БЯГСТВО ОТ ЦИКЪЛА НА РАЖДАНЕ И СМЪРТ

English: The Bhavacakra (Sanskrit; Devanagari: भवचक्र; Pali: bhavacakka) or Wheel of Becoming is a symbolic representation of continuous existence proces in the form of a circle, used primarily in Tibetan Buddhism. (Photo credit: Wikipedia)

В медитация, както сигурно сте забелязали, започваме с подобен урок – животът ни шамаросва през лицето и казва „Събуди се!” Или започваме да наблюдаваме някакъв модел, повторение. Виждаме се как неотклонно го следваме и си мислим: „Какъв идиот съм! Защо продължавам да го правя?!” Бавно, колкото повече практикуваме с това, можем да улавяме процеса все по-рано и по-рано, виждаме се как се заплитаме, вкопчваме, прилепяме, чувстваме дискомфорта от това и вече знаем да го пуснем. Колкото повече се изфинва осъзнатостта ни, толкова по-често откриваме, че сме започнали да улавяме процеса, където пожелаването се превръща в прилепване или където чувството се превръща в желание. Можем да изпитаме приятно чувство, но да не му позволяваме да се превръща в желаене, или да изпитаме болезнено чувство, но да не го оставяме да се превръща в омраза. Медитирайки върху физическия дискомфорт, можем да видим, че има начин да има болка в тялото, но да не изпитваме страдание от нея. Болката е едно, а страданието, което създаваме около нея – друго. Можем да сме в мир с нея. Има го чувството, но то не поражда желание, жадуване. Също както експериментираме с яденето само на една хапка за един даден момент. Храната може да е превъзходна, но ние не добавяме още, не полудяваме за следващата хапка. Имаме просто „Това е вкусно.” Край. Дотам. По-способни сме да бъдем с това преживяване, защото не препускаме за следващото или не си формираме мнения за него. По този начин разхлабваме процеса. Колкото повече внимаваме върху това, толкова повече поддържаме осъзнатостта – пълната будност – тогава процесът на пожелаване и дука не отпочва. Когато няма загуба на осъзнатост, тогава този поляритет, чувството за аз и другия, не е толкова силно. Чувството за „мен” тук и „света” навън, дори то се разхлабва; не се втърдява. И тогава, като има звук или чувство, усещане или спомен, емоция, всякакъв вид сетивна или ментална импресия, те се възприемат такива, каквито са. Не им се дава живот. Спират. Прекъсвайки веригата на причинност при вкопчването или пожелаването или където чувството се превръща в пожелаване, или дори в самото начало – като не позволяваме на невежеството да се надигне, като поддържаме осъзнатост – тогава причините за дука са премахнати. Ако няма причини, тогава страданието няма да се надигне. „Когато това го няма, онова не се поражда. С преустановяването на това, онова също се преустановява.” Това имаме предвид, когато казваме преустановяването на раждането и смъртта, край на прераждането. Процесът на Обусловеното (Зависимо) Възникване като цяло е известен като бавачака – цикълът или колелото на прераждане. Терминологията „да слезем от колелото” или „преустановяването на раждането и смъртта” описват именно процеса, който току-що очертах. Принципно, това е целта, това представлява теравадинската будистка практика: край на прераждането, да не се родиш отново… Ние се раждаме във всякакви неща. Не само в родилното отделение. Раждането се случва много, много пъти на ден. Можем да го разглеждам на външно, физическо ниво, но по-директно можем да видим отново и отново целия процес на психологическо ниво. Често пъти, когато припяваме Учението на Будата за любящата добрина, хората го намират за много прекрасно, докато не стигнем до последните четири реда:

„Като не се вкопчва във фиксирани разбирания,

този с чистото сърце и яснотата на взора си,

свободен от всички сетивни желания,

вече не се ражда в този свят. „ (SN 152)

Човек лесно се препъва на последния ред. Не знам дали някой от вас е имал това преживяване. Със сигурност, тези, които са обусловени по Северната школа в будизма и Бодхисатва идеалите, ще си помислят: „Чакай малко. Какво е това да не се раждам отново?” А и от цялостната жизнеутвърждаваща философия, която имаме на Запад, особено в Америка, особено в Калифорния: „Ей! Аз нямам нищо против да се преродя. Светът си е добре. Тук ми харесва. Какво му е лошото на света?!” Идеята да не се прераждаш се възприема като желание да умреш. „Ако можеше да спре да ме има. Ако можех да бъда заличен, да не съществувам.” Но това не е правилното разбиране. Всеки от нас е имал поне един-два момента през последните няколко дни, когато умът му е бил най-бистър – тези „най-добри моменти” са когато не се раждаме в нищо. Прераждането е спряло. Умът е буден и има умиротворение, яснота. Няма чувство за аз. Няма време или място – има само „съм”-ност, това-тост, таковатост. Всичко е наред. Ние сме в най-живото си съществуване и животът е най-съвършен. На осезаемо, експериментално ниво „да не си роден” е далече от заличаващото преживяване на нищо или нечувстването на нищо, пълната анестезия. Повече има общо с това напълно да си жив, както и напълно да си неопределен. Това е една будност, която няма форма или място и няма нищо общо с време или индивидуалност. Това може да е трудно за концептуализиране, но когато говорим за „да не се раждаме отново”, говорим за личното, за индивидуалното, за идеята за отделно аз, което не е кристализирало. Когато се опитваме да създадем идея за това кои сме, ние се чудим: „Какво всъщност е личността? Със сигурност, ако не съм прероден, трябва да ида някъде или нещо трябва да се случи. Какво се случва?”

Аджан Амаро, „Будизъм в Орехова Черупка“ (Broad View, Boundless Heart)

„Между стимула и реакцията има пространство, в това пространство е нашата сила да изберем реакцията си. В нашата реакция е нашето израстване и нашата свобода.” Виктор Франкъл

Да поговорим за кармата, или камма на пали, и за факта, че „като действие, камма подкрепя избора”, или всъщност е самият избор, приведен в ход, който води до съответните резултати – випака камма (резултатна карма).

Спомням си когато преди години излезе „Диагностика на кармата” на Лазарев –  че не в един а в три тома! Трябва да призная, че съм разгръщала първия, но не съм ги чела. Има книги, с които просто нямаме никакви симпатии – нито явни, нито скрити. Но кармата, нейната диагностика, а сега и нейните „Господари” станаха голяма тема за смело пристъпящото ни в Ню Ейдж-а общество.  Именно въпросните Господари на кармата и сляпото преклонение пред тази неясна формулировка от страна на мнозина люде, тръгнали по пътя на духовното, разбудиха желанието ми отново да преразгледам камма, камма випака или випака камма, обусловеното възникване на нещата и кой може да връзва или развързва кармата?

Преди да отстъпя словослагателството на Аджан Сучито, ще направя още една лична отметка: Камма (Карма на санскрит) не е урок, който има да се учи, а навичен отпечатък, утъпкана пътека, веднъж мината – или няколко пъти, която избираме отново и отново. Това е и пагубната същина на самсара. Една безкрайна цикличност. Логиката е, че веднъж свикнал да постъпваш по определен начин, винаги го правиш и винаги избираш условия, които да формират сходна ситуация. Камма е в глагола. Тя е самото действие (буквално). Дали глаголът този път ще е върху моята глава, защото аз някъде в миналото съм счупила нечия друга, или ще се повтаря като ехо от един непрестанно думкащ чук, важният момент е, че камма винаги има тенденцията да се повтаря и нашата работа е да кажем: „Момент. Стоп, време. Искам да сляза от влака на самсара.”

И преминаваме към Аджан Сучито, понастоящем игумен на „Читавивека” с откъс от книгата му „Камма и краят на камма”:

ДИНАМИКАТА НА КАРМАТА

„Законът за камма гласи, че ефектът, или резултатът, е неизбежен от активната причина. Ако днес аз нахуля или наругая някого, ефектът от това е, че той ще се засегне – и това означава, че той сигурно ще се държи неприятно с мен в бъдеще. Съвсем вероятно е това действие да има непосредствен ефект върху собствения ми ум: раздразнение и разкаяние. Или е възможно да съм свикнал да се държа така: съответно продължавам да се държа агресивно, развивам един безчувствен ум и губя приятелите. Така че ефектите се натрупват двустранно веднъж като състояния на ума (агресивност и разкаяние) и втори път като поведенчески структури (модел или програма на шумен грубиян или ориентиран към себе си егоцентрик). Най-проблемни са действащите програми, „формации”, или на будистски език, санкара. (или санкарите). Тези поведенчески модели стават част от нашата идентичност и понеже ние не виждаме отвъд собствените си закоравели навици, тези модели и програми поддържат движението на колелото, или на самсара, на причина и следствие.

В такъв случай е важно, ако искаме да се освободим, да схванем как функционираме. И това е възможно, защото процесът на камма випака формира клупове за обратна връзка на ментални чувства като стрес или раздразнение, или лекота, които можем да разглеждаме и изучаваме. И нещо повече, ние можем да реагираме по различни начини на резултатите от нашите действия – съответно всеки ефект не задължително поражда съответна причина. Ето го избора: „Аз мога да спра, да изляза от това ментално състояние на раздразнение или безразсъдство, да го разгледам внимателно и да се опитам в бъдеще да постъпя по-добре. Това е първата стъпка към освобождението.

Учението за камма е най-лесно разбираемо в контекста на външното поведение. Будата видял, че яснотата по отношение на поведението предлага един прагматичен способ страданието и стреса да бъдат избегнати и вместо тях да се генерират умиротворение, доверие и яснота. Затова той говорел за тъмна камма – действия като убийство, кражба, лъжовност и сексуална злоупотреба, които водят до лоши резултати; и за светла камма – действия като добрина, щедрост и честност – които водят до добри резултати. Той говорел и за смесица от светла и тъмна камма – действия, които имат добри намерения, но са изпълнени недобре. Пример за това би било целта да е грижа и закрила на семейството, но изпълнени по начин, който наранява съседите.

Камма е и динамична – ние действаме според входящия сигнал (стимула) и след като получим обратната връзка от приятни или неприятни резултати, променяме по-нататъшните си действия. Но тъй като някои обратни връзки не се случват веднага и проявлението им може да отнеме години, аспектите на тези клупове за обратна връзка са хаотични. Това означава, че темпото ни на учене не е задължително да насмогва на темпото, с което можем да извършим следващото действие. Ние десетилетия наред най-порочно замърсявахме атмосферата, преди да стане ясно какво се случва; до което време други действия се проявиха – развиха се индустрии и животът стана зависим от неустойчиви ресурси – това прави промяната трудна. Този момент е забележителен: окуражава ни да вложим усилие в проясняването на осъзнатостта за ума и неговите импулси. Трябва по-прецизно и по-често да изследваме умовете и менталните си програми. Тогава е възможно да се прекъсне клупа за обратна връзка с входящ сигнал, който да спре или да промени импулсите ни. Този входящ сигнал е каммата, която води до края на камма и е крайъгълен камък в учението на Будата. В най-дълбокото си изпълнение може да доведе не само до промени в поведението, но и до пълно освобождение.

Раждането: наследство от причината и следствието

Пълното освобождение означава да излезем от целия процес на причина и следствие. Този процес е това, което изпитваме сега. Раждането ни е стара камма; то ни е довело до състоянието на съществуване в света на причината и следствието, с потенциала да продължаваме въртенето на колелото на самсара. Наследили резултата от въплътяването, ние се влияем от храната, здравето и климата. И заедно с това идва потенциала за защита, търсене на храна и възпроизводство. Умът е настроен да реагира на всичко това инстинктивно, с поривите бори се-не мърдай-бягай, които могат да се стартират светкавично. С ума идва и осъзнаването за остаряването, болестта и смъртта; а с това и раздялата с любимите хора, която тежко ни поразява; още повече, че видимо сме безсилни да направим каквото и да е било. Така самсара ни вкарва в капана на въртенето.

Старата камма са и всички мощни социални и поведенчески програми, които ни казват как да функционираме по отношение на порядки и начин на мислене. Психологически ние изпитваме нуждата да принадлежим, да разбираме и да бъдем в мир с нашите обстоятелства. Това е база за нова камма: едно от най-продължителните ни ментални действия е това да интепретираме  и да извличаме смисъл и цел на преживяванията. Освен това улавяме и много информация – предубеждения, излишна информация, както и устни съвети – от другите хора. Тази ментална камма формира програмата, мисловната нагласа, през която интерпретираме настоящото си преживяване. Инсталирана и от време на време модифицирана, тази програма във всеки един момент дава тълкуване на настоящото преживяване,за да ни каже като какво е дадено нещо. И това отива далеч отвъд обективната дефиниция: „Това безопасно ли е? Приятелско ли е? Позволено ли е? Ще бъде ли оценен, ако се сдобия с него?” и т.н се превръщат във филтри на впечатлението, които ни помагат да вземаме решения в крачка в живота си. Но колко надежден е този решаващ процес?

Надигат се спомени, които ни насочват в дадена посока,надигат се телесни състояния, които влияят на настроението ни, продължителността на съсредоточието ни варира и резултатът от разговор, който сме водили преди часове, още вълнува сърцето ни. Междувременно социалният ни контекст ни свързва с ефектите от умовете на другите хора, всеки със своите верни и неверни интепретации, така че се влияем и от това. Прави се пренос на програми или се стартират други програми и нашият ум бива улавян в поток от впечатления, всяко от които във всеки един момент може да стартира импулси.

Действително важната част от това, което наследяваме тогава е „умът” – комплекс от влияещо се реактивно съзнание, което носи огромен потенциал за по-нататъшна камма. Чрез ума можем да осъзнаваме, да отразяваме и да се развиваме съобразно резултата от това, което правим и казваме. Можем да се учим. И както нашите реакции променят или усилват преживяването ни, можем да бъдем и творци. Можем да се фокусираме върху идея и да я развием в прекрасно изобретение или красив шедьовър. Но от друга страна можем да бъдем погълнати от заливащата ни емоция. Ако настроението е на недоверие и омраза, можем да произведем демонични схващания и да извършим безчинства…

В крайна сметка, движението на камма-випака е като това на океан, който може да ни повдигне, да ни погълне или да ни запрати във всяка посока. Оперира посредством постоянната игра между наследени резултати, които се надигат в настоящето и серия от последващи реакции и предразположения за действие. Миналото не е мъртво; ефектите от него носят потенциал. И бъдещето ще се надигне според това как сме реагирали на него…”

„Ако кажа „вчера”, вие си спомняте нещо. И това е перцепция, обусловена в ума. Ние си носим всякакви неща с нас от миналото, вярваме в тях. Колко от нас дават живот на миналото в настоящето? Имаме тази способност да помним. Когато сме невнимателни, правим глупави неща, които после трябва да помним. И си мислим: „Може би трябва да съм по-внимателен за това какво правя, та като си го спомням, да не е толкова ужасно.”

Веднъж при мен дойде една млада жена, която беше доста разстроена. Беше направила аборт и се тревожеше от кармичния резултат. „Какво ще се случи с мен? Какво ще се случи с мен, като умра?” Аз отговорих: „Не знам. Но можете да наблюдавате резултатите тук, в този живот. Ще трябва да помните тези неща и да се питате за тях – това е кармичният резултат.”

Когато правим такива неща, ние трябва да ги помним. (щем, не щем) И трябва да се питаме: „Това лошо деяние ли беше? Редно ли беше? Трябваше… или не трябваше?” Искаме да ни се казва, че няма проблем да правим разни неща, да правим аборти, например. Искаме някаква сигурност. Или ни се иска да ни изкарат акъла и да ни казват, че стореното е зло и лошо и ще страдаме в ада. Но ние не знаем това, нали? Не знаем колко сме лоши. Абортът със сигурност не е нещо, което човек би съветвал другите да направят, освен ако няма медицински причини. Човек не обикаля, възхвалявайки го като благородно, изтънчено деяние, не го издига като абсолютното постижение за една жена.

Абортът е от онези неща в живота, които винаги ни оставят малко несигурни или уплашени – защото не знаем. Това, което можем да знаем, е, че не знаем и че може би трябва да живеем малко по-внимателно, за да не се налага да вземаме такива решения или да си генерираме такива страхове в живота.

Ако отворим ума си в една мъдра рефлексия, тогава знаем как да живеем. Не става въпрос да ни се казва, че ще идем в ада, ако направим това или онова. Хората, разбира се, отиват в ада; те си го създават от страх, съмнение и тревожност – резултатите от безхаберното живеене. Ние помним лошите неща, които сме правили; никога не ги забравяме. Помним и добрите неща. Но въпросът е, че трябва да помним. Незначителните неща, обикновените – тях не ги помним много. Но всичко екстремно – малко плашещо или застрашително – го помним. Така работи умът.

Будата съветвал за мъдро обмисляне – мъдро да се учим от живота, а не да го живеем слепешката като създание на навика или като условено морално същество. Да си морален от страх е по-добре, отколкото да си аморален, но все пак в това няма мъдрост.

Миналото СЕГА е спомен. А утре? Какво е утре? Утре е неизвестното, нали? Колко много неща могат да се случат утре, в неизвестното? Може да си мислим: „Утре ще направя това.” Но нещата се променят и може да не сме в състояние да го направим. Можем да проектираме в бъдещето всички вероятности от преживяванията ни в миналото: „Може би ще стана милиардер.” „Може би ще загубя всичко, ще се разболея от рак, ще бъда изоставен от всички, няма да ми останат приятели, ще живея в някой стар бедняшки квартал в Лондон – депресиран и сам.” Можем да си представим възможно най-лошия сценарий или най-добрия, или всичко по средата. Ако допуснем, например, че утре ще е началото на Третата Световна Война, можем да си помислим: „Страх ме е. Утре! Не искам да идва утре!” Или пък някой казва: „Утре започва великата Епоха на Водолея, златното време на човечеството, в което всички ще израснем и ще живеем като добри същества.” Тогава ще си мислим: „О, няма ли да е прекрасно? Утре всичко ще се подреди!” Ще има ли ядрена война утре? Или ще се изпълни Епохата на Водолея и всичко ще бъде прекрасно?

Какво всъщност ни чака в бъдещето? Смъртта ни чака. Ние казваме: „Не искам да мисля за това. Ще мисля за миналото, ще разгледаме албумите със снимки, ще гледам записи от сватбата, завършването на децата от университета, печеленето ми на турнира по голф, аз на камила до пирамидите, аз във Ватикана…” Такива сме, нали? Защо? Защото бъдещето е неизвестното и вместо да гледаме натам, търсим миналото – спомените, сантимента. В медитация е нужно да се установим в настоящето – в познатото и в непознатото.

Будисткото учение е, че всичко, което възниква, отмира и е не-аз. Така че смъртта, това, което наричаме смърт, не е нищо повече от края на едно тяло. И все пак идеята за умирането е плашеща за повечето от нас, защото то е това, което не знаем: „Когато вече нямам това тяло, какво ще се случи с мен?” Това е непознатото и ние не можем да си представим какво ще се случи с нас. Може би имаме схващания за отиване в рая, за вечно щастие, за едно състояние на безкрайно блаженство, за сливане с Отеца на небесата със свирене на арфа и излъчване на сияйна светлина. Или може би си мислим за ада: „Аз съм от онези, дето ги изпращат в пъкъла.” Ние не знаем бъдещето. Но не е нужно да знаем. Можем да оставим бъдещето да бъде мистериозното непознато, безграничния потенциал – с възможност за удоволствие, с възможност за болка, с възможност за мир. Когато пуснем страха от непознатото, намираме мир.

Има го „сега”-то и „знаенето”, че миналото е спомен и бъдещето е неизвестното. Това е начинът за добиване на правилна перспектива за всичко във вселената. Ние всъщност вярваме във времето – във вчера и в утре – приемаме ги като плътни реалности. Но те са само перцепции, заемащи място в настоящето. Ние вкарваме яснота за начина, по който стоят нещата в настоящето. Всеки ден може да се приема, както дойде, като едно съвсем ново преживяване, а перцепцията за датата да се разглежда като една условност за преминаване във времето.

Ние знаем много за нещата от условените схващания, които наричаме образование. Пълним умовете си с много идеи, факти, статистики – „Населението на Великобритания е 55 млн.” И си мислим, че знаем нещо за Великобритания, като имаме това „55 милиона души”. Казваме: „Във Великобритания има 55 млн. души. Това са ужасно много хора. Пренаселено е!” Но всичко това е само схващане. Мислим си, че познаваме Великобритания, защото знаем факти за нея. Но всъщност какво е това познание? Едно схващане за момента. И това конкретно схващане – прихващане на реалността, влиза в съзнанието и после си отива. Ние разглеждаме Великобритания като реалност, като солидна, надеждна, сигурна. Но ако я погледнем, какво виждаме? Едно схващане, една перцепция, която идва и си отива в зависимост от условията. Освен ако не сме обсебени или луди, ние не мислим непрекъснато: „Великобритания, Великобритания, Великобритания…” Когато възникнат определени условия, тази конкретна перцепция идва в съзнанието. Но я има и тази тенденция за пролифериране, за реакции в зависимост дали човек е за или против, или дали има много мнения: „Великобритания – 55 млн. души – пренаселена!” Едното води до следващото. Казваме: „Америка – Роналд Рейгън – Калифорния.” Имаме асоциативно мислене: „Египет – Пирамиди – Клеопатра – Садат.” Когато, като дете, учех за Китай, ни казваха, че китайките си връзвали краката. До ден днешен, макар китайките вече да не си връзват краката, тази мисъл отново изниква в ума ми. Така можем да видим колко условен е умът.

Когато медитираме, наблюдаваме навиците на ума, мненията, вижданията и предразсъдъците, с които сме об-условени. Част от човека, част от човешкото невежество е да биваме улавяни във фиксирани позиции за всичко, за себе си, за религия, за политика, за всички тези неща. Можем да ги разглеждаме като схващания (като перцепции) в ума. Когато медитираме, разпознаваме границите на ума. Правейки това, ставаме знаенето тук и сега. Ставаме знаенето – това, което знае; знаем границите на нашето човешко състояние, на това, което можем да знаем, и на това, което не можем да знаем; знаем какво е спомен, какво е концепция или ментално творение – знаем условията на ума. Единственото сигурно е сега – така стоят нещата в този момент от времето.

Сутрин казвам: „Днес е началото на един нов ден. Вчера е спомен. Утре е неизвестното. Сега е знаенето.” Това е начинът да се помнят тези неща.”

Из „Ученията на един будистки монах и сега е знаенето“

Какво означава да променим бъдещето? Каква механична сила бихме могли да приложим, можем ли да намерим лоста на Архимед, с който да повлияем на бъдещето? Аз знам само за един такъв лост – и той е настоящето. Защото ние живеем в бъдещето на всеки един момент от живота ни, който е бил преди този.

Когато започнем да се спускаме в себе си, можем да си върнем този момент – да бъдем в него, в това тяло, с това сърце, с този ум, и да започнем да изместваме този установен модел, по който живеем живота си.
Ако се надяваме бъдещето да е различно, единственото място, на което трябва да застанем е СЕГА. Защото то е бъдещето на всички моменти, които са били преди. Така че ако искате да сте в бъдещето, вече сте!
Това ни приканва към едно изместване на перцепцията, изместване на осъзнаването, изместване на съзнанието, което ни позволява да живеем живота си сякаш има смисъл в единствения момент, който някога ще имаме. Част от това означава да сме въплътени. Защото в повечето време ние сме изгубени в мислите си. Това е още едно нещо, което ще забележите, ако започнете да обръщате внимание на ума си – че той е навсякъде. Навсякъде. Дори не е нужно да медитирате, за да се случи това. То е като режима „дефолт”. Не ви трябва дори смартфон или имейл. Дори компютър не ви трябва. Умът по дефолт е навсякъде. Мисли за това, мисли за онова. Харесва това, мрази онова. Иска да направи крачка към, но иска и да се дръпне. ..
Осъзнатостта всъщност е съзнаване, нали така? И се култивира посредством внимаване. Трябва просто да внимаваме. Присъствието е нещо, на което се учим.
Осъзнатостта е яснотата, която се надига чрез целенасочено внимаване в настоящия момент.
Внимаване, целенасочено, в настоящия момент, неосъдително…
Но „дефолт” мрежата непрекъснато работи и тя има мнения за всичко. Тя непрекъснато преценява. Неосъдително не означава да не предценявате, когато започнете да внимавате какво ви идва на ум или какво се случва в живота ви, но вие ще забележите колко много осъждате, колко много ви се иска да посегнете към това и да изтласкате онова и просто ще позволите на всичкото това да го има, сякаш току-що сте му сложили пътечка с надпис „Добре дошъл”. Аз няма да имам мнения за това, че имам мнения. Просто ще позволя на всичко да се излее – за момент. Усещате ли колко радикално може да е това изместване в живота ви – вземате един момент и позволявате на всичко да е такова, каквото е, вместо да искате да бъде по един или друг начин?
Будистите наричат това освобождаване. Такава свобода никой друг не може да ви даде, но тя ни позволява в известна степен да превъртим съзнанието си, така че за един момент да направим крачка извън времето.
Защото ако живеете в СЕГА… може би сте имали това преживяване. Погледнете си часовника точно сега. Колко е часът? Аз ще ви кажа колко е. Сега е. И всеки път, когато поглеждате часовника си или телефона, пак е СЕГА!

Из „Целебната сила на Осъзнатостта”, Джон Кабат-Зин

Има го само това необяснимо случване сега, от което нищо не се откроява, едно свободно, неделимо събитие, вечно променящо се, но и вечно присъстващо, без притежател и без каквато и да е отделна, независима, автономна, дискретна, постоянна и продължителна форма, защото цялата видима форма е едно преливане и преливането е ТУК/СЕГА.

Това необяснимо случване сега не е идея или вярване или специално състояние на съзнанието, или конкретно преживяване – то е необоримата незабавност на шума от трафика, на листата, лумнали в пламъци, червено-оранжевите златни пръски със скъпоценни камъни от дъждовна вода и светлина, главата се извръща, дробовете се изпълват с въздух, самотна птица прорязва небето, бели облаци се носят над планината, това необоримо знаене, че те има, това неизбежно осъзнато присъствие, това всеобхватно слушащо мълчание – всичко това е едно цяло случване без граници или привидности, без граница между вътре и вън.

Реалността не може да се улови или постигне, защото съществува само тя. Не може да се изгуби или избегне, защото няма как да се излезе от нея и няма как да се влезе. Ако се опитвате да я „достигнете”, никога няма да успеете. Вие СТЕ нея. Дори напрежението и стремежът за опит пак е тя – реалността, съвършено изразена, неделима от диамантите светлина, танцуващи по боровите иглички и от мириса и усещането за този остър ноемврийски въздух.

Джоан Толифсън

ПАВАРАНА ИЛИ ДЕВОРОХАНА – ДЕНЯТ НА ОТВОРЕНИТЕ СВЕТОВЕ

Паварана е важен ден и обикновено се пада на пълнолуние в единадесетия лунарен месец (обичайно е през октомври). Бележи трите месеца на „дъждовното” за Сангата оттегляне, което започва при пълнолуние на Асалха (обикновено през юли). Буквално „паварана” означава „да поканиш да те смъмрят или да поканиш другите да те съветват”.
Според историята на този ден Будата позволил на монасите да се мъмрят едни други, особено тези монаси, които са живели заедно по време на „Дъждовете“ за три месеца. Думите, използвани в церемонията, са:
„Почитаеми, приканвам за смъмряне от Сангата. По видяното, чутото или заподозряното (за моите действия), нека почитаемите ме инструктират от състрадание. Виждайки грешката си, ще я изкупя. Моля за това втори път. И отново, моля за това трети път.”
Още от времето на Будата това било традиция за всички монаси. След „дъждовното” оттегляне те се събирали от близо и далеч да изразят уважение към Будата. Когато всички сядали, Будата ги питал как е минало уединението им, как са живели и как са изпълнявали задълженията си; как са учили и практикували медитация.
Монасите съответно отвръщали на Будата, като едни казвали: „Усамотението беше чудесно, имахме много добри преживявания”, а други казвали: „Беше ни трудно, мястото, където бяхме, беше много безплодно” и т.н. Веднъж група монаси казали на Будата, че тяхното усамотение минало в тревоги, защото смятали, че през това дълго време на пребиваване заедно може да възникнат конфликти. И така, по време на уединението те се разбрали да спазват благородно мълчание за трите месеца и да не влизат във вербална комуникация помежду си. Когато Будата чул това, им казал: „Не е благотворно за която и да е общност, хората в нея да се правят на неми. По-благотворно е в края на уединението да се съберат на открит разговор за това какво намират за добро или за лошо в монашеския живот и какви подобрения могат да се направят.
Скоро след това Будата наложил ново правило, което откривало възможност за монасите във всеки манастир да се канят едни други на съветване в края на всяко усамотение и да обсъждат за и против в монашеския живот. От тогава при пълнолуние на единадесетия лунарен месец вместо обичайните Патимока (227 дисциплинарни правила на Ордена), се провежда Паварана среща.
За да е конструктивно смъмрянето, трябва да се прави с търпелива добрина (дружелюбие) и състрадание в ум, реч и тяло. И мъмрещият, и мъмреният трябва да са добри и отворени един към друг. Темата на дискусията трябва ясно да се упомене и да е одобрена от двете страни. Ако едната страна не е съгласна, трябва да й се даде възможност да изрази вижданията си. И двете страни трябва да могат да се изкажат. Тази церемония се извършва за доброто на общността и за създаването на единство между хората, които живеят в нея.
Церемонията е от полза не само за монашеството, но и за всички сфери на живота. Много е хубаво хората да си дават възможност да се съветват едни други и да го правят от добрина и състрадание, а не с предубеждение. Нещо безполезно трябва да се поправи и нещо полезно трябва да се развие за по-добро. По този начин всяка общност ще прогресира.
Една друга важна традиция е церемонията по посрещането на Будата при завръщането му от небесните селения. На тайски (тайландски) и на пали този ден се нарича „Деворохана”. Историята зад тази традиция е следната:
Когато Будата станал просветлен и започнал да учи света, той тръгнал от Индия, където учил своя баща и други членове на семейството. После отишъл да учи майка си, която отдавна била умряла (когато Будата бил на 7 дни). Затова той отишъл в Давадингса – сферата, където се родила след смъртта си. Там три месеца я учил на Абидамма.
В края на трите месеца Будата се върнал в света на град Сангкапа. Когато хората чули за завръщането му, се събрали да го посрещнат и да му принесат дарове. От тогава е традиция на този ден, след „дъждовното оттегляне”, хората да се събират в храма и да принасят храна на монасите.
Деворохана е известен и като „Денят на отворените светове”, защото е денят, в който Будата се върнал в света. Казва се, че много божества го последвали в пътуването му. В този момент три свята – небесният, човешкият и животинският, се отворили и всички, които живеели в тях, могли да се видят. В резултат на това всички обитатели на трите свята можели да видят плодовете от добрите и лошите деяния; вършилите добро били родени в добрите селения, а вършилите лошо били родени в лошите селения.

За облаците, смислите и свободата

„Душите прекосяват вековете, както облаци прекосяват небесата и макар нито формата, нито цвета, нито големината на облака да не остават същите, той пак е облак и душата пак е душа. Кой може да каже откъде е духнат облака или кой ще е душата утре?”
Дейвид Мичъл, „Облакът Атлас”.

Посоченият по-горе цитат от книгата не е намерил място във филма. По каква причина, не знам, но именно той, както и цялата тъкан на творбата я превръщат в най-будистката фантастика,създавана някога.
След първото гледане на филма, като примерен ученик, се заех да изровя всичко написано за него, сюжетни линии, герои… Доколкото си спомням, май не бях видяла родилния белег във всичките части на секстета. С мъжа ми разговаряхме по темата няколко дни, след което тя потъна в небитието. Сега филмът тръгна по HBO с прекрасен превод и отлично качество, и естествено ние пак го гледахме. Цялата ситуация се повтори, с дълбоките анализи и разсъждения като подготовка на дисертация. Бях готова да махна с ръка и пак да се откажа, когато внезапно ме споходи мисълта, че в този мисловен свят, в тази създадена от мен реалия, този филм отново идва – тоест аз избирам да го гледам. И като знаем, че камма (карма) има тенденцията да се повтаря, най-вероятно този къс измислица носеше семето на нещо важно за мен.
Анализът ще е кратък, за да не звуча като кинокритик. Първо ще направя уговорката, че идеята на братята Уашовски да използват едни и същи актьори за различните шест парчета е повече от досадна. Сякаш нарочно използват тактиката на объркването, за да прикрият разковничето. Този път в размислите ми помогна Дъг Мъдър, който казва, че ние живеем в приказки, понякога в няколко дузини едновременно. (Повече за това можете да прочетете тук).
Трябваше да потърся основната тема, основният сюжет на филма, който не беше прераждащата се душа с родилен белег, не беше и кармата, както чета на много места в интернет, а свободата. Една ос, на която се бяха наредели козарят, Сонми, журналистката, издателят, адвокатът и хомосексуалистът. Макар идеята да е, че и шестте сюжета звучат едновременно, ще си позволя да изтегля отделните нишки. И така, в началото беше адвокатът… изпратен от тъста си да се пазари за купуването на роби. Тук един самоосвободил се маор ще му спаси живота и това ще промени ценностната му система. После имаме сюреалистичния Нов Сеул – една картина на крайно изкривяване на консуматорското общество, където се произвеждат фабриканти (нов тип роби). Тук юдейските Десет Божи заповеди започват с нова такава: „Почитай Консуматора си.” И Сонми 451 ще е новият Месия, а в последствие и новият Бог/Богиня в разказа за вещателите и племето след някакъв далечен Апокалипсис. Мисията на Сонми 451 е да отвори очите на хората, за да строшат консуматорските окови, които в крайна сметка водят до края на цивилизацията такава, каквото я познаваме, и връщат човечеството в началото. В откъса за журналистката се продължава темата за ново господство с нов вид гориво с някаква идея за катаклизъм, който ще донесе смърт, ужас и подчинение. Хомосексуалистът композитор е повече от ясен. Той така или иначе минава отвъд всички ограничения и когато старият композитор се опитва да го зароби със заплахата, че ще разкрие какъв е, той с един последен акт на свободолюбие си отнема живота. Издателят сам се вкарва в старчески дом, сам се лишава от свободата си от невежество на дребно. Тук приказката е забавна и със щастлив край. Старците бунтовници се измъкват от затвора на старческия дом. И така, изредените шест героя имат един и същи родилен белег – звездата, ясен намек за прераждаща се душа. Темата е свободата, която тази душа кармично преработва в шест прераждания. И всъщност като една типична Джатака приказка, „Облакът Атлас” ни разказва за свободата,за това кое ни я отнема, докъде можем да стигнем и как да се спасим. „Ръцете ще кървят, не можеш да пуснеш…”
Както и да е, сигурна съм, че други хора ще намерят друго разковниче във филма. Но аз ще продължа темата за свободата с един друг разказвач – Аджан Ча:

„Едни хора умират, други почти умират – така е като затънеш в порядките на света. Светската мъдрост върви по сетивата и техните обекти. Колкото и да е мъдро това, е мъдро само в светския смисъл. Колкото и да е интересно, е интересно в светския смисъл. Каквото и щастие да е, е щастие в светския смисъл. Не е щастието на освобождението; няма да ви освободи от този свят.
Ние сме дошли да практикуваме като монаси, за да прозрем истинската мъдрост, за да се отървем от привързването. Практикувайте, за да се освободите от привързването! Изследвайте тялото, изследвайте всичко около вас, докато ви омръзне и ви дойде до гуша от всичко и тогава безпристрастието ще се установи. Безпристрастието, обаче, няма да се надигне лесно, защото още не виждате ясно.
Ние идваме и се ръкополагаме – учим, четем, практикуваме, медитираме. Решаваме да направим умовете си непоклатими, но ни е трудно да го направим. Решаваме да извършваме определена практика, казваме, че ще практикуваме така и така – минават само ден, два, може би дори няколко часа и напълно забравяме за това. После си спомняме и пак решаваме да направим умовете си непоклатими, като си мислим: „Този път ще го направя както трябва!” Скоро след това сме придърпани от едно от сетивата си и всичко отново се разпада и пак трябва да започнем отначало! Така стоят нещата.
Като лошо съграден бент, нашата практика е слаба. Още не сме способни да видим и да следваме истинската практика. И това продължава така, докато не навлезем в истинската мъдрост. Веднъж проникнем ли Истината, сме свободни от всичко. Остава само мир.
Умовете ни не са умиротворени поради всички наши стари навици. Ние ги наследяваме заради всички наши минали действия и така те ни следват и ни поразяват. Борим се, търсим изход, но сме оковани от тях и те ни дърпат назад. Тези навици не забравят старите си основи. Вкопчват се във всички стари и познати неща за употреба, преклонение и консумация – така живеем ние.
Различните полове – жените създават проблеми на мъжете, мъжете създават проблеми на жените. Така стоят нещата, половете са противопоставени. Ако мъже живеят с мъже, няма проблеми. Ако жени живеят с жени, няма проблеми. Когато един мъж види жена, сърцето му започва да бие като чукало за ориз: „так-так-так-так…” Когато една жена види мъж, и нейното сърце започва да бие като чукало за ориз: „так-так-так-так”. Какво е това? Какви са тези сили? Придърпват те и те засмукват – никой не си дава сметка, че ще плаща висока цена!
С всичко е така. Колкото и да се мъчите да се освободите, докато не видите стойността на свободата и болката от оковите, няма да можете да се пуснете. Хората обикновено практикуват да издържат на лишенията, да спазват дисциплината, сляпо да следват формата, не с цел да получат свобода или освобождение. Трябва да видите ползата от това да се откажете от желанията си, преди да можете истински да практикувате; само тогава е възможна истинската практика.
Всичко, което правите, трябва да се прави с яснота и осъзнатост. Когато виждате ясно, вече няма нужда да понасяте търпеливо или да се насилвате. Имате затруднения и сте натоварени, защото пропускате този момент! Умиротворението идва от вършенето на нещата цялостно с цяло тяло и ум. Всичко, което остане недовършено, ви оставя с чувство на неудовлетворение. Където и да идете, тези неща ви оковават в тревожност. И вие искате да завършите всичко, но това е невъзможно.
Вземете за пример търговците, които редовно идват да ме виждат. Те казват: „О, когато изплатя дълговете си и подредя имуществото си, ще дойда да се ръкоположа.” Така говорят, но дали някога ще приключат и ще си подредят всичко? Това няма край. Плащат дълговете си с друг заем, изплащат него и правят всичко отново. Търговецът мисли, че ако се освободи от заема, ще бъде щастлив, но платата никога няма край. Така ни залъгва светският живот – въртим се в кръг, така и не осъзнавайки затъването си.”
Из „Бодхиняна”, Порядките на света и Освобождението

Завършвам с още един цитат от Дейвид Мичъл:
„Облакът е вечнопроменящите се проявления на Атлас, или фиксираната човешка природа, която вечно пребъдва.”

Aham avero homi, abyapajjho homi,anigha homi…*

Life of Pi (Photo credit: GBPublic_PR)

Май пак ще започна с филм… По-точно не. Имам един приятел, с когото отношенията ни са по оста „Малкия принц – Лисичето” и няма значение кой е единия и кой другия. Прекият ни контакт често завършва с конфронтации, но този на алегорията е като хармоничен акорд на пиано.

В ситуацията, в която бях,  исках да говоря с него, да потърся съвет, но и се боях, че дискусията ще се разгърне в недобра посока. Съответно прокуждах мисълта като досадна мушица.

Но… той ми се обади – неочаквано, дори необичайно. И понеже, от друга страна, обаждането му беше такъв отговор на моята ментална потребност, наострих слух да чуя какво ще ми каже.

„Сетих се какво исках да ти кажа.” – започна той. „Гледала ли си „Животът на Пи? Ако не си, гледай го. Това си ти, но в мъжки образ.” Почудих се, а той започна да ми разказва филма. Със сигурност не бях Пи, чисто интелектуално, от това, което ми се разказваше,  заключих, че нямам нищо общо. А моят приятел продължаваше – „И има два края.” „Как така?” – попитах аз. „Да, два са. Изгледай го и ще видиш.” Благодарих му и затваряйки телефона, взех решението да изгледам филма, не за друго, а защото аз бях искала да потърся съвета му и той някакси беше уловил това. (малко като ехото от сонара).

Няма да разказвам филма. Директно скачам на края му.  На двата края. Всъщност той е един. Младият Пи и тигърът бяха едно. Страх-гняв и омраза заедно. И инстинкт за оцеляване, разбира се. Латентните тенденции  затова са латентни, защото са скрити. Те са изненадващи дори за нас, когато изведнъж изскочат в проявения свят. Прозрението ме споходи на другия ден, и по-скоро когато прочетох това:  http://www.thebuddhism.net/2013/07/26/hatred/

Сетих се за всички тигри в живота си. Ако бях шаман, тигърът щеше да е моето животно на силата.  Или е?

Спомням си една от последните ми рисунки – на тигър, разбира се. Казвам последни, защото в живота ми рисуването е нещо като лично убежище, в което влизах като дете, а после и като буен тийнейджър, за да се събера в тишината…

И още един тигър… в „Последният самурай”. Там един млад мъж (Том Круз) трябваше да се научи да владее гнева си.

Тигри, тигри… Препратката беше толкова адекватно отнасяща се за мен, че изведнъж ме удари като гръм.  Да, аз изпитвах гняв – ескалация на страха ми за оцеляването – личностно и на най-близкия ми кръг хора и животни. (разбирай сакая дити – представата за „аз”-а като реално съществуваща единица, тоест,  бях в делюзията)

Страх-гняв-омраза…

Ако махнем другаря Страх от триото, гневът и омразата са двете лица на една и съща Пречка, Окова или Латентна Тенденция, която се нарича още „злонамереност”.  Тази Ментална Окова, или Пречка,  е последната от първите пет, които се водят нисши ментални Окови и са свързани със сетивния свят. Та въпросният гняв, или vyapada:  хубава думичка, включваща всички състояния от злонамереност до ярост и омраза,  се поражда от „тенденцията да отхвърляме действията на другиго, които оспорват правото ни да получи това, което желаем.” В моя случай беше желание да се отърва от нещо – а именно, от страданието.

Ето какво разказва покойния Аджан Анандо, абат в Читхърст (Читавивека), поел манастира след Аджан Сумейдо през 1984 г. и предхождащ настоящия абат Аджан Сучито:

„… Някои от въпросите, които се зададоха на този ритрийт, показват, че хората все още са в капана на същия стар синдром – борбата с не-желаенето на това, което е. Ние поставяме това, което харесваме, срещу това, което не харесваме. Мислите и фантазиите стават наши врагове – това, от което трябва да се отървем или от което да избягаме.

Как реагираме в даден случай зависи от конкретното условие. Ако го възприемаме като заплашително, се опитваме да избягаме от него. Когато се надигне страх, например, винаги реагираме с желание да избягаме; искаме да има някакво пространство между нас и него. И, разбира се, в момента, в който го направим, даваме сила на това условие, даваме му живот.  И то остава с нас и ни тормози, докато не спрем да реагираме.

Като резултат от случилото се с мен във Виетнам – (Аджан Анандо е служил във Виетнам като радио оператор), страдах от това, което наричат „посттравматичен синдром” . Правили са изследвания на ветерани и е установено, че много от тях имат тази конкретна реакция на тревожност в резултат на отминала травма. Много е хубаво да имаш етикет, но той не кара състоянието да отмине.  Знам от годините на опит,  че докато имаме съпротива срещу страха, той има власт над нас. Мета бавана е прекрасна, когато се занимава с такива условия. Ставаме по-малко твърди в опитите си да се отървем от тях. Има една охота да се сприятелим с тях и да видим, че те са само чувства, които изпитваме – дори и грозните, страховити и ужасяващи аспекти на ума ни…”

Това беше отговорът! Имах етикет – гняв. Имах лек – мета бавана. Имах успокояващ мехлем за гневния ми тигър.

И така, ето я медитацията, която, колкото и да сте гневни, колкото и да негодувате срещу някого или нещо, има своя неотменно лековит ефект:

Водена Мета Медитация

Тази медитация може да се използва в група, с един човек, четящ инструкциите бавно и тихо. Сериите точки в края на параграфите (…..) указват за кратък период на мълчание, преди да се продължи със следващата инструкция. Съветът е медитацията да продължи около половин час.

Това ще е медитация върху любящата добрина.  Тя включва проста визуализация посредством способност на ума, която доста рутинно използваме. Например, ако кажа да извикаме в ума си образ на цвете, това можем да го направим. Няма значение дали е роза или лилия, или какъв цвят е, или дори колко чист е менталния образ – нещо бегло върши работа.

Сега, седейки изправени, обърнете внимание дали има някакво напрежение в лицето. Отпуснете около очите, около челюстта и устата. Оставете вниманието да слезе в сърдечната област – областта по средата на гърдите, около гръдната кост. Вдишваме,  усещайки енергията на дъха. Сякаш почти е възможно да вдишваме и издишваме от тази област по средата на гърдите. Сега, вдишвайки, казвайки на себе си: НЕКА БЪДА ДОБРЕ – пожелвайки си добро, си позволяваме едно чувство на благоразположение, едва доловим жест на милост към самите себе си. Нека го има миналото, пускаме го: и от този момент нататък връщаме ума на дишането, на сърцето, на мисълта в едно хармонично цяло. Вдишваме: НЕКА БЪДА ДОБРЕ…… и после издишваме, насочвайки същата тази милостива енергия навън, казвайки: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ.

Продължаваме, като оставяме да се развие един прост ритъм – Вдишваме:  НЕКА БЪДА ДОБРЕ, издишваме:  НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ……….

Ако умът се е отнесъл, нежно, с голямо търпение, връщаме вниманието обратно. Това е меко движение, което се връща към сърцето, към дъха, към мисълта – вдишваме: НЕКА БЪДА ДОБРЕ, издишваме през сърцето: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ…….

Това, което правим, е едно настройване към това, което е обичащо и състрадателно във вселената. Отваряме се за тази грижовна енергия и й позволяме да ни зареди, да ни подхрани, като използваме дъха и мисълта като канал, като превозно средство за тази енергия. Вдишваме: НЕКА БЪДА ДОБРЕ. И после насочваме тази енергия навън към другите: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ…….

Поддържаме дъха мек и постоянен, оставяме енергията на дишането да ни зарежда; вдишваме в сърцето, издишваме от сърцето…………

Отваряме се за това, което е състрадателно във вселената. Вдишваме, позволяваме на сърцето да стане по-чувствително и възприемчиво за тази енергия. Издишваме, сърцето се отваря повече и се разширява, отдаваме: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ………….

И когато сме готови…. поемаме едно бавно, дълбоко дихание в сърцето, като оставяме енергията на мисълта и на дъха ни изпълни. Задържаме я за момент – да усетим благостта. Позволяваме на мисълта да задълбочи това чувство на благоразположение.  Оставяме го да се просмуче, да проникне в тялото ни. Издишваме бавно, тихо, отново през сърцето: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ. Да го направим няколко пъти – дълбоко вдишване, задържане и издишване……..

Сега започваме да използваме визуализация, като повече ще работим с издишването. При вдишването продължаваме като досега, вдишваме през сърцето с мисълта: НЕКА БЪДА ДОБРЕ. И при издишването първо извикваме в ума образа на родителите ни – няма значение къде са те, близо или далече, живи или мъртви. Извикваме ги един по един или заедно – което ни е по-лесно. Представяме си ги на наколко крачки пред нас и всеки път като издишваме, извикваме техния образ и насочваме мислите си на добрина и приемане към тях. Вдишваме с мисълта: НЕКА БЪДА ДОБРЕ…. и издишваме с менталния образ на родителите ни. И като издишаме: НЕКА ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ…….

После: извикваме в ума си нашите духовни учители, онези, които са ни помогнали, които са ни насочвали, окуражавали и инструктирали в живота. С издишването, отправяме жест на признателност, като използваме мисълта: НЕКА ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ…………..

Сега извикваме в ума си нашето семейство: партньор, деца, братя и сестри – един по един или в група. С издишването, отправяме жест на обич: НЕКА ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ. Вдишваме през сърцето: НЕКА БЪДА ДОБРЕ, издишваме през сърцето: НЕКА ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ……..

Сега извикваме в ума специален приятел или приятели – тези, които чувстваме, че ще имат полза от мисли на добрина. С издишването ги извикваме в ума и им пожелаваме да са добре; неуловима прегръдка, жест на обич……

Вдишваме през сърцето: НЕКА БЪДА ДОБРЕ. Издишваме през сърцето: НЕКА ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ……….

Извикваме в ума си всички, с които практикуваме, хората в непосредственото ни обкръжение; насочваме мислите си навън, включвайки всички тях: НЕКА ВСИЧКИ ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ И ДА БЪДАТ В МИР……

Сега извикваме в ума си образа на Земята, каквато се вижда от космоса. И към този прекрасен синьо-бял, зелен и кафяв образ насочваме мислите си: НЕКА ВСИЧКИ СЪЩЕСТВА БЪДАТ ДОБРЕ. Издишваме: НЕКА ВСИЧКИ СЪЩЕСТВА БЪДАТ ДОБРЕ…….

И сега извикваме в ума си пространството, празнотата. И към тази необятност насочваме мислите си: НЕКА ВСИЧКИ СЪЩЕСТВА БЪДАТ ДОБРЕ.  Оставяме ума да се отвори навън: оставяме сърцето да се отвори навън. Тялото отпада – няма граници – необятност – пространство…..

Сега полека, с леко по-фокусирано внимание се връщаме към сърцето, към точката по средата на гърдите и вдишваме бавно и дълбоко с мисълта: НЕКА БЪДА ДОБРЕ. Задържаме я за малко….. Оставяме тази мисъл да се разлее като чувство на благоразположение в тялото, да ни зареди и подхрани. И я издишаме, бавно и тихо, пак през сърцето. Правим това веднъж или два пъти – вдишваме дълбоко, задържаме и издишваме……..

Сега извикайте в ума си образа на някой, когото сте наранили, нарочно или не, жив или мъртъв…. и използвайки името му, кажете: МОЛЯ ТЕ, ПРОСТИ МИ….. Извикайте в ума си някой, когото сте наранили…… използвате името му и казвате: МОЛЯ ТЕ, ПРОСТИ МИ.

Да обърнем особено внимание на сърцето. Дръжте го отворено… и сега извикайте в ума си образа на някой, който е наранил нас. Използвайки името му, кажете: ПРОЩАВАМ ТИ….. Извикайте в ума си някой, който ви е наранил. И използвайки името му, кажете: ПРОЩАВАМ ТИ.

Сега използвайки нашето собствено име, казваме: ПРОЩАВАМ ТИ….. Използвайки собственото си име, казваме: ПРОЩАВАМ ТИ…. и… ПРОСТЕНО ТИ Е….. ПРОСТЕНО ТИ Е.

Оставаме с това чувство на грижовност.  Вкарваме го в сърцето; нежно го задържаме…Сега внимателно се връщаме на дъха – на енергията на дъха, минаваща през сърцето с мисълта: НЕКА БЪДА ДОБРЕ. Чувстваме се заредени, изпълнени. И отново през сърцето навън, към другите: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ.

Толкова просто – вдишваме, зареждаме се. Издишаме , пожелаваме доброто на другите Издишаме за другите……

Край на медитацията

Материалът е взет от книгата „Seeing the way“, антология от ученията на англо-говорящи ученици на Аджан Ча

Малко указание: Тъй като механизмът на отдаване на мета е като разпалване на огън, ако имате проблем с изпращането на благопожелание към себе си или към родители, или към партньор, преподредете образите, които извиквате в сърцето си, започвайки от този, на когото ви е най-лесно да дадете обич. Важното е да разгорите пламъка.

*Нека бъда свободен от враждебност и опасност, нека бъда свободен от ментално страдание, нека бъда свободен от физическо страдание…

Така започва песнопението за отдаване на мета, което си е своеобразна молитва, част от сутрешната и вечерна пуджа.

Днес, на 22 юли, теравада традицията празнува Асалха Пуджа – в деня на пълнолунието през осмия лунарен месец. На този ден Будата привежда колелото на Даммата в движение със своята първа проповед за Четирите благородни истини.

Честита Асалха Пуджа!

Read the text. A symbol of the eight fold path „Arya Magga“ (the noble path of the dhamma) in early Buddhism. An intricate representation of the Dharmachakra, or Buddhist eight spoked Wheel. Dhamma or Dharma (Photo credit: saamiblog)

Да вървиш по пътя на Буда-Дамма…
По правило хората, които искат да си идат у дома не са онези, които просто седят и мислят за пътуване. Те трябва да предприемат процеса на пътуването стъпка по стъпка, в правилната посока, та накрая да се озоват у дома. Ако тръгнат по грешен път, може да попаднат на затруднения като мочурища и други препятствия, трудни за преодоляване. Или погрешната посока може да ги вкара в опасни ситуации и те никога да не стигнат у дома.
Тези, които си пристигнат у дома, могат да се отпуснат и да спят удобно – домът е място на комфорт за тялото и ума. Те наистина са си дошли у дома. Но ако пътникът само минава покрай прага на дома си или само заобикаля, няма да има никаква полза от това дълго пътуване да дома.
По същия начин вървенето по пътя за достигане на Буда-Дамма е нещо, което всеки от нас трябва да направи индивидуално, защото никой не може да го извърви вместо нас. И трябва да вървим по правилния път на морал, концентрация и мъдрост, докато намерим благословията на чистотата, сиянието и умиротворението на ума, които са плодовете от вървенето по пътя. Но ако някой има само познанието от книгите и писанията, проповедите и сутите, това е само познание от картата или плановете за пътуването. Дори за сто живота този пътник не ще познае чистотата, сиянието и умиротворението на ума. Вместо това, само ще загуби време и никога няма да извлече истинските ползи от практиката. Учителите са онези, които само указват посоката на Пътя. След като изслушаме учителите, дали ще тръгнем по Пътя или не, като практикуваме сами и съответно обираме плодовете на практиката, изцяло си зависи само от нас.
Друг начин да разглеждаме това е като сравняваме практиката с шишенце лекарство, което докторът оставя за пациента. На шишенцето са написани подробни инструкции как да се взема лекарството, но колкото и пъти по сто да чете инструкциите, пациентът е обречен да умре, ако само това прави. Полза от лекарството няма да има. И преди да умре, той може горчиво да се жалва, че докторът не е бил добър, че лекарството не го е изцерило! Може да си мисли, че докторът е шарлатанин или че лекарството не струва, а всъщност сам е похабил времето си, като само е разглеждал шишенцето и е чел инструкциите. Защото не е спазил съвета на доктора да пие лекарството.
Но ако пациентът следва съвета на доктора и редовно си взема лекарството, той ще се възстанови. И ако е много болен, ще трябва да взема много от лекарството, докато ако леко болнав, ще му трябва съвсем малко лекарство, за да се излекува. Фактът, че трябва да използваме много лекарство, е резултат от сериозността на заболяването. Това е съвсем естествено и вие можете да го видите при едно внимателно разглеждане.
Докторите предписват лекарство, за да се изкара болестта от тялото. Ученията на Будата се предписват, за да излекуват болестта на ума, за да го върнат в естественото му здраво състояние. Будата може да се разглежда като доктор, който предписва лекове за болестите на ума. Той всъщност е най-големият доктор на света.
Ментални болести има у всеки от нас, без изключение. Когато видите тези ментални болести, не виждате ли смисъл в това да потърсите Даммата като опора, като лекарство, което да ви излекува? Пътуването по пътя на Буда-Дамма не се извършва с тялото. Трябва да пътувате с ума, за да достигнете до ползите. Можем да разделим пътниците на три групи:
Първо ниво: Състои се от онези, които разбират, че трябва да практикуват сами и знаят как да го правят. Приемат Буда, Дамма и Санга за свое убежище и са решени да практикуват усърдно според Ученията. Тези хора са се освободили от сляпото следване на обичаи и традиции и вместо това използват разум, за да изследват сами естеството на света. Това е групата на „будистките вярващи”.
Средно ниво: Тази група се състои от онези, които са практикували до достигането на непоклатима вяра в Ученията на Будата, Даммата и Сангата. Те също са проникнали до разбирането за същинската природа на всички съставни формации. Тези хора постепенно намаляват прилепянето и привързването. Те не се вкопчват в неща и умовете им достигат дълбоко разбиране за Даммата. В зависимост от степента на не-привързване и мъдрост, те съответно са познати като Влезли в Потока, Веднъж-Завърнал се, Не-Възвръщенци, или просто казано Благородни.
Най-висше ниво: Това е групата на онези, чиято практика ги е довела до тялото, речта и ума на Будата. Те са отвъд света, свободни от света и свободни от всякакви привързвания и приляпане. Те са познати като Архати (Араханти) или Свободните, най-висшата степен на Благородните.

Откъс от едно учение, Аджан Ча

Araham sammasambuddho bhagava
Buddham bhagavantam abhivademi
Svakkhato bhagavata dhammo
Dhammam namassami
Supatipano bhagavato savakasangho
Sagham namami

Благородният, Съвършено просветления и Благословен –
Отдавам почит на Будата, Благословения. (поклон)
Учението, толкова изчерпателно обяснено от него –
Кланям се на Даммата. (поклон)
Учениците на Благословения, които практикуваха толкова добре –
Кланям се на Сангата. (поклон)