контекстът беше друг, думите бяха шега, но отекнаха в мен. Е, здраве да е. Щом трябва, пак ще се живее. Но поне ще гледам да е осъзнато, пробудено.

ЕДНА ТОНГЛЕН МЕДИТАЦИЯ ЗА ДОБРО УТРО

Да заменим другите със себе си

Подходете към тази медитация на отдаване и приемане с чувство на изключително състрадание и любов към всички. Мислете за всичкото страдание по света. Няма ли да е прекрасно ако можете да вземете цялата тази болка и да я преобразувате в щастие, здраве и добруване? Няма ли да е прекрасно ако можехте да отворите сърцето си, да приемете страданието и да го трансформирате в любов и добрина? Да го направим сега.

Започнете с приемането на собственото си същество

Много учители препоръчват да започвате практиката с отдаване и приемане от себе си. За да го направите, просто приемете, че имате две части. Едната част е обичаща и състрадателна, а другата се нуждае от обич и състрадание. Представете си как съумявате да изпратите любов, загриженост и приемане на собственото си същество. Много препоръчвам да започнете практиката с мисли за себе си, вашия живот и пътя ви. Когато се опитвате да генерирате състрадание към всички същества, е задължително да помните, че вие сте едно от тях. Трябва да сте силни, уверени и приемащи себе си преди да започнете да приемате другите. Използвайте тонглен да си простите за неща, за които се чувствате виновни, неадекватни или отговорни; използвайте тонглен като духовно лечение и се върнете към целостта и добруването чрез тази лекуваща душата практика. Както Лао Дзъ е казал: «Когато приемете себе си, целият свят ви приема.»

Разпрострете любовта и приемането си към другите

След като сте стоплили собственото си сърце с любов, разширете кръга от съществата, към които изпитвате обич и състрадание. Започнете от тези, които са близо до вас – родители, семейство, деца и приятели. Постепенно разширявайте този кръг, докато съумеете да обхванете и неприятелите наравно с приятелите. Разширявайте своя кръг на състрадание, докато не почувствате, че всички същества по света са утешени и изцелени от нежността на вашата любов.

Заменете щастие и любов за страдание и болка

Започнете тонглен практиката като се отпуснете и центрирате. Върнете се в себе си, приберете се в настоящия момент. За да започнете тази практика, за миг се озарете от мисълта за абсолютния бодхичита така, както го разбирате. Чисто присъствие в себе си. Взрете се в небето и осъзнайте празнотата. Всичко е празно като сън. Но не е като празна стая, а като искрящ слънчев ден и слънцето изпълва всички пространства. Пробудете се за чистото присъствие и се разтворете в сияйната празнота на момента. Отворете се за безкрайния, безграничен простор, сами смаяни от пълната буднота. Насладете се на това естествено величествено съвършенство, нещата са такива, каквито са.

Носете се по движещото се дихание

В медитацията тонглен следите дишането си. Носите се с вдишването, носите се с издишването. Съсредоточете се. Следвайте вдишването си; следвайте издишването и. Вдишайте през носа и издишайте през устата. Вдишайте и издишайте отново. Приемете  вдишването и пуснете издишването. Не се стискайте; всичко приемете навътре и всичко издишайте навън. Нека се стича, нека си отива. Защо да задържаме? Както дишате, визуализирайте, че вдишвате тъмнина като смог. Засмучете я като гигантска прахосмукачка. Но вие не се задръствате от тъмния смог. Задържате дъха за момент и оставяте всичко да се разтвори. Всичко се разтваря в просторната, чиста яснота на бодхичита. После издишвате, като визуализирате целия този смог излизащ от вас като поток от искряща светлина. Вие издишвате сияние като слънчева светлина и прохладен пролетен ветрец.

Медитирайте върху вътрешното отдаване и приемане, като започнете приемането от себе си

Практиката започва, като вдишвате собствените си конфликтни емоции, собствената си отрицателна карма и собствените си трудности. Миг на трансформация и… после издишвате, като визуализирате цялото това негативно изхвърляне в дихателен поток на щастие и радост. Продължете да вдишвате и издишвате – носете се с дъха си, вече съчувствайки проблемите на света. Вдишвайте цялата тъмнина, болести и нешастие.

Вдишайте: «Нека всички трудности, съмнения и страхове по света се абсорбират в чистата природа на моето съзнание.» Издишайте: «Нека всички същества получат цялото мое щастие, вяра и безстрашие.»

Целебно отношение

Каквото мислим, такова ставаме. Медитацията тонглен се прави с надежда за изцеление на отношението ни и възстановяването на целостта му, както и за изцеляването на бедите на света. Тя ни помага да сме адекватно присъстващи в трудни ситуации и да внасяме повече просветлени принципи в ежедневния живот без излишна реактивност. С практиката тонглен можем да променим цялата атмосфера. Можем да отслабим и разтворим дуализма между светлина и мрак, добро и лошо, положително и отрицателно, желано и нежелано. Поемаме лошото и отдаваме всичко, което е желано. Правим го като упражнение в щедрост, трансцедентност и необвързаност.

Когато започнете тази практика, може да изпитате затруднения в опитите си да визуализирате как отдавате всичките си придобивки и радости на хора, които не познавате и които не са ви скъпи. Но с времето това ще се промени. Разглеждайки вътрешните си възможности, ще откриете, че имате изобилие и повече положителни ресурси, отколкото сте си представяли. Черпете от безкрайното духовно обилие на своята присъща по рождение състрадателна и мъдра Буда-природа.

АНАПАНАСАТИ – ДА НАБЛЮДАВАШ ДЪХА СИ

Анапанасати е концентриране на ума върху дишането, така че независимо дали вече сте експерти в това или сте се отказали като от загубена кауза, винаги има време за наблюдаване на дъха. Това е възможност за развиване на самади (концентрация) посредством събиране на цялото внимание единствено върху усещането за дишане. Така че на този етап използвайте цялата си ангажираност, да се съсредоточите върху дължината на едно вдишване и върху дължината на едно издишване. И не се опитвайте да го направите за 15 минути, да кажем, защото никога няма да успеете, ако имате точно определено време за съсредоточена концентрация. Затова изпозвайте времето на едно вдишване и издишване.
Успехът зависи от търпението ви, а не от силата на волята, защото умът броди и ние винаги трябва търпеливо да се връщаме на дишането. Когато сме наясно, че умът се отнася, ние отбелязваме този факт. Това може би се случва, защото в началото влагаме твърде много енергия и после не я запазваме, влагаме прекалено усилие, а не запазваме силата му. Затова използваме дължината на вдишването и дължината на издишването с цел да ограничим усилието само за този период от време и в него да задържим вниманието. Вложете усилие в началото на издишването, за да задържите вниманието върху него, докато трае, и после отново го повторете с вдишването. Накрая ще се получи изравняване и когато усилието липсва, де факто ще имаме „самади”.
Отначало изглежда трудно или си мислим, че не можем да го направим, защото не сме свикнали. Повечето умове са обучени да използват асоциативни мисли. Умът се обучава с четеното на книги и други такива занимания, да минава от една дума на друга, да има мисли и концепции, базирани на логика и аргументи. Анапанасати,обаче, е друг тип обучение, където обектът, върху който се концентрираме, е толкова прост, че изобщо не е интересен на интелектуално ниво. Така че въпросът не е в поддържане на интерес към това, а в полагане на усилие и използването на тази природна функция на тялото като предмет на концентрацията. Тялото диша независимо дали осъзнаваме това или не. Това не е като пранаяма, където развиваме сила чрез дишане, тук развиваме самади – концентрация – и осъзнатост чрез наблюдаване на дишането, нормалното дишане, каквото е сега. Както с всяко друго нещо, така и с това трябва да се упражняваме, за да можем да го правим. Никой няма проблем с разбирането на теорията, продължитената практика е това, което обезкуражава хората.
Отбележете същото това обезкуражение, което идва от неспособността ви да постигнете желания резултат поради мъчнотията на практиката. Регистрирайте същото това чувство, опознайте го и после го пуснете – let go. Отново се върнете на дъха. Осъзнайте този момент на досадяване или на раздразнение, или на нетърпение, опознайте го, после го пуснете и отново се върнете на дишането.
Из „Осъзнатост: Пътят към безсмъртието“, Аджан Сумейдо

ПРОЗРЕНИЕ В СИТУАЦИИ
Понякога прозрението се надига в най-неочаквани моменти. Това се случи с мен, докато живеех в Уат Па Понг. Североизточната част на Тайланд не е най-красивото или желано място на света с храстовидните си гори и голите равнини. Освен това през топлия сезон става изключително горещо. За всеки Ден на Спазването на предния ден, в най-големия пек на следобяда, трябваше да излизаме и да помитаме листата от алеите. Имаше много площ за метене. Целият следобяд минаваше под жаркото слънце, в пот и замитане на листата на големи купчини със саморъчно изработени метли. Това беше едно от задълженията ни. На мен хич не ми харесваше. Мислех си: „Аз не искам да правя това. Не съм дошъл тук да мета листата от земята. Дошъл съм да стана просветлен, а те ме карат да мета листа. Освен това е горещо, а кожата ми е деликатна. Мога да получа рак на кожата от този горещ климат.”
Стоях така един следобяд, абсолютно нещастен и си мислех: „Какво правя тук? Защо дойдох? Защо стоя тук?” Стоях така, с дългата, груба метла, без капка енергия, изпълнен със съжаление към себе си и мразейки всичко. Тогава се появи Аджан Ча, усмихна ми се и каза: „Уат Па Понг е много страдание, нали?” и отмина. А аз се замислих: „Той защо ми каза това?” и „Всъщност не е толкова лошо.” Накара ме да се замисля: Дали метенето на листа действително е толкова неприятно? Не, не е. По-скоро е нещо неутрално. Метеш си листата и е нито лошо, нито хубаво. Дали потенето е толкова ужасно? Наистина ли е злощастно, унизително преживяване? Наистина ли е толкова зле, колкото се преструвам, че е? Не. Потенето е нещо нормално, съвсем естествено е да се потиш. И аз нямам рак на кожата и хората в Уат Па Понг са много мили. Учителят е много добър и мъдър човек. Монасите се отнасят добре с мен. Миряните идват и ми дават храна, и… От какво всъщност се оплаквам?”
Разсъждавайки върху действителното преживяване от престоя си там, аз си казах: „Добре съм. Хората ме уважават. Отнасят се добре с мен. Обучават ме много приятни хора в много приятна страна. Няма нищо лошо, аз съм кривият. Аз правя проблем, защото не искам да се потя и не искам да мета листа.” Тогава получих много ясно прозрение. Изведнъж забелязах нещо в себе си, което винаги се беше оплаквало и беше много критично и което винаги ме беше възпирало да се отдам напълно на нещо или да се явя доброволец в някаква ситуация.
Друго преживяване, от което поучих, беше обичаят да се мият нозете на старшите монаси, след като те се върнат от просене на милостиня. След като бяха обикаляли босоноги из селото и оризищата, краката им бяха кални. Пред столовата имаше корита за крака. Когато Аджан Ча идваше, всички монаси – може би 20 или 30 – се втурваха да му измият краката. Когато за първи път видях това, си казах: „Аз няма да направя това – не и аз!” На другия ден, когато 30 монаха се втурнаха навън, за да посрещнат Аджан Ча и да му измият краката, аз си помислих: „Що за глупаво нещо – 30 монаси да мият краката на един мъж. Аз няма да го правя.” На по-следващия ден реакцията стана още по-агресивна…. 30 монаха се втурнаха навън да измият краката на Аджан Ча и… „Това наистина ме ядосва, писна ми вече! Това е най-глупавото нещо, което съм виждал – 30 души да мият краката на един човек! Той сигурно си мисли, че го заслужава – така укрепва егото си. Сигурно има огромно его, толкова хора да му мият краката. Аз никога няма да го направя!”
Бях започнал да развивам силна реакция, свръхреация. Седях там и се чувствах нещастен и гневен. Гледах монасите и си мислех: „Всичките ми изглеждат глупави. Не знам какво правя тук.”
Но после започнах да слушам и си казах: „Това е много неприятна рамка на ума. Има ли за какво да се разстройвам? Те не са карали мен да го правя. Всичко е наред. Няма нищо лошо 30 души да мият краката на един. Не е аморално или лошо поведение, може дори да им носи наслада. Може би го искат – може би е добре да се прави това… Може би и аз трябва да го правя!” На другата сутрин 31 монаха се втурнаха навън да мият краката на Аджан Ча. Вече нямаше проблем. Почувствах се много добре: онова, гадното нещо в мен, беше спряло.
Ние можем да размишляваме върху нещата, които надигат у нас негодувание и гняв. Наистина ли има нещо лошо в тях, или е нещо, за което ние създаваме дукка? Тогава започваме да разбираме проблемите, които създаваме в живота си и в живота на хората около нас.
Когато имаме осъзнатост (внимание), ние сме готови да понесем целокупността на живота; с вълнението и скуката, с надеждата и отчаянието, с удоволствието и болката, с обаянието и оттегчението, с началото и края, с раждането и смъртта. Готови сме да приемем целостта на всичкото в ума си, а не просто да бъдем погълнати в приятното, подтискайки неприятното. Процесът на прозрението е отиването в дукка, виждането на дукка, признаването на дукка и разпознаването на дукка във всичките й форми. Тогава вие преставате просто да реагирате по навик на удовлетворяването или подтискането. И заради това можете повече да понесете страданието, можете да сте по-търпеливи с него.
Тези учения не са извън нашето преживяване. Те са отражения на нашия действителен опит, а не сложни интелектуални теми. Затова положете усилия в развиването, а не в засядането в коловоза. Колко пъти трябва да се чувствате виновни заради аборта си или заради грешките, които сте правили в миналото? Трябва ли да прекарвате цялото време от живота си в „повръщане” на нещата, които са ви се случили и да се отдавате на безкрайни разсъждения и анализи? Някои хора превръщат себе си в такива сложни личности. Ако само се отдавате на спомени, представи и мнения, винаги ще останете затънали в света и никога няма да минете отвъд него.
Можете да оставите този товар, ако сте готови вещо да използвате ученията. Кажете си: „Вече няма да бъда уловен в това. Отказвам да участвам в тази игра. Няма да се предам на това настроение.” Започнете да се поставяте в позиция на знаене: „Аз знам тази дукка. Има дукка.” Много е важно да вземете решението да идете там, където е страданието и после да пребивавате с него. Само чрез такова изследване и конфронтиране на страданието, човек може да се надява, че ще стигне до страхотното прозрение: „Това страдание е разбрано.”
Това са трите аспекта на Първата Благородна Истина. Това е формулата, която трябва да използваме и прилагаме при разглеждането на живота си. Винаги, когато изпитате страдание, първо го констатирайте: „Има страдание.”, после „То трябва да бъде разбрано.” И накрая: „То е разбрано.” Това разбиране за дукка е прозрението в Първата Благородна Истина.

УДОВОЛСТВИЕ И НЕУДОВОЛСТВИЕ

Нека изследваме: Докъде ни доведе това хедонистично дирене на удоволствие като цел само по себе си? То продължава вече няколко десетилетия, но дали като резултат човечеството е станало по-щастливо? Като че ли в наши дни са ни дадени правото и свободата да правим каквото искаме с наркотици, секс, пътувания и т.н. – всичко минава, всичко е позволено, нищо не е забранено. Трябва да направите нещо наистина противно, нещо насилствено, за да бъдете отлъчени от обществото. Но дали възможността да следваме собствените си импулси ни е направила по-щастливи или по-спокойни и доволни? Всъщност тя ни прави много егоистични; ние не мислим как действията ни ще се отразят на другите. Мислим само за себе си; аз и моето щастие, моята свобода и моите права. И аз се превръщам в ужасно неудобство, източник на голямо раздразнение, яд и нещастие за хората около мен. Ако мисля, че мога да правя каквото искам или да казвам каквото ми се прище, дори да е на чужд гръб, тогава аз съм човек, който е просто неудобство за обществото.
Когато се надигне чувството на „каквото аз искам” и „каквото аз смятам, че трябва или не трябва” и искаме да се насладим на всички удоволствия на живота, неизбежно се разстройваме, защото животът е толкова безнадежден и всичко е толкова погрешно. Животът ни запраща в различни състояния на страх и желание. И дори когато получим всичко, което искаме, ще мислим, че нещо липсва, че нещо все още е непълно. Така че дори когато животът е най-прекрасен, пак го има това чувство на страдание – за нещо, което още не е направено, преследва ни някакво съмнение или страх.
Например аз винаги съм обичал хубавата природа. Веднъж, по време на семинар, който водех в Швейцария, ме заведоха на една прекрасна планина и забелязах едно неотклонно чувство на терзание в ума си от толкова много хубост и този безкраен поток от красиви гледки. Имах едно чувство на желание да уловя всичко, непрекъснато да бъда нащрек, за да погълна с очите си всичко. Беше много изтощително! Това е било дукка, нали?
Забелязвам, че ако правя нещата неосъзнато, без внимание, дори нещо толкова безвредно като гледането на красиви планини – ако аз все се пресягам, за да се уловя за нещо, това винаги носи неприятно чувство. Дукка. Ако искате да уловите нещо красиво, защото не искате да се разделите с него, това е страдание.
Изпадането в нежелани ситуации също е страдание. Например аз никога не съм обичал да пътувам с метрото в Лондон. Все се оплаквах: „Не искам да слизам в метрото с тези ужасни плакати и непривлекателни станции. Не искам да се тъпча в тези малки мотриси под земята.” Беше изключително неприятно преживяване. Но после се вслушах в този оплакващ се, мърморещ глас – страданието от нежеланието да съм с нещо неприятно. Тогава, осмислил това, спрях да вдигам врява, за да мога пак да съм с неприятното и некрасивото, но без страдам от тях. Осъзнах, че просто така стоят нещата и няма проблем. Не е нужно да правим проблеми – било то защото сме в неприветливото метро или гледаме красивата природа. Нещата са такива, каквито са, и ние можем да ги разпознаем и схванем в техните променящи се форми, без да се улавяме за тях. Да се уловим означава да искаме да се хванем за нещо, което харесваме; да искаме да се отървем от нещо, което не харесваме, или да искаме да получим нещо, което нямаме.
Можем много да страдаме и заради други хора. Спомням си, че в Тайланд имах много негативни мисли съм един от монасите. Направеше ли нещо, си казвах: „Той не биваше да прави така.” Кажеше ли нещо, аз пак: „Той не биваше да казва това!” Навсякъде разнасях този монах в ума си. Дори да отидех другаде, пак си мислех за него; възприятието за него се надигаше и се появяваха същите реакции: „Помниш или когато той каза това и направи онова?” и „Той не биваше да казва онова и не трябваше да прави онова.”
Веднъж намерил учител като Аджан Ча, аз исках той да е съвършен. Мислех си: „О, той е прекрасен учител. Прекрасен!” Но тогава той правеше нещо, което ме разстройваше, и аз си казвах: „Но аз не искам той да прави неща, които ме разстройват, защото ми се иска да мисля за него като за прекрасен.” Все едно казвах: „Аджан Ча, непрекъснато бъди прекрасен за мен. Никога не прави нещо, което ще вкара някаква отрицателна мисълв ума ми.” Така че дори когато намерите някого, когото много уважавате и обичате, пак ще го има страданието от привързването. Неизбежно е той да направи или каже нещо, което няма да харесате или одобрите, това ще ви причини съмнение и вие ще страдате.
Веднъж няколко американски монаси дойдоха в Уат Па Понг, нашия манастир в Североизточен Тайланд. Те бяха много критични и сякаш виждаха само нередните неща. Те не мислеха, че Аджан Ча е особено добър учител и не харесаха манастира. Усетих надигането на голям гняв и омраза, защото те критикуваха нещо, което обичах. Изпитах негодувание: „Като не ви харесва, се махайте. Той е най-добрият учител на света и ако вие не виждате това, просто се махайте!” Такъв тип привръзване – обич или отдаденост, е страдание, защото ако нещото или човека, когото обичате, бъдат критикувани, ще изпитате гняв и негодувание.

ИЗСЛЕДВАНЕ НА СТРАДАНИЕТО

Насърчавам ви да се опитате да разберете дукка; да огледате и приемете своето страдание. Опитайте се да го разберете, когато изпитвате физическа болка, отчаяние или терзание, или омраза и ненавист – каквато и форма да приеме, каквото и качество да има, каквото и да е по сила. Това учение не означава, че за да достигнете просветление трябва да сте дълбоко и абсолютно нещастни. Не е нужно да ви отнемат всичко или да ви подложат на мъчения. То означава да сте способни да погледнете страданието, дори да е слабо чувство на недоволство, и да го разберете.
Лесно е да намерим изкупителна жертва за проблемите си. „Ако майка ми действително ме обичаше, ако всички около мен бяха истински мъдри и напълно посветени в осигуряването на съвършената среда за мен, тогава нямаше да имам емоционалните проблеми, които имам сега.” Това е много глупаво! И все пак има много хора, които така гледат на света, смятайки, че са объркани и нещастни, защото животът не е бил честен с тях. Но с тази формула на първата Благородна Истина, дори да сме имали един наистина нещастен живот, това, което гледаме, не е страданието, идващо отвън, а това, което създаваме около него в собствените си умове. Това е пробуждането в човека – пробуждане за Истината за страданието. И тя е Благородна, защото вече не обвинява страданието, което изпитваме от другите. В този смисъл будисткият подход е уникален спрямо другите религии, защото ударението е върху изхода от страданието чрез мъдрост и свобода от всички заблуди, а не постигането на някакво блажено състояние на единение с Безкрайното.
Аз не казвам, че другите никога не са източникът на раздразнението и яда ни, но това, към което сочим с това учение е нашата собствена реакция към живота. Ако някой е гаден към вас или умишлено и злонамерено се опитва да ви причини страдание, и вие мислите, че този човек ви кара да страдате, още не сте разбрали Първата Благородна Истина. Дори той да ви изтръгва ноктите или да ви прави други ужасни неща, докато мислите, че страдате заради този човек, не сте разбрали Първата Благородна Истина. Да разберем страданието е ясно да видим, че то е нашата реакция към човека, който ни изтръгва ноктите. „Мразя те.” – това е страданието. Самото изтръгване на ноктите е болезнено, но страданието включва „Мразя те” и „Как можеш да ми причиняваш това” и „Никога няма да ти простя.”
Както и да е, не чакайте някой да ви изтръгне ноктите, за да практикувате с Първата Благородна Истина. Изпробвайте я с малки неща, с някой, който е нетактичен или груб, или ви пренебрегва. Ако страдате, защото този човек ви е нагрубил или засегнал по някакъв начин, можете да работите с това. Има много моменти в ежедневието, когато можем да бъдем наранени или разстроени. Можем да се разгневим или раздразним дори само от начина, по който някой върви или изглежда. Поне аз мога. Понякога можете да забележите как сте изпитали неприязън само от начина, по който някой върви или защото не прави нещо, а би трябвало – такива неща могат много да ни разстроят или разгневят. Човекът не ви е наранил, нито ви е направил нещо, не ви е изтръгнал ноктите, но вие пак страдате. Ако не можете да разгледате страданието в тези прости случаи, никога няма да сте достатъчно храбри да го направите, когато някой действително ви вади ноктите!
Ние работим с малките неудовлетворения в обичайностите на живота. Разглеждаме начина, по който можем да бъдем наранени или обидени, или раздразнени и ядосани от съседите, от хората, с които живеем, от г-жа Татчър, от това как стоят нещата или от самите себе си. Ние знаем, че страданието трябва да бъде разбрано. Практикуваме, като наблюдаваме страданието като обект и разбираме: „Това е страдание.” Така имаме проникновено разбиране за страданието.

Първата Благородна Истина със своите три аспекта е: „Има страдание, дукка. Дукка трябва да бъде разбрана. Дукка е разбрана.”
Това е много практично учение, защото е изразено в проста формула, която лесно се помни и е приложима за всичко, което можете да изпитате или помислите относно минало, настояще или бъдеще.

Страданието или дукка е общата спойка, която всички споделяме. Всеки навсякъде страда. Човешките същества са страдали в миналото, в древна Индия; страдат в съвременна Великобритания и в бъдеще пак ще страдат… Какво е общото между нас и кралица Елизабет? Страданието. А с проститутката на Чарниг Крос какво ни обединява? Страданието. То включва всички нива – от най-привилегированите човешки същества до най-отчаяните и онеправданите и всички между тях. Всеки навсякъде страда. Това е връзка помежду ни, нещо, което всички разбираме.
Когато говорим за нашето човешко страдание, това изважда нашите състрадателни нагласи. Но когато говорим за нашето мнение, за това какво аз мисля и какво вие мислите за политиката и религията, тогава можем да стигнем до войни.

Спомням си, че гледах един филм в Лондон, преди 10 години. Той се опитваше да представи руснаците като човешки същества – майки с бебета, бащи, които водят децата си на пикник… По това време това представяне на руския народ беше необичайно, защото основната пропаганда на Запада ги изкарваше титанични чудовища или хладнокръвни, влечугоподобни хора – никой не ги беше възприемал като човешки същества. Ако искате да убивате хора, трябва да ги изкарате такива; не можете спокойно да убиете някого, ако осъзнавате, че и той страда като вас. Трябва да го мислите за безсърдечен, аморален, безполезен и лош и че е по-добре да се отървем от него. Трябва да го мислите за зъл и че е добре да се отървем от злото. С това отношение, човек може да се чувства оправдан като пуска бомби или стреля с картечница. Но ако имаме предвид нашата обща спойка на страдание, това ни прави крайно неспособни на подобни неща.
Първата Благородна Истина не е мрачно метафизично твърдение, което гласи, че всичко е страдание. Забележете, че има разлика между метафизична доктрина, в която изказвате твърдение за Абсолюта и една Благородна Истина, която е разсъждение. Благородната Истина е истина, върху която се разсъждава. Не е абсолютна. Не е Абсолюта. Тук хората на Запад се объркват, защото тълкуват тази Благородна Истина като метафизична истина на будизма – а тя никога не била такава.
Можете да видите, че Първата Благородна Истина не е абсолютно твърдение, защото имаме Четвъртата Благородна Истина, която е пътят на не-страдание. Не можеш да имаш абсолютно страдание и после да имаш изход от него, нали? Няма логика. И въпреки това има хора, които се позовават на Първата Благородна Истина и казват, че Буда е учил, че всичко е страдание.
Думата дукка на Пали означава „неспособен да задоволи” или „неспособен да понесе или издържи каквото и да е.”: вечнопроменящ се, неспособен истински да ни изпълни или направи щастливи. Чувственият свят е такъв, една вибрация в природата. Всъщност щеше да е ужасно, ако намирахме удовлетворение в сензорния свят, защото тогава нямаше да търсим отвъд него; щяхме да си седим вързани за него. Все едно, като се пробудим за тази дукка, започваме да намираме изход, така че да не сме непрекъснато в капана на сензорното съзнание.

Четирите Благородни Истини са: има страдание; има причина или произход на страданието; има преустановяванена страданието; и има път за излизане от страданието, който е Осморния Път. Всяка от тези Истини има три аспекта, така че общо правят дванадесет прозрения. В Теравада, арахант, достигналият съвършенство, е този, който ясно е видял Четирите Благородни Истини с техните три аспекта и 12 прозрения. „Арахант” означава човешко същество, което разбира истината; прилага се основно за учението на Четирите Благородни Истини.

За Първата Благородна Истина, „Има страдание” е първото прозрение. Какво е това прозрение? Не е нужно да го превръщаме в нищо помпозно. Просто е приемане на факта: „Има страдание.” Това е основно прозрение. Невежият човек казва: „Аз страдам. Не искам да страдам. Медитирам и ходя на семинари, за да се отърва от страданието, но още страдам, а не искам… Как да се отърва от страданието? Какво мога да направя?” Но това не е Първата Благородна Истина. Тя не е „Аз страдам и искам това да спре.” Прозрението е „Има страдание.”.

Наблюдавате болката или терзанието не от перспективата „Това е мое”, а като отразяване – „Има го това страдание, тази дукка.” То идва от рефлектиращата позиция на „Буда, който наблюдава Дамма.” Прозрението е просто установяване, че има страдание без то да става лично. Това установяване е едно важно прозрение – да наблюдавате менталното терзание или физическата болка и да ги виждате като дукка, а не като лично нещастие – просто да ги възприемате като дукка и да не реагирате по обичаен начин.

Второто прозрение на Първата Благородна Истина е: „Страданието трябва да бъде разбрано.” Второто прозрение или аспект на всяка една от Благородните Истини съдържа думата „трябва”: „Трябва да бъде разбрано.” Второто прозрение тогава е, че дукка трябва да бъде разбрана. Човек трябва да разбере дукка, а не просто да се опитва да се отърве от нея.

На Пали „разбиране” означава приемане на страданието, а не реагиране. При всяка форма на страдание – физическа или ментална – обикновено ние просто реагираме, но с разбирането можем да наблюдаваме страданието, наистина да го приемем и обгърнем. Това е вторият аспект – „Трябва да разберем страданието.”

Третият аспект на първата Благородна Истина е „Страданието е разбрано.” Когато сте практикували със страданието – наблюдавали сте го, приемали сте го, опознали сте го и сте го оставили да бъде такова каквото е – тогава идва третият аспект „Страданието е разбрано”, или „Дукка е разбрана.”

Това е моделът за трите аспекта на всяка Благородна Истина. Имаме твърдението, после предписанието и после резултатът от практикуването. Това може да се види с Пали термини – париатти, патипатти и пативеда. Париатти е теорията или твърдението, „Има страдание.” Патипатти е практиката – действителното приложение; и пативеда е резултатът от тази практика. Това наричаме рефлективен модел – развивате ума си в много рефлективна посока. Буда-умът е е рефлективен ум, който знае нещата такива, каквито са.

Ние използваме тези Четири Благородни Истини за нашето развитие. Прилагаме ги за обичайните неща в нашия живот, за обичайните привързаности и обсесии на ума. С тези истини можем да изследваме привързаностите, за да стигнем до прозренията. Чрез Третата Благородна Истина можем да постигнем спиране, край на страданието и да практикуваме Осемкратния Път, докато стигнем до разбиране. Когато Осемкратния път е напълно развит, човек става арахант. Макар да звучи сложно – четири истини, три аспекта, дванадесет прозрения – всъщност е съвсем просто. Това е инструмент, който ни помага да разберем страданието и не-страданието.

В будисткия свят вече няма много будисти, които практикуват Четирите Благородни Истини. Дори в Тайланд. Хората казват: „О, да, Четирите Благородни Истини – това е за начинаещи.” И може да използват всякакви випассана техники, и да се вманиачат по 16-те фази, преди да стигнат до Благородните Истини. За мен е много плашещо, че в будисткия свят това действително проникновено учение се отхвърля като примитивен будизъм: „Това е за малки деца, за начинаещи. Курсът за напреднали е…” Хорат асе хвърлят в сложни теории и идеи, забравяйки най-проникновеното учение.

Четирите Благородни Истини са размисъл за цял живот. Не е въпрос да постигнете Четирите Благородни Истини, трите аспекта и 12-те фази и да станете арахант за един семинар – и после да минете на нещо за напреднали. Четирите Благородни Истини не са така лесни. Те изискват непрекъснато отношение на бдителност и осигуряват контекст за едно доживотно изследване.

Из „Четирите Благородни Истини“, Ajahn Sumedho

Четирите Благородни Истини

Дига Никая/ D.16. Така бе казано от Буда, Просветления: Чрез неразбиране и неосъзнаване на четири неща, аз, ученици, също като вас, трябваше да бродя толкова дълго през този цикъл от прераждания. И кои са тези четири неща? Те са:

Благородната Истина за Страданието (дукка)

Благородната Истина за Произхода на Страданието (дукка-самудая)

Благородната Истина за Спирането на Страданието (дукка-нирода)

Благородната Истина за Пътя, който води до Спирането на Страданието (дукка-нирода-гамини-патипада).

Самюта Никая/ S.LVІ.11 Докато абсолютното истинско познание и прозрение относно тези Четири Благородни Истини не ми стана напълно ясно, аз не бях сигурен, че съм получил върховно Просветление, което е ненадминато в целия свят с неговите небесни същества, зли духове и богове, сред всички аскети и свещеници, небесни създания и човеци. Но щом абсолютното истинно познание и прозрение относно тези Четири Истини ми стана съвършено ясно, у мен се надигна увереността, че съм получил върховно Просветление.

Маджхима Никая/ M.26 И аз открих тази проникновена истина, толкова трудна за възприемане, трудна за разбиране, успокояваща и възвишена, която не може да се получи посредством размисъл и е видима само за мъдрия.

Но светът е даден на удоволствието, наслаждава се на удоволствието, омагьосан е от него. Трудно такива създания ще разберат закона за условността, Зависимото Възникване (патичасамупада) на всичко; непонятен ще остане за тях и краят на всички формации, отказът от всеки пласт прераждане, отмирането на желанието, безпристрастието, изчезването, Нибана.

Но има същества, чиито очи съвсем малко са покрити с прах: те ще разберат истината.

Петте Предписания:

След формулата за Тройното Убежище следва приемането на Петте Морални Предписания (панча-сила). Тяхното спазване е минималният стандарт, нужен за формирането на основата за достоен живот и по-нататъшен прогрес към Избавление.

1. Панатипата верамани-сиккхападам самадиями: Обещавам да спазвам предписанието за въздържание от убиване на живи същества.
2. Адинадана верамани-сиккхападам самадиями: Обещавам да спазвам предписанието за въздържание от вземането на неща, които не са дадени.
3. Камесу мичхчачара верамани-сиккхападам самадиями: Обещавам да спазвам предписанието за въздържане от сексуално разточителство.
4. Мусавада верамани сиккхападам самадиями: Обещавам да спазвам предписанието за въздържане от измамна реч.
5. Сурангерая-мая-памадаттхана верамани-сиккхападам самадиями: Обещавам да спазвам предписанието за въздържание от интоксикиращи напитки и лекарства, причиняващи непредпазливост.

Тройното Убежище: Буда, Дамма и Санга са наречени „Трите скъпоценности” (ти-ратана) заради несравнимата си чистота и бидейки най-скъпото на един будист в света. Тези „Три Скъпоценности“ сформират „Тройното Убежище” (ти-сарана) на будиста в думите, с които той оповестява или потвърждава приемането им като водещи в живота и ума си.

Пали формулата за Убежището още е същата от времето на Буда:

Будам саранам гаччами

Дамам саранам гаччами

Сангам саранам гаччами

Отивам за убежище при Буда

Отивам за убежище при Дамма

Отивам за убежище при Санга

Чрез простия акт на изричане на формулата три пъти човек обявява себе си за будист. (При второто и третото повтаряне думата Дутиямпи или Татиямпи – за втори/трети път, се добавят пред всяко изречение.)

Из „Словото на Буда“, Нянатилока