Седнете на тихо и спокойно място по начин, който ви е удобен. Отпуснете очите, но ги оставете отворени или полуотворени, с отпуснат поглед. Доловете усещането от очните ябълки върху очните дъна (а не се фокусирайте върху това, което можете да видите). Бъдете чувствителни към тенденцията на очите да шават и я отпускайте. Като алтернатива, може да ви е от помощ да оставите погледа да почива, по един отпуснат начин, върху подходящ обект – като някаква гледка в далечината.

После пренесете вниманието си върху усещанията в ръцете, челюстта и езика. Вижте дали и те могат да си починат от вечната бдителност. Оставете езика да почива в устата. После пренесете това отпуснато внимание от ъгълчетата на очите през главата, сякаш си стягате шалче. Оставете черепа свободен.

Позволете на очите да се затворят. Отпускайки главата и лицето, пренесете това качество на вниманието, бавно, постепенно, надолу към гърлото. Отпуснете и там, сякаш позволявате на всяко издишване да звучи огласено.

Поддържайте връзка с тези места по тялото, забелязвайте потока на мислите и емоциите, който минава през ума. Слушайте ги сякаш слушате течаща вода или морето. Ако се усетите, че им реагирате, върнете вниманието си на следващото издишване, продължавайки да се отпускате през очите, гърлото и ръцете.

Ако искате да разширите това, насочете това внимание надолу по тялото до стъпалата. Така си създайте цялостно усещане за тялото в лекота.

Докато запазвате яснота върху цялостното присъствие на тялото, опитайте отстъпване или пускане на всички мисли и емоции, които се надигнат. Не се прикрепяйте към тях. Пуснете ги да отминат. Когато правите това, забележете усещането за пространство, колкото и кратко да е то, зад мислите и чувствата. Настройте се към покоя на това.

Усетете умиротворяващото качество на това пространство и го поемете. Издишвайте дълго и продължително, усещайки как диханието ви се носи в пространството наоколо. Оставете вдишването да започне само. Усетете като вдишването придърпва от пространството около вас. Настройте се към ритъма на този процес. Можете да се връщате към този дихателен процес с въпроса: „Как е моето дишане сега?”

Полезно е да мислите бавно и внимателно по начини, които успокояват или радват сърцето. Сетете се за примери, в които човешки действия са ви докосвали по положителен начин, с добрина, търпение или разбиране. Неколкократно докосвайте сърцето с няколко конкретни примера и пребивавайте в чувството, което се предизвиква.

Останете с най-дълбоко усетения спомен за минута-две с любопитство: „Как ми се отразява това?” Доловете всеки ефект спрямо сърцето: може да има приповдигане или успокояване, или вкоравяване. Може да усетите промяна в цялостния телесен тонус. Дайте си цялото време на този свят да сте тук, без някаква конкретна причина, по-различна от това да чувствате как сте. Обитавайте и разширявайте осъзнаването на всяко чувство за виталност, неподвижност, удобство или пространство.

Когато дойде време да завършите медитацията, останете настроени по този умиротворен начин. Първо се усетете как сте телесно. После забележете какви тенденции и настроения изглеждат естествени и важни, когато обитавате в своето място на спокойствие. Пренесете ги в ежедневния живот с въпроса:
„Какво е важно за мен сега?” „Кое е най-съществено?” И после си дайте време приоритетите на действие да се самоподредят спрямо това.

Аджан Сучито

ВЪТРЕШНА БДИТЕЛНОСТ

Сега, относно практикуването на осъзнатост. Концентрацията е там, където насочвате вниманието си върху обекта, задържате вниманието си върху тази конкретна точка (какъвто е успокояващия ритъм на нормалното дишане), докато не станете самия обект и чувството за субект и обект не изчезне. Осъзнатостта, с медитацията випасана, е отварянето на ума. Вече не се концентрирате само върху една точка, но наблюдавате проникновено и отразявате условията, които идват и си отиват, и мълчанието на празния ум. Правенето на това включва пускането на обект; не се хващате за никакъв конкретен обект, а наблюдавате, че каквото се надигне, отминава. Това е проникновената медитация, или „випасана”.

С това, което аз наричам „вътрешно слушане” можете да чуете шумовете в ума, желанието, страховете, неща, които сте потискали и никога не сте позволявали да бъдат напълно съзнателни. Но сега, дори да има обсесивни мисли на страхове, надигащи се емоции, бъдете готови да им позволите да станат осъзнати, за да можете да ги пуснете да си отидат (да се преустановят). Ако нищо не идва или не преминава, просто бъдете в празнотата, в мълчанието на ума. Можете да чуете един високочестотен звук в ума, който винаги е там, той не е звук на слуха. Можете да се обърнете към него, когато пуснете условията на ума. Но бъдете честни с намеренията си. Ако се обръщате към тишината, към мълчаливия звук на ума от омраза към условията, това отново е потискане, не е изчистване.

Ако намерението ви е неправилно, дори да се концентрирате върху празнотата, няма да имате добър резултат, защото ще сте се подвели. Не сте отразявали мъдро нещата, нищо не сте пуснали, просто бягате от омраза, просто казвате „Не искам да виждам това” и бягате. Тази практика е практика на търпение, на готовност да понесете това, което изглежда непоносимо. Това е вътрешна бдителност, наблюдаване, слушане, дори експериментиране. В тази практика важно е правилното разбиране, а не празнотата или формата, или нещо такова. Правилното разбиране идва от разсъждението, че каквото се надига, отминава, че дори празнотата е не-аз. Ако твърдите, че сте някой, който е осъществил празнотата, сякаш сте постигнали нещо, това само по себе си е погрешно намерение, нали? Мисленето, че сте някой, който е постигнал или се е реализирал на личностно ниво, идва от чувството за аз. Затова не изказваме твърдения. Ако у вас има нещо, което иска да претендира, го наблюдавайте като условие на ума.

Звукът на тишината винаги присъства и можете да го използвате като водач, а не като самоцел. Това е една много веща практика на наблюдаване и слушане, вместо да потискаме условията от омраза към тях. Но всъщност празнотата е доста скучна. Ние сме свикнали на повече развлечения. Колко дълго ще седите по цял ден, осъзнаващи празния ум? Разберете, че нашата практика не е да се привържем към умиротворението или тишината, или празнотата като самоцел, а да ги използваме като вещи способи, за да бъдем знаенето и бдителността. Когато умът е празен, можете да наблюдавате – пак има осъзнатост, но не търсите прераждане в никое условие, защото няма чувство на аз. Азът винаги идва от търсенето на нещо или от опитването да се отървем от нещо. Чуйте аза, който казва: „Искам да постигна самади.” „Трябва да постигна джана!” Това е азът, който го казва. „Трябва да постигна първа джана, втора джана, преди да направя каквото и да е друго.” – тази идея, че първо трябва да постигнете нещо. Какво можете да знаете, когато четете ученията на различни учители? Можете да знаете кога сте объркани, кога се съмнявате, кога изпитвате омраза и подозрение. Можете да знаете, че сте самото знаене, вместо да решавате кой учител е истинския.

Практикуването на мета означава да използвате нежна добрина, като съумявате да понесете това, което може би смятате за непоносимо. Ако имате обсесивен ум, който не спира и само дрънка, и нарежда, и ви се доще да се отървете от него, колкото повече се опитвате да го потиснете и да го разкарате, толкова по-лошо става. И после, когато понякога спре, си мислите: „Ох, отървах се, няма го вече.” Но той пак започва и вие си мислите: „О, не! Мислех, че съм се отървал от него!” Колкото и пъти да се върне и да си отиде, приемайте го, както дойде. Бъдете онзи, който прави по една крачка. Когато сте склонни да сте този, който има цялото търпение на света да бъде с това съществуващо условие, тогава можете да го пуснете да се преустанови. Резултатът от това да позволите на нещата да се преустановят е, че започвате да изпитвате едно освобождение, защото осъзнавате, че вече не носите товара на това, което доскоро сте носили. Някакси нещата, които преди са ви ядосвали, вече не ви тровят толкова и това ви изненадва. Започвате да изпитвате една лекота в ситуации, в които преди не ви е било леко, защото позволявате на нещата да се преустановят, а не се вкопчвате и не пресъздавате страхове и тревоги. Дори болестите на тези около вас не ви влияят. Не реагирате на чуждата липса на лекота, като се напрягате. Това идва посредством пускането и позволяването на нещата да се преустановят.

Цялостната идея е да имате тази вътрешна бдителност и да засичате всички обсесивни неща, които се надигат. Ако те непрестанно се връщат, тогава очевидно по някакъв начин сте се привързали – или посредством омраза, или посредством увличане. Така че можете да започнете да разпознавате привързването, вместо да се опитвате да се отървете от него. Веднъж като можете да го разберете, можете да го пуснете и да се обърнете към тишината в ума, защото няма смисъл да правите нищо друго. Няма смисъл да се улавяте или да се вкопчвате в условията по-дълго, отколкото е необходимо. Позволете им да спрат. Когато реагираме на това, което се надига, създаваме цикъл на навици. Навикът е нещо, което е циклично, то се движи в цикъл, няма начин да спре. Но ако го пуснете, ако оставите нещата на мира, тогава това, което се надига, отминава. Не се превръща в цикъл.

Така че празнотата не е отърваване от всичко; не е пълна пустота, а безкраен потенциал за възникване и отминаване на творението, без да бивате заблуждавани от него. Идеята за мен като творец, за моите артистични таланти, за себеизразяването ми – това е невероятно еготично пътуване, нали? „Това аз съм го направил, то е мое.” Казват: „О, ти си много надарен! Ти си гений!”А толкова голяма част от експресивното изкуство е изблик на човешките страхове и желания. Всъщност изобщо не е творческо, само претворява разни неща. Не идва от празния ум, а от егото, което няма друго истинско послание, освен това, че е пълно със смърт и себичност. На универсално ниво няма друго истинско послание освен „Вижте ме!” като личност, като его. Докато празният ум има безкраен потенциал за творене. Човек не мисли да твори; но творението възниква без аз и без някой, който го прави – то просто се случва.
Така че оставяме творението на Даммата, а не мислим, че това е нещо, за което сме отговорни. Всичко, което трябва да направим сега, всичко, което е необходимо за нас – условно казано, като човешки същества, като хора – е да пуснем, или да не се превързваме. Пускайте нещата. Правете добро, въздържайте се от лоши постъпки, бъдете осъзнати. Доста простичко послание.

Из „Осъзнатост – Пътят към безсмъртието“, Аджан Сумейдо

ПРАЗНОТА И ФОРМА

Когато умът ви е тих, се вслушайте и ще чуете този вибриращ звук в ума – „звукът на тишината”. Какво е той? Звук в ушите или външен звук? Звук на ума ли е, или звук на нервната система, какво? Каквото и да е, винаги го има, и може да се използва в медитацията като нещо, към което да се обръщате.

Разпознавайки, че каквото се надига, отминава, започваме да гледаме това, което не се надига или отминава, а винаги го има. Ако се опитате да мислите за този звук, да му давате имена или да му приписвате постижения, естествено ще го използвате по погрешен начин. Той е просто стандарт, към който да прибягвате, когато стигате границата на ума и края на ума дотам, докъдето е наблюдаем. От тази позиция можете да започнете да наблюдавате. Можете да мислите и пак да чувате този звук (това е, ако мислите целенасочено), но веднъж загубите ли се в мисълта, го забравяте и спирате да го чувате.Ако се загубите в мисъл, щом се усетите, че пак мислите, се обърнете към този звук и го слушайте дълго време.Там, където преди сте се отнасяли по емоции или обсесии, или пречки, които се надигат, сега можете да практикувате като нежно и много търпеливо наблюдавате конкретно състояние на ума като анича, дука, анатта, и после го пуснете да си иде. Това е нежно, едва доловимо пускане, не отхвърляне с трясък. Отношението, правилното разбиране, е по-важно от всичко друго. Не превръщайте този звук на тишината в нищо. Хората се вълнуват, мислят си, че са постигнали нещо, или че са открили нещо, но това само по себе си е друго условие, което създавате около мълчанието.Това е много успокояваща практика, не възбуждаща; използвайте я вещо и нежно, за да пускате, а не да вкопчвате в някаква представа, че сте постигнали нещо. Ако има нещо, което да блокира някого в неговата медитация, това е представата, че сте постигнали нещо от нея.

Можете да наблюдавате условията на тялото и на ума и да се концентрирате върху тях. Можете да обходите тялото и да разпознаете усещания като вибрации в ръцете и краката, или можете да се концентрирате върху всяка точка в тялото си. Почувствайте усещането на езика в устата, докосването до небцето или допирът на горната устна до долната, или просто допуснете в съзнанието си усещането за влажност в устата, или от натиска на дрехите върху тялото ви – тези едва доловими усещания, които нехаем да доловим. Разглеждайки тези едва доловими физически усещания, се концентрирайте върху тях и тялото ви ще се отпусне. Човешкото тяло обича да бъде забелязвано. То цени да се съсредоточават върху него по един нежен и умиротворен начин, но ако сте невнимателни и мразите тялото, то започва да става доста непоносимо. Помнете, трябва да живеем с тази структура да края на живота си. Затова най-добре се научете да живеете в нея с добро отношение. Вие казвате: „О, тялото няма значение. То е едно отвратително нещо – старее, боледува, умира. Тялото няма значение, умът е важен.” Това отношение е често срещано между будистите. Но всъщност говорим за търпение да се концентрирате върху тялото си – по друга причина, а не от суета. Суетата е злоупотреба с човешкото тяло, но обхождащата осъзнатост е вещ способ. Тя не е с цел утвърждаване на егото, а акт на добра воля и загриженост за живото тяло – което така или иначе не сте вие.

Вашата медитация сега е върху петте канди и празнотата на ума. Изследвайте ги, докато напълно разберете, че всичко, което се надига, отминава, и е не-аз. Тогава вече няма вкопчване в нещо като аз и сте освободени от това желание да опознавате себе си като качество или субстанция. Това е освобождението от раждането и смъртта.
Този път на мъдрост не е за развиване на концентрация, за да влезете в трансово състояние, да се опияните и да избягате от всичко. Трябва да сте много честни относно намерението си. Не медитираме ли, за да избягаме от някои неща? Не се ли опитваме да влезем в състояние, в което потискаме всички мисли? Тази мъдра практика е много нежна – тя допуска дори най-страшните мисли да се надигнат и после ги пуска да си идат. Вие имате шлюз за бягство. Това е като клапан, с който можете да изпуснете парата, когато има твърде много налягане. Обичайно, ако много сънувате, можете да изпускате парата и в съня си. Но от това няма мъдрост, нали? То е като да сте глупаво животно: развивате навик да правите нещо, после грохвате и се сривате, после ставате, пак правите нещо, пак грохвате. Но този път е на внимателно изследване и разбиране на ограниченията на смъртното състояние на тялото и ума. Сега вие развивате способността да се отдръпнете от условното и да освободите своята идентичност от смъртността.

Пробивате тази илюзия, че сте смъртно нещо – но аз не ви казвам и, че сте безсмъртно същество, защото вие и в това ще се вкопчите! „Моята истинска природа е едно с безкрая, с абсолютната Истина. Аз съм едно с Господ. Моята истинска природа е Безсмъртната, безвремева вечност на блаженството.” Но вие забелязвате, че Будата се въздържал от поетични, вдъхновяващи фрази; не защото са погрешни, а защото се привързваме към тях. Ще се хванем за тази идентичност с безкрая или че сме едно с Господ или с вечното блаженство на Безсмъртната Сфера, и т.н. И очите ви стават особено бляскави, като изричате такива неща. Но е много по-мъдро да наблюдавате тази тенденция да искате да назовете или обхванете недостижимото, да го разказвате на някого другиго или да го описвате само за да почувствате, че сте постигнали нещо. По-важно е да наблюдавате това, а не да го следвате. Не че нищо не сте осъществили, но бъдете внимателни и бдителни да не се привързвате към това осъществяване, защото сторите го, това, разбира се, пак ще ви доведе до отчаяние.

Ако се отнесете, щом се усетите, че сте се отнесли, спрете. Категорично не се чувствайте виновни, нито се обезкуражавайте, просто спрете. Успокойте се и пуснете. Пуснете чувството да си иде. Забелязали сте как религиозните хора имат прозрения и очите им са едни такива стъклени. Новообърнатите християни просто сияят от плам. И е много впечатляващо! Трябва да призная, че е много впечатляващо да видиш такива сияещи хора. Но в будизма това състояние се нарича „саня-випаласа” – „медитативна лудост”. Когато един добър учител ви види в това състояние, той ви вкарва в колиба в гората и ви казва да не доближавате никого! Спомням си, че и с мен стана така в Нонг Кай, първата година преди да ида при Аджан Ча. Мислех, че съм напълно просветлен, ей така, седейки си в колибата. Знаех всичко на света, разбирах всичко. Бях толкова сияещ, и… Но нямах с кого да си говоря. Не можех да говоря тайландски, съответно не можех да ходя и да тормозя монасите. Но така се случи, че един ден при нас дойде британския консул от Виентян и някой го доведе в колибата ми… И аз му дадох да се разбере! Той седеше като потресен. И понеже беше англичанин, беше много, много вежлив и всеки път, когато станеше да си тръгва, аз не го пусках. Не можех да се спра. Бях като Ниагарския водопад, тази огромна сила просто се изливаше и нямаше никакъв начин да я спра сам. Накрая човекът си тръгна, измъкна се някак: Повече не го видях. Защо ли?!

Когато ни споходи такова преживяване, е важно да го разпознаем. Няма нищо опасно, ако знаете какво е. Бъдете търпеливи с него, не му вярвайте, нито му се отдавайте. Забелязали сте, че будистките монаси никога не говорят много за това на какво „ниво на просветление” са – това не е въпрос, който се дискутира. Когато хората ни молят да ги учим, ние не ги учим на нашето просветление, а на Четирите Благородни Истини, които са начин те да станат просветлени. В наши дни всякакви хора твърдят, че са просветлени или че са Майтреи Буди и аватари, и имат куп последователи; хората са склонни много лесно да вярват на това! Но Будата основно набляга на това да разпознаем начина, по който стоят нещата, а не да вярваме какво ни казват други хора. Това е път на мъдрост, по който ние проучваме или изследваме границите на ума. Наблюдавайте и вижте: „саббе санкара анича” – „всички обусловени феномени са нетрайни”, „саббе дамма анатта” – „всички неща са не-аз”.

Из „Осъзнатост – Пътят към безсмъртието”, Аджан Сумейдо

ВИПАСАНА ИЛИ САТИПАТАНА МЕДИТАЦИЯ

Будата казал: „Това е единственият начин, монаси, за пречистване на съществата, за преодоляването на тъгата и воплите, за изчезването на болката и скръбта, за достигането на Благородния Път, за осъществяването на Нибана, и той е Четирите Основи на Осъзнатостта.

„Тук (в това учение), монаси, монахът обитава в съзерцание на тялото в тялото, жарко, с ясно разбиране и осъзнато, преодолявайки алчността и мъката в света;
„Той обитава в съзерцание на чувството в чувствата, жарко, с ясно разбиране и осъзнато, преодолявайки алчността и мъката в света;
„Той обитава в съзерцание на съзнанието в съзнанието, жарко, с ясно разбиране и осъзнато, преодолявайки алчността и мъката в света;
„Той обитава в съзерцание на даммата в даммите, жарко, с ясно разбиране и осъзнато, преодолявайки алчността и мъката в света.”

Из Маха Сатипатана Сутта, Четирите Основи на Осъзнатостта

Само осъзнатостта може да ни изведе до постигането на Нибана.
Има 21 различни вида практики, от които да избираме.

Осъзнатостта – сати, е като „пазач”. Махне ли се пазачът, всичко може да влезе. Докато осъзнатостта е на сетивните врати, умовете ни са пазени и чисти.
Никакви неблаготворни ментални състояния не могат да влязат в умовете ни, защото осъзнатостта е там и пази сетивните врати.

Какво е осъзнатост?

„Осъзнатост” е превод на думата „сати” на пали. Проповедта се казва Сатипатана – имаме думичката „сати”. Това „сати” се превежда като „осъзнатост”. Може би няма по-добра дума.

„Сати” буквално означава спомняне, (опомняне), но покрива много повече от това. Етимологично „сати” означава спомняне, но в нормалната му употреба означава много повече. „Сати” се определя в Коментарите като спомняне и характеристиката му се казва, че е „не-потрепваща”, това означава, че „не се носи по повърхността”. Ако е сати, не може да е повърхностно, трябва да проникне дълбоко в обекта. Сати се казва, че има функцията да не губи обекта. Докато има сати, или осъзнатост, ние не губим този обект, не го забравяме. Тя е като пазачът на портата. Това наричаме осъзнатост.

„Основи на осъзнатостта” означава „установяване” на осъзнатост или „твърдо установена осъзнатост” или „осъзнатост твърдо установена”.

В проповедта Будата казва, че има четири основи на осъзнатостта. Когато практикувате випасана, вие практикувате и четирите основи на осъзнатостта, но ги практикувате разбъркано, произволно, а не една след друга, както са дадени в проповедта. Това е така, защото, когато практикувате випасана, трябва да сте осъзнати за обекта в настоящия момент.
Каквото възникне – то е нашият обект.
Не можете да си позволите да не сте осъзнати за обекта в настоящия момент. Обектът в настоящия момент може да е един от тези четири: понякога е тялото, понякога чувствата, понякога съзнанието и понякога са дамма обекти. Наблюдавате каквото възникне. Нямате избор. Затова понякога випасана медитацията се нарича „безизборна медитация”.
За да се надигне ясно разбиране, за да има осъзнаване, ни трябва още едно нещо и това е концентрацията. Без концентрация не може да има ясно разбиране.
Концентрацията е ментално състояние или ментален фактор, който държи компонентите на ума фокусирани върху обекта и не им позволява да ходят при други обекти. Например, ако вземете дъха си за обект, умът ви е фокусиран върху дъха и не ходи никъде другаде.
Когато имаме концентрация, умът се успокоява и става тих и това е моментът, в който започваме да виждаме неща.
Това е като водата. В началото във водата има пясък или тиня и не можем да видим ясно. Но когато пясъкът или тинята се утаят, водата става чиста и можем да виждаме през нея. Умът трябва да е утишен като водата, защото има много частици тиня или много ментални зацапвания. Ние трябва да уталожим тези ментални зацапвания, които се наричат ментални пречки – за да можем да виждаме ясно. Когато водата на ума ни стане прозрачна, тогава се надига ясното разбиране или истинското познание за нещата.
Ценността на осъзнатостта:
Осъзнатостта е регулаторен ментален фактор. Тя помага да не прекалим с усилието, да не прекалим с концентрацията и т.н.

Първата основа е тялото: Понякога тялото не означава цялото физическо тяло, а група от някои материални качества. Дишането също се нарича тялото. Различните части на тялото също се наричат тялото. Под думата „тяло” трябва да разбираме всичко, което се асоциира с тялото.

Втората основа е чувствата: Чувството е ментално състояние. Имаме болка, физическа болка и изпитваме тази физическа болка с ума си. В нашия ум има ментално състояние, което се нарича чувство. Понеже е болка, чувството е болезнено чувство. Когато Будата казал монахът съзерцава чувството в чувството, е имал предвид менталното състояние, а не задължително болката. В практика, когато имаме болка, трябва да се концентрираме върху болката и да бъдем осъзнати за нея, защото това е нещо практично. Но всъщност когато си отбелязваме „болка, болка”, ние си отбелязваме менталното състояние, което чувства болката в тялото. Това чувство може да е три вида: приятно, неприятно, неутрално.

Третата основа е съзнанието. Обикновено се превежда като ум, но мисля, че съзнание е по-добър превод. Думата на пали е „чита”. Това означава съзнание. В будистката психология умът се състои от четири неща. Тоест това, което наричаме „ум” е комбинация от четири неща. Понякога може да има объркване относно тези термини: ум и съзнание. Ще кажем, че първо, умът се състои от две неща – съзнание и ментални фактори. Съзнанието се дефинира като яснота за обект.
Тук яснотата не е като яснотата при медитация. Тя е като аз да съм наясно, че там има някой, макар да гледам насам. Този вид яснота се нарича съзнание – поне от гледна точка на Абидамма.
Макар да използваме думата „съзнание” за думата „чита” , преводът не е съвсем точен. Съзнанието се определя като ментално състояние, което е яснотата за обекта. Само когато има яснота за обекта, може да има контакт с обекта, чувство за обекта, харесване на обекта, нехаресване и т.н. Тези ментални състояния са подчинени на съзнанието, но са и компоненти на ума.
И така, първо, умът се дели на две – съзнание и ментални фактори. Контакт, чувство, възприятие, внимание, харесване, нехаресване и т.н. – всички те се наричат ментални фактори.
Според Абидамма те са 52 и тези 52 са групирани в три – чувство, възприятие и ментални формации.

Последната основа е даммата. Тази пали дума е особено трудна за превод и означава много неща в много различни контексти. Най-често, в този случай, тя се превежда като ментални обекти.
Съзерцаване на дамма обекти: ако се концентрирате върху гнева, тогава съзерцавате дамма. Ако видите нещо и осъзнато го гледате, тогава извършвате съзерцание на дамма обект. Съзерцанието на дамма обекти е много широко понятие и включва менталните пречки, агрегатите, факторите на просветлението и Четирите Благородни Истини.

Както казахме, тези четирите се практикуват произволно, така че когато наистина практикувате, не се опитвайте да разберете кое точно правите, това е разсейване.

Като практикуващи випасана разглеждате това, което е в настоящия момент. Каквото и да е то, ваш дълг е да бъдете осъзнати за този обект, за да нямате желание и скръб за него. Докато сте осъзнати за обекта в настоящия момент, се справяте добре, медитацията ви е добра. Не е добре, когато се отнасяте по мислите си и забравите за медитацията за секунди и дори за минути. Това не е добре.
Но докато сте осъзнати, се справяте както трябва.

Това, което е важно за випасана е първо, да сте осъзнати за обекта в настоящия момент. Понякога можете да се изпуснете и да се отнесете и това изпускане може да стане обект на осъзнанаването ви. Винаги трябва да има фокус на осъзнаване. Винаги, осъзнатост – тук, осъзнатост – там. И ако осъзнатостта ви е интензивна, тогава ще имате бърз прогрес и ще започнете да виждате истинската природа на нещата.
Ще започнете да виждате, че обектите се надигат и отминават (изчезват). Когато виждате надигането и изчезването, виждате, че те са нетрайни. Когато виждате, че са нетрайни, виждате незадоволителната (страдателната) им природа, както и без-азовата природа, или че нямате никакъв контрол върху тяхното надигане и отминаване.

Когато ги видите, се казва, че виждате трите основни характеристики (трите сигната) на всички обусловени феномени. Виждането на трите характеристики на всички обусловени феномени е есенцията на випасана.

Ако практикувате випасана, трябва да видите тези три характеристики, защото думата „випасана” означава „ да видиш по различни начини” и виждането по различни начини означава да виждате в светлината на нетрайността, на страданието и на без-азовостта.

За да видим тези три характеристики, трябва да наблюдаваме, да гледаме и да внимаваме за обектите в този настоящ момент.

Сайадо Силананда

ПРЕЧКИТЕ И ТЯХНОТО ПРЕУСТАНОВЯВАНЕ

Слушайки навътре в себе си, започваме да разпознаваме шепнещите гласове на вината, угризението и желанието, ревността и страха, страстта и алчността. Понякога можете да чуете какво казва страстта: „Аз искам. Трябва да имам, трябва да имам. Искам. Аз искам!” Понякога дори няма обект. Можете да изпитвате страст без обект и затова си намирате обект. Желанието да получите нещо. „Аз искам нещо. Искам нещо. Трябва да имам нещо. Искам…” Можете да чуете това, ако се заслушате в ума си. Обикновено си намираме обект на страстта, какъвто е секса, или можем да прекараме времето си във фантазии.

Страстта може да добие формата на търсене на нещо за ядене, или на нещо, в което да потънете, на нещо, което да станете, или на нещо, с което да се слеете. Страстта винаги дири, винаги търси нещо. Може да е привлекателен обект, разрешен за монасите, като хубава роба или купа за просия, или някоя вкусна храна. Можете да видите влечението да го желаете, да го докоснете, да се опитате да го получите по някакъв начин, да го притежавате, да го владеете, да го направите мой, да го консумирате И това е страст, това е сила в природата, която трябва да разпознаваме; не да я заклеймяваме и да казваме: „Аз съм ужасен човек, защото изпитвам страст.” – защото това пак е подсилване на егото, нали? Като че ли не можем да имаме страст, като че ли има човешко същество, което да не е изпитвало желание за нещо!

Това са условия в природата, които трябва да разпознаваме и виждаме; не посредством заклеймяване, а посредством разбирането им. По този начин добре опознаваме движението на страст в ума ни, движението на алчност, на диренето на нещо – и на желанието да се отървем. И на това можете да сте свидетели – на желанието да се отървете от нещо, което имате, от някаква ситуация или от самата болка. „Искам да се отърва от болката, която имам. Искам да се отърва от моята слабост, искам да се отърва от затъпяването, искам да се отърва от неспокойството, от страстта си, искам да се отърва от всичко, което ме дразни. Защо Господ е създал комарите? Искам да се отърва от вредителите.”

Чувственото желание е първата от пречките (ниварана). Омразата е втората, умът ви е обладан от не-желание, от дребнави раздразнения и неприязън и вие се опитвате да ги унищожите. Това е препятствие за менталното ви зрение, това е пречка. Не казвам, че трябва да се опитваме да се отървем от тази пречка – това е омраза – а да я познаваме, да познаваме двигателя й, да я разбирате, докато я преживявате. Тогава разпознавате желанието да се отървете от някои неща у себе си, желанието да се отървете от някои неща около вас, желанието да не бъдете тук, желанието да не бъдете живи, желанието вече да не съществувате. Затова обичаме да спим, нали? Тогава за известно време можем да не съществуваме. В сънното съзнание ние не съществуваме, защото го няма същото това чувство на аз съм жив. Това е унищожение. Някои хора обичат да спят повече, защото живеенето е твърде болезнено за тях, твърде скучно, твърде неприятно. Изпадаме в депресия, изпълваме се със съмнение и отчаяние и имаме склонност да намираме бягство в съня, като така се опитваме да унищожим проблемите си, да ги изгоним от съзнанието си.

Третата пречка е сънливостта, летаргията, застоя, леността, апатията. Склонни сме да реагираме на това с омраза. Но то също може да бъде разбрано. Застоят може да се опознае – тежестта на тялото и на ума, бавното, отпуснато движение. Наблюдавайте омразата към това, желанието да се отървете от него. Наблюдавате чувството на притъпеност в тялото и ума. Дори познанието за застоя се променя,  неудовлетворително е и е не-аз (анича, дука, анатта).

Неспокойството е обратно на застоя; то е четвъртата пречка.  Вие изобщо не сте затъпели, не сте сънливи, а сте неспокойни, нервни, тревожни, напрегнати. И отново, може да няма конкретен обект. За разлика от чувството на желание за сън, неспокойството е много по-обсесивно състояние. Искате да правите нещо, тичате насам, правите това… правите онова… говорите, обикаляте, препускате обикаляйки… И ако за малко трябва да седнете неподвижни, когато сте неспокойни, се чувствате като в затвор, като в клетка; всичко, за което си мислите, е да скочите, да се втурнете, да вършите нещо. И това можете да го наблюдавате, особено когато сте ограничени във форма, в която не можете да следвате неспокойството си. Робите, които бикхусите носят, не са пригодени за скачане по дървета и люлеене по клони. Не можем да отреагираме тази скоклива наклонност на ума, затова я наблюдаваме.

Съмнението е петата пречка. Понякога нашите съмнения могат да изглеждат много важни и ние обичаме да им отдаваме много внимание. Ние сме много заблудени за качеството им, защото то изглежда толкова солидно: „Някои съмнения са тривиални, да, но това е Важно Съмнение. Трябва да знам отговора. Трябва да бъда сигурен. Трябва със сигурност да знам – да правя ли това или да направя другото? Правилно ли го правя? Да ходя ли там, или да остана тук още малко? Губя ли си времето? Губя ли си живота? Будизмът верният път ли е, или не е? Може би не е вярната религия?” Това е съмнението. Можете да прекарате остатъка от живота си в тревоги дали да направите това или онова, но едно можете да знаете – че съмнението е условие на ума. Понякога това може да е много неуловимо и заблуждаващо. В нашата позиция на „този, който знае”, ние знаем, че съмнението е съмнение. Дали е важно, или тривиално, то е просто съмнение, и толкова. „Дали да остана тук, или да ида някъде другаде?” Това е съмнение. „Да изпера ли дрехите си днес, или утре?” Това е съмнение. Не е много важно, но ето, следват и важните. „Постигнал ли съм вече „Влизане в Потока”? И какво е това „Да навлезеш в Потока” все пак? Аджан Сумейдо арахант ли е? Има ли араханти в наше време?” После идват хора от други религии и казват: „Вашата е погрешна, нашата е вярна!” И вие си мислите: „Може би са прави. Може би нашата е погрешна.” Това, което можем да знаем, е, че това е съмнение. Това означава да бъдем знаенето – да знаем това, което можем да знаем, да знаем, че не знаем. Дори когато сте невежи за нещо, ако сте наясно с факта, че не знаете, тогава тази яснота е знание.

Това е да бъдем знаенето, да знаем това, което можем да знаем. Петте Пречки са ваши учители, защото те не се вдъхновяващите, сияйни гурута от книжките с картинки. Те могат да са много тривиални, дребнави, глупави, досадни и обсесивни. Блъскат ни, ръчкат ни, не спират да ни бутат долу, докато не им отдадем нужното внимание и разбиране, докато вече не са проблеми. Затова човек трябва да е много търпелив, трябва да имаме цялото търпение на света и смирението да се учим от тези пет учителя.

И какво научаваме? Че това са просто условия на ума; надигат се и отминават, неудовлетворителни са и са не-аз. Понякога човек има много важни послания в живота си. Ние сме склонни да вярваме на тези послания, но това, което можем да знаем, е, че това са променящи се условия: и ако търпеливо издържим, тогава нещата автоматично се променят, от само себе си, и ние имаме отвореността и яснотата на ума да действаме спонтанно, а не да реагираме на условия. Само с голо внимание, с осъзнатост, нещата си отиват от само себе си, не е нужно да се отървавате от тях, защото всичко, което започва, свършва. Няма от какво да се отървавате, само трябва да сте търпеливи с тях и да позволите на нещата да поемат по естествения си курс на преустановяване.

Когато сте търпеливи, позволявайки на нещата да се преустановят, тогава започвате да познавате преустановяването – тишина, празнота, яснота – умът се изчиства, неподвижност. Умът още е изпълнен с живот, не тъне в забрава, не е потиснат или заспал, и вие можете да чуете тишината на ума.

Да позволим преустановяването означава да бъдем много внимателни, много нежни и търпеливи, много смирени, да не вземаме страна на нещо – на добро, лошо, удоволствие или болка. Нежното разпознаване позволява на нещата да се променят според тяхната природа, без намеса. Тогава се научаваме да се отвръщаме от търсенето на вглъбяване в обектите на сетивата. Намираме нашия мир в празнотата на ума,  в яснотата му, в тишината му.

Из „Осъзнатост – Пътят към безсмъртието”, Аджан Сумейдо

ДА СЛУШАМЕ МИСЛИТЕ

При отварянето на ума, или „пускането  – letting go” насочваме вниманието само към наблюдението, или ставаме мълчаливият свидетел, който е наясно какво идва и си отива. С тази випасана (проникновена, или осъзната, медитация) ние използваме трите характеристики на анича (промяната), дука (неудовлетворението), анатта (безазовостта), за да наблюдаваме менталните и физическите феномени. Освобождаваме ума от сляпото потискане, така че ако бъдем обладани от каквито и да е тривиални мисли или страхове, или съмнения, тревоги или гняв, не се налага да ги анализираме. Не трябва да осмисляме защо ги имаме, само ги правим напълно съзнателни.  Ако действително ви е страх от нещо, съзнателно се страхувайте.  Не бягайте от това чувство, а забележете склонността да се опитвате да се отървете от него.  Извикайте в съзнанието си това, от което се страхувате, мислете го съвсем целенасочено и се заслушайте в мисленето си.  Това не е за анализиране, а до довеждане на страха до неговата абсурдност, където става толкова нелеп, че можете да разсмеете. Заслушайте се в желанието, в лудото „Искам това, искам онова, трябва да имам, не знам какво ще правя, ако нямам това,  искам онова…”  Понякога умът направо крещи – „Искам това!” – и вие можете да го чуете.

Чел съм за конфронтации, където си крещите едни на други, казвате си всякакви потискащи неща на ум, това е вид катарзис,но му липсва мъдра рефлексия. Липсва му вещината да слушате това крещене като условие, а не като „да му отпуснеш края” и да кажеш всичко, което мислиш. Липсва му тази стабилност на ума, която е склонна да изтърпи най-ужасните мисли. По този начин ние не вярваме, че това са лични проблеми, а ментално извеждаме страха и гнева  до абсурдна позиция, където те се виждат просто като естествена прогресия на мисли. Умишлено мислим всички неща, които се страхуваме да мислим, но от сляп порив, а действително ги наблюдаваме и слушаме като условия на ума, не като лични провали и проблеми.

В тази практика започваме да пускаме нещата. Не е нужно да се ровите и да търсите конкретни проблеми, просто когато нещата, по които смятате, че сте вманиачени, продължат да се надигат, да ви тормозят, вместо да се опитвате да ги махнете, ги изкарайте още по-наяве.  Умишлено ги конкретизирайте като мисъл и слушайте, сякаш слушате някой, който говори от другата страна на оградата, някоя стара баба клюкарка: „И направихме това, и направихме онова, и после направихме това и направихме онова…” И тази стара баба не спира да дрънка! Практикувайте слушането на това като на глас, а не го съдете, казвайки: „Не, не, дано това не съм аз, това не е истинската ми природа.”, нито пък се опитвайте да го заглушите с думите: „Ах, ти, стара чанто, така искам да те няма!” Ние всички имаме това, дори аз имам тази склонност. Тя е просто едно условие в природата, нали? Не е личност. Тази дуднеща склонност у нас – „Толкова се бъхтя, няма благодарни” – е условие, не човек. Понякога, когато сте сърдити, никой не може да направи нищо правилно – дори да го прави правилно, пак е неправилно. Това е друго условие на ума, не е човек. Сръдливостта, сърдитото състояние на ума, е познато като едно условие: анича – то се променя, дука – неудовлетворително е; анатта – не е човек. Има го страха какво ще си помислят другите за вас, ако закъснеете: успали сте се, влизате и започвате да се тревожите какво си мислят всички други за закъснението ви – „Мислят, че съм мързелив.” Тревогата какво мислят другите е условие на ума. Или пък ние винаги сме навреме, но някой друг закъснява и ние си мислим: „Той винаги закъснява. Не може ли поне веднъж да е точен!” Това също е просто друго условие на ума.

Изкарвам това в пълното съзнание, тези тривиални неща, които просто можете да бутнете настрана, защото са така тривиални, а човек не иска да се занимава с тривиалностите на живота; но когато не се занимаваме, всичко това става потиснато и се превръща в проблем. Започваме да изпитваме безпокойство, изпитваме ненавист към себе си или към другите хора, или се депресираме; всичко това идва от отказа да позволим на условията, тривиалностите или страшните неща да станат съзнателни.

После, имаме съмняващото се състояние на ума, никога не сме съвсем сигурни какво да правим: има страх и съмнение, несигурност и колебание. Умишлено изкарайте наяве това състояние на несигурност просто за да сте спокойни с това състояние, в което е умът, когато не сте се хванали за  нещо конкретно. „Какво да правя, да остана ли, да си тръгна ли, да направя ли това, или да направя онова, анапанасати ли да правя, или випасана?” Вижте това. Задайте си въпроси, на които не може да се отговори като: „Кой съм аз?” Забележете това празно пространство преди да започнете да го мислите – „Кой?” – просто бъдете нащрек, затворете очи и точно преди да си помислите „кой”, погледнете – умът е съвсем празен, нали? После „Кой съм аз?”, и после пространството след въпросителната. Тази мисъл идва от празнотата и отива в празнотата, нали? Когато сте уловени в мисленето по навик, не можете да видите надигането на мисъл, нали? Не можете да видите, можете само да уловите мисъл, след като осъзнаете, че мислите; затова започнете умишлено да мислите и уловете началото на една мисъл, преди да започнете да я мислите. Взимате умишлени мисли като „Кой е Будата?” Умишлено мислете това, за да видите началото, формирането на мисълта и края й, и пространството около нея. Виждате мисълта и концепцията в перспектива, а не просто реагирате на тях.

Да кажем, че сте ядосани на някого. Мислите си: „Така каза той, каза това и после каза онова, и после направи така, и не го направи правилно, и всичко обърка, толкова е себичен… и после аз помня какво направи той на еди кой си, и после…”  Едно следва друго, нали така? И вие сте уловени в това едно, следващо другото, мотивирани от ненавист. Затова вместо да попадате в целия този поток от асоциирани мисли и концепции, умишлено мислете: „Той е най-себичният човек, когото съм виждал.” И после край, празнота. „Той е гнило яйце, мръсен плъх, и направи това, и направи онова” и виждате, че това е доста смешно, нали? Когато за първи път отидох в Уат Па Понг, у мен се надигаха огромен гняв и ненавист.  Чувствах се толкова раздразнен понякога, защото така и не знаех какво става, и не исках толкова да се съобразявам, колкото трябваше, направо пара излизаше от мен.  Аджан Ча имаше навика да говори по два часа и коляното започваше ужасно да ме боли.  И ме налитаха мисли от рода: „Защо никога не спираш да говориш? Мислех, че Дамма е нещо просто , защо му трябват два часа, за да каже нещо?” Станах много критичен към всички и тогава започнах да разглеждам това и да се слушам – как се ядосвам, как ставам критичен, гаден, негодуващ – „Не искам това, не искам онова, това не ми  харесва, не разбирам защо трябва да седя тук, не искам да се занимавам с тази глупост, не знам… „ и т.н., и т.н. И си мислех: „Това добър човек ли е, дето си говори тези неща? Такъв ли искаш да бъдеш – това нещо, дето винаги се оплаква и критикува, и все намира грешки, такъв човек ли искаш да бъдеш?” „Не, не искам да бъда такъв.”

Но трябваше да направя това напълно осъзнато, за да го видя, а не просто да повярвам в него. Чувствах се много праведен, а когато се чувстваш праведен и възмутен, и чувстваш, че другите грешат, тогава лесно можеш да повярваш на такива мисли като: „Не виждам никаква нужда от това, в крайна сметка Будата е казал… или Будата никога не би позволил това, Будата… Аз знам какво е будизма!” Дайте на това осъзната форма, където можете да го видите, направете го абсурдно, и тогава имате перспектива върху него и става забавно. Можете да видите цялата комедия!  Вземаме се на толкова сериозно: „Аз съм толкова важен човек, животът ми е толкова ужасно важен, че трябва да съм крайно сериозен във всеки един момент. Проблемите ми са толкова важни, толкова ужасно важни; трябва много време да се занимавам с проблемите си, защото са толкова важни.” Човек се мисли някакси за много важен, затова го мислете, умишлено го мислете: „Аз съм много важен човек, моите проблеми са много важни и сериозни.” Когато си мислите това, звучи смешно, звучи глупаво,защото действително си давате сметка, че не сте ужасно важни – никой от нас не е. И проблемите, които правим от живота, са тривиални неща. Някои хора могат да си съсипят живота, създавайки си безкрайни проблеми и приемайки всичко твърде на сериозно.

Ако мислите за себе си като за важен и сериозен човек, тогава тривиалните неща или глупавите неща не са нещо, което искате. Ако искате да сте добър човек и свят такъв, злите условия са неща, които трябва да потиснете в несъзнаваното. Ако искате да сте любящ и щедър човек, тогава всяка лошотия, ревност или жлъчност са нещо, което трябва да потиснете или унищожите в ума си. Това, което най се страхувате, че сте в живота, него го мислете, наблюдавайте го. Направете признание: „Искам да съм тиран!” „Искам да съм трафикант на хероин!” „Искам да съм член на мафията!” „Искам да…” – какво и да е то. Вече не ни безпокои качеството на мисълта, а само характеристиката, че е нетрайно условие; неудовлетворително е, защото в него смисъл, който да ви удовлетворява. Идва и си отива, и е не-аз (безазово).

Из „Осъзнатост – Път към безсмъртието”, Аджан Сумейдо

ОСЪЗНАТОСТ ЗА ОБИЧАЙНОТО

През следващия един час ще практикуваме ходене, като използваме движението при ходенето за обект на концентрация, насочвайки вниманието към движението на ходилата и натиска, който те оказват върху земята. Можете да използвате и мантрата „Буддо” – „Буд-” за десен крак, „- до” за ляв по протежение на пътеката джонгром. Вижте дали можете напълно да се отдадете на усещането от ходенето от началото до края на пътеката. Използвайте обичайно темпо, което после можете да забавите или да ускорите. Развийте нормално темпо, защото нашата медитация касае обичайните неща, а не специалните. Използваме обичайното дишане, а не специална „дихателна техника”; обикновено сме в седеж, а не в стойка на глава,вървим нормално, а не тичаме, нито ходим методично бавно – поддържаме едно отпуснато темпо. Практикуваме около това, което е най-обичайно, защото го вземаме за даденост. Но сега насочваме вниманието си към всички неща, които сме приемали за даденост и никога не сме забелязвали –  като умовете и телата ни. Дори лекарите, образовани за физиологията и анатомията, не забелязват телата си. Те спят с телата си, раждат се с телата си, стареят, трябва да живеят с тях, да ги хранят, да ги упражняват, но пак ще ви разказват за черния дроб като за нещо, което е на таблица. По-лесно е да гледаш показателите на черния дроб на таблица, отколкото да си осъзнат за собствения си черен дроб, нали? Ние гледаме света така, сякаш не сме част от него и това, което е най-обичайно, най-често срещано, го пропускаме, защото гледаме за необичайното.

Телевизията е необичайна. Могат да ти пускат всякакви фантастични приключенски и романтични неща. Тя е такова чудно нещо – толкова лесно те концентрира. Телевизорът просто те хипнотизира. И тялото – когато стане необичайно, когато стане много болно или много болезнено, или през него преминават разни екзалтирани или прекрасни чувства  – тогава го забелязваме! Но обикновеният натиск от дясното ходило върху земята, обикновеното движение на дъха ни, допирът  на тялото, седящо на стола, когато няма никакви крайни усещания – това са нещата, за които сме будни сега. Насочваме вниманието си върху това как стоят нещата в обичайния живот.

Когато животът стане краен или необичаен, тогава откриваме, че се справяме доста добре. Пасифистите и противниците на насилието често са атакувани с този прословут въпрос – „Вие не вярвате в насилието, но какво ще направите ако някой маниак нападне майка ви?” Това е нещо, за което си мисля, че повечето от нас изобщо не бива да се тревожат! То не е като най-често срещаното събитие в живота на човека. Но ако се надигне подобна крайна ситуация, сигурен съм, че ще направим нещо адекватно. Дори най-откаченият човек може да е осъзнат в крайни ситуации. Но в обичайния живот, когато не се случва нищо крайно, когато просто си седим тук, можем напълно да се смахнем, нали? Според Патимока ние, монасите, не бива да удряме никого. А аз седя тук и се тревожа какво бих направил, ако някой маниак нападне майка ми. Създавам си огромен морален проблем в една обичайна ситуация, докато си седя и майка ми изобщо я няма тук. През всичките тези години майка ми нито веднъж не е била застрашавана от някой маниак (без да броя калифорнийските шофьори, разбира се!) На големите морални въпроси лесно можем да отговорим, когато му е времето и мястото, а сега сме осъзнати за това време и това място.

Насочваме вниманието си към обичайностите на нашето човешко състояние: дишането на тялото, вървенето по пътеката джонгром от единия й край до другия; и усещанията за удоволствие и болка. В хода на ритрийта изследваме абсолютно всичко, наблюдаваме и знаем всичко, такова, каквото е. Това е нашата практика випасана – да знаем нещата, такива, каквито са, а не според някоя теория или предположение, които правим за тях.

Из „Осъзнатост – Пътят към безсмъртието”, Аджан Сумейдо

ПРИЕМАНЕ НА НЕЩАТА, КАКВИТО СА

Колко от вас днес са практикували, опитвайки се да станат нещо? „Трябва да направя това… или да стана онова… или да се отърва от нещо… или трябва да направя нещо.” Тази компулсивност ни завладява дори в практикуването на Дамма. „Така стоят нещата” не е фаталистично отношение на безхаберие или безразличие, а истинско отваряне за начина, по който трябва да са нещата в този момент. Например, точно сега, в този момент, нещата стоят така и не могат да стоят по друг начин в този момент. Толкова е очевидно, нали?

Точно сега, независимо дали се чувствате приповдигнати или унили, или безразлични, щастливи или подтиснати, просветлени или напълно заблудени, полупросветлени, полузаблудени, три-четвърти заблудени, една четвърт просветлени, обнадеждени или отчаяни – нещата стоят така. И в този момент не могат да стоят по друг начин.

Как се чувства тялото ви? Просто забележете, че тялото е такова. Тежко, заземено, грубо, огладнява, чувства топлина и студ, разболява се, понякога се чувства много приятно, понякога – много ужасно. Така стоят нещата. Човешките тела са такива, така че тази тенденция да искаме нещо друго отпада. Това не значи, че не можем да се опитаме да направим нещата по-добри, но правим това от разбиране и мъдрост, а не от невежо желание.

Светът е такъв и и се случват разни неща, и вали сняг, и грейва слънце, и хората идват и си отиват, хората имат недоразумения, хората биват наранявани. Хората стават лениви, вдъхновяват се. Изпадат в депресия, обезсърчават се. Клюкарстват и се разочароват едни други. Има изневяра, има кражба, пиянство, наркозависимост, има войни, и винаги е имало.

Тук, в общност като „Амаравати“, можем да видим как стоят нещата. Сега е уикенд и повече хора идват да дарят милостиня, и е по-многолюдно и шумно, и понякога има деца, които тичат и всичко става наопаки. Вие можете да наблюдавате, че „така стоят нещата”, а не, че „тези хора извършват посегателство над тишината ми”. „Не искам да е така, искам да е иначе” може да е реакцията ви, ако обичате тихата подреденост на храненето, където нищо от това не се случва и няма гръмки шумове и остри звуци. Но животът е такъв, така стоят нещата, такова е човешкото съществуване. В умовете си го прегръщаме каквото е, цялото, и „така стоят нещата” ни позволява да приемем промените и движенията от тихо към шумно, от контролирано и подредено в объркано и безразборно.

Човек може да е много себичен будист и да иска животът да е много тих, да може да „практикува” и да има предостатъчно време да седи, предостатъчно време да изучава Дамма и „Не искам да посрещам гости и да говоря на хората глупости.” И „И не искам да… дрън-дрън.” Вие може да сте наистина особено егоистичен човек, бидейки будистки монах. Може да искате светът да се подреди по вашите мечти и идеали и когато това не става, вече не го искате. Но вместо да правите нещата, както ги искате, методът на Будата е да отчетете как стоят нещата. И е голямо облекчение, когато приемете положението, каквото е, дори да не е много приятно, защото истинското нещастие идва от това, че не искаме да е така.

Дали нещата не вървят толкова добре или обратното, ако не приемаме това положение, тогава умът е склонен да си създава нещастие. Ако сте привързани към доброто развитие на нещата, започвате да се тревожите, ако не вървят така добре, дори когато са си съвсем в ред. Забелязвал съм това с малките неща, като когато е слънчево и човек е готов да заподскача от радост – но после следва мисълта „Но в Англия слънцето всеки момент може да се скрие.”

Тъкмо съм уловил една перцепция и подскачам от радост на слънцето, и се надига неприятната мисъл, че това няма да е за дълго. Към каквото сте привързани, ще ви докара обратното. И тогава, когато нещата не вървят много добре, умът си мисли: „Искам да вървят по-добре от това.” Така че страданието се надига там, където има вкопчване в желание.

Сетивният свят е на удоволствия и болка, той е и красив, и грозен, и неутрален, в него ги има всички градации, всички възможности. Това е то, сетивното преживяване. Но когато има невежество и функционира представата за аза, искам само удоволствие и не искам болка. Искам само красота и не искам грозота. „Моля те, Господи, моля те, направи ме здрав, дай ми добра външност, физическа привлекателност и ме запази млад за дълго време, с много пари, богатство и власт, без болести, без рак, с много красиви неща около мен, обгради ме с красота и с най-изтънчените удоволствия за сетивата, моля те.” И после идва страхът, че може би ще ми се падне най-лошото. Ще заболея от проказа, от СПИН, от Паркинсон или от рак. И може да бъда отхвърлен и презрян, и унизен и оставен сам навън, в студа, гладен, болен и в опасност, сред виещите вълци и свирещия вятър.

От гледната точка на аза има един огромен страх от отхвърляне, поругаване или отритване от обществото. Има един страх да не останеш сам и нежелан, страх от това да остарееш, да те оставят да умреш сам, има и естествен страх от физическа опасност, от ситуации, в които телата ни са в опасност и го има страха от непознатото, мистериозното, от призраците и невидимите духове.

И така, ние гравитираме около сигурността, нали? Уютни, малки местенца с електричество, централно отопление, застраховка и гаранция за всичко – платени консумативи и правно издържани договори. Всичко това ни дава чувство на сигурност или търсим емоционална сигурност. „Кажи, че винаги ще ме обичаш. Кажи, че винаги ще ме обичаш, дори и да не го мислиш. Направи всичко безопасно и сигурно.” И това искане винаги ще има тревожност поради вкопчването в желанието.

Ние развиваме светлина около повдигането на човешкия дух вместо да му даваме материални гаранции. Като просещ монах, вие поемате риска, че може да нямате какво да ядете. Може да нямате подслон, може да нямате никакво истинско лекарство, може да нямате хубава дреха за обличане. Хората са много щедри, но като просяци, ние не приемаме това за даденост, допускайки, че го заслужаваме. Благодарни сме за всяка милостиня и култивираме отношение на малобройност на исканията, малобройност на нуждите. Трябва да се приучим да бъдем готови всеки момент да си тръгнем и да оставим всичко, да имаме такъв ум, който не мисли „това е моят дом, искам да ми бъде гарантиран до края на живота ми.”

В каквато и посока да се развият нещата, ние се адаптираме, нуждите ни са малко. И така, ние се адаптираме към живота, към времето, към мястото, а не предявяваме искания. Накъдето и да тръгнат нещата, те са такива, каквито са.

Каквито и болести да ме сполетят или трагедии, или катастрофи, или успехи, или от най-доброто до най-лошото, човек може да каже – така стоят нещата. И това има приемане, няма гняв, няма алчност, а способност за понасяне на живота, какъвто се случва.

Ние не сме тук да станем нещо или да се отървем от нещо, или да променим нещо, или да направим нещо за себе си, или да изискаме нещо, а да се пробуждаме още и още, да отразяваме, да наблюдаваме и да познаваме Даммата. Не се тревожете, че нещата може да се обърнат към по-лошо. В каквато и посока да се променят, ние имаме мъдростта да се адаптираме. И това за мен е истинското безстрашие в живота на един просещ монах. Ние можем да се адаптираме, можем мъдро да се учим от всички условия, защото този откъслек живот не е нашият истински дом.

Този откъслек живот е преход, в който участваме, той е пътуване през сетивната сфера и няма гнезда, няма домове, няма пребиваване в сетивната сфера. Всичко е много нетрайно, предмет е на разруха и промяна във всеки един момент. Такова е естеството му. Така стоят нещата. И в това няма нищо подтискащо, ако вече не предявявате искане за сигурност.

Реалността на съществуването е, че тук няма истински дом. Така че бездомният живот, преминаването към монашеско просене, е това, което наричат небесен пратеник, защото религиозният дух вече не споделя делюзиите на светския ум, който е твърдо решен да има материален дом и сигурност. Вие сте се доверили на Буда, Дамма, Санга и на ученията, и на възможността като просещи монаси и медитатори да достигнете прозрение и разбиране, за да освободите ума от тревогите, които идват от привързването към сетивната сфера като дом.

Идеята за притежание и вкопчването в разни неща е илюзията на светския живот. Представата за аз изпраща всички тези делюзии, в които ние през цялото време трябва да се защитаваме. Винаги сме в опасност, винаги има нещо, за което да се тревожим, нещо, от което да се плашим. Но когато илюзията е пробита от мъдрост, тогава има безстрашие; виждаме това като пътуване, като преход през сетивната сфера и сме готови да усвояваме уроците, дошли да ни учат, независимо какви са те.

Из „Така стоят нещата”, Аджан Сумейдо

САЛЪТ

Будата посочил начина, по който да виждаме нещата, такива, каквито са; това имаме предвид под „просветление”. Виждайки как стоят нещата, не сме обречени да живеем в свят, от който няма изход. Има съвсем ясен изход от този свят на злочестието, съвсем точен път. И така Будата казал: „Аз ще ви уча само за две неща: за страданието и за края на страданието.”

Будизмът е объркваща религия за западняците, защото няма доктринална позиция. Не прави доктринални изявления за абсолютната реалност или нещо такова: има само страдание и край на страданието. Това трябва да се осъзнае сега; за да осъществите края на страданието, трябва да признаете и действително да разберете какво е страданието, защото проблемът не идва от него, а от делюзията и вкопчването. Ние наистина трябва да разберем страданието – според проповедта за Четирите Благородни Истини, страданието трябва да бъде разбрано. Има страдание. То трябва да бъде разбрано.

В нашето ежедневие, тук, в „Амаравати”, ние забелязваме кога страдаме. Можем да набедим времето, хората или каквото и да е друго, но не става дума за това; защото дори някой да се отнася лошо с нас, светът е просто такъв. Понякога хората се отнасят добре с нас, понякога се отнасят зле поради тази всеобща загриженост за условията; но страданието е нещо, което ние създаваме.

В манастира ние се опитваме да постъпваме по отговорни начини, за да не причиняваме целенасочено страдание на някого. Тук сме, за да се окуражаваме към морална отговорност, към взаимопомощ, добрина, състрадание. Това е нашето намерение.

Понякога се губим – избухваме си едни на други или правим неща, които не са много хубави – но това не е нашето намерение; това са необмислени моменти. Аз се държа морално не само за собствена полза, за собствената си практика, но и от уважение към вас и Сангата, заради общността около нас: аз съм човек, който живее според ограниченията на моралните предписания.

После моето намерение е насочено към отношенията ми с вас, към мета, добрина и състрадание, радост, спокойствие, ведрина. Поне намерението на всеки от нас е да бъдем добри и да се въздържаме от лоши постъпки. И това ни помага да виждаме страданието, което създаваме в едно общество, което има такива стремления – защото много от вас действително страдат тук. И това трябва да бъде разбрано. Това е Първата Благородна Истина, дука, страданието, че не получаваме каквото искаме; страданието, че нещата не са такива, каквито искаме, страданието от раздялата с това, което харесваме, страданието, че трябва да правим това, което не искаме, от това да бъдем ограничавани, когато не искаме да сме ограничавани.

Мисля си колко е лесно да ви създавам в ума си: „Монахините са такива: ангариките са такива, бикхусите са такива” и т.н. Човек може да има такива пристрастия: „Жените са такива, мъжете са онакива, американците са такива, а англичаните – онакива.” Ние можем да вярвам в това, но то е само перцепции на ума, мнения, които се надигат и отминават. Но ние пак можем да си създадем куп страдание покрай тях. „Този не идва на сутрешните песнопения или онзи не си върши работата, или пък онзи там се мисли за много важен.”, но съществената част е страданието, дука, защото когато мислим тези неща, създаваме отчаяние в умовете си. Дразним се, възмущаваме се и всичко това ни води до чувство на отчаяние. Ако тук не разберем дука, където и да идем, пак няма да я разберем – в Лондон, Бангкок, Вашингтон, на върха на планината или в долината, с добри или с лоши хора. Затова е много важно да наблюдаваме страданието, да опознаем дука.

В Първата Благородна Истина има три прозрения: има дука, тя трябва да бъде разбрана, тя е разбрана. Така работи прозрението: приемаме го, то е нещо, което трябва да бъде разбрано; започваме да го познаваме, когато го разберем. Това са трите прозрения в Първата Благородна Истина.

Втората Благородна Истина е произходът на дука: има произход, той е във вкопчването в желанието. Второто прозрение във Втората Благородна Истина е, че това привързване към желанието – тази идентификация със желанието, че то е „аз” и „мое”, това следване на желанието – трябва да бъде пуснато, да бъде оставено така, както е. Тогава третото прозрение във Втората Благородна Истина е: желанието трябва да бъде пуснато – чрез практикуване. Дука е пусната.

Първото прозрение във всяка от истините: париати – наблюдение, че има страдание, че то има произход и т.н. После идва патипати, или прозрението в практиката. Какво правим. Как практикуваме. И после третото прозрение е пативеди, или мъдростта. Страданието е разбрано. Желанието е пуснато.

Когато го има това прозрение: „Произходът на страданието е пуснат”, имаме знанието за този резултат – действителното пускане. Знаете какво е да не бъдете привързани към нищо. Като към този часовник. Това е да държа часовника – усещането е такова. И сега съм наясно какво е да не държа часовника. Ако държа разни неща и не се замислям, тогава дори не забелязвам, когато не държа нищо. Дори да няма вкопчване, аз не го осъзнавам. Наистина невежия и неосъзнат човек е толкова затънал във вкопчването, че дори когато не е вкопчен в нищо, навикът му така е формиран, че забелязва само когато се е вкопчил. Като сега – много от вас се чувстват напълно живи само когато изпитват алчност или гняв в една или друга форма. Така че пускането може да е много плашещо за хората; когато пускат разни неща, имат чувството, че вече не са живи.

Да си личност изисква инвестиране. Дори становището, че „Аз имам лош темперамент; изпитвам много гняв” може да е вид самонадеяност. Ако съм гневен, се чувствам много жив. Сексуалното желание създава това „Аз се чувствам жив” – и затова има такова вманиачаване по секса в съвременния европейски живот. И когато няма сексуално желание, няма гняв, аз искам да заспя. Аз съм нищо. Когато няма никаква осъзнатост, човек трябва да търси още чувствени удоволствия – да яде нещо, да пие нещо, да взема наркотици или да гледа телевизия, да чете нещо или да прави нещо опасно. Може да нарушите закона само защото е вълнуващо.

Сега си представете, че се опитвате да накарате някакви хора да прекарат уикенда, държейки часовник и забелязвайки какво е да държат часовник! Каква загуба на време. Мога да съм навън и да тероризирам полицията, мога да съм в дискотеката – с мигащите светлини, музиката, която блъска в ушите, доза ЛСД и уиски! Да следя как стоят нещата вече не е просто разсейване на ума, а едно болезнено сравнение.

Тази вечер ще седим в медитация до полунощ. Това е шанс по-пълно да наблюдаваме какво е да седим; какво е, когато умът е изпълнен с мисли и когато няма мисли; когато има страдание и когато няма страдание. Ако сте на мнение, че седенето до полунощ ще е страдание, вие вече сте се обрекли на страдание до полунощ.

Но ако започнете да изследвате същото това мнение или страх, или съмнение в ума си, можете да видите кога присъства и кога не присъства. Ако страдате, не мислите, че има някакво страдание. Има го това чувство на страдание и вие сте се вкопчили в представата „Аз страдам и трябва да седя прав, а съм уморен.” И така Първата Благородна Истина е „има страдание, страданието трябва да бъде разбрано” и това е посредством приемане, признаване и разбиране.

Втората Благородна Истина е да го пуснете, да го оставите така – да не правите нищо от това целонощно седене. Това са само перцепции. Всъщност те са нищо: ако използвате ситуацията за рефлексия и съзерцание кога има страдание – тогава няма страдание. Аз осъзнавам, че държа тази мисъл, че съм се вкопчил в тази мисъл или че не съм се вкопчил в нея. Човек може да вдигне или да остави нещо, като знае как да го използва, вместо да се отдава на сляпо вманиачаване на вкопчване или отхвърляне. Аз мога да оставя часовника, но не е нужно да го изхвърлям, нали? Държането на часовника не е нещо лошо, освен ако няма невежество. Човек е осъзнат за вкопчването и невкопчването, за държането и недържането.

Ето я и Третата Благородна Истина – има преустановяване на страданието. Когато пускате нещо и осъществявате пускане, вашите навици стават ваши учители. Когато пуснете страданието, страданието се преустановява. „Има преустановяване и то трябва да се осъзнае” – това е второто прозрение в Третата Благородна Истина. И това е нашата практика: да осъзнаем преустановяването, да забележим кога страданието спира. Това не означава, че всичко ще изчезне, но чувството на страдание и „Аз съм” ще спрат. Това не трябва да се вярва, а да се осъзнае – и тогава следва третото прозрение: преустановяването е осъзнато.

Това води до прозрението в Четвъртата Благородна Истина относно Осморния Път – Изходът от страданието. Тези прозрения са свързани. Не е като първо да правите едното, а после другото – те взаимно се подкрепят. Като имаме прозрението за пускането, като осъзнаем преустановяването, тогава има правилно разбиране и от него следва останалото – развиването на мъдрост, или паня.

Не разглеждайте това като нещо, което се занимава с много дълбоки и важни въпроси, защото то касае тук и сега и това как стоят нещата. Не мислим за екстремни ситуации, с които да работим, а просто за седене, стоене, вървене, лежане, дишане, с чувството да сме нормални същества, живеещи в морална среда с нещата, такива, каквито са. Не е нужно да ходим в ада, за да видим страданието, не търсим това.

Ние можем да си създадем ад в „Амаравати”, не защото „Амаравати” е ад, а защото ние го създаваме с всички злочести неща в умовете си и това е страданието, върху което можем да работим. Обикновеното страдание в нормалния човешки свят, където нашите намерения са да се въздържаме от лоши постъпки, да правим добро, да развиваме добродетели и да бъдем добри. Тук има достатъчно страдание да съзерцаваме тези Четири Благородни Истини с техните дванадесет аспекта.

Можете да ги запомните наизуст; и тогава, където и да идете, имате какво да съзерцавате. Накрая пускате всички тези неща, защото те не са целта ви, а са инструменти за ползване. Вие се учите да използвате тези инструменти и когато приключите, не ви трябва да се придържате към тях. Подчертавайки това, Будата оприличил учението си на сал, който можете да направите от подръчни неща. Не ви трябва да имате специална моторница или подводница, или луксозен лайнер. Салът е нещо, което правите от подръчни материали само за да минете на другия бряг. Ние не се опитваме да направим някакво супер превозно средство, използваме всичко около нас за просветление. Салът е да ни преведе оттатък морето на невежеството и когато стигнем до другия бряг, можем да го пуснем – което не значи, че трябва да го хвърляте.

Този „друг бряг” може също да е делюзия, защото другият бряг и този тук са всъщност един и същи бряг. Това е само алегория. Ние никога не сме напускали другия бряг, така или иначе винаги сме били на другия бряг; и салът е нещо, което използваме да ни напомня, че всъщност нямаме нужда от сал. Така че няма абсолютно нищо за правене, да бъдем осъзнати, да можем да седим, да стоим, да вървим, да лежим, да ядем храната си, да дишаме – всички възможности, които имаме като човеци да правим добро. Имаме тази прекрасна възможност в човешкия свят – да бъдем добри, да бъдем вежливи, да бъдем щедри, да обичаме другите, да служим на другите, да помагаме. Това е едно от най-хубавите качества на това да сме човеци.

Ние можем да решим да не правим зло. Не е нужно да убиваме, да лъжем, да крадем, да се разсейваме в бродене или с наркотици, да се губим в настроения и чувства. Можем да бъдем свободни от всичко това. Това е чудесна възможност в човешката форма да се въздържаме от зло и да правим добро – не с цел да трупаме заслуги за следващия живот, а защото в това е красотата на нашето човечество. Да си човек може да е радостно преживяване, а не тежка задача.

Когато съзерцаваме това, започваме да ценим това раждане в човешка форма. Изпитваме благодарност, че имаме тази възможност да живеем с нашия учител, Будата, и с нашата практика – Даммата, и да живеем в Сангата.

Сангата представлява човешката общност, единена в добродетелна и морална сдържаност; това е душевната сила на човешката сфера. Това, което е действително милосърдно в човечеството има своя ефект върху моралните аспекти, които обитават в човешката сфера. Така че всички чувствени същества се ползват от това. Какво щеше да е, ако имахме само егоистично човечество – всеки сам за себе си, с безкрайни искания, без да ни е грижа едни за други? Това щеше да е ужасно място за живот. И затова ние не правим така; ние пребиваваме в Сангата, пребиваване, в което всички живеем заедно, което окуражава морала и уважението към другия. Това е за рефлексия, за съзерцание; трябва да го схванете сами, никой не може да го осмисли вместо вас. Трябва сами да се повдигнете и да не разчитате на нещо отвън, което да ви бутне или повдигне.

Трябва да пуснем нашата нужда от просветление. Трябва да развием силата дотам, до където вече не се нуждаем от вдъхновение или окуражаване от другиго – защото вдъхновението не е мъдрост, нали? Вие сте приповдигнати – „Аджан Сумейдо е чудесен!” – и после, след време, вече не сте толкова приповдигнати по мен и „Аджан Сумейдо ме разочарова.” Вдъхновението е като да ядете шоколад; вкусен е, много ви привлича, но няма да ви нахрани, само за момент ви зарежда с енергия и само това прави. Така че не е мъдро да зависите от това дали хората живеят по начина, по който вие искате, или дали някога ще ви разочароват.

Много е важно да развиете прозрение чрез практикуването, защото вдъхновението се изчерпва – ако сте привързани или заслепени от него, ви предстои ужасно разочарование и горчивина. Това често се случва с различните харизматични гуру-фигури, които учителстват по света. Това не е балансирано, нали? Не можете да подхранвате интоксикирането си с нечия харизма. Това неизбежно включва пропадане надолу, в някакво подтиснато състояние.

Пътят на осъзнатостта винаги е подходящ за времето и мястото, за начина, по който стоят нещата в добрите и лошите си аспекти. Тогава страданието не зависи от това дали светът е добър или лош, а а от това доколко сме склонни да използваме мъдрост в този настоящ момент. Изходът от страданието е сега, във виждане на нещата, такива, каквито са.

Из „Така стоят нещата”, Аджан Сумейдо

ДОБРИНА – МЕТА

На английски думата „обич” често се отнася до „нещо, което харесвам”. Например „Аз обичам лепкав ориз”. „Аз обичам сладко манго.” Всъщност искаме да кажем, че ги харесваме. Харесването е привързване към нещо като храната, която много харесваме и с наслада ядем. Не я обичаме. „Мета” означава да обичаш врага си. Това не означава, че харесвате врага си. Ако някой иска да ви убие и вие кажете „Аз го харесвам”, това е глупаво! Но ние можем да го обичаме, което означава, че можем да се въздържим от неприятни мисли и отмъстителност, от всяко желание да го нараним или унищожим. Дори да не го харесвате – понеже е жалък, окаян човек – пак можете да сте добри, щедри и благонастроени към него. Ако някой пияница дойде в тази стая, мръсен и противен, грозен и болен, и няма нищо, което да ви привлече към него, да кажете „Аз харесвам този човек” би било нелепо. Но можем да го обичаме, да не се къпем в неприязън, да не се въвличаме в реакции към неприятното му излъчване. Това имаме предвид мета.

Понякога има неща, които човек не харесва у себе си, но мета означава да не попадаме в капана на мислите, които имаме, на подходите, проблемите,  схващанията и чувствата на ума. Това се превръща в незабавна практика на голяма осъзнатост. Да сте осъзнати означава да имате мета към страха в ума си или към гнева, или към ревността. Мета означава да не създаваме проблеми около съществуващи условия, за да им позволим да избледнеят, да се преустановят. Можете да смалите страха, като си дадете сметка, че това е същият страх, който имат всички, който имат и животните. Не е моят страх, не е личностен, безличностен е. Започваме да изпитваме състрадание към другите същества, когато разберем страданието в реакцията ни към страха в собствения ни живот – болката, физическата болка от изритването, когато някой ви изрита. Тази болка е съвсем същата болка, която кучето изпитва, когато него го сритат, така че можете да имате мета към болката, което ще рече добрина и търпение от непребиваването в омраза. Можем да работим с мета вътрешно, с всичките ни емоционални проблеми: вие си мислите: „Искам да се отърва от това. Ужасно е.” Това е липса на мета към себе си, нали? Разпознайте желанието да се отървем от нещо! Не пребивавайте в омраза към съществуващите емоционални условия. Не е нужно да се преструвате, че изпитвате одобрение към грешките си. Не си мислите: „Харесвам грешките си.” Някои хора са достатъчно глупави да казват: „Грешките ми ме правят интересен. Аз съм впечатляваща личност поради слабостите си.” Мета не е само-настройване да вярвате, че харесвате нещо, което изобщо не харесвате, просто е непребиваване в неприязън. Лесно е да изпитвате мета към нещо, което харесвате – хубави малки дечица, добре изглеждащи хора, добре възпитани хора, кученца, красиви цветя – можем да изпитваме мета и към себе си, когато се чувстваме добре: „В момента съм доволен от себе си.” Когато нещата вървят добре, е лесно да изпитате доброта към това, което е добро, приятно и красиво. И в този момент можем да се изгубим, защото мета не е само добри пожелания, прекрасни чувства, възвишени мисли, мета винаги е нещо много практично.

Ако сте много идеалистични и мразите някого, започвате да си мислите: „Аз не бива да мразя никого. Будистите трябва да имат мета към всички живи същества. Трябва да обичам всички. Ако съм добър будист, трябва да харесвам всички.” Всичко това идва от непрактичен идеализъм. Имайте мета към неприязънта, която изпитвате, към дребнавостта на ума, към ревността, завистта – което означава мирно съжителстване, не създаване на проблеми или пък създаване на трудности, или пък създаване на проблеми от трудностите, които се надигат в живота, в умовете и телата ни.
Преди аз много се разстройвах, когато пътувах в метрото в Лондон. Толкова ги мразех тези ужасни, подземни гари с мъртвешките афиши и тълпите хора в мръсните влакове, които ревяха в тунелите. Изпитвах абсолютна липса на мета (търпелива добрина). Потъвах в пълна омраза, но после реших да превърна пътуването в лондонското метро в практика на медитация за търпелива добрина. Така започнах да се наслаждавам на това, а не да тъна в неприязън. Започнах да изпитвам умиление към хората наоколо. Омразата и оплакването изчезнаха – напълно.

Когато изпитвате неприязън към някого, можете да забележите тенденцията да добавяте неща като „Той направи това и направи онова, и той е такъв, и не бива да е онакъв.” А когато харесвате някого, започвате: „Той може това, може и онова. Той е добър и мил.” Но ако някой каже: „Този човек е много лош”, изпитвате гняв. Ако мразите някого и някой друг го възхвалява, пак изпитвате гняв. Не искате да чувате колко добър е врагът ви. Когато сте изпълнени с гняв, не можете да си представите, че някой, когото мразите, може да има добродетели; и дори той да има някои добри качества, вие никога не можете да си ги спомните. Можете да си спомните само лошите неща. Когато харесвате някого, дори грешките му могат да са ви скъпи – „безвредни малки грешки”.

Разпознайте това в своето преживяване; наблюдавайте силата на харесване и нехаресване. Търпеливата добрина, мета, е много полезен и ефективен инструмент за справяне с всички дребнави тривиалности, които умът съгражда около неприятните опитности. Мета е и много полезен метод за онези, които имат разграничителен, много критичен ум. Те могат да виждат грешките във всичко, но никога не поглеждат себе си, виждат само това, което е „навън”.

Сега е много модерно вечно да се оплакваме от времето или правителството. Личното високомерие поражда тези действително гадни коментари за всичко; или започвате да говорите за някой, който не присъства, разкъсвате го, много интелигентно и много обективно. Толкова сте аналитични, знаете точно от какво се нуждае този човек, какво трябва да направи и какво да не прави, и защо е такъв или онакъв. Много е впечатляващо да имате такъв остър, критичен ум и да знаете какво трябва да направи някой. Всъщност вие казвате: „Аз съм много по-добър от него.”

Не оставате слепи за грешките и недостатъците във всичко. Просто мирно съжителствате с тях. Не настоявате да е иначе. Мета понякога означава да отминете това, което е нередно у вас и у всеки друг – това не означава, че не сте го забелязали, означава, че не създавате проблеми по темата. Спирате да се отдавате на това занимание – критичността, с добрина и търпение – мирно съжителстващи.

Из „Осъзнатост – Пътят към безсмъртието”, Аджан Сумейдо

ОСЪЗНАТО ВЪРВЕНЕ (ДЖОНГРОМ)

Вървенето „Джонгром” е практика на концентрирано вървене, където сте едно с движението на краката. Насочвате вниманието си към вървежа на тялото от началото на пътеката до края, към обръщането, към изправения стоеж. После се надига намерението да вървите и после следва вървенето. Забележете средата на пътеката и края, спирането, обръщането, спирането на място – точките за събиране на ума, когато той започне да броди насам-натам. И революция може да планирате, докато извършвате джонгром, ако не внимавате! Колко революции са били замисляни по време на джонгром? Вместо да правим такива неща, ние използваме това време да се концентрираме върху това, което действително става. Това не са фантастични усещания, толкова са обичайни, че изобщо не ги забелязваме. Но сега забележете, че е нужно усилие, за да сте осъзнати за тях.

Когато умът ви се отнесе и се окажете отпрашили в Индия, докато сте насред джонгром пътеката, тогава разпознайте това – „Опа!” В този момент сте пробудени. Будни сте, така че върнете ума си върху това, което се случва, с тялото, движещо се от тук – там. Това е трениране в търпение, защото умът броди къде ли не. Ако в миналото сте имали блажени мигове в медитация при вървеж и сега си мислите: „О, на последния ритрийт правих джонгром и действително усетих как тялото върви. Почувствах, че няма аз и беше блаженство. О, ако мога да го направя пак!” Забележете това желание да постигнете нещо съобразно спомена от предишен щастлив момент. Забележете това като условие; то е препятствие. Откажете се от него, няма значение дали ще има миг на блаженство. Извървете една крачка, после още една – това е то, пускане, доволство от съвсем малкото, вместо опит за постигане на някакво блажено състояние, което може би сте имали някога по време на такава медитация. Колкото повече се опитвате, толкова по-злощастен ще става умът ви, защото следвате желанието да имате някакво прекрасно преживяване съобразно спомен. Бъдете доволни от това как е сега, пък каквото и да се случи. Бъдете умиротворени с това как е в този момент, вместо да се хвърляте в опити да направите нещо сега, за да постигнете някакво желано състояние.

Една крачка след друга – забележете колко спокойна може да е медитацията във вървеж, когато всичко, което трябва да направите е една крачка. Но ако мислите, че трябва да достигнете самади от тази практика, и умът ви прескача навсякъде, какво става? Не издържам тази медитация във вървеж! Никакъв покой не ми носи! Практикувам и се опитвам да постигна това чувство на вървене без този, който да върви, и умът ми само препуска – понеже още не разбирате как да го правите, умът ви идеализира, опитва се да постигне нещо, вместо просто да бъде. Когато вървите, всичко, което трябва да правите, е просто да вървите. Една крачка, втора крачка – просто е… Но не е лесно, нали? Умът се отнася, опитва се да схване какво трябва да правите, какво ви става и защо не можете да го направите.

Но в манастира ние ставаме сутрин, пеем песнопения, медитираме, седим, чистим, готвим, седим, стоим, вървим, работим; правим каквото дойде, едно по едно. Да бъдем с нещата, такива, каквито са, е непривързаност, която носи умиротворение и леснина. Животът се променя и ние можем да наблюдаваме това, можем да се адаптираме към променливостта на сетивния свят, каквато и да е тя. Приятна или неприятна промяната, ние винаги можем да понесем живота, каквото и да ни се случва. Осъзнаем ли истината, достигаме вътрешно умиротворение.
Из „Осъзнатост – пътят към безсмъртието”, Аджан Сумейдо

УСИЛИЕ И ОТПУСКАНЕ

Усилието е просто вършене на това, което трябва да правите. То варира според характерите и навиците на хората. Някои хора имат много енергия – толкова много, че винаги са на педал, все търсят неща за вършене. Виждате ги как непрестанно си намират какво да правят, като с всичко достигат до крайност. В медитация ние не търсим да правим нещо, като бягство например, а развиваме един вътрешен вид усилие. Наблюдаваме ума и се концентрираме върху темата.

Ако полагате твърде много усилие, ставате неспокойни, а ако не полагате достатъчно усилие, ви обхваща тъпота и тялото ви омеква. Тялото ви е добра мярка за усилието: като го държите изправено, го изпълвате с усилие, подравнявате го, изпъчвате гърдите, държите гърба изправен. Това изисква доста воля, така че тялото е добър обект, който да наблюдавате за усилието. Ако се отпуснете, ще намерите най-лесната поза – силата на гравитацията ви придърпва надолу. Когато времето е студено, трябва да изпълните гърба с енергия, така че да изпънете тялото навън, а не да се скриете под завивките. С анапанасати – „осъзнатост на дишането”, вие се концентрирате върху ритъма. Аз го намирам за много полезно в научаването да бавим нещата, а не всичко да правим бързо – като мисленето, например. Концентрирате се върху ритъм, който е много по-бавен от мислите ви. Но анапасати ви принуждава да се забавите, дишането има много нежен ритъм. И ние спираме да мислим: стига ни едно вдишване, едно издишване – имаме цялото време на този свят и сме с това едно вдишване, от началото му, през средата и до края.

Ако се опитвате да постигнете самади (концентрация) от анапанасати, вие вече сте си поставили цел – правите това, за да получите нещо за себе си, и анапанасати се превръща в много изнервящо преживяване, започвате да му се ядосвате. Можете ли да задържите вниманието си върху едно вдишване? Доволни ли сте от едно издишване? Но за да ви стигне един простичък малък промеждутък, трябва да се забавите, нали?

Когато се стремите да постигнете джана (вглъбяване) от тази медитация и наистина полагате голямо усилие, вие не се забавяте, опитвате се да получите нещо от нея, опитвате се да постигнете резултат и не изпитвате скромно доволство от едното вдишване. Успехът в анапанасати е само толкова – осъзнатост в протежението на едно вдишване, в протежението на едно издишване. Установете вниманието си в началото и в края – или в началото, средата и края. Това ви дава определени точки за рефлексия, така че ако умът ви много се отнася по време на практиката, ще обърнете особено внимание, контролирайки началото, средата и края. Ако не направите това, умът ще се отнесе нанякъде.

Цялото ни усилие е впрегнато само в това; всичко друго е подтиснато за това време или отхвърлено. Разглеждайте разликата между вдишването и издишването – изследвайте ги. Кое предпочитате? Понякога ви се струва, че дишането изчезва, става едва доловимо. Тялото сякаш диша само и получавате странното чувство, че няма да има следващо поемане на дъх. Малко е плашещо.

Но това е упражнение; центрирате се върху дишането, без да се опитвате да го контролирате. Понякога, когато се концентрирате върху ноздрите, имате чувството, че цялото тяло диша. Тялото продължава да диша, съвсем само.

Понякога ставаме твърде сериозни по отношение на всичко – напълно ни липсва радост и щастие, нямаме чувство за хумор, подтискаме всичко.Зарадвайте ума, бъдете отпуснати и ведри, имате цялото време на света, без натиска, че трябва да постигнете нещо важно; няма нищо особено, нищо за постигане, нищо кой знае какво. Това е нещо съвсем дребно; дори да имате само едно осъзнато вдишване тази сутрин, то пак е по-добро от това, което правят повечето хора – със сигурност е по-добро от липса на осъзнатост през цялото време.

Ако сте негативен човек, опитайте сте да сте по-мил и повече да приемате себе си. Просто се отпуснете и не превръщайте медитацията в досадна задача за себе си. Вижте я като възможност да изпитате мир и ведрина в настоящия момент. Отпуснете тялото си и бъдете в мир.

Вие не се борите със силите на злото. Ако изпитвате неприязън към анапанасати, отбележете това. Не подхранвайте чувството, че е нещо, което трябва да правите, а го вижте като удоволствие, като нещо, което ви доставя истинска наслада. Не е нужно да правите нищо друго, можете да сте просто напълно отпуснати. Имате всичко, което ви трябва: имате вашето дишане и просто трябва да седите, в това няма нищо трудно, не ви трябват специални умения, дори не трябва да сте особено интелигентни. Когато си мислите „Не мога да го направя”, просто разпознайте това като съпротива, страх или раздразнение и после се отпуснете.

Ако се усетите, че се напрягате и стягате от анапанасати, спрете да го правите. Не го превръщайте в нещо трудно, не го превръщайте в тягостна задача. Ако не можете да го правите, просто седете. Преди, когато изпадах в ужасни състояния, просто съзерцавах „мир”. И току започвах да си мисля: „Трябва да… Трябва… Трябва да направя това.” И тогава си казвах: „Просто бъди в мир, отпусни се.”

Съмненията и неспокойството, недоволството, омразата – скоро съумявах да рефлектирам върху мира, повтаряйки думата отново и отново, хипнотизирайки себе си: „отпусни се, отпусни се”. Съмненията се надигаха – „Доникъде не стигам с това. Безполезно е. Искам да постигна нещо.” Скоро съумях да вляза в мир и с това. Можете да се успокоите и когато се отпуснете, да правите анапанасати. Ако искате да правите нещо, правете това.

Отначало практиката може да стане много скучна; чувствате се безнадеждно несръчни както когато се учите да свирите на китара. В началото, като засвирите, пръстите ви са толкова непохватни, изглежда безнадеждно, но след като го правите известно време, придобивате рутина и става доста лесно. Научавате се да наблюдавате какво става в ума ви, за да знаете кога ставате неспокойни и напрегнати, наежени срещу всичко – и вие разпознавате това, не се опитвате да се убедите в обратното. Напълно осъзнати сте за това как стоят нещата: какво правите, когато сте напрегнати и нервни. И се отпускате.

През първите ми години с Аджан Ча понякога ставах особено сериозен по отношение на медитацията. Бях много суров към себе си. Губех всяко чувство за хумор и ставах смъртно сериозен, сух като стара съчка. Полагах огромно усилие, но беше толкова напрегнато и неприятно да си мисля „Трябва да … Толкова съм мързелив…” Изпитвах такава ужасна вина, ако не медитирах непрекъснато – това беше едно мрачно, безрадостно състояние на ума. И аз наблюдавах това, медитирайки върху себе си – сухата съчка. И когато положението ставаше абсолютно неприятно, си спомнях обратното – „Не е нужно да правиш нищо. Не е нужно да ходиш някъде или да правиш нещо. Бъди в мир с положението на нещата, каквито са, отпусни се, пусни.” И започнах да използвам това.

Когато умът ви влезе в това състояние, приложете обратното, научете се да приемате нещата с лекота. Четете книги как да не полагате усилие в нещата – „оставете ги да се случват по естествен начин” – и си мислите: „Просто трябва да полентяйствам.” И тогава обикновено изпадате в едно притъпено, пасивно състояние. Но това е моментът, в който трябва да вкарате малко усилие.

С анапанасати можете да задържите усилието за едно вдишване. Ако не можете да го задържите за едно вдишване, задръжте го поне за половин. По този начин не се опитвате изведнъж да станете идеални. Не е нужно да правите всичко изрядно заради някаква си идея как би могло да е, а работите с проблемите, каквито са. Но ако имате разпилян ум, тогава е мъдрост да разпознаете ума, който скита навсякъде – това е прозрение. Да мислите, че не бива да сте такива, да се мразите или да се обезкуражавате, защото така сте устроени – това е невежество.

С анапанасати разпознавате как стоят нещата сега и можете да започнете от това: задържате вниманието си още малко и започвате да разбирате какво е концентрацията, като вземате решения, които можете да изпълните. Не вземайте суперменски решения, когато не сте Супермен. Правете анапанатаси за 10-15 минути, вместо да си мислите, че можете да го правите цяла нощ. „Ще правя анапанасати от този момент до зазоряване.” После се проваляте и се ядосвате. Поставете си продължителност, която знаете, че можете да изпълните. Експериментирайте, работете с ума, докато разберете как да полагате усилие и как да се отпускате.

Анапанасати е нещо непосредствено. Отвежда ви в проникновение – випасана. Нетрайната природа на диханието не е ваша, нали? Веднъж родено, тялото диша само. Вдишване – издишване, едното обуславя другото. Докато тялото е живо, ще бъде така. Вие нищо не контролирате, дишането принадлежи на природата, не принадлежи на вас, то е не-аз. Когато наблюдавате това, правите випасана, проникновение. Това не е нещо вълнуващо или впечатляващо, или неприятно. Това е нещо естествено.

Из „Осъзнатост – Пътят към безсмъртието”, Аджан Сумейдо

ТАКА СТОЯТ НЕЩАТА

Една веща рефлексия е „Така стоят нещата”. Почитаемият Будадаса Бикху, таченият тайландски мъдрец, казваше: „Ако има някаква смислена инкрустация за медальон на врата, то това е „Така стоят нещата”. Тази рефлексия ни помага да разглеждаме: каквото и да се случва, когато и където и да е, добро или лошо, „Това е то. Така стоят нещата.” Това е начин да внесем едно приемане в умовете си, едно отчитане, а не реакция.

Практиката на медитацията е разглеждане на това как стоят нещата, за да видим страховете и желанията, които създаваме. Това е една доста просто практика, но практиката на Дамма трябва да е много, много проста, а не сложна. Много методи на медитация са много, много сложни, с много етапи и техники – и човек се пристрастява към сложните неща. Понякога поради привързване към становища, ние не знаем как са нещата. Колкото сме по-опростени, толкова по-ясно, дълбоко и смислено става всичко.

Например, вземете хората тук, монасите и монахините, с които живеем. Може би към някои сме привлечени, от други сме отблъснати, на някои съчувстваме, някои разбираме, други не разбираме, но каквото и гледище да имаме, ние можем да го видим просто като „гледище” за човек, а не истински човек. Можем да се чуем как казваме: „Не искам да е такъв…. Искам да е онакъв. Той трябва да е едикакси… а не така.”

„Искам да е иначе” е вопълът на възрастта, нали? Защо животът не може да е иначе? Защо хората трябва да умират? Защо трябва да остаряваме? Защо тази болест? Защо трябва да бъдем разделяни от любимите хора? Защо невинни дечица, които никого не биха наранили, защо възрастни хора, които на никого не биха посегнали – защо те трябва да страдат от глад и жестокости?

Винаги има някакво ново ужасно нещо, което се случва. Онзи ден някой ми вика, че мюсюлманите в Бангладеш се опитвали да се отърват от будистките племена в Читагонг посредством геноцид. После чуваме за иранци, които се опитват да затрият бахаи… и това няма край. Синахилите и тамилите… Винаги има сблъсък между групите… една се опитва да покори друга.

Това се случва кой знае от кога. Винаги някой се опитва да унищожи другиго, още откакто Каин е убил Авел – а това е било много отдавна! Но всеки път, когато чуем за тези зверства, ние казваме: „Колко ужасно. Не трябва да е така…”

Чуваме за американски фармацевтични компании, които продават отровни и страшни лекарства на страни от Третия свят. „Не трябва да е така! Ужас!” Замърсяването на планетата, отравянето на околната среда, избиването на делфините и китовете… къде му е краят? Какво можете да направите вие? Това изглежда един безкраен проблем с човешкото невежество. Във времена, когато хората трябва да са помъдрели, те взаимно си причиняват най-ужасните неща. Това са времена на мрачни предсказания… земетресения, вулканични изригвания и болести… Не трябва да е така.

Изричането на „Така стоят нещата” не е одобрение, нито отказ за действие, а начин да се установим в знаенето, че природата е такава. В животинското царство оцеляват най-пригодните – това е един естествен, подбиращ закон, където по-слабите звена се унищожават. В този смисъл дори природата е доста брутална, нали? Ние възприемаме природата като всичко, което „трябва да е”… мила, пълна с цветя и слънчева светлина – но природата е и много брутална.

Каква е нашата позиция в природата? Можем да живеем на нивото на животинското царство, където оцеляват най-пригодните, където силните мачкат слабите, където има страх и сила. Можем да живеем така, защото споделяме този животински манталитет. Имаме животинско тяло и то трябва да оцелява както всяко животинско тяло на тази планета. Така че законът на джунглата е нещо, към което човешките същества могат да се съотнесат – и много от тях го правят.

Но това е само по-ниското ниво, нали? Ако живеем на това ниво, трябва да очакваме светът да бъде такъв – в състояние на страх и тревожност. Но като човешки същества ние можем да минем отвъд това животинско ниво, можем да изберем да имаме някакъв морален стандарт, който да следваме, за да не живеем в състояние на тревога.

Но дори още по-високо стояща е нашата способност да осъзнаваме Истината – да разглеждаме съществуванието, да култивираме рефлективен ум, чрез който да минем отвъд личността. На нивото на моралното поведение ние все още имаме силно личностно светоусещане. А в нашата цивилизация ние сме развили чувството за „аз” и „мое” до абсурдност. Толкова е силно това чувство за „аз” и „мое”, че доминира над всичко и покварява всичко, което правим, и с него винаги е свързано едно чувство на терзание и страдание.

Разгледайте следното: щом има чувство на „аз” и „мое”, то неизменно поражда неудовлетворение или несигурност, или съмнение, вина, страх или тревожност. Има го това схващане за „аз” като индивидуално същество, че това е „мое”, че „аз” трябва или не трябва да правя нещо, базирано на вярата в аза като тяло или ментални условия. Все едно, това схващане е базирано на илюзия; то идва от обуславяне, не от прозрение. Докато се идентифицираме с ограниченията на тялото и ума, естествено, че ще изпитваме съмнение, отчаяние, терзание, скръб, мъка и тъга – тези ментални форми на страданието. И как може да е иначе? Със сигурност няма да достигнем просветление от изкривено неразбиране и погрешни схващания.

Сега имаме тази възможност да установим Правилно Виждане и Правилно Разбиране, които ни освобождават от личностната илюзия: идентифицирането с това, което наричаме петте агрегата – тяло, чувство, възприятие, ментални формации и съзнание. Разглеждаме това съзнание чрез сетивата – вижте очите, ушите, носа, езика и тялото. Можем да разглеждаме менталните формации, всички вчера на собственото ни творение и мислите и схващанията, които пак ние създаваме. Можем да ги видим като нетрайни.

Ние имаме способността да разглеждаме природата на нещата, тази способност да кажем: „Така стоят нещата”. Можем да забележим как стоят нещата, без да адаптираме личностно гледище. С диханието на тялото, с теглото му, със стойката му, ние сме само свидетели и отбелязваме, наблюдаваме как е, сега, в този момент. Нагласата на ума – дали се чувстваме бодри или тъпи, щастливи или нещастни, е нещо, което можем да разберем – да бъдем свидетели. И празният ум, празен от пролиферациите за аза и другите, е яснота. Той е интелигентен и състрадателен. Колкото повече се вглеждаме в навиците, които сме развили, толкова по-ясни ни стават нещата. Трябва да сме готови да страдаме, да скучаем, да сме нещастни и изтерзани: това е възможност да изтърпите тези неприятни ментални състояния, а не да ги подтискате.
Това е да сме родени. Така стоят нещата, в тези времена и на това място.

Из „Така стоят нещата”, Аджан Сумейдо

РЕЛИГИОЗНАТА УСЛОВНОСТ И ПРАКТИКУВАНЕ НА СИЛА

Този, който с вярно сърце приема Буда за свой водач, и Истината, и Ордена… Когато с вярно сърце приеме предписанията… това е жертва, по-голяма от открито дарение, по-добра от даване на постоянно подаяние, по-добра от дара на подслона, по-добра от приемането на насоки.

Дига Никая V – 145, 146

Искам да кажа няколко думи за конвенционалната религия. Разбира се, говоря единствено от опита си на будистки монах, макар че в това отношение човек може да разпознае достойнствата на религиозната условеност в която и да е форма.

В наши дни има една тенденция да се мисли, че религиозната условност и форма вече не са необходими. Има я надеждата, че ако можеш да си просто осъзнат и да се познаваш, не ти трябва друго. Всъщност така ни отърва, нали? Просто бъди осъзнат през деня, през нощта, каквото и да правиш – пиейки уиски, пушейки цигара марихуана, отваряйки сейф, обирайки някого, когото си срещнал в Сохо – стига да си осъзнат, няма проблем.

Има един блестящ философ в Тайланд, който вече е доста стар, но преди години ходих в неговия манастир. Аз тъкмо идвах от манастира на Аджан Ча и по тази причина го запитах за Виная – правилата на монашеския орден – и доколко са важни за практикуването на медитация и просветлението.

„Само осъзнатост – само това ти трябва”, рече той. „Бъди осъзнат и всичко ще е наред. Не мисли за другите работи.”

Аз си помислих: „Това е хубаво, но се питам защо Аджан Ча толкова наблягаше на всички тези правила?”

И понеже много уважавах Аджан Ча, когато се върнах, му разказах какво ми е казал филисофа-бикху. Аджан Ча каза: „Това е „вярно”, но не е „правилно”.

Ние сме предразположени към слепи привързвания, нали? Да кажем, че сте заключени в нечиста, смрадлива затворническа килия и идва Будата и казва: „Ето ти ключа. Трябва само да го вземеш и да го вкараш в дупката под дръжката на вратата, да го завъртиш надясно, да натиснеш дръжката, да отвориш вратата, да излезеш и си свободен…” Но вие може да сте толкова свикнали да сте заключени в затвора, че не разбирате указанията и казвате: „О, Будата ми даде този ключ” – и го закачете на стената и започвате да му се молите всеки ден. Това може да направи престоя ви в затвора малко по-щастлив; вероятно по-леко ще понасяте всички трудности и смрадта на килията, но все още сте в килията, защото не сте разбрали, че не самият ключ ще ви спаси. Поради липса на интелигентност и разбиране, слепешката сте се вкопчили в ключа. Така се случва при всички религии – вкопчваме се в ключа, боготворим го, молим му се… но не се учим да го използваме.

И когато, следващия път Будата дойде и каже: „Ето го ключа”, може да сте разочаровани и да кажете: Не вярвам на нищо от това. Години наред се молих на този ключ и нищо не се случи! Този Буда е лъжец!” И вземате ключа и го хвърляте през прозореца. Това е другата крайност, нали? Но вие все още сте в затворническата килия – така че и това не е решило проблема.

Както и да е, след няколко години Будата пак идва и казва: „Ето ключа.” И този път вие сте малко по-мъдри и разпознавате възможността да го използвате ефективно, слушате по-внимателно, правите правилното нещо и излизате.

Ключът е като религиозна условност, като Теравада будизма: той е само ключ, само форма – не е самото постижение. Ние трябва да разсъдим, да помислим как да го използваме. За какво е? Трябва да вложим и енергията да станем, да идем до вратата, да вкараме ключа в ключалката, да го завъртим в правилната посока, да натиснем дръжката, да отворим вратата и да излезем. Ключът няма да направи това вместо нас, ние трябва да го обозрем сами. Условността сама по себе си не може да го направи, защото не е способна на усилие; няма собствен устрем, а само този, който вие вложите в нея – точно както и ключът сам не може да направи нищо. Полезността му зависи от вашите усилия и мъдрост.

Някои съвременни религиозни лидери често казват: „Не се занимавайте с религиозни условности. Те са като стени на затворнически килии” – и те явно си мислят, че начинът е просто да се изхвърли ключа. Ако вече сте извън килията, разбира се, че вече не ви трябва ключ. Но ако още сте вътре, тогава все пак помага мъничко!

Мисля си, че вие трябва да знаете дали сте вътре или вън; тогава ще знаете какво да правите. Ако установите, че още сте изпълнени със съмнение, несигурност, страх, объркване – съмнението е основният знак – ако сте несигурни къде сте, какво да правите или как да направите нещо; ако сте несигурни как да излезете от затворническата килия, тогава най-мъдрото нещо е, вместо да изхвърляте ключовете или просто да ги събирате, да вземете един и да помислите как да го използвате. Това имаме предвид под медитативна практика. Практикуването на Даммата е научаването да вземете конкретен ключ, да го използвате, за да отворите вратата и да излезете навън. Озовете ли се навън, ще разберете. Вече няма съмнение.

Има вариант да тръгнем от приповдигната нагласа, че осъзнатостта е достатъчна – но всъщност какво имаме предвид? Какво е осъзнатостта? Дали е това, което вярваме, че е? Виждаме хора, които казват: „Аз съм много осъзнат” и те правят нещо по много методичен, педантичен начин. Вземат всяка хапка храна и я повдигат, повдигат, повдигат, и дъвчат, дъвчат, дъвчат, и гълтат, гълтат, гълтат…

И вие си казвате „Той се храни много осъзнато, нали?”, но всъщност той изобщо може да не е осъзнат. Просто го прави по много съсредоточен начин: концентрира се върху вдигането, докосването, дъвкането и гълтането. Ние бъркаме осъзнатостта с концентрация.

Като да оберем банка. И ние си мислим: „Ако обереш една банка осъзнато, няма проблем. Аз съм много осъзнат, когато обирам банки, така че няма камма. За да сте добър банков обирджия, трябва да имате добри сили на концентрация. Трябва да имате осъзнатост в смисъл на предвиждане на условията, на яснота относно опасности и възможности – един ум, който е нащрек за всякакво движение или знак за опасност или заплаха… И после концентрирате ума си върху разбиването на сейфа и т.н.

Но в будисткия контекст осъзнатостта – сати – винаги е комбинирана с мъдрост – паня. Сати-сампаджаня и сати-паня: в Тайланд тези думи вървят заедно. Означават „осъзнатост и чисто възприятие” и „осъзнатост-мъдрост”. Така че аз мога да имам импулса да обера банка – „Трябват ми пари, ще ида да обера Националната банка” – но сати-паня казва: „Не, не следвай този импулс.” Паня разпознава лошия резултат, ако последвам подобен импулс, кармичния резултат; тя предоставя разбирането, че подобно нещо е лошо и не е редно да се прави.

Има пълно възприятие на този импулс и знаене, че това е само импулс, той е не-аз, така че дори да имам желанието да обера банка, няма да си създавам невротични проблеми от тревоги, че имам такива престъпни тенденции. Човек разпознава, че това е само импулс в ума и се въздържа от това да го последва. Тогава човек има стандарта на добродетелта – сила – като конвенционална основа за живота в тази човешка форма, в това общество, сред други човешки същества, в този материален свят – стандарт или отправна линия за правене или неправене.

Петте предписания са неубиване, некрадене, въздържание от погрешни сексуални занимания, нелъгане или неотдаване на измамна реч, и невземане на напитки или опиати, които променят съзнанието. Това са насоките за сила.

Сила в будизма не е скован, неизменен стандарт, в който сте обречени на адски мъки, ако промените нещо – какъвто е морала, който всички асоциираме с Викторианската епоха. Всички се страхуваме от онзи превзет, пуритански морал от едно време, така че когато кажете „моралност”, всеки потреперва и си мисли: „О, Викторианска превзетост! Той сигурно е някой ужасен моралист, който се страхува от живота. Ние трябва да излезем и да опитаме живота. Не искам моралност – искаме опитност!”

И виждаме хора да излизат и да правят какво ли не, мислейки, че опитността като такава е всичко необходимо. Но има някои опитности, които е по-добре да нямаме – особено ако са в противовес с обичайното тълкуване на Петте предписания.

Например, вие може да си кажете: „Много искам да опитам какво е да убиеш някого, защото житейското ми образование няма да е завършено, докато не го направя. Свободата да действам спонтанно ще е ограничена, докато не преживея убийство.”

Някои хора наистина може да си мислят това… е, може би не чак убийство, защото то действително е нещо тежко – но може да са други работи. И те правят всичко, което пожелаят и нямат стандарт да кажат „не”.

„Никога не казвай „не” на нищо”, казват те, „просто кажи „да” – излез, направи го и бъди осъзнат, научи се от него… Опитността е всичко!”

Ако правите това, ще станете крайно преситени, изхабени, объркани, злочести и окаяни, дори на съвсем млада възраст. Когато видите някои от жалките случаи, които аз съм виждал – млади хора, отишли и „опитвали” всичко – и вие ги питате „На колко години си? 40?” И те казват: „Не, всъщност съм на 21.”

Добре звучи, нали? „Прави всичко, което пожелаеш” – това обичаме да чуваме. Поне аз. Ще е хубаво да правя всичко, което си пожелая, никога да не казвам „не”. Но след няколко години започвате да осъзнавате, че желанията нямат край. Каквото желаете сега, следващия път ще искате нещо повече и няма край. Може временно да сте удовлетворени, както когато ядете много храна и не можете да поемете още една хапка, и погледът ви се спира на превъзходно приготвена храна, а вие си казвате: „Отвратително!” Но това е само моментно отвращение и не след дълго храната отново ще ви изглежда вкусна.

В Тайланд будизмът е изключително толерантна религия; там така и не са се развили морални порядки. Затова понякога хората се разстройват, като идат в Бангкок и чуят ужасяващи разкази за детска проституция, корупция и т.н. Бангкок стана Греховния Свят на света. Казвате „Бангкок” и очите на всички или грейват, или поглеждат огорчено и казват: Как може една будистка страна да допуска такива неща?”

Но познавайки Тайланд човек може да признае, че макар да са малко разпуснати на определени нива, поне няма полицейска жестокост като в други страни, където редят проститутките до стената и ги разстрелват, или избиват всички престъпници в името на религията си. В Тайланд човек започва да оценява, че моралността идва от мъдростта, не от страха.

Така че някои тайландски монаси преподават морал в по-свободен вариант. По отношение на първото предписание – неубиване, познавам монах, който живее на брега на Тайландския залив, в район, където има много пирати и рибари, които са много сурови, груби хора. Убийството е нещо често срещано между тях. Този монах просто се опитва да ги окуражи да не се убиват. Когато те дойдат в манастира, той не говори за неубиването на етап :Не бива да убивате нищо – дори ларва на комар”, защото те няма как да го приемат. Прехраната им зависи предимно от риболова и убиването на животни.

Това, което ви представям, не е моралност от някакъв скован стандарт, твърде труден за спазване, а по-скоро нещо, върху което да разсъждавате и да използвате, за да започнете да го разбирате и да разбирате как да живеете по по-добър начин. Ако заемете прекалено строга позиция, или ставате твърде морален, превзет и привързан, или направо си мислите, че не можете да го направите и изобщо не се залавяте – оставате без никакъв стандарт.

Второто предписание е въздържание от кражба. На грубо ниво се въздържате от обиране на банки, магазини, такива неща. Но ако прецизирате своята сила, се въздържате от вземане на неща, които не са ви дадени. Като монаси, ние се въздържаме дори от докосване на неща, които не са ни дадени. Ако дойдем в дома ви, не можем да обикаляме и да пипаме всичко и навсякъде, макар да нямаме намерение да ви го вземем. Дори храната трябва да ни пряко връчена. Ако я сложите и кажете „Това е за вас”, ако следваме правилата, не бива да ядем от нея, докато лично не ни поканите. Това е прецизиране на предписанието да не се взема нещо, което не ти е дадено.

Значи има един груб аспект, който е въздържание от по-груби неща, като кражба и обир, и едно по-прецизно обучение – начин на самовъзпитание.

Следва третото предписание, което се отнася до сексуалността. Сегашната представа е, че всякаква сексуалност е опитност, така че няма проблем да се прави – стига да сте осъзнати! И някакси, липсата на сексуални отношения се смята за някаква ужасна перверзия.
На грубо ниво това предписание означава въздържание от изневяра: от това да не сте верни на брачния си партньор. Но това може да го прецизирате в рамките на брака, да бъдете по-загрижени, не толкова експлоатиращи, не толкова вманиачени по секса, та вече да не е просто телесно удоволствие.

Може да го прецизирате направо до безбрачие, до живота на будистки монах, където никаква сексуална активност не е позволена. Това е обхватът на предписанията.

Много хора си мислят, че безбрачният монашески живот е ужасно подтискане. Но не е, защото сексуалните пориви са напълно приети и разбрани като естествени пориви, просто не се следват. Човек не може да спре сексуалните желания. Не можете да кажете: „Вече няма да имам такова желание.” Вие може и да го кажете, но пак ще го имате. Ако сте монах и си мислите, че не бива да имате такова желание, ще станете един много уплашен и подтиснат монах.

Чувал съм монаси да казват: „Аз не заслужавам расото. Хората не бива да ми дават подаяния. Трябва да оставя расото, защото през ума ми минават толкова лоши мисли!” Расото нехае за мислите ви! Не ги превръщайте в проблем. Всички ние, в раса или не, имаме своите мръсни мисли, както всички други хора. Но се учим да не говорим или реагираме на импулса им. Когато приемаме дисциплината Патимока, ние приемаме тези неща, разпознаваме ги и напълно осъзнаващи ги, ги пускаме – и те се преустановяват. И така, след време човек намира едно голямо умиротворение в ума си в резултат от безбрачния живот.

От друга страна, сексуалният живот е много възбуждащ. Ако сте разстроени, уплашени, доскучало ви е или нямате мира, умът ви лесно преминава в сексуални фантазии. Насилието също е възбуждащо, затова често сексът и насилието вървят заедно, като при изнасилването и други неща от подобно естество. Хората обичат да гледат такива неща по кината. Ако направят филм за безбрачен монах, който спазва дисциплината, малцина ще го оценят. Ще е един много скучен филм. Но ако направят филм за монах, който нарушава предписанията, ще изкарат милиони!

Четвъртото предписание касае речта. На най-грубо ниво, ако сте голям лъжец, следвайте това предписание, като се въздържате от опашати лъжи. Ако приемете това предписание, всеки път, когато кажете лъжа, поне ще знаете, че го правите, нали? Но ако не приемете никакво предписание, понякога дори да изричате големи лъжи, може дори да не се усещате, защото ви е станало навик.

Ако прецизирате тази по-груба позиция, се научавате да говорите и използвате комуникациите по един много внимателен и отговорен начин. Не бъбрите напразно, не дърдорите, не клюкарите, не преувеличавате, не се правите на ужасно остроумен, за да нараните или засегнете други хора по някакъв нарочен начин. Започвате да осъзнавате колко дълбоко си влияем едни на други с нещата, които казваме. Можем да си вгорчим цели дни, казвайки си неприятни неща.

Петото предписание е въздържание от алкохолни напитки и опиати, които променят съзнанието. Това може да е на нивото на простото въздържание от алкохолизъм – всеки го разбира така. Но после трезвата част от вас казва, че може би не бива да приемате никакви напитки, дори чаша вино с вечерята. Това е стандарт, който трябва да се разглежда и прилага.
Ако сте се посветили на тези предписания, ще знаете, когато ги нарушавате. Те са насоки да бъдем малко по-внимателни, малко по-будни и по-отговорни за това как живеем. Ако нямаме стандарти, просто си правим каквото ни скимне или каквото на някого другиго е скимнало.

Аз сам имам морална природа. Никога не ми е допадало да съм аморален. Но когато живеех в Бъркли, Калифорния, заради по-умни, по-интелигентни и по-опитни същества около мен, на които дълбоко се възхищавах и които практикуваха аморалности, аз започнах да си мисля: „Може би и аз трябва да направя това!” Със сигурност, когато гледате от някого, ви се иска да сте като него. Тогава се въвлякох в ужасна каша, защото хората могат да са много убедителни. Могат и убийството да превърнат в свещен акт!

Така че сила е пътеводител, начин да се закотвяте във въздържание от недобродетелни действия с тяло и реч, по отношение на себе си и другите същества около вас. Това не е абсолютен стандарт. Не ви казвам, че ако убиете червей в градината си, в следващите 10 000 живота ще се раждате червей, само за да ви сплаша да не убивате. В това няма мъдрост. Ако сте обусловени, го правите само защото ви е страх, че ще идете в ада. Не бихте разбрали; не сте разглеждали и наблюдавали, не сте използвали мъдростта си да проумеете как стоят нещата.

Ако ви е страх от действия или реч, тогава просто ставате невротични; но от друга страна, ако не изпитвате страх и си мислите, че можете да правите всичко, тогава пак ставате объркани и невротични!

Зигмунд Фройд имал всякакви пациенти с всякакви изкривявания и тъй като сексуалното подтискане било нещо обичайно в Европа и Америка, той си мислел: „Ако спрем подтискането, тогава няма да имаме тези проблеми. Ще станем свободни, щастливи, добре интегрирани личности.” В наше време няма ограничения – и пак има истерични, нещастни и невротични хора! Очевидно е, че тези две крайности произлизат от липсата на осъзнатост по отношение на естественото състояние на сексуалност.

Ние трябва да разпознаваме какво е възбуждащо и какво успокояващо. Будистката медитация – защо е толкова скучна? Повторения и песнопения – защо не пеем арии? Аз бих могъл! Винаги съм искал да стана оперен певец. Но на конвенционалното ниво на уместността или когато седя на учителското място и изпълнявам дълга си, припявам с възможно най-монотонния глас. Ако се съсредоточите върху звученето на песнопенията, то е много успокояващо.

Една вечер седяхме в медитация в горския ни манастир в Тайланд, когато чух американска поп песен, която много мразех, когато бях мирянин. Пускаше я един амбулантен търговец на лекарства – от онези, които обикалят с ванове и високоговорители и пускат музика, за да привлекат селяните да си купят лекарства. Вятърът духаше в правилната посока и звукът от „Кажи на Лора, че я обичам” сякаш беше тук, в залата за медитация. От много години не бях чувал американска поп музика и докато звучеше сладникавата сантиментална песен, изведнъж започнах да плача! И разпознах това огромно емоционално придърпване на този сорт музика. Ако не разбирате това, тя стисва сърцето ви и бивате уловени във вълнение и емоция. Такъв е ефектът от музиката, когато не сте осъзнати.

Затова нашите песнопения са монотонни, защото ако се концентрирате върху тях, те няма да ви отнесат в някакви сантиментални чувства или в сълзи на екстаз. По-скоро ще се почувствате спокойни, умиротворени, ведри. Анапанасати също успокоява, защото има нежен ритъм – лек, не възбуждащ. И макар монашеският живот да е скучен по отношение на липса на романтика, приключения и вълнения, той е успокояващ и умиротворяващ…

Затова разглеждайте живота си по отношение на това какво ви възбужда и какво успокоява, за да започнете да разбирате как да използвате паня: способността да сте мъдри. Като будисти, ние правим това, за да знаем какво ни въздейства. Разбираме природните сили, с които трябва да съжителстваме. Не можем да контролираме всичко, така че нищо насилствено или възбуждащо да не се случва около нас – но можем да ги разбираме. Можем да положим някакво усилие за разбирането и ученето от живота, докато го живеем.

Из „Читатвивека – Ученията на смълчания ум”, Аджан Сумейдо

„… ЦЯЛОТО ВРЕМЕ НА СВЕТА”

Докато седим тук по време на ритрийта трябва да обръщаме внимание на неща, които изобщо не са интересни. Дори може да са „неприятни и болезнени”. Търпеливото понасяне на нещата вместо бягането в търсене на интересното е добра дисциплина, нали? Да можем да понесем скуката, болката, гнева, алчността, всички неща, вместо винаги да бягаме от тях… Търпението е толкова важна добродетел. Ако нямаме търпение, няма абсолютно никаква възможност за просветление. Бъдете крайно търпеливи…

Аз харесвах онзи тип медитация, в който можех да седя и да ставам много спокоен – и когато болката се надигнеше в тялото, ми се приискваше да се отърва от нея, за да остана в това състояние на спокойствие. Тогава започнах да виждам, че желанието да се отърва от болката е едно окаяно състояние на ума. Понякога седим по няколко часа, понякога цял нощ. Можете да избягате от болката, но след време започвате да свиквате с това физическо усещане. Аз съм използвал практики като „имам цялото време на този свят да бъда с болката”, вместо всячески да се опитвам да се отърва от нея, за да се върна към „истинската” си медитация. Давам си време да бъда с болките в тялото си, ако те се надигнат в съзнанието ми, а не си мисля „Как да се отърва от това, за да достигна до малко блаженство?”

Някакси, когато кажа „Имам цялото време на света, остатъка от живота си, за да бъда с тази болка”, това спира тенденцията и желанието да се отърва от нея. Умът ми се забавя за дълги периоди от време, без да следва или създава желание. Някои от вас имат тази идея да овладеят болката, да преодолеят „прага на болката” – но това е катастрофа…

Из „Така стоят нещата”, Ajahn Sumedho