ПРЕКОСЯВАНЕ НА ПОТОПИТЕ

Един начин да говорим за транцедентност, освобождение или както възприемате духовната пътека е използването на метафората „прекосяване на потопите”. Интересът към дълбоката промяна се провокира от чувството, че си заливан от събития, от чувството, че си потопен и дори се давиш в тревоги, задължения, напрежение. Това са „потопите”. И прекосяването им е преминаването през всичко това, за да намериш твърда почва. Нужна е малко работа, малко умение, но можем да го направим.

И така: потопите. Нашето преживяване е сблъскване и сливане на външни и вътрешни потоци от събития. Осъзнаването на нещо външно активира момент на разпознаване какво е това нещо – музикално изпълнение, стар приятел, познат вкус – заедно със степен на интерес, удоволствие или тревога, които могат да бъдат по-нататъшни катализатори за действие: да идем по-наблизо, да започнем да говорим, да преровим паметта си за още информация по въпроса. Това вътрешно преживяване нормално занимава вниманието ни до степен на задръстване, когато умовете ни добавят раздуващо количество вътрешна дейност към текущата външна информация. Умът има творчески потенциал, но това не винаги е щастливо преживяване. Понякога вътрешната дейност на анализ, теоретизиране, спомени, изследване, търсене на препратки, вземане на решения и самооценка може да достигне огромни размери. Тогава преживяването на претоварване се развива в изтощение или натиск върху живота ни, който убива спокойствието и радостта и води ума или до временна забрава посредством пиене, наркотици и развлечения, или до необходимостта от терапия, за да се справяме с ежедневието. Това е загубата на баланс, която преживяваме като заливане или давене. Проблемът не е в света или в някакъв наш хроничен дисбаланс, просто не е установена точната връзка.

От друга страна, може да сме имали преживяване на будна неподвижност, в която грижите на деня и всички тривиални вътрешни занимания са спирали или са замирали. Може да е било в присъствието на някое природно чудо или в храм, или под нощното небе, където за момент сме се почувствали възнесени. Само за минути може би нормалното ни усещане за това кои сме, усещането, базирано на движението и тревогите от цялата тази ментална дейност, е отпаднало и е било заменено от чувство за по-дълбоко дихание или дълбочина, или за сливане с вселената. В такова преживяване светът около нас се променя в място на красота или духовно присъствие. Може би сме облекли преживяването в езика на конкретна религия или сме го изтълкували като божествено откровение. Може да е дало тласък на серия по-нататъшни действия. Или може да сме осъзнали, че има и други състояния на съзнанието, освен това, което наричаме обичайно, и че нормалното аз, което преживяваме, всъщност не е фиксирано или абсолютна идентичност. За момент, без да създаваме или отхвърляме нищо, сме преживели промяна както в себе си, така и в света около нас.

Ако имаме метод за преживяване на такива промени и редовно спиране на тривиалностите, можем да изследваме това чувство на спиране и да разберем, че категорично не е нихилистично – не е забрава, а вибрираща, изпълнена с живот неподвижност. Сякаш умът сам се е нагънал и смачкал и сега се разгръща. Скритото неспокойство и напрежението, които едва сме забелязвали, защото са били толкова нормални, са спрели и с тях нормалното ни чувство за това какво сме ние и света се е променило към по-добро. Това „разгръщане” към едно по-широко и дълбоко самоусещане наричаме „трансцедентност”. Ние се променяме и с нас се променя нашия видим свят. На езика на предишната метафора, изплуваме от потопите.

Дамма: По-скоро начин, отколкото техника

Методологиите за трансцендентност са различни: медитация, молитва, набожност, йога, пост, дори психотропни наркотици. В края на краищата, най-полезни ще са тези, които могат да се интегрират в ежедневието с минимална зависимост от външни обстоятелства ли вътрешна идеология. Тогава методът ще е приложим за по-широк кръг от хора и няма да се превръща в източник на допълнително стресираща ментална дейност. Такава е духовната подредба, която Будата нарекъл „Дамма” (Дхарма – Санскр.), и която той описал като: „Пряко достъпна, необвързана със специални събития и моменти, окуражаваща интерес и широта на мисленето (а не вяра), задълбочаваща, осъществима пряко от човека посредством мъдрост (а не индуцирана от другиго). Дамма поддържа и е поддържана от практики като внимателно, рефлективно мислене, култивирана на добрина и състрадание към себе си и другите, успокояване на ума в медитация и постигане на трансцедентно разбиране за феномените, които формират и пораждат менталните ни дейности. Всички тези практики трябва да се разглеждат в светлината на Дамма – гледане на резултатите, а не придържане към някакви догматични становища.

От гледна точка на Дамма – ако умът е изцелен, укрепен и успокоен, ако вече не сме помитани и отнасяни от идеи, съмнения, планове, съжаления, сръдни и фобии – тогава можем да прекосим потопите и, ако използваме будистката метафора, да минем на „Другия Бряг”. Каквато и да е аналогията, подобна тренсцедентност означава, че нито генерираме стрес, нито сме уловени в стресови обстоятелства. Според най-обикновеното обобщение за Даммата на Буда тя представя Четирите Благородни Истини относно страданието и стреса – или дукка (думата има серия значения – от терзание до неудовлетвореност). Тези Истини представят стреса и страданието като неизбежно произтичащи от нашето човешко състояние, но като нещо, което има причина. И тази причина може да бъде елиминирана. И има Път на практики, които водят до елиминирането на този стрес.
Като всяко разгръщане, елиминирането на стреса изисква обгрижване. За да се улесни това, учението на Будата окуражава към постоянно укрепване, лекуване и пречистване на менталната дейност. За целта той е представил теми и инструкции, често пъти на групи (като „петте духовни качества” или „седемте фактора на Просветлението”) Кулминацията им е в медитативни Дамма практики, зависещи от спокоен и уединен контекст, който да подкрепя изследването на ума отблизо. Ако това беше единственият сценарий за духовна подредба на Дамма, щеше да ограничи случаите, при които подобна Дамма може да се практикува, и да стесни смисъла на Дамма до набор от медитативни техники. Но когато разглеждаме как Будата определил Дамма и широко очертал освобождението по отношение на разбиране и път за излизане от страданието и стреса, и ние трябва да използваме по-широк фокус като по-обща основа за Дамма – такава, каквато да отговаря на контекстите и енергиите на нашия активен живот. Съответно, наборът от инструкции, наречени „парами”, или „парамита”, е станал първостепенен в своята полезност и ежедневна приложимост. Изразите „парами”, или „парамита”, носят смисли като „напредвания”, или „съвършенства”, и се отнасят до култивирането на полезни и вещи намерения и действия през деня.

Ежедневни съвършенства

Причината да се формира този набор няколко години след умирането на Будата се дължала на факта, че будисти започнали да ръзсъждават защо на света се появил този човек, който превишавал всички други по дълбочина и обхват на мъдростта си. Много от учениците му развили качества, проявени и от Будата, и също преминали на Другия Бряг, но никой не доближил Будата по отношение на дълбочина, всеобхватност и многостранност в представянето на Дамма. И, за разлика от своите ученици, той реализирал Пътя без учител. Хората си рекли, че този уникален човек трябва да е наследил огромен запас от сили и добродетели в процеса на много животи. Били създадени истории и легенди, за да опишат този процес, в който Бъдещият Буда (Бодисатта, или Бодхисатва) развил парамите като основа за своето бъдещо Просветление. (или Пробуждане). Различните школи избрали различни качества за парами, но в школата, която щяла да бъде наречена Теравада, били определени десет. Теравада използва езика пали, като ги нарича парами, докато другите школи използват класическия санскрит и съответно ги наричат „парамита”. Десетте парами са:

Щедрост – Дана
Морал – Сила
Отречение – Некамма
Различаване или Мъдрост – Паня
Енергия – Вирия
Търпение – Канти
Истинност – Сача
Решителност – Адиттана
Доброта – Метта
Самообладание – Упека

Тези парами формират набор от теми, които до ден днешен се използват в традицията Теравада. Те дават темплейт за енергиите и деятелностите на ума, които не са допълнителни към другите неща, които трябва да правим, а обхващат говоренето ни, работата ни, отношенията и общуването ни с другите, моментите ни на лична интроспекция, вземането ни на решения и формирането на посоките на живота. Ние практикуваме моралност, търпение и всички други парами, докато работим или си гледаме децата, или стоим в задръстване. И защо не? Когато сте в задръстване, можете или да се ядосате и притесните, или да практикувате търпение. Кое ще ви извади от стреса? Схващате картината. Парамите извеждат духовната практика в области от живота ни, в които се объркваме, обекти сме на социален натиск и често пъти сме повлияни от стреса или стресиращи предположения. Даващи една алтернативна ориентация на ума в потока на ежедневните събития, „съвършенствата” могат да дерайлират обструктивните вътрешни дейности и да оставят ума чист. Култивирането на парамите означава да изведем живота си от потопите.

Четирите потопа

Думата „потоп” говори сама за себе си: заливащото, помитащо чувство, което идва, когато сме засмукани от стреса и страданието. В будистките текстове думата понякога се изполва в широкия смисъл – умът, завладян от скръб, ридания и отчаяние в една всепоглъщаща дукка или екзистенционалната дукка от потопа на старостта, болестта и смъртта. В отделни случаи за потопи се говори по отношение на петте пречки, които спъват ума – сетивната жажда, злонамереността, тъпотата и апатията, неспокойната тревожност и съмнението. Медитаторите знаят как всяка една от тях може да затрудни ума в осъществяването на яснотата и умиротворението, към които се стремят.
В най-специфичната си употреба потопите (ога) се отнасят до четирите течения, наричани още „изливания” (асава), които текат под бълбукащия поток на менталната активност. Там те остават невидими, но насочват посоката на този поток. Звучи зловещо, нали? Ако известно време поседите в тишина, без конкретно занимание, ще забележите, че умът започва да броди… към това и онова… към неща, които планирате или трябва да направите, към спомени какво сте правили – добро или лошо, или какво е правено на вас… към идеи и неща, които бихте искали да имате. На моменти можете да се уловите, че повторно изживявате фрагменти от историята си или участвате в сцена, с която трябва да се справите. И заедно с това идват преценките и мненията какво е трябвало вие да направите или другия човек. Всичко това има определена реалност, макар и базирана на оскъдни наблюдения. И при все това, това е потокът на менталната активност, който поглъща вниманието ни и информира действията ни – надига се нежелан и изглежда неудържим. Ако имаме някакъв контрол, той е нищожен, и потокът е толкова обичаен, че е трудно да си представим как ще се възприемаме без него. Всъщност единственото заключение, което този поток представя, докато ни подмята в минало и бъдеще, желания и проблеми, е подразбирането, че това неконтролируемо бродене (самсара) всъщност сме самите ние.

Но ние можем да го изследваме, и това загатва, че известно отдръпване от самсара е възможно. И следователно можем да забележим четирите течения (потопа), които е посочил Будата. Това ще ни даде удобна позиция да скочим или да останем извън потока на ментална активност. Четирите потопа са: потопът на чувствеността, потопът на ставането/изграждането, потопът на мненията и потопът на невежеството.

Потопите на чувствеността и ставането/изграждането

Първият потоп, който ще разгледаме, е течението, което придружава сетивата с емоционални впечатления за желаност или интерес. Това е потопът на чувствеността (камога), поток, под чийто транс сетивните обекти предлагат приятни гледки, звуци, вкусове, аромати и докосвания. С малко опитност и обмислено внимание можем да забележим, че никой от тези обекти – веднъж видян, чут и т.н. – всъщност не ни докарва чувството, което това течение ни обещава, освен за съвсем кратко. Но в нежните и пулсиращи вълни на този потоп обектите на сетивата изглеждат неустоими, очарователни и пораждащи истинско удовлетворение. Но очевидната истина в живота ни е, че не изпадаме в блаженство и дори не сме доволни за дълго от който и да е сетивен контакт. Това се случва ежедневно и при повече късмет е просто добре. Понякога е приятно за малко, понякога не е приятно. Но приятното, веднъж установило се, става нормално… и после отегчително, и желанието за нови източници на удоволствие излиза на преден план. Но ние не получаваме нищо от това, защото изтича през съзнанието ни като вода през юмруците ни. Сетивният входящ сигнал със своето удоволствие и неудоволствие отминава. И толкова. Това е то. Защо да го превръщаме в нещо повече? Щяхме да сме го разбрали още на тригодишна възраст, ако я нямаше хипнотичната сила на чувствения потоп. Но в този транс ние приемаме, че нямаме алтернативи.

На второ място идва потопът, наречен „ставане” (бавога). Това е потопът, който носи времето и идентичността. Когато погледнете преживяването директно, е очевидно, че всичко, което сме или имаме, се случва сега. Спомените ни се случват сега и резултатите от това, в което сме участвали, стават сега. Нашите проектирани сценарии за бъдещето се случват сега и нашите действия, чиито последици може да се появят в бъдещето, се случват сега. Още повече, нашето осъзнаване за това състояние на нещата, чувствата и реакциите ни – се случват сега. И въпреки това, в ума ни има течение, което създава една осезаема идентичност, която е била, е и ще бъде. По повърхността му се носят тревоги и очаквания за това какъв ще бъда, носталгия и съжаления за това какъв съм бил. Може да се оформи и самоувереност: „Щом съм бил това, заслужавам да стана онова.” Или в негативен вариант: „Аз никога не съм бил такъв, така че никога няма да стана от онези.” В този потоп има много драма и страдание, и стрес – толкова много, че пропускаме да се запитаме: „Кой е този персонаж?” Щом като имам единствено картини на това, което съм бил, и истории за това, което мога да бъда или ще бъда, мога ли да съм наясно кой съм аз сега? Когато зададем този въпрос и отдадем цялото си внимание на настоящето – във фокуса, който със сигурност ни дава най-ясно и стабилно впечатление кои сме – откриваме, че образите се разпадат като отражение в река, което мушкаме с пръст. И с разпадането на тези образи цялата тежест, отчаяната нужда или всепоглъщащото безпокойство внезапно потъват без следа. Има едно тършуване, едно зацапване на вниманието, промяна в енергията и сме оставени пипнешком във вълните. Магията на потопа на ставането не действа в настоящето. Затова го изследваме – защото чрез изследване изплуваме от него.

Но също както при потопа на чувствеността, е много трудно да останете извън него. Силата на тези потопи се базира на факта, че за обичайното ниво на съзнание и на света има конкретни сетивни обекти, има време и идентичност и те са важни. Да, те наистина са важни. Но е невъзможно да отделите гледките, звуците и останалите сетивни сигнали от транса на тяхната асолютна желаност, за да ги възприемете такива, каквито са. За целта трябва да подходим към сетивния свят с мъдрост и истинност. Трябва да забележим, че непрестанно тече, че е в непрекъсната промяна и че чувствата и менталните състояния, които поражда, също се променят. Забележите ли това, сънят на чувствеността няма да се надигне; можете да сте във, но не от сетивния свят – и това ви помага да се справите с него с вещина. Изучаваме сетивния свят, за да го спасим от потопа на нашия транс и докато правим това, развиваме парами като мъдрост, истинност, морал и отречение.
Почти същото е в сила за бавога. Нашите действия имат своите ефекти. Ако действате злонамерено и мамите, ставате злонамерен измамник. Действайте със състрадание и ще станете великодушен, с голямо сърце. Ние явно „ставаме” резултатите от от нашите предишни действия; имаме наследство и потенциал за бъдещето. Но когато изучаваме ставането по-отблизо, можем да забележим, че каквото е станало – а именно, умственото състояние в настоящето – това е то. Може да е добро или лошо умствено състояние, но то не е идентичност. Ако беше идентичност, щяхте да сте в това умствено състояние от раждането до смъртта си; нямаше да има възможност за промяна или развитие, или упадък. Добрите и мъдрите хора понякога също си изпускат нервите, а жестоките хора могат да имат слабост към кучето си или да преразгледат поведението си и да се поправят. Сега можем да отстъпим от това течение на предполагаемия аз, който сме, и представата за света, която проектира. И можем да кажем: „Не! Придържането към това генерира страдание. Или ме повлича надолу, или ме прави закоравял и нехаен.” Осъзнавайки накъде ни влачи този потоп и кои изглеждаме в него, можем да отстъпим извън него за достатъчно дълго, така че да изберем алтернативна посока. Капацитетът да направим това отново зависи от подводното течение на парамите.

С две думи, ставането не може да се прескочи, но може да бъде осъзнато, овладяно и насочено. Правилно насочен, този поток на причинността може да отведе ума към осъществяването на парами в медитативното умение на Просветления ум. Тук легендата за родилия се на този свят Буда след дълго култивиране на десетте съвършенства има потвърдим пръстен от истина. Самата дума „Буда” означава „безкрайна мъдрост” и тя се надига от едно непрестанно култивиране на предразположенията, нагласите и намеренията, които конституират парамите. Те носят своя най-сладък плод в медитацията, но корените им са в ежедневната мъдрост, която изважда ума от потопите.

Потопите на мненията и невежеството

Има още два потопа: на мненията (дитога) и на невежеството (авиджога). „Мненията” се отнасят до инстинкта ни да се вкопчваме в схващания, становища и догми, за да се сдобием с позиция. Те могат да са всичко от „Будизмът е най-хубавата религия” до „Либералната партия е честна и справедлива и мисли за доброто на нацията”. И от „Жените са безнадеждни шофьори” до „Нашата нация е извор на истина и хармония в един жесток свят”. Или едно мнение може да е много по-лично: „Аз съм Телец и това означава, че ще се разбирам добре със Скорпион.” Такива широкоскроени обобщения формират лесна база за решения, лоялности и становища за света. В историята обществата са приемали мнения като: „Има вещици, които си общуват с дявола и носят болести по посевите и мор по градовете.” Или са приемали становището, че евреите са зараза и трябва да се унищожат; или че комунистите са проникнали в обществения живот ан САЩ и ще превземат страната. И тези мнения, базирани на чувство за чистота, праведност или дори Божествена воля са оправдавали убийства и жестокости, омраза и загуба на свободата. И ние можем да се ужасяваме от подобни събития до такава степен, че да останем слепи за факта, че всички сме подвласти на потопа на мненията. „Джоузеф е идиот, на който не бива да се позволява да кара кола.” „Остави децата да правят каквото искат и ще си имаш грижи.” И т.н. Дори „Аз никога не приемам политически и религиозни становища, защото всичко е въздух под налягане.” – това пак е просто мнение.

Има няколко очевидни характеристики на потопа на мненията. Едната е, че поставя живота в абстрактното, че сумира хората в групи и създава „нещо”, от което можем да се дистанцираме. От тази перспектива умът може да формира спретнати разделения: между мен и другите. Съответно потопът на мненията изолира; и по-издайнически, тегли разделителна граница, през която не преминават уговорки или емпатия, а понякога дори и етически стандарти. Веднъж решил, че вие сте идиот, на когото не бива да се позволява да шофира, аз няма да обсъждам с вас защо мисля така (но мога да ви го изкрещя в лицето). И ако смятам, че по рождение сте некадърен, вероятно няма да ви предложа да ви обуча. В случаите, когато мненията са поставили етикети като „зло”, „прокълнато” или „маловажно”, това не само не подлежи на уговорки и проверка на фактите, но може да доведе до най-хладнокръвни действия, причиняващи смърт, унижение и наказание. В Европа през 16 век животните били заклеймени, че не изпитват удоволствие или болка, и горенето на клади на живи котки, събирани в чували, било смятано за забавление. И така нататък. Придобиването на мнения и становища застрашава емпатията и етиката.

Друга характеристика на потопа на мненията е, че дава на човек позиция, чието високомерие понякога заглушава разума и самия инстинкт за живот. Християнската секта „Портите Небесни” през 20 век толкова трескаво вярвала, че на опашката на Халеевата комета има Божи космически кораб, че вярващите извършили самоубийство, за да се качат на борда му. Преди това майки в Иран с радост изпращали синовете си в минните полета като мъченици във войната срещу Ирак, запленени от схващането, че така децата им ще отидат в Рая. Това са все примери за крайности. Но забележете, когато ви залее това чувство за отстояване на убежденията ви, как енергията протича или се излива през сърцето ви и в главата, и заличава алтернативните начини за възприемане на нещата. Изчакайте следващата семейна кавга и забележете колко онеправдани и прави, и категорични се чувствате. Потопът на мненията подсилва егото и захранва потопа на идентичността и ставането.

Този потоп трудно се засича, защото мненията са реперите, които имаме за реалността и действията си. Всички ние използваме абстракции, за да дефинираме нещата спрямо определена перспектива. Има една степен на удобство да говорим за белгийците или режисьорите, или за монасите-картузианци, но именно в сляпото привързване към тези концепции като абсолютни дефиниции, се надига потопът на мненията. Ако имаме сляпо придържане, дори мнение като „всички мнения са проблем” създава проблем, защото заклеймява всяко твърдение като невярно – и тогава какво може да се каже за каквото и да е било?
Не. Именно придържането към някакво мнение, а не самото мнение, е основният проблем. Потопът на мненията е тази интоксикация и привързване, това безконечно ментално действие, което отцепва вярващите в мнения от „останалите размирници”.

Лекът, който се препоръчва, е да отбележите едно мнение като изходна точка от която изследвате или влизате в диалог с другите. Правейки това, ние осъзнаваме, че имаме лично становище и то не може да бъде избегнато. Това вече е пробив, защото заблудата, която поддържа потопа е, че всеки индивид може да има всеобхватна гледна точка – докато самият акт на придържане към някаква гледна точка веднага откъсва наблюдателя от критичното изследване. Разпознаването но субективността може да доведе до признаването, че „моята” позиция всъщност не е моя, а е обусловена от информацията, която съм получил и преживяването ми, и съответно подлежи на преразглеждане и корекция.

Тогава: „Аз мисля, че си ужасен шофьор, защото те видях да буташ колчето на портата и чух, че никога не даваш мигач, когато ще завиваш, и Сюзън каза, че е била ужасена от скоростта ти, когато си я карал до града.” Ако практикувам истинност, поне ще призная, че повечето ми информация е от втора ръка и че съм бил ядосан, задето трябва да оправям портата. И ако се стремя към самообладание, ще съм склонен да преразгледам становището си и дори да го отхвърля. И тогава може би частичната истина (защото ти все пак си бутнал портата) ще ни накара да погледнем как сме предразположени да правим такива неща – и взаимно да разгледаме шофьорските си умения и стандарти. Така преодоляваме чувството на разделение и се установява една специфична доброта.

Тези потопи на чувствеността, ставането и мненията се носят от най-основния поток, този на невежеството. Невежеството е силата, която подкопава нашето директно изследване на преживяването. Под негово влияние, ако изобщо забележим проблемите, които тези потопи повдигат, можем да ги припишем на пробиви в културата или религията, или на човешката природа, и или ще махаме пръст в неодобрение, или ще свиваме рамене в смирение. С други думи можем да възприемем песимистични схващания – но тази стратегия не влияе на потопите. Подходът, който Будата окуражавал, бил да виждаме потопите такива, каквито са – феномени, без да им приписваме идентичност, култура или религия. Но Будата не проповядвал пасивното им приемане. Той дал темплейта на Четирите Благородни Истини, който можем да приложим върху нашето преживяване под формата на въпроси. Можем да се запитаме: „Дали страданието и стресът за мен или другите са свързани с това преживяване?” „Какъв ментален фактор причини това?” „Има ли вътрешна промяна, незабавна психологическа крачка, която да спре тази причина?” „Кой процес ще ми даде необходимото за поддържането на тази промяна в гледната точка?” Четирите Благородни Истини са изходът от невежеството, пътят на трансцедентното. Но за да можем да прилагаме тези подходи, трябва насочваме намеренията на ума в тази посока; затова развиваме парами – те изграждат един храм, от чиято позиция можем да изследваме потопите.

Из „Парами – начини за прекосяване на потопите”, Аджан Сучито

Аджан Сумейдо 3, 4 и 5 Дамма беседи в „Амаравати“, 2006, с български субтитри

АНАПАНАСАТИ – ДА НАБЛЮДАВАШ ДЪХА СИ

Анапанасати е концентриране на ума върху дишането, така че независимо дали вече сте
експерти в това или сте се отказали като от загубена кауза, винаги има време за
наблюдаване на дъха. Това е възможност за развиване на самади (концентрация)
посредством събиране на цялото внимание единствено върху усещането за дишане.
Така че на този етап използвайте цялата си ангажираност, да се съсредоточите върху
дължината на едно вдишване и върху дължината на едно издишване. И не се опитвайте
да го направите за 15 минути, да кажем, защото никога няма да успеете, ако имате
точно определено време за съсредоточена концентрация. Затова използвайте времето на
едно вдишване и издишване.
Успехът зависи от търпението ви, а не от силата на волята, защото умът броди и ние
винаги трябва търпеливо да се връщаме на дишането. Когато сме наясно, че умът се
отнася, ние отбелязваме този факт. Това може би се случва, защото в началото влагаме
твърде много енергия и после не я запазваме, влагаме прекалено усилие, а не запазваме
силата му. Затова използваме дължината на вдишването и дължината на издишването с
цел да ограничим усилието само за този период от време и в него да задържим
вниманието. Вложете усилие в началото на издишването, за да задържите вниманието
върху него, докато трае, и после отново го повторете с вдишването. Накрая ще се
получи изравняване и когато усилието липсва, де факто ще имаме „самади”.
Отначало изглежда трудно или си мислим, че не можем да го направим, защото не сме
свикнали. Повечето умове са обучени да използват асоциативни мисли. Умът се
обучава с четеното на книги и други такива занимания, да минава от една дума на
друга, да има мисли и концепции, базирани на логика и аргументи. Анапанасати, обаче,
е друг тип обучение, където обектът, върху който се концентрираме, е толкова прост,
че изобщо не е интересен на интелектуално ниво. Така че въпросът не е в поддържане
на интерес към това, а в полагане на усилие и използването на тази природна функция
на тялото като предмет на концентрацията. Тялото диша независимо дали осъзнаваме
това или не. Това не е като пранаяма, където развиваме сила чрез дишане, тук
развиваме самади – концентрация – и осъзнатост чрез наблюдаване на дишането,
нормалното дишане, каквото е сега. Както с всяко друго нещо, така и с това трябва да
се упражняваме, за да можем да го правим. Никой няма проблем с разбирането на
теорията, продължителната практика е това, което обезкуражава хората.
Отбележете същото това обезкуражение, което идва от неспособността ви да
постигнете желания резултат поради мъчнотията на практиката. Регистрирайте същото
това чувство, опознайте го и после го пуснете – let go. Отново се върнете на дъха.
Осъзнайте този момент на досадяване или на раздразнение, или на нетърпение,
опознайте го, после го пуснете и отново се върнете на дишането.

Пълния текст на краткото книжно тяло с инструкции за медитация можете да изтеглите от тук.

Аджан Сумейдо 2 от 5 Дамма беседи в „Амаравати“, 2006, с български субтитри

Аджан Сумейдо 1 от 5 Дамма беседи в „Амаравати“, 2006, с български субтитри

„Две хубави очи. Душата на дете

В две хубави очи; – музика – лъчи.

Не искат и не обещават те…”

Kalinchok, Central Region, Nepal © SIRISH BC

Сутрин е. Кафето още е недоизпито. Поразчепкала съм хороскопа си – частично недоволна от себе си, че все още се интересувам от бъдеще и звезди. Задачите за деня са начертани, но някак нежелаеща да се хвърлям в морето на битието, отварям безцелно „Фейсбук” и в нюсфида виждам прекрасните очи на деца от страницата „Очите на децата по света”.  Взирам се в тях, в опърпаните дрешки на някои, в сериозния поглед на други, малко мръсни, малко сополиви… Очите греят, това е животът. Гледам ги и си мисля – под едно небе ли сме родени? Под едни звезди ли са родени с децата ми? С какво имам повече право аз да мисля за бъдещето си? По-бяла ли съм от тях? Не, не е раса, си мисля… Но защо бъдещето на моите деца да е по-безоблачно, по-лесно, по-сбъдващо мечтите от тяхното? И дали е? Гледам усмихнатите им лица, греещите очи – толкова са щастливи. Ако те там, където са, в условията, в които живеят, могат да са толкова усмихнати, какво право имам аз да недоволствам от каквото и да е било? Какво да искам? За какво ми е? Всъщност знам какво искам, поне в този момент, сега. Искам най-прекрасното бъдеще за тези деца, искам да станат големи и добри хора със същата топлина в очите. Отварям книгата с напяванията (Pali Chanting). Искам да отправя молитва. Да, сърцето ми се моли…  като това на Яворов. Метта!

Нека бъдат способни и добросъвестни,

Честни и нежни в речта си,

Скромни и не високомерни,

Доволни и лесно задоволяващи се,

Необременени с обязаности и умерени в исканията си.

Умиротворени и спокойни, и мъдри и вещи,

Не горди и взискателни по нрав.

Да не правят и най-малкото нещо,

Което мъдрецът по-късно да порицае.

Пожелание: В радост и безопасност,

Нека на всички същества им бъде леко.

Каквито и живи същества да са,

Било то слаби или силни, без изключения,

Големи или могъщи, средни, ниски или дребни,

Видени и невидени,

Живеещи наблизо и надалеч,

Родени и неродени,

Нека на всички същества им бъде леко.

Нека никое не мами друго,

Нито да презира някое в каквото и да е състояние.

Нека никое от гняв или злонамереност

Не пожелава злото на друго.

Както майка защитава с живота си

Своето дете, своето единствено дете,

Така с необятно сърце

Нека всякой милее за всички живи същества,

Да излъчва добрина към целия свят,

Да я пръска нагоре към небето и надолу в дълбините,

Навън и в безкрая,

Свободен от омраза и злонамереност.

В стоеж, вървеж, седеж или лежешком,

Свободен от сънливост,

Всякой да поддържа тази осъзнатост.

Това е казано, че е върховно пребиваване.

Без вкопчване във фиксирани виждания,

Този с чисто сърце, с яснота на взора,

Свободен от всички сетивни желания,

Вече не се ражда на този свят.

Думите на Будата за метта (или любящата добрина), Каранияметта Сута. Тук можете да я чуете и на пали:

Благородната истина за пътя, който води до преустановяването на страданието

Двете крайности и Средния Път

Да се предаде на отдаването на Сетивното Удоволствие, на първичното, елементарното, вулгарното, нечестивото, неблаготворното; или да се отдаде на Себе-изтезанието, на болезненото, нечестивото, неблаготворното: и двете крайности Съвършено Просветления избягвал и намерил Средния Път, който прави човек да вижда и знае, който води до умиротворение, разграничаване, просветление, Нибана.     SS.LVI. 11 

ОСМОРНИЯТ ПЪТ

Това е Благородния Осморен Път, пътят, който води до преустановяване на страданието, а именно:

ІІІ. Мъдрост (Паня – Panna):

1. Правилно Разбиране (Самма-дитти – Samma-ditthi)

2. Правилна Мисъл (Самма санкапа – Samma-sankappa);

І. Морал (Сила – Sila):

3. Правилна Реч (Самма вача – Samma-vaca)

4. Правилно Действие (Самма камманта – Samma-kammanta)

5. Правилно Препитание (Самма аджива – Samma-ajiva)

ІІ. Концентрация (Самади – Samadhi):

6. Правилно Усилие (Самма вайама – Samma-vayama)

7.Правилна Осъзнатост (Самма-сати – Samma-sati)

8. Правилна Концентрация (Самма-самади – Samma-samadhi)

Това е Средния Път, който Съвършено Просветления открил, който прави човек да вижда и знае, който води до умиротворение, до разграничаване, до просветление, до Нибана.

Благородния Осморен Път (Ария-атангикамагга)

Фигуративният израз „Път” понякога погрешно се разбира като прилагане на отделните фактори по отделно, един след друг по реда, в който са дадени. В такъв случай Правилното Разбиране, т.е. пълното проникване за Истината, би трябвало да се осъществи първо, преди човек да мисли да развива Правилна Мисъл или да практикува Правилна Реч и т.н. Но в действителност трите фактора (3-5), които формират Морала (Сила), трябва първо те да се усъвършенстват; след това човек може да се отдаде на систематично трениране на ума с практикуване на другите три фактора (6-8), които формират Концентрацията (Самади); само след тази подготовка човешкият ум и характер ще са в състояние да достигнат до съвършенството на първите два фактора (1-2), които формират Мъдростта (Паня).

Но още от началото се изисква някакъв първоначален минимум на Правилно Разбиране, защото е необходимо известно разбиране на фактите за страданието, което да осигури убедителни причини и подтик за старателно практикуване на Пътя. Известно количество Правилно Разбиране е необходимо и в помощ на другите фактори по Пътя за интелигентно и ефективно изпълнение на техните индивидуални функции в общата задача за освобождението.

По тази причина и за да се наблегне на важността на този фактор, на Правилното Разбиране е отредено първо място в Благородни Осморен Път.

Това първоначално разбиране на Даммата постепенно трябва да се развива с помощта на другите фактори от Пътя, докато достигне до най-висшата яснота на Проникновение (випасана), която е непосредствено условие за влизане в Четирите Степени на Светостта и за постигане на Нибана.

Следователно Правилното Разбиране е начало и кулминация на Благородния Осморен Път.

Свободен от болка и изтезание е този път, свободен от стенания и страдание; той и съвършеният път.                                                                                                                  M. 139

Истина е, няма друг път като този за очистване на проникновението. Ако следвате този път, ще сложите край на страданието.                                                                                                 Dhp. 274-75

Но всеки трябва да се бори за себе си, Съвършените само са посочили пътя.        Dhp. 276

Надайте ухо тогава, защото Безсмъртието е намерено. Разкривам, излагам ви Истината. Както ви е разкривам, така действайте! И тази върховна цел на светия живот, заради която синове от добри семейства напускат домовете си, за да станат бездомни, нея съвсем не след дълго, още в този живот, ще познаете сами, ще осъществите и ще направите своя.                         M. 26

Из „Словото на Будата“, Нянатилока

СТОЙ С ДЪХА СИ

В първата публикация за нашето тихо време заедно насочихме вниманието си към звуците и тишината между тях. Сега ще увеличим пространството от тишина и ще се спуснем в него, фокусирани върху дъха. Всяко вдишване е ново начало, всяко издишване пълно, цялостно пускане…

„Седейки в медитация и успокоявайки ума, не е нужно да мислите прекалено. Фокусирайте се върху ума, върху нищо друго. Не го оставяйте да се стрелка наляво или надясно, напред или назад, нагоре или надолу. Единственото ни задължение сега е да практикуваме осъзнатост върху дишането. Но първо фиксирайте вниманието си върху главата и се спуснете надолу, по тялото, до пръстите на краката, и после обратно до темето. Прокарайте осъзнатостта си през тялото, като наблюдавате с мъдрост. Правим това, за да имаме първоначално усещане за състоянието на тялото. След което започнете медитация, като имате предвид, че единствената ви задача е да наблюдавате вдишванията и издишванията. Не насилвайте дишането да е по-дълбоко или по-плитко от нормалното, оставете го да продължи с лекота. Не оказвайте натиск върху дъха, оставате го да е ритмичен, пускайте го с всяко вдишване и всяко издишване.

По време на медитацията няма нужда да обръщате внимание на това, което се надига в ума. Каквито и мисли или настроенията да изникнат, каквито и чувства или усещания се появят, вие просто ги пуснете. Не е важно дали мислите са добри или лоши. Не е необходимо да правите нещо с тях, пуснете ги да отминат и върнете вниманието си върху дъха. Ясно осъзнавайте влизането му и излизането му по един отпуснат начин. Не се тревожете, че дишането е дълбоко или плитко. Просто го наблюдавайте, без да се опитвате да го контролирате или потискате.  С други думи, не се привързвайте към нищо. Позволете на дишането да си продължи така и умът ще се успокои. Постепенно ще уталожи всички неща и ще влезе в покой, дишането ще става все по-плитко и по-плитко и накрая почти няма да го усещате. И тялото, и умът ще се почувстват леки и енергизирани. Ще е останало само едно съсредоточено знаене. Може да се каже, че умът се е променил и е достигнал състояние на покой.”

Аджан Ча

Въпроси за размисъл:

Можете ли да се видите, че дишате, без нарочно да вдишвате и издишвате?

Можем ли да почувстваме дъха? Какво е усещането от дъха в ноздрите?

Следваща медитация – Да наблюдаваш дъха си

САМО ЕДНО ДИХАНИЕ

Тази сутрин разговарях с Почитаемия Субато и той ми сподели, че така и не е развил анапанасати – осъзнатост върху дишането. Аз го попитах: „А можеш ли да проследиш едно вдишване?” Той отвърна: „О, да.” „А можеш ли да проследиш едно издишване?” И той отвърна: „Да.” „Е, това е!” – рекох аз.
Практиката не е нищо повече. Но човек има нагласата да очаква да развие някаква специална способност за навлизане в някакво специално състояние. И понеже не го правим, си мислим, че не го можем.
Но духовният живот минава през отречението, през освобождаването, през пускането, а не през постигането и придобиването. Дори джаните са освобождения, а не постигания. Оставайки все повече и повече неща, пускайки все повече и повече, състоянията на джаните* идват естествено.
(*джана: това са изфинените състояния на съзнанието, които се преживяват по време на медитативна вглъбеност)

Отношението е най-важно. За да практикува анапанасати, човек насочва вниманието си върху едно вдишване, като е осъзнат от началото му до края. Едно вдишване, толкова. И после същото се прилага за издишването. Това е съвършеното постигане на анапанасати. Осъзнатостта само за толкова малко е резултат от концентрацията на ума посредством постоянно внимание върху дъха. От началото до края на вдишването, от началото до края на издишването. Отношението е винаги на пускане (letting go), на непривързване към някакви идеи или чувства, които се надигат, така че винаги сте напълно свежи за следващото вдишване, а после и за следващото издишване. Нищо не пренасяте. Това е път на освобождаване, на оставяне, на пускане, а не на постигане и придобиване.
Опасностите в медитативната практика са навикът да се вкопчваме в неща, да се вкопчваме в състояния; така че концепцията, която е най-полезна, е тази за пускане, а не за придобиване и постигане. Ако днес кажете, че вчера сте имали супер медитация, абсолютно фантастична, такава, за каквато винаги сте мечтали, и днес се опитате да постигнете същото прекрасно преживяване като вчера, но станете по-неспокойни или раздразнителни от всякога – какво е това? Защо не можем да получим каквото искаме? Защото се опитваме да постигнем нещо, което помним, а не работим с нещата, такива, каквито са, както се случват в момента. Правилният подход е този на осъзнатост, на поглед върху начина, по който стоят нещата сега, а не на спомняне на вчера и опити да се достигне състоянието от тогава.
Първата година, когато медитирах, нямах учител. Бях в едно кути* в Нон Кай за около десет месеца и имах всякакви сияйни прозрения. Бидейки сам десет месеца, без да говоря с никого, без да ходя никъде, всичко се беше успокоило и мислех, че съм напълно просветлен човек, арахант. Бях сигурен в това. По-късно разбрах, че не съм.
(*кути – много просто обзаведена дървена колиба, която служи за жилище на монах или монахиня)

Помня, че въпросната година Нон Кай бе застигнат от глад и нямахме много за ядене. Страдах от недохранване и си мислех: „Може би недохранването е отговорът. Дали да не се оставя на пълен глад…” Бях толкова слаб, че ушите ми започнаха да се цепят. Когато заспивах, после трябваше да си отлепям клепачите – залепваха от онези секрети, които ви излизат, когато не сте добре.
Един ден един канадски монах ми донесе три консервни кутии с мляко. В Азия имат едно консервирано подсладено мляко, което е много вкусно. Той ми донесе и нескафе, и манерка с топла вода. Направих си една чаша. Сложих си малко кафе, сипах си от млякото, добавих топла вода и започнах да пия. И направо пощурях. Беше невъобразимо вкусно. За първи път от седмици поемах нещо сладко и стимулиращо. Бидейки толкова недохранен и в такова притъпено апатично състояние, това ми подейства като петрол с високо октаново число – бам! Незабавно изгълтах напитката – не можех да се спра, и успях да изпия и трите кутии с мляко и голяма част от кафето. И умът ми излетя в открития космос, или поне така ми се струваше. И си казах: „Може би това е тайната. Ако мога да накарам някой да ми носи кутии с мляко.”
Когато на следващата година отидох в Уат Па Пон, не спирах да си мисля: „Имах такива прекрасни преживявания в Нон Кай. Имах всички онези удивителни видения и фантастични пространствени преживявания и сияйни прозрения, и тогава сякаш разбирах всичко. И дори си мислех, че съм арахант.” През първата година в Уат Па Пон почти нищо не ми се случи. Непрекъснато се опитвах да направя нещата, които правех в Нон Кай, за да получа онези изживявания. Но след време дори чашите със силно кафе вече не действаха. Не получавах онова оживяване, онези фантастични пикове и сияйни прозрения, които имах през първата година. И след първата Васа* в Уат Па Пон си казах: „Това място не е за мен. Мисля да отида и да се опитам да повторя преживяното в Нон Кай.” И оставих Аджан Ча, и отидох да живея в планината Пупек в провинция Сакорн Накорн.
(*Васа: традиционните тримесечни дъждовни ритрийти, които се правят всяка година в будистките манастири. Като цяло това е време на засилено внимание върху обучението и духовните наставления)

Там, най-сетне, бях на идеалното място. Но за подаянията трябваше да се тръгне, преди да се зазори, и да се слезе от планината, което си беше доста път, след което се чакаха селяните. Те носеха храна и после трябваше обратно да изкатериш планината и да изядеш храната преди дванадесет на обяд. Това си беше сериозен проблем.
Бях с един друг монах, тайландец, и си мислех: „Много е добър.” Бях много впечатлен от него. Но когато бяхме в планината, той искаше аз да го уча на английски – много му се ядосвах и исках да го убия.
Беше район, където имаше много терористи и комунисти – в Североизточен Тайланд. Понякога над нас прелитаха хеликоптери, проверяваха ни. Веднъж дойдоха и ме замъкнаха в провинциалния град, чудеха се дали не съм комунистически шпионин.
После се разболях тежко и трябваше да ме свалят на ръце от планината. Бях притиснах в едно окаяно място от един резервоар, под тънък ламаринен покрив, в горещия сезон, с насекоми, които влизаха и излизаха от всичките ми отверстия. С кошмарна храна. Едва не умрях, като се замисля. Замалко да не оцелея.
Но именно през това време, в малката дупка с горещия ламаринен покрив, настъпи истинската промяна. Бях напълно отчаян, много болен и слаб и напълно депресиран, и умът ми пропадаше в тези адски измерения с ужасната жега и неудобството. Имах чувството, че се варя. Беше като изтезание.
Тогава дойде промяната. Изведнъж просто спрях ума си. Отказах да потъвам в тази негативност и започнах да практикувам анапанасати. Използвах дъха си, за да се концентрирам, и нещата започнаха да се променят много бързо. След това възстанових здравето си и вече беше време за следващата Васа, така че се върнах – бях обещал на Аджан Ча да се върна в Уат Па Пон за Васата – робите ми бяха целите изпокъсани и раздрани. Изглеждах ужасно. Когато Аджан Ча ме видя, избухна в смях. А аз бях толкова радостен, че съм се върнал.
Бях се опитвал да практикувам с желанието за спомените от онези прозрения. Бях забравил какви точно са били прозрения. Бях толкова привързан към идеята за практикуване по аскетичен начин – както през първата година, когато аскетизмът подейства. Тогава недохранването и самотата сякаш ми бяха дали проникновение и през следващите години се опитвах да създам условия, така че отново да получа онези фантастични прозрения.
Но следващите две или три години минаха просто така. Нищо особено не се случи. Шест месеца бях изкарал на онази планина, преди да се върна в Уат Па Пон, и реших да остана тук и да следвам прозренията, които бях получил. Едно от прозрения през първата година беше, че трябва да си намеря учител и да се науча да живея с дисциплината, наложена ми от този учител. И направих именно това. Дадох си сметка, че Аджан Ча е добър учител и имаше добър стандарт за монашеска дисциплина, затова останах при него. Прозренията от онази година бяха верни, но се бях привързал към спомена.
Хората много се привързват към всички тези специални неща, като медитативни ритрийти и курсове, където всичко е под контрол и всичко е организирано, и има пълна тишина. Макар да имате прозрение, рефлективността не винаги присъства, защото човек предполага, че за да има тези прозрения, трябва да има онези условия.
Всъщност прозрението е повече въпрос на живот в прозрение. Не е като да получавате прозрения от време на време, а все повече, докато разглеждате Даммата, всичко става проникновено. Гледате живота проникновено сега, докато ви се случва. В момента, в който помислите, че ви трябват специални условия, без да го осъзнавате, ще си създадете всякакви сложности около практиката.
Така аз развих пускането: да не се занимавам с постигане или добиване на нещо. Реших да осъществявам малки постижения като това да бъда малко по-търпелив, малко по-смирен, малко по-щедър. Реших да развия това, а не да се отклонявам в опити да контролирам или владея околната среда с намерението да достигна някакъв екстаз. Посредством рефлексия стана очевидно, че привързването към прозренията е било проблемът. Прозренията си бяха истински, но имаше привързване към спомена.
Тогава дойде прозрението `да се откажеш, да пуснеш всичките си прозрения. Не се привързваш към тях. Пускаш всички прозрения, които ти идват, пускаш ги да си отидат, иначе стават спомени, а спомените са условия на ума и ако се привържеш към тях, могат да те доведат само до отчаяние.
Във всеки един момент нещата са такива, каквито са. С анапанасати, едно вдишване в този момент протича така. Не е каквото е било вдишването вчера. Не мислите за вчерашното вдишване и за вчерашното издишване, докато правите това сега. Вие сте изцяло с него, такова, каквото е – установете това. Рефлективната способност е основана на установяването на осъзнатостта върху нещата в момента, сега, а не върху някаква идея какво бихте искали да получите и после да се опитвате да го получите тук и сега. Опитът да докарате блаженото чувство от вчера тук и сега означава, че не сте наясно какво е сега. Не сте в сега. Дори с анапанасати, ако практикувате с надеждата да постигнете резултата от вчера, правите невъзможно получаването на какъвто и да е резултат.
Миналата зима Почитаемия Випаси медитираше в светилището и някой издаваше доста разсейващи шумове. Когато говорих с Почитаемия Випаси за това, бях изключително впечатлен, защото той сподели, че първоначално се раздразнил, но после решил, че шумовете ще са част от практиката. Той отворил ума си към медитативната зала с всичко в нея – шумовете, тишината, всичко. Това е мъдрост, нали? Ако шумът е нещо, което можете да спрете – като тропането на вратата от вятъра – идете и я затворете. Ако е нещо, върху което имате контрол, можете да направите това.
Но за по-голямата част от живота нямате контрол. Нямате право да искате всичко да се умълчи за „моята” медитация. Когато има рефлективност, вместо да имате малък ум, който трябва да има пълна тишина и специални условия, имате голям ум, който може да поеме всичко: шумовете, разсейванията, тишината, блаженството, неспокойството, болката. Умът е всеобхващащ, а не специализиращ се върху определено настройване на съзнанието. Тогава развивате пластичност, защото можете да концентрирате ума си.
Именно тук е необходима мъдрост за истинското развитие. Именно чрез мъдрост го развиваме, а не чрез воля или контролиране и манипулиране на средата и условията в нея – като махаме нещата, които не искаме и опитвайки се да се нагласим така, че да последваме желанието за постигане и придобиване.
Желанието е коварно. Когато осъзнаваме, че намерението ни е да постигнем някакво състояние, това е желание, нали? Така че го пускаме. Ако седим тук дори с желанието за постигане на първа джана, разпознаваме, че самото желание ще е нещото, което ще възпрепятства изпълнението. Затова пускаме желанието, което означава не да спрем да правим анапанасати, а да променим отношението си.
Какво можем да направим сега? Да развием осъзнатост върху едно вдишване. Повечето от нас могат това; повечето човешки същества имат достатъчно концентрация да се концентрират от началото на вдишването до края му. Но дори ако концентрацията ви е толкова слаба, че не можете да стигнете до края, няма проблем. Ще стигнете поне до средата. Това е по-добре, отколкото напълно да се откажете или изобщо да не опитате, нали? Защото поне събирате ума си за една секунда и това е началото: приучвате се да събирате ума си около едно нещо като дъха и да го задържате в продължение на едно вдишване, ако не на цяло, то на половин вдишване, или на четвърт, или на колкото, толкова. Поне сте започнали и трябва да се опитвате да развивате ум, който се радва да е способен дори на толкова, а не да се критикувате, че не сте постигнали първа джана или четвърта.
Ако медитацията се превърне в поредното нещо, което трябва да правите, и се чувствате виновни, че не изпълнявате очакванията си, ще започнете да се насилвате без яснотата за това какво правите. Тогава животът става доста печален и потискащ. Но ако приложите това вещо внимание в ежедневния живот, ще намерите голяма част от ежедневието си приятна – което може и да не забележите, ако се оплетете в компулсии и обсесии. Ако действаме с компулсивност, това се превръща в товар, в досадно мелене. И тогава се влачим да правим това, което трябва да правим, по един неосъзнат и негативен начин. Но когато сме сред природата – сред дърветата и в полето, и имаме това време за ритрийт – можем да седим или да вървим; нямаме кой знае какво да правим. Сутрешните напеви, вечерните напеви, могат да са изключително приятни, когато се отворим за тях. Хората ни носят храна. Храненето е нещо прекрасно. Хората ядат осъзнато и мълчаливо. Когато го правим по навик или компулсивно, се протака. И много неща, които сами по себе си са приятни, вече стават неприятни. Не можем да им се наслаждаваме, когато подхождаме с компулсивност, необмислено и с амбиция. Това са движещите сили, които унищожават радостта и чудесата в живота ни.
Задържането на вниманието върху дишането развива осъзнатост, но когато се изгубите в мисли или неспокойство, пак не е проблем. Не се насилвайте. Не бъдете роб, не се наказвайте с камшик, не бъдете зли към себе си. Водете се, насочвайте се, приучвайте се, но не се насилвайте. Нибана е неуловимо реализиране на не-вкопчване. Не можете да се вкарате насила в Нибана.Това е сигурният начин никога да не се получи. Нибана е тук и сега, така че ако насилвате към нея, всъщност се отдалечавате, минавате през нея.
Понякога е особено тежко да изгорим привързаностите в ума си. Светият живот е холокост, пълно изгаряне, изгаряне на аза, на невежеството. Диамантът е символ на чистотата, която излиза от холокоста; нещо, което е минало през такива пламъци, че всичко, което е останало, е чистота. Затова в живота ни тук трябва да я има тази готовност да изгорим себепредставите, самоопределенията, становищата, желанията, неспокойството, алчността, всичко, напълно, така че да не остане друго освен чистота. И тогава, когато има чистота, няма никой, нищо, има я онази „такова-тост”.
Пуснете и нея. Все повече и повече пътят е в простото бъдене тук и сега, в бъдене с нещата, такива, каквито са. Няма къде да се ходи, няма какво да се прави, няма какво да се става, няма какво да се премахва. След холокоста не е останало и невежество. Има чистота, яснота и интелигентност.

Из „Така стоят нещата“, Аджан Сумейдо

Тихо време – запознаване с тишината

Спомням си преди години се запознах с един лечител. Тук няма да разглеждам уменията му, а ще споделя една интересна случка от практиката му. По онова време той инструктираше пациентите си в, да кажем, девет часа вечерта да преустановят каквото правят, да си намерят някое тихо място и просто да седят така около 15 минути до половин час, за което време той осъществяваше някаква енергийна връзка с тях и ги лекуваше от разстояние.

Въпросният случай бил на една баба, на която докторите дали много лоша прогноза – разбирайте 6 месеца. Нашият лечител се заел с нея, провели няколко сеанса, след което бабата си отишла в родния град с горепосочените инструкции за 15 минути „Тихо време” всеки божи ден. Бидейки радетели за истината, трябва да признаем, че лечителят забравил за нея (по негови думи). Какво било удивлението му, когато след година и повече бабата цъфнала жива и здрава на вратата му с кокошка или някакъв свински бут – тук подробностите ми се губят, и рекла: „Аз докога да карам така вечерно време?”

Много време ми трябваше да осмисля какво се е случило, защо бабата е останала жива, когато лечение върху нея не било извършвано.

Невронауката ми даде сносно и най-важното, логично обяснение години по-късно. Първо, центърът на надеждата в мозъка е в непосредствена близост до зоната, която произвежда допамин – невротрансмитерът, отговорен за много функции в тялото ни. Без да навлизам в детайли, ще посоча само, че всички невролептични медикаменти, които се предписват на психично-болни, намаляват производството на допамин с цел подтискане реактивността на ума. Понякога резултатите са драстични – хора пълнеят, отпускат се, стават кататонични, губят яркостта на възприятията си, нарушават се функции на жлези и органи,  умират… И обратното, когато производството на допамин се урегулира и количеството е достатъчно, невротрансмитерът си върши задачите в организма ни.

Бабата е знаела и вярвала, че лечителят работи върху нея и чудото е станало. Но най-вече, в един регулярен час тази жена всяка вечер е правела формално седене, тоест нищо. Амигдала – центърът на стреса в мозъка ни, се е отпускал, и оттам нататък организмът сам се е лекувал. Още за амигдала прочетете тук.

Будата казвал, че учи само за две неща – за страданието и за преустановяването на страданието.  Ако будизмът е път, в него се вплитат три основни пътеки: слушане на беседи за Дамма (Дхарма), медитация – задълбочаване на концентрацията и развиване на мъдра осъзнатост, и функционирането в общност – Санга.

Общността е необходима, защото без контакта с хората не можем да разпознаем собствената си сакая дити – себепредставата или самоопределението си. По време на осъзната медитация бихме могли да разпознаем влакчето на мислите и префучаващите ментални формации, но представата за аза е като рамка. Една пълна идентификация, която може да се разпознае само посредством живия контакт с други, макар и мислещи като нас хора.

С тази разсъждения наум откривам нова рубрика формални медитации онлайн на вече познати ни учители от традицията на Горската Санга. Някъде ще има по-голяма теоретична част, другаде не, като ще включа и контактна форма за фийдбек, която да ни помогне в изграждането на една топла и жива връзка.

NB: Целта ни е не да гоним мислите, а да ги разпознаваме и оставяме да отминат.

Не забравяйте трите характеристики: нетрайност, неудовлетворителност и без-азовост:

Щом нещо възниква в ума ви, щом има поява, значи е нетрайно, значи е делюзия. То има своята синусоида: начало – пик – угасване. Не ставайте част от него, само го наблюдавайте.

Каквато и мисъл да се появи, каквото и да е прозрение – си казвайте „Това не е сигурно.”

Ние не сме нашите мисли. И така…

Да настроим инструмента за осъзнаване…

Тишината е бременна, тя носи плода на чистата осъзнатост. Тя ни е на разположение 24/7. Но за да я чуем, трябва също както правят музикантите в един симфоничен оркестър, да настроим инструмента си за улавянето й.

Настанете се удобно. И се запознайте се с тишината. Ние не чуваме гонг, чуваме звук. Чуваме много звуци и пространството между тях, и тишината във и под звука…

Следваща медитация – Стой с дъха си

МАГА ПУДЖА

Sabbapapassa akaranam

Kusalassa upamasada

Sacitta pariyodapanam

Etam Buddhanasanam

Избягване на всяко зло.
Култивиране на добро.
И пречистване на ума. Това е учението на Будите.

Даммапада, 183

По случай този най-голям будистки празник публикувам откъс от учебника на Почитаемия Ачария Бударакита „Основи на будизма”.

От гледна точка на психологията, е нужно да се знае, че будизмът не формулира психологически теории, какъвто е случая със съвременната материалистическа психология или каквито са случаите с религиозните догми или доктрини, базирани на волята на бог. В този смисъл будизмът може да се опише като наука за ума, в която нещата могат да се оценяват и потвърждават по обективни критерии.

Будистката психология се занимава основно с „действието” досущ като будистката етика. Всички действия се надигат от ума. Добро или лошо действие само отразява добро или лошо състояние на съзнанието (чита). Камма, или действието, е добра или лоша, защото отразява добро или лошо състояние на ума. С други думи, добрата или лошата камма (действие) изразява единствено добро или лошо съзнание (чита).

Будистката психология се занимава с реалностите на ума, или съзнанието, а не с теории или доктрини за ума. И тъй като действието (камма) бликва от ума, камма, и чита са взаимосвързани. Тази отлика трябва ясно да се разбере.

По същия начин камма и прераждането са взаимосвързани – прераждането като пряко следствие или резултат от камма. Въвличайки се във всякакви деятелности, или камми (карми), човек натрупва каммична енергия, на която носител е съзнанието. Както една река носи всякакви неща – отломки, мъртви тела и т.н., както и много ценни неща като злато, сребро, минерали, метали, дървета и т.н., така и умът е носител на каммичните енергии,  благотворни и неблаготворни.

Животът не е нищо друго освен едно пътуване, в което човек трупа и изразходва каммични енергии. В края на живота едно звено от неизразходвана каммична енергия създава едно ново състояние на съществуване. Когато човек умре, тялото вече го няма, но умът продължава да тече на принципа на същия психологически закон, който е действал, докато човекът е бил жив. Тоест, умът функционира по същия начин, както приживе, и когато умре.

Едно състояние на съзнание може да се сравни с вълна в река или море.Течащата вода създава вълни. Надига се вълна, тласната от вятъра, извива гребен и пада, давайки началото на нова вълна. Втората вълна също се надига и пада, давайки начало на вълна след вълна, без да има край.

Едно състояние на съзнание се надига (поражда) в зависимост от предишно съзнание. Достига своя връх и после пада. И от инерцията, създадена от падането, се надига ново съзнание.

Следващото съзнание, обаче, не е същото като първото. И все пак не е напълно различно. Нещо от първото във формата на неизразходвана каммична енергия преминава в него. По същия начин звено от каммична енергия преминава от умиращото съзнание и поражда първото съзнание на новото състояние на съществуване.

Понеже свързва миналото с настоящето, то се нарича прераждащо се съзнание (rebirth-consciosness), което запазва потока на живота. Така камма и прераждането, като причина и следствие, са взаимно зависими.

Когато човек се обучава във випасана медитация и развива проникновение в реалността, той прогресивно „пречиства ума си” от замърсяванията, които пораждат камма.

15 МИНУТИ

Пускам си апликацията на телефона, след 10 секунди звънецът прорязва тишината и звукът постепенно избледнява и си отива… Анича. Таймерът е настроен на 15 минути, толкова мога да открадна от деня. Цялото ми същество иска още, но стоя на 15, защото знам, че толкова всякак мога да отделя. Не очаквам нищо. Естествено имам хиляда и един въпроси към себе си и към света, но не търся отговор, поне не сега – когато съм с дъха си. Сега е моето време за почивка – както казваше един майстор хипнотерапевт. Аджан Ча го нарича „празник на сърцето”, почти същото, нали?

Научих се. Свикнах да нямам нагласа за никакви прозрения по време на медитация. После, когато полека се върна в ежедневието, като по чудо грейват открития в ума ми – вероятно защото още е тъй бистър и спокоен. Ще ги нарека проявления на Даммата.

Този път със сядането пред компютъра видях, че в нета е пусната нова книга на Аджан Ча – не нова, а ново издание. Ще извадя няколко откъса от нея, които някак хармонично се вплетоха в деня ми, даже давайки ми някои отговори.

„Даммата е такава, използва аналогии, за да се вслушате, защото Даммата няма нищо. Има ли цвят? Кръгла ли е? Има ли ъгли? Къса ли е? Няма друг начин да се запознаете с нея, освен чрез сравнения като това. Ако разберете това, ще разберете Даммата.

Не мислете, че Даммата лежи някъде далече от вас. Лежи до вас. Отнася се за вас. Вижте. Сега сте щастливи, сега тъжни, сега сте доволни, сега недоволни; сега сте ядосани на този човек, сега го мразите… Всичко е Дамма.”

Корените

Ние сме като дърво с корени, дънер и ствол. Всяко листо и всеки клон зависят от корените, за да поемат хранителни вещества от почвата и с тях да захранят дървото.

Нашето тяло, плюс думите и делата ни, сетивата ни – зрение, слух, обоняние, вкус и чувство, са като клоните, листата и ствола. Умът е като корените, поемащи вещества и изпращащи ги през ствола към листата и клоните, така че да разцъфнат и да дадат плод.

Колелата на каруцата, следите от каруцата

Цикълът на прераждане е като колело на каруца. Ако дърпа каруцата, без да спира, дирята от него безконечно ще заличава дирята от вола. Колелата на каруцата не са дълги, а кръгли. Можете да кажете, че са дълги, но дължината им е кръгла. Виждаме окръглеността им, но не виждаме дължината. Докато волът дърпа, без да спира, колелата на каруцата безконечно се търкалят.

Един ден волът спира. Уморен е. Изхлузва хомота. Тръгва по своя си път, а каруцата – по нейния си. Колелата на каруцата спират отсамо себе си. Ако дълго време не ги пипате, се разграждат на земя, вода, вятър и огън, връщат се в тревата и пръстта.

Същото е и с хората, които още създават камма: Те не достигат завършек. Хора, които говорят истината, не стигат до завършек. Хора, които имат погрешни убеждения, не достигат завършек.

ЗАЩО Е ТЕЖКО

Когато се надигне страдание, трябва да видите, че това е страдание и да видите откъде се надига. Ще видите ли нещо? Ако гледаме нещата по обичайния начин, няма страдание. Например, докато седим тук, ни е леко. Но в друг момент искаме този плювалник и го вдигаме. Сега нещата стават различни. Различни са от преди, когато не бяхме вдигнали плювалника. Когато вдигнем плювалника, усещаме, че повече тегнем надолу. За това си има причина. Защо ще се чувстваме натежали, ако не е от вдигането на плювалника? Ако не го вдигаме, ни няма нищо. Ако не го вдигаме, се чувстваме леки. Кое е причината и кое резултатът? Само това наблюдавайте и ще разберете. Не е нужно да ходите да учите някъде другаде. Хващането за нещо – това е причината за страданието. Пуснем ли го, няма страдание.

ДА НОСИШ СКАЛА

„Пускането” всъщност означава това: Вдигнали сме тежък камък. Носейки го, усещаме, че ни тежи, но не знаем какво да правим с него и продължаваме да го носим. Щом някой ни каже да го хвърлим, си мислим: „А? Че ако го хвърля, ще остана без нищо.” И продължаваме да си го носим. Не желаем да го хвърлим.

Дори някой да ни каже: „Хайде, хвърли го. Така ще е ти по-добре, ще имаш само полза.” Пак не искаме да го хвърлим, защото се страхуваме, че ще останем без нищо. И продължаваме да го носим, докато отслабнем толкова, че вече просто не можем да го носим. Тогава го пускаме.

Само когато го пуснем, разбираме пускането. Изпитваме лекота. И вътрешно усещаме колко ни е било тежко да носим камъка. Но докато сме го носили, изобщо не сме знаели колко полезно ще ни е пускането.

ПЛЮВАЛНИК

За анатта: С прости думи това означава „не-аз”. Но то зависи от съществуването на чувство за аз; зависи от съществуването на чувство за атта. Затова има анатта. И това е правилната анатта. Когато няма атта, анатта не се появява. Например: Вие нямате този плювалник в къщата си и грижите около него не ви касаят. Дали ще се счупи, дали ще се пукне, дали ще го откраднат – тези неща не мъчат сърцето ви – защото няма причина, няма условие. Как така? Защото в къщата ви няма плювалник.

Ако в къщата ви има плювалник, това чувство за „аз” се надига. И когато плювалникът се счупи, това ви засяга. Когато се изгуби, ви засяга – защото плювалникът вече си има собственик. Това се нарича атта. Това е състоянието му. А относно състоянието на анатта, то означава, че в къщата ви няма плювалник, няма състояние на ума, което трябва да пази плювалника и да го защитава, няма страх, че ще го откраднат крадци. Тези състояния вече ги няма.

Тези неща се наричат феномени на състоянието (сабава-дамма). Има причини и условия, но тях просто ги има, това е.

СЪРЦЕТО САМО СИ Е УЧИТЕЛ

Всичките сме еднакви. Не се различаваме един от друг. И няма присъстващ учител, защото ако ще се будите за Даммата, сърцето трябва да се учи само. Ако не се учи само, колкото и хора да ви учат, то няма да ги чуе, няма да разбере. Самото сърце трябва да е учител.

Не ни е лесно да се видим. Трудно е. Помислете малко върху това. Всички сме правили лоши неща. Сега, когато сме стари, трябва да спрем. Дайте по-леко. С по-малко. То друго няма. Това е всичко, което е. Обърнете умовете си към добродетелтта.

ДА ЗАСАДИШ ПИПЕР

Будата, нашият учител, казвал, че как се развиват нещата, си е тяхна работа. Ако се придържаме към усилията в практиката, не можем да контролираме дали тя ще върви бързо или бавно. Това  е като да засадиш дръвче черен пипер. Дръвчето си знае какво си прави. Ако искаме да расте бързо,трябва да знаем, че това е чиста делюзия. Ако искаме да расте бавно, това пак е чиста делюзия. Само когато го посадим, ще даде плода, който искаме.

Когато засаждаме дръвче черен пипер, задължението ни е да изкопаем дупка, да напоим дръвчето с вода, да го наторим и да му махнем насекомите. Това е. Това зависи от нас, това зависи от нашата убеденост. А дали ще се появи пипер, това си зависи от дървото. Не зависи от нас. Не можем да го дърпаме, за да расте.

ИЗПРАЩАНЕ НА РОДНИНА

Наблюдавайте дъха. Съсредоточете се върху дъха. Съберете ума върху дъха. Бъдете осъзнати за дъха. Не е нужно да сте осъзнати за нищо друго. Изфинвайте осъзнатостта си, докато я почувствате съвсем малка, но изключително будна.

Болките, които са се надигнали, постепенно ще се утишат. Гледаме дъха така, както изпращаме роднина, който ни е бил на гости. Изпращаме го на пристанището или на гарата. Припали ли моторът, лодката отплава. Наблюдаваме я, докато изчезне, и после се прибираме вкъщи.

Наблюдаваме дъха по същия начин. Опознаваме грубото дишане. Опознаваме финото дишане. Докато дишането се изфинва, ние го гледаме как изтънява. Става все по-малко и по-малко, но ние държим ума все по-буден. Наблюдаваме изфинването на дъха, докато вече няма дъх. Остава само осъзнатостта, напълно будна.

БДЕТЕ

Ако се забравяте една минута, сте луди за една минута. Ако осъзнатостта ви се изгуби за две минути, сте луди за две минути. Ако се изгуби за половин ден, сте луди половин ден. Така стоят нещата.

Осъзнатостта означава да имаме нещо наум. Когато правите или казвате нещо, трябва да помните да сте нащрек. Когато правите нещо, бъдете бдителни за това, което правите. Да имате това наум е като да имате неща за продажба в дома си. Вие си пазите нещата, пазите хората, които идват да купуват, пазите и крадците, които идват да крадат. Ако винаги следите за тези неща, ще знаете кой човек за какво идва. Когато стоите така въоръжени – с други думи, нащрек сте, тогава, когато крадците ви видят, няма да посмеят да ви сторят нищо.

Същото е с обектите на ума. Ако сте осъзнати и нащрек, няма да могат да ви сторят нищо. Вие знаете: Един добър обект като този няма завинаги да ви държи в добро настроение. Не е сигурен. Може да изчезне по всяко време. Тогава защо да се хващате за него? „Не харесвам това.”: Не е сигурно. Когато случаят е такъв, обектите просто са безлични и пусти, това е. Учим се по този начин, държим се осъзнати, непрекъснато се гледаме: денем и нощем, по което и да е време.

Можете да изтеглите книгата „In Simple Terms“ на английски от тук.

Апликация за смартфон можете да изтеглите от тук, има версия за айфон и за андроид.

ЗВУКЪТ НА ТИШИНАТА

Като се успокоите, можете да изпитате звука на тишината в ума си. Чувате го като високочестотен, звънтящ звук, който винаги присъства. Просто обичайно не се забелязва. Когато започнете да чувате този звук на тишината, това е белег за празнотата – за мълчанието на ума. Като се концентрирате върху него и се обърнете към него, той може да ви направи много умиротворени, блажени. Медитирайки върху него, оставяте условията на ума да се преустановят, без да ги потискате с друго условие. Иначе просто наслагвате едно условие върху друго.

Този процес се има предвид под правене на „камма”. Например, ако изпитвате гняв, започвате да мислите за нещо друго, за да избягате от гнева. Това е наслагване на едно условие върху друго. Не ви харесва какво се случва тук, затова поглеждате там, бягате. Но ако имате начин да се обърнете от обусловените феномени към необусловените, тогава не се прави камма и обусловените навици могат да избледнеят и да угаснат. Това е като „авариен шлюз” в ума, изход, така че каммичните формации (санкарите) имат изход, начин да отлетят, вместо да се пресъздават.

Един проблем при медитацията е, че много хора я намират за скучна. Хората се отегчават от празнотата. Искат да я запълнят с нещо. Забележете, че дори когато умът е съвсем празен, желанията и навиците още са там и ще дойдат и ще искат да правят нещо интересно. Трябва да сте търпеливи, да сте готови да обърнете глава на скуката и на желанието да правите нещо интересно и да сте доволни от празнотата на звука на тишината. И трябва да сте много непоколебими в обръщането си към него.

Но когато започнете да слушате и разбирате ума по-добре, това е много осъществима възможност за всички ни. След много години на практиката грубите каммични формации започват да избледняват, по-финните също започват да избледняват. Умът става значително по-празен и бистър. Но са нужни много търпение, издръжливост и готовност да се практикува при всякакви условия и да се откажете (да пуснете) и най-ценените си малки навици.

Някой може да вярва, че звукът на тишината е нещо или е постижение. Но не става дума за постигане на нещо, а за мъдра рефлексия на това, което изпитвате. Правилната рефлексия е, че всичко, което идва, отминава; а практиката е знаене на нещата, такива, каквито са.

Не ви давам някаква идентичност – няма нищо, към което да се привържете. Някои хора искат да знаят, като чуят звука на тишината – „това навлизане в потока” ли е? Или „Имаме ли душа?” Толкова сме привързани към концепциите. Всичко, което можем да осмислим е, че искаме да знаем нещо, че искаме да си сложим етикет на „аз”-а.  Ако има съмнение за нещо, съмнението се надига и после следва желание за нещо. Но практиката е тази на пускане (letting go). Придържаме се към това, което е, разпознаваме условията като условия и необусловеното като необусловено. Толкова е просто.

Дори религиозният стремеж се разглежда като условие! Това не означава, че не трябва да се стремите, но означава, че трябва да разпознавате самия стремеж като ограничен. Празнотата също е не-аз. Привързването към идеята за празнотата също е привързване. Пуснете го! Практиката тогава става на извръщане от обусловените феномени – не създавате още неща около вече съществуващите условия. Каквото и да се надигне в съзнанието ви – гняв, алчност или каквото и да е друго – разпознавате, че е там, но не правите нищо. Можете да се обърнете към празнотата на ума – към звука на тишината. Това дава на условия като гнева начин да се преустановят, вие ги пускате да си идат.

Имаме спомени за това какво сме правили в миналото, нали? Те се надигат в съзнанието, когато има условията за тях да се появят. Това е резултатната камма от някакво деяние в миналото, от действия, подчинени на невежество, алчност, омраза и делюзия, и т.н… Когато тази камма узрее в настоящето, човек все още има импулсите на алчност, омраза и заблуда, които се надигат в ума – резултатната камма. И когато им реагираме невежо, първосигнално, когато не сме осъзнати, създаваме още камма.

Двата начина, по които можем да създадем камма, са като я следваме или се опитваме да я премахнем. Когато спрем да го правим, циклите на каммата имат възможност да се преустановят. Резултатната камма, която се е надигнала, има изход, „авариен шлюз” към преустановяването си.

Из „Така стоят нещата“, Аджан Сумейдо