Във формата на кръг
от
Достопочтения Аджан Ча
Превод от тайландски
Танисаро Бикху (Джефри Деграф)
© 2011–2012

Когато говорим за Дамма, трябва да разберем, че нашите мнения са едно, а Даммата съвсем друго нещо.
А относно практиката, започнете, като установите каква издръжливост имате и после съзерцавайте. Съзерцавайте заниманията си, приливите и отливите си. Съзерцавайте какво се готвите да правите. Каквото и да се надигне, Будата ни кара да познаваме всичко наоколо. От която и посока да идват нещата, той ни кара да опознаем всичко наоколо. Ако знаем всичко около себе си, каквото и да ни дойде отсам, ще го видим. Каквото и да ни дойде оттам, ще го видим. Правилното ще го познаем. И неправилното ще го познаем. Щастието ще познаем. Радостта ще познаем. Ще знаем всичко наоколо. Но умовете ни, когато съзерцават, не са навсякъде. Знаем само тази страна, но оставяме другата широко отворена. Това е като да сложим ограда на поле или къща, но не от край до край. Ако я сложим само от тази страна, крадците ще дойдат от другата, от онази, където не минава оградата. Защо така? Не сме затворили портата. Оградата ни още не е добра. Нормално е всички да дойдат при този отвор. И ние отново съзерцаваме, добавяме още ограда, затваряме повече. Вдигането на ограда означава установяване на внимание (осъзнатост) и непрекъсната будност. Ако го направим, Даммата никъде другаде няма да иде. Ще дойде право тук. Добра и лоша, Даммата, която трябва да видим и познаем, ще се надигне точно тук. А това, което не ни трябва да знаем, на този етап го пускаме да си иде. Не си губим времето с гредите, които още нямаме сили да вдигнем. Почакайте да се сдобием с трактор, преди да се опитваме да ги вдигнем. Засега се съсредоточете върху нещата, които можете да вдигнете. Задръжте се на тях, използвайки издръжливостта си, малко по малко.
Ако неотклонно се придържате към това, щастливите настроения и тъжните такива, желаните и нежеланите, ще влязат направо в заграденото. Тогава ще ги наблюдавате.
Вашите настроения и грижи са едно, а умът съвсем друго. Те са две съвсем различни неща. Обикновено, като ни връхлети настроение, от онези, които харесваме, ние се втурваме след него. Ако е от тези, които не харесваме, му обръщаме гръб. Като стане така, ние не виждаме ума си. Само тичаме след настроенията си. Настроението си е настроение, умът си е ум. Трябва да ги разделите, за да видите какво е умът и какво настроението.
Както когато седи неподвижно: Изпитваме лекота. Но ако някой дойде и ни обиди, ние хукваме след настроението. Оставили сме мястото си. Умът, който бива заблуден от настроението, хуква по него. Ние ставаме хора на настроенията си, хора в услуга на поривите си.
Трябва да разберете, че всичките ви настроения са лъжи. В тях няма нищо истинско. Те са далече от ученията на Буда. И всичко, което правят, е да ни лъжат за всичко от каквото и да е естество. Будата ни учел да медитираме, за да видим тяхната истина — истината за света.
Светът е нашите настроения, нашите заетости. Нашите заетости са светът. Ако не сме запознати с Даммата, не сме запознати с ума, не сме запознати със заетостите си, ние се вкопчваме в ума и неговите заетости и ги смесваме. „Ох! Умът ми не изпитва лекота.” Сякаш имате много умове и всичките се вълнуват. Всъщност случаят не е такъв. Вие нямате много умове. Имате много настроения и заетости. Ние не сме запознати със собствения си ум и затова тичаме след това, което ни занимава. Ако седите и медитирате така, нещата просто ще препускат нататък.
Будата ни учел да гледаме нещата точно там, където се надигат. Надигнат ли се, те не остават. Те се разпускат, отминават. Разпускат се и се надигат. Надигнат ли се, после отминават, разпускат се – но ние не искаме да е така. Когато умът е тих, ние искаме да остане тих. Не искаме да се вълнува. Искаме да ни е леко. Нашите мнения са в разрез с истината. Будата ни учел първо да огледаме нещата от всички страни. Само тогава умът ще е действително тих и неподвижен. Докато не знаем тези неща, докато не разберем настроенията си, ще бъдем хора на настроението. Ние си приписваме настроенията си. Това се превръща в инат и горделивост.
Когато видим това да се случва, Будата ни казва да насочим вниманието си в съзерцание именно натам: „Този вид мислене е мислене, този вид знаене е знаене, когато нещата са такива, са такива.” Казвайте си, че тези неща просто следват собствената си природа. Такива са настроенията. Такъв е умът. Когато нещата стоят така, какво можете да направите, за да ви е леко? Съзерцавайте именно това.
Ние не искаме нещата да са такива, това е причината за нашето неразположение. Където и да бягате от тези неща, те си остават такива. Затова трябва да разберем, че явленията са такива, каквито са, и толкова. Това е истината. Казано простичко, това е Будата, но ние не го виждаме там. Мислим си за Девадатта (сияйни същества, ангели), но не и за Будата. Преходността на Даммата — преходност, страдание и не-аз: В тези неща няма нищо лошо. Те са си просто такива. Прикачаме им твърде много етикети и намерения. Когато видите този процес, това е нещо хубаво.
Казано с прости думи: Да предположим, че когато днес сядате в концентрация, умът е неподвижен. Вие си мислите: „М-м-м… Колко хубаво!” Седите си и изпитвате лекота. Това се запазва два-три дни. „М-м-м… Много ми харесва така.” И тогава, на другия ден, когато сядате да медитирате, сякаш сте седнали на мравуняк на червени мравки. Не можете да останете на едно място. Разстроени сте. И се питате: „Защо не е като предишния ден? Защо тогава ми беше така удобно?” Не можете да спрете да мислите за предишния ден. Искате да е като тогава. И именно тук се заблуждавате.
Заетостите на ума се променят. Те не са постоянни или сигурни; не са стабилни. Те просто следват своята природа. Будата ни учел да разглеждаме, че така стоят нещата. Всичко, което се надига, е завръщащо се старо. И в това няма нищо, но ние си слагаме етикети и създаваме правила за нещата: „Това го харесвам. Това не.” Каквото ни харесва, ни прави щастливи — щастливи заради делюзията: щастливи заради заблудата, а не щастливи, защото е правилно.
Когато умът е тих, Будата ни казва да не се интоксикираме от това. Когато се разсее, той ни казва да не се интоксикираме и от това. Нещата се случват по всевъзможни начини. Има събиране, изваждане, множене и делене. Така можем да пресмятаме числата, но ние искаме да има само множене, за да имаме по много от всичко. Искаме да се разминем със събирането, изваждането и деленето — но тогава сметките ни ще са глупави. Ако имахме само умножение, щяхме ли да имаме къде да поберем всичко?Ако разсъждаваме така, ще си стоим в смут. Будата казвал, че такъв вид мислене няма проникновение.
Неподвижността на ума — покоят — идва, когато сме далече от заниманията на ума. Ако не чувате за нищо, умът уляга и е неподвижен. За постигането на такава неподвижност, трябва да идете в уединение, на място, което е тихо и неподвижно. Ако можете да избягате от заетостите си, да не виждате това, да не знаете за онова, умът може да се успокои. Но това е като болест, болест като рака. Има подуване, но още не боли.Още не ни измъчва, още не боли и привидно сме добре — сякаш няма замърсявания на ума.
Такъв е умът в такива моменти. Докато стои там, е тих. Но когато излезе, види гледки и чуе звуци, това е краят. Вече не му е леко. Как можете да карате така, сами, без да виждате гледки, чувате звуци, миришете аромати, опитвате вкусове и докосвате? Къде може да идете? Никъде по света няма такова място.
Будата искал да виждаме гледки, да чуваме, да миришем, да опитваме и докосваме: горещо, студено, твърдо, меко. Той искал да сме запознати с всичко. Не искал да бягаме и да се крием. Искал да гледаме и като гледаме, да разбираме: О… Така стоят нещата.” Той казвал да култивираме разграничаване.
Как се култивира разграничаване? Будата казвал, че не е трудно — ако сме постоянни. Когато се надигне разсейване:”О, това не е сигурно. Нетрайно е.” Когато умът е неподвижен, не казвайте: „О, така е много хубаво и неподвижно.” Това също не е сигурно. Ако не ми вярвате, опитайте.
Да предположим, че обичате някоя храна и казвате: „Човече, тази храна наистина ми харесва!” Опитайте се да я ядете всеки ден. Колко месеца ще изкарате? Няма да мине много време и ще кажете: „Стига. Писна ми вече.” Разбирате ли? „Писна ми от тази храна.” Писнало ви е от това, което харесвате.
Ние зависим от промяната, за да живеем, така че просто се запознайте с факта, че всичко е нетрайно. Удоволствието не е сигурно, болката не е сигурна, щастието не е сигурно, спокойствието не е сигурно, разсейването не е сигурно. Каквото и да е, нищо не е сигурно. Каквото и да се надигне, му кажете: „Не се опитвай да ме заблудиш. Ти не си сигурно.” Така всичко губи стойността си. Ако можете да мислите така, е много добре. Нещата, които не харесвате, всички те не са сигурни. Всичко, което дойде, не е сигурно. Сякаш се опитват да ви продават разни неща, но всичко е с една цена: Не е сигурно — не е сигурно от който и да е ъгъл. С други думи, е непостоянно. Непрекъснато се движи напред – назад.
Казано простичко, това е Буда. Непостоянството означава, че нищо не е сигурно. Това е истината. А защо ние не виждаме истината? Защото не сме се взрели да я видим ясно. „Който вижда Даммата, вижда Будата.” Ако виждате нетрайността във всяко едно нещо, у вас се надига нибида: разочарование. „То е само това: нищо кой знае какво. Това е то, нищо кой знае какво.“ Концентрацията в ума е – нищо кой знае какво.
Когато можете да направите това, вече не е трудно да съзерцавате. Какво и да ви занимава, можете да си кажете на ум: „Нищо работа” и всичко спира там. Всичко става празно и напусто: всичко, което е непостоянно и нетрайно. То се движи и се променя. Нетрайно е, носи страдание и е не-аз. Не е сигурно.
То е като парче желязо, което е загрявано, докато е станало червено и сияйно. Има ли точка, в която да е студено? Опитайте се да го пипнете. Ако го пипнете отгоре, е горещо. Ако го пипнете отдолу, е горещо. Ако го пипнете отстрани, е горещо. Защо е горещо? Защото цялото е едно парче нежежено до червено желязо. Къде може да има студена точка? Такова е то. И когато нещата стоят така, не е нужно да го пипаме. Ние знаем, че е горещо. Ако си мислите: „Това е хубаво. Харесва ми”, не давайте гаранция, че е така. Това е нажежено желязо. Където и да го пипнете, където и да го хванете, то всякакси незабавно ще ви изгори.
Съзерцавайте. И като стоите, и като вървите, каквото и да правите — дори когато сте в тоалетната или обикаляте за подаяния: Като се храните, не го превръщайте в кой знае какво. Когато храната излиза от другия край, не го превръщайте в кой знае какво. Защото каквото и да е, е нещо нетрайно. Не е сигурно. Не е истинно от нито един ъгъл. То е като да докоснете нажежено желязо. Не знаете къде да го пипнете, защото цялото е горещо. Затова просто спирате да го пипате. „Това е непостоянно. Това е нетрайно.” Нищо не е сигурно.
Дори нашите мисли са непостоянни. Защо са такива? Защото не са нас. Те не са наши. Те трябва да са си такива, каквито са. Те са нестабилни и нетрайни. Всичко свеждйте до това. Каквото и да харесвате, не е сигурно. Колкото и да го харесвате, не е сигурно. Каквото и да ви занимава, колкото и да ви харесва, трябва да си кажете: „Това не е сигурно. Това е нестабилно и нетрайно.” И продължавайте да наблюдавате….
Като тази чаша: Много е красива. Искате да я приберете, за да не се счупи. Но това не е сигурно. Един ден я слагате до себе си и после се пресягате за нещо и по погрешка я удряте. Тя пада на пода и се чупи. Тя не е нещо сигурно. Ако не се счупи днес, ще се счупи утре. Ако не се счупи утре, ще се счупи в другиден – защото е чуплива. Учим се да не отдаваме вяра на такива неща, защото те са непостоянни.
Нещата, които са непостоянни: Будата учел, че те са истината. Помислете върху това. Ако виждате, че в нещата няма истина, това е истината. Това е постоянно. Сигурно. Когато има раждане, има остаряване, болест и смърт. Това е нещо постоянно и сигурно.
Какво постоянно идва от нещата, които не са постоянни. Ние казваме, че нещата не са постоянни и не са сигурни – и това преобръща всичко: То е постоянното и сигурното. То не се променя. Как е постоянно? Постоянно е с това, че нещата неотклонно стоят по този начин. Дори да се опитате да се намесите, няма ефект. Нещата си остават такива. Те се надигат и се разпускат, разпускат се и после се надигат. Това е положението с непостоянството. Така става истина. Будата и благородните му ученици се пробудили от непостоянните неща.
Когато видите непостоянството, резултатът е нибида: разочарование. Разочарованието не е отвращение. Ако изпитвате отвращение, това е погрешно. Погрешно разочарование. (Погрешно сваляне на воала на делюзията.) Това не е нашето нормално отвращение. Например, ако живеете с жена си и децата си до момента, в който ви писне от тях, това не е разочарование. Всъщност е голямо замърсяване: стиска сърцето ви. Ако бягате от такива неща, на вас ви е писнало от замърсяването. И това не е нибида. Всъщност е тежко замърсяване, но ние го мислим за разочарование.
Да предположим, че сте добри към хората. Каквото и да имате, искате да им го дадете. Вие им съчувствате, виждате, че са прекрасни и мили, и добри към вас. Сега замърсяванията идват от другата страна. Внимавайте! Това не е добрина чрез Даммата, това е егоистична добрина. Вие искате нещо от тях, затова сте мили.
Същото е и с разочарованието. „Писна ми от това. Няма да стоя повече. До гуша ми дойде.” Това изобщо не е правилно. И е голямо замърсяване. Разочарование е само на думи.
Разочарованието на Буда е нещо друго: оставяме нещата така, пускаме ги. Не ги убивате, не ги биете, не ги наказвате, не сте мили с тях. Просто ги оставяте. И така – с всичко. Така трябва да бъде. Само тогава можете да кажете, че умът ви е пуснал (let go) всичко, че е отпуснат, че е празен: празен от прилепяне, празен от вкопчване и привързване.
Празнотата не означава, че никой не съществува. Или като тази чаша: Не е като да не съществува за нас или да казваме, че е празна. Термосът съществува, хората съществуват, всичко съществува, но тези, които знаят, чувстват в сърцето си, че тези неща са истина, не са сигурни и просто следват своите условия: Те са дамми, които се надигат и отминават (разпускат се), и това е всичко.
Вземете този термос: Ако го харесваме, той не реагира и не казва нищо. Харесването е от наша страна. Дори да го мразим и да хвърлим в гората, той пак не реагира. Не ни откликва. Защо? Защото такава е природата на нещата. Харесването или нехаресването идват от нашето привързване. Ние виждаме това като добро или недобро. Виждането, че е добро, ни свива сърцето. Виждането, че не е добро, пак ни свива сърцето. И двете състояния са замърсяване.
Затова не трябва да бягате от такива неща. Просто разберете този принцип и продължавайте да съзерцавате. Това е цялата философия. Умът ще види, че нещата не са кой знае какво. Те са си просто такива. Ако ги мразим, те не реагират. Ако ги харесваме, те пак не реагират. Опитайте се да видите нещата по този начин.
Така е и с тялото, така е и с ума, така е и с настроенията и заниманията, с които правим контакт: Виждайте ги като нетрайни, неудовлетворителни и без-азови. Те са си просто такива. А ние страдаме, защото не ги искаме такива. Искаме неща, които просто не можем да имаме.
Следва продължение…

Provenance:
©2011 Metta Forest Monastery.

Transcribed from a file provided by the translator.
This Access to Insight edition is ©2011–2012.
Terms of use: You may copy, reformat, reprint, republish, and redistribute this work in any medium whatsoever, provided that: (1) you only make such copies, etc. available free of charge; (2) you clearly indicate that any derivatives of this work (including translations) are derived from this source document; and (3) you include the full text of this license in any copies or derivatives of this work. Otherwise, all rights reserved. For additional information about this license, see the FAQ.
How to cite this document (one suggested style): „In the Shape of a Circle“, by Venerable Ajahn Chah, translated from the Thai by Thanissaro Bhikkhu (Geoffrey DeGraff). Access to Insight, 24 September 2011,http://www.accesstoinsight.org/lib/thai/chah/shapeofacircle.html . Retrieved on 24 February 2012.

Цялата книжка в pdf формат можете да изтеглите тук.

Неподвижна, Течаща Вода

Моля ви, внимавайте. Не позволявайте на ума си да се отнася по други неща. Създайте си чувството, че точно сега седите в планина или някъде в гора, съвсем сами. Какво имате, седейки тук и сега? Имате тяло и ум, това е, само тези две неща. Всичко, което се съдържа в тази рамка, дето седи тук, се нарича „тяло”. „Умът” е онова, което е наясно и мисли в същия този момент. Тези две неща се наричат също „нама” и „рупа”. „Нама” се отнася за това, което няма „рупа”, или форма. Всички мисли и чувства, или четирите ментални канди на чувството, възприятието, волята и съзнанието, са нама, всички те са безформени. Когато окото види форма, тази форма се нарича рупа, докато осъзнатостта се нарича нама. Двете заедно се наричат нама и рупа, или просто тяло и ум. Разберете, че това, което седи тук в настоящия момент са само тялото и умът. Но ние бъркаме тези две неща. Ако искате покой, трябва да знаете истината за тях. Умът в сегашното си състояние още е необучен; той е зацапан и нечист. Все още не е чистият ум. Трябва да обучим този ум чрез практиката на медитацията. Някои хора мислят, че медитацията означава да седнете по специален начин, но в действителност стоежът, седежът, ходенето и излягането са все средства за медитационна практика. Вие можете да практикувате във всеки един момент. Буквално самади означава „твърдо установения ум”. За да развиете самади, не е нужно да бутилирате ума си. Някои хора се опитват да намерят покой, като седят тихичко, без нищо да ги безпокои, но това е като да си умрял. Практиката на самади е за развиване на мъдрост и разбиране. Самади е устойчивият ум, съсредоточеният ум. В коя точка е фиксиран? Фиксиран е в точката на баланса. Тя е неговата точка. Но хората практикуват медитация, като се опитват да смълчат ума си. Те казват: „Опитвам се да седя в медитация, но умът не иска да се кротне и за минута. В един миг отлита на едно място, в следващия отлита някъде другаде… Как мога да го накарам да спре?” Не е нужно да го карате да спира, не в това е смисълът. Където има движение, там се надига разбирането. Хората се оплакват: „Умът ми бяга и аз го придърпвам обратно, после пак отлепя нанякъде и аз пак го връщам…” Седят си така и се дърпат напред-назад. Мислят си, че умовете им препускат навсякъде, но само така им се струва. Например, вижте тази зала тук… „О, толкова е голяма!” казвате… Всъщност изобщо не е голяма. Дали изглежда голяма или не зависи от вашето възприятие. В действителност залата е точно по размера си, нито голяма, нито малка, но хората непрекъснато се втурват след чувствата си. Медитиране за намиране на покой… Трябва да разберете какво е покоят. Ако не го разберете, няма да го намерите. Например, представете си, че днес сте взели за манастира много скъпа химикалка. Представете си, че на идване сте я сложили в предния си джоб, но по-късно сте я извадили и преместили другаде, в задния джоб, да кажем. И когато бъркате в предния си джоб… Няма я! Стряскате се. Стряскате се заради неразбирането си, не виждате истината по въпроса. Резултатът е страдание. Дали ще стоите, вървите, идвате или отивате, не можете да спрете тревогата по изгубената химикалка. Погрешното ви разбиране ви кара да страдате. Грешното разбиране води до страдание… „Колко жалко! Купих тази химикалка преди няколко дни, а вече се изгуби!” Но после си спомняте. „О, да, разбира се! Когато отидох да се измия, преместих химикалката в задния джоб.” Щом си припомните това, вече се чувствате по-добре, дори без да сте видели химикалката. Виждате ли? Вече сте щастливи, можете да спрете да се тревожите за химикалката. Вече сте сигурни за нея. Както вървите, посягате към задния си джоб и тя е там. Умът ви през цялото време ви е мамел. Тревогата идва от невежеството ви. Сега, виждайте химикалката, вие сте преодолели всяко съмнение, тревожността е успокоена. Такъв покой идва от виждането на причината за проблема – самудая, причината за страданието. Щом си спомните, че химикалката е в задния ви джоб, има нирода, спиране на страданието. Трябва да съзерцавате, за да намерите покой. Това, което хората обикновено наричат покой е просто успокояване на ума, не успокояване на отклоненията. Отклоненията са просто временно подтиснати, също като трева, затисната с камък. След 3-4 дни махате камъка и не след дълго тревата пак тръгва. Тя не е била умряла, само е била подтисната. Същото е като седите в медитация: умът е успокоен, но не и отклоненията, замърсяванията. Съответно самади не е сигурна работа. За да намерите истински покой, трябва да развиете мъдрост. Самади е един вид покой, като камъкът, затиснал тревата… след няколко дни махате камъка и тревата наново пониква. Това е само временен покой. Покоят от мъдростта е като да сложите камъка и вече да не го вдигате, да го оставите там. Тревата няма как да поникне наново. Това е истинският покой, успокояването на отклоненията, сигурният покой, който е резултат от мъдростта. Ние говорим за мъдростта (паня) и самади като за отделни неща, но в същността си те са едно и също. Мъдростта е динамичната функция на самади; самади е пасивният аспект на мъдростта. Те се надигат от едно и също място, но поемат в различни посоки, различни функции, като това манго тук. Малкото зелено манго расте ли расте, докато не узрее. То е все същото манго – по-голямото и зрялото манго са все едно и също манго, но условията му са се променили. В Дамма практиката едното условие се нарича самади, а по-късното условие се нарича паня, но в действителност сила, самади и паня са едно и също, също като мангото. При всеки случай, в нашата практика, независимо кой аспект разглеждате, винаги трябва да започвате от ума. Знаете ли какво е този ум? Какъв е умът? Какво е? Къде е?… Никой не знае. Знаем само, че искаме да дойдем тук или да идем там, искаме това и искаме онова, чувстваме се добре или се чувстваме зле… но умът сам по себе си е невъзможно да се опознае. Какво е умът? Умът няма форма. Това, което получава впечатления, добри или лоши, ние наричаме „ум”. Той е като собственикът на къща. Собственикът си седи вкъщи, докато гостите идват да го видят. Той е този, който посреща гостите. Кой посреща/възприема сетивните впечатления? Какво е това, което възприема? Кой пуска сетивните впечатления? Ето това нещо наричаме „ум”. Но хората не могат да го видят, мислите ги въртят в кръг… „Какво е умът? Какво е мозъкът?”… Не обърквайте нещата така. Какво е това, което възприема впечатленията? Едни впечатления ги харесва, други не… Кой е това? Има ли някой, който харесва и не харесва? Разбира се, че има, но вие не можете да го видите. Него наричаме „ум”. В нашата практика не е необходимо да говорим за самата (концентрация) или випасана (прозрение), наричайте я практиката на Дамма, това е достатъчно. И изпълнявайте тази практика от собствения си ум. Какво е умът? Умът е това, което възприема или осъзнава сетивните впечатления. При някои сетивни впечатления има реакция на харесване, при други – реакция на нехаресване. Този получател на впечатления ни води към щастието и страданието, към редното и нередното. Но няма никаква форма. Допускаме, че е аз, но всъщност е само намадамма. Доброто има ли форма? А злото? Щастието и страданието имат ли форма? Не можете да ги намерите. Дали са кръгли или квадратни, къси или дълги? Можете ли да ги видите? Тези неща са намадамма, не могат да се сравняват с материални неща, те са безформени… но ние знаем, че те съществуват. Затова е казано практиката да се започва с успокояване на ума. Приберете осъзнатостта в ума. Ако умът е осъзнат, той ще е в покой. Някои хора не искат осъзнатост, те искат само покой, нещо като дърпане на шалтера. И те никога не научават нищо. Ако нямаме „този, който знае”, върху какво ще базираме практиката си? Ако няма дълго, няма и късо, ако няма редно, няма и нередно. В наши дни хората се изучават, търсят доброто и злото. Но за това, което е отвъд доброто и злото, нищичко не знаят. Знаят само за редно и нередно. „Вземам само това, което е редно. Не искам да знам за нередното. За какво ми е?”Ако се стремите да вземате само редното, в скоро време то ще стане нередно. Редното води до нередно. Хората все търсят между редно и нередно, между добро и зло, не се опитват да намерят това, което е нито редно, нито нередно. Учат за доброто и злото, търсят добродетелното, но не знаят нищо за това, което е отвъд доброто и злото. Учат за дългото и късото, но за това, което е нито дълго, нито късо, нищо не знаят. Този нож има острие, ръб и дръжка. Можете ли да вдигнете само острието? Можете ли да вдигнете само ръба на острието или само дръжката? Дръжката, ръба и острието са все части на един и същи нож: когато вдигнете ножа, вдигате и трите части заедно. По същия начин ако вземете това, което е добро, злото трябва да го последва. Хората търсят доброто и се опитват да захвърлят злото, но не изучават това, което е нито добро, нито зло. Ако не го изучавате, не може да има завършеност. Ако вдигнете доброто, злото го следва. Ако вдигнете щастието, страданието следва. Практиката на прилепяне към доброто и отхвърляне на злото е дамма за деца, тя е като играчка. Разбира се, и така може, можете да вземете само толкова, но ако се хванете за доброто, злото ще последва. Краят на този път е объркан, не е толкова добър. Вземете прост пример. Имате деца – да предположим, че вие искате само да ги обичате и никога да не изпитвате омраза. Това е мисленето на човек, който не познава човешката природа. Ако се хванете за любовта, омразата ще последва. По същия начин хората решава да изучават Дамма, да развиват мъдрост, изследвайки доброто и злото възможно най-отблизо. Вече опознали доброто и злото, те какво правят? Опитват се да се вкопчат за доброто и злото идва. Те не са изучавали това, което е отвъд доброто и злото. Него трябва да изучавате. „Ще бъда такъв.”, „Ще бъда онакъв”… но те никога не казват „Няма да бъда нищо, защото всъщност няма никакъв „аз”. Това те не го изследват. Искат само доброто. Ако постигнат добина, се губят в нея. Ако нещата станат твърде добри, после ще започнат да стават лоши и така хората се озововат в едно люшкане между двете напред-назад. За да успокоим ума и да доловим този, които приема сетивните впечатления, трябва да наблюдаваме. Следвайте „този, който знае”. Тренирайте ума, докато стане чист. Колко чист трябва да го направите? Ако е действително чист, умът трябва да е над добро и зло, над самата чистота дори. Той е завършен. Тогава и практиката е завършена. Това, което хората наричат седене в медитация е само временен покой. Но дори в този вид покой има преживявания. Ако се надигне преживяване, трябва да има някой, който да знае за него, който да го разгледа, да го обследва и изучи. Ако умът е просто празен, това не е толкова полезно. Можете да видите хора, които са много сдържани и да си мислите, че са в покой, но истинският покой не е просто мирния ум. Не е покоят, който казва: „Нека съм щастлив и никога да не изпитам страдание.” С този вид покой накрая дори постигането на щастие става неудовлетворително. Резултатът е страдание. Само когато можете да поставите ума си отвъд щастието и страданието, тогава ще намерите истинския покой. Той е истинският мир. Това е тема, които повечето хора никога не изследват, те изобщо не я виждат. Правилният начин на обучение на ума е да го направите ясен, да развиете мъдрост. Не мислете, че обучаването на ума е с тихо седене. То е камъкът, който покрива тревата. Хората се опияняват от него. Мислят, че самади е седене. Това е само една от думите за самади. Но в действителност, ако умът има самади, тогава вървенето е самади, седенето е самади… самади е в седежа, във вървежа, в стоежа и в заставането на колене. Всичко е практика. Някои хора се оплакват: „Не мога да медитирам, твърде неспокоен съм. Щом седна, започвам да си мисля за това и онова… Не мога да го направя. Имам твърде много лоша камма. Първо трябва да изчерпя лошата си камма и после да се върна и да се опитам да медитирам.” Просто опитайте. Опитайте се да изчерпите лошата си камма… Така си мислят хората. А защо си мислят така? Тези така наречени пречки са нещата, които трябва да изследваме. Щом седнем, умът се втурва нанякъде. Ние го следваме и се опитваме да го върнем и го наблюдаваме още веднъж… После той пак бяга. Ето това трябва да изучавате. Повечето хора отказват да научат уроците си от природата… като непослушния ученик, който отказва да си пише домашните. Те не искат да видят как умът се променя. Как ще развиете мъдрост? Ние трябва да живеем с подобна промяна. Когато знаем, че умът си е просто такъв, непрестанно променящ се… когато знаем, че това е неговата природа, ще го разберем. Трябва да знаем кога умът мисли добро или зло, да знаем кога се променя… Трябва да знаем тези неща. Ако разберем този пункт, тогава дори да мислим, пак ще сме в покой. Представете си например, че вкъщи гледате маймунка. Маймуните не стоят дълго време мирни, те обичат да подскачат и да сграбчват разни неща. Такива са маймуните. Идвате в манастира и виждате маймуна и тук. Тя също не стои мирна, по същия начин подскача. Но това не ви тревожи, нали? Защо не ви тревожи? Защото и преди сте отглеждали маймуна и знаете какво животно е. Ако познавате само една маймуна, независимо в колко провинции идете, независимо колко маймуни видите, те няма да ви разтревожат, нали? Това е човек, който разбира маймуните. Ако разбираме маймуните, няма да станем маймуна. Ако не разбирате маймуните, вие, самите, можете да станете такива. Разбирате ли? Като я видите да се пресяга за това или онова, вие крещите: „Ей!” Ядосвате се… „Тази проклета маймуна!” Това е човек, който не познава маймуните. Този, който познава маймуните, знае, че маймуната вкъщи и маймуната в манастира са еднакви. Защо да се ядосвате? Когато видите, че маймуните са си просто такива, можете да сте в покой. Покоят е това. Трябва да познаваме усещанията. Някои усещания са приятни, някои – неприятни, но това не е важно. Това си е тяхна работа. Също като маймуните. Всички маймуни са еднакви. Разбираме усещанията като понякога приемливи, друг път – не, но това е тяхната природа. Трябва да ги разберем и да знаем как да ги пуснем. Усещанията са несигурни. Те са преходни, несъвършени и безсъщностни. Всичко, което възприемаме, е такова. Когато очите, ушите, носът, езикът, тялото и умът получават усещания, ние ги разпознаваме, също както познаваме маймуната. И тогава можем да сме в покой. Когато усещанията се надигнат, опознайте ги. Защо хуквате след тях? Усещанията са несигурни. В един момент са едни, в следващия – други. Те съществуват в зависимост от промяната. И всички ние съществуваме в зависимост от промяната. Дъхът излиза и после трябва да влезе. Трябва да я има тази промяна. Опитайте се само да вдишвате, можете ли? Или се опитайте само да издишате, без да поемате глътка въздух… Можете ли? Ако нямаше такава промяна, колко дълго щяхте да живеете? Трябва да има и вдишане, и издишане. Усещанията са същите. И трябва да ги има. Ако нямаше усещания, нямаше да можете да развиете мъдрост. Ако няма грешно, не може да има правилно. Първо трябва да сте прави, за да можете да видите какво е погрешно и първо трябва да разберете погрешното, за да бъдете прави. Така стоят нещата. За действително усърдния ученик, колкото повече усещания, толкова по-добре. Но много медитатори се затварят от усещанията, не искат да се занимават с тях. Те са като непослушният ученик, който не иска да ходи на училище и не иска да слуша учителя. Тези усещания ни учат. Когато познаваме усещанията, практикуваме Дамма. Покоят в усещанията е също като разбирането на маймуната. Когато разберете какви са маймуните, вече не се притеснявате от тях. Практикуването на Дамма е такова. Не че Даммата е някъде много далече, тя е ей тук. Даммата не са ангелите във висините или нещо такова. Тя касае нас и това, което правим сега. Наблюдавайте се. Понякога има щастие, понякога – страдание, понякога утеха, понякога болка, понякога любов, понякога омраза… Това е Дамма. Виждате ли я? Трябва да познавате тази Дамма, трябва да разчитате преживяванията си. Трябва да познавате усещанията, преди да ги пуснете. Когато видите, че усещанията са непостоянни, няма да се тревожите от тях. Щом се надигне усещане, просто си кажете: „Хммм… това не е сигурно.” Когато настроението ви се променя… „Хммм, не е сигурно.” Можете да сте в покой с тези неща, както когато виждате маймуната и не се безпокоите от нея. Ако знаете истината за усещанията, това е познаване на Даммата. Пускате усещанията да си отидат, виждайки, че всички те са неизменно несигурни. Това, което тук наричаме несигурност, е Будата. Будата е Даммата. Даммата е характеристиката на несигурността. Който вижда несигурността на нещата, вижда неизменната реалност за тях. Такава е Даммата. И тя е Будата. Ако видите Даммата, виждате Будата, виждайки Будата, виждате Даммата. Ако познавате аничам – несигурността, ще пуснете всички неща и няма да се вкопчвате за тях. Вие казвате: „Не ми чупи чашата!” Можете ли да предотвратите нещо чупливо да не се счупи? Ако не се счупи сега, ще се счупи по-късно. Ако не я счупите вие, друг ще я счупи. Ако друг не я счупи, някое от пилетата ще го стори! Будата казва да приемем това. Той проникнал в истината за тези неща, виждайки, че тази чаша вече е счупена. Когато и да използвате тази чаша, трябва да я разглеждате като вече счупена. Разбирате ли това? Разбирането на Будата било такова. Той видял счупената чаша в несчупената. Когато й дойде времето, тя ще се счупи. Развийте такъв тип разбиране. Използвайте чашата, грижете се за нея, докато един ден ви се изплъзне от ръката… „Тряс!”… Няма проблем. Защо няма проблем? Защото сте видели счупването й преди да се счупи! Но обикновено хората казват: „Аз толкова обичам тази чаша, нека никога не се чупи!” По-късно кучето я чупи… „Ще убия проклетото куче!” Мразите кучето, че ви е счупило чашата. Ако едно от децата ви я счупи, ще мразите и него. Защо е това? Защото сами сте се заприщили. Водата не може да тече. Направили сте бент без преливник. Единственото, което му остава на бента, е да се пръсне, нали? Като правите бент, трябва да направите и преливник. Когато водата се надигне твърде много, да може спокойно да се изтече. Когато е стигнала до ръба, отваряте преливника си. Трябва да имате такъв обезопасителен клапан. Нетрайността е такъв обезопасителен клапан за Благородните. Ако имате този „обезопасителен клапан”, ще бъдете в покой. Стоейки, вървейки, седейки, лежейки, непрестанно практикувайте, използвайте сати, за да наблюдавате и защитавате ума. Това са самади и мъдростта. Те са едно и също нещо, но имат различни аспекти. Ако ясно видим несигурността, ще видим това, което е сигурно. Сигурността е, че нещата неизбежно трябва да бъдат такива, не могат да бъдат други. Разбирате ли? Знаейки само толкова, вече знаете Будата и можете да му направите поклон. Докато не изхвърляте Будата, няма да страдате. Щом изхвърлите Будата, ще изпитате страдание. Щом изхвърлите разсъжденията за преходността, несъвършенството и безсъщността, ще имате страдание. Ако можете да практикувате само толкова, ви е достатъчно; няма да се надига страдание, или ако се надигне, лесно ще го успокоите, и това ще е причина да не се надига страдание в бъдеще. Това е краят на нашата практика, в точката, в която не се надига страдание. И защо не се надига страдание? Защото сме разбрали причината за страданието, самудая. Например, ако чашата предстоеше да се счупи, нормално щяхте да изпитате страдание. Ние знаем, че тази чаша ще е причина за страдание, затова махаме причината. Всички дамми възникват заради причина. Те трябва и да спрат заради причина. Ако има страдание заради тази чаша тук, трябва да пуснем тази причина да си иде. Ако предварително разгледаме чашата като вече счупена, дори когато не е, причината се преустановява. Когато няма причина, страданието вече не може да съществува. Това е преустановяването. Не е нужно да отивате отвъд тази точка. Направете само толкова. Съзерцавайте това в ума си. Вие всички трябва да имате Петте предписания като основа за поведение. Не е нужно да изучавате Типитака, като за начало се съсредоточете върху Петте предписания. Първоначално ще правите грешки. Когато го осъзнаете, спрете, върнете се и отново си ги установете. Може пак да се отклоните и пак да направите грешка. Когато го осъзнаете, се установете отново. С такова практикуване вашата сати ще се подобри и ще стане по-последователна също като капките вода, които падат от чайник. Ако съвсем лекичко наклоним чайника, капките ще падат бавно…. пляк!… пляк!… пляк!… Ако надигнем чайника малко повече, капките стават по-бързи… пляк-пляк-пляк!… Ако още повече надигнем чайника, плякането спира и водата потича в постоянен поток. Къде отиват пляканията? Никъде не отиват, променят се в постоянен поток. Така трябва да говорим за Даммата, като използваме подобия, защото Даммата няма форма. Квадратна ли е, кръгла ли е? Не можете да кажете. Единственият начин да говорим за нея е чрез такива уподобявания. Не мислете, че Даммата е далече от вас. Тя лежи до вас, навсякъде е. Вижте се… В един миг сте щастливи, в следващия сте тъжни, в по-следващия сте ядосани… Всичко това е Дамма. Вижте я и разберете. Каквото причинява страдание, трябва да го излекувате. Ако страданието още го има, пак разгледайте, още не виждате ясно. Ако виждахте ясно, нямаше да страдате, защото причината нямаше да я има. Ако страданието още го има, ако още трябва да търпите, още не сте тръгнали по вярната пътека. Където заседнете и когато страданието е твърде много, там бъркате! Когато сте много щастливи и сте в облаците… пак бъркате! Ако практикувате така, винаги ще имате сати. Във всички пози. Със сати, припомняне, и сампаджаня, самоосъзнатост, ще разпознавате правилно и погрешно, щастието и страданието. Като знаете тези неща, ще знаете как да се справите с тях. Аз така преподавам медитация. Когато е време да седнете в медитация, седнете. В това няма лошо. И така трябва да практикувате. Но медитацията не е само седене. Трябва да позволите на ума си пълноценно да изпита нещата, позволете им да потекат и разгледайте природата им. Как да ги разглеждате? Вижте ги като преходни, несъвършени и безсъщностни. Всичко е несигурно. „Това е толкова красиво. Трябва да го имам.” Това не е сигурно. „Това изобщо не ми харесва…” В този миг си кажете: „Не е сигурно!” Вярно ли е това? Напълно, няма грешка. Но само опитайте да вземете нещата на сериозно… „Това със сигурност ще го имам.”… Вече сте кривнали от пътеката. Не го правете. Независимо колко харесвате нещо, трябва да го разглеждате като несигурно. Някои храни изглеждат толкова вкусни, но пак трябва да разсъждавате, че това не е сигурно. Може да изглежда сигурно, тъй вкусно, но вие пак трябва да си казвате: „Не е сигурно!” Ако искате да проверите дали е сигурно или не, опитайте се да ядете любимата си храна всеки ден. Всеки ден, подчертавам. Накрая ще се заоплаквате: „Вече не ми е толкова вкусно.” Накрая ще си мислите: „Всъщност предпочитам онази храна.” Но и това не е сигурно! Трябва да позволите на нещата да текат също като влизащия и излизащия въздух. Трябва да има и вдишване, и издишване, дишането зависи от промяната. По същия начин всичко зависи от промяната. Тези неща са си при нас, никъде другаде. Ако вече не се съмняваме дали да седим, стоим, вървим или коленичим, ще сме в покой. Самади не е само седене. Някои хора седят, докато изпаднат в ступор. Все едно са мъртви, не могат да различат север от юг. Не стигайте до такава крайност. Ако сте сънливи, вървете, сменете позата. Развивайте мъдрост. Ако сте много уморени, починете си. Щом се събудите, продължете практиката, не се оставяйте да се отнесете в ступор. Така трябва да практикувате. Имайте разум, мъдрост, внимание. Започнете практиката за своя собствен ум и тяло, вижте ги като нетрайни. Всичко друго е същото. Имайте го на ум, когато мислите, че храната е толкова вкусна… Казвайте „Това не е сигурно!” В началото е тип запъване. Но обикновено то запъва вас всеки път, нали? Ако нищо не харесвате, ще страдате. Това е запъването. „Ако тя ме харесва, и аз ще я харесвам.” Пак запъване. Никога нямате първи ход. Трябва да подходите така. Когато и да ви се хареса нещо, си кажете: „Това не е сигурно.” Трябва малко да тръгнете срещу себе си, за да видите Даммата. Практикувайте във всички пози. Седешком, стоешком, вървешком, лежешком… Гняв можете да изпитате във всяка поза, нали? Можете да сте ядосани докато вървите, докато седите, докато лежите. Можете да изпитате желание във всяка поза. Така и практиката ни трябва да се разпростре във всички пози: стоеж, вървеж, седеж и в легнало положение. Трябва да е постоянна. Не я правете само заради показността, наистина медитирайте. Докато седите в медитация, може да се надигне някакъв инцидент. Още преди да се е уталожил, друг препуска. Винаги, когато се появяват такива неща, си казвайте: „Не е сигурно. Не е сигурно.” Запънете го, преди то да е запънало вас. Ето един важен момент. Ако знаете, че всички неща са нетрайни, цялото ви мислене постепенно ще се отпусне. Когато разглеждате несигурността на всичко, което преминава, ще видите, че всички неща изминават един път. Когато се надигне нещо, трябва само да кажете: „О, още едно!” Виждали ли сте някога течаща вода? А виждали ли сте неподвижна вода? Ако умът ви е спокоен, ще бъде също като неподвижна, течаща вода. Виждали ли сте някога неподвижна, течаща вода? Ето на! Виждали сте само течаща или само неподвижна вода, нали? Но никога не сте виждали хем неподвижна, хем течаща. Ето там, там, където мисленето ви не може да ви отведе, макар да е спокойно, можете да развиете мъдрост. Умът ви ще е като течаща вода, но ще е стаен. Почти неподвижен, но все пак течащ. Аз го наричам „Неподвижна, течаща вода”. В нея се надига мъдрост.
Беседа на Аджан Ча в Уат Там Саенг Фет, по време на Дъждовете, 1981 г.

ДА ЖИВЕЕШ С КОБРАТА

English: Indian Spectacled Cobra, Naja Naja Family, one of India’s venomous snakes. (Photo credit: Wikipedia)

Тази кратка беседа е за полза на една нова ученичка, която скоро ще се завърне в Лондон:
Нека тя ти служи, за да разбереш учението, което учеше тук, в Уат Па Пон. Най-простичко, това е практиката за освобождение от страданието в цикъла на раждане и смърт.
За да изпълняваш тази практика, помни, че трябва да се отнасяш към всички различни деятелности на ума, и тези, които харесваш, и тези, които не харесваш, така, както би се отнасяла към кобра. Кобрата е изключително отровна змия, толкова отровна, че ще ни причини смърт, ако ни ухапе. Така е и с нашите настроения. Настроенията, които харесваме, са отровни, настроенията, които не харесваме, също са отровни. Те пречат на умовете ни да са свободни и спъват разбирането ни за истината, такава, каквато е учена от Будата.
Затова е задължително да се стараем да запазим внимание и през деня, и през нощта. Каквото и да правите, било то стоейки, седейки, лежейки или говорейки, го правете с внимание. Когато сте в състояние да установявате това внимание, ще откриете, че се надига и чисто разбиране, свързано с него, и тези две условия ще донесат мъдрост. Това внимание (осъзнатост), чисто разбиране и мъдрост ще работят заедно и вие ще сте като човек, който е буден и денем, и нощем.
Тези учения, оставени ни от Буда, не трябва само да се слушат или просто да се схващат на интелектуално ниво. Те са учения, които чрез практика могат да се надигат и да бъдат разпознавани в сърцата ни. Където и да е идем, каквото и да правим, винаги трябва да имаме тези учения. И какво имаме предвид „имане на ученията” или „имане на истината”? Каквото и да правим или кажем, го правим и казваме с мъдрост. Когато мислим и разсъждаваме, го правим с мъдрост. Казваме, че този, който има внимание и ясно разбиране, комбинирани по този начин с мъдрост, е човек, който е близо до Буда.
Практикувайте, като разглеждате ума си с това внимание и ясно разбиране и развивайте мъдрост. С тези три условия ще се надигне „пускането” – letting go. Ще разпознавате постоянното надигане и отминаване на всички феномени.
Трябва да знаете, че това, което се надига и отминава, е само активност на ума. Когато нещо се надига, то отминава и е последвано от по-нататъшно надигане и отминаване. По Пътя на Дамма наричаме това надигане и отминаване „раждане и смърт”, и това е всичко – друго няма! Надига се страдание, после отминава и когато е отминало, пак се надига страдание. Имаме възникване и отмиране. Видите ли го веднъж, постоянно ще разпознавате възникването и отмирането. И когато знаете, че е постоянно, ще видите, че няма друго. Всичко е само раждане и смърт. Няма нищо, което да продължава. Има го само това надигане и отминаване – само това.
Подобно виждане ще породи спокойно чувство на безстрастие към света. Подобно чувство се надига, когато видим, че нищо не си заслужава да го искаме. Има само възникване и отминаване, пораждане, последвано от умиране. Това е, когато умът пристигне при „пускането”, пускаме всичко да си върви според природата си. Неща се надигат и отминават в ума ни и ние знаем това. Надига се щастие и ние знаем. Надига се недоволство и ние знаем. И това знаене на щастието означава, че ние не се идентифицираме с него като да е наше. По същия начин не се идентифицираме и с недоволството и нещастието. Когато вече не се идентифицираме с прилепването към щастието и страданието, оставаме с естествения ход на нещата.
Затова казваме, че умствената дейност е като смъртоносно отровна кобра. Ако не закачаме кобрата, тя си заминава по пътя. Дори да е изключително опасна, нас не ни касае. Не я доближаваме, не я хващаме и тя не ни хапе. Кобрата прави това, което е естествено за нея. Така стоят нещата. Ако сте умни, ще я оставите на мира. Така оставяте и това, което е добро, да бъде. Така оставяте и това, което не е добро, да бъде според собствената си природа. Оставете харесването и нехаресването си така, както не се закачате с кобрата.
Който е интелигентен, ще има такова поведение към различните настроения, които възникват в ума. Когато се надига добрина, я оставяме да си добрува, но и знаем за нея. Разбираме природата й. По същия начин оставяме и недоброто, оставяме го на природата му. Не се хващаме за тях, защото нищо не искаме. Не искаме лошо, не искаме и добро. Не искаме нито тежест, нито лекота, нито щастие, нито страдание. Когато по този начин нашето желание е преустановено, покоят е стабилно установен.
Когато имаме такъв покой (мир) в умовете си, можем да разчитаме на него. Този мир, казваме, че е възникнал от объркването. Объркването е приключило. Буда нарекъл постигането на окончателно просветление „угасване” – така, както угасва огънят. Ние гасим огъня там, където се появява. Където е горещо, там можем да го направим студено. Така е и с просветлението. Нибана се открива в самсара. Просветлението и заблудата (делюзията) съществуват на едно място също като горещото и студеното. Горещо е там, където е било студено и е студено там, където е било горещо. Когато се надига горещина, хладината изчезва, и когато има хладина, няма горещина. По същия начин са Нибана и самсара.
Казва ни се да сложим край на самсара, което ще рече да спрем вечнозавъртащия се цикъл на объркване. Това прекратяване на объркването е угасване на огъня. Когато външният огън е угасен, има хладина. Когато вътрешните огньове на чувственото жадуване, омразата и заблуждението са угасени, пак има хладина.
Това е природата на просветлението; угасването на огъня, охлаждането на онова, което е било горещо. Това е покоят. Мирът. Това е краят на самсара, на цикъла на раждането и смъртта. Когато пристигнете в просветлението, усещането е такова. Това е краят на вечнопревъртащото се, вечнопроменящото се, краят на алчността, омразата и заблуждението в умовете ни. Ние разбираме това като щастие, защото така светските хора разбират идеалното, но в действителност сме минали отвъд това. Отвъд щастието и страданието. Това е съвършеният покой…
Нека тази практика ви отведе към щастието. Нека ви помогне да израснете в истината. Нека се освободите от страданието на раждането и смъртта.

Кратка беседа и последни указания за възрастна англичанка, която е прекарала два месеца под ръководството на Аджан Ча в края на 1978 и началото на 1979 г.

Из „Bodhinyana„, Ajahn Chah

ЕСТЕСТВОТО НА ДАММА – Първа част

Понякога, когато плодното дръвче цъфти, духва ветрец и пръсва цветовете по земята. Някои пъпки остават и израстват в малки зелени плодове. Духва вятър и някои от тях също падат! Други остават и се превръщат в плодове или почти узряват, някои дори напълно узряват, преди да паднат.
Така е и с хората. Като цветовете и плодовете на вятъра, и те падат в различни етапи от живота си. Някои хора умират, докато още са в утробата, други – броени дни след раждането. Някои хора живеят няколко години и умират, без да достигнат зрялост. Мъже и жени умират в младостта си. Други пък достигат зряла старческа възраст, преди да умрат.
Когато разсъждавате за хората, разглеждайте природата на плода и на вятъра: и двете са много несигурни.
Тази несигурна природа на нещата може да се види и в монашеския живот. Някои хора идват в манастира с намерение да се ръкоположат, но размислят и си тръгват, дори с избръснати глави. Други стават послушници и тогава решават да си тръгнат. Някои приемат духовен сан само за Дъждовните Васи, после се отказват. Също като плод на вятъра – всички са безкрайно несигурни!
Нашите умове също са такива. Надига се мисловно впечатление, придърпва ума и той пада – също като плод.
Буда разбирал несигурната природа на нещата. Той наблюдавал явлението с плода на вятъра и разсъждавал върху монасите и послушниците, които били негови ученици. Открил, че и те в същността си имат същата природа – несигурна! И как може да е иначе? Това е положението на всички неща.
Така човек, който практикува с осъзнатост, не се нуждае от някой, който да го съветва и поучава, за да може да вижда и разбира. Пример е случаят с Буда, който в предишен живот бил цар Махаджанака. На него не му се наложило да учи много. Просто наблюдавал едно мангово дърво.
Един ден, докато се разхождал с министрите си, от гърба на слона той зърнал мангови дървета, натежали от зрели плодове. Преценявайки, че не бива да спира разходката, той решил по-късно да се върне и да си откъсне. Откъде да знае, че министрите му, които вървели отзад, алчно ще оберат всички плодове? Че ще използват прътове, за да ги свалят на земята, трошейки клоните и разкъсвайки листата?
Вечерта, завръщайки се в манговата горичка, царят, който вече предвкусвал сочната наслада от мангото, открил, че не са останали плодове. Нито един! И не само това, но клоните и листата били потрошени и обрулени.
Царят, огорчен и разстроен, зърнал едно мангово дърво, чийто клони и листа били здрави. Почудил се защо. И осъзнал, че просто дървото няма плодове. Ако едно дърво няма плодове, никой не го закача и клоните и листата му остават здрави. Този урок го занимавал по целия път на връщане към двореца: „Неприятно е, смущаващо и трудно, да бъдеш цар. Това изисква непрекъсната грижа за всички поданици. Ами ако има опити за нахлуване и нападение на царството?” Царят не намирал покой. Дори в съня си бил обезпокояван от кошмари.
Отново видял в ума си манговото дърво без плодове със здравите клони и листа. „Ако станем подобни на това мангово дърво,и нашите листа и клони ще останат неувредени.” – мислел си той.
Седнал в покоите си и медитирал. Накрая решил да стане монах, вдъхновен от урока на манговото дърво. Сравнил себе си с него и заключил, че ако човек не са въвлича в светските дела, ще бъде истински независим, свободен от тревоги и трудности. Умът би бил необезпокояван. Разсъждавайки така, той станал монах.
От тогава, където и да идел, когато го питали кой е неговия учител, той отговарял: „Едно мангово дърво.” Не му трябвали други поучения. Манговото дърво било причината за неговото Пробуждане за Опанайко-Дамма (Opanayiko-Dhamma) – учението, което водело навътре. С това Пробуждане той станал монах, който имал малко грижи, задоволявал се с малко и се радвал на уединението. С отказа от царския статут, умът му намерил покой (мир).
В тази история Буда бил Бодхисатта, който постепенно развивал практиката си. И ние, както Буда като цар Махаджанака, трябва да се оглеждаме и да наблюдаваме, защото всичко на този свят е готово да ни учи.
Дори с малко интуитивна мъдрост ще можем ясно да прозрем закономерностите в света. Ще разберем, че всичко в света е учител. Дърветата и лозите могат да разкрият истинската природа на реалността. Имаме ли мъдрост, не е нужно да питаме или да учим. Природата може да ни научи достатъчно, за да станем просветлени, както цар Махаджанака, защото всичко спазва пътя на истината. Не се отклонява от нея.
Свързани с мъдростта са владеенето и сдържаността, които могат да доведат до по-нататъшно прозрение в закономерностите на природата. По този начин ще стигнем до разбирането на абсолютната истина, че всичко е „анича-дукка-анатта”. Вземете дърветата, например. Всички дървета по земята са еднакви, са Едно, когато ги наблюдаваме през реалността на „анича-дукка-анатта”. Първо възникват, после израстват и зреят, непрестанно се променят, докато накрая не умрат, както става с всяко дърво.
По същия начин хората и животните се раждат, растат и се променят в годините, докато накрая не умрат. Множеството промени, които се случват по време на този преход от раждане към смърт, показват Пътя на Дамма. А именно, че всички неща са нетрайни и разлагането и разпадът са тяхно естествено условие.
Ако имаме яснота и разбиране, ако изучаваме с мъдрост и осъзнатост, ще видим Дамма като реалност. Така ще виждаме хората в непрестанно раждане, промяна и умиране. Всеки е обект на цикъла живот-смърт и именно заради това всеки във вселената е като Едно същество. Съответно, виждайки едного ясно и отличително е същото като да видиш всеки друг по света.
По същия начин всичко е Дамма. Не само нещата, които виждаме с физическото си око, но и нещата, които виждаме в умовете си. Поражда се мисъл, после се променя и си отива. Това е „намма дамма”, просто ментална импресия, която се надига и отминава. Това е истинската природа на ума. И като цяло, това е благородната истина на Дамма. Ако човек не гледа и не наблюдава по този начин, значи не вижда! Ако човек вижда, ще има мъдростта да слуша Даммата така, както е представена от Буда.

Къде е Будата?
Будата е в Даммата.
Къде е Даммата?
Даммата е в Будата.
Тук и сега!
Къде е Сангата?
Сангата е в Даммата.

Буда, Дамма и Санга съществуват в умовете ни, но трябва ясно да го видим. Някои хора подхождат лековато – „А, да, Буда-Дамма-Санга, те са в ума ми.” Но практиката им не е правилна. Тогава Буда-Дамма-Санга няма да бъдат намерени в ума им, защото „умът” първо трябва да стане ум, който знае Дамма.
Стигайки до този етап, ще знаем, че на света има истина и е възможно да практикуваме за разбирането й.
Например, „нама дамма”, чувствата, мислите, въображението, и т.н., всичките са несигурни. Когато се породи гняв, той нараства, променя се и накрая изчезва. Щастието също се поражда, расте, променя се и накрая изчезва. Те са празни. Те са нищо. Това е положението при всички неща, било то ментални или материални. Вътрешно имаме това тяло и ума. Външно имаме дърветата, лозите и всички други неща, които ни показват този универсален закон на несигурността.
Дали е дърво, планина или животно, всичко е дамма. Къде е тази Дамма? Казано простичко, това което не е Дамма, не съществува. Дамма е природата. Това се нарича „сача дамма” (Sacca Dhamma), истинската Дамма. Ако човек вижда природата, вижда Дамма. Ако вижда Дамма, вижда природата. Гледайки природата, човек познава Дамма.
Каква е ползата от много учене, когато абсолютната реалност на живота във всеки негов момент, във всяко негово действие, е безкраен цикъл на раждания и смърти? Ако сме осъзнати и будни – във всички пози (седеж, стоеж, ходене, лежане), тогава себепознанието е готово да се роди – а именно, знаенето на истината за Дамма, вече съществуваща тук и сега.
В настоящето Будата, истинският Буда, още живее. Той е самата Дамма – „Сача Дамма”. И „Сача Дамма” – това, което ни прави Буда, още съществува. Никъде не е избягало! То поражда две Буди – един в тялото и един в ума!
„Истинската Дамма” – казал Буда на Ананда, „може да се осъществи чрез практика.” Който види Буда, вижда Дамма. Как става така? Преди не е имало Буда. Едва след като Сидхарта Готама осъзнал Дамма, тогава той станал Буда. Ако го обясняваме така, той е едно и също с нас. Ако осъзнаем Дамма, ние също ще сме Буда. Това се нарича Буда в ума, или „Нама Дамма”.
Трябва да внимаваме във всичко, което правим, защото сме наследници на всички свои добри или лоши действия. Правейки добро, жънем добро. Правейки лошо, жънем лошо. Поглеждате ежедневието си и виждате, че е така. Сидхарта Готама станал просветлен в разбирането на тази истина и това довело до появата на Буда в света. По същия начин ако всички хора практикуват в достигането на тази истина, те също ще се променят в Буда.
Съответно Буда още съществува. Някои хора са много щастливи и казват: „Ако Буда още съществува, тогава мога да практикувам Дамма.” Това е правилният подход.

Дамма-беседа на Аджан Ча пред ученици от Запада в манастира Бънг Уай, 1977 г.

За опасностите от самади

Самади може да донесе много вреда или много полза за медитатора. Не може да се каже, че дава само едното или само другото. За човек, който няма мъдрост, е вредно, но за човека с мъдрост може да е от голяма полза и да доведе до прозрение.
Това, което може да навреди на медитатора е вглъбеното самади (джана), самади на дълбокото, непрекъснато спокойствие. Това самади носи голям покой (мир). Когато има мир, има щастие. Когато има щастие, се надигат привързване и прилепване към това щастие. Медитаторът не иска да съзерцава нищо друго, а само да се отдаде на това приятно чувство. След дълго практикуване може да се развие умение за много бързо влизане в самади. Достатъчно е да регистрираме обекта на медитацията и умът влиза в покой, и ние не искаме да излизаме от него, за да изследваме каквото и да е било. Затъваме в това щастие. Това е една опасност за практикуващия медитация.
Трябва да използваме упачара самади: Навлизаме в покоя и когато умът е достатъчно усмирен, излизаме от него и наблюдаваме външната активност. (Т.е. всеки вид сетивни впечатления. Използва се в контраст с „вътрешната неактивност” на вглъбеното самади (джана), където умът не „излиза” сред външните сетивни впечатления.)
От наблюдаването на външното със спокоен ум се надига мъдрост. Това е трудно за разбиране, защото е почти като обикновеното мислене и въобразяване. Тук, когато мисленето присъства, можем да смятаме, че умът не е спокоен, но всъщност мисленето се случва в самия покой. Имаме съзерцание, но то не нарушава покоя. Можем да подтикнем размисли с цел да ги съзерцаваме. Подтикваме ги, за да ги разследваме, а не за да има безцелно мислене и догаждане. Това е нещо, което се надига от ума в покой. Нарича се „съзнание в покой и покой в съзнание”. Ако е обикновено мислене или въобразяване, умът няма да е спокоен, а ще се вълнува. На аз не говоря за обикновеното мислене. Това е чувство, което се надига от ума в покой. Нарича се „съзерцание”. Мъдростта се ражда именно тук.
Значи може да има правилно самади и неправилно. Неправилно самади има, когато умът влезе в покой и няма никаква осъзнатост. Човек може да седи два часа, дори ден, но умът няма да знае къде е бил или какво е станало. Не знае нищо. Има покой, но нищо повече. Имаме добре наострен нож, който не си даваме грижа да използваме. Това е заблуден тип покой, защото няма много самоосъзнаване. Медитаторът може да мисли, че вече е достигнал абсолюта и не пожелава да търси нищо друго. На това ниво самади може да е враг. Не може да се надигне мъдрост, защото няма осъзнатост за правилно и погрешно.
При правилно самади, независимо какво ниво на покой е достигнато, има осъзнатост. Има пълна будност и ясна представа. Това е самади, при което възниква мъдрост, човек не може да се изгуби в него. Практикуващите добре трябва да разберат. Не можете без тази осъзнатост, тя трябва да присъства от началото до края. При такова самади няма опасност.
Може би се чудите: откъде идва ползата, как се надига мъдрост от самади? Когато е развито правилно самади, мъдростта има шанс да се надигне по всяко време. И когато окото види форма, ухото чуе звук, носът помирише мирис, езикът опита вкус, тялото усети докосване и умът възприеме ментални впечатления, във всяко едно положение, съзнанието остава с пълно познание за истинската природа на тези сетивни сигнали и не ги следва.
Когато умът има мъдрост, той не е придирчив, не избира. Във всяка поза сме напълно осъзнати за пораждането на щастието и нещастието. Пускаме ги и двете. (let go) Не прилепваме към тях. Това се нарича правилна практика, която присъства при всички положения. Този израз – „всички положения”, не се отнасят само до разполагането на тялото, а и до ума, който е осъзнат, с ясна представа за истината по всяко едно време. Когато самади е правилно развито, мъдростта се надига по този начин. Това се нарича „прозрение”, познание за истината.
Има два вида покой – груб и фин. Покоят, който идва от самади е груб. Когато умът е в покой, има щастие. Тогава умът взема това щастие за покой. Но щастието и нещастието са „ставане” и раждане. От тук нямаме изход от самсара, защото пак сме прилепнали към тях. Така че щастието не е покой и покоят не е щастие.
Другият вид покой е този, който идва от мъдростта. Тук не бъркаме покоя с щастието. Разпознаваме ума, който съзерцава и сам разпознава щастието и нещастието като покой. Покоят, който се надига от мъдростта не е щастие, а това, което вижда истината за щастието и нещастието. Няма прилепване към тези състояния, умът се издига над тях. Това е същинската цел на всяка будитска практика.
Из „Вкусът на свободата”, Ajahn Chah

ПЪТЯТ В ХАРМОНИЯ

Днес искам да ви попитам: „Сигурни ли сте вече, уверени ли сте в своята медитационна практика?” Питам, защото в наши дни много хора преподават медитация, било то монаси или цивилни, и се боя, че може да сте обхванати от колебания и съмнение. Ако имаме ясно разбиране, ще можем да направим ума спокоен и стабилен.
Трябва да разберете осморния път като морал, концентрация и мъдрост. Пътят се свежда именно до това. Нашата практика има за цел да прояви този път в нас.
Когато седим в медитация, ни се казва да затворим очи и да не гледаме нищо друго, защото предстои да гледаме право в ума. Когато затворим очи, вниманието ни идва навътре. Установяваме го върху дишането, центрираме чувствата си там, фокусираме осъзнатостта си. Когато факторите на пътя са в хармония, ще можем да видим дъха, чувствата, ума и менталните обекти такива, каквито са. Тук ще видим „точката на фокус”, където самади и другите фактори на пътя се срещат в хармония.
Когато седим в медитация и следим дъха си, мислете си, че седите сами. Никой друг не седи около вас, няма нищо. Разгърнете това чувство, че седите сами, докато умът пусне – let go, всички външни сигнали и се съсредоточи основно върху дъха. Ако си мислите: „Еди кой си седи тук, еди кой си седи там”, няма покой и умът не се прибира навътре. Отхвърлете всичко това, докато не остане никой около вас, докато всичко не се изпразни, докато не остане колебание или интерес към заобикалящата среда.
Оставете дъха да се движи естествено, не го насилвайте да е къс или дълъг, просто седете и го наблюдавайте как влиза и излиза. Когато умът остави всички външни впечатления, различните шумове от колите или други неща вече няма да ви пречат. Нищо, било то образи или звуци, няма да ви смущава, защото умът не го възприема. Вниманието ви ще е съсредоточено върху дъха.
Ако умът е объркан и не се концентрира върху дишането, дълбоко поемете дъх, колкото можете, и после го издишайте, докато напълно изпразните дробовете. Направете го три пъти и после възстановете вниманието си. Умът вече ще е спокоен.
Съвсем естествено е известно време той да е в покой и после отново да се надигнат неспокойство и объркване. Когато това се случи, концентрирайте се, отново вдишайте дълбоко, и после отново възстановете вниманието си върху дишането. Продължавайте все така. Когато това се случи много пъти, ще станете опитни и умът ще остави – let go всички външни проявления. Външните впечатления няма да стигат до него. Сати ще бъде твърдо установена.
С изфинването на ума се изфинва и дишането. Чувствата ще стават все по-фини и по-фини, тялото и умът ще олекват. Вниманието ни е изцяло насочено навътре, ясно виждаме вдишванията и издишванията и ясно виждаме всички впечатления. Тук ще видим срещата на морал, концентрация и мъдрост. Това се нарича пътят в хармония. Когато я има, умът ни е освободен от объркване и става едно. Това се нарича самади.
След като дълго сме наблюдавали дъха си, той може да стане много неуловим; осъзнатостта за него постепенно ще престане и ще остане едва бегла осъзнатост. Дъхът може да стане толкова неуловим, че да изчезне! Може би само седим и няма никакво дишане. Всъщност дишането си го има, но изглежда, че го няма. Това е, защото умът е достигнал най-префиненото си състояние и има само бегла осъзнатост. Минал е отвъд дишането. Установява се знанието, че дишането е изчезнало. Какво ще вземем за обект на медитацията сега? Това знание става нашият обект – осъзнатостта, че няма дишане.
На този етап може да се случат неочаквани неща: някои хора ги изпитват, други – не. Ако все пак възникнат, трябва да сме твърди със силна осъзнатост. Някои хора виждат, че дъхът е изчезнал и се плашат, страхуват се, че ще умрат. Просто трябва да приемем ситуацията. Установяваме, че няма дишане и взимаме това за обект на осъзнаване.
Можем да кажем, че това е най-твърдият, най-сигурен вид самади: има само едно, твърдо, непоклатимо състояние на ума. Тялото може да стане толкова леко, сякаш изобщо го няма. Имаме чувството, че седим в празно пространство, напълно празни. Макар това да изглежда много необичайно, трябва да разберете, че няма от какво да се тревожите. Установете ума си си така.
Когато умът е в стабилно едно, без сетивни впечатления, които да го смущават, човек може да остане в това състояние неопределен период от време. Няма да има болезнени усещания. Когато самади е достигнало това ниво, можем да го напуснем, когато решим, но излизането от него трябва да е комфортно, не защото сме отегчени или уморени. Излизаме от него, защото това ни е достатъчно, изпитваме лекота и нямаме никакви проблеми.
Ако можем да развием такъв вид самади, когато седим, да кажем 30 минути или час, умът ще е спокоен и хладен много дни. Когато умът е такъв, той е чист. Каквото и да изпитаме, той ще се намеси и ще го обследва. Това е плодът на самади.
Моралът има една функция, концентрацията – друга, мъдростта – трета. Тези фактори са като цикъл. Можем да ги видим всичките в един спокоен ум. Когато умът е хладен, той е събран и сдържан заради мъдростта и енергията на концентрацията. Колкото по-събран става, толкова по-префинен, което от своя страна дава сила на морала да нарастне в чистота. Пречистването на морала ни помага за развиване на концентрацията. Когато концентрацията е твърдо установена, тя помага за надигането на мъдростта. Моралът, концентрацията и мъдростта си помагат и са взаимосвързани.
Накрая пътят става един и функционира непрекъснато. Трябва да се стремим към силата, която се надига от пътя, защото тя води до прозрение и мъдрост.
Из „Вкусът на свободата“, Ajahn Chah

ОБУЧЕТЕ ТОЗИ УМ

Обучаването на този ум… Всъщност на този ум му няма нищо. Той е сияен във и за себе си. И е естествено спокоен. А защо сега не се чувства спокоен – защото се губи в собствените си настроения. На самия ум му няма нищо. Той просто обитава в естественото си състояние. Това че понякога се чувства спокоен, а друг път не, е, защото бива подлъган от настроенията си. На необучения ум му липсва мъдрост. Той е глуповат. Настроенията идват и го подлъгват ту да изпитва удоволствие, ту страдание. Щастие, после тъга. Но естественото състояние на човешкия ум не е на щастие или тъга. Изпитването на щастие или тъга не е самият ум, а само тези настроения, които са го подлъгали. Умът се губи, отнася се по тях без никаква представа какво става. И в резултат ние изпитваме съответно удоволствие или болка, защото умът още не е обучен. Още не е много умен. И ние си мислим, че това, което страда или е щастливо, е умът ни, докато в действителност той просто е изгубен в различните си настроения.

Истината е, че този наш ум по природа е мирен. Той е неподвижен и спокоен като лист, който не е подухван от вятъра. Но ако вятърът духне, тогава той се понася. Прави го заради вятъра. Така става и с ума –  заради тези настроения бива улавян от мислите. Ако умът не се губеше в настроения, нямаше да се отнася. Ако разбираше природата на мислите, щеше да остава неподвижен. Това е естественото състояние на ума. И сега ще практикуваме, за да видим ума в неговото изначално състояние. Мислим си, че умът сам по себе си е блаженстващ или мирен. Но в действитеност той не създава реално удоволствие или болка. Мислите са дошли, подлъгали са го и той се е заплел в тях. Трябва да обучим умовете си, за да покълне мъдрост и да разберем истинската природа на мислите, а не слепешката да ги следваме.
Из „Вкусът на свободата“, Ajahn Chah

ЗА МЕДИТАЦИЯТА

Да успокоите ума означава да намерите верния баланс. Ако насилите ума си, той ще стигне твърде далеч, ако не се стараете достатъчно, няма да стигне до никъде, ще изпусне точката на баланса.

Нормално умът не е неподвижен. Непрекъснато се мести. Ние трябва да го подсилим. Подсилването на ума и подсилването на тялото не са едно и също нещо. За да подсилим тялото,  трябва да го упражняваме и напъваме, за да укрепне, но подсилването на ума означава да го усмирим, а не да мислим за това или онова. За повечето от нас умът никога не е бил спокоен, никога не е имал енергията на самади, така че ние трябва да я установим в някаква граница. (самади е състояние на концентрирано спокойствие в резултат от медитационна практика) Седим в медитация и стоим с „онзи, който знае”.

Ако насилим дъха си да бъде твърде продължителен или твърде кратък, няма да сме в баланс и умът няма да се усмири. Това е като приучването на работа с шевна машина на педал. Първоначално тренираме с педала, за да оправим координацията си и тогава започваме да шием. Следването на дъха е нещо подобно. Не се занимаваме с това колко дълъг или къс е, колко слаб или силен, просто го забелязваме. Оставяме го да бъде, следвайки естественото дишане.

Когато е балансирано, ние вземаме дишането за обект на медитацията си. Когато вдишаме, началото на дъха е при върха на носа, средата му е в гърдите, а краят – в стомаха. Това е пътят на дъха. Когато издишаме, началото на дъха е в стомаха, средата – в гърдите, а краят му – на върха на носа. Просто наблюдавайте този път на дъха от върха на носа до гърдите и стомаха, после от стомаха до гърдите и върха на носа. Отбелязваме тези три точки, за да направим ума твърд, да ограничим менталната активност, така че вниманието и самоосъзнатостта лесно да се надигнат.

Когато вниманието ни се установи върху тези три точки, можем да ги оставим и да забелязваме вдишането и издишането, концентрирани единствено върху върха на носа или горната устна, където въздухът минава при влизане и излизане. Не е нужно да следваме дъха, а само да установим вниманието си отпред, на върха на носа, и да наблюдаваме дъха в тази точка – как влиза и излиза, как влиза и излиза…

Не е нужно да мислите за нещо специално, съсредоточете се само върху тази проста задача, запазвайки постоянно присъствие на ума. Няма нищо повече за правене, само вдишване и издишване.

Скоро умът става спокоен, а дишането – неуловимо. Умът и тялото стават леки. Това е правилното състояние за медитация.

Когато седим в медитация, умът става префинен, но в каквото и състояние да е, трябва да се опитваме да го осъзнаваме, да го разпознаваме. Менталната активност присъства заедно със спокойствието. Имаме „витака”. „Витака” е действието, което отвежда ума към темата за съзерцание. Ако няма много внимание, няма да има много „витака”. После следва „вичара” – съзерцанието около тази тема. От време на време могат да се надигат различни слаби мисловни отпечатъци, но нашата себеосъзнатост е най-важна – каквото и да се случва, ние неотклонно го разпознаваме. Навлизайки по-дълбоко, непрекъснато осъзнаваме състоянието на медитацията ни, като разпознаваме дали умът ни е твърдо установен. Така присъстват едновременнно и концентрация, и осъзнатост.

Да имаш спокоен ум, не означава да не се случва нищо. Мисловните отпечатъци продължават да се надигат. Например, когато говорим за първо ниво на вглъбеност, казваме, че то има пет фактора. Заедно с витака и вичара, с темата за съзерцание се надига пити (екстаз), а после и сука (щастие). Тези четири неща се помещават заедно в ума, установил се в покой. Та са като едно състояние.

Петият фактор е екаггата, или съсредоточие. Може да се чудите как е възможно да има съсредоточие при наличието на други фактори. Това се случва, защото те се обединяват върху основата на спокойствието. Заедно се наричат състояние на самади. Те не са ежедневни състояния на ума, а фактори на вглъбяването. Това са пет характеристики, но те не смущават основното спокойствие. Имаме витака, без това да смущава ума. Вичара, екстазът и щастието се надигат, но не смущават ума. Съответно умът е като едно с тези фактори. Това представлява първото ниво на вглъбеност.

Не е нужно да го наричаме първа джана, втора джана, трета джана и т. н. Нека го наричаме „спокоен ум”.

(джана е напреднало състояние на концентрация или самади, където умът се слива с обекта на медитация. Дели се на четири нива, като всяко е прогресивно по-усъвършенствано от предходното)

С прогресивното успокояване на ума той ще се освободи от витака и вичара, като останат само екстаза и щастието. Защо умът се очиства от витака и вичара? Защото с изфинването му, тези дейности става твърде груби, за да се запазят. На този етап, с отпадането на витака и вичара се надига чувство на дълбок екстаз и може да бликнат сълзи. Но със задълбочаването на самади, екстазът също отпада, като остават само щастие и съсредоточие. Докато накрая дори щастието отпада и умът достига най-голямото си пречистване. Има само спокойствие и съсредоточие, всичко друго е отпаднало. Умът стои неподвижен.

Това може да се случи, когато умът е спокоен. Не е нужно да мислите много за него, то се случва от само себе си, когато причинните фактори са узрели. Това се нарича енергия на спокойния ум. В това състояние умът не е сънлив; Петте пречки – сетивното желание, омразата, безпокойството, унинието и съмнението са отпаднали.

Но ако мисловната енергия още не е силна и вниманието е слабо, от време на време ще се надигат смущаващи мисловни отпечатъци. Умът е спокоен, но сякаш има една облачност в спокойствието. Макар да не е обичайната сънливост, някои отпечатъци ще се проявят – може би ще чуем звук или ще видим куче. Не е съвсем ясно, но не е и сън. Това е защото тези пет фактора са се разбалансирали и са отслабнали.

Умът е склонен да играе номера в тези нива на спокойствие. В такова състояние може да се надигнат образи, през което и да е от сетивата, и медитаторът да не разбира какво точно става. „Спя ли? Не. Сън ли е? Не, не е…” Тези отпечатъци се надигат от едно средно ниво на спокойствие. Но ако умът е действително спокоен и ясен, ние не се усъмняваме в различните мисловни импресии или образи, които се надигат. Въпроси като „Отнесох ли се? Спях ли? Изгубих ли се?…” не възникват, защото те са характеристики на един ум, който още се съмнява. „Спя или съм буден?”… Тук умът е объркан. Това е ум, изгубил се в настроенията си. Като луната, която минава зад облак. Още можете да я видите, но облаците са я направили леко замъглена. Не е като луната, изплуваща зад тях – ясна, открояваща се и ярка.

Когато умът е спокоен и твърдо установен във внимание и осъзнатост, няма съмнение относно различните феномени, с които се сблъскваме. Умът категорично ще мине отвъд Пречките. Ясно ще разпознаваме всичко, което възниква в него, такова, каквото е. Съмнението го няма, защото умът е ясен и ярък. Такъв е умът, достигнал самади.

На някои хора им е трудно да навлязат в самади, защото нямат съответните наклонности. Самади е там, но не е силно и твърдо. Но човек може да постигне покой посредством мъдрост, като съзерцава и вижда истината за нещата, решавайки проблемите по този начин. Това е прилагане на мъдрост, а не на силата на самади. За постигане на спокойствие в практиката, не е нужно да седите в медитация. Просто се запитайте: „Ей, какво е това?” и решете проблема си още в този момент! Такъв е човекът с мъдрост. Може би той не може да постигне високи нива на самади, макар да му е нужно някакво, за да култивира мъдрост. Това е като разликата в отглеждането на ориз и царевица. Някой може да разчита повече на ориза за прехраната си. Нашата практика може да е такава – да разчитаме повече на мъдростта за решаването на проблеми. Когато видим истината, се надига спокойствие.

Двата начина не са еднакви. Някои хора имат просветление и са силни в мъдростта, но нямат много самади. Когато седят в медитация, не са много спокойни. Те много мислят, разсъждават върху това и онова, докато не съзерцаят щастието и страданието и не видят истината за тях. Някои хора имат повече уклон към това, отколкото към самади. Просветлението за Дамма може да настъпи във всяко състояние – било то в стоеж, движение, седеж, или легнало положение… Чрез виждане, чрез отказ, тези хора постигат мир. Постигат мир, чрез разбирането на истината, чрез минаването отвъд съмнението, защото са го прозрели сами.

Други хора имат съвсем малко мъдрост, но тяхното самади е много силно. Те бързо навлизат в много дълбоко самади, но нямайки много мъдрост, не могат да уловят замърсяванията си, не ги разпознават. Не могат да решат проблемите си.

Но независимо кой подход използваме, трябва да се откажем от погрешното мислене, като оставим само правилните представи. Трябва да се отървем от объркването, като оставим само спокойствието.

И двата пътя ще ни изведат на едно и също място. Това са двете страни на практикуването, но спокойствието и прозрението вървят заедно. Не можем да минем само с едното. Те трябва да вървят заедно.

Това, което „гледа отгоре” различните фактори, които възникват при медитация, се нарича сати – внимание. Това сати е условие, което посредством практикуване, може да помогне за възникването на другите фактори. Сати е живот. Когато нямаме сати, когато сме невнимателни, все едно сме мъртви. Ако нямаме сати, речта и действията ни нямат смисъл. Сати е просто събраност. Тя е причината за надигането на осъзнатостта  и мъдростта. Каквито и добродетели да сме култивирали, те са несъвършени, ако им липсва сати. Сати е това, което ни пази, докато стоим, ходим, седим и лежим. Дори когато вече не сме в самади, сати трябва да продължи да присъства.

Каквото и да сме направили, разбирането за него се надига. Ще се надигне срам. (това е срам, основан на разбирането за причината и следствието, а не емоционална вина) Ще изпитаме срам за нередните неща, които вършим. С нарастването на срама, ще нарасне и събраността. С нарастването на събраността, ще изчезне незаинтересоваността. Дори да не седим в медитация, тези фактори ще присъстват в ума.

И това се надига от култивирането на сати. Развивайте сати! Това е качеството, което разглежда работата, която вършим в настоящето. То има реална стойност. Трябва да познаваме себе си непрекъснато. Ако се знаем по този начин, правилното ще се отличи от погрешното, пътят ще стане ясен и причината за срама ни ще изчезне. Ще се надигне мъдростта.

Можем да сведем практиката до морал, концентрация и мъдрост. Да си събран, да се контролираш, това е морал. Твърдото установяване на ума в този контрол е концентрация. Пълното, всеобхватно знание в рамките на заниманията ни е мъдрост. Практиката, накратко, е просто морал, концентрация и мъдрост, или с други думи – пътят. Няма друг начин.

Из „Вкусът на свободата“, Ajahn Chah