Архив

МЕДИТАЦИЯ

„Осъзнатостта (сати) е „да помниш да наблюдаваш как вниманието на ума се движи от един момент на друг и да помниш какво да правиш с всеки възникнал феномен!“ Успешната медитация изисква високо развито качество на осъзнатост.
Медитацията (бавана) ви помага да се освободите от такива трудни заблудни състояния в живота като страх, гняв, стрес, тревожност, депресия, тъга, мъка, умора, осъждане, чувство на безсилие или от каквато и да е „уловка“ на деня. (Заблудни означава да приемаме нещата, които възникват, лично и да ги идентифицираме с „аз“ и „моето“, или „атта“ на пали.) Тези състояния водят до страдание, което си причиняваме сами. Това страдание идва от липсата на разбиране как се случват нещата.“ Bhante Vimalaramsi Mahathera

На 19 февруари започва нов курс по „Осъзната медитация“. Ще разгледаме какви функционални промени настъпват в мозъка ни при практикуването на тази древна практика. Ще я изучим и сами ще усетим ползите от нея в рамките на курса.
Заповядайте в Центъра за трансформация „Мандала“ на бул. „Мария Луиза“ 58 на 19 февруари от 16,00 ч.
Програмата на курса вижте тук.

Npalmalevel

МАХАСАТИПАТАНА СУТТА

Голямата проповед за Основите  на Осъзнатостта

Така чух. По едно време Благословения бил отседнал в Куру, в Каммасадамма, тържищния град на народа на Куру. Там Благословения се обърнал към монасите: „Монаси.” И те му отвърнали: „Баданте (Почитаеми).” И Благословения рекъл следното:

„Това е единственият път, монаси, за пречистване на съществата, за преодоляване на тъгата и воплите, за изчезването на болките и скръбта, за достигането на Благородния път, за осъществяването на Нибана и той е Четирите Основи на Осъзнатостта. Кои са четирите?

Тук (в това учение), монаси, монахът живее в съзерцание на тялото в тялото жарко, с ясно разбиране и осъзнато, преодолявайки алчността и мъката в света;

Той живее в съзерцание на чувството в чувствата, жарко, с ясно разбиране и осъзнато, преодолявайки алчността и мъката в света;

Той живее в съзерцание на съзнанието в съзнанието, жарко, с ясно разбиране и осъзнато, преодолявайки алчността и мъката в света;

Той живее в съзерцание на менталните обекти (даммите) в менталните обекти, жарко, с ясно разбиране и осъзнато, преодолявайки алчността и мъката в света.

І  Съзерцаване на тялото (Каянапусана)

  1. Осъзнатост на дишането

И как живее монахът, съзерцавайки тялото в тялото?

Тук, монаси, монахът, който е отишъл в гората, край дънера на дърво или на празно място,  сяда, и кръстосал крака и изправил тяло, установява осъзнатост пред себе си.

Осъзнато вдишва и осъзнато издишва.

Вдишвайки дълбоко, той знае: „Вдишвам дълбоко.”

Издишвайки дълбоко, той знае: „Издишвам дълбоко.”

Вдишвайки плитко, той знае: „Вдишвам плитко.”

Издишайки плитко, той знае: „Издишвам плитко.”

Обучава се така:

„Ще вдишам, усещайки цялото дихание.”

„Ще издишам, усещайки цялото дихание.”

„Ще вдишам, успокоявайки телесната формация (на вдишването).”

„Ще издишам, успокоявайки телесната функция (на вдишването).”

Както, о, монаси, опитният стругар или неговият чирак,

когато прави дълбок разрез, знае, че прави дълбок разрез,

или когато прави плитък разрез, знае, че прави плитък разрез,

така, о, монаси, и монахът,

когато вдишва дълбоко, знае: „Вдишвам дълбоко.”

Или когато издишва дълбоко, знае: „Издишвам дълбоко.”

Или когато вдишва плитко, знае: „Вдишвам плитко.”

Или когато издишва плитко, знае: „Издишвам плитко.”

Обучава се така:

„Ще вдишам, усещайки цялото тяло.”

„Ще издишам, усещайки цялото тяло.”

„Ще вдишам, успокоявайки телесната функция (на дишането).”

„Ще издишам, успокоявайки телесната функция (на дишането).”

Випасана/

Проникновение

Така той пребивава, съзерцавайки тялото в тялото вътрешно.

Или пребивава, съзерцавайки тялото в тялото външно.

Или пребивава, съзерцавайки тялото в тялото вътрешно и външно.

Или пребивава, съзерцавайки надигането на менталните обекти (състоянията) в тялото.

Или пребивава, съзерцавайки преустановяването на менталните обекти (състояния) в тялото.

Или пребивава, съзерцавайки надигането и преустановяването на менталните обекти (състояния) в тялото.

Или още, поддържа осъзнатостта, че „Има тяло.”,

Която му е достатъчна да знае и да е наясно.

И пребивава независим, неприлепнал към нищо на този свят.

И така, монаси, монахът пребивава, съзерцавайки тялото в тялото.

  1. Четирите позиции на тялото

И още, монаси, монахът,

Когато върви, знае: „Вървене.”

Или когато стои, знае: „Стоене.”

Или когато седи, знае: „Седене.”

Или когато лежи, знае: „Лежане.”

По какъвто начин е разположено тялото му, по такъв начин го знае.

Випасана/

Проникновение

Така той пребивава, съзерцавайки тялото в тялото вътрешно.

Или пребивава, съзерцавайки тялото в тялото външно.

Или пребивава, съзерцавайки тялото в тялото вътрешно и външно.

Или пребивава, съзерцавайки надигането на менталните обекти (състоянията) в тялото.

Или пребивава, съзерцавайки преустановяването на менталните обекти (състояния) в тялото.

Или пребивава, съзерцавайки надигането и преустановяването на менталните обекти (състояния) в тялото.

Или още, поддържа осъзнатостта, че „Има тяло.”,

Която му е достатъчна да знае и да е наясно.

И пребивава независим, неприлепнал към нищо на този свят.

И така, монаси, монахът пребивава, съзерцавайки тялото в тялото.

  1. Пълна осъзнатост (сампаджаня)

И още, монаси, монахът,

Когато върви напред или назад, напълно осъзнава какво прави.

Когато гледа напред или назад, напълно осъзнава какво прави.

Когато се навежда или разтяга, напълно осъзнава какво прави.

Когато носи горната си роба, външната си роба и купата, напълно осъзнава какво прави.

Когато яде, пие, дъвче или вкусва, напълно осъзнава какво прави.

Когато  се изхожда или освобождава, напълно осъзнава какво прави.

Когато върви, стои, седи, спи или е буден, когато говори, когато мълчи, напълно осъзнава какво прави.

Випасана/

Проникновение

Така той пребивава, съзерцавайки тялото в тялото вътрешно.

Или пребивава, съзерцавайки тялото в тялото външно.

Или пребивава, съзерцавайки тялото в тялото вътрешно и външно.

Или пребивава, съзерцавайки надигането на менталните обекти (състоянията) в тялото.

Или пребивава, съзерцавайки преустановяването на менталните обекти (състояния) в тялото.

Или пребивава, съзерцавайки надигането и преустановяването на менталните обекти (състояния) в тялото.

Или още, поддържа осъзнатостта, че „Има тяло.”,

Която му е достатъчна да знае и да е наясно.

И пребивава независим, неприлепнал към нищо на този свят.

И така, монаси, монахът пребивава, съзерцавайки тялото в тялото.

Или знае некоцентрирания ум като „Неконцентриран ум”.

Или знае освободения ум като „Освободен ум”.

Или знае неосвободения ум като „Неосвободен ум”.

Випасана/

Проникновение

Така той пребивава, съзерцавайки ума в ума вътрешно,

Или пребивава, съзерцавайки ума в ума външно,

Или пребивава, съзерцавайки ума в ума и вътрешно, и външно.

Или пребивава, съзерцавайки надигането на състояния в ума,

Или пребивава, съзерцавайки отминаването на състояния в ума,

Или пребивава, съзерцавайки състояния, които се надигат и отминават в ума.

Или иначе, той запазва тази осъзнатост: „Има ум.”,

Която му е достатъчна да знае и да е наясно.

И той пребивава независим, неприлепнал към нищо на този свят.

И така, монаси, монахът пребивава, съзерцавайки ума в ума…

Пълния текст на суттата можете да изтеглите от тук в pdf.

valpalitoredek2

МАРАНАНУСАТИ – СЪЗЕРЦАНИЕ НА СМЪРТТА (ОСЪЗНАТОСТ)

Марананусати е една от четирите защитни медитации, наравно с Буданусати – Съзерцание върху превъзходните качества на Будата, Метта Бавана – Развиването на всемирна любов, Асубха Саня – Възприятие за нечистотиите.

 

Като духната лампа е животът, когато

nрекъснат е от изтощението на жизнената сила.

Визуализирайки как други са умрели,

човек трябва да култивира рефлексия върху смъртта.

 

В този свят дори онези същества,

които са неимоверно богати, умират.

подобно на тях и аз ще трябва да умра.

Смъртта със сигурност ще ме покоси.

 

Наистина смъртта неизменно идва

заедно със самото раждане.

Като убиец жадно се оглежда

за възможност да убие жертвата си.

 

Както слънцето изгрява само за да залезе,

съвсем така, без да спира

и вечно на ход, смъртта ни следва

само за да сложи край на живота!

 

Мехури се пукат, капки роса пресъхват,

черта, прокарана по вода, изчезва

и жертвата пада плячка на врага си.

По същия начин смъртта е вечно неизбежна!

 

Дори онези несравними Самопробудили Се,

Върховно Пробудили се

и Пробудените Отшелници,

обдарени с голяма мъдрост,

безмерни добродетели, свръхестествени сили,

огромна слава и много последователи,

дори те умират.

Какво да кажа за човек като мен?

 

Поради разнородните действия на условията,

поддържащи живота отвътре и отвън,

или поради различните беди, които го засягат,

само за миг можем да умрем!

Наистина умираме във всеки един момент.

„Съзерцанието върху смъртта, развито и често практикувано, носи голяма награда, голяма благословия, безсмъртието е негова цел и достижение.” Висудхи-Мага VІІІ

АНАПАНАСАТИ – ДА НАБЛЮДАВАШ ДЪХА СИ

 

Анапанасати е концентриране на ума върху дишането, така че независимо дали вече сте
експерти в това или сте се отказали като от загубена кауза, винаги има време за
наблюдаване на дъха. Това е възможност за развиване на самади (концентрация)
посредством събиране на цялото внимание единствено върху усещането за дишане.
Така че на този етап използвайте цялата си ангажираност, да се съсредоточите върху
дължината на едно вдишване и върху дължината на едно издишване. И не се опитвайте
да го направите за 15 минути, да кажем, защото никога няма да успеете, ако имате
точно определено време за съсредоточена концентрация. Затова използвайте времето на
едно вдишване и издишване.
Успехът зависи от търпението ви, а не от силата на волята, защото умът броди и ние
винаги трябва търпеливо да се връщаме на дишането. Когато сме наясно, че умът се
отнася, ние отбелязваме този факт. Това може би се случва, защото в началото влагаме
твърде много енергия и после не я запазваме, влагаме прекалено усилие, а не запазваме
силата му. Затова използваме дължината на вдишването и дължината на издишването с
цел да ограничим усилието само за този период от време и в него да задържим
вниманието. Вложете усилие в началото на издишването, за да задържите вниманието
върху него, докато трае, и после отново го повторете с вдишването. Накрая ще се
получи изравняване и когато усилието липсва, де факто ще имаме „самади”.
Отначало изглежда трудно или си мислим, че не можем да го направим, защото не сме
свикнали. Повечето умове са обучени да използват асоциативни мисли. Умът се
обучава с четеното на книги и други такива занимания, да минава от една дума на
друга, да има мисли и концепции, базирани на логика и аргументи. Анапанасати, обаче,
е друг тип обучение, където обектът, върху който се концентрираме, е толкова прост,
че изобщо не е интересен на интелектуално ниво. Така че въпросът не е в поддържане
на интерес към това, а в полагане на усилие и използването на тази природна функция
на тялото като предмет на концентрацията. Тялото диша независимо дали осъзнаваме
това или не. Това не е като пранаяма, където развиваме сила чрез дишане, тук
развиваме самади – концентрация – и осъзнатост чрез наблюдаване на дишането,
нормалното дишане, каквото е сега. Както с всяко друго нещо, така и с това трябва да
се упражняваме, за да можем да го правим. Никой няма проблем с разбирането на
теорията, продължителната практика е това, което обезкуражава хората.
Отбележете същото това обезкуражение, което идва от неспособността ви да
постигнете желания резултат поради мъчнотията на практиката. Регистрирайте същото
това чувство, опознайте го и после го пуснете – let go. Отново се върнете на дъха.
Осъзнайте този момент на досадяване или на раздразнение, или на нетърпение,
опознайте го, после го пуснете и отново се върнете на дишането.

Пълния текст на краткото книжно тяло с инструкции за медитация можете да изтеглите от тук.

СТОЙ С ДЪХА СИ

В първата публикация за нашето тихо време заедно насочихме вниманието си към звуците и тишината между тях. Сега ще увеличим пространството от тишина и ще се спуснем в него, фокусирани върху дъха. Всяко вдишване е ново начало, всяко издишване пълно, цялостно пускане…

„Седейки в медитация и успокоявайки ума, не е нужно да мислите прекалено. Фокусирайте се върху ума, върху нищо друго. Не го оставяйте да се стрелка наляво или надясно, напред или назад, нагоре или надолу. Единственото ни задължение сега е да практикуваме осъзнатост върху дишането. Но първо фиксирайте вниманието си върху главата и се спуснете надолу, по тялото, до пръстите на краката, и после обратно до темето. Прокарайте осъзнатостта си през тялото, като наблюдавате с мъдрост. Правим това, за да имаме първоначално усещане за състоянието на тялото. След което започнете медитация, като имате предвид, че единствената ви задача е да наблюдавате вдишванията и издишванията. Не насилвайте дишането да е по-дълбоко или по-плитко от нормалното, оставете го да продължи с лекота. Не оказвайте натиск върху дъха, оставате го да е ритмичен, пускайте го с всяко вдишване и всяко издишване.

По време на медитацията няма нужда да обръщате внимание на това, което се надига в ума. Каквито и мисли или настроенията да изникнат, каквито и чувства или усещания се появят, вие просто ги пуснете. Не е важно дали мислите са добри или лоши. Не е необходимо да правите нещо с тях, пуснете ги да отминат и върнете вниманието си върху дъха. Ясно осъзнавайте влизането му и излизането му по един отпуснат начин. Не се тревожете, че дишането е дълбоко или плитко. Просто го наблюдавайте, без да се опитвате да го контролирате или потискате.  С други думи, не се привързвайте към нищо. Позволете на дишането да си продължи така и умът ще се успокои. Постепенно ще уталожи всички неща и ще влезе в покой, дишането ще става все по-плитко и по-плитко и накрая почти няма да го усещате. И тялото, и умът ще се почувстват леки и енергизирани. Ще е останало само едно съсредоточено знаене. Може да се каже, че умът се е променил и е достигнал състояние на покой.”

Аджан Ча

Въпроси за размисъл:

Можете ли да се видите, че дишате, без нарочно да вдишвате и издишвате?

Можем ли да почувстваме дъха? Какво е усещането от дъха в ноздрите?

Следваща медитация – Да наблюдаваш дъха си

САМО ЕДНО ДИХАНИЕ

Тази сутрин разговарях с Почитаемия Субато и той ми сподели, че така и не е развил анапанасати – осъзнатост върху дишането. Аз го попитах: „А можеш ли да проследиш едно вдишване?” Той отвърна: „О, да.” „А можеш ли да проследиш едно издишване?” И той отвърна: „Да.” „Е, това е!” – рекох аз.
Практиката не е нищо повече. Но човек има нагласата да очаква да развие някаква специална способност за навлизане в някакво специално състояние. И понеже не го правим, си мислим, че не го можем.
Но духовният живот минава през отречението, през освобождаването, през пускането, а не през постигането и придобиването. Дори джаните са освобождения, а не постигания. Оставайки все повече и повече неща, пускайки все повече и повече, състоянията на джаните* идват естествено.
(*джана: това са изфинените състояния на съзнанието, които се преживяват по време на медитативна вглъбеност)

Отношението е най-важно. За да практикува анапанасати, човек насочва вниманието си върху едно вдишване, като е осъзнат от началото му до края. Едно вдишване, толкова. И после същото се прилага за издишването. Това е съвършеното постигане на анапанасати. Осъзнатостта само за толкова малко е резултат от концентрацията на ума посредством постоянно внимание върху дъха. От началото до края на вдишването, от началото до края на издишването. Отношението е винаги на пускане (letting go), на непривързване към някакви идеи или чувства, които се надигат, така че винаги сте напълно свежи за следващото вдишване, а после и за следващото издишване. Нищо не пренасяте. Това е път на освобождаване, на оставяне, на пускане, а не на постигане и придобиване.
Опасностите в медитативната практика са навикът да се вкопчваме в неща, да се вкопчваме в състояния; така че концепцията, която е най-полезна, е тази за пускане, а не за придобиване и постигане. Ако днес кажете, че вчера сте имали супер медитация, абсолютно фантастична, такава, за каквато винаги сте мечтали, и днес се опитате да постигнете същото прекрасно преживяване като вчера, но станете по-неспокойни или раздразнителни от всякога – какво е това? Защо не можем да получим каквото искаме? Защото се опитваме да постигнем нещо, което помним, а не работим с нещата, такива, каквито са, както се случват в момента. Правилният подход е този на осъзнатост, на поглед върху начина, по който стоят нещата сега, а не на спомняне на вчера и опити да се достигне състоянието от тогава.
Първата година, когато медитирах, нямах учител. Бях в едно кути* в Нон Кай за около десет месеца и имах всякакви сияйни прозрения. Бидейки сам десет месеца, без да говоря с никого, без да ходя никъде, всичко се беше успокоило и мислех, че съм напълно просветлен човек, арахант. Бях сигурен в това. По-късно разбрах, че не съм.
(*кути – много просто обзаведена дървена колиба, която служи за жилище на монах или монахиня)

Помня, че въпросната година Нон Кай бе застигнат от глад и нямахме много за ядене. Страдах от недохранване и си мислех: „Може би недохранването е отговорът. Дали да не се оставя на пълен глад…” Бях толкова слаб, че ушите ми започнаха да се цепят. Когато заспивах, после трябваше да си отлепям клепачите – залепваха от онези секрети, които ви излизат, когато не сте добре.
Един ден един канадски монах ми донесе три консервни кутии с мляко. В Азия имат едно консервирано подсладено мляко, което е много вкусно. Той ми донесе и нескафе, и манерка с топла вода. Направих си една чаша. Сложих си малко кафе, сипах си от млякото, добавих топла вода и започнах да пия. И направо пощурях. Беше невъобразимо вкусно. За първи път от седмици поемах нещо сладко и стимулиращо. Бидейки толкова недохранен и в такова притъпено апатично състояние, това ми подейства като петрол с високо октаново число – бам! Незабавно изгълтах напитката – не можех да се спра, и успях да изпия и трите кутии с мляко и голяма част от кафето. И умът ми излетя в открития космос, или поне така ми се струваше. И си казах: „Може би това е тайната. Ако мога да накарам някой да ми носи кутии с мляко.”
Когато на следващата година отидох в Уат Па Пон, не спирах да си мисля: „Имах такива прекрасни преживявания в Нон Кай. Имах всички онези удивителни видения и фантастични пространствени преживявания и сияйни прозрения, и тогава сякаш разбирах всичко. И дори си мислех, че съм арахант.” През първата година в Уат Па Пон почти нищо не ми се случи. Непрекъснато се опитвах да направя нещата, които правех в Нон Кай, за да получа онези изживявания. Но след време дори чашите със силно кафе вече не действаха. Не получавах онова оживяване, онези фантастични пикове и сияйни прозрения, които имах през първата година. И след първата Васа* в Уат Па Пон си казах: „Това място не е за мен. Мисля да отида и да се опитам да повторя преживяното в Нон Кай.” И оставих Аджан Ча, и отидох да живея в планината Пупек в провинция Сакорн Накорн.
(*Васа: традиционните тримесечни дъждовни ритрийти, които се правят всяка година в будистките манастири. Като цяло това е време на засилено внимание върху обучението и духовните наставления)

Там, най-сетне, бях на идеалното място. Но за подаянията трябваше да се тръгне, преди да се зазори, и да се слезе от планината, което си беше доста път, след което се чакаха селяните. Те носеха храна и после трябваше обратно да изкатериш планината и да изядеш храната преди дванадесет на обяд. Това си беше сериозен проблем.
Бях с един друг монах, тайландец, и си мислех: „Много е добър.” Бях много впечатлен от него. Но когато бяхме в планината, той искаше аз да го уча на английски – много му се ядосвах и исках да го убия.
Беше район, където имаше много терористи и комунисти – в Североизточен Тайланд. Понякога над нас прелитаха хеликоптери, проверяваха ни. Веднъж дойдоха и ме замъкнаха в провинциалния град, чудеха се дали не съм комунистически шпионин.
После се разболях тежко и трябваше да ме свалят на ръце от планината. Бях притиснах в едно окаяно място от един резервоар, под тънък ламаринен покрив, в горещия сезон, с насекоми, които влизаха и излизаха от всичките ми отверстия. С кошмарна храна. Едва не умрях, като се замисля. Замалко да не оцелея.
Но именно през това време, в малката дупка с горещия ламаринен покрив, настъпи истинската промяна. Бях напълно отчаян, много болен и слаб и напълно депресиран, и умът ми пропадаше в тези адски измерения с ужасната жега и неудобството. Имах чувството, че се варя. Беше като изтезание.
Тогава дойде промяната. Изведнъж просто спрях ума си. Отказах да потъвам в тази негативност и започнах да практикувам анапанасати. Използвах дъха си, за да се концентрирам, и нещата започнаха да се променят много бързо. След това възстанових здравето си и вече беше време за следващата Васа, така че се върнах – бях обещал на Аджан Ча да се върна в Уат Па Пон за Васата – робите ми бяха целите изпокъсани и раздрани. Изглеждах ужасно. Когато Аджан Ча ме видя, избухна в смях. А аз бях толкова радостен, че съм се върнал.
Бях се опитвал да практикувам с желанието за спомените от онези прозрения. Бях забравил какви точно са били прозрения. Бях толкова привързан към идеята за практикуване по аскетичен начин – както през първата година, когато аскетизмът подейства. Тогава недохранването и самотата сякаш ми бяха дали проникновение и през следващите години се опитвах да създам условия, така че отново да получа онези фантастични прозрения.
Но следващите две или три години минаха просто така. Нищо особено не се случи. Шест месеца бях изкарал на онази планина, преди да се върна в Уат Па Пон, и реших да остана тук и да следвам прозренията, които бях получил. Едно от прозрения през първата година беше, че трябва да си намеря учител и да се науча да живея с дисциплината, наложена ми от този учител. И направих именно това. Дадох си сметка, че Аджан Ча е добър учител и имаше добър стандарт за монашеска дисциплина, затова останах при него. Прозренията от онази година бяха верни, но се бях привързал към спомена.
Хората много се привързват към всички тези специални неща, като медитативни ритрийти и курсове, където всичко е под контрол и всичко е организирано, и има пълна тишина. Макар да имате прозрение, рефлективността не винаги присъства, защото човек предполага, че за да има тези прозрения, трябва да има онези условия.
Всъщност прозрението е повече въпрос на живот в прозрение. Не е като да получавате прозрения от време на време, а все повече, докато разглеждате Даммата, всичко става проникновено. Гледате живота проникновено сега, докато ви се случва. В момента, в който помислите, че ви трябват специални условия, без да го осъзнавате, ще си създадете всякакви сложности около практиката.
Така аз развих пускането: да не се занимавам с постигане или добиване на нещо. Реших да осъществявам малки постижения като това да бъда малко по-търпелив, малко по-смирен, малко по-щедър. Реших да развия това, а не да се отклонявам в опити да контролирам или владея околната среда с намерението да достигна някакъв екстаз. Посредством рефлексия стана очевидно, че привързването към прозренията е било проблемът. Прозренията си бяха истински, но имаше привързване към спомена.
Тогава дойде прозрението `да се откажеш, да пуснеш всичките си прозрения. Не се привързваш към тях. Пускаш всички прозрения, които ти идват, пускаш ги да си отидат, иначе стават спомени, а спомените са условия на ума и ако се привържеш към тях, могат да те доведат само до отчаяние.
Във всеки един момент нещата са такива, каквито са. С анапанасати, едно вдишване в този момент протича така. Не е каквото е било вдишването вчера. Не мислите за вчерашното вдишване и за вчерашното издишване, докато правите това сега. Вие сте изцяло с него, такова, каквото е – установете това. Рефлективната способност е основана на установяването на осъзнатостта върху нещата в момента, сега, а не върху някаква идея какво бихте искали да получите и после да се опитвате да го получите тук и сега. Опитът да докарате блаженото чувство от вчера тук и сега означава, че не сте наясно какво е сега. Не сте в сега. Дори с анапанасати, ако практикувате с надеждата да постигнете резултата от вчера, правите невъзможно получаването на какъвто и да е резултат.
Миналата зима Почитаемия Випаси медитираше в светилището и някой издаваше доста разсейващи шумове. Когато говорих с Почитаемия Випаси за това, бях изключително впечатлен, защото той сподели, че първоначално се раздразнил, но после решил, че шумовете ще са част от практиката. Той отворил ума си към медитативната зала с всичко в нея – шумовете, тишината, всичко. Това е мъдрост, нали? Ако шумът е нещо, което можете да спрете – като тропането на вратата от вятъра – идете и я затворете. Ако е нещо, върху което имате контрол, можете да направите това.
Но за по-голямата част от живота нямате контрол. Нямате право да искате всичко да се умълчи за „моята” медитация. Когато има рефлективност, вместо да имате малък ум, който трябва да има пълна тишина и специални условия, имате голям ум, който може да поеме всичко: шумовете, разсейванията, тишината, блаженството, неспокойството, болката. Умът е всеобхващащ, а не специализиращ се върху определено настройване на съзнанието. Тогава развивате пластичност, защото можете да концентрирате ума си.
Именно тук е необходима мъдрост за истинското развитие. Именно чрез мъдрост го развиваме, а не чрез воля или контролиране и манипулиране на средата и условията в нея – като махаме нещата, които не искаме и опитвайки се да се нагласим така, че да последваме желанието за постигане и придобиване.
Желанието е коварно. Когато осъзнаваме, че намерението ни е да постигнем някакво състояние, това е желание, нали? Така че го пускаме. Ако седим тук дори с желанието за постигане на първа джана, разпознаваме, че самото желание ще е нещото, което ще възпрепятства изпълнението. Затова пускаме желанието, което означава не да спрем да правим анапанасати, а да променим отношението си.
Какво можем да направим сега? Да развием осъзнатост върху едно вдишване. Повечето от нас могат това; повечето човешки същества имат достатъчно концентрация да се концентрират от началото на вдишването до края му. Но дори ако концентрацията ви е толкова слаба, че не можете да стигнете до края, няма проблем. Ще стигнете поне до средата. Това е по-добре, отколкото напълно да се откажете или изобщо да не опитате, нали? Защото поне събирате ума си за една секунда и това е началото: приучвате се да събирате ума си около едно нещо като дъха и да го задържате в продължение на едно вдишване, ако не на цяло, то на половин вдишване, или на четвърт, или на колкото, толкова. Поне сте започнали и трябва да се опитвате да развивате ум, който се радва да е способен дори на толкова, а не да се критикувате, че не сте постигнали първа джана или четвърта.
Ако медитацията се превърне в поредното нещо, което трябва да правите, и се чувствате виновни, че не изпълнявате очакванията си, ще започнете да се насилвате без яснотата за това какво правите. Тогава животът става доста печален и потискащ. Но ако приложите това вещо внимание в ежедневния живот, ще намерите голяма част от ежедневието си приятна – което може и да не забележите, ако се оплетете в компулсии и обсесии. Ако действаме с компулсивност, това се превръща в товар, в досадно мелене. И тогава се влачим да правим това, което трябва да правим, по един неосъзнат и негативен начин. Но когато сме сред природата – сред дърветата и в полето, и имаме това време за ритрийт – можем да седим или да вървим; нямаме кой знае какво да правим. Сутрешните напеви, вечерните напеви, могат да са изключително приятни, когато се отворим за тях. Хората ни носят храна. Храненето е нещо прекрасно. Хората ядат осъзнато и мълчаливо. Когато го правим по навик или компулсивно, се протака. И много неща, които сами по себе си са приятни, вече стават неприятни. Не можем да им се наслаждаваме, когато подхождаме с компулсивност, необмислено и с амбиция. Това са движещите сили, които унищожават радостта и чудесата в живота ни.
Задържането на вниманието върху дишането развива осъзнатост, но когато се изгубите в мисли или неспокойство, пак не е проблем. Не се насилвайте. Не бъдете роб, не се наказвайте с камшик, не бъдете зли към себе си. Водете се, насочвайте се, приучвайте се, но не се насилвайте. Нибана е неуловимо реализиране на не-вкопчване. Не можете да се вкарате насила в Нибана.Това е сигурният начин никога да не се получи. Нибана е тук и сега, така че ако насилвате към нея, всъщност се отдалечавате, минавате през нея.
Понякога е особено тежко да изгорим привързаностите в ума си. Светият живот е холокост, пълно изгаряне, изгаряне на аза, на невежеството. Диамантът е символ на чистотата, която излиза от холокоста; нещо, което е минало през такива пламъци, че всичко, което е останало, е чистота. Затова в живота ни тук трябва да я има тази готовност да изгорим себепредставите, самоопределенията, становищата, желанията, неспокойството, алчността, всичко, напълно, така че да не остане друго освен чистота. И тогава, когато има чистота, няма никой, нищо, има я онази „такова-тост”.
Пуснете и нея. Все повече и повече пътят е в простото бъдене тук и сега, в бъдене с нещата, такива, каквито са. Няма къде да се ходи, няма какво да се прави, няма какво да се става, няма какво да се премахва. След холокоста не е останало и невежество. Има чистота, яснота и интелигентност.

Из „Така стоят нещата“, Аджан Сумейдо

15 МИНУТИ

Пускам си апликацията на телефона, след 10 секунди звънецът прорязва тишината и звукът постепенно избледнява и си отива… Анича. Таймерът е настроен на 15 минути, толкова мога да открадна от деня. Цялото ми същество иска още, но стоя на 15, защото знам, че толкова всякак мога да отделя. Не очаквам нищо. Естествено имам хиляда и един въпроси към себе си и към света, но не търся отговор, поне не сега – когато съм с дъха си. Сега е моето време за почивка – както казваше един майстор хипнотерапевт. Аджан Ча го нарича „празник на сърцето”, почти същото, нали?

Научих се. Свикнах да нямам нагласа за никакви прозрения по време на медитация. После, когато полека се върна в ежедневието, като по чудо грейват открития в ума ми – вероятно защото още е тъй бистър и спокоен. Ще ги нарека проявления на Даммата.

Този път със сядането пред компютъра видях, че в нета е пусната нова книга на Аджан Ча – не нова, а ново издание. Ще извадя няколко откъса от нея, които някак хармонично се вплетоха в деня ми, даже давайки ми някои отговори.

„Даммата е такава, използва аналогии, за да се вслушате, защото Даммата няма нищо. Има ли цвят? Кръгла ли е? Има ли ъгли? Къса ли е? Няма друг начин да се запознаете с нея, освен чрез сравнения като това. Ако разберете това, ще разберете Даммата.

Не мислете, че Даммата лежи някъде далече от вас. Лежи до вас. Отнася се за вас. Вижте. Сега сте щастливи, сега тъжни, сега сте доволни, сега недоволни; сега сте ядосани на този човек, сега го мразите… Всичко е Дамма.”

Корените

Ние сме като дърво с корени, дънер и ствол. Всяко листо и всеки клон зависят от корените, за да поемат хранителни вещества от почвата и с тях да захранят дървото.

Нашето тяло, плюс думите и делата ни, сетивата ни – зрение, слух, обоняние, вкус и чувство, са като клоните, листата и ствола. Умът е като корените, поемащи вещества и изпращащи ги през ствола към листата и клоните, така че да разцъфнат и да дадат плод.

Колелата на каруцата, следите от каруцата

Цикълът на прераждане е като колело на каруца. Ако дърпа каруцата, без да спира, дирята от него безконечно ще заличава дирята от вола. Колелата на каруцата не са дълги, а кръгли. Можете да кажете, че са дълги, но дължината им е кръгла. Виждаме окръглеността им, но не виждаме дължината. Докато волът дърпа, без да спира, колелата на каруцата безконечно се търкалят.

Един ден волът спира. Уморен е. Изхлузва хомота. Тръгва по своя си път, а каруцата – по нейния си. Колелата на каруцата спират отсамо себе си. Ако дълго време не ги пипате, се разграждат на земя, вода, вятър и огън, връщат се в тревата и пръстта.

Същото е и с хората, които още създават камма: Те не достигат завършек. Хора, които говорят истината, не стигат до завършек. Хора, които имат погрешни убеждения, не достигат завършек.

ЗАЩО Е ТЕЖКО

Когато се надигне страдание, трябва да видите, че това е страдание и да видите откъде се надига. Ще видите ли нещо? Ако гледаме нещата по обичайния начин, няма страдание. Например, докато седим тук, ни е леко. Но в друг момент искаме този плювалник и го вдигаме. Сега нещата стават различни. Различни са от преди, когато не бяхме вдигнали плювалника. Когато вдигнем плювалника, усещаме, че повече тегнем надолу. За това си има причина. Защо ще се чувстваме натежали, ако не е от вдигането на плювалника? Ако не го вдигаме, ни няма нищо. Ако не го вдигаме, се чувстваме леки. Кое е причината и кое резултатът? Само това наблюдавайте и ще разберете. Не е нужно да ходите да учите някъде другаде. Хващането за нещо – това е причината за страданието. Пуснем ли го, няма страдание.

ДА НОСИШ СКАЛА

„Пускането” всъщност означава това: Вдигнали сме тежък камък. Носейки го, усещаме, че ни тежи, но не знаем какво да правим с него и продължаваме да го носим. Щом някой ни каже да го хвърлим, си мислим: „А? Че ако го хвърля, ще остана без нищо.” И продължаваме да си го носим. Не желаем да го хвърлим.

Дори някой да ни каже: „Хайде, хвърли го. Така ще е ти по-добре, ще имаш само полза.” Пак не искаме да го хвърлим, защото се страхуваме, че ще останем без нищо. И продължаваме да го носим, докато отслабнем толкова, че вече просто не можем да го носим. Тогава го пускаме.

Само когато го пуснем, разбираме пускането. Изпитваме лекота. И вътрешно усещаме колко ни е било тежко да носим камъка. Но докато сме го носили, изобщо не сме знаели колко полезно ще ни е пускането.

ПЛЮВАЛНИК

За анатта: С прости думи това означава „не-аз”. Но то зависи от съществуването на чувство за аз; зависи от съществуването на чувство за атта. Затова има анатта. И това е правилната анатта. Когато няма атта, анатта не се появява. Например: Вие нямате този плювалник в къщата си и грижите около него не ви касаят. Дали ще се счупи, дали ще се пукне, дали ще го откраднат – тези неща не мъчат сърцето ви – защото няма причина, няма условие. Как така? Защото в къщата ви няма плювалник.

Ако в къщата ви има плювалник, това чувство за „аз” се надига. И когато плювалникът се счупи, това ви засяга. Когато се изгуби, ви засяга – защото плювалникът вече си има собственик. Това се нарича атта. Това е състоянието му. А относно състоянието на анатта, то означава, че в къщата ви няма плювалник, няма състояние на ума, което трябва да пази плювалника и да го защитава, няма страх, че ще го откраднат крадци. Тези състояния вече ги няма.

Тези неща се наричат феномени на състоянието (сабава-дамма). Има причини и условия, но тях просто ги има, това е.

СЪРЦЕТО САМО СИ Е УЧИТЕЛ

Всичките сме еднакви. Не се различаваме един от друг. И няма присъстващ учител, защото ако ще се будите за Даммата, сърцето трябва да се учи само. Ако не се учи само, колкото и хора да ви учат, то няма да ги чуе, няма да разбере. Самото сърце трябва да е учител.

Не ни е лесно да се видим. Трудно е. Помислете малко върху това. Всички сме правили лоши неща. Сега, когато сме стари, трябва да спрем. Дайте по-леко. С по-малко. То друго няма. Това е всичко, което е. Обърнете умовете си към добродетелтта.

ДА ЗАСАДИШ ПИПЕР

Будата, нашият учител, казвал, че как се развиват нещата, си е тяхна работа. Ако се придържаме към усилията в практиката, не можем да контролираме дали тя ще върви бързо или бавно. Това  е като да засадиш дръвче черен пипер. Дръвчето си знае какво си прави. Ако искаме да расте бързо,трябва да знаем, че това е чиста делюзия. Ако искаме да расте бавно, това пак е чиста делюзия. Само когато го посадим, ще даде плода, който искаме.

Когато засаждаме дръвче черен пипер, задължението ни е да изкопаем дупка, да напоим дръвчето с вода, да го наторим и да му махнем насекомите. Това е. Това зависи от нас, това зависи от нашата убеденост. А дали ще се появи пипер, това си зависи от дървото. Не зависи от нас. Не можем да го дърпаме, за да расте.

ИЗПРАЩАНЕ НА РОДНИНА

Наблюдавайте дъха. Съсредоточете се върху дъха. Съберете ума върху дъха. Бъдете осъзнати за дъха. Не е нужно да сте осъзнати за нищо друго. Изфинвайте осъзнатостта си, докато я почувствате съвсем малка, но изключително будна.

Болките, които са се надигнали, постепенно ще се утишат. Гледаме дъха така, както изпращаме роднина, който ни е бил на гости. Изпращаме го на пристанището или на гарата. Припали ли моторът, лодката отплава. Наблюдаваме я, докато изчезне, и после се прибираме вкъщи.

Наблюдаваме дъха по същия начин. Опознаваме грубото дишане. Опознаваме финото дишане. Докато дишането се изфинва, ние го гледаме как изтънява. Става все по-малко и по-малко, но ние държим ума все по-буден. Наблюдаваме изфинването на дъха, докато вече няма дъх. Остава само осъзнатостта, напълно будна.

БДЕТЕ

Ако се забравяте една минута, сте луди за една минута. Ако осъзнатостта ви се изгуби за две минути, сте луди за две минути. Ако се изгуби за половин ден, сте луди половин ден. Така стоят нещата.

Осъзнатостта означава да имаме нещо наум. Когато правите или казвате нещо, трябва да помните да сте нащрек. Когато правите нещо, бъдете бдителни за това, което правите. Да имате това наум е като да имате неща за продажба в дома си. Вие си пазите нещата, пазите хората, които идват да купуват, пазите и крадците, които идват да крадат. Ако винаги следите за тези неща, ще знаете кой човек за какво идва. Когато стоите така въоръжени – с други думи, нащрек сте, тогава, когато крадците ви видят, няма да посмеят да ви сторят нищо.

Същото е с обектите на ума. Ако сте осъзнати и нащрек, няма да могат да ви сторят нищо. Вие знаете: Един добър обект като този няма завинаги да ви държи в добро настроение. Не е сигурен. Може да изчезне по всяко време. Тогава защо да се хващате за него? „Не харесвам това.”: Не е сигурно. Когато случаят е такъв, обектите просто са безлични и пусти, това е. Учим се по този начин, държим се осъзнати, непрекъснато се гледаме: денем и нощем, по което и да е време.

Можете да изтеглите книгата „In Simple Terms“ на английски от тук.

Апликация за смартфон можете да изтеглите от тук, има версия за айфон и за андроид.

ЗВУКЪТ НА ТИШИНАТА

Като се успокоите, можете да изпитате звука на тишината в ума си. Чувате го като високочестотен, звънтящ звук, който винаги присъства. Просто обичайно не се забелязва. Когато започнете да чувате този звук на тишината, това е белег за празнотата – за мълчанието на ума. Като се концентрирате върху него и се обърнете към него, той може да ви направи много умиротворени, блажени. Медитирайки върху него, оставяте условията на ума да се преустановят, без да ги потискате с друго условие. Иначе просто наслагвате едно условие върху друго.

Този процес се има предвид под правене на „камма”. Например, ако изпитвате гняв, започвате да мислите за нещо друго, за да избягате от гнева. Това е наслагване на едно условие върху друго. Не ви харесва какво се случва тук, затова поглеждате там, бягате. Но ако имате начин да се обърнете от обусловените феномени към необусловените, тогава не се прави камма и обусловените навици могат да избледнеят и да угаснат. Това е като „авариен шлюз” в ума, изход, така че каммичните формации (санкарите) имат изход, начин да отлетят, вместо да се пресъздават.

Един проблем при медитацията е, че много хора я намират за скучна. Хората се отегчават от празнотата. Искат да я запълнят с нещо. Забележете, че дори когато умът е съвсем празен, желанията и навиците още са там и ще дойдат и ще искат да правят нещо интересно. Трябва да сте търпеливи, да сте готови да обърнете глава на скуката и на желанието да правите нещо интересно и да сте доволни от празнотата на звука на тишината. И трябва да сте много непоколебими в обръщането си към него.

Но когато започнете да слушате и разбирате ума по-добре, това е много осъществима възможност за всички ни. След много години на практиката грубите каммични формации започват да избледняват, по-финните също започват да избледняват. Умът става значително по-празен и бистър. Но са нужни много търпение, издръжливост и готовност да се практикува при всякакви условия и да се откажете (да пуснете) и най-ценените си малки навици.

Някой може да вярва, че звукът на тишината е нещо или е постижение. Но не става дума за постигане на нещо, а за мъдра рефлексия на това, което изпитвате. Правилната рефлексия е, че всичко, което идва, отминава; а практиката е знаене на нещата, такива, каквито са.

Не ви давам някаква идентичност – няма нищо, към което да се привържете. Някои хора искат да знаят, като чуят звука на тишината – „това навлизане в потока” ли е? Или „Имаме ли душа?” Толкова сме привързани към концепциите. Всичко, което можем да осмислим е, че искаме да знаем нещо, че искаме да си сложим етикет на „аз”-а.  Ако има съмнение за нещо, съмнението се надига и после следва желание за нещо. Но практиката е тази на пускане (letting go). Придържаме се към това, което е, разпознаваме условията като условия и необусловеното като необусловено. Толкова е просто.

Дори религиозният стремеж се разглежда като условие! Това не означава, че не трябва да се стремите, но означава, че трябва да разпознавате самия стремеж като ограничен. Празнотата също е не-аз. Привързването към идеята за празнотата също е привързване. Пуснете го! Практиката тогава става на извръщане от обусловените феномени – не създавате още неща около вече съществуващите условия. Каквото и да се надигне в съзнанието ви – гняв, алчност или каквото и да е друго – разпознавате, че е там, но не правите нищо. Можете да се обърнете към празнотата на ума – към звука на тишината. Това дава на условия като гнева начин да се преустановят, вие ги пускате да си идат.

Имаме спомени за това какво сме правили в миналото, нали? Те се надигат в съзнанието, когато има условията за тях да се появят. Това е резултатната камма от някакво деяние в миналото, от действия, подчинени на невежество, алчност, омраза и делюзия, и т.н… Когато тази камма узрее в настоящето, човек все още има импулсите на алчност, омраза и заблуда, които се надигат в ума – резултатната камма. И когато им реагираме невежо, първосигнално, когато не сме осъзнати, създаваме още камма.

Двата начина, по които можем да създадем камма, са като я следваме или се опитваме да я премахнем. Когато спрем да го правим, циклите на каммата имат възможност да се преустановят. Резултатната камма, която се е надигнала, има изход, „авариен шлюз” към преустановяването си.

Из „Така стоят нещата“, Аджан Сумейдо

Какво означава да променим бъдещето? Каква механична сила бихме могли да приложим, можем ли да намерим лоста на Архимед, с който да повлияем на бъдещето? Аз знам само за един такъв лост – и той е настоящето. Защото ние живеем в бъдещето на всеки един момент от живота ни, който е бил преди този.

Когато започнем да се спускаме в себе си, можем да си върнем този момент – да бъдем в него, в това тяло, с това сърце, с този ум, и да започнем да изместваме този установен модел, по който живеем живота си.
Ако се надяваме бъдещето да е различно, единственото място, на което трябва да застанем е СЕГА. Защото то е бъдещето на всички моменти, които са били преди. Така че ако искате да сте в бъдещето, вече сте!
Това ни приканва към едно изместване на перцепцията, изместване на осъзнаването, изместване на съзнанието, което ни позволява да живеем живота си сякаш има смисъл в единствения момент, който някога ще имаме. Част от това означава да сме въплътени. Защото в повечето време ние сме изгубени в мислите си. Това е още едно нещо, което ще забележите, ако започнете да обръщате внимание на ума си – че той е навсякъде. Навсякъде. Дори не е нужно да медитирате, за да се случи това. То е като режима „дефолт”. Не ви трябва дори смартфон или имейл. Дори компютър не ви трябва. Умът по дефолт е навсякъде. Мисли за това, мисли за онова. Харесва това, мрази онова. Иска да направи крачка към, но иска и да се дръпне. ..
Осъзнатостта всъщност е съзнаване, нали така? И се култивира посредством внимаване. Трябва просто да внимаваме. Присъствието е нещо, на което се учим.
Осъзнатостта е яснотата, която се надига чрез целенасочено внимаване в настоящия момент.
Внимаване, целенасочено, в настоящия момент, неосъдително…
Но „дефолт” мрежата непрекъснато работи и тя има мнения за всичко. Тя непрекъснато преценява. Неосъдително не означава да не предценявате, когато започнете да внимавате какво ви идва на ум или какво се случва в живота ви, но вие ще забележите колко много осъждате, колко много ви се иска да посегнете към това и да изтласкате онова и просто ще позволите на всичкото това да го има, сякаш току-що сте му сложили пътечка с надпис „Добре дошъл”. Аз няма да имам мнения за това, че имам мнения. Просто ще позволя на всичко да се излее – за момент. Усещате ли колко радикално може да е това изместване в живота ви – вземате един момент и позволявате на всичко да е такова, каквото е, вместо да искате да бъде по един или друг начин?
Будистите наричат това освобождаване. Такава свобода никой друг не може да ви даде, но тя ни позволява в известна степен да превъртим съзнанието си, така че за един момент да направим крачка извън времето.
Защото ако живеете в СЕГА… може би сте имали това преживяване. Погледнете си часовника точно сега. Колко е часът? Аз ще ви кажа колко е. Сега е. И всеки път, когато поглеждате часовника си или телефона, пак е СЕГА!

Из „Целебната сила на Осъзнатостта”, Джон Кабат-Зин

 

Има го само това необяснимо случване сега, от което нищо не се откроява, едно свободно, неделимо събитие, вечно променящо се, но и вечно присъстващо, без притежател и без каквато и да е отделна, независима, автономна, дискретна, постоянна и продължителна форма, защото цялата видима форма е едно преливане и преливането е ТУК/СЕГА.

Това необяснимо случване сега не е идея или вярване или специално състояние на съзнанието, или конкретно преживяване – то е необоримата незабавност на шума от трафика, на листата, лумнали в пламъци, червено-оранжевите златни пръски със скъпоценни камъни от дъждовна вода и светлина, главата се извръща, дробовете се изпълват с въздух, самотна птица прорязва небето, бели облаци се носят над планината, това необоримо знаене, че те има, това неизбежно осъзнато присъствие, това всеобхватно слушащо мълчание – всичко това е едно цяло случване без граници или привидности, без граница между вътре и вън.

Реалността не може да се улови или постигне, защото съществува само тя. Не може да се изгуби или избегне, защото няма как да се излезе от нея и няма как да се влезе. Ако се опитвате да я „достигнете”, никога няма да успеете. Вие СТЕ нея. Дори напрежението и стремежът за опит пак е тя – реалността, съвършено изразена, неделима от диамантите светлина, танцуващи по боровите иглички и от мириса и усещането за този остър ноемврийски въздух.

Джоан Толифсън

Aham avero homi, abyapajjho homi,anigha homi…*

Life of Pi

Life of Pi (Photo credit: GBPublic_PR)

Май пак ще започна с филм… По-точно не. Имам един приятел, с когото отношенията ни са по оста „Малкия принц – Лисичето” и няма значение кой е единия и кой другия. Прекият ни контакт често завършва с конфронтации, но този на алегорията е като хармоничен акорд на пиано.

В ситуацията, в която бях,  исках да говоря с него, да потърся съвет, но и се боях, че дискусията ще се разгърне в недобра посока. Съответно прокуждах мисълта като досадна мушица.

Но… той ми се обади – неочаквано, дори необичайно. И понеже, от друга страна, обаждането му беше такъв отговор на моята ментална потребност, наострих слух да чуя какво ще ми каже.

„Сетих се какво исках да ти кажа.” – започна той. „Гледала ли си „Животът на Пи? Ако не си, гледай го. Това си ти, но в мъжки образ.” Почудих се, а той започна да ми разказва филма. Със сигурност не бях Пи, чисто интелектуално, от това, което ми се разказваше,  заключих, че нямам нищо общо. А моят приятел продължаваше – „И има два края.” „Как така?” – попитах аз. „Да, два са. Изгледай го и ще видиш.” Благодарих му и затваряйки телефона, взех решението да изгледам филма, не за друго, а защото аз бях искала да потърся съвета му и той някакси беше уловил това. (малко като ехото от сонара).

Няма да разказвам филма. Директно скачам на края му.  На двата края. Всъщност той е един. Младият Пи и тигърът бяха едно. Страх-гняв и омраза заедно. И инстинкт за оцеляване, разбира се. Латентните тенденции  затова са латентни, защото са скрити. Те са изненадващи дори за нас, когато изведнъж изскочат в проявения свят. Прозрението ме споходи на другия ден, и по-скоро когато прочетох това:  http://www.thebuddhism.net/2013/07/26/hatred/

Сетих се за всички тигри в живота си. Ако бях шаман, тигърът щеше да е моето животно на силата.  Или е?

Спомням си една от последните ми рисунки – на тигър, разбира се. Казвам последни, защото в живота ми рисуването е нещо като лично убежище, в което влизах като дете, а после и като буен тийнейджър, за да се събера в тишината…

photo

И още един тигър… в „Последният самурай”. Там един млад мъж (Том Круз) трябваше да се научи да владее гнева си.

Тигри, тигри… Препратката беше толкова адекватно отнасяща се за мен, че изведнъж ме удари като гръм.  Да, аз изпитвах гняв – ескалация на страха ми за оцеляването – личностно и на най-близкия ми кръг хора и животни. (разбирай сакая дити – представата за „аз”-а като реално съществуваща единица, тоест,  бях в делюзията)

Страх-гняв-омраза…

Ако махнем другаря Страх от триото, гневът и омразата са двете лица на една и съща Пречка, Окова или Латентна Тенденция, която се нарича още „злонамереност”.  Тази Ментална Окова, или Пречка,  е последната от първите пет, които се водят нисши ментални Окови и са свързани със сетивния свят. Та въпросният гняв, или vyapada:  хубава думичка, включваща всички състояния от злонамереност до ярост и омраза,  се поражда от „тенденцията да отхвърляме действията на другиго, които оспорват правото ни да получи това, което желаем.” В моя случай беше желание да се отърва от нещо – а именно, от страданието.

Ето какво разказва покойния Аджан Анандо, абат в Читхърст (Читавивека), поел манастира след Аджан Сумейдо през 1984 г. и предхождащ настоящия абат Аджан Сучито:

„… Някои от въпросите, които се зададоха на този ритрийт, показват, че хората все още са в капана на същия стар синдром – борбата с не-желаенето на това, което е. Ние поставяме това, което харесваме, срещу това, което не харесваме. Мислите и фантазиите стават наши врагове – това, от което трябва да се отървем или от което да избягаме.

Как реагираме в даден случай зависи от конкретното условие. Ако го възприемаме като заплашително, се опитваме да избягаме от него. Когато се надигне страх, например, винаги реагираме с желание да избягаме; искаме да има някакво пространство между нас и него. И, разбира се, в момента, в който го направим, даваме сила на това условие, даваме му живот.  И то остава с нас и ни тормози, докато не спрем да реагираме.

Като резултат от случилото се с мен във Виетнам – (Аджан Анандо е служил във Виетнам като радио оператор), страдах от това, което наричат „посттравматичен синдром” . Правили са изследвания на ветерани и е установено, че много от тях имат тази конкретна реакция на тревожност в резултат на отминала травма. Много е хубаво да имаш етикет, но той не кара състоянието да отмине.  Знам от годините на опит,  че докато имаме съпротива срещу страха, той има власт над нас. Мета бавана е прекрасна, когато се занимава с такива условия. Ставаме по-малко твърди в опитите си да се отървем от тях. Има една охота да се сприятелим с тях и да видим, че те са само чувства, които изпитваме – дори и грозните, страховити и ужасяващи аспекти на ума ни…”

Това беше отговорът! Имах етикет – гняв. Имах лек – мета бавана. Имах успокояващ мехлем за гневния ми тигър.

И така, ето я медитацията, която, колкото и да сте гневни, колкото и да негодувате срещу някого или нещо, има своя неотменно лековит ефект:

Водена Мета Медитация

Тази медитация може да се използва в група, с един човек, четящ инструкциите бавно и тихо. Сериите точки в края на параграфите (…..) указват за кратък период на мълчание, преди да се продължи със следващата инструкция. Съветът е медитацията да продължи около половин час.

Това ще е медитация върху любящата добрина.  Тя включва проста визуализация посредством способност на ума, която доста рутинно използваме. Например, ако кажа да извикаме в ума си образ на цвете, това можем да го направим. Няма значение дали е роза или лилия, или какъв цвят е, или дори колко чист е менталния образ – нещо бегло върши работа.

Сега, седейки изправени, обърнете внимание дали има някакво напрежение в лицето. Отпуснете около очите, около челюстта и устата. Оставете вниманието да слезе в сърдечната област – областта по средата на гърдите, около гръдната кост. Вдишваме,  усещайки енергията на дъха. Сякаш почти е възможно да вдишваме и издишваме от тази област по средата на гърдите. Сега, вдишвайки, казвайки на себе си: НЕКА БЪДА ДОБРЕ – пожелвайки си добро, си позволяваме едно чувство на благоразположение, едва доловим жест на милост към самите себе си. Нека го има миналото, пускаме го: и от този момент нататък връщаме ума на дишането, на сърцето, на мисълта в едно хармонично цяло. Вдишваме: НЕКА БЪДА ДОБРЕ…… и после издишваме, насочвайки същата тази милостива енергия навън, казвайки: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ.

Продължаваме, като оставяме да се развие един прост ритъм – Вдишваме:  НЕКА БЪДА ДОБРЕ, издишваме:  НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ……….

Ако умът се е отнесъл, нежно, с голямо търпение, връщаме вниманието обратно. Това е меко движение, което се връща към сърцето, към дъха, към мисълта – вдишваме: НЕКА БЪДА ДОБРЕ, издишваме през сърцето: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ…….

Това, което правим, е едно настройване към това, което е обичащо и състрадателно във вселената. Отваряме се за тази грижовна енергия и й позволяме да ни зареди, да ни подхрани, като използваме дъха и мисълта като канал, като превозно средство за тази енергия. Вдишваме: НЕКА БЪДА ДОБРЕ. И после насочваме тази енергия навън към другите: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ…….

Поддържаме дъха мек и постоянен, оставяме енергията на дишането да ни зарежда; вдишваме в сърцето, издишваме от сърцето…………

Отваряме се за това, което е състрадателно във вселената. Вдишваме, позволяваме на сърцето да стане по-чувствително и възприемчиво за тази енергия. Издишваме, сърцето се отваря повече и се разширява, отдаваме: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ………….

И когато сме готови…. поемаме едно бавно, дълбоко дихание в сърцето, като оставяме енергията на мисълта и на дъха ни изпълни. Задържаме я за момент – да усетим благостта. Позволяваме на мисълта да задълбочи това чувство на благоразположение.  Оставяме го да се просмуче, да проникне в тялото ни. Издишваме бавно, тихо, отново през сърцето: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ. Да го направим няколко пъти – дълбоко вдишване, задържане и издишване……..

Сега започваме да използваме визуализация, като повече ще работим с издишването. При вдишването продължаваме като досега, вдишваме през сърцето с мисълта: НЕКА БЪДА ДОБРЕ. И при издишването първо извикваме в ума образа на родителите ни – няма значение къде са те, близо или далече, живи или мъртви. Извикваме ги един по един или заедно – което ни е по-лесно. Представяме си ги на наколко крачки пред нас и всеки път като издишваме, извикваме техния образ и насочваме мислите си на добрина и приемане към тях. Вдишваме с мисълта: НЕКА БЪДА ДОБРЕ…. и издишваме с менталния образ на родителите ни. И като издишаме: НЕКА ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ…….

После: извикваме в ума си нашите духовни учители, онези, които са ни помогнали, които са ни насочвали, окуражавали и инструктирали в живота. С издишването, отправяме жест на признателност, като използваме мисълта: НЕКА ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ…………..

Сега извикваме в ума си нашето семейство: партньор, деца, братя и сестри – един по един или в група. С издишването, отправяме жест на обич: НЕКА ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ. Вдишваме през сърцето: НЕКА БЪДА ДОБРЕ, издишваме през сърцето: НЕКА ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ……..

Сега извикваме в ума специален приятел или приятели – тези, които чувстваме, че ще имат полза от мисли на добрина. С издишването ги извикваме в ума и им пожелаваме да са добре; неуловима прегръдка, жест на обич……

Вдишваме през сърцето: НЕКА БЪДА ДОБРЕ. Издишваме през сърцето: НЕКА ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ……….

Извикваме в ума си всички, с които практикуваме, хората в непосредственото ни обкръжение; насочваме мислите си навън, включвайки всички тях: НЕКА ВСИЧКИ ТЕ БЪДАТ ДОБРЕ И ДА БЪДАТ В МИР……

Сега извикваме в ума си образа на Земята, каквато се вижда от космоса. И към този прекрасен синьо-бял, зелен и кафяв образ насочваме мислите си: НЕКА ВСИЧКИ СЪЩЕСТВА БЪДАТ ДОБРЕ. Издишваме: НЕКА ВСИЧКИ СЪЩЕСТВА БЪДАТ ДОБРЕ…….

И сега извикваме в ума си пространството, празнотата. И към тази необятност насочваме мислите си: НЕКА ВСИЧКИ СЪЩЕСТВА БЪДАТ ДОБРЕ.  Оставяме ума да се отвори навън: оставяме сърцето да се отвори навън. Тялото отпада – няма граници – необятност – пространство…..

Сега полека, с леко по-фокусирано внимание се връщаме към сърцето, към точката по средата на гърдите и вдишваме бавно и дълбоко с мисълта: НЕКА БЪДА ДОБРЕ. Задържаме я за малко….. Оставяме тази мисъл да се разлее като чувство на благоразположение в тялото, да ни зареди и подхрани. И я издишаме, бавно и тихо, пак през сърцето. Правим това веднъж или два пъти – вдишваме дълбоко, задържаме и издишваме……..

Сега извикайте в ума си образа на някой, когото сте наранили, нарочно или не, жив или мъртъв…. и използвайки името му, кажете: МОЛЯ ТЕ, ПРОСТИ МИ….. Извикайте в ума си някой, когото сте наранили…… използвате името му и казвате: МОЛЯ ТЕ, ПРОСТИ МИ.

Да обърнем особено внимание на сърцето. Дръжте го отворено… и сега извикайте в ума си образа на някой, който е наранил нас. Използвайки името му, кажете: ПРОЩАВАМ ТИ….. Извикайте в ума си някой, който ви е наранил. И използвайки името му, кажете: ПРОЩАВАМ ТИ.

Сега използвайки нашето собствено име, казваме: ПРОЩАВАМ ТИ….. Използвайки собственото си име, казваме: ПРОЩАВАМ ТИ…. и… ПРОСТЕНО ТИ Е….. ПРОСТЕНО ТИ Е.

Оставаме с това чувство на грижовност.  Вкарваме го в сърцето; нежно го задържаме…Сега внимателно се връщаме на дъха – на енергията на дъха, минаваща през сърцето с мисълта: НЕКА БЪДА ДОБРЕ. Чувстваме се заредени, изпълнени. И отново през сърцето навън, към другите: НЕКА ДРУГИТЕ БЪДАТ ДОБРЕ.

Толкова просто – вдишваме, зареждаме се. Издишаме , пожелаваме доброто на другите Издишаме за другите……

Край на медитацията

Материалът е взет от книгата „Seeing the way“, антология от ученията на англо-говорящи ученици на Аджан Ча

Малко указание: Тъй като механизмът на отдаване на мета е като разпалване на огън, ако имате проблем с изпращането на благопожелание към себе си или към родители, или към партньор, преподредете образите, които извиквате в сърцето си, започвайки от този, на когото ви е най-лесно да дадете обич. Важното е да разгорите пламъка.

*Нека бъда свободен от враждебност и опасност, нека бъда свободен от ментално страдание, нека бъда свободен от физическо страдание…

Така започва песнопението за отдаване на мета, което си е своеобразна молитва, част от сутрешната и вечерна пуджа.

ЗА ОСЪЗНАТОСТТА, ХИПНОЗАТА И МЕДИТАЦИЯТА

Meditation

Meditation (Photo credit: holisticgeek)

Влакчето на осъзнатата медитация набира скорост

Светът има нова любима играчка и тя се казва „mindfulness”. Като че ли най-удачният превод е „осъзнатост”. В действителност, зад тази дума стои предшественикът й на древния език пали, който е „сати”. Сати означава помнене, осъзнатост, внимаване, състояние на будно пребиваване и още куп неща. Като цяло, работната дума остава осъзнатост, въпреки лекото й опошляване, особено след като в Америка излезе нов продукт „Осъзната майонеза” – виж тук.

И докато в нашата нова братска страна на всички възможности хората вече се борят срещу „духовния консумеризъм”, ние още се чудим що е то медитация, има ли почва у нас, и ако има, чия гуру система е по-секси.

Без да навлизам в подробности, за да не те отегчавам, читателю, ще посоча само, че всички медитативни техники, които включват визуализация, идват от тантричната традиция, носят очарованието на своята магика и ритуално ни отвеждат в различни сънувани измерения. По правило, това са „водени” медитации, като гласът, който ни води, полека ни вкарва в един полусън – малцина могат да направят разлика между една водена медитация и успешно проведен хипнотичен сеанс. Това е от гледна точка на ширещата се поп култура в медитацията. Иначе, практиката няма за цел да ни вкара в транс или в екстаз. Смисълът е да успокоим, да утишим ума – представете си водата в една чаша, в която има песъчинки с различни размери. Когато настъпва успокоение, тези песъчинки се утаяват на дъното и водата се избистря. Настъпва състояние на яснота. И тогава, от дъното на чашата се отлепя малко мехурче, което достига повърхността. Ние можем ясно да го наблюдаваме, без да се идентифицираме с него и да го пуснем да си иде. Това мехурче от гледна точка на аналитичната психология е комплекс, травма, психопомп, който е бил подпрагов, скрит в подсъзнанието. И сега, изцяло в зависимост от нашата степен на готовност да го приемем, той се надига от подсъзнанието като мехурче въздух, ние го о-съ-знаваме и го пускаме да си отиде – да излезе на повърхността на водата в чашата и да се слее с празнотата на въздуха над нея.

„Гласът ми ще е с теб…”

Това са думите на Милтън Ериксон – един колос в хипнозата, от когото са се учили много хипнотерапевти. Това е заглавието и на едноименната книга, която може да ни обясни защо имаме понятие като Ериксонова хипноза. Виж тук.

Все едно, аз няма да се захласвам по Ериксон, макар че е блестящ. Идеята ми е да направя диференциация между хипноза и медитация. При хипнотичен сеанс, който може да е и индуцирана автохипноза, ние дърпаме шалтера на ума и го приспиваме, или ако щете, блокираме харда и го изключваме. Съответно дясно полукълбо става доминиращо, навлизаме в царството на Хипнос – ставаме особено податливи на внушения и се носим на алфа вълните на подсъзнанието. Лявото полукълбо спи. Ние сме в транс. Оттук възможностите като преживяване са различни в зависимост от нагласата, религиозната ни ориентация и цялостния емоционален фон. Раят и адът са на крачка разстояние, ангелите и демоните също. (Бог също!)

Проникновената (осъзната) медитация, от друга страна, активира центровете в лявото полукълбо. Ние присъстваме тук и сега, умът е буден, нащрек, можем да сравним степента на внимание като тази по време на шофиране, когато сме зад волана. Вече не сме потънали в сънищата, а ги наблюдаваме като феномени на нашата ментална сцена. Не се идентифицираме с тях, не ставаме емоциите си. Вратата към подсъзнанието не зее широко отворена за всички съдържания на колективното несъзнавано с неговите причудливи форми и създания. Там има някой, който пази – и това е „сати” – осъзнатостта. Не случайно Сайдав Силананда я нарича пазачът на портата.

Искаме ли да дърпаме шалтера, или искаме да обучим ума?

Ако разглеждаме ума като нещо, което ни пречи, тогава ще търсим всякакви начини за неговото изключване – от ЛСД до хипнозата. Защо не?

В будизма, обаче, умът се разглежда като шестото сетиво. Шестата сетивна врата. Представете си сега, че си завържем очите и някой ни пусне в непозната гъста гора. Със сигурност ще се срещнем с много дървета, много клони ще се заплетат в косите ни и най-вероятно ще падаме. Приспивайки ума, ние влизаме в гората на колективното несъзнавано или по-скоро тя влиза в нас. За резултата не искам и да мисля, камо ли да го описвам.

Един голям учител от традицията Теравада ни съветва да обучим ума си. Ето какво казва той: „Приберете осъзнатостта в ума. Ако умът е осъзнат, той ще е в покой. Някои хора не искат осъзнатост, те искат само покой, нещо като дърпане на шалтера. И те никога не научават нищо. Ако нямаме „този, който знае”, върху какво ще базираме практиката си?” Прочети още тук  и тук.

Несъмнено, който избере шалтера, няма да чете по-надолу, за оставащите, ще изредя възможностите за едно подредено, изчистено от суеверия и мистицизъм запознанство с осъзнатата медитация.

Вече споменах за тантричната традиция, която между другото откриваме в тибетския будизъм с неговите примеси на местната бон религия. Не знам при вас как е, но аз обичам да черпя знания от първоизточника или поне от по-първа ръка експерти. В тази връзка, малко любопитни факти:

През 1979 г. Джон Кабат-Зин създава медицински център в който се практикува MBSR Mindfulness Based Stress Reduction – 8 седмичен курс с по една сесия на седмица, в който учат хората на осъзната медитация, малко чигун и хатха йога – колкото да си усетят тялото, една блестяща компилация между дзен медитация и сатипатана (осъзната)

В Англия правят разновидност MBCT – Mindfulness Based Cognitive Therapy

В същата темпорална рамка, но в друг формат С.Н. Гоенка (Goenka), родом от Бирма, пристига в Индия, след като е учил осъзната медитация при своя теравада учител У Ба Кин, и отваря випасана центрове – випасана е сатипатана (осъзната медитация), или проникновена медитация – и започва 10-дневни интензивни курсове, които сега се провеждат по цял свят. Преди 1980 година Гоенка е поканен от Далай Лама в Дармасала да обучи тибетски монаси на випасана.  Курсът на Гоенка включва осъзнаване на дишането като функция на тялото, усещанията на тялото – болка, студ, т.н. и чувствата. Виж тук

Теравада традицията – от която се учи Гоенка, е съхранена и днес, и не е нужно да се ходи на далечни, екзотични места като Тайланд, Шри Ланка и Бирма. Разбира се, ако имаме тази възможност, защо не? Но в крайна сметка, интернет е изпълнен с текстове на учители като Аджан Ча, Аджан Сумейдо, Аджан Сучито, Аджан Брам и т.н.

Освен това в Европа има функциониращи манастири, където се провеждат ритрийти и човек може да се докосне до традицията и да свери часовника си. Виж тук  и тук.

Интензивност или постоянна практика

Интензивността сякаш изглежда по-подходяща за нашето натоварено ежедневие. Открадваш десет дни, изучаваш каквото има за изучаване и хоп обратно в 24/7. Втори вариант, караш онлайн обучение, то още по-лесно се вмества между всички неща, които има да се вършат, изкарваш така 6 или 8 седмици, в зависимост от курса, и после включваш наученото към сутрешния био коктейл.

Всеки прави своя избор, моят е аварийният шлюз от самсара, за който говори Аджан Сумейдо, но това по-нататък…

Завършвам с една малка книжка, която не е най-изчерпателното четиво, но схематично излага практиката, така че всеки да може да си избере и да опита коя форма на медитация най отговаря на темперамента му: Introduction to Insight Meditation

Хората често смятат, че съзерцанието е същото като мисленето за нещо. Но когато аз използвам думата, тя по-скоро означава „съзерцаване на това какво е съществуващото положение”. Ако се чувствате ядосани или изпълнени с неприязън, съзерцавайте това чувство. Това не означава, че трябва да се опитате да разберете защо или откъде се е появило това чувство, а просто да го наблюдавате какво е. Оставете го да бъде (let it be) и наблюдавайте какво е усещането за него като преживяване в настоящия момент.

Трите характеристики на нетрайността (анича), неудовлетворителността (дукка) и без-азовостта (анатта) са водещите насоки. Не в смисъл да си повтаряте, че гневът е нетраен, неудовлетворителен и без аз или да проектирате тези идеи върху преживяването, а да видите нетрайността и да я съзерцавате. Спомням си едно наблюдение на минаването на времето – как слънцето изгрява и залязва – и използването на нетрайността като обект за съзерцание за деня или за няколко дни поред. Ние можем да забележим визуалната промяна и звука. Когато някой самолет прелети или някой каже нещо, например, ние ясно осъзнаваме как звукът е много категорично нетраен, отлитащ, ефимерен. А вкусът и докосването – те трайни ли са? Не!

Съзерцавайте доволството и признателността. Това не означава задължително да сте доволни и признателни. Не казвам, че трябва да изпитвате тези емоции. По-скоро ви окуражавам да водите такъв живот, в който този тип чувства се пораждат у вас; вие ги култивирате. В монашеския живот ние умишлено култивираме доволство. То не идва толкова естествено. Много пъти сме недоволни от всичко. Но чрез съзерцание на недоволството и страданието, което идва от вечното оплакване и искане на нещо по-добро, вие виждате страданието от тези негативни ментални състояния.

Като просещи монаси, ние можем да съзерцаваме факта, че животът ни зависи от добрината на другите. Това, всъщност, е едно от монашеските съзерцания и е някак хубаво за един монах или монахиня да си го припомнят във всеки ден от живота си. Можем да съзерцаваме и всички добри деяния в голям или малък мащаб. Помислете за всички добри неща, които са направили съзнателните същества днес. Това е друго съзерцание, което ни помага да мислим положително за добрината на човечеството.

Преди година водих ритрийт в една чаена градина в Дарджилинг. Една чудесна къща за гости беше построена наскоро и аз бях първият гост; цялата беше за мен. Имаше телевизор във всекидневната и управителят го беше включил, така че единственото, което можеше да се гледа бяха международните новини на Би Би Си. Това беше по времето, когато Пол Пот беше умрял в Камбоджа. В деня, в който кремираха трупа му, аз го гледах по телевизията. Бил съм в Камбоджа през 1997 година за около месец като поканен гост на Сангараджата. Проведох няколко ритрийта в Пхном Пен и срещнах всякакви хора. Отнесоха са с мен като с ВИП персона. Водиха ме в Ангкор Уат и в курортния град на брега. Но освен тези неща, посетих музеи, в които имаше черепи от „Полетата на смъртта”, както и едно училище, в което са измъчвали хора. По стените имаше снимки, които навяваха злокобни и потискащи картини в ума, сцени на жестокост на хора, наслаждаващи се на изтезанията, отлагащи смъртта, за да е по-продължителна, мъчителна, ужасяваща и агонизираща. Не беше като да са застреляли някого в главата. Червените кхмери наистина са обичали да карат хората да страдат, като са удължавали страданието възможно най-много.

Тези картини са в ума ми от ужаса по Полетата на смъртта в Камбоджа и разбира се, Пол Пот е символът на всичко това, демон, който всеки възприема като едно от големите чудовища на този век – Хитлер, Сталин и Пол Пот! По това време се занимавах с една практика на „радост в неопределимо обширните океани от добри деяния, извършени от съзнателни същества от безначални времена”. Това съзерцавах на ритрийта в Дарджилинг. Но това, което видях по телевизията, беше трупът на Пол Пот, захвърлен да изгори като боклук. Този стар човек, когото всички мразеха – червените кхмери се бяха обърнали срещу него, жена му и дъщеря му не присъстваха на погребението. Имаше само двама въоръжени стражи. Той беше умрял близо до тайландската граница. Запалиха огън от някакви гуми, хвърлиха тялото му отгоре, хвърлиха стар дюшек, на който беше умрял и бамбуков стол, на който беше седял, и тази грамада от боклук просто изгоря. Човек по-скоро изпитваше радост от мрачния край на едно ужасно чудовище, а не от „неопределимо обширните океани от добри деяния, извършени от съзнателните същества от безначални времена”. Забелязах тази тенденция да чувствам: „Той си го заслужаваше! Отмъщение! Дори това беше добро за него. Трябваше да умре по ужасен начин, за да си го получи!” Всъщност не се чувствах така, но можех да разбера този тип отмъстителни тенденции за възмездие на човешкия ум, този тип емоции. Мислех си: „Сигурно сега всички си мислят „Отървахме се от това старо чудовище” и сигурно никой не си мисли нищо положително за Пол Пот.” Тогава умишлено се опитах да мисля другояче. „Със сигурност Пол Пот е имал мигове на добрина в живота си. Имал е куче. Бил е добър към жена си, към дъщеря си. Като малък, е бил е момче при олтара.” И започнах да се опитвам да се радвам на добрите деяния на Пол Пот, просто като упражнение за съзерцание.

Представата за Пол Пот е, че той е бил чудовище, но никой не е изцяло лош – никой! Хитлер и Сталин също трябва да са имали добри деяния. Това че правят ужасни неща, не означава, че са изцяло и само зли и никога не правят нищо добро. Съзерцавайки това, започнах да се радвам на добрите деяния, на неопределимо обширните океани от добри деяния, извършени от съзнателни същества от безначални времена. И си казах: „Може би съм единственият човек на тази планета, който в момента се радва на добрите деяния на Пол Пот.” Знам, че някои хора много ще ми се ядосат, че му приписвам възможността да е извършил дори един акт на добрина в даден момент в живота му, като погалване на кучето или купуване на нова рокля за жена му. Но това е възможно!

Съзерцаването на тези малки неща – дори да изглеждат тривиални – е едно упражнение в съзнателното ви информиране на себе си за радостта от добрината на човечеството. Забелязах, че това упражнение неутрализира тенденцията у мен да отдавам прекалена важност на лошите деяния на човечеството, включително на моите собствени. Забелязал съм, че много ме бива в отдаването на прекалено значение на грешките и глупостите, които правя, както и на недостатъците и слабостите, които имам. Много се вбесявам от това! Но съм склонен почти да се откажа от всяко добро в живота ми. Нали разбирате, „Е, и какво?! Защо правя това? Не знам, но така става.”

Забелязвам това и във сангата (монасите и монахините) тук, в Англия. Има такъв голям интерес в това какво не е наред в сангата, че понякога доброто напълно се пренебрегва като нереалистично или просто се отрича. Отношението, че нещо не е наред или че има голяма липса, или че има истински проблем, който трябва да се реши, е доста често срещано в монашеските среди. Не го казвам просто за да отричаме, ако има нещо нередно, или да казваме, че всичко е идеално, но този подход създава атмосфера на тревожност, едно непрекъснато, прикрито чувство, че нещо не е наред и че трябва да провеждаме повече срещи, повече дискусии и да се опитаме да разберем какво е то. Ние сме правили това и изглежда, че то само влошава нещата. Може би проблемът е в допускането, че изобщо има нещо, което не е наред, със съответното отдаване на прекалено значение и внимание.

В тази „радост в неопределимо обширните океани от добри деяния, извършени от съзнателни същества от безначални времена” аз се радвам на същите такива добри деяния на нашата санга тук, в Англия, още от нейното начало. Така по-добре ли е? Това е съзерцание, което не се основава на идеалистично мислене или фантазия, а на познаването на доброто в сърцата ни, на знаенето, че искаме да бъдем добри. Повечето хора, които познавам,  наистина искат да са добри, дори да не са. Просто понякога са улавяни в обиди и отношения, и навици, които ги карат да правят вредящи и безчестни неща. Стремежът да бъдем добри е общ за всички ни. Не мисля, че съм срещал човешко същество, което мога да кажа, че е изцяло лошо и не е имало стремеж за някаква добра постъпка. Помненето на това и изкарването му във фокуса на ума не е инфлация на егото, а честност за това как стоят нещата.

Една практика, която имаме в манастира, е да споделяме благословиите в живота си. В будизма не вършим неща с егоистични цели, макар и да седим тук и може би да си мислим: „Аз ще стана просветлен! Не знам вие какво правите, но аз ще се пробудя!” Това звучи много егоистично, но после ние споделяме благословията от нашата практика с другите. Има едно хубаво песнопение, което пеем в края на деня и с което споделяме благословиите, доброто и практиката в нашия живот с всички чувстващи същества. От будистка гледна точка всички чувстващи същества включват демоните, ангелите, чудовищата и светците, видимите и невидимите сили, родените, неродените и т.н. Това е толкова всеобхващащо, че не можете да изключите никого; дори споделяме благословиите от живота ни с бога на смъртта. Кой би помислил да направи това? Това ни помага да приемем, че животите на всички ни са взаимно зависими; ние не сме просто изолирани единици, функциониращи по начин, който не се отразява на никого другиго.

Преди да започна да медитирам, бях възпитан да бъда този независим, свободен индивид – такива бяха идеалите – и това ме оставяше с впечатлението, че „Моят живот си е моя работа, не твоя! И какво правя аз с живота си е моя работа, не твоя. Ако искам да си съсипя живота, това си е моя работа. Ти не се тревожи. Гледай си твоята работа. Гледай си твоя живот.” Но ефектът от този подход беше, че когато достигнах 30-те, вече страдах от хронична самота. Не че нямах никакви приятели, но и така, пак бях самотен. Самотата идваше от липсата на свързване, просто жънех резултата от този „индивидуален, независим свободен дух”, който казваше „Моят живот си е моя работа, не твоя. Гледай си твоята работа!” Чрез медитация постепенно видях как емоционално съм се откъснал от останалия свят с моите идеи за независимост и индивидуализъм.  От една страна е забавно, когато си млад да се наслаждаваш на свободата от отстояването на себе си, от това да не те е грижа какво мислят другите, от това да си мислиш, че няма значение какво „аз правя, защото на никого няма да навреди! Ако навреди на мен, готов съм да си го понеса!” Но сега не бих мислил по този начин, защото виждам, че си въздействаме едни на други, независимо дали имаме такова намерение или не.

Тази сфера, в която сме, е много чувствителна. Всичко на тази  планета е сетивно преживяване, виждане, чуване, мирисане, вкусване, докосване; всичко е свързано с това как ни въздействат нещата. Дори тонът на нечий глас или думите, които използва, са неща, които чувстваме. Някой ми разказваше за някакво гневно обаждане, което преживял. Гневът, който чул от другата страна, проникнал  във всяка клетка на тялото му. Не било защото човекът бил важен за него, а от силата на гнева му. Това е чувствителност, нали? Можете да рационализирате и да кажете: Това си е негово страдание.” И да се опитате да го премахнете, без да чувствате нищо. Да бъдем чувствителни е доста плашещо, нали? Да сме чувствителни означава да сме обект на толкова много неща, които се случват, че трябва да развием начини да се защитаваме.

Друго мислене от моето поколение беше, че мъжете не са чувствителни. „Жените са чувствителни, но мъжете не са. Ние не чувстваме. Ние сме твърди. Мъжете не плачат като жените.” Имаше някакви такива послания към децата: „Мъжете не плачат. Това е признак за слабост. Чувстването е признак за слабост.” Спомням си, че в армията бяхме развили една мачо броня – „Нищо не ме трогва. От нищо не ме е страх.” Излизаш на бойното поле, отвътре се тресеш от страх, докато казваш „От нищо не ме е страх!” Това е маската, която слагаш за пред обществото. Това е начин да се защитиш.

Но в медитацията вие изцяло отваряте вратите на своята пълна чувствителност. Как трябва да се интерпретира чувствителността? Будата учел да я разглеждаме от гледна точка на дамма (истината), а не от гледна точка на аза. Да сме чувствителни като личност – един вид, „аз съм това тяло” – е да мислим от позицията на „това съм аз с моите емоции, моите чувства, моите мисли, моите спомени, моите очи, уши, нос, език и т.н. Всичко това е мое!” И после ставам особено уплашен от това чувствително състояние. Мисълта, че тази взаимозависимост и чувствителност са всеобхващащи, изглежда поразителна, докато съзерцавате живота. Иска ви се да потърсите място, в което да се защитите, крепост, малка пещера с табели „Не ме безпокойте” и „Непознатите да се махат!” Иска ви се да ограничите сетивните въздействия и чуждите влияния. Можем да станем параноични и да мислим за някакви влияния на някаква „чужда сила”. Можем да започнем да разсъждаваме за духове, призраци, създания от други планети, всякакви неща от отвъдното, които могат да „ме” наранят по някакъв начин. Възможно е да си създадем цяла армия от опасности в ума за това какво има „отвъд” във вселената, в тъмното, да станем параноични и наплашени.

Ако животът ни се интерпретира от позицията на „аз”, имаме много основания за тревоги. Тялото лесно може да се повреди, чувствата ни лесно могат да бъдат наранени – някой ще ни обиди, ще ни подиграе или ще ни унизи. Това са общи човешки преживявания, които всички мразим и не искаме в живота си. А как интерпретираме чувствителността през призмата на мъдростта? Посланието на Будата е да го правим от гледна точка на дамма, на начина, по който стоят нещата – чувствителността е такава. Съзерцаваме удоволствието, болката и неутралното чувство (вейдана). Разглеждаме какво са, какво са щастието и страданието, какво е самообладанието, какво е тишината, какво е шумът, какво е раздразнението и т.н. Отваряме се за тези неща, а не се опитваме да се защитим от усещането им. Обръщаме се към тях с намерението да разберем чувствителността и вече да не си създаваме страдание покрай тези чувствителни състояния. Освобождаваме се, като ставаме напълно отворени и чувствителни; ето там не създаваме страдание. Не създаваме страдание от невежество или от страх и желание. Това чувство на приемане, отваряне, приветстване е от гледна точка на даммата, а не от позицията на „аз”, „моето” и „себе си”.

Културално, ние сме обусловени да интерпретираме преживяването посредством себепредствата, от гледната точка на аз, посредством личното преживяване – „моят живот”, „моите чувства”, „моето тяло”. А сега го съзерцаваме от гледната точка на дамма, която е: „Има го това чувство; има удоволствие; има болка; има страдание; има щастие; има мир; има война и т.н. Но те трябва да се разберат посредством приемане и обгръщане, а не посредством съпротива от страх и невежество. И нашата човешка карма е такава, че сме на място, където можем да направим това, защото човешкият ум е рефлективен ум, буда ум. Като говорим за това как стоят нещата, всеки от нас е в точката, където има и обусловено, и необусловено. Т. С. Елиът пише, че „улавянето на точката на пресичане на безвремието с времето е заниманието на светеца.” Да уловим, да познаем точката на пресичане на безвремието с времето – това е „тук и сега” за всеки един от нас. Не ми вярвайте! Съзерцавайте го. Ние можем да видим времето и безвремието от където сме в този момент, защото сме съзнателна единица във вселената. Има я тази независима съзнателна единица. Ние не сме слети с необусловеното от гледна точка на физическото, съзнателното тяло. Това конкретно нещо е съзнателна единица във вселената;  не от личностна гледна точка „аз съм една съзнателна единица във вселената”, а такова каквото е, нали?

Ние можем да отдадем цялото си внимание на тази времева сфера, на този обусловена реалност. Това прави материализмът. Винаги сортира, преподрежда шезлонгите на палубата на „Титаник”, опитвайки се да създаде съвършени общества от идеи, перфектни социалистически системи – комунистически системи, демократични общества, общи икономически пазари. Ние можем да създадем идеалните общества с умовете си, базирани на най-висши принципи, на най-висш морал, с най-доброто от най-доброто. Но през призмата на съществуванието, животът никога не е такъв – друг е, променящ се. Вземате нещо ново, например. И какво прави то? Просто остарява! Този храм тук – ето, построили сме го, на 4 юли ще достигне върха си. Ето го завършен, в най-върхова форма, един нов храм, цялостен. И какво ще направи? Просто ще остарее, нали?

Спомням си, когато създадохме Читхърст. На предния вход на къщата пишеше 1862 г. – сигурно тогава е била построена. 1862! За един англичанин това не е много, но за един американец определено е. 1962 – тогава се е вихрила Гражданската война в Съединените Щати. Ейбрахам Линклън е бил президент, а този добре поставен човек е решил да си построи тази хубава къща, използвайки добри материали в Англия. Беше много добре построена. По времето, когато ние се нанесохме, вече се рушеше и трябваше да се махнем част от рушащите се части, но беше строена от камък. Камъкът носи това чувство за дълготрайност. Аз съм от Сиатъл на северозапад, където всички къщи са дървени. Рядко се срещат каменни или дори тухлени къщи. Когато дойдох в Англия, се възхитих на толкова тухли, на безкрайното разнообразие от тухли, което има тук, и всичко е тухлено. Когато заведохме Аджан Ча в Единбург, той се огледа и каза: „Това  е каменен град!”

Камъните и тухлите изглеждат малко по-трайни от дървото, но къщата „Читхърст” беше готова да се срути от сухо загниване след 120 години. Беше много интересно да влезеш вътре. Сещах се за къщата на г-ца Хавишам от „Големите очаквания” – всичко се разпадаше. Беше строена да остане, но дори каменните къщи остаряват. Строиш я, боядисваш я, правиш я да изглежда много прекрасна, каниш всичките си приятели и всички казват: „О, не е ли красива?” А тя какво прави? Започва да старее. За да я поддържаш същата, трябва непрекъснато да я поправяш и боядисваш и колкото и да се стараеш, в нейната природа е да се разпадне. Така стоят нещата.

Толкова много от енергията на този век е похабена в опити да се създадат постоянни, идеални условия; Изпълнена с идеи за социализъм, единение, комунизъм… Сега демокрацията е голямата работа – този труд за създаване на справедливи системи, в което няма лошо. Аз не съм против. Но когато цялото ни внимание е насочено към подреждане на нещата на обусловено ниво – ние само това виждаме, не виждаме как е устроен светът. И съответно, в много отношения сме разочаровани от живота, защото колкото и да се мъчим да отдаваме живота си за добри каузи, накрая това няма особено голямо значение.

Наблюдаването на природата на страданието е първата благородна истина; втората благородна истина е причината за страданието; ние осъществяваме преустановяване на страданието; и това е осъществяването на необусловената реалност, към която можем да се обърнем. Можем да забележим и да се събудим за безсмъртната реалност, която е безгранична, безвремева, неизмерима, без желания. Будата учел не да отхвърляме обусловената реалност, не да казваме: „Вече няма да имам нищо общо с нея. Ще обръщам внимание само на необусловеното.” Истината е, че не можем да го направим заради условията – тялото и кармата, които имаме – са толкова силни. Как тогава съотнасяме обусловено към необусловеното? Разглеждаме го каквото е, като му отдаваме внимание – това е.

Обусловената реалност е нетрайна (анича), неудовлетворителна (дука) и без-азова (анатта). Необусловената е… когато умът спре. Не е нетрайна, не е неудовлетворителна, нито е без-азова. Не е и унищожение или мъртва в смисъл на празна пустота на нищото. Тя е чистата и интелигентна основа, която съдържа условията, които се надигат и отминават. И особената възможност, която имаме ние, като индивидуални човешки единици, е да осъзнаем това за себе си, да го знаем. Това е нещо, което можем да докажем, да го познаем пряко чрез интуитивна яснота. На езика на будизма ние работим на това ниво на вкопчване в условия и пускането им. Осъществяваме не-вкопчване, не-аз (анатта) и липса на желания. Научаваме се да нямаме желания посредством желанието, не-азовостта научаваме посредством аз-а и умиротворението от не-вкопчването посредством вкопчването. Този рефлективен, съзерцателен, интуитивен начин за изследване на чувствителното преживяване, в което сме, се случва посредством това, което наричат „осъществяване”. Когато няма вкопчване, няма желание, няма аз, какво остава? Усещането е такова. Дишането е такова. Тялото е такова. Звукът на тишината е такъв. И вие се научавате да се отпускате в тях. Не се вкопчвате, не се идентифицирате, просто приемате – това е то. Вие сте в настоящето и вече не се опитвате да получите нещо или да се отървете от нещо, просто се учите да се отпускате и да обитавате чистото внимание и чистата яснота.

Тогава отношението ви към обусловената реалност е на любяща добрина (метта), на състрадание (каруна), на алтруистична и съчувстваща радост (мудита) и на уравовесеността  (упека) – четирите Брама-вихари.  Реакцията към страданието на другите е състрадание от чистотата на ума; не „аз” изпитвам съжаление към хората, които страдат; това не е лично. Това е естествена реакция от мъдрост и чистота. Вие разбирате страданието и съчувствието ви е емпатично; не е покровителстващо. А алтруистичната и съчувстваща радост се къпе в неизмеримо обширните океани от добри деяния, извършени от съзнателни същества от безначалното време (мудита). Това идва от чистотата на ума; вече не е лична емоция. Откривате, че в празнотата на ума има много радост от живота. Аз си създавам много радост в живота, каквато не съм имал преди. И тази радост не е някакво изфабрикувано състояние, което съм си измислил; тя съществува, когато ги има тази яснота и отпускане. Понякога самата красота от живота като опитност е такава радост. И после идва уравновесеността  (упека) – чувството за баланс и ведрина, което е съвсем естествено в тази точка на пресичане на безвремието с времето.

Предлагам ви това за рефлексия и окуражение да практикувате, осланяйки се на себе си, на интуитивната си яснота, за да осъществите истината и това не е просто сантимент или идеализъм. Посочвам ви осъществяването на реалността, начина, по който стоят нещата, и това трябва да се изпита индивидуално. Не мога да го направя вместо вас. Вие трябва да го осъществите.

Buddhism now

Morning sunrise over Devon, EnglandPeople often believe contemplation is the same as thinking about something. But when I use the word it means rather ‘contemplating what an existing condition is like’. If you feel angry or resentful, contemplate that feeling. This isn’t to say you should try to figure out why or where the feeling came from, but look at the way it is. Let it be and notice what it feels like as an experience in the present.

The three characteristics of impermanence (anicca), unsatisfactoriness (dukkha), and not-self (anatta) are the guiding suggestions. Not in the sense of going around thinking that anger is just impermanent, unsatisfactory and not-self, or to project those ideas onto experience, but to look at impermanence and to contemplate it. I remember noticing the passage of time—of how the sun rises and sets—and using impermanence as a subject to contemplate for the day or for several…

View original post 3 907 more words

Будата разглежда духовния път през призмата на благородните истини. Те са основани на екзистенционалната реалност на страданието. Именно тук много хора от Запада не разбират будизма. Сравняват го с други религии и изразяват становища за това, че има негативен подход и че будистите не вярват в Бог. Има една представа, че това е някаква атеистична религиозна форма. Но ако разгледате учението на Будата, основният момент е да осъзнаете, че това е едно учение за пробуждане, а не за вкопчване в някаква метафизична позиция.

Първата благородна истина, страданието (дука), ни връща към една много банална човешка опитност. Страданието, че не получаваме каквото искаме, е общо за всички ни. Всички изпитваме страдание, когато сме отделени от това, което харесваме и обичаме, и трябва да сме с това, което не харесваме. Така че всички можем да разберем това – и богати, и бедни. Всички трябва да преживеем старостта, болестта и смъртта, скръбта и мъката, воплите, отчаянието, съмнението – те са общи за всяка човешка опитност. Няма нищо особено необикновено в това страдание: то е обикновено. Но трябва да бъде разбрано. И за да го разберете, трябва да го приемете.
Ако винаги се опитвате да се отървете от страданието, няма как да го разберете; заети сте с това да реагирате. Така правим, когато се чувстваме недоволни или нещастни. Каквато и форма на страдание да изпитваме, тенденцията е да се опитваме да се отървем от нея, дирейки щастие, може би разсейвайки се с нещо, което би ни дало няколко мига на удоволствие. Опитваме се да избягаме от това, което не харесваме.
Първата от четирите благородни истини е истината за страданието. И после следва прозрението – страдането трябва да бъде разбрано. На това място рефлективният ум се буди за страданието, за да го изучи и да изследва изживяването на страданието в настоящия миг, независимо дали е физическо или емоционално. Трябва да сме склонни да изпитаме страданието, а не просто да търсим как да се отървем от него. Това е обратно на естествените ни реакции, на реакциите на всички чувстващи същества. Имаме обръщане към страданието, изследваме го, приемаме го, разглеждаме го, чувстваме го.
Това можем да го направим само чрез рефлексия. Когато се опитваме да разглеждаме страданието аналитично, какво става? Започваме да обвиняваме някого; увеличаваме количество страдание и объркване, като безспирно се опитваме да го рационализираме чрез анализ. Рефлективният ум, от друга страна, е готовността да почувстваме и изживеем, да вкусим, да опитаме страданието.
Какво е страданието от терзанието и отчаянието? Има разлика между отдаването на терзания и отчаяние и отстояването посредством разбиране. Разбирането означава, че сме готови да ги забележим, да се обърнем към тях, да ги използваме като благородна истина, а не като някакъв личен проблем. Ние променяме отношението си към тези неща. Променяме се от – „Аз страдам и не искам да страдам” в „Има страдание и усещането за него е такова.”
Каква е опитността от раздялата с любимия човек? Можем да забележим това чувство на болка, на страдание, от отделянето с това, което обичаме и харесваме. И после идва раздразнението, вбесяването, че трябва да търпите нещо, което не харесвате и усещането за това е такова. Когато се чувствам раздразнен, вбесен или ми е дошло до гуша, аз използвам тази възможност за прозрение в благородната истина за страданието – това е усещането да си раздразнен и вбесен. И какво правя? Отчитам това настроение. Не го съдя или анализирам, само забелязвам, че усещането е такова. Умът приема чувството; приема да се чувства вбесен; има я яснотата за това като обект; започвате да го разглеждате като „има страдание”.
Причината за страданието, втората благородна истина, е привързването към желанието. Може би имаме схващането, че трябва да се отървем от желанието, че желанието е нещо, което не трябва да имаме. Не се опитваме да го разберем, да го опознаем, да изследваме резултата от прилепянето към него, от привързването към искането на нещо, от искането на нещо, което нямаме, от неискането на нещо, което имаме, от искането да сме нещо, което не сме, от искането да се отървем от лошите навици, от искането да се отървем от гнева, от искането да се отървем от желанието.
Как усещаме желанието като опитност? Желанието се цели в нещо; има енергия за него. Когато се привържем към едно желание, това ни дава енергия, и така ние вечно се стремим да получим нещо – като компулсивните купувачи на тази епоха. Хората ходят в търговските центрове и купуват всичко от желанието да получат нещо, което нямат. Богатите хора правят това понякога. И не само богатите, понякога хората с кредитни карти се вкарват в ужасни дългове. Отивате в моловете и там има толкова неща, които ви карат да ги искате – „Това е нещо, което искам!” Това желание идва от искането на нещо, което нямате – някакъв красив предмет.
Рефлективната яснота е яснотата за това чувство на искане на нещо. Какво е усещането? Това чувство на искане? Можете да го наблюдавате като опитност в настоящето – това е да искаш нещо, това е усещането. Можете да го наблюдавате на сензорно ниво, желанието за сетивно удоволствие, сензорното преживяване.
Желанието само по себе си не е проблем; вкопчването в него е това, което носи страдание. И не в отърваването от желанието, а в оставянето му, пускането да го бъде, започваме да осъществяваме нестрадание. Пускането (letting go) на причините за страданието е пускане на вкопчването в желанието.

Тази сфера, в която живеем, е сфера на желанията. Желанието е присъщо на тази сфера. Желанието е това, което кара нещата да се движат. Това е сфера на сетивна опитност, на удоволствие и болка, на красота и грозота; така стоят нещата. Така че проблемът не е в желанието. Проблемът е в невежеството – в неразбирането на нещата такива, каквито са. Вкопчването в тези желания е причината за страданието. Всъщност ние осъзнаваме, че страданието има причина. И тя не е тялото, не е сетивния свят; условията, сами по себе си, не са причина за страданието. Това вкопчване в условията е причината.

Много е важно да наблюдавате това. Ние с лекота обвиняваме условията за нашето страдание. Казваме: „Ти! Ти каза нещо, което ме накара да страдам!” Или „Понеже не мога да получа каквото искам, затова страдам; Искам нещо и не мога да го имам. И много страдам.” Или защото съм много привързан към някаква идея какъв трябва да стана и не мога да се понасям такъв, какъвто съм; Искам да стана този съвършен идеал!
Искането да стана нещо, искането да се отърва от нещо, искането за сетивно удовлетворение – тези три вида желания и вкопчването в тях са това, което наблюдаваме. Това, което е наясно с желанието – осъзнатостта – не е желание, нали? Желанието е ментален обект, който можете да наблюдавате; можете да бъдете мълчалив свидетел на желанието. Ако вие сте желанието, няма как да можете да го видите в перспектива. Но понеже не сте желанието, то е нещо, което можете да наблюдавате и да се учите от него.
Първо наблюдаваме желанието, вкопчването, и после следва това прозрение за пускане. Пускането на желанието не е отърваване от него. Не се съпротивляваме на желанието, не се отърваваме от него, оставяме го, пускаме го да бъде такова, каквото е. Желанието е желание – нека бъде такова. Ако го разберем, го познаваме, познаваме чувството за него, знаем кога присъства и знаем кога отсъства. Това е знаене. Директно знаене. Дори в будистските страни казват: „Трябва да практикуваме, за да се отървем от желанията, да се отървем от замърсяванията. Убийте килеса!” Хората редовно говорят така. Не само западняците тълкуват будизма по този начин.
Аз окуражавам хората да разглеждат желанието като опитност. Какво е усещането? Наистина трябва да го опознаем. Искането за сетивно удоволствие, искането да се отървем от нещо, искането да избягаме от нещо, искането да станем нещо – усещането за тях е такова. Да практикуваме медитация, за да станем просветлени – какво е усещането за това? Ако достатъчно усърдно практикувам, ще стана просветлен! Това е светският ум, нали? В университета трябва да учим усърдно, за да издържим изпитите. Трудете се! Ще бъдете възнаградени! Това е трудовата етика на нашето общество. Като нищо можем да приложим тази етика към медитацията. Медитирайте усърдно! Запретвайте ръкави и медитирайте! Стиснете зъби! Убийте замърсяванията на ума! Пробийте през тях! Напънете се да станете нещо! Станете просветлени! Желанието да станем просветлени, да станем чисти, да станем по-добри хора – звучи много добре, нали? Желанието да станем по-добър човек е много добро желание; желанието да бъдем добри не е нещо лошо. Важното е да разпознаем, че вкопчването в желанието е проблемът; то е причината за страданието.
Вкопчването – какво е то като опитност? Има желание и после вие се хващате за него, прилепвате, идентифицирате се с него. Спомням си съзерцаването на чистотата. Бикхусите (монасите) имат Виная (правилата на Ордена) и често се правят опити за постигане на чистота посредством спазването на Виная. Но след години аз не се чувствах особено чист от спазването на Винаята. Да, във Виная има някакво усещане за чистота, но колкото по-строги ставате, толкова по-неестествено е да се чувствате чисти. Все си мислех: „Какво тогава е чистотата?” Ставаш чист посредством спазването на правилата, от въздържанието в правенето на лоши неща и мисленето на лоши мисли? Човек става ли чист с тези похвати? Дали чистотата е състояние, което постигаш чрез правене на нещо? Можеш ли да станеш чист по някакъв начин?” И тогава идва съзерцанието, тази рефлективна яснота – „Какво е чистотата сега? Това е различно от предположението, че поначало не съм чист и от функционирането от тази позиция. Да въведем чистотата в рефлективната яснота в настоящето, в сега – какво действително е чисто в този момент от гледна точка на това какво мога директно да знам в този момент? – това е като коан. Единственото нещо, което мога да намеря толкова чисто в яснотата е чистото състояние на яснота, това внимаване в настоящето – то е чисто!
Когато прозрях и осмислих това, дойде следващото прозрение: Аз никога не съм бил нечист. Чистотата никога не е отсъствала. Винаги е била тук и сега. Тя е до мен, близо, напълно присъстваща през цялото време, но аз я забравям и се отнасям по желанията си. Вкопчвам се в желанията – искам нещо, което нямам, не искам каквото имам, искам да стана нещо, искам да се отърва от нещо, искам да стана чист – „Искам да стана чист!” Правя неща да стана чист – отдавам се на пост, измъчвам се, опитвам се да се отърва от лошите мисли, боря се със себе си… легло от пирони… ризи с косми… самобичуване… Какво става, като правим това? Накрая сме изтощени и пак не сме чисти!
В дадени моменти можете да си мислите, че сте чисти, но понеже си мислите, че сте чисти, можете да си мислите и че сте нечисти. Така че дори да постигнете чистота чрез всички тези аскетични способи, не можете да поддържате този тип чистота; тя е нещо, което постигате, така че всъщност не е чиста.
Съзерцавайте чистотата тук и сега – какво може да е тя в този момент за всеки един от нас? Чистотата не е в мисъл или в тялото, или в емоцията, нали? Чистотата е в яснотата. Яснотата е портата към безсмъртието; яснотата е трансцендентната реалност. Започваме да имаме това чувство, че нашата истинска природа е чиста и без значение какво правим, мислим или казваме, никога не можем да загубим тази чистота. Дори най-ужасният престъпник е все така чист – серийните убийци, изнасилвачите, педофилите – всички. Но не го знаят. Не знаят и правят всякакви неща от невежество, от вкопчването в желание, от неразбиране на това как стоят нещата. Ние забравяме. Вярваме, че сме това – аз съм това или аз съм онова. Към колко от идентичностите си (разбирай персони) всъщност сте привързани? Обичате ли да мислите за себе си като за определен тип човек с определена расова идентичност или сексуална идентичност, или класова или лична? Тези неща са много силни; всеки е много привързан към своите идентичности. Да бъдеш жена е идентичност, или да бъдеш мъж, да бъдеш сляп човек, да бъдеш увреден човек… Често зависим от тези идентичности, за да укрепим собственото си чувство на достойнство.
Но в състоянието на чистотата тези идентичности вече не са нужни; не че се пропускат в конвенционалния език, но не са това, което сме ние; ние не сме нещо, единствено чистота. Но не вярвайте на мен. Това е нещо, което трябва да откриете сами. Осъществимо е. Не е някаква теория или възвишена идея, която ми е дошла отгоре. Това е осъществяването на дамма, на истината, посредством изследване, посредством пробудена яснота.
Разпознаването на тази чистота, истинското оценяване на тази чистота, съм открил, че е голямо облекчение, защото тя е нещо, което винаги е с мен. Аз само трябва да помня. А забравям – отнасям се с различните навици на ума и тялото – но мога и да помня. Всъщност медитацията е научаване да помним тази чистота, тези тук и сега, центрирането в тялото, с дъха, със звука на тишината, и просто забелязване на обусловените състояния, на променливостта на обусловените феномени, на настроенията, на емоциите, на мислите, на чувствата, на гледищата и схващанията, на доброто или злото, на висшето или низшето.
Тези от нас, които са с еврейски или християнски произход, или от европейските общества, понякога се разглеждат като грешници. Аз бях отгледан с идеята, че на практика сме се родили в състояние на грях. Имаше едно чувство на загуба на чистотата, на необходимост да я намеря, да се опитам да бъда чист или да я постигна може би когато умра, извършвайки нещо; това е от моя личен опит, от моя културален произход. В будизма, обаче, ние не мислим за нашата истинска природа като за някакво паднало същество, което е извършило грях, а само като за забравящо същество. И това аз мога да го разбера. Трябва да призная, че го забравям. Забравянето е едно нещо, а помненето – друго. Ако забравяме, можем и да си спомним. Помненето е като осъзнатостта, яснотата, чистото разбиране, чистото възприятие, истинското разбиране и използването на мъдрост. Самото забелязване – да знам когато съм много чист, когато има чистота, и после, когато няма, действително да знам какво е, да познавам страданието, което си създавам, когато бивам уловен във вкопчването в желанията. Усетете го, опознайте самата атмосфера от това, онова раздразнение, настървеното чувство на искане или на неискане, бъдете будни за това вкопчване и страданието, което идва от него. Или, помнете чистотата на момента.
Чистотата на момента е това чисто състояние на яснота. Съответно вие винаги можете да се върнете към него, да си го спомните, само с простия акт на внимаване, на това всеобхващащо, приемащо внимание, интуитивната яснота за настоящето. Това е портата към безсмъртието, трансцендентната реалност, необусловеното. Не е постижение, вие не го постигате, само си го спомняте. Когато се опитвате да го постигате, функционирате в светлината на идеи, вкопчили сте се в тях и поддържате предположението, че сте идентичност на себе си, вие сте този човек, който не е чист и трябва да станете чисти. Тогава това е вашата база, предпоставката, от която функционирате, вашият модус операнди. От тази позиция никога не се чувствате чисти; винаги чувствате, че сте направили нещо нередно. Има чувство на отчаяние и разочарование, защото тръгвате от позиция, която в същността си е заблуждение, а не от чистотата на настоящето.
Когато говорим за будистското учение като директно, то наистина е толкова директно. Не можете да сте по-директни от пробуденото внимание в настоящето. Не тръгвате от някаква позиция за себе си или света, като давате оценки, а от простия вътрешен акт на слушане, на отворено, приемащо слушане, където можете да чуете онзи звук на тишината, онзи искрящ звук най-отзад – това е чистотата. Разбира се, не излизате да разправяте нагоре и надолу „Аз вече съм чист!” Не е нужно да разкрасявате чистотата, тя е съвършена такава, каквато е. Ако й припишете нещо, отново сте се отнесли. Когато хората разправят, че са чисти, аз никога не им вярвам. Това не е нещо, което оповестяваш; то е нещо, което осъзнаваш; не е лично. Чистотата е универсална; не е „моя”,”моята чистота”, не е ваша, универсална е, там, в нея всички сме едно.
Ако искате да знаете къде сме равни, в чистотата всички сме равни. Тази чистота е завършена. Не присъства повече или по-малко у някого. Чистотата няма националност, не е мъжка или женска, не е дори будистка. Това е началото на пробуждането за нещата, такива, каквито са.
Емоционално, обикновено не сме подготвени за пробуденото състояние. Макар че имах прозрение за това преди доста години, аз се съпротивлявах, защото емоционално бях подготвен да стана нещо. Досадяваше ми или ме обхващаше съмнение, приискваха ми се разни неща; има много светски неща, които все още твърде много харесвах. Бях съвсем склонен да пусна много светски неща, но други нямах чак такава готовност да пусна. Бях доволен да пусна гнева и ревността, и страха, но исках да си запазя хубавите неща за известно време. Светът все още беше доста изкусителен, омагьосващ, вълнуващ, обещаващ всякакви неща. Емоционално, още го имаше копнежа по светските неща, по удоволствието, удобството, удовлетворението, приключението и т.н. Нещо в материалната сфера все още беше много привлекателно за мен и дори добро само за себе си. Тези емоции, съответно, ще станат много устойчиви на простата практика на осъзнатост. Но все повече и повече ще започвате да виждате страданието от привързването дори към добрите неща в света.

Именно привързването, не светът, и не добрите неща, а привързването носи страданието.

За първи път публикувана през август 1999 г. Buddhism Now
(От беседа в Амаравати през май 1999 г.)

Buddhism now

Standing Buddhas Cambodia Photo: © Janet NovakThe Buddha approached the spiritual path through the noble truths. These are based on the existential reality of suffering. This is where many people in the West misunderstand Buddhism. They compare it to other religions and come out with statements about it being a negative approach, and that Buddhists don’t believe in God. There is this idea that it’s some kind of atheist religious form. But if you contemplate the Buddha’s teaching, the important thing to realise is that it’s a teaching of awakening rather than of grasping any kind of metaphysical position.

The first noble truth, suffering (dukkha), brings us back to a very banal and ordinary human experience. The suffering of not getting what we want is common to all of us. We all experience suffering from being separated from what we like and love, and having to be with what we don’t like. So we…

View original post 3 006 more words

МЕТА БАВАНА – Култивиране на мета
ІІ част на водената медитация ОБХОЖДАНЕ НА ТЯЛОТО

Преминаваме към мета. Мета е първо да имате мета към себе си. Това не е някакво сантиментално чувство към вашата личност, а приемане. Търпеливо, безкритично приемане на всичко – на тялото, каквото е, на емоциите ви, на чувствата, на тенденциите в характера, на навиците, на добро и зло, без да заклеймявате. Тази способност, която имаме, да прегръщаме по един некритичен начин, търпеливо, приемайки дори най-неприятните и нежелани условия, без да се мразим или да обвиняваме другите. Практиката на обхождане на тялото може да се комбинира с мета – пълното приемане на тялото, каквото е, безкритично. Не се опитвате да превръщате тялото си в нещо, което смятате, че трябва да е. То е такова, каквото е, и вие напълно го приемате, търпеливо, с обич. Това е мета.

Дори да се мразите и да не понасяте мета, можете да имате мета именно към това чувство. Ако изпитвате неприязън към практикуването на мета, можете да имате мета към тази неприязън. Което означава приемане на нещата, каквито са. Те са такива.

Практиката на осъзнатост позволява условията на настоящето да станат осъзнати за преживяването. Това не е критична функция. Осъзнатостта не е осъдителна за каквото и да е било. Тя е като слънцето, огрява всичко – и добро, и лошо, без предпочитания. Слънцето не огрява само хубавите неща на тази планета. Осъзнатостта е нещо такова. Тя огрява всичко – няма предпочитания, няма придирчивост или подбор, няма коментари, че това е по-добро от онова.

Това аз наричам интуитивна яснота. Мета е отношение с осъзнаване. Комбинирана с осъзнатост. Вие сте способни да приемете неща, които не сте могли да приемете, уловени в емоционалните си реакции, умствената нагласа или физическото си състояние (по отношение на това за какви се мислите). По време на духовното развитие един от проблемите при хора, които са духовно вдъхновени, е, че понякога се опитваме твърде напористо. Опитваме се да се пречистим, опитваме се да станем нещо спрямо някакъв идеал, който имаме за това каква трябва да е една духовна личност. Или свята личност, или добра личност. В духовния живот можем да се окажем впримчени в невероятна борба със себе си. Опитваме се да унищожим, да премахнем лошите неща и да задържим само добрите. Това може да е безкрайна и безплодна борба. Можем да изпитаме огромно отчаяние. След години на духовна практика изпитваме отчаяние, защото чувстваме, че ни доядява или че ни идват лоши мисли, още изпитваме похот или още ни спохожда завист към другите, още имаме страхове. Опитваме се да се пречистим, да се отървем от тези неща, но колкото и да се опитвате, не се получава. Това е, защото подхождате с разграничаващ ум, заслепен от невежество, с чувство за аз, със съпротива, с предпочитания, с оценъчни критики. И се движите в кръг. Попадате в капана на цикличността – на самсара. Бивате уловени в това обикаляне на все същите стари неща, на все същите стари кръгове. Затова е толкова безнадеждно и отчайващо, когато се прави по такъв начин.

Докато с осъзнатост, Будата използвал тази дума „сати“ – тя брани от всичко. Много интересно. Една религия, една религиозна условност, базирана на сати – на осъзнатост, на интуитивна яснота. Сампаджаня – чисто възприятие, сати сампаджаня – тази яснота, този блясък на светлината. Когато правите обхождане на тялото – го осветявате с блясъка на светлината на осъзнатостта. Забелязвате, осъзнавате нюансите на чувствата, на вейдана, които обичайно не се тормозите да забелязвате, когато сте уловени в обичайните си навици – когато препускате насам-натам, мислите и т.н. Не забелязвате усещанията, които са неутрални. Изобщо не им обръщате внимание. Или не изглеждат забележителни от гледна точка на материалните ценности. Неутралните усещания – каква полза от тях? Скука. Болката е интересна. Удоволствието – също. Болката – как да се отървем от болката? Хронична болка, болкоуспокояващи…
Много ни се говори за болката, за удоволствието – как да получите максимално удоволствие от това тяло, как да го изстискате, да експлоатирате всяко парченце, което можете да извлечете от него…
И какво става? Колкото и да се стараете, получавате удоволствие, но след известно време вече не можете. Изчерпали сте го. Пристрастявате се към неща, които увеличават удоволствията, като наркотиците, които усилват чувството за удоволствие. Пристрастявате се към удоволствието, но неутралното – адукамасука вейдана (adukkhamasukha vedana) – то е едва доловимо, не е силно, не е очевидно. По никакъв начин не изисква внимание. Ако внимавате, забелязвате това чувство за осъзнатост, за внимаване, за забелязване… Това изисква определено усилие. Усилие да внимавате. Вече не разчитате само на удоволствието и болката, за да се почувствате живи, както правите, когато сте нехайни. Тогава се чувствате живи само когато има удоволствие и болка. И непрестанно правите неща, които са интересни или вълнуващи, за да се чувствате живи. Но в този случай вие обръщате внимание – и то е живо, вибриращо присъствие – осъзнатост, което включва удоволствие, болка и неутралното. Включва всичко. Не изключва.

Мета е дружелюбие (любяща добрина) – ахам аверо хоми, абиапахо хоми, анига хоми – (да бъда освободен от враждебност и опасност, да бъда освободен от ментално страдание, да бъда освободен от физическо страдание) – това е формулата, която използваме. Но тя не е нещо, което просто казваш. Дрън-дрън-дрън… Как се прави? Как се прави така, че да ви помага? Какво е мета? Дали са просто сладки сантименти за аза, които някои хора намират за непоносими. Или е търпеливо приемане на тялото, на вашата самоличност, на вашия характер – добрите и лошите неща? Мета включва всичко. Ние разпространяваме мета из цялата вселена – няма нищо, което да не е включено в мета. Мета за демоните, за дяволите, за ангелите, за комарите или за вирусите. Или за всички гадни, грозни неща и за красивите, прекрасни неща, и за неутралните неща – за добрите и лошите, за приятелите и враговете, за видимото и невидимото, за роденото и нероденото. Мета включва всяка вероятност. Какво прави това с ума? Има едно чувство на единение, нали? То събира всичко в това обгръщащо, пълно приемане. Когато започнете да критикувате, разделяте. Когато мислите по критичен начин, стигате до отделеността. Това е по-добро от онова. Това трябва да е така, не трябва да е онака. Това е правилно, това – не. Докато мета включва правилно и погрешно, добро и лошо. Всички условени феномени. Всичко – фино, грубо… Това е интуитивна способност. Изобщо не е аналитична. Мета е интуитивна. Това вселенско единение. Приложете мета върху себе си, като индивид, като човешка съзнателна същност във всички аспекти. Как я прилагате върху себе си? Как я преживявате сега, върху това същество, върху тази личност, която седи тук?

Мета не подбира. Не изпращате повече мета на ангелите. 75 процента на ангелите и 25 процента на дяволите. Количеството е все същото – за приятели, врагове. Не е някакво възнаграждение на доброто и снизхождение към злото. Излезте от цялата тази идея за предпочитания, за личен избор, за мнения и становища… Не е лесно да изпращаме мета на дяволите. Защото всеки път, когато си мислите: „Нека дяволите обитават в добруване…“, изпитвате гняв. Изпитайте мета към гнева. Нека това стане основният ви подход. Каквото и да изпитвате… Веднъж една жена се опита да изпрати мета на майка си. Тя мразеше майка си. Всеки път тя изпращаше мета към всичко живо, дори на дяволите в ада, но когато се стигнеше до майка й, изпитваше само гняв. И ми каза „Не мога да прилагам тази мета практика. Мразя майка си, знам, че не бива. Знам, че трябва да я обичам, но не мога. Всеки път, когато изскочи тази дума, изпитвам гняв.“
Изпитайте мета към гнева. Много е просто. Не трябва задължително да имате успех. Провалът също е вероятност. Имайте мета за провала и за гнева. Не означава, че го одобрявате. Това не е оправдаване или одобрение, просто не го превръщате в проблем. Приемате нещата, каквито са. Такива, каквито са сега.
Безкритично, търпеливо, неосъдително.

Аджан Сумейдо
Транскрибирана водена медитация

Спомняте ли си филма „Inception”, който излезе по екраните със заглавието „Генезис”? В него главният герой (Леонардо Ди Каприо) можеше да преминава в различни нива на сънуване – свои и чужди, и така да засажда семената на различни идеи в подсъзнанието на други хора. Аз бих се заиграла със заглавието на филма, чийто по-удачен вариант би бил „Зачеване”, но това не е най-важното. По-интересен е въртящият се пумпал, който служеше за указател на героя, че сънува. Аз винаги съм си мечтала за такъв пумпал в моите странствания наяве и насън – за знака, който разкъсва тъканта на сънувания свят, и те кара да се будиш…

inception

Придвижване между Мисловните Светове

Всички сме имали преживяването, докато спим да се озовем в сън и за известно време да вярваме, че това, което се случва в съня е реално. После нещо ни посочва, че нещо не е наред със съня, както и накрая, че всъщност сънуваме. Обикновено това е достатъчно да се събудим – да ни изкара от съня.

Този процес е много подобен на начина, по който създаваме менталните светове и емоционалните състояния по време на будния си живот, защото нашата картина за света наоколо винаги е частична. Винаги е съшита от кръпки и парчета от неща, които сме уловили със сетивата си. Имаме идея за това, което има смисъл и докато смисълът му се поддържа и изглежда реално, ние можем да си стоим заседнали в това състояние на ума. Но после нещо ни поразява като противоречиво, непасващо на цялото. И ние осъзнаваме: „О, това е бил въображаем свят.” И тогава излизаме от него. Но се озоваваме в друг свят, който може да е по-добър или пък не.

Умението да разпознаваме противоречивото – това, което не е наред в света – е важна способност. Без нея затъваме в различни състояния на ума – това, което Будата нарича „бава”, или ставане – и можем да изпитаме огромно страдание. Ние се фокусираме върху определени неща в света около нас, върху определени идеи за това кои сме и всичко друго се филтрира през тази конкретна картина. Действията на другите хора, например, също се филтрират по този начин, така че някой, който подхожда с най-добри намерения, може да ни изглежда зъл, подмолен, ненадежден. Или обратното. Човекът може да е зъл, подмолен и ненадежден, а ние да го виждаме като напълно разумен и достоен за доверието ни. Но понеже менталният свят, който обитаваме, си има собствена вътрешна свързаност, ние мислим, че той е точен и реален.

Трябва да внимаваме за това. В един здрав ум лесно се преминава от един свят на друг, разпознават се противоречията (несъгласуваностите) и едно състояние на ставане може да ви извади от друго не дотам здравословно състояние на ставане. Има едно определено преливане. И преливането идва от вашата осъзнатост, от способността ви да помните, че приемате различни идентичности (персони) и обитавате различни светове и едни са по-полезни от други. Едни са по-благотворни, не толкова стресиращи като други. Ако сте умели, можете да усвоите това състояние на ставане, което изглежда най-здравословно за конкретния момент, в зависимост от това какво искате да правите при конкретните обстоятелства. Хората с истинските проблеми са тези, които не могат да излизат. Те засядат в конкретен мисловен свят и всичко бива интерпретирано в неговата светлина. Така могат да си причинят голяма вреда, защото между различните състояния на ставане няма пропускливост. Няма връзка – или си вътре, или си вън. Различните идентичности, които приемате, различните светове, които обитавате, изглежда са много радикално отделени.

Обикновено за хора, които са заседнали в едно такова много нездравословно състояние, единствената надежда изглежда е някаква външна сила. Затова толкова много програми, които се занимават с адикции, разчитат на външна сила. Зависимите хора засядат в една конкретна идея за това кои са, в какъв свят живеят, на какво са способни и на какво не са.

И от ъгъла на дефинициите на техните малки светове, те са безпомощни. Нужен им е някой отвън, който да дойде и да ги оправи. Това се случва от кардиналното затъване в капана на едно много фиксирано чувство за идентичност.

Една от целите на медитацията е да ви изкара от този капан, за да осъзнаете, че имате много идентичности, че обитавате различни светове и те е най-добре да се използват като инструменти за осмислянето, че никой свят, който обитавате, не е напълно реален или е точна представа за това къде сте по отношение на външната околна среда или вътрешната такава.

Уилям Джеймс е направил много по темата – че нашата представа за истината е доста скицирана. И как е възможно да знаете пълната истина за ситуацията, в която се намирате? Това би изисквало познание на субатомно ниво и до пределите на вселената – може би дори отвъд тях. Това би било невъзможно. За да борави с възможностите, умът живее с техните скици. Разбирането на този факт е полезна стъпка. „Тази скица, с която живея – дали е полезна скица?Дали ми помага?” Може да има някои определени истинни детайли тук и там, но трябва да осъзнаете, че никоя представа за околния свят няма да е напълно адекватна репрезентация за него. Най-доброто, което можете да сторите, е да се запитате дали тази ваша скица е адекватна на нуждите ви, на здравословните ви нужди и по-конкретно на желанието ви да сложите край на страданието.

За да се научите да излизате от нездравословни светове и да влизате в по-здравословни такива, първо е нужно разбиране как умът създава тези светове и после развиване на уменията за плавно и ползотворно придвижване между тях.

И двете умение се развиват при медитация. С други думи, получавате опит от първа ръка за създаването на светове, като се опитвате да създадете свят на концентрацията в този момент – тук: фокусна точка, базирана на желание. В този случай вземате дишането за фокусна точка и желанието ви е да останете на него колкото се може по-продължително. За да си помогнете в запазването на това желание, трябва да се научите да оценявате дишането и концентрацията (един вид как се справяте).

За някои хора тази конкретна част също е трудна, защото са свикнали да си дават негативни оценки и позитивните такива са им несвойствени. Започват да се гълчат, че не са добри медитатори, че са безнадеждни. Затова е полезно да мислим за всички същества, както правим преди да медитираме: „Нека всички същества бъдат щастливи.” Когато сериозно мислите за всички същества по света, си давате сметка, че единици съумяват да концентрират ума си или че изобщо го искат. Фактът, че вие се опитвате, вече е крачка в правилната посока.

Можете да мислите и за всички хора в миналото, които са медитирали. Не е като всеки да е сядал, и както казват в Тайланд да го е правил с леснина, сякаш бели банан. Всеки е трябвало да се бори, за да усмири ума. Така че ако имате трудност, повярвайте, не сте единствени. Всеки има проблеми с медитацията в един или друг момент. Дори и хората, които в този живот изглеждат родени медитатори: На някакъв етап в миналото и те са имали трудности, защото медитацията не е нещо, което се нрави.

Когато се научите да мислите по този начин, много по-лесно е обективно да прецените какво правите и да не се гълчите, когато нещата не вървят. Разсъждавайте от гледна точка на причина и следствие и изкарайте представата за това кои сте извън картината. Фокусирайте се върху менталните състояния, които могат да останат с дъха, забележете какво ги разсейва и вижте дали бързичко можете да се върнете към дишането. И когато се върнете, не се гълчете, че сте се разсеяли. Изпитайте гордост от факта, че сте се уловили и сте се придърпали обратно. Когато се връщате, го правете пъргаво, умело. Възнаградете се с особено удовлетворяващо вдишване – такова, дето се усеща много дълбоко в съществото ви. Това дава на практиката ви да се приплъзне от разсеяното състояние на ума обратно в концентрираното. Освен това развива осъзнатостта ви.

Осъзнатостта е това, което създава бродовете между тези различни състояния. Спомняте си, че сте били в едно състояние, а сега сте в друго. И възможността да се плъзнете обратно в някакво друго разсеяно състояние винаги съществува, затова трябва да сте нащрек за всички знаци, че умът се готви да се измъкне. Той си има своите трикове. Има един лек момент на изпразване, след което се събуждате в друг свят. Но ако можете да използвате осъзнатостта като брод за преминаването през това изпразване, е много по-лесно да насочвате ума си от едно състояние на ставане в друго, когато пожелаете. И е много по-лесно да останете в състояние на ставане, ако това е желанието ви.

Това са много важни умения, защото ви помагат да разпознавате кога сте в нездраво състояние. Можете да се запитате: „Тук има ли страдание?” Това е непоследователността: Ние създаваме умствени състояния, за да им се наслаждаваме, но ако те ни карат да страдаме, са несъгласувани със самата причина за съществуването си.

После можете да се запитате: „Трябва ли да има страдание?” И част от ума ще каже: „Да”, но вие трябва да се научите как да го питате. Това е единственият ви изход – да разпознаете, че страданието не е необходимо. Възможно е да бъдете в друго състояние на ума, което не е толкова стресиращо. Това че се е надигнало силно чувство или мисъл, не означава да се хвърляте след тях или пък че те са вие. Помнете, че „кой сте вие” трябва да бъде поставено в кавички. Можете да откриете смисъл в „кой сте вие” във всяко нещо и във всеки един момент има много потенциали, които са налични. Така че това, че има някакво чувство, не означава то да е фокусна точка на чувството ви за аз, защото много чувства, които ни идват, всъщност са деструктивни.

Затова медитацията е такова важно умение в запазването на ума здрав. Осъзнатостта ви позволява да разпознавате кога се приплъзвате от едно състояние на бава, или ставане, в друго, от едно чувство за това кои сте в друго, от едно чувство какво се случва в света в друго. И освен това ви помага да помните добрите стандарти в преценяването на конкретно състояние на ума. Макар едно състояние на ума да има много черти, които са верни – това можете да го удостоверите наблюдавайки нещата отвън, да, тази ситуация наистина е трудна или това, върху което сте се фокусирали – но можете да си зададете въпроса: „Трябва ли да страдаш за това?” И отговорът на Будата винаги е: „Не, не трябва да страдаш.” Ако страдате заради конкретна ситуация, вие не подхождате умело към нея. Има и други подходи. Винаги имаме потенциала да не страдаме, ако ги потърсим.

Имайте това наум. И после се научете как да използвате уменията на медитацията, за да се изваждате от неумели състояния и да създавате други по-подходящи такива: по-ползотворни, по-полезни, по-здравословни. Някои хора ще кажат, че бягате, но от какво бягате? Бягате от един сътворен свят в друг сътворен свят – но този път основан на осъзнатост и концентрация, на способността ви да различавате причините за страданието. Това е един много по-полезен свят. Има потенциал. Накрая може изцяло да ви изведе от страданието.

Винаги, когато се озовете в ситуация, която изглежда много трудна и се въртите ли въртите в нея, опитайте се да намерите точка на непоследователност: Нещо не е наред тук, не е както трябва. А то е, че има страдание, което не е речено да го има. И посредством това разпознаване можете да се извадите. И можете да използвате осъзнатостта върху дишането за инструмент.

Едно време, когато бях с Аджан Фуанг, някои от учениците му влизаха в много странни състояния на ума по време на концентрация. И инструментът за излизане винаги беше: „Къде е дъхът ти сега? Спокойно ли дишаш?” Това постепенно ги прибираше в света на дишането. С други думи, започваха да обитават тялото си отвътре.

По този начин не ви трябва външна сила. Трябва ви единствено вашата способност да различите „Тук има нещо нередно и не мога да изляза.” Това „нещо нередно” е фактът, че нещо създава бреме на ума ви, което не е речено да го има. За да излезете от него, не ви трябва външна сила. Само трябва да си спомните, че имате способността да създавате различно чувство за това кои сте и различен свят, който да обитавате – по-здравословен такъв.

Крайната цел, разбира се, е да съумеете напълно да излезете от тези светове. Това означава да се пробудите. Но засега можете да имате своето малко пробуждане, когато се събудите насред някой от вашите сътворени светове и си кажете: „О, това е страдание. Не е нужно да е тук.” И поглеждате на правилното място, вместо да прехвърляте вината на други хора от миналото или настоящето. Страданието не идва от тях. Страданието идва от начина, по който умът мисли за нещата. Той създава вероятни ситуации и после се товари с бремето от тях. Не е нужно да го прави. Осъзнатостта, концентрацията и различаването обособяват изхода (излизането).

И това не са бегли абстракции. Осъзнатостта е умението да помните какво правите, когато се придвижвате от едно състояние на ума в друго. Будността е умението да виждате „Аз правя нещо, което причинява страдание.” И различаването е това, което вижда, че не е нужно да е така. Има алтернатива.

Затова седим, развиваме практиката и уменията, които ни трябват да запазим своята нормалност.  Започнете да изследвате някои от вероятностите на ума по отношение на различните идентичности, които може да приема, и различните светове, които може да обитава. Медитацията ви дава един добър, безопасен и здравословен свят. Научете се да цените това умение, защото то е вашето спасително въже. И дайте всичко от себе си да го усъвършенствате.

Танисаро Бикху, 27 декември 2008