ДА СЕ СЪБУДИМ ОТ СЪНЯ НА ЖИВОТА

Случилото се вчера, сега е спомен. И никога няма да има втори 23 януари 1989 г. Това е перцепция, спомен. Но никога не можем да повторим този спомен, защото самата перцепция във времето означава, че това е нещо завинаги отминало в нашата конкретна сетивна сфера. Това е паметта, нали? Всъщност 23 януари 1989 г. е само мисъл в ума ни – нещо, което сами създаваме. Вчера не е дошло да каже „Аз съм 23 януари 1989 г.“ Аз не съм чул или видял нещо, което да ме потупа по рамото и да каже: „Ей, Сумейдо, аз съм 23 януари 1989 г.“ Но аз казах: „Ти, днес, си 23 януари 1989 г. Днес е 24 януари 1989 г.“

Имам календари. Много хубави календари, от Тайланд. Тайландците правят разкошни графики напоследък. Преди  изглеждаха доста евтини – сигурно заради печата. Сега правят истински шедьоври, които сочат датата на всеки ден от всеки месец. Красива разпечатка за днес – 24 януари 1989 г.

Паметта или перцепцията, способността да назоваваме нещата е саня канда. Това са символите, думите, езика. Когато не ги поставяме под въпрос, не ги изследваме, тогава това е светът, в който живеем, светът на перцепциите, светът на мен като определен тип личност, на теб като определен тип личност, на света като перцепция, на това, което аз възприемам като света. На целия обусловен процес, който се случва в преживяванията на индивида от момента на раждането му в дадено семейство, класа, раса, времена, образование… Всички неща, които са обуславящи за ума. Саня – перцепциите. Имената, с които назоваваме разни неща. Схващанията, които имаме. Всички те са нетрайни и не-аз, но въпреки това невежеството ги разглежда като нещо повече. Не че са нередни или лоши, но „авиджа пачея санкара“ (невежеството обуславя менталните формации), създава тези тенденции да разглеждаме всичко като реалност, да правим предположения, да вземаме решения, да отстояваме становища, да формираме мнения от тази сфера на невежество, която може би никога не е оспорвана, никога не е прониквана с мъдрост.

Това са предразсъдъци, нали така? Чувате, че хората имат расови предразсъдъци или някакви други, защото чуват може би от родителите си – още от самото начало, че еди коя си раса или нация е лоша. Тогава това в много отношения влияе на мирогледа ви, нали, на реакциите ви към нещата.

Затова Будата се въздържал да създава доктрини за Бог, метафизични становища и теории. Защото тези неща са перцепции като всичко друго. Бог, думата „Бог“ е перцепция. Това е измислена от хората дума. Творение на ума. Говоря за самата дума. И въпреки това, като кажем „Бог“, хората започват да изпитват всякакви емоции. Едни хора вярват в Бог и започват да се чувстват много прекрасно. „О, Бог ме обича. Бог е чудесен. Бог е всемогъщ. Бог е спасител. Бог е това, Бог е онова…“ Ако не вярвате, че има Бог, или не вярвате в него, тогава, като кажете „бог“, следва: „Няма никакъв Бог. Всичко е празни приказки, суеверия и тъпота.“ Това са емоционални реакции. Емоция. Едни хора отиват в утвърждение, други – в отрицание.

Затова Четирите Благородни истини и Патичасамупада са изследване на процеса на Дамма, а не въздаване на позиция, която да заемаме, или становища, за които да се вкопчваме и държим. Говорим за изследване на процеса. И тогава можем да сме свидетели на формата, на камма, на условията, които имаме в този момент. Не става дума за утвърждаване или отхвърляне, а за изследване, за разглеждане и проникване. Това е проникване, нали? Като съзерцаване на арамана – „лепкавите“ обекти. Думата „Бог“ може да е лепкав обект, нали? Можете да заседнете на нея. Щом чуете „Бог“ и започвате: „О, Бог е прекрасен. Бог е  всемогъщият, обичам Бог, Бог е моят Отец…“ Засядате и това ние наричаме „лепкавост“. Вкопчвате се в тази концепция за Бог и умът ви влиза в тази пролиферираща тенденция, в утвърждение да кажем. Или ако не вярвате в Бог и мразите цялата идея, казвайки „Бог“, засядате във „Всичко това е глупост, тъпо суеверие…“ И това пак прилепя. Засядате на тази арамана, защото пролиферирате. Просто една дума, натискате копчето „бог“ и се превръщате в нещо такова, нали? Можете да натискате копчетата си и да проверявате върху какво засядаме. Това правим в медитация, нали? Наблюдаваме къде се залепяме, къде засядаме в този свят. Какво има тенденцията да ни превзема, да обсебва ума ни. Какво има тенденцията да ни ядосва или вгорчава? Какво има тенденцията да ни вдъхновява? За какво копнеем и от какво се вдъхновяваме, какво утвърждаваме?

Както, когато казвам нещата, които искате да чуете: „Всички сте много зрели, развиващи се духовни същества. Напълно способни сте да практикувате и да се мотивирате по духовната пътека. Нямате нужда от мен, да стоя зад гърба ви и да ви побутвам напред. Защото всички вие сте осъществили парамите и спазвате Сила (морала), и животът ви се движи към това абсолютно духовно осъществяване.“ Това е хубаво, нали? Похвала, окуражение, което вдъхновява. Приятно е да чуеш някой, когото разглеждаш като авторитет или експерт, да казва, че се справяш. „Добре си. Продължавай все така.“

Но ако внезапно кажа обратното, на вас няма да ви е приятно да го слушате. Да слушате критиките, нещата, които смятам за погрешни, слабостите ви… Какво ще стане ако ви разоблича един по един със слабостите ви на този среща? Пред всички. Изправям някого отпред и разказвам на всички за грешките и слабостите му. Това няма да ви хареса, нали? Натискам копчетата ви и вие засядате в араманите.

Това, което не е арамана, какво е? Какво не е арамана? Какво не е обект? Какво не е прилепчиво? Това е въпрос за изследване, нали? Къде е това? Или какво е? Трябва да признаем, че всеки от нас е в много субективна позиция. Защото в очите ми вие сте просто арамана. Нищо повече. Засядам в това да ви гледам. Дори имената ви и спомените, които имам за вас, мненията и становищата, които имам за вас, те са просто арамана, нали?

Не са нищо повече. Не са реални. Нямат център, нямат ядро. Моето мнение за вас няма сърцевина. Не мога да намеря сърцевина в него. Няма нищо, което човек може да назове като вас или душата ви, или нещо такова. Нито едно мнение или спомен, възприятие, което да имам за всеки от вас или за всичките. Какво е това тогава? Просто нама-рупа, аджая салаятана? Целият този процес? Защото това е процес, нали?

Но ние няма да се отдаваме на абстракции, изразявайки доктринални позиции и представяйки концепцията за не-аз като доктрина. Анатта не е формулирана да бъде доктрина или догмат, в който да се вкопчим. Тя е инструмент за изследване. Тогава, когато прозрете какво е „арамана“ (arammana), виняна, пачея нама-рупа, нама-рупа пачея салаятана, салаятана пачея паса, паса пачея вейдана… Това преживяване, родено в съзнателна форма, е такова. През целия ни живот ще е такова. Аз ще съм субектът на този свят, на тази опитност от раждането до смъртта. Винаги съм бил и ще бъда, докато умра.

Но все пак какъв е истинският субект – дали е перцепцията, обусловена в ума ми относно мен? Дали е името ми? Това ли е истинското ми аз – Сумейдо? Но това име ми е дадено години след раждането ми. Искрено се надявам да не е името, което майка ми ми е дала. Надявам се то да не е истинското ми аз. Надявам се културата и произходът ми да не са аз. Надявам се те да не се окажат постоянни и вечни. И ще ми е неприятно, действително ще е жалко да имам индивидуалност за вечността. Да имам индивидуалност и цялата тази вейдана – чувство, и всички тези привързаности към арамана и т.н.  Да ги имам за вечността, завинаги.

Помислете само. Това би било ужасно. И всички тези неща, когато ги проникнете с мъдрост, с паня, какво са те? Те са несубстанционални, краткотрайни, мимолетни, вечно променящи се, неизбежни действия. В арамана- в обектите, няма никаква сърцевина, няма никакво вечно ядро или същински център. Докато търсите сърцевината или центъра, или абсолютната истина, или безсмъртието като арамана, какво ще получите? Нещо, което не е, нали? Затова дори думата за перцепцията трябва да бъде изоставена. Както думата „бог“ трябва да бъде изоставена. И всички други вярвания, всички арамана на ума ви започвате да ги виждате такива, каквито са. Защото всички те са неудовлетворителни, защото нямат сърцевина, нямат истински център.

Но къде е центърът? Като оставим, като пуснем всички арамана, какво остава? Знаенето, което е свидетел и знае. Без да му даваме име, защото то би било арамана, без да го възприемаме като нещо. Наистина ли трябва да сте някой, за да се чувствате щастливи? Трябва ли ви някой да ви потвърди, че сте някой или че има Бог, или че има вечен живот, или че има нещо? Защото тогава искате потвърждения, които да подкрепят теориите ви. Още сте уловени в съмнение, страх, тревога, несигурност и искате авторитет, който да се появи и да каже: „Да, има Бог. Да, ще идеш в рая. Да, има безсмъртна сфера и… имаш безсмъртна душа, и когато умреш, ако си бил добър човек, ще живееш вечно щастлив в щастливо състояние и т.н. Това е желанието да се чувствате сигурни и защитени. И е някак първично и незряло.

Когато сме млади, имаме нужда от подобно потвърждение от родителите си. Имаме нужда те да ни казват: „Обичам те. Ти си добре и аз ще те закрилям“, защото децата имат нужда от това. Имаме нужда от това до една определена възраст. Децата физически се нуждаят от родителите си да ги гледат и защитават. Не могат да се справят сами. Няма как да го направят сами. Нужни са ни външни родители. Но за светия живот – това е тръгване към абсолютната свобода. Затова това не е път на продължаващи потвърждения. Ние използваме вдъхновения и окуражения, но те насочени към изследване, за да се пробудите. Да бъдете будни и да използвате мъдрост, за да изследвате. Някои от вас отказват да го правят, не защото не сте окуражени. Някои от вас мислят, че го правят, а не е така, защото ви хрумват някои доста глуповати идеи. Но каквото и да е, не спирайте. Няма проблем да ви хрумват глуповати идеи, стига да ги виждате такива, каквито са. И тогава осъзнатостта е пътят към безсмъртието.

Вниманието, осъзнатостта е пътят към безсмъртието. Защото това е истинският субект, чистотата, чистият ум, умът, който не е обусловен, не е арамана, не е ментално състояние. Когато сте осъзнати, когато не сте заседнали върху арамана, когато не сте прилепнали към нищо, тогава това е аматта падан. Това е безсмъртието. Ние казваме да имаш празен ум. Но има хора, които засядат върху думата „празен“. „Празен“ означава нищо. Дори „безсмъртие“ понякога е силна дума. Както когато издаваха книгата ми – „Пътят към безсмъртието“, трябваше да посмекчат заглавието. Промениха я на „Осъзнатост – пътят към безсмъртието“.

Всичко, което има думата „смърт“ е арамана, върху която хората засядат. Но „безсмъртие“ беше много хубав израз. „Пътят към смъртта“ може би щеше да дойде прекалено. Но някои хора са толкова слепи, че от самата дума „смърт“ те не виждат представката, виждат само „смърт“.

Спомням си на Катината на Аджан Китисаро, че изнесох някаква беседа, след което при мен дойде една млада жена. Мислех си, че добре обяснявам службата към човечеството, както и всички алтруистични неща, които се опитвах да предам. Но тази млада жена дойде и каза: „Не бива да учите така.“ И аз попитах: „Защо?“ „Вие казвате, че не трябва да правим нищо. Че всичко е наред. А толкова неща са погрешни в света. И т.н…“ Очевидно тя беше чула само едно изречение, което е било много силно за нея, беше заседнала на него и не беше чула другото, което бях казал. Беше чула едно изречение, беше заседнала на него, а останалото не го беше чула. Ние често правим това. Всички имаме такава вина.

Тогава простото учение: „Прави добро, въздържай се от вършене на зло.“ е много основно за ежедневния живот в тази обусловена сфера с нашето човешко тяло. То е съзнателно и чувства. Намерението ни е да правим добро и да се въздържаме от вършене на зло пречиства ума. Това е учението на Будата. Много е просто, нали?

Мано виняна  (съзнанието) и там арамана (обектите) – да видим Даммата, да бъдем осъзнати, с нашето умение да мислим и възприемаме, и усвояваме. Тогава подхождаме от виджа – от познанието, а не от невежеството – от авиджа. Всичко е Дамма, дори невежеството е дамма. Така виждаме невежите мисли, становищата и привързванията като дамма, а не като аз. Виждаме, че егоизмът във всичките му форми, страхове и желания, това, което се надига и преустановява, е там арамана. Това е начинът, по който стоят нещата.

Дори най-ужасните ви мисли и чувства са там арамана. И ние ги виждаме като анича, дука, анатта, а не засядаме върху тях с харесване или неприязън. За това е нужна решителност, защото ако действително харесвате нещо или не го харесвате, е трудно да го пуснете. Винаги има едно залепяне. Било то за нещо привлекателно или за нещо непривлекателно и ужасно. При едното имаме залепяне за придърпването му по-наблизо, за улавянето му, при другото е залепяне в опитите да се отървете от него. И вие засядате в опити да го отблъснете.

Имаме задоволяване и подтискане.

И после при салаятана, имаме арамана за окото – които са обекти за окото. Зрителното съзнание ( чаку виняна). Арамана са това, което виждате. Обектът. Арамана за носа е ароматът, за ухото е звука, за езика е вкуса, за тялото е усещането за удоволствие и болка, горещина и студ. За мано виняна са мислите, чувствата, перцепциите. Тази чаша например. Рупа, формата, се вижда с окото. Чашата е обектът на зрението. Но всъщност думата „чаша“ е перцепция, която създавам. Зрителното съзнание е тук. Но после мано виняна дава името. „Чаша“. Това е изследване на обекта. Тук не пише „Аз съм чаша“. Но ние казваме „твоята чаша“.

Като този килим на пода. Помните ли? Хората все искат да го изхвърлят, защото е един противен стар килим. Тук трябва да имаме красив килим – това е важно място. Аджан Сабако – „За какво ни е този изпокъсан стар килим?“ Тогава казах на всички: „Този изпокъсан килим е шедьовър. Това е тъкана коприна, сигурно от Армения. Това е истински шедьовър. Сигурно е творение на малки деца, които часове наред са си вадили очите да вкарат копринената нишка в шарките, в прекрасните пастелни тонове, в синьото и розовото…“ Перцепцията се променя, нали? Ако погледнете килима, виждате, че е износен, стар, прокъсан. Само това виждат някои хора – един стар износен килим. И си казват: „Противен стар килим.“ Други хора виждат  шарките в него. Осъзнават, че е тъкан килим и че едно време е бил много красив. И т.н.

Но това са рефлексии, нали? Някои хора обичат стари килими, други биха предпочели този, новия. Но трети не го харесват, защото е нов. Има хора, които колекционират стари килими като този. Богати хора, които плащат купища пари, за да ги откупят. Но това е перцепция, нали? Нещата са такива, каквито са. Този килим нищо не казва. Той е това, което е. А ние му приписваме всякакви неща. Проектираме върху него всякакви стойности и мнения. Така правим едни с други, нали? Вкопчваме се в някаква представа за индивидуалност. Имаме такива представи и за нации – какви са французите, какви са италианците, какви са немците, какви са американците. Всичко това са перцепции. В Америка, например, имате различни перцепции за националности. В Америка се отнасяме към французите много по-различно, отколкото тук, в Англия. Американците имат много по-различни перцепции от британците. Защото са си толкова близки. (смее се)

Но британците сигурно имат много различно разбиране за Мексико от американците. Това, което е близко, което ви се отразява, което ви е най-близко по съседство, с което имате дълга история, за него имате силна перцепция. Вземете някоя страна, която никога не е била заплаха или проблем за вас, в контраст с някоя страна, която ви е била грижа. Това са предразсъдъци, предварителни преценки, които правим. Те могат да са много културални. Цяла нация може да се придържа към определен тип предразсъдък. Национален предразсъдък. Всъщност това представлява културата. Европейската култура в много отношения е инверсия на схващанията ни, че сме по-добри от другите. И ние наричаме това култура. И понеже това е вкопчване, ние засядаме върху араманите, върху всичко това – върху лепкавия свят, който създаваме. И този свят е обусловен свят. Изцяло е илюзорен свят, фантазия. Харесва ми идеята, че това е сънуван свят. Сън. Не е истински. Това е илюзорен свят.

Когато съзерцаваме в рефлексия и се освободим от тези илюзии, тогава се събуждаме от съня на живота.

Помислете го така.

Това е просветлението, нали? Да се събудим от съня на живота. От всички сънища, от всички илюзии, в които се губим, в които засядаме. В тази сънувана, в тази илюзорна сфера… Питали ли сте се някога, когато сънувате нощем… Когато сънувате, това е реално, нали? Когато сънувате, всичко изглежда толкова реално, колкото сънищата, които сънуваме, когато сме будни. Нали? С изключение на това, че може би не се будите от сънищата, които сънувате, когато сте будни, защото мислите, че сте будни. Но когато сте имали кошмарен сън и се будите, си отдъхвате: „Ох, било е само сън.“ Какво облекчение!

Това е осъществяването на нибана – когато се събудите от съня на живота. Какво облекчение. Това е само сън. Всичко това „аз“, „на мен“ и „мое“, и целият този свят, тези арамана, всички илюзии, фантомите, които съм създал и в които съм вярвал… Но сега съм се събудил от това. От този сън.

Затова Будата е  „Пробудения“, „Будния“, това, което е будно. Виждате, че по-голямата част от човечеството още сънува, нали? Това е сънуван свят, астрален свят на фантоми, сенки и съновидения, и привързаности…

Това е астрална менталност, в която по-голямата част от човечеството още е уловена, още е затънала в това измерение на сънища. В този сънуван живот, илюзия. И е голям скок да изскочите от тази фантомна сфера, от тази илюзорна сфера, от този сънуван свят. И целият този свят, който сме създали, сме го създали от невежество. Той ни е насаден посредством невежеството на семействата и културите ни. Това е един астрален свят. Илюзорен свят на фантоми и сенки, чувства и емоции, базирани на невежеството, аза и отделеността, на страха и желанието.

Тогава просветлението е да се пробудим от тази сфера. Разсъждавайте върху тази рефлексия в практиката си. Тези образи, които ви представих, са за рефлексия.

За сънувачите, питиите и знаците…

Аз съм сънувач. Ще перифразирам, аз съм сънуващият, който знае… че сънува. Единственият проблем е, че толкова много обичам сънищата. Ако се случи страшен, се чувам да казвам – можеш да сънуваш нещо друго, и продължавам. Напоследък подозирам многото ми котки, че сутрин създават едно бих го нарекла „лепкаво”, сънувано поле, което не се къса, само се разтяга, и усилието да излезеш от него изисква голяма мобилизация.

Опит за летене…

Преди време си бях създала „знак”, който да ми указва, че сънувам: ако летях, значи беше сън. Само че летенето толкова ми хареса, че започнах да го вплитам в тъканта на съня. Осъзнаването, че сънувам, идва посредством парадокс. Онази част от мен, която сънува, анализира алогична ситуация, и достига до извода, че това е сън. „Парадокс” е гръцка дума, която означава „да минеш отвъд” – в нашия случай отвъд сънуваното. Търсим парадоксалното, извън контекста, търсим „черната котка” от „Матрицата”, която минава пак. Това изисква определена степен на „сталкинг” и тотално ни отвежда в света на Карлос Кастанеда и Дон Хуан. Следим сюжета на случващото се – както забелязвате вече не го наричам „сън”, и при засичане на „парадокс” можем да прескочим в друга реалност посредством един своего рода квантов скок или просто брод.

Спомням си един от последните ми lucide, или осъзнати, сънища, когато темата се разгърна до мига, в който казах на четиримата души пред себе си – „Аз ви сънувам. Вие сте сън.” В този миг те сякаш застинаха и като че ли имаше някакво потрепване (или пък не), и тогава, типично по кастанедовски, ми се дощя да променя съня. Доста разочароващо, успях да сменя само цвета на якето на едно от момичетата. Всичко това остави една огромна въпросителна у мен. Аз не можах съществено да променя темата! Но пък като се върна назад, се сещам, че едно от големите постижения в ученичеството в нагуала, беше волево да си видиш ръцете в съня. Което пак е нищо особено, нали? И всъщност какъв е смисълът? Да творим реалности или да осъзнаем, че всичко е плод на творене – нама-рупа и че основните му три характеристики са анича, дука, анатта – нетрайност (преходност), страдание (неудовлетворение) и безазовост (липса на субстанционална същност).

Дали идеята е в събуждането или в промяната на съня? Има ли идея?

В тибетския будизъм се говори за бардо – бардо на съня, бардо на смъртта, бардо на живота… Всичко е бардо, което означава „преходно състояние”. Това ни навежда на мисълта, чисто логически, че каквото е в сила в бардо на съня, ще бъде в сила и в бардо на будното състояние. Иначе казано, ако в съня парадоксът се явява знак, то и в „будната” ни фаза всеки парадокс ще има знакова природа и силата да ни извежда. Белезите на този парадокс ще са алогична, или нелокална, връзка със сюжета на случващото се и обща темпорална рамка. Карл Густав Юнг нарича това „синхроничност”, а китайците са го обобщили в следния въпрос, който спокойно може да бъде и коан: „Кои неща обичат да се случват заедно?”

Защо да е коан? Едно възможно разглеждане на тази тема включва тълкуването на нещата, които се случват едновременно, като ОРАКУЛИ за определено събитие.

Камъчето в езерото…

Събитието, което включва или не включва наше действие, е като камъче, което пада в езерото и образува концентрични кръгове. То е център на една окръжност (или на множество окръжности). Всички неща, които се случват в тази темпорална окръжност, могат да се разглеждат като оракули за „камъчето”. Получава се ефекта „Вселената ми говори.”

Това може да ни наведе на размисли за питии и оракули… – избрани люде, надничащи в бъдещето, и статистически, толкова пъти е било вярно за мен, че мога да го приема като аксиома.

Теорията ми, обаче, има един пробив: когато преди години я изложих на една приятелка, тя започна да лови „знаците” като мухи. Тълкуваше всичко, както й беше угодно. Тоест нагласата на съзнанието е определяща за тълкуванието. Смисълът на заниманието е само ако се събудиш!

И тук се сещам за Джон Кехоу и „Вашето подсъзнание може всичко”. И отново, каква е целта ни? Да се събудим или да променяме сънуваните реалности?

Поредна реминисценция към един филм – какво да се прави, филмовият преводач мисли във филми… Филмът се казва „Речен свят” и е по фантастичната поредица на Филип Хосе Фармър. Цялото действие се развива около една река (като реката на живота), хора се раждат, умират и наново се раждат някъде по бреговете й – една безкрайна самсара. Като че ли се обособяват двама главни герои, носители на две основни теми – Мат Елмън, който защитава идеята, че независимо от безкрайните смърти и прераждания, този цикъл не бива да спира заради миговете на любов и единение с другия; и протагонистът Ричард Франсис Бъртън – твърдо решен да сложи прът в колелото на самсара, за да се спре това безкрайно страдание.

Добър филм. Кара сънуващия да се замисли. За какво ни е капан за сънища, ако само се наслаждаваме на умението си да ги променяме?

Кратко прекъсване, разходка с кучето и лек дъждец с множество концентрични кръгове ми помогнаха да прозра, че всъщност съм се спряла на бардо на съня, на бардо на будното състояние и ми е останало бардо на смъртта.

Какво се случва тогава?

Самите биохимични процеси причиняват съновидения. Накрая остават само те – и ние пак сме сънуващи и пак имаме избора – да се събудим от някой парадокс и да се разтворим в нищото (празнотата), там, където всичко Е и го няма, или да използваме брода и да си изберем някоя по-сносна нова реалност. Да се гмурнем в Речния свят.

ТРЕТОТО ЧУДО

Преди години имаше един филм на талантливата режисьорка Агниешка Холанд за свещеника Франк Шор, изпратен от Ватикана да разследва живота на починала жена, която местните почитат като светица. За да се признае някой за светец, е нужно да има доказателства, че е извършил три чудеса.  Без да изпадам в теологически детайли за това кое конституира едно чудо, ще завърша тази реминисценция за филма с деянието на въпросната жена като момиченце – в Словакия, по време на бомбардировките през Втората световна война.  Докато всички бягат в ужас от рева на бомбардировачите, малката Хелена отправя гореща молитва към Дева Мария и тази молитва е чута. Пуснатите бомби се превръщат в бели гълъби…

И все пак, какво е чудо? Вземам първите две характеристики от тълковния речник:

1. Необикновено, свръхестествено явление. Чудо на природата.
2. Нещо поразително, което удивлява със своята изключителност и необичайност.

Снощи, докато четях Въведителния курс по будистко капеланство, изведнъж прозрях – ами да, всъщност смъртта е чудо. Затова има такава притегателна сила. Искаме да знаем за нея, искаме да видим как се случва, но и не искаме – когато е свързана с наш близък. Дори това ни ужасява. Връзката ни с нея носи такъв заряд, че отношението може да бъде само в двете крайности – никога не по средата: или пълно отричане, или пълно приемане.

Първото чудо в живота ни е нашето раждане, или по-скоро раждането ни в осъзнатост. Първият лъч на чисто възприятие на реалността от гледна точка на аза. Иначе казано, първото осъзнаване на отделеността ни, първият преход, който помним (или пък не). Второто чудо за мен беше раждането на първото ми дете. Спомням си мига, в който я видях в кувиоза, малка, съвършена, жива. Спомням си мисълта, която ме споходи, беше по-скоро констатация – „Това е нищо по-малко от чудо. Чудото на живота.”

После се роди второто ми дете, там удивлението беше друго. Тя дойде будна – едва родила се, вече наблюдаваше света със знаещ поглед. След няма и два месеца, този поглед си отиде и знаещата новородена стана обичайното малко човече като кака си.

И сега смъртта. Някъде, някога гледах, че процесът на умиране можем да го сравним с трансформацията, която настава с водата – преминаването й от течно състояние в пара. Спрете се на мига на преминаване. Влезте в него. Има вода – няма я. Има живот – няма го. Всъщност вода има, но е пара. И живот има, но не го виждаме. Просто характеристиките са други, променили са се, но всичко е запазено.

Иначе казано, умирането е преминаване от едно агрегатно състояние в друго. Смъртта е това, което се случва с тялото – то ще влезе в своя разпад на елементи, а онова, което го е напуснало, се връща у дома, прибира се в непроявеното.

Доколко умирането е тема табу? Защо? И защо в България няма установена практика за капелани или духовни помощници, които да са до умиращите в този толкова важен за тях период на преход.

Свети Василий Велики е казал: „Целият ни живот е подготовка за смъртта.” Как се подготвяме ние? С колективен заговор да не говорим за това. Оставяме Голямото Страшно да върлува в подсъзнанието ни – сами му даваме сила, като уж се правим, че не съществува. Може би това дава обяснение на настървения ни консумеризъм – като невротичен опит да избягаме от мислите си за неотменимото.

„Ами че то, никой не се е върнал от там, за да разкаже…” – една изтъркана реплика, която сякаш оправдава късогледството ни.

Всъщност всички практики за променено състояние на съзнанието ни открехват вратата да зърнем какво би било и какво е. Но за да отворим тази врата, трябва да затворим другите шест – поне за малко. В будизма те са известни като салаятана – шестте врати на възприятието, и сред тях, учудващо, намира място ума. Тоест умът е сетиво, а мислите са постъпващите сигнали, които сетивото улавя и преработва. Иначе казано, моите мисли не са аз.

В „Сатипатана Сутта” една от Основите на Осъзнатостта е тялото и Будата дава указания на учениците си да медитират върху него по този начин:

„Освен това, практикуващият, като види труп захвърлен в костница, един, два, три дни след смъртта, сравнява това тяло с него, разсъждавайки: „Това тяло е от същото естество, и то ще стане такова, не прави изключение от тази участ.

И после, практикуващият, като види труп в костницата, захвърлен, с белеещи кости, прилични на черупки, кости, струпани така от година, кости, разпадащи се на прах, сравнява това тяло с тях, разсъждавайки:  „Това тяло е от същото естество, и то ще стане такова, не прави изключение от тази участ.”

С риск да шокирам някого или да затвърдя мнението, че будизмът е една морбидна религия, което, повярвайте, изобщо не е така, ще добавя, че в залите за медитация в теравадинските манастири по правило има витрина със скелет в нея – за да ни напомня отново и отново, че смъртта не може да се избегне и само през тази призма можем да водим смислен живот. Защо ли? Защото ако допусна, че днес е последният ми ден, няма да се занимавам с безсмислено преследване на придобивки, няма да се карам с никого, няма дори да гледам телевизия, няма да съм в нета – ще наблюдавам, ще запомням… Ще видя отварящия се цвят на джанката, ще гледам синевата на небето, ще се съсредоточа върху любовта, която изпитвам.  Ако нямам кого да обичам сега, ще се върна назад, в момент, в който съм обичала, отново ще изживея тази обич и ще я взема назаем, за да я насоча към себе си и всичко около мен.

Петте Предписания

Приемам предписанието да се въздържам от убиване на живи същества.

Приемам предписанието да се въздържам от вземане на неща, които не са ми дадени.

Приемам предписанието да се въздържам от сексуална злоупотреба.

Приемам предписанието да се въздържам от лъжовна (подмолна) реч.

Приемам предписанието да се въздържам от дестилирани или ферментирали течности,

които причиняват интоксикация и необмисленост.

„Победата отглежда омраза. Победеният живее в болка. Щастливо живее умиротвореният, оставил и победа и поражение.(Даммапада.15,5)

МАГА ПУДЖА

Painting of the spontaneous gathering of 1250 Arahants (or Arhats) (Fully Enlightened Ones). Each of these Arahants came to see the Buddha at the full moon of the Indian month of Magha, without arranging with eachother to do so. This is currently remembered every year on the Buddhist holy day called ‘Magha Puja’, which usually falls in the month of february (Photo credit: Wikipedia)

Празникът Мага Пуджа, или Макха Буча, се чества в деня на пълнолунието на третия месец от лунния календар. Това е един от най-важните религиозни празници в Тайланд, Бурма, Камбоджа и Лаос в чест на ученията на Будата.
Макха е тайландската дума за третия лунарен месец (на пали – Мага), а Буча означава да почитам, да благоговея ( на пали – Пуджа)
Историята разказва, че на този ден, преди 2500 години, 9 месеца след просветлението на Будата, 1250 последователи дошли да го видят, едновременно, без предварителнат уговорка.
Всичките били араханти, ръкоположени от самия Буда. Същата вечер Просветленият им изложил принципите на будизма – овада-патимока (ovadha-patimokkha), които са:
Избягване на всяко зло.
Култивиране на добро.
И пречистване на ума. Това е учението на Будите.
В Тайланд тези учения са известни като „Сърцето на будизма”.

Другото събитие, което са празнува днес, се случило 45 години след това събиране. Тогава Будата дал последните си наставления и решил да „паринибана”, да раздели ума от тялото, или да умре. Това се случило 3 месеца след този ден (на пълнолунието на шестия лунарен месец – известен като Висакха Буча)
В навечерието на празника в Тайланд се извършва процесия от монаси и поклонници, които обикалят храмовете по посока на часовниковата стрелка, като в ръцете си държат три неща: запалена свещ, цветя и горяща ароматна пръчица. Те представляват Трите Скъпоценности в будизма: Буда, Дамма, Санга.

По времето на Будата нирвана (нибана) имала свой собствен глагол: нибути. Означавал да „изскочиш като пламък”. Понеже се смятало, че докато гори, огънят е в състояние на плен – и прилепнал, и вкопчен от горивото, което го захранва – изскачането му се разглеждало като отвързване. Да изскочиш навън е да бъдеш развързан. Понякога се използвал друг глагол – паринибути – където „пари” означавало пълно или всеобхватно, за да се посочи, че отвързаният човек, като отвързаният вятър, вече никога няма да бъде уловен.

Сега, когато нирвана стана английска дума, тя трябва да си има свой глагол, който да изразява чувството на „развързване”. По настоящем казваме, че човек е „достигнал” нирвана или че е „влязъл” в нирвана, указвайки, че нибана е място, където можеш да отидеш. Но нирвана категорично не е място. Тя се осъществява само когато умът спира да се самоопределя по отношение на място: на тук, там или между двете.

Това може да се разглежда като ненужно създаване на проблем – с какво ще променят практиката ви един или два глагола отгоре? Но идеята, че нирвана е място е създала тежки недоразумения в миналото и лесно може да ги създаде и сега. В миналото, в Индия имало философи, които разсъждавали, че ако нирвана е едно място, а самсара – друго, тогава влизането в нирвана е като засядане: ограничили сте обхвата си на движение, защото не можете да се върнете в самсара. Така, за да решат проблема, те изобретили това, което смятали за нов тип нирвана: неустановена нирвана, в която човек може да е и на двете места – нирвана и самсара – едновременно.

Но тези философи не разбрали два основни пункта в учението на Будата. Първият бил, че нито самсара, нито нирвана са място. Самсара е процес на създаване на места, дори на цели светове (това се нарича ставане – бава) и в последствие броденето из тях (това се нарича раждане – джати – разбирай прераждане). Нирвана е краят на този процес.

Вие може да сте способни да бъдете на две места едновременно – или дори да развиете чувство на един толкова безкраен аз, че да обитавате всички места едновременно – но не можете да подхранвате процеса и едновременно с това да изпитате края му. Или захранвате самсара, или не. Ако изпитвате нуждата свободно да преминавате от самсара в нирвана, вие просто извършвате още самсарене и се държите заседнали в капана.

Вторият пункт е, че нирвана, от самото начало, се е осъществявала посредством неустановено съзнание – такова, което не идва и не си отива, нито пък остава. Няма начин нещо неустановено да заседне някъде, защото то е не само нелокализирано, но е неопределено.

Идеята за религиозния идеал, който е отвъд пространство и дефиниция, не е чужда на ученията на Будата, но темите за мястото и дефиницията, в очите на Будата, имали специфичен психологически смисъл. Затова е важно да се разбере не-локалността на нирвана.

Както всички феномени се коренят в желанието, съзнанието се локализира чрез страстта. Страстта е това, което създава „там”, където съзнанието може да кацне или да се установи, независимо дали това „там” е форма, чувство, перцепция, мисловна конструкция или тип на самото съзнание. Веднъж, когато съзнанието се установи на който и да е от тези агрегати, то се привързва и започва да пролиферира, захранвайки се от всичко наоколо и създавайки всякакви поразии.

Където има привързване, там вие се дефинирате като същество. Там създавате идентичност и правейки това, се ограничавате там. Дори това „там” да е безкрайно чувство на осъзнатост, проникващо, обгръщащо или просмукващо всичко друго, то пак е ограничено, защото всички тези аспекти касаят локация. Щом има място, колкото и да е неуловима, страстта се спотайва латентна, оглеждайки се за още храна, с която да се захрани.

Ако, обаче, страстта се премахне, вече няма „там”. Една сутта илюстрира това с подобие: слънцето, което грее през източната стена на една къща и достига западната стена. Ако западната стена и земята под нея, и водите под земята бяха махнати, слънчевата светлина нямаше да достигне нищо. По същия начин ако страстта за форма може да се премахне, съзнанието няма да има „къде” да кацне и ще стане неустановено. Това не означава, че съзнанието ще бъде унищожено, просто – както слънчевата светлина – вече няма да има локалност. И когато няма локалност, то вече няма да е дефинирано.

Затова се казва, че съзнанието на нирвана е „без повърхност” (анидасанам), защото не каца никъде. И понеже агрегатът на съзнанието покрива само съзнание, което е близо или далеч, в минало, настояще или бъдеще – т.е. във връзка с пространство и време – съзнанието без повърхност не е включено в агрегатите. То не е вечно, защото вечността е функция на времето. И понеже не-локално означава също неопределено, Будата настоявал, че пробуденият човек – за разлика от обикновените хора – не може да бъде намерен или определен в каквато и да е връзка с агрегатите на този живот; след смъртта той/тя не може да бъде описан като съществуващ, несъществуващ, нито едното, или пък двете, защото описанията са приложими само за определими неща.

Основната стъпка към това не-локализирано, неопределено осъществяване е прекъсването на пролиферациите на съзнанието. Това първо включва съзерцаване на спънките, които държат съзнанието в капана на процеса на подхранване. Това съзерцание дава неотложност на следващите стъпки: довеждане на ума до цялост в концентрацията, постепенно усъвършенстване на тази цялост и после свеждането й до нула. Спънките на подхранването най-графично са описани в Самюта Никая ХІІ.63, Плътта на Сина.

Процесът на постепенното усъвършенстване на целостта може би е най-добре описано в Маджихима Никая 121, По-малка беседа за празнотата, докато свеждането до нула е най-добре описано в известните наставления на Будата към Бахия:

„По отношение на видяното, ще го има само видяното. По отношение на чутото, ще го има само чутото. По отношението на доловеното, ще го има само доловеното. По отношение на разпознатото, ще го има само разпознатото. Така трябва да се учиш.

Когато за теб го има само видяното по отношение на видяното, само чутото по отношение на чутото, само доловено по отношение на доловено, само разпознатото по отношение на разпознатото, тогава, Бахия, не съществува „аз” във връзка с това. Когато не съществува „аз” във връзка с това, там няма „аз”. Когато там няма „аз”, ти не си нито тук, нито там, нито между двете. Това е краят на страданието.”

Когато няма тук и там или някъде между двете, очевидно не можете да използвате глагола „влизам” или „достигам”, за да опишете това осъществяване, дори метафорично. Може би трябва да превърнем самата дума нирвана в глагол. „Когато няма аз във връзка с това, ти нирвана.” Така можем да покажем, че отвързването не е действие като другите и можем да избием всяко погрешно схващане за „засядане” в пълната свобода.

Камма и Прераждане

Ajahn Sumedho at Amaravati Buddhist Monastery, UK (Photo credit: Wikipedia)

Днес ще се спрем на камма и прераждането.

Хората доста се интересуват от тези конкретни теми. Много популярни книги и програми се занимават с реинкарнацията и прераждането, с карма и т.н. Хората се питат – като няма душа, как може нещо да се прероди? Какво се преражда? Какво се пренася от един живот в следващия, ако няма душа? Камма от своя страна се използва за всякакви случаи. Хората казват, че това е тяхната камма, че са нещастни, защото такава е каммата им. Изграждат си една фаталистична картина…

Аз ви давам едно практическо разбиране на тези концепции, така че да имат смисъл за вас по време на медитацията ви. Не искам да теоретизирам или да разгръщам хипотези по темата. Учението за реинкарнацията не е будистко учение. То е по-скоро хинду. Тяхното разглеждане на реинкарнацията включва преминаване от едно тяло в друго. В хиндуиската кастова система ако си роден в някоя каста, трябва да чакаш за следващата, ако водиш добър живот на „недосегаем“, тогава можеш да се преродиш в по-висша каста. В будизма това ще се разглежда като силабатапарамаса, или суеверие. Защото по никакъв начин не може да се докаже, че раждането в определена класа или каста от само себе си носи чистота. Както като се родите браман, по някакъв начин сте по-чист от някой, който е роден като „недосегаем“. Но както всички можем да видим, хора, родени в браманската каста, могат да са не по-малко гадни, покварени и нечисти от най-лошият „недосегаем“. А „недосегаемите“ могат да са с чисти сърца, ако водят добър живот и използват мъдрост. Будата учел – има един красив откъс в последната част на Даммапада, един прекрасен стих за това какво е браман. „Браман“ означава чист. Чист по сърце. Това е ментално състояние, не класово или кастово. Не е физическо. Расата, класата, кастата или полът нямат нищо общо с чистотата. Тези неща не са от само себе си чисти. Това са просто възприятия, на които придаваме определени качества, които изобщо може да ги няма. Просто вярвате в тях. Така че чистотата е ментално състояние. Прераждането в Чистите земи е ментално прераждане, не физическо. Ако сте състрадателни, добри, великодушни, морални и т.н., това е начин да се преродите в чисто състояние. В чистота. Будистите не използват думата „реинкарнация“ – тя не е приложима към нищо будистко. Ние използваме думата „прераждане“. И така, прераждането е ментално състояние, не физическо. И прераждането е нещо, което непрекъснато се случва в това, което правите. И вие можете директно да видите прераждането, не е нужно да вярвате в някаква теория. След като няма аз, няма какво да се преражда отново като личност, същност или душа от един живот в друг, има желание за прераждане.

Ако сте небрежен човек, непробудено, невежо човешко същество, което не разбира истината, не е осъзнато, тогава процесът на прераждане продължава отново и отново. Погледнете собствения си живот – как свиквате с определени навици, които следвате. Да вземем за пример какво правите, когато сте уплашени? Какво правите, когато ви е страх? Какво правите, когато се чувствате несигурни? Какво правите, когато нямате какво да направите?

Можете да го проверите, когато се приберете вечер и включите осветлението. Предпочитате да сте на светло. Защото светлината ви харесва, не искате да живеете на тъмно. И после може да идете до хладилника и да си вземете нещо за ядене. Това е прераждане, нали? Вие бивате погълнати в удоволствието от яденето. После подхапвате, уморявате се от яденето и отивате да пуснете телевизора. И бивате погълнати в телевизионното предаване. Прераждате се. Бивате погълнати от заниманието.

Раждането е нещо физическо, но прераждането… намирате място, където да се родите, влизате в утроба и се прераждате отново. Но това са ментални състояния. Това са преражданията, които можем директно да опознаем. Търсите утробите, които сте свикнали да търсите… за да се преродите отново в някакво състояние на щастие или сигурност. Утробите могат да са всичко – като започнем от храната, от усещането за вкус, мирис, картина, звук, допир или мисъл. Търсите утроби или места, в които да се преродите. Място, в което да се почувствате сигурни, защитени, със структури, с които сте свикнали. Небрежните, невежи същества винаги търсят прераждане в тези сетивни светове, в сетивните удоволствия или в интелектуалните удоволствия. Това е нещо, което можем да наблюдаваме в ума си. Понеже няма личност, която да се преражда, няма и душа или същност, която да преминава от сандвича с шунка в телевизора. Това е просто сила на навика, нали? Желание. Забележете природата на желанието. Желанието винаги търси нещо или се опитва да се отърве от нещо. Наблюдавайте желанието в собствения си ум. То винаги търси нещо. Има една неуморимост – когато сте уплашени, търсите нещо сигурно. Когато не знаете какво да правите, усещате това задвижване на желанието, търсещо каквото и да е било. Започвате да си играете, закачате се. Плетете палци. Бъркате си в носа – просто за да правите нещо. Или пушите цигари. Ядете, пушите. Четете книги. Гледате телевизия. Влизате в чата. Заглеждате това, заглеждате онова. И всичко е по силата на навика, нали? През повечето време човек не знае какво прави. Просто по навик върши тези неща.

Когато сте се прераждали достатъчно, вече сте изяли три сандвича с шунка, четири макдоналдса, две пици. Стомахът ви стига ей дотук. Време е да се преродите в друга пица. Или пък отивате към телевизора. И гледате, гледате. Прераждате се в това, което дават по телевизията. Движите по каналите – в прекрасни истории за любов и приключения, във вълнения, в новините, във ведрото предаване на последните новини за това колко чудесен е светът. В няколко реклами за цигари, бира, уиски…

И после се уморявате, не можете да гледате повече телевизия. Дотяга ви. Понеже ви е дотегнало да ядете, отивате да търсите прераждане в телевизора. Но понеже пак  превключвате, пак ви доскучава, искате да намерите друго място, в което да се преродите. И отивате да четете книга. Понеже и това може да ви заинтригува само известно време, пак се отегчавате и отивате да си пуснете стерео уредбата, която има колони из цялата стая. Гърми ви в ушите известно време. После пийвате нещо, пушите малко цигари, обаждате се на приятел по телефона, оглеждате се в огледалото известно време…

И дотогава вече толкова ви е дотегнало всичко, че идеята да се родите отново е непоносима. И си мислите – просто не искам да съществувам. Всъщност не го мислите, това е просто навик. И се качвате в стаята си, и се срутвате в леглото. Унищожавате се със спане. Това е желанието да ви няма. Желанието да не съществувате. Желанието да бъдете унищожени е причината хората да спят толкова. Защото се изтощават от ставане в това или онова, от това непрекъснато прераждане. Прераждането дотяга. И на хората им се ще да не съществуват повече. Можете да вземете всякакви приспивателни или хапове, които да ви съборят за часове. Имаме желанието за сетивни удоволствия, за сензорни опитности – за храна, за това, което виждате, помирисвате, вкусвате, докосвате…

Имате желание да станете нещо. Цяла вечер можете да прекарате в изучаване на кроене или инженерство, в желанието си да станете нещо. Желание да станете някакъв идеал. Или желание да бъдете унищожени, изобщо да не съществувате. Да се отървете от разни неща, да не се прераждате отново, да бъдете унищожени. Това са трите вида желание – кама тана (kama tanha), бава тана (bhava tanha), вибава тана (vibhava tanha). Желание за сетивно удоволствие, за ставане, за унищожение. Тези трите са причината за прераждането.

Желанието е това, което се преражда. Ето, отегчавате се от яденето, ако ядете прекалено. Губите желание. Вече желаете да не ядете. И оставяте храната. Но после, да кажем, час по-късно нещо се случва, чувствате се разстроени, уплашени, и хайде пак, започвате да ядете парче торта. Винаги, когато сме уплашени или несигурни, или отегчени, имаме нагласата да търсим прераждане в някакъв вид сетивно преживяване или в наркотици, секс…

Хората непрекъснато използват тези неща, когато са уплашени, несигурни, отегчени… Искат да изпитат някакво вълнение, да потънат в някакво сетивно преживяване. Искат да бъдат погълнати, напълно да се изгубят в някакво сетивно преживяване. Но това поглъщане не може да продължи дълго, то свършва и идва желанието за нещо друго или за унищожение, за това да не се налага да преживявате нещо друго. Това са преражданията, на които можем да сме свидетели в медитация. Така разбирате какво са. А разберете ли ги на това ниво, ще разберете какво се случват при смъртта на тялото, на човешкото същество. Защото последното желание на един човек, ако той е небрежен и изпълнен с желания, сигурно е отново да се прероди. Да намери друго човешко раждане. Да намери някоя утроба, в която да скочи. Това е желанието, което функционира като енергия във вселената. Желанието за прераждане води до търсене на друга човешка форма. Можем да знаем това единствено посредством наблюдение на собствения ни ум. Като гледаме силата на навика. Ако умирате и не искате да умирате, кое ще е най-вероятното нещо, за което ще мислите? Как ще се прилепите към нова форма на живот. Ще се надигне едно голямо желание, страстта на живота ви, и това най-вероятно ще е в мига на смъртта ви. Казваме, че това ще бъде пренесено в санкарите (менталните формации) и ще търси някаква форма на материализиране. Както завихрянето на навиците ви винаги се материализира във форми, нали? Това, което желаете и искате, винаги го дирите в някакъв материален план, в някакво директно преживяване, в някакво сетивно удоволствие, в някакво интелектуално удоволствие. Или желание за унищожение, което е просто подтискане, нали?

Опитвате се да се отървете от желания, които не харесвате. Стремите се да ги нямате. Камма в най-простото си обяснение е – ето, вие се раждате – и раждането обуславя смъртта, нали? Ако не се бяхте родили, нямаше да умрете. Ако тялото ви никога не се беше раждало, нямаше да остарее, да се разболее и да умре, нали така? Доста очевидно. Така че раждането обуславя старостта, болестта и смъртта. Това е законът на камма.

Хората ми казват: „Познавах една личност, която цял живот беше добра. Никому нищо лошо не беше сторила. Беше добър човек. Трудеше се, жертваше себе си и т.н. Но умря в болки, в агония, от ужасен рак. Защо й се случи това? С какво беше заслужила тази ужасна болка, тази ужасна болест?“

Тук хората искат да им кажеш, че може би в предишен живот е направила нещо лошо и сега го е платила. Но отново е догадка, това е един глупав отговор. Но можете да кажете, че това се е случило, защото тя се е родила. Ако не се беше родила, нямаше да се разболее и да умре. Защо имаме проблемите, които имаме? Защо се разболяваме? Защо имаме болки? Защо имаме всички тези грижи? Скръб, отчаяние, мъка… терзание? Защото сме се родили. Раждането обуславя всичко изредено. Това е камма. Трябва да разберем по един много простичък начин, че раждането обуславя терзанията, отчаянието, скръбта и мъката, старостта, болестта и смъртта.

Когато разберете това, няма да се изненадвате когато ви се случи нещо. Защото всички имаме тази идея, че някак си точно ние не трябва да преживяваме тези неща. „Аз няма да остарея, няма да се разболея и се надявам да избегна смъртта. Надявам се до няколко години науката да измисли лекарство за смъртта и да не се налага никога да не умираме.“ Някои хора имат невероятна вяра в науката. „Науката ще намери бързи решения, за да не се налага да умирам.  И ще мога да живея вечно. Ще се отървем от боледуването. Ще унищожим болестите.“ Преди 20-30 години това беше голямата надежда, нали? Спомням си, че в Щатите си мислехме: „Науката ще реши всичките ни проблеми.“ Това беше през 1950 г. „Съвременната наука ще реши всичките ни проблеми. Съвременната психиатрия, лекарствата, химията, физиката – посредством тях до няколко години ще сме овладели всички болести. Всички ментални болести ще бъдат заличени с химията. И вече няма да има туберкулоза, варицела… Ще заличим всички болести, край с боледуването. И ще имаме материален просперитет. Всички ще имат пари, коли, хубави домове. Защото науката и технологията ще създадат този прекрасен рай. Няма да има старост, боледуване. Ще можем да спрем процеса на стареене. Когато имаше дефектен черен дроб, науката ще е открила нов вид материал, който да го замести. Да замести далака ви, стомаха ви, червата… Ще имаме пластмасови сърца и пластмасови черни дробове, бъбреци. Като тези ни се развалят, просто ще ги сменим като автомобилни части.“ Имаше такава надежда, такова очакване, че науката ще може да ни направи щастливи, ще изцери цялото ни страдание, ще ни спаси от болката. Това се дължеше на голямата вяра в материализма, в научната мисъл и разсъждения, в експериментирането. Но 30 години по-късно, какво имаме? Още повече ментални болести, още повече заболявания и проблеми не по-малко от преди. Старостта още е тук. Хората не знаят какво да правят. Няма как да я спрете. И идва смъртта. Неизбежният край на тялото. Тя е съвсем реална като присъствие, каквато е била във всеки един миг от историята. Всъщност станахме толкова умни, че сме стигнали до момент, в който можем да взривим цялата Земя и да убием всичко на нея от раз. Науката се научи да прави това, но не можа да ни отърве от смъртта.

Друго обяснение на камма е, че ако имате добри постъпки, имате добър резултат. Ако имате лоши постъпки, имате лош резултат. Ако правите добро, получавате добро. Ако правите лошо, получавате лошо. Но тогава хората казват: „Аз познавам един човек, който е много лош. Той мами, лъже, краде и пак е много богат, живее в хубава къща, има хубава кола, има всичко. Но е бандит, гангстер, злодей. Ако законът на камма беше истина – и като правиш добро, получаваш добро, а като правиш лошо, получаваш лошо, защо този човек не страда? Защо има всичките тези прекрасни неща и не го хващат? И има прекрасен живот.“ Но това само така изглежда, нали? Вие си мислите, че понеже той има голяма кола, хубава къща, много пари, значи е щастлив човек. Но ако вие бяхте крадец, бандит, гангстер, убиец и т.н., трябва да сте наясно, че резултатът от камма са всички тези спомени за това какво сте правили. Дори да имате хубава къща, коли и всички тези прекрасни неща, седите в своята прекрасно обзаведена дневна, седите и сте изпълнени със спомени как сте придобили всичко това, от колко души сте се възползвали… Мислите ли, че ще се чувствате много щастливи или в безопасност, докато седите в елегантната си дневна? Какво трябва да правят гангстерите? Какво правят престъпниците? Те непрекъснато пият, вземат наркотици, седативи, ходят по места, където се чувстват в безопасност, с аларми срещу крадци, големи, зли кучета в клетки, с огради с шипове… с бодигардове – големи, гадни и грозни мъже. Където и да ходят, трябва да са инкогнито. Спомням си едни хора в Тайланд ми разказваха за един от най-големите индустриалци в месната промишленост в Бангкок. Той колел най-много животни в Тайланд – не лично, но той бил отговорен. Бил много, много богат, но бил толкова наплашен, че с жена му живеели в малката колиба отзад. Боели се да живеят в голямата къща. И имали голям „Мерцедес Бенц“, но не го карали. Движели се с някакъв малък „Фолцваген“, за да не ги забелязват. Живеели в непрекъснат страх, че някой ще ги убие. И макар да имали тази прекрасна къща и голяма прислуга, трябвало да живеят скрити зад всичко това и да се промъкват тайно. Сигурно само шофьорът им карал големия мерцедес. А ние трябва да завиждаме на такива хора. Но вие само тествайте това в ума си.

Когато излъжете или да кажем – без да убивате или да обирате банки, но ей така, от личен опит, ако казвате лъжи или клюки за някого или си присвоите нещо дребно… какво прави това, когато седнете да медитирате? Кара ли ви да се чувствате добре? Искате ли да ми разкажете за това? „Почитаеми Сумейдо, току-що изрекох лъжа!“ Искате ли да споделите с добри хора, когато сте сторили нещо лошо и не много добро? Надявате ли се майка ви и баща ви и всички добри хора по света да узнаят за това? Или е нещо, за което дори вие не искате да знаете? Нещо, което искате да забравите и да не се налага да го помните?

Помнете, че това, което правим, ще трябва да го помним. Ще трябва да живеем с него. Имаме памет. Силна памет. Човешкият мозък задържа разни неща. Каквото и да правим, го помним. И ако правим лоши неща, имаме лоши  спомени. Ако правим добри неща, имаме добри спомени. Така става. Ако правите добри неща, ако сте добри, щедри и изведнъж изскочи някой спомен – „Аз помогнах на един беден човек. Направих нещо добро.“, с това идва и едно щастливо чувство. А това щастливо чувство помага в медитация.

Един от факторите за просветлението е нещо като радост, възторг, екстаз. Той идва от разглеждането на добрите дела, които сме вършили. Когато сме били добри и внимателни, чувствителни, помагащи и щедри, това ни прави щастливи, когато го мислим. Това е резултатът от правенето на добро. Добра камма. Когато постъпваме лошо и трябва да помним, имаме лоши спомени. Това е камма, която можете да си докажете сами. Искам да разберете това не като вярвате на думите ми, а като разглеждате и наблюдавате как се случва в собствения ви живот. Наблюдавайте процеса на прераждане. Какво преминава от хладилника към телевизора? Човек ли е? Това ли е истинската ви душа? Истинската ви същност, която ще се предава във вечността? Това ли ви пренася от хладилника към телевизора? Това ли ви е душата? Или е желание? Онова безцелно бродене по силата на навика. Онова дирене на нещо за правене, на нещо, в което да потънете. Вие не знаете – „Какво да правя сега? Ще ида да хапна нещо. Вече хапнах. А сега какво ще правя? Ще ида да погледам телевизия. Или ще ходя да си попуша марихуана. Или ще ида на кино. Или ще ида да пия бира.“ Всички тези неща са безцелно бродене, дирене на нещо за правене. Нещо, в което да потънете. Както, като идете на кино, ако филмът е наистина ужасен, не можете да потънете в него, толкова е тъп, че изпитвате неприязън и ставате и си тръгвате. Но ако филмът е добър, се чувствате напълно погълнати от него. Когато дават романтични сцени, се чувствате напълно погълнати от любовта на екрана. Чувствате щастие, когато главният герой целува главната героиня. Изпитвате радост от тази целувка. Когато той я изоставя за друга жена, изпитвате болката и скръбта, гнева, омразата…

Ако филмът е добре направен, напълно може да ви заблуди. Вие затова и ходите на кино. Хората обичат и да се плашат до смърт – като ходят на филми на ужасите. Ако филмът е направен добре, ви плаши до смърт. Почти. Ако е слаб, ако не е направен добре, изобщо не може да ви заблуди. „Хич не ме уплаши. Искам си парите. В този филм нямаше нищо плашещо. Искам си парите.“ Но ако излезете от киното, разтреперани, ужасени – „Беше смразяващ филм. Страхотен.“ Интересно е как хората ходят да харчат пари, за да се плашат. Да бъдат ужасени, да се страхуват. От филмите на ужасите се правят купища пари. Ние обичаме да потъваме в такива неща. В красотата, блясъка и възбудата. Войната е възбуждаща. Ходим на военни филми или на каубойски филми, защото стрелбата, убийствата, престъпленията, зверствата, изтезанията – всички тези неща са ужасно възбуждащи за ума. Когато видите нещо за зверство във вестника, си казвате – „О, трябва да прочета това!“ Изнасилване – „Чакай да видя!“ Убийство – „О!“ Насилието или сексът са възбуждащи. Възбуждат ума. Когато сте отегчени и сте в състояние на затъпяване, търсите вълнение, възбуда. Порнографията също е прераждане, нали? Търсите вълнението във възбудата от сексуалността. Или от насилието. Скандалите са възбуждащи. Четете за корумпирани хора – за известни хора, за политици, за филмови звезди… Не можем да устоим да не прочетем за ужасните неща, които са направили.

По време на скандала „Уотъргейт“ аз живеех в Тайланд. Майка ми ми писа тогава. Тя е много мила стара жена с много добро сърце. Тя каза: „Скандалът „Уотъргейт“ е нещо ужасно. От една страна е много обезсърчаващо и разстройващо за нас да осъзнаем цялата корупция в правителството. Но от друга страна е много вълнуващо, защото всеки ден има нов скандал. Всеки ден можем да очакваме нови разкрития.“ Ново разкритие на някой ужасен скандал. Това е вълнуващо, нали?

Такива са вестниците. Някои от лондонските вестници са направо противни. Пишат за най-изпадналите неща, които вършат хората, и ги превръщат в сензационна новина. Хората купуват вестниците и ги четат в метрото – погълнати от скандалите на други хора.

Забележете, че вълнението е много приковаващо вниманието, то е като вибрация. Неистовата вибрация на вълнението. Лесно е да бъдеш погълнат от нещо вълнуващо, нали? Много по-лесно е да бъдеш погълнат от интересен сериал, отколкото от нормалното си дишане, нали? Нужна е много работа да бъдеш погълнат от нормалното дишане. Но ако имахме телевизор и даваха нещо вълнуващо, всички щяхме да седим и нямаше да имаме никакъв проблем с концентрацията.

Но колкото нещо става по-монотонно и по-малко неистово, толкова повече се нуждае от усилия от наша страна, нали?  Защото вълнението има своя енергия, в която можем да бъдем погълнати. Ритъмът на вълнението има енергия, която може да ни погълне. Можем да бъдем енергизирани от вълнуващите условия около нас. Като да идете на футболен мач. На мачовете в Англия хората могат да станат ужасно възбудени и агресивни. Тълпите от хора са ужасно възбуждащи – като фестивала Марди Грас. Отивате сред тълпи хора, които правят вълнуващи неща. Или тълпа, която е тръгнала да убива някого. Агресията на тълпата трябва да е много възбуждаща. „Убий! Убий!“ Всички започват да крещят. Скоро започваш и ти да убиваш. И ужасно се възбуждаш.

Просто ви посочвам колко заразно може да е вълнението. И когато не сте осъзнати и не сте мъдри, лесно можете да бъдете въвлечени в такива неща. Защото те са много прелъстителни. Не можете да устоите. Ако нямате мъдрост, не можете да устоите. Тълпата просто ви засмуква. Войната е друго много възбуждащо нещо. Не в реалността, а в новините. И разбира се, в един филм за войната не ви показват грозотата на войната, освен ако не се опитват да разкрият именно това. Но това не са вълнуващите военни филми, които отивате да гледате – героите, атакуването на врага,  победата… Да, правят се филми и за грозотата на войната, но по принцип ходим на военни филми, за да се възбуждаме. Убийствата, зверствата, мъченията – всички тези неща възбуждат ума ни.

А какво успокоява ума? Анапанасати, да кажем. Дишането. Какво успокоява ума? Гледането на природата, нали? Гледането на небето. Гледайте небето понякога. Гледайте езеро, басейн с вода. Гледайте гора или гъсталак. Тези неща успокояват, усмиряват ума. Песнопенията успокояват ума или ритмите, които са монотонни, а не възбуждащи. Песнопенията успокояват ума. Не е като да влезете в бързия ритъм на джунглата. С него ще се възбудите. А в песнопението няма нищо възбуждащо.

С това исках да ви опиша и предложа начини за успокояване на ума, как да избягате от вълнението. Когато се приберете в домовете си след този ретрийт, ще почувствате как всичко въздейства на сетивата ви, защото вече сте развили спокойствие, което не бихте имали, ако бяхте живели в Берлин, Цюрих или в някой друг град. Когато сте далече, когато сте тихи и не говорите много, и не вършите вълнуващи неща, не сте въвлечени в романтични неща, а просто се отдавате на формата и наблюдавате ума и дъха си, в седеж, в стоеж, при ходене или легнало положение… Тук не се опитваме да се възбуждаме и стимулираме взаимно с интересни концепции или разговор. Слушаме, наблюдаваме, когато правим разни неща, ги правим за успокояване, а не за вълнение.

Когато се приберете в домовете си, в градовете, градовете са много вълнуващи места. Там има много по-бърза вибрация. Това е като да живеете в Читхърст няколко месеца и после да идете в Лондон. Усещате нещата със сетивата си в едно много по-ускорено движение. За зрителното съзнание нещата в Лондон изглеждат много по-хаотични и бързи. Можете да усетите как това се  отразява на ума ви. Защото умът ви е огледало и отразява – отразява Лондон. А Лондон не е особено спокойно място за пребиваване. Човек не отива в Лондон за спокойствието, а за вълнението.

Когато живеем живота си небрежно, когато живеем без мъдрост или разбиране, биваме улавяни в търсенето на начини за намиране на вълнение. Когато се отегчите, търсите възбуда. Когато възбудата ви дойде в повече, търсите унищожение. Попадате в капан. Ставате създание на навика – безпомощна жертва на съдбата. Безпомощна жертва на навиците. Обусловено създание. Също като кучетата на Павлов. Реагирате на звънчето. Обусловени сте да извършвате неща в зависимост от сигналите и стимулацията, докато не се събудите и не започнете да наблюдавате природата. Като правите добро, получавате добър резултат. Това е законът на камма. Като правите лошо, получавате лош резултат. Това става незабавно. Като живеете по-внимателно, по-отговорно, по-добронамерено, се чувствате по-щастливи, защото това е резултатът. Може би пак ще се случват нещастия, няма да избягате от болката и болестите, но няма нужда да си създавате скръб, отчаяние и безпокойство в ума. Трябва да се въздържате от въвличане в условия, които водят до тях.

Понеже сте се родили, тялото ви, като родено, неизбежно ще пожъне каммичния резултат на старостта, болестта и смъртта. Но когато разбирате това и вече не търсите идентифициране с тялото, а го разбирате, познавате го, тогава не очаквате друго и има умиротворение. Вие сте в мир с променящата се природа и каммичните предпоставки на човешкото тяло. Не настоявате да бъде другояче, а приемате това. Тогава, когато умираме, кое е това, което се преражда, ако не е желанието за нещо друго? Ако не е копнежът по ново раждане или за извършването на нещо? Ако сте в мир с умиращия процес на тялото си, какво може да се прероди? Защото тогава няма желание, има само осъзнатост, мъдрост, разпознаване, пускане, отдаване, освобождение от тежестта на човешкото тяло.

На мен ми звучи много хубаво. Когато мисля за своята смърт – ами то ще е много хубаво да умра. Не е нещо, от което се боя. Чакам го. Защото умира само това тяло. Достига края си, вече няма нужда да е живо, затова го оставяме да се разпадне, да се преустанови. Пускаме го. Тялото гние, разпада се, червеи влизат и излизат… Мисля, че това е много хубаво. (смее се)

Камма и прераждането не са някакви екзотични религиозни теми, а много практични начини за разглеждане на това как стоят нещата. Защото като човешки същества, ние трябва да се учим от настоящето, а не да правим догадки като какви ще се преродим в следващия живот. Това е загуба на време. Напусто мислене. Или пък да се опитвате да отгатнете какви сте били в предишния живот. „Имал ли си преживявания от минали животи, Аджан Сумейдо? Виждал ли си се какъв си бил в предишен живот?“ Не, нищо не знам за предишни животи. Но мога да правя догадки. Мога да стигна до много интересни хрумвания. Защото това е доста вълнуващо нещо за разсъждения. Но после си казвам – дори всичко това да е истина и аз да съм бил, да кажем, Наполеон…

Ето, сега си спомних, че в предишния живот съм бил Наполеон. Но какво си спомням? Спомням си… Имам спомени за онова време, когато съм бил император и т.н., и съм бил отговорен за толкова нещастие. Това биха били спомени от Франция от 1800 г., или от Русия. В този живот аз съм поживял доста години и имам спомени от него. Спомням си какво беше преди 40 години. Аз бях момче, учех в граматическото училище в Сиатъл, Вашингтон, в САЩ. Моето име беше Робърт и ходех на училище, което се казваше „Джон Мюър“. И когато бях 8-годишен, имах учителка, която се казваше г-ца Дипенброк. Това може да не впечатлява никого в сравнение със спомена за войната с Русия през 1812 г. Той би бил нещо чудно – би впечатлил всички. Да, аз бях Наполеон. Но това, което мога да си спомня, е как съм бил 8-годишният Робърт Джакмън в училище в Сиатъл, Вашингтон, то не впечатлява – „И какво от това?“

Общото и в двата случая е, че това са спомени, нали? Ако си спомням, че съм бил Наполеон, и си спомням, че съм бил Робърт Джакмън, това са спомени сега. Те се надигат тук и сега. Не ви трябва да знаете повече – те са просто спомени. Какво значение има дали името ви е било Наполеон, или Робърт Джакмън, или Сидни, или Рейчъл, или Савската царица? Освен впечатлението и стойността, която ние им даваме. Да си Наполеон е малко по-впечатляващо за повечето хора от това да си Робърт. Освен ако Робърт не е името на някоя нова рокзвезда. Може би тогава това име ще е по-впечатляващо от Наполеон. Единственото, което трябва да знаете, е, че споменът е спомен. Аз мога да помня предишни животи. По същия начин мога да помня какво е било преди 40 години. Спомени идват отпреди 30, 20, 10 години, от вчера!

Всички спомени са предишни животи. Живени са преди. И са спомени, които изплуват сега. Не ви трябва да знаете повече – само това, че споменът е спомен. Надига се и отминава и е не-аз. И после, какво ще се случи с мен в бъдеще, когато умра? Хората идват и казват: „Сторих ужасно нещо в живота си. Отговорен съм за това ужасно нещо. Какво ще се случи с мен в следващия живот? Какво мога да очаквам да ми се случи? В ада ли ще ида? Или ще се преродя в жаба или скакалец? Какво ще се случи с мен?“

Плашат се какво ще се случи, какво ще е наказанието, каква ще е ужасната съдба, която ги чака за това, че са сторили нещо лошо, някаква злина.

Можете да размишлявате по въпроса. Но резултатът от нещо лошо, сторено в миналото, е страхът, нали? Сега ви е страх. Не знаете какво ще се случи. А бъдещето винаги е неизвестното. Бъдещето е великото неизвестно. Бъдещето винаги ще е неизвестното. Несигурното, мистерията. Всичко от миналото можете да проектирате в бъдещето. И ние го правим непрекъснато, нали? Изпълваме бъдещето, празнотата на бъдещето с всякакви идеи и страхове, с фантазии. Но винаги го правим в настоящето. Това е търсене на прераждане в нещо – може би искаме да се накажем. Така е. Ние имаме силно желание да се наказваме за това, че сме сторили нещо лошо. И понякога умишлено търсим ситуация, в която ще бъдем наказани. Понякога хората много се разстройват, когато искат аз да ги накажа. Аз, в качеството си на авторитет, едва ли не трябва да ги шляпам отзад. В Читхърст, когато някой стори нещо лошо, аз трябва да ида и да кажа – „Ти! Ти си много лош и палав, и трябва да бъдеш наказан.“ Някои хора действително искат да правя това!

Но това е много незряло, нали? Детинско е, вместо да се разпознае и да се разбере, и да се пусне. Това, второто, изисква мъдрост, нали?

Стремлението към нибана не е за деца, за малки създания, които имат нужда от шляпане, гълчане, побутване… Децата имат нужда от тези неща, защото нямат мъдрост. Трябва да бъдат водени и насочвани. Те имат нужда от такъв тип подкрепа. Но когато се развиваш духовно, трябва да развиеш крепкостта на собствения си ум. Не можеш да очакваш някой друг да го стори вместо теб или някой друг да ти каже какво да правиш, или да те нашляпа по дупето, когато си лош, или да те похвали, когато станеш просветлен. И това го има – искаме някой да ни каже: „О, да, ти си просветлен! Браво на теб! Ти успя!“ И щом го казва, трябва да е вярно. Но пак имате нужда от някой друг, който да ви каже какво сте, нали? Или да ви каже какво не сте.

Медитацията е истинско балансиране в знаенето, в знаенето на истината отвъд съмнението и в това да бъдем отговорни за начина си на живот, не защото се боим, че някой ще ни нашляпа, ако не го правим, а защото така е правилно. Защото разбираме закона за камма и прераждането. И знаем как да живеем и как вещо да използваме условията, в които се намираме, които още са с нас – разбирайте телата и умовете ни.

Просветлението не е нищо повече от порастване. Да бъдем зрели човешки същества. Съвършенството на човешката камма е просветлението. То е за човешките същества и означава съзряване, баланс. Да бъдем отговорни, да бъдем морални, отговорни, мъдри човешки същества. Вече да не търсим места и хора – „Искам някой да ме обича!“ Това е силно, нали? „Искам някой да ме обича.“ И понеже не можем да намерим това у другиго, искаме Бог да ни обича. „Аз вярвам в един Бог, който ме обича. Бог ме обича. Друг не ме обича, но Бог ме обича.“ Но това пак е незряло, нали?

Искаме любов от отвън, от някого другиго. Много религии обслужват това ниво на емоционално развитие – на детето, нали? Бог ви обича, ако правите добрини, и се ядосва, ако правите лоши неща. Когато сте лоши, отивате в ада, когато сте добри, отивате в рая. И вие правите добро, мислейки си, че ако правите лошо, Бог ще ви накаже и ще ви изпрати в ада. Един вид, правите добро, защото се боите да не идете в ада, а не защото така е правилно.

Това е мъдростта на израстването, на съзряването, на изпълването и усъвършенстването на човешката камма. Виждате, че просветлението е нещо много практично, не е е отнесено и фантастично. Нещо, което всеки от нас може да направи. Нещо, на което всеки от нас е способен – да бъде буден. Когато сме зрели и балансирани, ние можем да обичаме, нямаме нужда да бъдем обичани от другиго. Когато си мъдър, просто обичаш. Не очакваш да го получиш от някого другиго. Когато си дете, се нуждаеш някой друг да ти даде любов. Когато си емоционално незрял, трябва да я получиш от някакъв външен източник, защото още не можеш да се обичаш. Не можеш да даваш любов. Трябва да се опиташ да я получиш от нещо друго, от Бог, от друга личност. Но когато си зрял и балансиран, можеш да обичаш. Хубаво е да бъдеш обичан от другите, но не е задължително. Не изискваш това от другите. Не обикаляш наоколо с думите – „Моля ви, обичайте ме.“ Вече нямаш нужда да бъдеш обичан, защото човек може да обича, когато има мъдрост. Това е зрелостта на човешкото същество, нали? Баланс, зрялост… И в това няма прераждане. Любовта е естествено излъчване от мъдростта. Естествен начин на свързване с другите, когато има мъдрост. Когато няма мъдрост, имаме склонността вечно да разваляме нещата с похот, обсебване, ревност, страх от отхвърляне – всички тези неща. Те развалят всякакъв вид любов, която сме в състояние да генерираме от собствения си живот, освен ако не обичаме мъдро, не обичаме посредством мъдростта, а не посредством желанието.

Аджан Сумейдо

МЕТА БАВАНА – Култивиране на мета
ІІ част на водената медитация ОБХОЖДАНЕ НА ТЯЛОТО

Преминаваме към мета. Мета е първо да имате мета към себе си. Това не е някакво сантиментално чувство към вашата личност, а приемане. Търпеливо, безкритично приемане на всичко – на тялото, каквото е, на емоциите ви, на чувствата, на тенденциите в характера, на навиците, на добро и зло, без да заклеймявате. Тази способност, която имаме, да прегръщаме по един некритичен начин, търпеливо, приемайки дори най-неприятните и нежелани условия, без да се мразим или да обвиняваме другите. Практиката на обхождане на тялото може да се комбинира с мета – пълното приемане на тялото, каквото е, безкритично. Не се опитвате да превръщате тялото си в нещо, което смятате, че трябва да е. То е такова, каквото е, и вие напълно го приемате, търпеливо, с обич. Това е мета.

Дори да се мразите и да не понасяте мета, можете да имате мета именно към това чувство. Ако изпитвате неприязън към практикуването на мета, можете да имате мета към тази неприязън. Което означава приемане на нещата, каквито са. Те са такива.

Практиката на осъзнатост позволява условията на настоящето да станат осъзнати за преживяването. Това не е критична функция. Осъзнатостта не е осъдителна за каквото и да е било. Тя е като слънцето, огрява всичко – и добро, и лошо, без предпочитания. Слънцето не огрява само хубавите неща на тази планета. Осъзнатостта е нещо такова. Тя огрява всичко – няма предпочитания, няма придирчивост или подбор, няма коментари, че това е по-добро от онова.

Това аз наричам интуитивна яснота. Мета е отношение с осъзнаване. Комбинирана с осъзнатост. Вие сте способни да приемете неща, които не сте могли да приемете, уловени в емоционалните си реакции, умствената нагласа или физическото си състояние (по отношение на това за какви се мислите). По време на духовното развитие един от проблемите при хора, които са духовно вдъхновени, е, че понякога се опитваме твърде напористо. Опитваме се да се пречистим, опитваме се да станем нещо спрямо някакъв идеал, който имаме за това каква трябва да е една духовна личност. Или свята личност, или добра личност. В духовния живот можем да се окажем впримчени в невероятна борба със себе си. Опитваме се да унищожим, да премахнем лошите неща и да задържим само добрите. Това може да е безкрайна и безплодна борба. Можем да изпитаме огромно отчаяние. След години на духовна практика изпитваме отчаяние, защото чувстваме, че ни доядява или че ни идват лоши мисли, още изпитваме похот или още ни спохожда завист към другите, още имаме страхове. Опитваме се да се пречистим, да се отървем от тези неща, но колкото и да се опитвате, не се получава. Това е, защото подхождате с разграничаващ ум, заслепен от невежество, с чувство за аз, със съпротива, с предпочитания, с оценъчни критики. И се движите в кръг. Попадате в капана на цикличността – на самсара. Бивате уловени в това обикаляне на все същите стари неща, на все същите стари кръгове. Затова е толкова безнадеждно и отчайващо, когато се прави по такъв начин.

Докато с осъзнатост, Будата използвал тази дума „сати“ – тя брани от всичко. Много интересно. Една религия, една религиозна условност, базирана на сати – на осъзнатост, на интуитивна яснота. Сампаджаня – чисто възприятие, сати сампаджаня – тази яснота, този блясък на светлината. Когато правите обхождане на тялото – го осветявате с блясъка на светлината на осъзнатостта. Забелязвате, осъзнавате нюансите на чувствата, на вейдана, които обичайно не се тормозите да забелязвате, когато сте уловени в обичайните си навици – когато препускате насам-натам, мислите и т.н. Не забелязвате усещанията, които са неутрални. Изобщо не им обръщате внимание. Или не изглеждат забележителни от гледна точка на материалните ценности. Неутралните усещания – каква полза от тях? Скука. Болката е интересна. Удоволствието – също. Болката – как да се отървем от болката? Хронична болка, болкоуспокояващи…
Много ни се говори за болката, за удоволствието – как да получите максимално удоволствие от това тяло, как да го изстискате, да експлоатирате всяко парченце, което можете да извлечете от него…
И какво става? Колкото и да се стараете, получавате удоволствие, но след известно време вече не можете. Изчерпали сте го. Пристрастявате се към неща, които увеличават удоволствията, като наркотиците, които усилват чувството за удоволствие. Пристрастявате се към удоволствието, но неутралното – адукамасука вейдана (adukkhamasukha vedana) – то е едва доловимо, не е силно, не е очевидно. По никакъв начин не изисква внимание. Ако внимавате, забелязвате това чувство за осъзнатост, за внимаване, за забелязване… Това изисква определено усилие. Усилие да внимавате. Вече не разчитате само на удоволствието и болката, за да се почувствате живи, както правите, когато сте нехайни. Тогава се чувствате живи само когато има удоволствие и болка. И непрестанно правите неща, които са интересни или вълнуващи, за да се чувствате живи. Но в този случай вие обръщате внимание – и то е живо, вибриращо присъствие – осъзнатост, което включва удоволствие, болка и неутралното. Включва всичко. Не изключва.

Мета е дружелюбие (любяща добрина) – ахам аверо хоми, абиапахо хоми, анига хоми – (да бъда освободен от враждебност и опасност, да бъда освободен от ментално страдание, да бъда освободен от физическо страдание) – това е формулата, която използваме. Но тя не е нещо, което просто казваш. Дрън-дрън-дрън… Как се прави? Как се прави така, че да ви помага? Какво е мета? Дали са просто сладки сантименти за аза, които някои хора намират за непоносими. Или е търпеливо приемане на тялото, на вашата самоличност, на вашия характер – добрите и лошите неща? Мета включва всичко. Ние разпространяваме мета из цялата вселена – няма нищо, което да не е включено в мета. Мета за демоните, за дяволите, за ангелите, за комарите или за вирусите. Или за всички гадни, грозни неща и за красивите, прекрасни неща, и за неутралните неща – за добрите и лошите, за приятелите и враговете, за видимото и невидимото, за роденото и нероденото. Мета включва всяка вероятност. Какво прави това с ума? Има едно чувство на единение, нали? То събира всичко в това обгръщащо, пълно приемане. Когато започнете да критикувате, разделяте. Когато мислите по критичен начин, стигате до отделеността. Това е по-добро от онова. Това трябва да е така, не трябва да е онака. Това е правилно, това – не. Докато мета включва правилно и погрешно, добро и лошо. Всички условени феномени. Всичко – фино, грубо… Това е интуитивна способност. Изобщо не е аналитична. Мета е интуитивна. Това вселенско единение. Приложете мета върху себе си, като индивид, като човешка съзнателна същност във всички аспекти. Как я прилагате върху себе си? Как я преживявате сега, върху това същество, върху тази личност, която седи тук?

Мета не подбира. Не изпращате повече мета на ангелите. 75 процента на ангелите и 25 процента на дяволите. Количеството е все същото – за приятели, врагове. Не е някакво възнаграждение на доброто и снизхождение към злото. Излезте от цялата тази идея за предпочитания, за личен избор, за мнения и становища… Не е лесно да изпращаме мета на дяволите. Защото всеки път, когато си мислите: „Нека дяволите обитават в добруване…“, изпитвате гняв. Изпитайте мета към гнева. Нека това стане основният ви подход. Каквото и да изпитвате… Веднъж една жена се опита да изпрати мета на майка си. Тя мразеше майка си. Всеки път тя изпращаше мета към всичко живо, дори на дяволите в ада, но когато се стигнеше до майка й, изпитваше само гняв. И ми каза „Не мога да прилагам тази мета практика. Мразя майка си, знам, че не бива. Знам, че трябва да я обичам, но не мога. Всеки път, когато изскочи тази дума, изпитвам гняв.“
Изпитайте мета към гнева. Много е просто. Не трябва задължително да имате успех. Провалът също е вероятност. Имайте мета за провала и за гнева. Не означава, че го одобрявате. Това не е оправдаване или одобрение, просто не го превръщате в проблем. Приемате нещата, каквито са. Такива, каквито са сега.
Безкритично, търпеливо, неосъдително.

Аджан Сумейдо
Транскрибирана водена медитация

Спомняте ли си филма „Inception”, който излезе по екраните със заглавието „Генезис”? В него главният герой (Леонардо Ди Каприо) можеше да преминава в различни нива на сънуване – свои и чужди, и така да засажда семената на различни идеи в подсъзнанието на други хора. Аз бих се заиграла със заглавието на филма, чийто по-удачен вариант би бил „Зачеване”, но това не е най-важното. По-интересен е въртящият се пумпал, който служеше за указател на героя, че сънува. Аз винаги съм си мечтала за такъв пумпал в моите странствания наяве и насън – за знака, който разкъсва тъканта на сънувания свят, и те кара да се будиш…

Придвижване между Мисловните Светове

Всички сме имали преживяването, докато спим да се озовем в сън и за известно време да вярваме, че това, което се случва в съня е реално. После нещо ни посочва, че нещо не е наред със съня, както и накрая, че всъщност сънуваме. Обикновено това е достатъчно да се събудим – да ни изкара от съня.

Този процес е много подобен на начина, по който създаваме менталните светове и емоционалните състояния по време на будния си живот, защото нашата картина за света наоколо винаги е частична. Винаги е съшита от кръпки и парчета от неща, които сме уловили със сетивата си. Имаме идея за това, което има смисъл и докато смисълът му се поддържа и изглежда реално, ние можем да си стоим заседнали в това състояние на ума. Но после нещо ни поразява като противоречиво, непасващо на цялото. И ние осъзнаваме: „О, това е бил въображаем свят.” И тогава излизаме от него. Но се озоваваме в друг свят, който може да е по-добър или пък не.

Умението да разпознаваме противоречивото – това, което не е наред в света – е важна способност. Без нея затъваме в различни състояния на ума – това, което Будата нарича „бава”, или ставане – и можем да изпитаме огромно страдание. Ние се фокусираме върху определени неща в света около нас, върху определени идеи за това кои сме и всичко друго се филтрира през тази конкретна картина. Действията на другите хора, например, също се филтрират по този начин, така че някой, който подхожда с най-добри намерения, може да ни изглежда зъл, подмолен, ненадежден. Или обратното. Човекът може да е зъл, подмолен и ненадежден, а ние да го виждаме като напълно разумен и достоен за доверието ни. Но понеже менталният свят, който обитаваме, си има собствена вътрешна свързаност, ние мислим, че той е точен и реален.

Трябва да внимаваме за това. В един здрав ум лесно се преминава от един свят на друг, разпознават се противоречията (несъгласуваностите) и едно състояние на ставане може да ви извади от друго не дотам здравословно състояние на ставане. Има едно определено преливане. И преливането идва от вашата осъзнатост, от способността ви да помните, че приемате различни идентичности (персони) и обитавате различни светове и едни са по-полезни от други. Едни са по-благотворни, не толкова стресиращи като други. Ако сте умели, можете да усвоите това състояние на ставане, което изглежда най-здравословно за конкретния момент, в зависимост от това какво искате да правите при конкретните обстоятелства. Хората с истинските проблеми са тези, които не могат да излизат. Те засядат в конкретен мисловен свят и всичко бива интерпретирано в неговата светлина. Така могат да си причинят голяма вреда, защото между различните състояния на ставане няма пропускливост. Няма връзка – или си вътре, или си вън. Различните идентичности, които приемате, различните светове, които обитавате, изглежда са много радикално отделени.

Обикновено за хора, които са заседнали в едно такова много нездравословно състояние, единствената надежда изглежда е някаква външна сила. Затова толкова много програми, които се занимават с адикции, разчитат на външна сила. Зависимите хора засядат в една конкретна идея за това кои са, в какъв свят живеят, на какво са способни и на какво не са.

И от ъгъла на дефинициите на техните малки светове, те са безпомощни. Нужен им е някой отвън, който да дойде и да ги оправи. Това се случва от кардиналното затъване в капана на едно много фиксирано чувство за идентичност.

Една от целите на медитацията е да ви изкара от този капан, за да осъзнаете, че имате много идентичности, че обитавате различни светове и те е най-добре да се използват като инструменти за осмислянето, че никой свят, който обитавате, не е напълно реален или е точна представа за това къде сте по отношение на външната околна среда или вътрешната такава.

Уилям Джеймс е направил много по темата – че нашата представа за истината е доста скицирана. И как е възможно да знаете пълната истина за ситуацията, в която се намирате? Това би изисквало познание на субатомно ниво и до пределите на вселената – може би дори отвъд тях. Това би било невъзможно. За да борави с възможностите, умът живее с техните скици. Разбирането на този факт е полезна стъпка. „Тази скица, с която живея – дали е полезна скица?Дали ми помага?” Може да има някои определени истинни детайли тук и там, но трябва да осъзнаете, че никоя представа за околния свят няма да е напълно адекватна репрезентация за него. Най-доброто, което можете да сторите, е да се запитате дали тази ваша скица е адекватна на нуждите ви, на здравословните ви нужди и по-конкретно на желанието ви да сложите край на страданието.

За да се научите да излизате от нездравословни светове и да влизате в по-здравословни такива, първо е нужно разбиране как умът създава тези светове и после развиване на уменията за плавно и ползотворно придвижване между тях.

И двете умение се развиват при медитация. С други думи, получавате опит от първа ръка за създаването на светове, като се опитвате да създадете свят на концентрацията в този момент – тук: фокусна точка, базирана на желание. В този случай вземате дишането за фокусна точка и желанието ви е да останете на него колкото се може по-продължително. За да си помогнете в запазването на това желание, трябва да се научите да оценявате дишането и концентрацията (един вид как се справяте).

За някои хора тази конкретна част също е трудна, защото са свикнали да си дават негативни оценки и позитивните такива са им несвойствени. Започват да се гълчат, че не са добри медитатори, че са безнадеждни. Затова е полезно да мислим за всички същества, както правим преди да медитираме: „Нека всички същества бъдат щастливи.” Когато сериозно мислите за всички същества по света, си давате сметка, че единици съумяват да концентрират ума си или че изобщо го искат. Фактът, че вие се опитвате, вече е крачка в правилната посока.

Можете да мислите и за всички хора в миналото, които са медитирали. Не е като всеки да е сядал, и както казват в Тайланд да го е правил с леснина, сякаш бели банан. Всеки е трябвало да се бори, за да усмири ума. Така че ако имате трудност, повярвайте, не сте единствени. Всеки има проблеми с медитацията в един или друг момент. Дори и хората, които в този живот изглеждат родени медитатори: На някакъв етап в миналото и те са имали трудности, защото медитацията не е нещо, което се нрави.

Когато се научите да мислите по този начин, много по-лесно е обективно да прецените какво правите и да не се гълчите, когато нещата не вървят. Разсъждавайте от гледна точка на причина и следствие и изкарайте представата за това кои сте извън картината. Фокусирайте се върху менталните състояния, които могат да останат с дъха, забележете какво ги разсейва и вижте дали бързичко можете да се върнете към дишането. И когато се върнете, не се гълчете, че сте се разсеяли. Изпитайте гордост от факта, че сте се уловили и сте се придърпали обратно. Когато се връщате, го правете пъргаво, умело. Възнаградете се с особено удовлетворяващо вдишване – такова, дето се усеща много дълбоко в съществото ви. Това дава на практиката ви да се приплъзне от разсеяното състояние на ума обратно в концентрираното. Освен това развива осъзнатостта ви.

Осъзнатостта е това, което създава бродовете между тези различни състояния. Спомняте си, че сте били в едно състояние, а сега сте в друго. И възможността да се плъзнете обратно в някакво друго разсеяно състояние винаги съществува, затова трябва да сте нащрек за всички знаци, че умът се готви да се измъкне. Той си има своите трикове. Има един лек момент на изпразване, след което се събуждате в друг свят. Но ако можете да използвате осъзнатостта като брод за преминаването през това изпразване, е много по-лесно да насочвате ума си от едно състояние на ставане в друго, когато пожелаете. И е много по-лесно да останете в състояние на ставане, ако това е желанието ви.

Това са много важни умения, защото ви помагат да разпознавате кога сте в нездраво състояние. Можете да се запитате: „Тук има ли страдание?” Това е непоследователността: Ние създаваме умствени състояния, за да им се наслаждаваме, но ако те ни карат да страдаме, са несъгласувани със самата причина за съществуването си.

После можете да се запитате: „Трябва ли да има страдание?” И част от ума ще каже: „Да”, но вие трябва да се научите как да го питате. Това е единственият ви изход – да разпознаете, че страданието не е необходимо. Възможно е да бъдете в друго състояние на ума, което не е толкова стресиращо. Това че се е надигнало силно чувство или мисъл, не означава да се хвърляте след тях или пък че те са вие. Помнете, че „кой сте вие” трябва да бъде поставено в кавички. Можете да откриете смисъл в „кой сте вие” във всяко нещо и във всеки един момент има много потенциали, които са налични. Така че това, че има някакво чувство, не означава то да е фокусна точка на чувството ви за аз, защото много чувства, които ни идват, всъщност са деструктивни.

Затова медитацията е такова важно умение в запазването на ума здрав. Осъзнатостта ви позволява да разпознавате кога се приплъзвате от едно състояние на бава, или ставане, в друго, от едно чувство за това кои сте в друго, от едно чувство какво се случва в света в друго. И освен това ви помага да помните добрите стандарти в преценяването на конкретно състояние на ума. Макар едно състояние на ума да има много черти, които са верни – това можете да го удостоверите наблюдавайки нещата отвън, да, тази ситуация наистина е трудна или това, върху което сте се фокусирали – но можете да си зададете въпроса: „Трябва ли да страдаш за това?” И отговорът на Будата винаги е: „Не, не трябва да страдаш.” Ако страдате заради конкретна ситуация, вие не подхождате умело към нея. Има и други подходи. Винаги имаме потенциала да не страдаме, ако ги потърсим.

Имайте това наум. И после се научете как да използвате уменията на медитацията, за да се изваждате от неумели състояния и да създавате други по-подходящи такива: по-ползотворни, по-полезни, по-здравословни. Някои хора ще кажат, че бягате, но от какво бягате? Бягате от един сътворен свят в друг сътворен свят – но този път основан на осъзнатост и концентрация, на способността ви да различавате причините за страданието. Това е един много по-полезен свят. Има потенциал. Накрая може изцяло да ви изведе от страданието.

Винаги, когато се озовете в ситуация, която изглежда много трудна и се въртите ли въртите в нея, опитайте се да намерите точка на непоследователност: Нещо не е наред тук, не е както трябва. А то е, че има страдание, което не е речено да го има. И посредством това разпознаване можете да се извадите. И можете да използвате осъзнатостта върху дишането за инструмент.

Едно време, когато бях с Аджан Фуанг, някои от учениците му влизаха в много странни състояния на ума по време на концентрация. И инструментът за излизане винаги беше: „Къде е дъхът ти сега? Спокойно ли дишаш?” Това постепенно ги прибираше в света на дишането. С други думи, започваха да обитават тялото си отвътре.

По този начин не ви трябва външна сила. Трябва ви единствено вашата способност да различите „Тук има нещо нередно и не мога да изляза.” Това „нещо нередно” е фактът, че нещо създава бреме на ума ви, което не е речено да го има. За да излезете от него, не ви трябва външна сила. Само трябва да си спомните, че имате способността да създавате различно чувство за това кои сте и различен свят, който да обитавате – по-здравословен такъв.

Крайната цел, разбира се, е да съумеете напълно да излезете от тези светове. Това означава да се пробудите. Но засега можете да имате своето малко пробуждане, когато се събудите насред някой от вашите сътворени светове и си кажете: „О, това е страдание. Не е нужно да е тук.” И поглеждате на правилното място, вместо да прехвърляте вината на други хора от миналото или настоящето. Страданието не идва от тях. Страданието идва от начина, по който умът мисли за нещата. Той създава вероятни ситуации и после се товари с бремето от тях. Не е нужно да го прави. Осъзнатостта, концентрацията и различаването обособяват изхода (излизането).

И това не са бегли абстракции. Осъзнатостта е умението да помните какво правите, когато се придвижвате от едно състояние на ума в друго. Будността е умението да виждате „Аз правя нещо, което причинява страдание.” И различаването е това, което вижда, че не е нужно да е така. Има алтернатива.

Затова седим, развиваме практиката и уменията, които ни трябват да запазим своята нормалност.  Започнете да изследвате някои от вероятностите на ума по отношение на различните идентичности, които може да приема, и различните светове, които може да обитава. Медитацията ви дава един добър, безопасен и здравословен свят. Научете се да цените това умение, защото то е вашето спасително въже. И дайте всичко от себе си да го усъвършенствате.

Танисаро Бикху, 27 декември 2008

ОБХОЖДАНЕ НА ТЯЛОТО

Първа част

Отново ще направим обхождането на тялото.
Сега практикувайте анапанасати и успокоявайте ума и тялото, като спокойно вдишвате и издишвате. Има отпускане, усещане за комфорт…

Каквото и да чувствате, напълно го приемете. Не се съпротивлявайте на нищо. Не търсете умствена нагласа, а бъдете по-приемащи, търпеливи и в покой с тялото, такова, каквото е, с менталните му състояния, емоционалните състояния. Каквото и да се случва, не се опитвайте да получите или да постигате нещо, нито пък да се отървавате от нещо. Имайте поведение на търпеливо приемане, на пускане, на несъпротива, на умиротворение…

Има тишина. Заслушайте се в звука на тишината, в този фонов шум.
Този първичен, космичен звук. Забележете тялото си, такова, каквото е сега, стойката, седенето. Усещането за седене е такова.
Забележете го. Не гледайте тялото си, просто го почувствайте като една съзнателна опитност. Усетете опитността от седенето.
Усещането от седенето е такова…

Това е като един интуитивен момент. Интуитивната ви осъзнатост обгръща тялото ви. Имате това чувство за цялото тяло, което просто седи в този момент…

После отново се върнете на дъха, на ноздрите, на нежното усещане за въздуха, докосващ ноздрите, когато вдишвате и издишвате. Забележете това нежно, неутрално усещане. То не е нито приятно, нито болезнено. Няма никаква крайност.
Само това спокойно, неутрално усещане….

После насочете вниманието си към върха на главата и наблюдавайте всяко усещане. Всяко погъделичкване, всяка вибрация. Усещане за горещина или студ. Обходете горната част на главата. Забележете, че тази горна част на главата сега е осъзната.
Осъзнаваме я като опитност…

Вейдана, адукамасука вейдана. Вейдана е това, което забелязваме, нито приятно, нито болезнено. Адукамасука вейдана е чувство, но не е достатъчно силно да улови вниманието ви, но вие може да внимавате. Само трябва да насочите вниманието си върху тази част от тялото ви и да забележите чувствителността му – вейдана…

Продължавайте да обхождате главата, тила, лицето, челото, слепоочията, ушите, очите, носа, устата….

При това обхождане забележете челюстта, брадичката, гърлото, шията и раменете – тази област…

Дали раменете ви са равнопоставени?
Ляво – дясно рамо. Забележете всяка разлика в усещането. Всяко напрежение, задържане…

Дясна ръка, дясно рамо. Изследвайте вейдана на дясната ръка.
Насочете се към китката, пръстите, върховете на пръстите…

И отново се върнете нагоре, на дясното рамо, и после от дясното рамо преминете към лявото. Сега лявата ръка. До върховете на пръстите. С това усещане за обхождане, забелязване на неща,
които не сте забелязвали досега. За които не сте били съзнателни.
Има части на тялото, които никога не са били забелязвани. Сега ще забележим всичко, всяка частица от вас…

Забележете усещането от ръцете, които се докосват една друга.
Самото докосване…

Забележете едно гъделичкане, вече имате осъзнатост за тези усещания в ръцете… Много интересно. И отпускащо. Аз го намирам за много отпускащо – просто да съзерцавам усещанията в ръцете си…

Ако умът се отнесе, го върнете. В момента, в който се уловите, че сте отпрашили, се върнете на тялото. Изобщо не се колебайте. Щом се усетите, че сте се отнесли, веднага се върнете –
все едно на какво – на ръцете, на последното, което сте наблюдавали…

Забележете торса на тялото – от гърлото до таза. Обследвайте го, минете отпред, отзад. Обходете усещанията в гърба – като допира от дрехите, кожата, всяко стягане на дрехите около талията. Забележете всяко напрежение, топлина или студ… Схващания, болежки…

Дясна страна, лява страна… Съзерцавайте пъпа си… Будистите се шегуват за съзерцаването на пъпа. Сега можете да го направите.
Усетете значимостта му…

Усетете натиска от седенето върху бедрата. Има натиск, тегло… Областта на гениталите. Аналната област. Отверстията на тялото.
Чувствителността, усещанията в отверстията на тялото…

Съзнанието обхожда различни части на тялото, осъществява контакт с тях, и усещането е такова. Това е виняна рупа…

Можете да усетите пулсиращи, вибриращи усещания в тялото. Всички живи, вибриращи, движещи се енергии…

И сега краката. Десният крак. От чатала към петата на дясното стъпало, пръстите. Наблюдавайте бедрото, почиващо на постелката
или стола. Коляното – сгънатото коляно, прасеца, глезена, стъпалото и пръстите. И пренесете вниманието на левия крак и
стъпало по същия начин…
Забележете къде са стъпалата ви. Каква е връзката между дясното и лявото стъпало. Можете съзнателно да отбележите, че усещането за дясното стъпало е такова, а за лявото – такова…

Има ли схващане или болка? Оставете ги да бъдат осъзнати. Концентрирайте се върху това усещане, напълно го приемете.
Вибриращото качество на болката или схващането. Отбележете го по един приемащ начин, не му се съпротивлявайте, нито се опитвайте да се отървете от него…

Сега разгледайте краката като едно цяло. Десният и левият крак са едно цяло. И съзнанието ви просто мисли за тази част на тялото като за едно цяло парче. Двата крака заедно…

Както виждате, можете да се концентрирате върху точка или сектор, или върху цялото тяло…

Придвижете се към талията. Към гърлото, към раменете, към ръцете. Имате усещането за едно тяло без глава – от шията до стъпалата…

И сега се върнете горе на главата. Вече имате усещане за цялото тяло като едно. Една маса от вибрираща, пулсираща енергия…

Сега се насочете към тази част на тялото, която ви интересува. Съзерцавайте я…

Може да е от върха на главата до основата на гръбнака, може да са ръцете, устата, всичко, което бихте искали да изследвате, да съзерцавате. Направете го. Концентрирайте се върху конкретна част на тялото…

Аджан Сумейдо, 1999
Транскрибирана водена медитация

КРАЯТ НА СВЕТА Е ТУК

Лунг Пор Сумейдо

Адаптирано от Дамма беседа в манастира „Амаравати”, 30 август 2008 г.

Днес е новолуние, половината от Васата е отлетяла. На моята възраст времето върви по-бързо от преди. Но времето е илюзия. Ние говорим за Дамма, акалика (безвремева) Дамма, безвремева действителност. Обичам да използвам думата „действителност” за Дамма. Казвам я заради рефлексията (осъзнаване и изследване), вземаме думите и им даваме повече смисъл, повече сила от тази на английските думи, които вече знаем. Обикновено думата „действителност” в смисъл на „изправи се срещу действителността” касае светските проблеми. Но „действителният свят” на обществото не е действителен. Не се опитвам да звуча доктринално, просто ви водя към рефлексия на думата Дамма. Да приемем убежище в Даммата е да приемем убежище в действителността.
Когато практикуваме осъзнатост, трябва да използваме тези Четири Благородни Истини. Даммасакапаватана Сутта, която пяхме тази вечер е идеален инструмент. Тоест да я използваме за прозрение, не просто да я запаметяваме и да я пеем, а да я използваме като инструмент: да я прилагаме към нашето преживяване, към страданието, причините, преустановяването и пътят на нестрадание. Будата го направил дори още по-просто от Четирите Благородни Истини: той казал: „Аз уча за две неща, за страданието и за края на страданието.” Забележете, че той взима едно обикновено човешко преживяване, страданието, или дука, и просто го посочва. Не прави метафизични изявления, че природата на действителността е страдание и че в действителният свят има само нещастие. Той говори само за две неща: за страданието и за края на страданието.
Краят на страданието е тук – соча сърцето си, или чита, както го наричат в Тайланд. Луанг Пор Ча казваше: „Страданието свършва тук” и посочваше сърцето си. Или „Краят на света е тук.”
Можем да се почувстваме застрашени, бидейки самана, защото често пъти ни критикуват, че не живеем в „реалния свят” с неговите борби, че живеем в някакъв илюзорен свят. Но както знаете това не е действителният свят. Но е светът, все пак. Такъв е светът, естеството на обусловените феномени е променящо се, нестабилно и несигурно.
Подобно разглеждане е рефлексия, начин да използваме нашата яснота да посочим обусловените феномени, които ние наричаме петте канди. В ученията си имаме този спретнат малък пакет от пет канди, с който да работим. Това опростява всичко, защото обусловените феномени са безкрайни в своето разнообразие. Човешкото тяло е условие, феномен. Тук започваме да гледаме на тялото си не от перспективата на културните норми или спомени, а по този много директен начин: рупа канда (форма) е това. Не е необходимо да търсим нечия друга рупа канда, тук има една, която непрекъснато преживявам. Този тип рефлексия включва изместване от личното местоимение, от идентификацията, и има просто забелязване на едно условие, на феномен, който преживявам в този момент: тази рупа канда. И усещането е такова. Петте канди осигуряват целесъобразни способи за изследване на феномените от грубото ниво на физическата форма до изтънченостите на чувството и съзнанието, спомените, емоцията и целия спектър от обусловени феномени, който изпитваме.
Както винаги, окуражението за тази Васа е да изследвате опитностите си по този начин. Каквото и да се случва, няма значение, времето или проблемите, или които и да е условия. Ние можем да ги превърнем в проблеми и да се обезпокоим и разтревожим, и натъжим, защото условията не винаги са такива, каквито искаме. Ние искаме определени условия, не искаме други условия. Това е относно условията. Но това, към което ви насочвам е начин, по който да разглеждате обусловените феномени, наблюдение, при което вече не се опитвате да ги тълкувате, а просто ги разпознавате. Действителността на обусловените феномени е, че те са безличностни и се променят. Независимо колко силно чувстваме, че нашите емоции са наши, те са празни. Чувството „Аз съм наранен, защото не съм оценен” е празно условие. Няма душа, няма ядро, няма субстанция, няма есенция. Когато го изследвате от това ниво на осъзнаване, виждайки го празно, не го гоните или отричате – това би било даване на някаква оценка. Вместо това просто разпознавате чувството като чувство; това е съзнанието, пробудено за Дамма, за действителността. Толкова е просто.
Всички знаем това учение. Повечето от нас от години са с него и използват тази формула. Тези Пали учения са вещи способи за изследване на реалността; за проникване през делюзиите, обусловеното, привързването към обусловените феномени. Всичко, всяко условие, било то щастие или нещастие, ни отвежда към необусловеното – ако му позволите. Дали сте щастливи или тъжни, дали получавате това, което искате, или не – всичко е надигащи се условия, които се преустановяват. Всички те се преустановяват в необусловеното.
Амата-дамма е реалност. И отношението на амата-дамма, или на необусловеното към обусловеното не е на осъждане. Всичко, всяко условие е родено и се преустановява в необусловеното. Не казваме, че обусловеното е по-низше от необусловеното; така функционира мислещият ум. Използването на тези определения не е, за да вземаме страни: „Аз съм за необусловеното, не мога да се занимавам с обусловеното”. Използваме ги, за да можем да знаем, да различаваме обусловеното такова, каквото е, и да разпознаваме действителното. И това е необичайно просто. Или може би е обичайно просто. Необичайното е крайно, нали? Но вие ме разбирате: говоря за простотата.
Забележете, че личността е сложно нещо. Моята личност има нагласата да прави всичко сложно. От години я наблюдавам, наблюдавам как в момента, в който бъда уловен в чувства и желания, любови и омрази, предпочитания, мнения и становища… светът се надига. И той е един сложен свят, пълен със страхове и оплаквания, и разочарования.
Емоционалното състояние изглежда по-реално от всичко друго, нали, когато бъдем уловени в чувствата си. То ни превзема, можем да сме напълно поробени от емоциите си. И тук тази вейдана, саня, санкара и кандите на чувството, перцепцията и формациите могат да се използват за наблюдение. Забележете как можем да осъзнаваме всичко това, щастието и нещастието, на аза, на моите. Моите чувства и това, което Аз искам.
Това, което съзнава мен, не съм аз. Това твърдение не трябва да се взема за някакво доктринално учение, то е окуражение за изследване. Открийте: това, което съзнава, е чисто, съзнателно, различаващо… а „аз” зависи от мисленето. За да стана личност, да стана аз, аз трябва да мисля за „аз”. Ако продължите да изследвате, проверявате и разглеждате по този начин, цялата илюзорна структура, привързването към обусловените феномени започва да се разпада, вече не е достоверна, не е убедителна. Защото е илюзорна. В нея няма същност, в нито една от петте канди няма лична същност или ядро, или душа, или специално нещо, което е само мое. Будата е знаенето, способността, която ние всички имаме да познаваме действителността. Мисленето е човешко творение, към което сме прилепнали. Привързани сме към мислите си, към вижданията и перцепциите. Нашите спомени. Те са много убедителни, защото това аз, аз, аз може наистина да ни погълне. Аз като личност, аз като мъж, аз като американец, аз като 74-годишен, аз като бикху… и все пак аз е празно.
Когато наблюдавате по този начин, това, което наблюдава това чувство на аз не е осъдително – не казва, че е погрешно да мисля като аз – но то знае, има различаване, разпознаване, че ако се привържа и следвам това чувство на аз и мое, докъде ще стигна? Всеки път до страдание. До сложни, безкрайни проблеми, трудни сцени, страхове, отхвърляне, разочарования.
Навлязох в монашеския живот много идеалистичен по отношение на будизма, монашеството и горската традиция. Но всяка условност ме е разочаровала по един или друг начин.. Това е природата на условията, нали? Всички са разочароващи. Дори като получа каквото искам, това не е достатъчно. Това не е критика към условността на монашеството, а разпознаване какво може да направи идеализма, какво привнасяме в този живот и защо толкова много хора си тръгват от него. Защото е разочароващ на „аз” ниво. Аз не получавам каквото „Аз” искам от него, от его нивото.
Не беше това, което очаквах. Исках нещо друго. Но целият смисъл на тези Четири Благородни Истини е да видим природата на искането. Искане на нещо, което нямате, или неискане нещата да бъдат по начина, по който са – сляпото привързване винаги ви отвежда в страданието. Това не трябва да се вярва, трябва да се изследва. Да бъде видяно от вас самите, да бъде разбрано от вас. Никой друг не може да ни направи просветлени или да познае действителността вместо нас. Но може да ни я посочи: това правят ученията на Будата, те са показатели към действителността.
Животът е кратък. Не похабявайте живота си, когато имате възможността да използвате тази опитност, това раждане, тази рупа канда, тази самоличност, която имате, любовите и омразите, и чувствата, петте канди и аятани (сетивни органи), които изпитвате сега, да ги използвате за пробудено различаване. Ние не сме тук да да се опитваме да направим нещата хубави или да имаме каквото искаме. Това е предизвикателството на живота на един самана.
Като будистки монаси и монахини, ние сме самани, просещи милостиня, което означава, че се поставяме на ръба, разчитаме на добрата воля на другите хора. Щеше да е различно, ако бяхме свещеници с права да контролираме или доминираме над мирянската общност. Помнете, просещи милостиня, ние всъщност сме просяци. Поставяме се на самото дъно на социалната стълбица. Нямаме пари, дори не можем да отглеждаме собствена храна – за храна, подслон, дреха или лек, ние изцяло зависим от добрата воля и добрината на мирянската общност. Но не приемайте това лично. Аз не казвам, че ние сме толкова чисти и добри, като правим това. И все пак то е проява на смелост, нали? Ние жертваме живота си. Поемаме риск. Винаги е по-добре да имаш пари в банката, собствена къща, да си сигурен, че ще се отнасят с теб добре и ще те оценяват, че нещата са сигурни и обезпечени. Разгледайте сега какво е просещият милостиня. Животът му е на карта.
Колко от вас ще останат тук, когато икономиката се разпадне, и ще рискуват? Толкова неща вземаме за даденост, това е един добре поддържан манастир. Но подкрепата на този манастир идва от добрата воля на мирянската общност в една благоденстваща страна. В известна степен това ни глези. Можем да го вземем за даденост и да забравим това чувство на благодарност – катану. Можем да започнем да мислим какво искам „аз” по един светски начин. Природата на този живот на просия е несигурност. Ние се отказваме от правата си. Но имаме морални права: Петте Предписания, или Осемте, или Десетте, или Виная. Имаме правото да определим дали да живеем в ограниченията на поведение и реч, в рамките на приетата условена структура. И това по-скоро са задължения, отколкото права, изпълняване на задължения в структурата на Виная. Поне такава е уговорката, така играем тази игра, с цел да не създаваме повече илюзии за себе си или света, а да прозрем през илюзиите. Животът на самана е живот на отказ, както Втората Благородна Истина е пускането на желанието. Не е отхвърляне на нещо, не е самоубийство, не е съпротива, не е отричане или потискане – а е пускане (letting go). То е отпускане на слепия навичен захват на петте канди. Животът на самана е на отказ, не на постигане. Ние се осланяме на Буда-Дамма-Санга.
Просто исках да посоча, че нашият живот тук не е за социалните ценности на днешния ден. Той е за освобождение от делюзията, за събуждане за реалното. Реалното не е нещо, то е нищо. Не е явление. Не можете да мислите за него, не можете да му създадете образ. Затова ние говорим за необусловено, неродено, несътворено, безформено. Анатта (не-аз), нирода (преустановяване), нибана (освобождение). Ако се опитате да мислите за тези думи, няма да стигнете до никъде. Умът ви спира, и нищо. Затова не може да разочароващо, защото ако очакваме нещо от медитативната практика, някакво Просветление или ярки светлини, или разтърсващи света преживявания и не ги получим, тогава ще бъдем разочаровани. Защото очакването е друг тип желание, нали? Искам нещо. Прочетох го в една книга: вселената потреперила  когато Будата достигнал просветление  И си седим ние и чакаме някакво разтърсващо земята преживяване… и дори да изпитаме нещо такова, то нищо не означава, докато не проникнем, не прозрем реалността с мъдрост. А реалността не трепери, не се тресе, а е тук и сега, реална е. Познаваема е, различаема.
Можем да използваме тези думи, Третата Благородна Истина е за „осъзнаването”, „осъществяването” или „разпознаването” на необусловеното. Защото когато дука спре, не е като унищожение, а е това то – реалността. Когато дука спре, има реалност. Когато пуснем дука, когато пуснем петте канди, тогава в тяхната природа е те да се преустановят, но реалното остава, въпреки прекратяването на условията. Ако не оценяваме това, макар условията непрекъснато да се преустановяват, ние не забелязваме, защото винаги търсим нещо друго. Винаги сме в следващото прераждане – опитност, в следващата причина, в следващия проблем. Да правим нещо повече, да постигнем нещо, да медитираме повече или да не медитираме… има всякакви становища и мнения.
В наши дни има голям интерес към Адвайта Веданта. Защото в Адвайта не се занимавате с Виная. Според Адвайта учителите най-важното е да си осъзнат. Това е вдъхновяващо, не се споменава Виная и дори религиозните условности не са нужни. Това може да е привлекателно. Но това, което аз научих от нашия стил, от тази много ортодоксална теравадинска будистка традиция, Дамма-виная, е, че тя ни дава форма, с която да работим, от която да се изтласкваме, граници, в които егото ни да е предизвикано. Живеейки в нейните граници, ние можем да се съпротивляваме, да не ни харесва или да се привържем към тях; виждаме, че човек може да се бунтува или да се институционализира в структурата. Но смисълът е да я използваме съзнателно като инструмент за рефлексия и изследване на природата на дука.
От тази гледна точка, Дамма ученията на Будата в Пали Канона са блестящи. Имаме тези вещи инструменти за ползване като патича самупада (обусловеното възникване) или Четирите Благородни Истини, пречките и етапите, и списъци като индриите (менталните фактори) са блестящи способи за използване на ученията не за вкопчване или отхвърляне, а за разглеждане на нещата от различен ъгъл, подчертаването им, за да можем да ги изследваме и видим. И това ни дава общ речник за обсъждане на Дамма, за споделяне на тази възможност за освобождаващо прозрение с другите. Затова Буда-Даммата е просъществувала толкова дълго, 2551 години: защото има установена практика, която я предава. Която може да бъде наследена и предавана от едно поколение на друго. Будисткото учение е запазено в своята чистота. Дамасакапаватана Сутта е несравнима по отношение на умелост и прецизност, на едно конвенционално ниво за използване на изследването за пробуждане. Взимаме нещо толкова обикновено – страданието – и чрез изследване виждаме неговите причини и преустановяване и осъществяваме не-страдание.
Тази реалност, в която сме, е изнервящо преживяване. Така е да си роден човек на тази планета. Не е, за да си умиротворен, щастлив и блажен. Остаряваш, разболяваш се, виждаш как светът се променя, трябва да понасяш всякакви страхове и невежество, конфликт, нечестност и т.н. Това е светът, светът на сетивата: свят на раждане и смърт. Но чрез практиката нашата връзка със света става връзка на познаване, а не на раждане в него миг след миг, отново и отново. Локавиду (епитет за Будата) означава „познаващият света”.
Това е практиката, за която сме тук, в „Амаравати”. Само тя ме интересува. От опит знам, че това е правилно, добро и освобождаващо. Можем да разглеждаме и изследваме, и действително да започнем да разбираме природата на ума, природата на съзнанието. Не чрез това, което ни казват психолозите и съвременната наука. Ние имаме съвършените инструменти в Пали Канона за изследване на природата на ума.
Това е предназначението на манастира „Аамаравати”. Той е една прекрасна възможност. За пробудено изследване на Дамма. Не сме тук да се чувстваме удобно и в безопасност; поемаме риск, поставяме се на ръба. Този манастир е добре поддържан – не обикалям навън да моля хората да ни подкрепят. Не обикалям в опити да обръщам хората във вярата ни. Манастирът сам генерира подкрепата си от Даммата. Това са натрупаните добродетели на Будата и неговите учения, които ние изпитваме сега Разглеждането на това може да ни помогне действително да оценим тази възможност.