ИЗСЛЕДВАНЕ НА УМА

Коренът на страданието е това, което наричаме авиджа – незнаене, или невежество за това как стоят нещата. Това основно невежество е на неразбиране на нашата същинска природа. Ние страдаме заради гледни точки и мнения, навици и условия, които не разбираме. Прекарваме живота си в състояние на невежество, неразбирайки как стоят нещата.

Ако се заслушате в себе си, понякога можете да чуете изявления като: „Трябва да направя това, но не бива да правя онова. Трябва да съм така, а не онака”, или че светът не трябва да е такъв, какъвто е, че родителите ни трябва да са такива или онакива, или не трябва да се държат така, както се държат. Имаме едно конкретно глаголно време, което непрекъснато звънти в умовете ни, защото имаме идея каквот трябва да е и какво не трябва. По време на медитация слушайте това мнение у себе си за това какво трябва да е, просто го слушайте.

Нашата нагласа е да се опитваме да станем нещо, съответно си задаваме цел, създаваме си идеал какво трябва да станем. Може би си мислим, че обществото трябва да е друго, а не такова. Хората трябва да са добри, щедри, разбиращи, любящи, трябва да има братски отношения и да няма егоисти. Правителството трябва да има мъдри лидери, светът трябва да е в мир и т.н. Но светът е такъв, какъвто е в този миг от време и нещата са такива, каквито са. Когато не разбираме това, тогава се борим. Слушайте навътре в себе си това постоянно плачене: „Аз съм такъв, а не онакъв.” И проникнете в това „Аз съм, Аз не съм” с осъзнаване.

Ние сме готови да реагираме и да приемаме за даденост, че всичкото това „Аз съм” и „Аз не съм” е истина. Създаваме се като личност и се привързваме към спомените си. Помним нещата, които сме научили, помним какво сме правили – по правило, по-екстремните неща; склонни сме да забравяме по-обичайните неща. Ако правим недобри, жестоки, глупави неща, имаме неприятни спомени в живота, изпитваме срам и вина. Ако правим хубави неща, проявяваме щедрост и добрина, тогава имаме хубави спомени в живота си. Когато разгледате този факт, ще станете по-внимателни относно това какво правите и казвате, защото ако сте живели живота си глупаво, ако сте реагирали импулсивно от желание за незабавно удовлетворение или с намерение да причините болка или дисхармония, или да използвате другите, ще бъдете изправени пред ум, изпълнен с  много неприятни спомени.

Хора, които са водили много егоистичен живот, трябва да пият, да вземат наркотици, непрекъснато да се държат заети с нещо, за да не поглеждат спомените, които изскачат в ума им.

В процеса на пробуждане, по време на медитация, ние внасяме яснота относно условията на ума тук и сега, като просто сме осъзнати за това чувство на „Аз съм, Аз не съм”. Разглеждайте чувствата на болка и удоволствие, спомените, мислите и мненията като нетрайни, анича. Характеристиката на преходността е обща за всички условия. Колко от вас прекарват деня в действително изследване на това, докато седите, стоите или лежите? Изследвайте това, което виждате с очите, чувате с ушите си, вкусвате с езика си, помирисвате с носа си, усещате и преживявате с тялото си, мислите с ума си…

Мисълта „Аз съм” е нетрайно условие. Мисълта „Аз не съм” е нетрайно условие. Мислите, спомените, съзнателното мислене, самото тяло, емоциите ни – всички условия се променят. При практикуването на медитация трябва да сте много сериозни, смели и храбри. Трябва действително да изследвате, да имате смелостта да надникнете в най-неприятните условия в живота, а не да бягате в търсене на спокойствие или забрава на всичко. Випасана е практика на гледане в страданието. Тя е конфронтация с аза, с това, което мислим за себе си, с нашите спомени, с емоциите ни, приятни, неприятни, индиферентни. С други думи, когато тези неща се надигнат и ние сме осъзнати за страданието, а не го отхвърляме, подтискаме или игнорираме, използваме възможността да го изследваме.

И така, страданието е наш учител.  То ни учи, съответно ние усвояваме урока си, изучавайки самото страдание. Винаги ме удивлява как някои хора мислят, че никога не страдат. Те си казват: „Аз не страдам. Не знам защо будистите непрекъснато говорят за страдание. Аз се чувствам прекрасно, изпълнен съм с красота и радост. Толкова съм щастлив през цялото време. Намирам живота за едно фантастично преживяване, интересен, очарователен, една безкрайна наслада.” Такива хора имат склонността да приемат тази страна на живота и да отхвърлят другата, защото неизбежно това, което ни носи наслада, изчезва и тогава съжаляваме. Желанието ни да бъдем в непрестанно състояние на наслаждение ни води до всякакви проблеми, трудности и ситуации. Страданието не се дължи само на трагични неща като терминален рак или загубата на любим човек; страданието може да се появи около нещо съвсем обичайно, като четирите позиции на седеж, стоеж, ходене и лежане. В тях няма нищо екстремно.

Ние съзерцаваме нормалното дишане и обичайното съзнание. За да разберем съществуването, ние съзерцаваме обичайните чувства, спомени и мисли, а не се вкопчваме в разни фантастични идеи и схващания, за да разберем крайностите на съществуването. Не влизаме в разсъждения за абсолютната цел на живота, Бог, дявола, рая и ада, какво става след като умрем и реинкарнацията. В будистката медитация просто наблюдавате тук и сега. Раждането и смъртта, които се случват тук и сега, са началото и края на най-обичайните неща.

Съзерцавайте началото. Когато мислите за раждане, си казвате: „Аз бях роден”, но това е голямото раждане на тялото, което ние не помним. Обичайното раждане на „аз”, което изпитваме в ежедневието е „Аз искам, аз не искам, аз харесвам, аз не харесвам.” Това е раждане, или търсене на щастие. Съзерцаваме обичайния ад на нашия собствен гняв, на гнева, който се надига, на горещината в тялото, на антипатията, на омразата, която изпитваме в ума си. Съзерцаваме обичайния рай, който изпитваме, щастливите състояния, блаженството, лекотата, красотата на тук и сега. Или просто тъпото състояние на ума, предверието на ада, забравата, нито щастливо, нито нещастно, просто тъпо, скучно и индиферентно. В будистката медитация ние наблюдаваме тези състояния в себе си.

Съзерцаваме собственото си желание за власт и контрол, да контролираме някого другиго, да станем известни или да станем някой, който е на върха. Колко от вас, когато научат, че някой е по-надарен, искат да го смачкат? Това е ревност. Това, което трябва да правим в медитативната си практика, е да виждаме обичайните ревности или омразата, която можем да изпитаме към някой, който се възползва от нас или ни дразни; алчността или похотта, която можем да изпитаме към някой, който ни привлича. Нашият ум е като огледало, което отразява вселената, и вие гледате отражението. Преди сме вземали тези отражения за реалност, били сме омагьосвани, отблъсквани от тях или ни е било все едно. Но във випасана ние просто наблюдаваме, че всички тези отражения са просто променящи се условия. Започваме да ги виждаме като обект, а не като аз, докато, когато сме невежи, сме склонни да търсим идентичност с тях.

В практиката ние разглеждаме вселената такава, каквато се отразява в умовете ни. Няма значение какво ще преживее някой друг; един медитатор ще седи тук и ще преживява всякакви блестящи светлини, цветове, впечатляващи образи, Буди, небесни създания, дори ще долавя вълшебни аромати, ще чува божествени звуци и ще си мисли: „Каква прекрасна медитация. Какво великолепие ме осени. „Сиянието” – едно божествено създание като сияен ангел ме докосна и изпитах екстаз.  Това е най-възвишеното преживяване в живота ми… цял живот съм чакал такова нещо.” В същото време медитаторът до него си мисли: „Защо нищо такова не ми се случва на мен? Цял час седя, гърбът ме боли, подтискам се, искам да избягам, чудя се защо, за бога, дойдох на този ритрийт.” Трети може да си казва: „Не мога да ги търпя тези хора с глупавите им идеи и фантазии, отвращават ме, карат ме да изпитвам само ужасна омраза и неприязън. Мразя тази статуя на Буда до прозореца, иде ми да я строша. Мразя будизма и медитацията!”

Кой от тези трима души е добър медитатор? Сравнете този, който вижда деви да танцуват в небето, с този, на когото му е скучно, индиферентно и тъпо, и с този, който е изпълнен с омраза и отвращение? Девите и ангелите, които танцуват в небесните селения, са анича, нетрайни. Скуката е анича, нетрайна. Омразата и отвращението са анича, нетрайни. Съответно, добрият медитатор, този, който практикува правилно, разглежда нетрайната природа на тези условия.

Когато говорите с някой, който вижда деви и преживява ярки светлини, започвате да се съмнявате в собствената си практика и си мислите: „Може би не съм способен на просветление. Може би не медитирам правилно.” Съмнението като такова е нетрайно. Каквото се надигне, отминава. Добрият медитатор е този, който вижда нетрайната природа на блаженството и екстаза, или преживява тъпота, гняв, омраза и отвращение и осъзнава нетрайната природа на тези качества по време на седеж, вървеж или легнало положение.

Каква е вашата нагласа? Много ли сте позитивни към всичко? „Харесвам всички тук. Вярвам в ученията на Будата, вярвам в Даммата…” Това е вярващ ум. Той вярва и подобен ум може много бързо да създаде и изпита блажени неща. Някои от селяните в Тайланд, хора, които нямат почти никакви знания, които едва четат и пишат,  понякога преживяват блажени състояния, виждат светлини, деви и всякакви неща, и вярват в тях. Когато вярвате в девите, ги виждате. Когато вярвате в светлините и небесните селения, ги виждате. Вярвате, че Буда ще дойде и ще ви спаси, и той ще дойде и ще ви спаси. Каквото вярвате, това ви се случва. Вярвате в призраци, феи, елфи, не се съмнявате в тези неща и откривате, че те ви се случват. Но те пак са анича, нетрайни, преходни и без-азови.

Повечето хора не вярват във феи и деви и смятат, че тези неща са глупави. Това е негативният тип ум, този, който е подозрителен и се съмнява, който не вярва в нищо. „Аз не вярвам във феи и деви. Не вярвам в никакви такива неща. Абсурд! Покажете ми фея!” Съответно подозрителният и скептичен ум никога не вижда такива неща.

Има вяра, има съмнение. В будистката практика ние разглеждаме вярата и съмнението, които преживяваме в ума си и виждаме, че тези условия се променят.

Аз съм разглеждал съмнението като знак. Задавам си въпрос като: „Кой съм аз?” и после слушам за отговор – нещо от рода на „Сумейдо Бикху”.  След което си казвам: „Това не е отговорът, кой си в действителност?” Виждам борбата, реакцията на навика да намеря отговора. Но не приемам никакъв концептуален отговор. „Кой седи тук? Какво е това? Какво е това тук? Кой мисли? Какво е това, което мисли?” И когато се надигне състояние на несигурност или съмнение, аз разглеждам тази несигурност като знак, защото там умът спира и се изпразва, и се надига празнота.

Открих за себе си този вещ способ за изпразване на ума – задавайки си въпроси без отговор, които са причина за надигане на съмнение. Съмнението е нетрайно условие. Формата, познатото, също са нетрайни. Незнаенето също е нетрайно. Има дни, когато просто излизам и гледам природата, наблюдавам се как стоя и гледам земята. Задавам си въпроса: „Земята отделна ли е от мен?” „Какво е това, кой е този, който вижда земята?” „Това земята ли е с онези листа, листата в ума ми ли са, или извън него?” „Какво е това, което вижда, очната ябълка ли е?” „Ако извадя окото си, то отделно ли ще е от мен, пак ли ще виждам онези листа? Или има ли я земята там, когато не гледам?” „Кой е този, който е съзнателен за това?” И звукът. Правил съм някои експерименти със звука, защото зрителните обекти имат определена солидност, като тази стая – тя е относително трайна, поне за деня. Но звукът е действително анича – опитайте да уловите звук и да го задържите.

Изучавам сетивата си по този начин – могат ли очите ми да чуят звук? Ако отрежа ушите си и тъпанчетата, ще има ли звук? Мога ли да виждам и чувам в един и същи миг? Всички сетивни органи и техните обекти са нетрайни, променящи се условия. Помислете сега: „Къде е майка ми? Къде е майка ми в този момент? Ако мисля за нея в апартамента й в Калифорния, това е концепция в ума ми. Дори да си мисля „Калифорния е ей там”, това там пак го мисли умът. Майката е концепция, нали? Тогава къде е майката? Тя е в ума: когато думата „майка” изскочи, чувате думата като звук и тя извиква ментален образ или спомен, или чувство на харесване, нехаресване или индиферентност.

Всички концепции в ума, които взимаме за реалност, трябва да се изследват: знайте какво правят концепците на ума. Забележете удоволствието, което получавате, когато мислите за определени концепциии, и неудоволствието, които други концепции ви носят. Имате предразсъдъци, пристрастия за раса, националност – всички те са концепции или концептуални пролиферации. Мъжете имат определени нагласи и пристрастия към жените и жените имат определени нагласи и пристрастия към мъжете: това е свойствено за тези идентичности. Но в медитация „жена”е концепция, и „мъж” е концепция, чувство, перцепция в ума. В практиката випасана вие прониквате с прозрение в природата на всички условия, груби и фини. Прозрението разбива илюзиите, които тези концепции ни дават, излюзиите, че са реални.

Като си говорим така, хората могат да се запитат: „Как се живее в това общество, щом е нереално?” Будата направил много ясно разграничаване между конвенционална (условна) реалност и абсолютна реалност. На конвенционалното ниво на съществуване вие използвате условности, които носят хармония на вас и на обществото, в което живеете. Какви условности носят хармония? Неща като това да сме добри, съзнателни, да не правим неща, които предизвикат дисхармония, като кражби, измами, злоупотреба. Уважение към другите същества, състрадание, внимание, стремеж да помогнем – всички тези условности носят хармония.

Според будисткото учение, на конвенционално ниво,  ние живеем, правейки добро и въздържайки се от лошо, с тяло и реч.  Не е като да отхвърляме конвенционалния свят – „Не искам да си имам нищо общо с него, защото е илюзия.” – това пак е илюзия. Мисленето, че конвенционалния свят е илюзия пак е мисъл.

Из „Така стоят нещата”, Аджан Сумейдо

ДЪРВО В ГОРА: Топка нагорещено желязо…

Медитаторите в древността видели, че има само надигане и отминаване на дамми. Че няма пребиваваща същност. Те съзерцавали от всички ъгли и видели, че няма нищо стабилно.  Вървейки и седейки, те виждали нещата така. Където и да погледнели, имало само страдание. Като голяма топка нагорещено желязо, току-що извадена от пещта. Тя отвсякъде е гореща.  Пипате отгоре – гореща. Пипате отстрани – гореща. Пипате отдолу – гореща. Няма едно място, което да е хладно.

Аджан Ча

КОГАТО СТРАДАНИЕТО ДОБИЕ ЛИЦЕ

Мъжът ми го нарече особен урок, аз просто се разплаках.

Знаем, че страданието е неизбежно, будизмът ни учи, че то е самата характеристика на битието ни, но желанието да спасяваме заслепява всеки разумен довод. Всеки си има своята форма на дана – щедрост, великодушие, благотворителност,  моята е насочена към животните. Всъщност не знам дали е дана или камма, защото да, удовлетворение от благотворителността има, но мъката и състраданието са неимоверно по-големи. Може би това е камма, да изпитваш вътрешната принуда да правиш нещо или да постъпваш по определен начин с ясното съзнание, че  това ще ти донесе трудности и дори страдание.

Теоретизирането е едно съвсем типично качество на ума, но когато страданието добие лице, тогава всички формулировки и концепции се разпадат и човек се чуди каква е тази дисфункция в системата, да не би да е бъг в матрицата, що ли?

Имам си аз едно кръстовище, в непосредствена близост до дома ми, на което мине не мине, ако не са децата ми, то аз намирам по някое създание в беда. Първи бяха децата, намериха си котка, вече поизраснала. Беше наречена Пискун и скоро стана алфа котката в нашия скромен прайд. Обилно окотени с едно куче, гълъб и папагали в добавка и абсолютна забрана от страна на мъжа ми за вкарване на ново животно вкъщи,  в един слънчев ден, на любимото кръстовище, съдбата ме срещна с Бебка – малко, сладко куче, което просто изправи лапи да бъде прегърнато.  Една жена стоеше и гледаше на безопасно разстояние и усмихвайки се, каза: „Е, то тук ще умре.  Ще го блъсне някоя кола, нали знаете?” Не и ако аз можех да направя нещо. Така Бебка дойде у дома. Котките я накачулиха, кучето ни започна да маркира навсякъде, изобщо… невероятна веселба. Хвала на бога и на Фейсбук, намери се един прекрасен човек, който вярно, далече, но пък с изключително сърце, ни подаде ръка и осинови мъничето. Всички бяхме щастливи, особено аз, защото мисията беше изпълнена – имахме един спасен живот.

Две години по-късно, пак на същото кръстовище едно тъжно, малко коте, плачеше изпод калника на някаква кола.  Програмата „Спасителна мисия” отново се задейства у мен и така семейството ни се сдоби със седмо коте – Сапун. Дори не направихме опит да го дадем, той просто си дойде у дома.

И ето, пак е топло, котките пак са народили, и моето кръстовище отново е обект на вниманието ми. Естествено пак коте в беда. Сладък мъник, който надава жални стонове за майка си, разплаква всяко женско сърце, което мине покрай него. Мисията се разгърна в два дни – първи ден, котето го е страх, давам му храна в паничка, яде, крие се под колите и мяучи жалостиво.  Аз вече си мисля как ще го настаня вкъщи, как ще го обезпаразитя и как ще протече социализирането в малкия ни зоопарк. Може би ще го кръстим Хачи – Хачико или Осмия на японски  (от едноименния прекрасен филм) и да, сигурно ще му намерим дом и осиновители… Разбира се, всичко това се случва в моята глава. Хачико нехае за плановете ми и горко ридае под поредната кола. Вечерта настъпва, аз давам поредната порция храна и си казвам – „И утре е ден, може би ще успея да го хвана, ако още е жив и е там.”

През цялото време, докато заспивах, си мислех защо това коте не пожела да скочи в ръцете ми като другите, защо не иска да бъде спасено? При мен го чакаше топъл дом, храна, много любов, спокоен живот…

Утрото дойде, изпих си набързо кафето, сипах храничка в една чинийка и бързо при котето. Него, обаче, го нямаше.  Част от мен въздъхна с облекчение – онази част, която през цялото време знаеше, че това е една беля отгоре, нещо, което не искаш, но, уви, нямаш никакъв избор как да реагираш. Има ли някой в беда, трябва да му се помогне. Разбира се, това си е някакъв мой комплекс, който се е ангажирал да съсипе живота ми. Вече схващам, че не е универсално правило.

Час по-късно съсед ми съобщи, че котето се е появило. Отидох с храна, имаше и други хора – естествено, жени. Те побързаха да си тръгнат и аз пак започнах уговорките с малката космата топка.  Дойде още едно момиче. Донесе топло мляко, майка й току-що го била сварила, домашно, биволско.  Дойде трета жена.  Още едно сърце беше трепнало от жалостивия плач. И докато говорехме какво ли му се е случило, защо е така наплашено… в този миг аз видях една единствена възможност да протегна ръка и светкавично да го хвана за врата.  Един неповторим прозорец от време, в който вниманието му бе погълнато от топлото мляко… Бърза съм. Хванах го. Но и то ме хвана. И милата, глупава твар се вкопчи с малките си зъби и нокти в ръцете ми, фучейки, хапейки и дращейки. Кратката среща се разгърна в три рунда. На третия аз не издържах, буквално усетих как ми разкъсва пръста и го пуснах на земята.  Жената ми предложи спирт, но аз кимнах с благодарност, вкъщи ме чакаше всичко необходимо.

Прибрах се с разтреперани ръце, болката от котешки зъби е невъобразима, и с ясното съзнание, че се отказвам. Мъжът ми ме посрещна, помогна ми да промия раните, да ги намажа с мехлем и се опита да ме утеши. Знаете – че не всеки може да бъде спасен, че някои не искат да бъдат спасени и т.н.  Тогава и заплаках. Заплаках за горката животинка, изпълнена с ужас, който беше нейната единствена защита, но и сигурна гибел.

Страх ме е. Не ме пипай. Няма да изляза от клетката на ужаса си, защото просто ме е страх.  Страх!

Да,  страданието има лице. Всъщност има много лица. Едно от тях е на Хачико. Грешка, на безименния.  Дано оцелее и стане един истински див тигър, макар и бонзай. Див, неопитомен хищник в кварталната джунгла. Или пък може да преодолее страха си и да стане дебело домашно коте, естествено, кастрирано. Няма да прекалявам с паралелите с нас, хората, но ние наистина сме от едно семейство – това на бозайниците, изпитваме едни и същи чувства, любов, ревност, омраза. Тласка ни един и същи инстинкт за оцеляване. Господар ни е един и същи страх – страха от другите.

Спирам тук. Мехлемът е позасъхнал, болката е утихнала. Животът продължава…

За жалост, котето не оцеля. На другия ден беше последната ми среща с него. Занесох му сутрешната порция храна, то, резервирано от опитите ми да го спасявам, изчака да се отдалеча и чак тогава се показа изпод колата. В един кратък миг от вечността то се обърна и аз се обърнах, и погледите ни се срещнаха. И двамата знаехме – сбогувахме се. Разбира се, аз махнах с ръка да изпъдя тази мисъл като някоя досадна муха от главата си, но… в края на деня котето го нямаше. Нямаше го и на другия ден и накрая разбрахме, че се е случило очакваното. Няколко дни поред превъртах цялата случка в главата си, естествено, се обвинявах, че не бях взела по-категорични мерки… После дойде осъзнаването. Това коте беше се родило, за да живее точно толкова, точно по този начин. Безпардонният му отказ да приеме спасителната ми ръка беше повече от красноречив. И се замислих как то се е родило, за да изживее именно този живот – кратък, наситен със силни емоции… а аз се бях опитала да се намеся в неговата лична карма. После се сетих, че то най-вероятно вече отново се е родило, водено от най-силният импулс – жаждата за живот, и някъде суче от гръдта на новата си майка, още непрогледнало и мъничко като мишле.

ДЪРВО В ГОРА: Падащи листа…

Животът ни е като диханието, като листата, които израстват и падат. Когато действително разберем за израстването и падането на листата, вече всеки ден можем да помитаме пътеките и да сме щастливи на тази вечнопроменяща се земя.

Аджан Ча

ДЪРВО В ГОРА: Листо…

В момента това е една спокойна гора.  Ако няма вятър, листото няма да помръдне. Ако задуха, ще приплесне и ще затрепти. Умът е подобен на това листо. Когато осъществи контакт с ментално впечатление, и той приплясва и потреперва в зависимост от естеството му. И колкото по-малко знаем Дамма, толкова повече умът ще преследва менталните  впечатления.  Щастлив, ще се поддава на щастието.  Страдащ, ще се поддава на страданието.  Умът е в непрестанно приплясване.

Аджан Ча

ДЪРВО В ГОРА: Езеро…

Бъдете съзнателни и оставете нещата на техния естествен ход, тогава умът ви ще стане тих във всяко обкръжение. Ще стане неподвижен като чисто, горско езеро и всякави красиви и редки животни ще идват да пият от него. Тогава ясно ще виждате естеството на всички неща в света. Ще виждате много чудесни и странни неща да идват и да си отиват. Но вие ще сте неподвижни. Това е щастието на Будата.

Аджан Ча

„Вечно щастие”

… Медитираме, наблюдавайки дъха си, съзерцавайки вдишването и издишването. Използваме чистото внимание,  осъзнаването на тялото, докато вървим, стоим, седим и лежим. Вместо да се омайваме, отваряме ума си за условията, такива, каквито са в настоящия момент.

Забележете как дори на красиво място като това можем да си докараме страдание. Когато сме тук, може да искаме да сме някъде другаде; когато вървим, може да искаме да седим; когато седим, може да искаме да вървим. Когато медитираме, мислим какво ще правим след този ритрийт. После, след ритрийта, ни се ще пак да се върнем тук… безнадеждно, нали?

Преди да дойдете на този ритрийт сте си имали грижи вкъщи и сте си мислели: „Нямам търпение да ида на ритрийта.” А като сте тук, вече копнеете: „Нямам търпение тази работа да свърши.” А може би ставате много спокойни, седейки и мислейки си: „Искам винаги да ми е така.” Или се опитвате да си докарате онова блажено състояние от вчера, но вместо това ставате все по-раздразнени.

Когато достигнете тези хубави, блажени състояния, вие се вкопчвате в тях, но после трябва да ядете или да правите нещо. И ви е криво, че сте изгубили това блажено състояние. Или може би не сте достигали до никакви блажени състояния: надигнали са се само куп разстройващи спомени, гняв и раздразнение. Другите блаженстват и на вас вече ви е криво, защото изглежда, че всички имат облага от този ритрийт, само вие не…

Така започваме да наблюдаваме, че всичко се променя. Тогава имаме възможността да наблюдаваме как създаваме проблеми или се привързваме към хубавото, или създаваме всякакви усложнения около моментните условия; искаме нещо, което нямаме, искаме да задържим нещо, което имаме, искаме да се отървем от нещо, което имаме. Това е човешкият проблем на желанието,  нали? Винаги търсим нещо друго.

Помня, че като дете веднъж исках една конкретна играчка. Казах на майка ми, че ако ми я купи, вече никога няма да искам нещо друго. Тя щеше да ми е напълно достатъчна. И вярвах в това – не казвах лъжа; единственото нещо, което тогава ме спираше да бъда истински щастлив,  беше, че нямах играчката, която исках. И така майка ми купи играчката и ми я даде. Може би за пет минути съумях да изпитам някакво щастие и после трябваше да започна да искам нещо друго. Получавайки каквото искам, изпитах някакво удовлетворение и щастие и после се надигна желанието за нещо друго. Споменът ми е много жив, защото бидейки толкова малък, аз искрено вярвах, че ако получех онази играчка, която исках, ще бъда вечно щастлив… А разбрах, че „вечното щастие” е невъзможност…

Из „Така стоят нещата” Аджан Сумейдо

СРЕДНИЯТ ПЪТ ОТВЪТРЕ

Учението на будизма е за отказ от злото и практикуване на добро. Тогава, когато сме се отказали от злото и доброто е установено, трябва да оставим (пуснем)и добро, и зло. Вече достатъчно сме слушали за благотворни и неблаготворни условия, за да разбираме нещо от тях, затова искам да поговоря за Средния Път, тоест за пътя на превъзмогване на тези две неща.
Всички Дамма беседи и учения на Будата имат една цел – да покажат пътя на спасение от страданието за тези, които още не са избягали. Ученията имат за цел да ни дадат правилното разбиране. Ако не разбираме както трябва, не можем да пристигнем в покоя.
Когато различните Буди ставали просветлени и давали своите първи учения, всички те оповестявали тези две крайности – отдаване на удоволствието и отдаване на болката. Тези два пътя са пътищата на увличане и заслепение, те са пътищата, между които онези, които се отдават на сетивни наслади трябва да флуктуират и никога да не достигат покой. Те са пътищата, които се въртят около самсара.
Просветленият наблюдавал, че всички същества са залепнали в тези две крайности и никога не виждат Средния Път на Дамма, затова той ги насочил, за да им покаже наказанието, което присъства и от двете страни. И защото ние още сме залепнали, защото още искаме, по няколко пъти живеем в тяхното русло. Будата оповестил, че тези два пътя са пътища на интоксикация, те не са пътища на медитатора, нито водят към покой. Тези пътища са отдаване на удоволствието и отдаване на болката, или казано простичко, те са пътят на отпускането и пътят на напрежението. Ако се изследвате вътрешно, във всеки отделен момент, ще видите, че пътят на напрежението е гняв, път на мъката. По този път има само трудности и безпокойство. Отдаването на удоволствие – ако сте избягали от това, значи сте избягали от щастието. Тези пътища, щастието и нещастието, не са мирни състояния. Будата учел да ги разпуснем, да се откажем и от двете. Това е правилната практика. Това е Средният Път.
Тези думи „Средният Път” не се отнасят до тялото и речта, а до ума. Когато се надигне ментално впечатление, което не харесваме, то въздейства на ума и настъпва объркване. Когато умът е объркан, когато е „разтресен”, това не е верният път. Когато се надигне ментално впечатление, което харесваме, умът се отдава на удоволствие – и това не е пътят.
Ние, хората, не искаме страдание, искаме щастие. Но всъщност щастието е само префинена форма на страдание. Страданието само по себе си е грубата форма. Можете да ги сравните със змията. Главата на змията е нещастието, опашката й е щастието. Главата на змията е много опасна, има отровни зъби. Докоснете ли я, змията незабавно ще ви ухапе. Но оставете главата, дори да идете да хванете опашката, тя ще се извърне и пак ще ви ухапе, защото и главата, и опашката принадлежат все на една и съща змия.
По същия начин, и щастието и нещастието, или удоволствието и тъгата, възникват от един и същи родител – желанието. И така, когато сте щастливи, умът не е спокоен. Наистина не е! Например, когато получим нещата, които харесваме, като богатство, престиж, възхвала или щастие, ние ставаме доволни. Но умът още таи известно неразположение, защото се боим да не ги загубим. Ето този страх не е състояние на покой. След време действително можем да загубим придобитото и тогава наистина ще страдаме. И така, ако не сте съзнателни, дори да сте щастливи, страданието предстои. То е като да хванете змията за опашката – ако не я пуснете, ще ви ухапе. Независимо дали е опашката или главата на змията, тоест, благотворни или неблаготворни условия, те са само характеристики на Колелото на Съществуването, на безкрайната промяна.
Будата установил морала, концентрацията и мъдростта като пътят към покоя, пътят на просветлението. Но действително тези неща не са същината на будизма. Те са само пътят. Будата ги нарекъл „мага”, което означава „път”. Същината на будизма е покоят и този покой се надига от истинното познание за природата на нещата. Ако обстойно изследваме, ще видим, че покоят е нито щастие, нито нещастие. Нито едно от тях не е истината.
Човешкият ум, умът, който Будата ни призовал да опознаем и изследваме, е нещо, което можем да знаем само по активността му. Истинският „първичен ум”няма с какво да се измери, няма посредством какво да се опознае. В своето естествено състояние той е непоклатим, неподвижен. Когато се надигне щастие, всичко, което става е, че този ум се загубва в една ментална импресия – има движение. Когато умът се движи така, възникват прилепване и привързване към тези неща.
Будата вече цялостно е изложил пътя на практиката, но ние още не сме практикували или ако го правим, го правим само на думи. Умовете и речта ни още не са в хармония, отдаваме се на празни приказки. Но основата на будизма не е нещо, което може да бъде говорено или налучкано. Истинската основа на будизма е пълното познание за истината за реалността. Когато човек знае тази истина, никакво учение не е нужно. А ако човек не я знае, дори да слуша учението, всъщност не чува. Затова Будата казал: „Просветленият само посочва пътя.” Той не може да извърши практиката вместо вас, защото истината е нещо, което не можеш да облечеш в думи или да раздадеш.
Всичките учения са една подобия и сравнения, способи да помогнат на ума да види истината. Ако не сме видели истината, ще трябва да страдаме. Например, обичайно когато говорим за тялото , ние казваме „санкари”. Всеки може да го каже, но всъщност нашите проблеми идват от това, че не знаем истината за тези санкари и като така, прилепяме за тях. Понеже не знаем истината за тялото, страдаме.
Ето пример. Представете си, че една сутрин отивате на работа и от другата страна на улицата един мъж започва да ви крещи и да ви обижда. Щом чуете обидите, умът ви се променя от обичайното си състояние. Не се чувствате толкова добре, изпитвате гняв и болка. А мъжът обикаля наоколо и не спира да ви нагрубява, ден и нощ. Вие чувате обидите, гневите се и дори когато се приберете вкъщи, още сте ядосани, защото изпитвате отмъстителност, искате да му го върнете.
Няколко дни по-късно друг мъж идва в дома ви и се провиква: „Ей! Онзи, дето те нагрубяваше, е луд! От години е така! Всички обижда така. Никой не му обръща внимание какво говори.” Щом чувате това, изведнъж изпитвате облекчение. Гневът и обидата, които сте таили всичките тези дни, напълно се стопяват. Защо? Защото вече знаете истината по въпроса. Преди не сте я знаели, мислели сте, че онзи мъж е нормален и сте му се сърдили. Това разбиране ви е причинило страдание. Но щом научавате истината, всичко се променя: „О, той е луд! Това обяснява всичко!” Когато разбирате това, вече сте добре, защото сте наясно. Знаейки, можете да разпуснете гнева. Ако не знаете истината, тутакси сте прилепнали. Докато мислехте, че мъжът, който ви обижда, е нормален, можехте да го убиете. Но когато сте научили истината, че той е луд, се чувствате много по-добре. Това е познание за истината.
Някой, които вижда Даммата, има подобно преживяване. Когато привързването, отвращението и заблудата изчезват, те изчезват по същия начин. Докато не знаем тези неща, си мислим: „Какво мога да направя? Изпитвам толкова алчност и омраза.” Това не е чисто познание. То е като когато мислехме, че лудият е нормален. Но накрая, като видим, че през цялото време е бил луд, се отърсваме от тревогата. Никой не може да ви покаже това. Само когато умът сам го види, може да изкорени и разпусне привързването.
Същото е положението с това тяло, което наричаме санкари. Макар Будата вече да е обяснил, че то не е субстанционално или действително като такова, ние пак не сме съгласни, упорито прилепяме към него. Ако тялото можеше да говори, по цял ден щеше да повтаря: „Ти не си ми собственик, да знаеш.” Всъщност то непрекъснато ни го казва, но е на езика на Даммата и ние не го разбираме. Например, сетивните органи – око, ухо, нос, език и тяло непрекъснато се променят, но никога не съм виждал да ни искат разрешение за това поне веднъж! Както когато имаме главоболие или ни присвива стомах – тялото никога не ни иска разрешение за това, действа си, следвайки естествения си ход. Това показва, че тялото не позволява на никого да бъде негов собственик, то няма собственик. Будата го е описал като нещо празно.
Ние не разбираме Даммата и съответно не разбираме тези санкари; взимаме ги за себе си, като че ли принадлежат или принадлежат на другиго. Това води до възникване на прилепяне. А възникне ли прилепяне, следва” ставане”. Възникне ли ставане, има раждане. Има ли раждане, следват старост, болест, смърт… надига се цялата маса страдание. Това е Патикасамупада. Казваме, че невежеството поражда волевите действия, те пораждат съзнанието и т.н. Всички тези неща са просто събития в ума. Когато влезем в контакт с нещо, което не ни харесва, ако нямаме осъзнаване, има невежество. Страданието веднага се надига. Но умът така бързо преминава през тези промени, че не им насмогваме. Същото е като да паднете от дърво. Преди да сте се усетили- „Тряс!” – вече сте на земята. Всъщност сте минали през много клонки и пръчки по пътя надолу, но не сте могли да ги преброите, дори не сте ги запомнили, минавайки през тях. Просто падате – „Тряс!”
Патикасамупада е същото нещо. Ако я разбием, както е в писанията, казваме, че невежеството поражда волевите действия, волевите действия пораждат съзнанието, съзнанието поражда ума и материята, умът и материята пораждат шестте сетивни основи, сетивните основи пораждат сетивния контакт, контактът поражда чувството, чувството поражда желанието, желанието поражда прилепянето, прилепянето поражда ставането (превръщането), ставането поражда раждането, раждането поражда старостта, болестта, смъртта и всички форми на страдание. Но в действителност, когато влезете в контакт с нещо, което не харесвате, има незабавно страдание! Това чувство на страдание всъщност е резултат от цялата верига на Патикасамупада. Затова Будата съветвал учениците си да изследват и напълно да опознаят умовете си.
Когато хората се раждат в света, те са без имена – щом се родят, ние ги кръщаваме. Това е за удобство. Даваме имена на хората за удобство, за да се наричаме някак. Писанията са същото нещо. Ние всичко разделяме с етикети, за да направим изучаването на реалността удобно. По същия начин всички неща са просто санкари. Тяхната първична природа е само тази на нещата, породени от условия. Будата казвал, че те са нетрайни, незадоволителни и без-азови. Те са нестабилни. Ние не разбираме твърдо това, разбирането ни не е правилно и съответно имаме погрешно виждане. Погрешното виждане е, че санкарите сме ние, или че щастието или нещастието сме ние. Подобно виждане не е пълно, ясно познание за истинската природа на нещата. Истината е, че не можем да насилим всички тези неща да следват желанията ни, те следват пътя на природата.
Ето едно просто сравнение: представете си, че сте седнали по средата на магистрала и към вас хвърчат коли и камиони. Вие не можете да им се ядосате и да крещите: „Не карайте тук! Не към мен!”, защото това е магистрала, не можете да им кажете това! И какво можете да направите? Можете да се махнете от пътя! Пътят е място, където минават коли, ако не искате колите да са там, ще страдате.
Същото е със санкарите. Казваме, че те ни пречат, както когато седим в медитация и чуем звук. Мислим си: „Ох, този звук ми пречи!” Ако разбираме, че звукът ни пречи, тогава ще страдаме по съответния начин. Но ако обследваме в дълбочина, ще видим, че ние сме излезли и пречим на звука! Звукът е просто звук. Ако го разбираме така, не остава нищо повече, всичко спира дотам. Виждаме, че звукът е едно нещо, а ние – друго. Човек, който смята, че звукът идва да му пречи, е човек, който не вижда себе си. Наистина не се вижда! Веднъж видите ли се, ви олеква. Звукът е просто звук, защо да се втурвате и да го сграбчвате? Виждате, че всъщност вие сте отишли да пречите на звука. Ако виждате само едната страна, има страдание. Видите ли и двете страни, тогава следвате Средния път. Това е правилната практика на ума. Това наричаме „изправяне на разбирането ни”.
По същия начин природата на всички санкари е нетрайност и смърт, но ние искаме да ги сграбчим, да си ги носим и желаем. Искаме да са истински. Искаме да намерим истина в неща, които не са истински! Винаги, когато някой разсъждава така и се прилепя за санкарите, приемайки ги за себе си, страда. Будата искал да имаме предвид това.
Практикуването на Дамма не зависи от това дали сте монах, послушник или мирянин. Зависи от изправянето на разбирането ви. Ако разбирането ни е правилно, навлизаме в покой. Дали сте ръкоположени или не е едно и също, всеки човек има шанса да практикува Дамма, да я съзерцава. Всички ние съзерцаваме едно и също нещо. Ако постигнете покой, той е все един и същи покой. Все същият Път е с все същите методи.
Следователно Будата не правел разлика между миряни и монаси, той учел всички хора да практикуват, за да знаят истината за санкарите. Когато знаем тази истина, се освобождаваме от тях – пускаме ги. Ако знаем истината, няма да има повече ставане или раждане. Как така няма да има раждане? Няма как да стане раждане, защото напълно сме разбрали истината за санкарите. Ако напълно сме разбрали истината, тогава има покой. Да имаш и да нямаш е все едно. Сдобиването и загубата са едно. Будата ни учел да знаем това. Това е покоят: покой от щастие, нещастие, радост и тъга.
Трябва да видим, че няма причива да се раждаме. Да се раждаме по какъв начин? Да се раждаме в радост: Когато получим нещо, което харесваме, му се радваме. Ако няма прилепяне към тази радост, няма раждане. Ако има прилепяне, това се нарича „раждане”. Така че ако получим нещо, ние не се раждаме (в радост). Ако загубим, пак не се раждаме (в тъга). Това е нераждането и безсмъртието. Раждането и смъртта се основават на прилепянето и подхранването на санкарите.
И така Будата казал: „ Вече няма ставане (превръщане) за мен, приключен е светият живот, това е последното ми раждане.” Ето! Той знаел за нераждането и безсмъртието! И неотклонно съветвал учениците си да знаят това. Ето я правилната практика. Ако не я достигнете, ако не стигнете Средния Път, няма да разсеете страданието.
Из „Вкусът на свободата, Аджан Ча

Поносимото раздразнение от съществуването
Ajahn Sumedho

Един от начините да върнем ума в настоящето – да се заземим в основната медитация – е да медитираме върху тялото и дъха. Можем да го правим винаги, когато се изгубим или отнесем по мисли или чувства: просто си спомнете, аз още дишам, тялото още е тук. Това ще ви заземи. Ще установи осъзнатост в настоящето.
Емоционално ние можем да се противопоставим на тази проста практика. Може би търсим нещо друго. Не изглежда достатъчно важно да наблюдаваме дъха си, стойката си, усещането на тялото такова, каквото е, тези неща ги пропускаме. Но аз ви окуражавам да имате пълна вяра в тази практика на „настоящия момент”, на това, какво се случва с дъха и тялото ни.
Съзерцавайте тялото. Подобна нагласа допуска интуитивното осъзнаване, че тялото е в ума. Конвенционалният начин на мислене за ума е, че той е в тялото. Средният американец би казал: „Умът ми е тук горе, той е мозъкът ми.” На Запад ние сме обсебени от мислене, идеи, интелектуални постижения – и всичко е горе в главата. В Тайланд обикновено сочат сърцето, когато говорят за ума. И в двата случая мислим, че той е вътре в нас.
Но има и друг начин: съзерцавайте тялото като намиращо се в ума. Вие можете да осъзнавате тялото си само като слушате, наблюдавате или се отваряте за усещанията му. Когато мислите за дясното си кутре, то става съзнателно преживяване. Много е хубаво за тялото да бъде прието, допуснато в съзнанието, а не отхвърлено, неразбрано или експлоатирано. Обикновено ние или игнорираме тялото си или го експлоатираме за удоволствие.
Но вместо това можем да се вслушаме в ритмите му, да разгледаме чувствата му, чувствителността му – посредством очите, ушите, носа, езика и тялото. Тази чувствена сфера, в която сме родени, е нещо, което можем да съзерзаваме. Умът може да наблюдава чувствителността : топлина и студ, удоволствие и болка, красота и грозота, хармонични звуци или дразнещи шумове, ароматни миризми или ужасна смрад. Солено, сладко, меко, люто, горчиво – всичко е чувствителност. И ние се чувстваме добре или зле, подтиснати или приповдигнати.
С тялото като фокус, открих, че е от голяма помощ да се свързвам и с неутрални усещания. Съзерцавайте как едната ръка докосва другата или натискът на дрехите върху тялото ви. Човешките същества обичайно забелязват само крайностите на сензорния опит – когато тялото се чувства истински здраво или в голяма болка. Не забеляваме неутрални усещания, освен ако много не внимаваме. Освен това имаме навика да игнорираме леко неприятните усещания. Когато се чувстваме леко некомфортно, просто игнорираме това чувство, поне докато не стане твърде дразнещо.
Тази сфера и тази форма – целият този космос, който изживяваме – е една сетивна сфера, чувствителна сфера. Можем да съзерцаваме тялото сякаш е в ума. Това означава, че можете да го вкарате в съзнанието – краката, ръцете, главата, лицето, раменете, гърдите, гърба, кръста, бедрата, всичко. Тази рефлексия върху тялото е една от Основите на Осъзнатостта. Основа означава, че е нещо, което винаги имате. Тялото е с вас, докато умрете. То е нещо тук и сега.
Осъзнатостта върху тялото е начин да го видите на езика на Дамма, а не на езика на личните привързвания. Ние имаме навика да приемаме чувствителността като нещо лично, докато тя е нещо естествено, природа. Да забележим чувствителността означава да сме рефлективни, иначе просто неволно реагираме на удоволствие и болка, възхвала и обвинение, харесване и неприязън, топло и студено. Да сме рефлективни означава да забелязваме: така стоят нещата. Да имаш човешко тяло е така. То ще е източник на продължително раздразнение, независимо колко се опитваме да го облекчим. Американците направиха удивителни неща през последните 100 години, за да направят живота все по-удобен, но ние сме все така непрестанно раздразнени насред целия този комфорт.
Това, което имам предвид е, че понеже тази сфера е чувствителна, тя е също така и „дразнеща”. Нещо все ни връхлита, все ни въздейства по някакъв начин. Дори когато затворим очи, чуваме шумове или изпитваме телесни болки. Винаги има нещо, което въздейства на съзнанието ни, някакво дразнение. Дори приятните условия са дразнещи, когато ги съзерцаваме. Всеки сетивен опит в основата си е дразнещ за ума. Това е преживяването на чувствителността. Обусловената сфера, в която живеем в тази продължителност на живота на това тяло, е състояние на чувствителност и дразнение и това предполага, че ще бъдем раздразнени, докато тялото не умре.
Но ние можем да издържим това. Поносимо е. Няма нищо лошо в дразненето. Не е страшно. Просто е нещо, което да съзерцаваме и приемем каквото е. Когато не приемате изживяването и търсите нещо друго – начин на живот, където вече никога няма да сте раздразнени – просто си хабите живота, търсейки рай в сфера, която не е райска.
Светът, в който живеем, е такъв; ще изпитваме и удоволствие, и болка. Обществото ще ни величае и вини. Колко души са само величани през целия си живот? И никога не са обвинявани и критикувани? Всички искаме да сме уважавани, да имаме късмет и успех. Всички се страхуваме от провал, презрение, пренебрежение или отхвърляне. Казваме си: „Искам да съм преуспял и щастлив. Искам да имам добро здраве. Искам да съм привлекателен, приемлив, уважаван, обичан, възхваляван, богат, обезпечен.” Не искаме да се разболяме, да изглеждаме грозни, да загубим косата си или всичките си пари.
Това са светски ценности: вечно се опитваме да получим най-доброто и да избегнем най-лошото. Когато разглеждаме това, разбираме, че добро и лошо, успех и провал, възхвала и обвинения са с равна стойност на езика на медитацията. Духовното развитие не зависи от това дали сте преуспели, щастливи, здрави, богати или харесвани. Всъщност понякога учим най-много, когато сме от другата страна: от болести, разочарование, обезверяване, разбито сърце, несподелена любов и всичко останало. Можем да се сдобием с много сила, ако сме склонни да съзерцаваме тези опитности.
Когато поглеждам назад към собствения си живот, изпитвам благодарност за всички преживявания, които на младини съм възневиждал. Дори през по-голямата част от монашеския си живот се изживявах с мисълта, че някои неща са били нечестни и не е трябвало да ми се случват. Когато и да си спомнех онези събития, изпитвах вътрешно негодувание. Но просредством съзерцанието сега съм благодарен за тези нещастия в живота си. Когато животът стане суров и нещата не се развиват добре, нещо трябва да се надигне, вие трябва своего рода „да го поемете”, да го издържите, да оцелеете от това, което смятате за най-презряно или вярвате, че е нечестно или несправедливо. Тези моменти – на сривове и подеми в човешкия опит – са ми давали много сила.
Животът не е само лек и приятен, купон след купона. Тази сфера е дразнеща. Това е сферата на дукка, на опитности, които ни дразнят и ни карат да причиняваме страдание, ако не сме внимателни. Тази внимателност (осъзнатост) е разясненият от Будата път за реализиране на нестрадание. Той не е казал недразнене; той също се дразнел от живота след просветлението си, но не създавал страдание.
Пътят за реализиране на това нестрадание е чрез внимателност (осъзнатост), чрез наблюдаване и слушане, чрез насочване на вниманието върху тялото и дъха. Тренирайте се да правите това – и когато медитирате, и когато миете чинии или работите в кухнята, или вървите от едно място към друго. Навсякъде. Непрекъснато си припомняйте: „Къде съм? Какво правя?” Все повече и повече интегрирайте чувството да насочвате вниманието към това какво се случва сега, вместо да препускате от тук там. Ние обикновено бързаме да измием чиниите, за да направим нещо друго по-важно, като медитация. Но миенето на чиниите е част от съзнателната опитност. Когато миете чиниите, това също е медитация. Не виждайте нещата като пречки за практиката, а като възможности да интегрирате осъзнатост в потока на живота.
Формалната медитация – седенето за 45 минути – ни помага да развием тази способност да сме осъзнати. Учим се да се справяме с болката в краката и гърба, с неприятните мисли или бродещия ум. Никой от нас не иска болка или неспокойство или каквото и да е неприятно преживяване, но практиката не е за това да се отървем от тях. Вместо това се учим да ги приемаме такива, каквито са. Наблюдавайки усещанията в тялото, ние виждаме как те се променят от самосебе си. Не се постоянни. Не са абсолютната реалност. Учим се как да бъдем търпеливи и да издържаме емоционално това, което сме мислили, че не можем да понесем. Можем да понесем физическата болка, глада, жегата, студа, възхвалата и обвиненията, всяко раздразнение.
Това, което ви препоръчвам не е волева практика – „Ще премина тази бариера на болката!” или „Няма да се дам на слабостта.” – а по-скоро ориентирана към вярата практика. Просто наблюдавайте и бъдете свидетели. Съзерцавайте различните усещания и реакции, физически и емоционални, които изпитвате в настоящия момент. Това ни помага да ги понесем, да изтърпим, когато умът казва: „Не издържам повече!” Ние можем да издържим. Можем да издържим всичко.

Третата Благородна Истина със своите три аспекта е: „Има преустановяване на страданието, на дукка. Преустановяването на дукка трябва да бъде осъществено. Преустановяването на дукка е осъществено.”

Целта на будисткото учение е развиване на рефлективен ум, за да се освободим (let go) от делюзиите. Четирите Благородни Истини са учение за пускането чрез изследване или разглеждане – съзерцаване: „Защо е така? Защо е по този начин?” Хубаво е да се умува върху неща като защо монасите си бръснат главите или защо Буда-рупите изглеждат така, както изглеждат. Ние размишляваме… умът не формира мнение дали тези неща са хубави, лоши, полезни или безполезни. Умът се отваря и разглежда. „Какво означава това? Какво представят монасите? Защо носят купи за просене? Защо не могат да имат пари? Защо не могат сами да си отглеждат храната?” Ние разсъждаваме как този начин на живот е запазил традицията и е позволил да бъде предадена от първия й създател – Готама до наши дни.
Ние разсъждаваме, когато видим страдание; когато видим природата на желанието; когато разпознаем, че привързването към желанието е страдание. Тези прозрения могат да дойдат само посредством рефлексия; не могат да дойдат чрез вяра. Не можете да се накарате да вярвате или осъществите прозрение като волеви акт; само посредством съзерцаване и размишления върху тези истини, прозренията идват. Идват само през отворения и приемствен за учението ум – сляпата вяра със сигурност не се препоръчва нито се очаква от някого. Вместо това се очаква умът да е склонен да бъде приемащ, разсъждаващ и разглеждащ.
Това ментално състояние е много важно – то е изходът от страданието. То не е умът, който има фиксирани представи и предразсъдъци и си мисли, че знае всичко или който взема всичко, казано от другите, за истина. То е умът, който е отворен за тези Четири Благородни Истини и може да разсъждава върху нещо, което можем да видим в собственото си съзнание.
Хората рядко осъществуват не-страдание, защото това изисква специален тип готовност да се разсъждава и разследва и да се мине отвъд грубото и очевидното. Изисква се готовност да се взрете в собствените си реакции, да сте способни да видите привързаностите и да разсъдите: „Какво е чувството от привързването?”
Например, чувствате ли се щастливи или освободени от това, че сте привързани към желанието? Това вдъхновяващо ли е или подтискащо? Тези въпроси са за вас, да ги разследвате. Ако откриете, че привързаността към вашите желания е освобождаваща, тогава продължете да го правите. Привържете се към всичките си желания и вижте какъв ще е резултата.
В моята практика аз съм видял, че привързването към моитe желания е страдание. Няма съмнение за това. Мога да видя колко много страдание в живота ми е било причинено от привързване към материални неща, идеи, поведения или страхове. Мога да видя всякакви ненужни терзания, които съм си причинил посредством привързване, защото не съм знаел друго. Аз съм отгледан в Америка – земята на свободата. Тя обещава правото да бъдем щастливи, но всъщност ни обещава правото да се привързваме към всичко. Америка ви окуражава да бъдете колкото можете по-щастливи посредством придобиване на неща. Но ако работите с Четирите Благородни Истини, превързването ще бъде разбрано и осъзнато; тогава прозрението за не-привързването ще се надигне (ще се прояви). Това не е интелектуална позиция или команда от мозъка ви, който ви казва, че не трябва да се привързвате; това е просто естествено прозрение за не-привързване или не-страдание.

Истината за нетрайността

Тук, в „Амаравати” пеем Даммакаккапаватана Сута в традиционната й форма. Когато Будата произнесъл тази проповед за Четирите Благородни Истини, само един от петимата ученици, които слушали, я разбрал; само един получил дълбоко прозрение. Другите само я харесали, мислейки си: „Много хубаво учение, наистина.”, но само един – Кондана, имал пълното разбиране за това какво казал Будата.
Девите също слушали проповедта. Девите са небесни, етерни създания, много по-висши от нас. Те нямат груби тела като нашите, имат етерни тела и са красиви, прекрасни и интелигентни. И макар с радост да изслушали проповедта, нито едно от тях не било просветлено от нея.
Знаем, че те били много щастливи от просветлението на Будата и възликували до небесата, когато чули учението му. Първо един чин деви я чул, после те възликували към следващия чин и скоро всички деви ликували – до най-високите небеса, до сферата на Брама. Имало ехтяща радост, че Колелото на Дамма било задвижено и тези деви и брами ликували с нея. Но все едно, само Кондана, един от петимата ученици, получил просветление, когато чул тази проповед. В самия край на суттата Будата го нарекъл „Анна Кондана”. „Анна” означава проникновено познание, така че „Анна Кондана” означава „Кондана-Който-Знае”.
Какво знаел Кондана? Какво било неговото прозрение, което Будата възхвалил в края на проповедта? То било: „Всичко, което е предмет на възникване, е предмет на преустановяване.” Това може да не звучи като особено голямо познание, но всъщност подсказва за един универсален модел: всичко, което е предмет на възникване е предмет на преустановяване. То е нетрайно и без аз… Така че не се привързвай, не изпадай в заблуда от това, което възниква и се преустановява. Не търсете убежища, в който да пребивавате и почивате, в неща, които възникват – защото те ще отмрат.
Ако искате да страдате и да похабите живота си, търсете неща, които възникват. Те ще ви отведат до края, до прекратяването и от това няма да станете по-мъдри. Ще обикаляте в кръг, повтаряйки все същите тъжни навици и когато умрете, няма да сте научили нищо важно от живота си.
Вместо да мислите за това, действително го умозрете: „Всичко това е предмет на възникване и предмет на преустаняване.” Приложете го към живота по принцип, към собствения си опит. Тогава ще разберете. Просто забележете: начало… край. Умозрете как стоят нещата. Тази сетивна сфера е само възникване и отмиране, начало и край; и в този живот може да има съвършено разбиране – самма дитти. Не знам колко дълго е живял Кондана след проповедта на Будата, но в онзи миг бил просветлен. Точно в онзи момент имал съвършеното разбиране.
Бих искал да наблегна колко е важно да развиете този начин на рефлексия. Вместо да развивате метод за успокояване на ума, което със сигурност е една част от практиката, разберете, че правилната медитация е посвещаване на мъдро изследване. То включва храбро усилие за дълбоко вглеждане в нещата, не самоанализ и преценки защо страдате на лично ниво, но убеденост да следвате пътя, докато стигнете до пълно разбиране. Такова съвършено разбиране е базирано на модела на възникването и отмиране. Когато този закон бъде разбран, всичко се възприема като пасващо в този модел.
Това не е метафизично учение: „Всичко това е предмет на възникване и предмет на преустановяване.” Не касае абсолютната реалност – безсмъртната реалност; но ако из дъно разберете и знаете, че всичко, което е предмет на възникване, е и предмет на преустановяване, тогава ще осъзнаете абсолютната реалност, безсмъртните, вечните истини. Това е вещ способ за въпросната абсолютна реализация. Забележете разликата: твърдението не е метафизично, но ни отвежда до метафизична реализация.

Смъртност и преустановяване

Разсъждавайки върху Благородните Истини, ние въвеждаме в съзнанието си самият проблем за човешкото съществуване. Разглеждаме това чувство на отчуждение и сляпо привързване към сензорното съзнание, привързването към това, което е отделено и се откроява в съзнанието. Поради невежество се привързваме към желания за сетивни удоволствия. Когато се идентифицираме с това, което е смъртно или обречено да умре и с това, което е неудовлетворително, същото това привързване е страдание.

Всичките сетивни удоволствия са смъртни удоволствия. Каквото и да видим, чуем, докоснем, вкусим, помислим или почувстваме е смъртно – обречено да умре. Така че когато сме привързани към смъртните сетива, сме привързани към смъртта. Ако не сме го умозрели или разбрали, просто сляпо се привързваме към смъртността, надявайки се да я отложим за известно време. Преструваме се, че ще сме много щастливи с нещата, към които се привързваме – само за да се почувстваме разочаровани и отчаяни. Може и да успеем да станем това, което искаме, но то също е смъртно. Привързваме се към друго обречено на смърт условие. После, с желание да умрем, може да се привържем към самоубийството или унищожението – но смъртта сама по себе си пак е друго обречено на смърт условие. Към каквото и да се привържем в тези три вида желания, се привързваме към смъртта – което означава, че ще преживеем разочарование и отчаяние.
Смъртта на ума е отчаянието; депресията е вид смъртна опитност на ума. Също както тялото умира от физическа смърт, така и умът умира. Менталните състояния и менталните условия умират; наричаме ги отчаяние, скука, депресия и мъка. Когато сме привързани, ако изпитаме скука, отчаяние, мъка или скръб, тръгваме да търсим друго смъртно условие, което се надига. Например, изпитвате отчаяние и си мислите: „Искам парче шоколадова торта.” И ето на! За момент можете да бъдете погълнати от сладкия, превъзходен, шоколадов вкус на това парче торта. В този момент има ставане – вие ставате сладкия, превъзходен, шоколадов вкус! Но не можете да се задържите на него много дълго. Преглъщате и какво остава! Тогава трябва да минете на нещо друго. Това е „ставането”.

Ние сме заслепени, уловени в „ставащия” процес на сетивната сфера. Но чрез знаенето на желанието без съдене на красотата или грозотата на сетивната сфера, ние виждаме желанието такова, каквото е. Има знаене. И тогава, полагайки настрани тези желания, вместо да се вкопчваме в тях, преживяваме нирода – преустановяването на страдание. Това е Третата Благородна Истина, която трябва да осъществим за себе си. Ние съзерцаваме преустановяването. Казваме: „Има преустановяване.” И знаем когато нещо е спряло.

Да позволим на нещата да се надигнат (да възникнат)

Преди да можете да отпуснете нещата, трябва да ги допуснете в пълното си съзнание. При медитация нашата цел е умело да позволим на подсъзнанието да се надигне в съзнанието. На цялото отчаяние, страхове, мъка, подтискания и гняв им е позволено да станат съзнателни. У хората има една тенденция да се вкопчват в много възвишени идеали. И можем много да се разочароваме от себе си, защото понякога чувстваме, че не сме толкова добри, колкото би трябвало, или че не бива да се гневим – всичките онези бива и не бива. После създаваме желание да се отървем от лошите неща – и това желание има праведно качество. Изглежда правилно да се отървем от лошите мисли, гнева и ревността, защото един добър човек „не бива да е такъв”. Така създаваме вината.
Разглеждайки това, ние допускаме в съзнанието си желанието да станем този идеал и желанието да се отървем от тези лоши неща. И правейки това можем да ги пуснем – така че вместо да ставате идеалния човек, вие пускате (освобождавате) желанието. Това, което остава, е чистия ум. Няма нужда да ставате идеалния човек, защото чистият ум е мястото, където възникват и умират идеалните хора.

Преустановяването е лесно за разбиране на интелектуално ниво, но осъществяването му може да е доста трудно, защото включва пребиваване с това, което мислим, че не можем да понесем. Например, когато аз започнах да медитирам, имах представата, че медитацията ще ме направи по-добър и по-щастлив и очаквах да изпитам блажени умствени състояния. Но през първите два месеца изпитах толкова омраза и гняв, колкото никога не бях изпитвал. И си мислех: „Това е ужасно; медитацията ме направи по-лош.” Но после умозрях защо се надигаха толкова омраза и антипатия и си дадох сметка, че по-голямата част от живота ми е била опит да избягам от всичко това. Едно време бях пристрастен читател. Където и да отидех, трябваше да нося книга със себе си. И всеки път, когато се промъкнеха страх или омраза, аз вадех книгата и започвах да чета. Или пък пушех, или се тъпчех с боклуци. Бях си изградил един образ за себе си на добър човек, който не мрази хората, така че всеки намек за антипатия или омраза биваше подтиснат.
Затова през първите няколко месеца като монах, бях толкова отчаян да правя нещо. Опитах се да намеря нещо, с което да се разсейвам, защото по време на медитация бях започнал да си спомням всички неща, които умишлено се бях опитвал да забравя. В ума ми не спираха да се надигат спомени от детството и юношеството; после тези гняв и омраза станаха толкова съзнателни, че сякаш ме заливаха. Но нещо в мен започна да разбира, че трябва да ги изтърпя, за да мога да ги извадя. Всичките омраза и гняв, които бяха подтискани 30 години, се надигнаха и достигнаха своя връх, и изгоряха и се преустановиха чрез медитация. Това беше процес на пречистване.
За да позволим на този процес на преустановяване да се получи, трябва да сме готови да страдаме. Затова наблягам на важността от търпение. Трябва да отворим умовете си за страданието, защото в прегръщането на страданието, страданието се преустановява. Когато открием, че страдаме, физически или ментално, тогава влизаме в настоящето страдание, което присъства. Напълно се отваряме за него, приветстваме го, концентрираме се върху него, позволяваме му да бъде каквото е. Това означава, че трябва да сме търпеливи и да понесем неприятността от дадено условие. Трябва да изтърпим скуката, отчаянието, съмнението и страха, за да разберем, че те се преустановяват, вместо да бягаме от тях.
Докато не позволяваме на нещата да се преустановят, просто създаваме нова камма, която само засилва навиците ни. Когато нещо се надигне, ние се вкопчваме и започваме да множим мисли около него; и това усложнява всичко. После тези неща ще се повтарят и повтарят в живота ни – не можем да обикаляме и да следваме желанията и страховете си и да очакваме да постигнем покой. Ние съзерцаваме страха и желанието, за да не ни заблуждават повече; трябва да знаем какво ни заблуждава, преди да го пуснем. Желанието и страха трябва да се разберат като нетрайни, неудовлетворителни и безсъщностни (безазови). Те са видени и прозрени, така че страданието да може да изгори.
Тук е много важно да разграничим преустановяване от унищожение – желанието, което идва в ума, да се отървем от нещо. Преустановяването е естествен край на всяко условие, което е възникнало. Така че не е желание! Не е нещо, което създаваме в ума си, но е краят на онова, което е започнало, смъртта на онова, което се е родило. Съответно преустановяването не е аз – не идва от чувството за „Аз трябва да се отърва от едикакво си.”, а от момента, в който позволим на това, което е възникнало, да отмине. За да направи това, човек трябва да изостави желаенето – да го пусне. Това не означава отхвърляне, а освобождаване, отпускане.
И тогава, когато то се преустанови, изпитвате нирода – преустановяване, празнота, непривързаност. Нирода е друга дума за нибана. Когато сте пуснали нещо и сте му позволили да се преустанови, тогава това, което остава, е покоят.
Можете да изпитате този покой чрез собствената си медитация. Когато оставите желанието да се преустанови в ума ви, това, което остава, е много спокойно. Това е истински мир, безсмъртието. Когато наистина го познаете такова, каквото е, сте осъществили нирода сакка, Истината за Преустановяването, в която няма аз, но пак има будност и яснота. Истинският смисъл на блаженството е това мирно, трансцендентно съзнание.
Ако не позволим преустановяването, тогава функционираме от предположенията, които правим за себе си, без дори да знаем какво правим. Понякога, чак като започнем да медитираме, започваме да разбираме как многото страх и липса на увереност в живота ни идват от преживявания в детството. Помня, че като малък, имах един много добър приятел, който се обърна срещу мен и ме отхвърли. После месеци наред бях объркан. Това остави незаличим отпечатък в съзнанието ми. После, посредством медитация, осъзнах колко много един такъв малък инцидент беше повлиял на бъдещите ми отношения с другите – винаги съм имал огромен страх от отхвърляне. Дори не бях помислял за това, докато онзи конкретен спомен не започна неизменно да се надига в съзнанието ми по време на медитация. Рационалният ум знае, че е нелепо да се въртиш и да мислиш за трагедиите от детството. Но когато те продължават да се надигат в съзнанието ви, когато сте на средна възраст, може би се опитват да ви кажат нещо за предположенията, които са се формирали, когато сте били деца.
Когато усетите, че спомени или обсесивни страхове се надигат по време на медитация, вместо да се дразните или разстройвате, ги вижте като нещо, което трябва да се приеме в съзнанието, за да бъде пуснато. Можете така да устроите ежедневието си, че никога да не поглеждате тези неща; тогава условията те да се надигнат са минимални. Можете да се посветите на множество важни каузи и винаги да сте заети, тогава тези тревоги и безименни страхове никога не стават съзнавани – но какво става, когато ги пуснете? Желанието или обсесията се измества – измества се към преустановяване. Спира. И после имате прозрението, че има преустановяване на желанието. И така третият аспект на Третата Благородна Истина е: преустановяването е осъществено.

Осъществяване

Това трябва да бъде осъществено. Будата бил категоричен: „Това е Истина, която трябва да се осъществи тук и сега.” Не е нужно да чакаме да умрем, за да открием дали всичко това е истина – това учение е за живи човешки същества като нас. Всеки един от нас трябва да го осъществи. Аз мога да ви разкажа за него и да ви окуража да го направите, но не мога да ви накарам да го осъществите!

Не го мислете като нещо далечно или отвъд способностите ви. Когато говорим за Дамма или Истината, ние казваме, че е тук и сега и че е нещо, което можем да видим сами. Можем да се обърнем към нея, можем да се насочим към Истината. Можем да обърнем внимание на това как стоят нещата, тук и сега, по това време и на това място. Това е осъзнатост (внимателност) – да сме будни и да насочим вниманието си към това как стоят нещата. Посредством внимателност разследваме чувството на аз, това чуство на мое и мен, моето тяло, моите чувства, моите спомени, моите мисли, моите гледни точки, моите мнения, моята къща, моята кола и т.н.
Моята наклоност беше към себеподценяване, така че с мисълта „Аз съм Сумейдо” аз мислех за себе си в негативен план: „За нищо не ставам.” Но чуйте, откъде се надига това и къде се преустановява?… или „Аз съм много по-добър от вас, аз съм много по-посветен. Аз отдавна водя Свят живот, така че трябва да съм по-добър от всички ви.” Къде се надига това и къде се преустановява?
Когато има арогантност, самонадеяност или самоподценяване – каквото и да е – изследвайте го, слушайте се отвътре; „Аз съм…” Осъзнайте и наблюдавайте пространството, преди да го помислите. После го помислете и забележете пространството, което следва. Задръжте вниманието си върху тази празнота в края и вижте колко дълго ще издържите. Вижте дали можете да чуете един звънтящ звук в ума си, звукът на тишината, първичният звук. Когато концентрирате вниманието си върху това, можете да помислите: „Има ли някакво чувство на аз?” Виждате, че когато сте действително празни – когато има само яснота, будност и внимание, – тогава няма аз. Няма чувство за мен и мое. Аз отивам в това празно състояние и съзерцавам Дамма: Мисля си: „Така стоят нещата. Такова е това тяло.” Мога да му дам име или не, но точно в този момент то е такова. Не е Сумейдо!

Няма будистки монах в празнотата. „Будистки монах” е едва условност, подходяща за времето и пространството. Когато хората ви възхваляват и казват: „Колко прекрасно!”, можете да познаете това като някой, който не го приема лично. Знаете, че всъщност няма будистки монах, има само таковатост. Така стоят нещата. Ако искам „Амаравати” да е успешно място и то процъфти, аз съм щастлив. Но ако се провали, ако никой не се интересува от нас, не можем да си плащаме тока и всичко се разпада – провал! Но всъщност няма „Амаравати”. Идеята, че има човек, който е будистки монах или място, което се нарича „Амаравати” – това са само условности, не абсолютни реалности. В момента нещата са такива, каквито трябва да са. Човек не носи товара на такова място на плещите си, защото го вижда каквото е и всъщност няма човек, който да се намеси. Дали ще преуспее или ще се провали, вече не е важно по същия начин.

В празнотата нещата са такива, каквито са. Когато сме осъзнати по този начин, това не значи, че сме индиферентни към успеха или провала и че нехаем да направим нещо. Можем да приложим себе си. Знаем какво можем; знаем какво трябва да се направи и можем да го направим по правилния начин. Тогава всичко става Дамма, така, както е. Правим разни неща, защото това е правилното в този момент и на това място, а не от лична амбиция или от страх от провал.

Пътят към преустановяването на страданието е пътят на съвършенството. Съвършенство може да е доста обезсърчителна дума, защото ние се чувстваме много несъвършени. Като личности, се чудим как изобщо се осмеляваме да допуснем възможността да сме съвършени. Човешкото съвършенство е нещо, за което никой не говори. Изглежда напълно невъзможно да мислим за съвършено, когато се отнася до човек. Но арахантът е просто човешко същество, което е усъвършенствало живота си, някой, който е научил всичко, което има да се учи чрез основния закон: „Всичко, което е предмет на възникване, е предмет на преустановяване.” Арахантът не е нужно да знае всичко за всичко; необходимо е само да знае и напълно да разбира този закон.

Ние използваме мъдростта на Буда да съзерцаваме Дамма – начина, по който стоят нещата. Приемаме убежище в Санга, в това, което върши добро и се въздържа от зли дела. Санга е едно нещо, една общност. Не е група от индивидуални личности или различни характери. Чувството да сме индивидуален човек, мъж или жена, вече не е важно за нас. Това чувство за Санга е осъществено като Убежище. Има го това единство, така че макар проявленията да са все индивидуални, осъществяването е еднакво. Като сме будни, внимателни и вече непривързани, ние осъществяваме преустановяване и пребиваваме в празнотата, където всички се сливаме. Там няма личност. В празнотата могат да се надигат и преустановяват хора, но там няма личност. Има само яснота, будност, покой и чистота.

Из „Четирите Благородни Истини“, Ajahn Sumedho