ЗАВИСИМОТО ВЪЗНИКВАНЕ ІІІ: ФОРМАЦИИТЕ (СТРУКТУРИТЕ) НА АЗА

Авиджапачея санкара: това означава: „невежеството обуславя кармичната формация”, т.е., тялото и ума, както са дефинирани според петте канди. Това е, когато функционираме от позицията на невежеството, без да разбираме истината, и всичко, което преживяваме и правим, и казваме, и чувстваме е обусловено от това невежество. Абсолютно всичко.
Именно тук себепредставата е такава сляпа точка. Когато мислим за кармичните формации като „аз”, а не като „не-аз”, тогава всичко, което се случва, всичко, което се преживява, се отнася до усещането ни като личност, като физическо тяло. „Аз” като възприятие. Това е авиджапачея санкара.
Ако имате прозрението, че всички условие са нетрайни, всичката дамма е не-аз, тогава има знаене, или виджа, и истина или Дамма, а не невежество (авиджа) и навична камма (санкара). Има знаене на Дамма, на истината за това как стоят нещата. Тогава всичко останало следва в същия ред, всичко се вижда такова, каквото е. Няма изкривяване: съзнанието и петте агрегата и сетивният свят се виждат като Дамма, а не като аз.
И всъщност какво е страданието ви в живота? Защо страдате? Ако изследвате това, винаги ще проследите нещата до авиджапачея санкара. Имаме естественото страдание от гладуването, остаряването и разболяването, но всички те са поносими. Няма нищо, което да не можем да понесем. Болестта, старостта и смъртта са нещо, което винаги можем да понесем. Това не е истинско страдание. Но страданието е алчността, омразата и делюзията – заблудата, които произвеждаме чрез представата за себе си, приемайки нещата лично. Творенията и привързаностите към погрешни представи и предразсъдъци, и пристрастия и всички ужаси, за които сме отговорни, всички те могат да се проследят до авиджапакая санкара.
Не можем да очакваме кой знае какво подобрение, ако настояваме да сме невежи, уловени в себепредставата си. Дори да можем леко да подобрим условията си, като се опитваме да сме добри хора, докато има привързване към себепредставата, има заблуда. Така че дори доброто, което правим, идва от заблуждение. То не извежда никого от страданието му. Ако нямаме мъдрост, тогава често пъти, опитвайки се да сторим добро, само вредим и причиняваме всякакви проблеми, докато си мислим, че можем да казваме на другите какво е добро за тях.
Как стоят нещата в този момент? Тялото ви седи, нали? Можете да изпитвате разни неща – удоволствие, болка, горещина или студ, или каквото и да е друго. Така стоят нещата. В това няма аз, ние не създаваме аза. Когато насочим вниманието си към това как стоят нещата, можем да видим какво правим, когато създаваме „аз” или „мое” в този момент: какво мисля аз, какво искам аз, какво не искам аз, какво харесвам аз, какво не харесвам аз… Или можем да осъзнаем азовете, които създаваме у другите: моите мнения за вас. Аз много съм страдал от създаването на хора в ума си, не защото някой е бил действително груб с мен, а заради всичките неща, които си измислях за себе си и за другите хора. Страхът от това какво си мислят другите. Ревностите, завистта, алчността, чувството за собственост. Имах всякакви предразсъдъци и мнения за хората, за това какво ми замислят и всякакви подозрения какво действително искат. Това страдание идва от моделите, които създаваме за себе си и другите, за родителите си и за хората, които са най-близо до нас.
Какво е страданието? Наистина се запитайте какво е страданието във вашия живот? Вчера студените ветрове ме пронизваха, докато вървях в полето. Това страдание ли е? Аз бих могъл да го превърна в страдание. Мразя този студен вятър и не го харесвам  Но всъщност беше добре. Беше нещо, което напълно можех да понеса. Ако не го превръщах в нищо в ума си, си беше просто студен вятър, и толкова. Но можем да похабим куп време в „Амаравати”, създавайки отношения към монаси, монахини и миряни. Можете да превърнете старшите сестри в големи чудовища, нали? Можем да имаме силни емоции към старшите тук. Ако сме в старша позиция, можем доста да се привържем към нея. „Аз съм старши за теб. Ти си просто един нов монах. Ще правиш така. Аз съм шефът.” Така можем да се сътворим като старши монаси. Но ние не сме тук да създаваме камма, базирана на невежество. Условностите, които имаме, са просто целесъобразни способи. Те са опростявания, морални и обществени спогодби, които да направят живота лек, неусложнен, и да ни позволят да разглеждаме отношенията с хората, посочени по-горе – старшите, равните на нас и младшите.
Будата казал: „Представата, че всички са равни, е делюзия.” „Аз превъзхождам всички е делюзия.” Аз съм по-нисш” е делюзия. „Аз съм” е делюзия, ако тази идентичност се базира на невежество. Но когато има виджа, тогава „Аз съм” е само конвенционална реалност. Просто е начин на изказ: „Аз съм гладен” или „Аз съм Сумейдо Бикху” – но не е личност.
(Напр. Сутта Нипата 860: „Приключил със завистта и алчността, мъдрецът не говори за висш, нисш или равен.”)
Когато има авиджа, това обуславя санкара (или санкарите), които обуславят съзнанието, или виняна. Съзнанието обуславя менталността и материалната реалност (нама-рупа), което обуславя сетивните основи (салаятана), което обуславя контакта (фаса), което обуславя чувството (вейдана). Когато невежеството е първичното условие, всичките следващи са повлияни от това. Сензорният свят, тялото и умът са обвързани от понятия като „аз” и „мое”. Това е себепредставата – сакаядити. За разлика от браманизма, където се говори за Атман, или „по-висше аз”, за Единия, когато Буда говори за аза, то е в контекста на привързването към петте канди – тяло, чувство, възприятия, воля (ментални формации) и съзнание. Привързаността към тях, невежеството, обуславя камичните формации. Всичко това създава чувство за аз.
Тази себепредстава започва да укрепва, когато сте на 6-7 години. Тръгвате на училище, там се надпреварвате, сравнявате се, и това силно чувство на аз започва да се обуславя в ума ви. Спомням си първите 5-6 години от живота си като вълшебни, и после, след шестата, седмата година започна да става все по-лошо. Преди това не съществуваше някакво особено усещане за аз.
В страна като САЩ – която си е много хубава страна – се набляга на представата за аз. В тази страна няма някакво страхотно количество мъдрост и личностната представа е доста доминираща тема. „Аз съм индивид. Аз имам права. Аз мога да правя каквото искам. Ти не можеш да ми кажеш какво да правя. За какъв се мислиш ти? Аз съм не по-малко добър. Разкарай ми се от врата.” Американците егалитаристи имат своите силни индивидуалистични привързвания към това да са индивиди с възхитително излъчване, истински характери, „добри човеци”. Това е американското наблягане на личностно ниво. Да си „добър човек” е добре, няма нищо лошо, но като авиджапакая санкара може да донесе само страдание. Когато има невежество и себепредстава, „добрият човек” винаги ще страда.
Авиджа обуславя санкара, която обуславя съзнанието, което обуславя менталност-материална реалност, която обуславя шестте сетива, които обуславят контакта и после чувството и после чувството обуславя желанието – връзката вейдана-тана. Можете да забележите, че ако сте уловени в привързването към личностната представа за аз, тогава ще има желание (тана), вкопчване (упадана) и ставане (бава). И вие ще се изгубите в този модел, защото когато в този момент има невежество, то се отразява на всичко – на съзнание, сетива и сетивни обекти, на чувството, а после идва и желанието. „Аз искам нещо.” „Аз искам да съм щастлив.” „Аз искам да стана.” „Аз искам да се отърва.” „Аз искам”!
Изследвайте желанието, действително опознайте какво е. По мои собствени разсъждения, аз винаги го виждам като енергия, която се стреми към нещо, дали ще е неспокойна или разпръсната или стремяща се към нещо определено. Има едно силно желание да се отървем от нещата, които не харесваме, възможно най-бързо. Ние искаме да имаме това, което желаем, тутакси, и да се отървем от това, което не харесваме, пак тутакси. В нашето общество вече не ценим търпението. Искаме ефикасност. Всичко изглежда добре и после се случва нещо и обърква всичко, и вие трябва незабавно да го разчистите, защото не искаме препятствия или затруднения, или нещо неприятно. Искаме бързо да се отървем и затова сме много нетърпеливи и можем да станем много разстроени и раздразнени поради това желание да се отървем, от тази вибава-тана.
Желанието да станем, амбицията, бава-тана, често е мотивация в религиозния живот – искаме да станем просветлени същества. Така че бава-тана и вибава-тана трябва да се изучават и изследват.
Вие можете да ги разглеждате, можете да слушате тези желания: „Искам да стана просветлен.” „Искам да имам самади. Искам да направя възможно най-много от този семинар, за да постигна нещо или да израсна.” Или искате да се отървете от разни неща: „Надявам се на този семинар да се отърва от всичката похот и гняв. Надявам се да се отърва от ревността, та повече да не ревнувам. На този семинар ще работя върху ревността. Ще работя върху съмнението и страха – ако до края на този семинар се отърва от страха, вече няма да ми остане страх, защото ще се отърва от него и ще го унищожа.” Това е вибава-тана! „В мен има нещо сбъркано и аз трябва да го оправя. Трябва да стана нещо друго, като се отърва от тези лоши неща, от тези погрешни качества у себе си.” Това са всичките „Аз съм” и „Аз-и-мое”.
Камма-тана е доста очевидна – това е желанието за приятни сетивни преживявания. Тези форми на желание трябва да се познават и разбират. Капанът е, че ние имаме склонността да си мислим, че Буда ни учи да се отърваваме от желанията. Така някои хора тълкуват будизма. Но това е неправилно: Буда ни учел как да разглеждаме и разбираме желанието, така че да не се вкопчваме в него! Това не е казване да се отървем от желанието, а истински да го разбираме, така че да не може да ни заблуди. Желанието да се отървем от желания пак е желание, не е разглеждане на желанието. С това желание вие просто се вкопчвате в схващането, че не трябва да имате желания и че трябва да се отървете от тях. Но разбирайки Обусловеното Възникване, ние виждаме тана като Дамма, а не като аз – разглеждате тана, желанието, като това, което се надига и отминава. Това е Дамма, нали? За 22 години на внимателно наблюдение не съм намерил нито едно желание, което да се надига и да продължава да се надига. Ако някой от вас намери, моля ви, кажете ми.
Камма-тана е сравнително груба и сравнително очевидна – Аз искам да ям нещо. Или сексуалните желания. Но вибава-тана може да е много неуловима и праведна, и значима. И човек може да се заблуди от това праведно качество. Желанието да се отървем от злото може да изглежда правилно. Ние действително можем да посветим живота си на това да се отървем от злото на този свят и да станем фанатични. И това можете да го видите в съвременните социални проблеми. Има ги онези изродени тенденции в обществото, които отиват в сексуални отклонения и наркотици, както и онези много праведни форми на фундаменталисти, които заклеймяват изроденото, разпасаното, неморалното поведение на един елемент от обществото. Но ние наблюдаваме самото желание от грубите форми на искането и похотта до праведната страст на „искам да убия и унищожа тези изродени същества!”
Съзерцавайте това като нещо в ума си. Аз съм виждал и двете тенденции у себе си. И аз мога да бъда привлечен към сетивни удоволствия. И също мога да бъда суров и праведен и критичен към другите и себе си. Бава-тана може да е нещо много сладко, когато го правите за доброто на другите. Не е просто да искам да постигна нещо, за да кажа, че съм постигнал нещо. Има една бава-тана на искане, защото чувствате, че бихте искали да помогнете на всички останали. Още го има „Аз съм”. „Аз искам да стана просветлен и тогава наистина ще помогна на всички други и искам да стана някой, който не е егоистичен, а работи изцяло за доброто на всички чувстващи същества.” Това е много алтруистично, нали? Красиво е и вдъхновяващо, но може и да е бава-тана, ако идва от авиджапакая санкара.
Когато наблюдаваме ясно, с виджа, и виждаме Дамма, тогава няма никой, който да става нещо или да постига, или да се посвещава. Нещата са такива, каквито са. Доброто е сторено, а от лошото се въздържаме в деяния и реч. Има правене на добро. Какво друго остава в живота освен да сме добродетелни? Не е ли това красотата в човешкия ни род? Това, което е истински радостно и прекрасно в човека, като такъв, е способността ни да бъдем добродетелни. Не мога да се сетя за друго, което да правим! Човешкият опит е за добродетел и добруване и за въздържане от вършене на лоши и вредни неща на нас и околните. Не мога да се сетя за друго, по-стойностно, за правене!

Из „Така стоят нещата”, Ajahn Sumedho

ЗАВИСИМОТО ВЪЗНИКВАНЕ ІV: ЧУВСТВОТО ОБУСЛАВЯ ЖЕЛАНИЕТО

В началото на практиката патичасамупада е авиджапачея санкара: невежеството обуславя камичните формации. Авиджа е невежеството от незнаенето на Четирите Благородни Истини. Невежество има във всяко същество, което не разбира, че има страдание, възникване на страданието, спиране на страданието и Път, който води до това спиране. Съответно думата за знаенето в този смисъл е виджа. Виджа е знаенето на Четирите Благородни Истини: прозрението за страданието, произхода му, спирането и Пътя.
Когато не сме имали прозрение в Истината, авиджа – незнаенето, обуславя санкара. Създаваме едно „Аз съм”. Санкарата „Аз съм” е създадена и обусловена от тази авиджа. Ако забелязвате, Първата Благородна Истина не гласи „Аз страдам”; Първата Благородна Истина гласи: „Има страдание, има дукка.” Не казва, че някой страда. Но все едно, ние си мислим, че страдаме, нали? Мислим си: „Аз много изстрадах в този живот… Той е истински страдалец… Тя непрекъснато страда… И аз много изстрадах в живота си. Не се родих с възможно най-добрите камични формации на тази планета и действително трябваше да страдам. Горкият аз!” Но страданието е това, което създаваме от невежество. Важното указание, което Буда е дал, е да живеем според знанието, а не според невежеството.
Тази будистка практика е начин на познание, на знаене, на познаване на истината. Затова аз не изпитвам особена жал към някой, който мисли, че е изстрадал много. Мога да кажа: „Бедничката. Много съжалявам, че е трябвало да страдаш.” Но това мислене, че страдате, не е позиция на знаенето. В миналото са се случили разни неща, може би злощастни събития, и ние се отдаваме на мисли, което пренася всичко в настоящето с всички съпровождащи страдания. Но когато има знаене, прозрение, виджа, тогава осъзнаваме, че няма кой да страда. Виждаме нещата, каквито са. Всяко човешко същество има способността да види нещата ясно, такива, каквито са, и да не създава страдание около това.
Трябва да признаем, че всички сме изпитвали неприятни неща или сме правили глупости. Това е обичайно човешко преживяване, нали? Когато се родим, всичко може да ни се случи. Целият диапазон на житейски преживявания – от най-щастливите до най-злощастните са възможни за нас. Това е резултат от раждането. И няма нищо лошо – просто така стоят нещата. Раждането в човешката сфера е рисковано- не можем да сме сигурни в какво се забъркваме. Може да е пълна бъркотия или наслада, или може понякога да е бъркотия, а друг път наслада, или една четвърт бъркотия, три-четвърти посредственост и никаква наслада.
Така е, когато се раждаме в този човешки свят, със сетивно съзнание: всичко е нестабилно, несигурно, променя се, и в него не намираме никаква сигурност. Това е общото при всички ни. От най-щастливите до най-нещастните човешки същества, всички сме уязвими, бидейки във форма и тяло, които могат да бъдат увредени, наранени и разболени. Когато погледнем от тази страна на нашето човешко съществуване, вече не изпитваме предразсъдъците и крайните становища на раса и класа, пол, националност и т.н. Ние всички сме братя и сестри в старост, болест и смърт.
Щом сме се родили, има виняна – съзнание, има тяло – нама-рупа. Има сетивни органи – салаятана – очи, уши, нос, език, тяло, ум. Има паса, или контакт, със сетивните обекти; и има вейдана – чувство. Тази вейдана е резултат от раждането и съзнанието и в този смисъл е приложима към сетивното преживяване, към привлекателното, неутралното и непривлекателното качество. Изпитването на вейдана през очите не означава, че очите ви изпитват болка или страдат, означава, че когато видите красивите цветя като привлекателни, вейдана от привличането е приятна. Освен това има неприятно и неутрално чувство. Целият този процес стимулира желанието, вкопчването и ставането (тана-упадана-бава). Ние ставаме това, което желаем. Приложете това към всички сетива и техните обекти – към звука, мириса, вкуса, допира и мисълта. Някои от нашите мисли са много приятни, някои не са нито приятни, нито неприятни, а някои са неприятни.
Това е чувствителността на тези тела; те са напълно чувствителни условия; те са съзнателни и чувстват. Така стоят нещата. Някои от вас искат да са само частично чувствителни, нали? Страх ви е да сте напълно чувствителни. Искате да сте чувствителни само към красивите неща и искате да се молите на Господ и да му кажете: „О, Господи, моля те, дай ми всички хубаво, само приятни чувства, и моля те, направи всичко да е красиво за мен. И никога не ме оставяй да страдам и нека винаги имам успех и щастие и красиви хора около себе си, докато умра…” Това е човешкият ум, който иска само частична чувствителност.
Виджа или проникновеното знаене е познаването на приятното, неутралното и неприятното такива, каквито са. Вече не искаме частична чувствителност или само най-хубавите сетивни преживявания, а се отваряме за пълна чувствителност, която включва всички възможности за болка, грозота, неприятност. Авиджа казва: „Не искам да губя външността си. Не искам да имам неприятни преживявания. Искам да съм щастлив.” Това е авиджа. Виджа казва: „Има страдание, има произход на страданието и има изход от страданието.”
Съзерцавайте това „Аз съм”, което плаче и хленчи, и се страхува и желае. Защо сме уплашени? За какво се страхуваме и тревожим? От възможността за болка, нали? От физическо нараняване, болест или емоционално насилие, от това да пострадаме, да ни отхвърлят, да не ни обичат, да ни презират, да се разболеем от рак, Паркинсон… „Аз не искам това. Искам идеално здраве. Страх ме, че ще се разболея от някоя ужасна болест… Ами ако получа някой от онези инфаркти и следващите 30-40 години съм като зеленчук и монасите трябва да ме гледат и да ми слагат подлога…? Не искам това. Не бих понесъл да съм тежест за някого. „Не искам да съм в тежест.” – това е английска обсесия, нали? (И не само)
„Аз съм” е нещо, което трябва да се съзерцава и наблюдава, защото това е нещо, което сме убедени, че е реалността за нас. За повечето човешки същества „Аз съм” е истина поради невежество. И е съвсем естествено да искаме щастие и да бягаме от болката. Виждате нещо красиво, сграбчвате го, искате го. Нещо грозно – искате да се отървете от него. Това е естествена реакция на сетивната плоскост. Ако всичко се свежда само до това, тогава трябва да се стремите към най-доброто и да бягате от всичко лошо, и няма изход. Всеки е сам за себе си – оцеляваме. Умните и силните оцеляват, глупавите и слабите ще са на дъното, в калта.
Но човешките същества са оборудвани с рефлективен ум, можем да разглеждаме и съзерцаваме вейдана. Можем да наблюдаваме и съзерцаваме какво е привличането и какво е красотата. Не сме просто тъпи животни: можем да се наблюдаваме как искаме да сграбчим и да притежаваме красивото. Можем да наблюдаваме и разглеждаме отвращението си към всичко грозно и неприятно; и можем да съзерцаваме това, което е нито приятно, нито неприятно.
Нашето нормално дишане не е нито приятно, нито неприятно; нито е привлекателно, нито непривлекателно. Затова трябва да му обръщате внимание. Защото ако диханието беше привлекателно, щеше да ви привлича. Нямаше да казвам: „Наблюдавайте дъха си.” – вие щяхте да го наблюдавате, защото е толкова привлекателен!
Дишането е най-важната физиологическа функция и тялото я извършва, независимо дали ние го осъзнаваме, независимо дали сме луди или нормални, млади или стари, мъже или жени, богати или бедни. Такова е дишането. Нито е вълнуващо, нито интересно, нито е отблъскващо, нито отвратително. Но като се концентрираме и насочим вниманието си към дишането на тялото – какво става? Когато се концентрирам върху дишането си, умът става спокоен. Усещам се спокоен от това, че съм концентриран върху дишането на това тяло.
В началото анапанасати е досадна практика за повечето хора. Само вдишване-издишване, все същата стара история. Дишането на тялото е неутрална вейдана. Когато правим медитация за преглед на  чувствата на тялото, натиска на тялото върху седалката и дрехите, които докосват кожата – това е неутрално чувство. После наблюдаваме вейдана през ушите, носа, езика, окото, тялото, ума. И започваме да виждаме, че това е просто сетивната сфера, няма личност, така стоят нещата. И в това няма нищо лошо. Вейдана е нещо нормално. Имаме приятност, болезненост и неутралност, това са те.
За да сме осъзнати за приятната, болезнена и неутрална вейдана, трябва да ги понесем, действително да ги приемем, а не просто да реагираме. Разглеждаме я, съзерцаваме я, за да можем да я разберем. Ако не съзерцаваме и нямаме прозрение за вейдана, това, което се случва е продължаването на процеса на патичасамупада – имаме желания, защото вейдана обуславя тана – желанието. Но с проникновение можем да прекъснем този навик. Можем да съзерцаваме вейдана. Тогава започваме да разбираме как се надига желанието: искаме удоволствието, не искаме болката и просто игнорираме неутралното.
Човек, който води много забързан живот, има живот, основан на преминаването от едно вълнуващо, възбуждащо нещо на друго. Когато си мислим за действително възбуждащ начин на живот, какво включва това? Обикновено е пълно с неистови опити за получаване на фантастично сетивно преживяване; вечно препускане – защото вчерашното фантастично сетивно преживяване е скучно. Съществува нуждата за нови чувствени преживявания, нови романси и приключения, защото всичко става отегчително, когато се повтаря. Самсара е цикълът, вечното препускане в търсене на следващото интересно нещо, на следващото вълнение, на следващия романс, на следващото приключение – следващото, следващото, следващото… Забележете колко е коварно това в живота ни. Дори в монашеския живот, дори в уединение, пак можем да бъдем уловени в капана на постигането на следващото нещо. Седим и си мислим какво ще правим след това уединение или как ще се опитаме да направим живота си по-интересен в „Амаравати”.
Какво е интересът? Нещата, които са интересни, са нещата, които са привлекателни и задържат вниманието ни. Ние искаме да бъдем привлечени от нещо. Искаме привлекателни неща, приятни преживявания, красиви предмети, хубава музика и звуци. Те са интересните, те задържат вниманието ни, те ни радват и впечатляват. А ако едно преживяване е неприятно, ние се боим от него. Това може да е като сферата на ада за повечето хора – да са някъде, където няма нищо красиво; където има меланхолични, скучни хора, противни, неприятни миризми, мъже и жени, които нямат култура, отвратителни, противни, вонящи гадове, болка, болести… Ние се ужасяваме да не се озовем там. Така може да стане, че да се озовем на някакво мизерно място. Затова искаме да избягваме и да се спасяваме от всякакви такива неща и да се придържаме към приятните преживявания.
Но все пак по-голямата част от живота ни не е нито приятна, нито болезнена вейдана. Когато разглеждате живота си, сигурен съм, че за повечето от вас около 98 процента от него са били нито приятни, нито болезнени. Когато мисля за своя живот, около 2 процента от него са били върховно приятни и върховно болезнени и около 98 процента са били нито приятни, нито болезнени, а просто обикновени. Но тези 98 процента могат да преминат абсолютно незабелязано, защото сме толкова привързани към крайностите на чакането на следващото нещо, на копнеенето и надеждите, а после и на ужаса и страховете от възможността да няма повече удоволствие, да няма повече приятно време. Помислете за нашия ден тук, в „Амаравати” или където и да е другаде по света. Каква част от него е приятна или болезнена?
Буда съветвал да насочваме вниманието към нито-приятните-нито-неприятните неща в живота, защото за да приемем и забележим нито-удоволствието-нито-болката, трябва да сме внимателни и нащрек. Защото ако нещо не е привлекателно или отблъскващо, не ни кара да реагираме. Изобщо не стимулира умовете ни. Трябва да насочим вниманието си към това, да бъдем будни за него. Затова в медитация седим, стоим, вървим, лежим; четири основни стойки, нормално дишане, неща, които са толкова обичайни, но не са приятни или болезнени. Практиката на осъзнаване е насочването на ума към вейдана. Но и към неутралното не се привързваме. Не се опитваме да се привържем към удоволствието или болката. За да изучаваме вейдана, не се опитваме да водим неутрално съществуване. Но да насочим вниманието си означава да положим усилие просто да седим, стоим, вървим, лежим; да бъдем будни, да бъдем тук и сега. Трябва да внимаваме, трябва да се научим да концентрираме ума.
Вейдана обуславя тана. Какво е тана? Тази дума се превежда като „желание”. Когато не сте осъзнати и наясно как стоят нещата – тогава искате или не искате.
Започвайки от вейдана, ако е нещото е приятно, вие го искате, ако е болезнено – не го искате. Следва чувственото желание – кама-тана, искането на сетивни удоволствия, хапване, пийване, слушане на музика, един много разсеян живот на чувствена наслада. Него всички го знаем, нали? Изпитали сме и бава-тана – желанието да станем – амбицията. „Искам да стана нещо. Искам да съм успешен. Искам да стана просветлен. Искам да стана добър. Искам да стана уважаван и почитан.” Или вибава-тана: желание да се отървем – то също е силно. „Я, да се отърва от всички тези неприятни неща, от лошите мисли, от лошите чувства, от болката, от несъвършенствата.” – желанието да се отървем.
Можем да наблюдаваме тези три вида желание: можем да ги наблюдаваме и разглеждаме, защото те са обекти на ума. Те са обекти на ума, не са субектът. Иначе казано, желанието не сте вие. Но то става субектът, при невнимание, при авиджа се превръща във вас. Вкопчвате се в желанието и ставате желаното… „Искам това и не искам онова. Искам да успея, не искам да се провалям. Трябва да се отърва от тези грешки.” Ето го вкопчването в желанието и вие се превръщате в някой, който иска или не иска неща. И това е безкрайно, нали? Когато станем човек, който иска и не иска неща, това няма спиране. Винаги има нещо, което искаме, и нещо, което не искаме. Ако не следим и не наблюдаваме този процес, целият ни живот е този цикъл, този безкраен цикъл на самсара, който се превърта ли превърта – само искаме, ставаме някой, който иска нещо, ставаме някой, който не иска нещо. И после, разбира се, това обуславя прераждането, джати. Обуславя старостта, болестите, смъртта, скръбта, риданията, болката, тъгата и отчаянието – депресията и злочестината, „джара-маранам сока паридева дукка доманаса упасая”.
Да сте някой, който винаги трябва да постига нещо или да се отървава от нещо е толкова болезнен начин на живот. Разсъдете – какво е истинското страдание в живота ви? Когато си мислите, че сте страдали от какво точно сте страдали? От това, че сте някой, който иска или не иска нещо. Говорим за Първата Благородна Истина – дукка. Ние, всички, си носим това страдание. Когато има авиджа, тогава страдаме, животът ни е сферата на страданието.
Това става много очевидно в Западна Европа, по места като Америка и Австралия, в благоденстващите общества, където хората получават почти всичко, което искат, и където страданието не е страданието на глада, лишенията и жестокостите. Но в благоденстващите общества има толкова много нещастие и страдание и от какво? От искане и неискане, защото дори когато имаме всичко, което искаме, има още какво да имаме и има неща, които не искаме.
Отговорът не е в задоволяването на всичките ни желания и в получаването на всичко, което искаме, нали? Това не е изходът от страданието, защото този процес не свършва, докато не го прозрете, докато не започнете да използвате виджа, а не авиджа. Съзерцавайте това искане и неискане, желанието и вкопчването в него.
Когато съзерцавате вейдана, виждате, че това е естественият ред на нещата: привличането и отблъскването и нито привлекателното, нито отблъскващото. Това е просто нашата чувствителност. Например, тези цветя отпред са привлекателни за мен. Това е нещо съвсем естествено. В него няма желание. Ако разглеждаме този момент: „ Аз не искам тези цветя.”, в него няма желание. Аз не искам и да се отърва от тях. Няма нито искане, нито неискане, но те пак са приятни за окото, такава е привлекателността им. Това е вейдана. Или да вземем нещо грозно, като тези завеси. Аз ги намирам за грозни. Винаги, когато вляза в тази зала, умът ми казва: „Тези завеси са грозни.” Човек не иска да ги гледа. Аз мога да бъда съм наясно с това неудоволствие при контакта на очите ми със завесите и без да имам желание да се отърва от тях, това е просто осъзнатост за тяхната грозота.
Или вземете стената, която е нито привлекателна, нито отблъскваща. Просто една неутрална стена. Когато разглеждате по този начин, разбирате, че това е естествената подредба на нещата: привличане и отблъскване, и нито привлекателно, нито отблъскващо. Това е просто вейдана. Желанието е нещо, което добавяме към цветята, да кажем. „О, аз много искам тези цветя. Искам ги в стаята си. Трябва да имам тези цветя!” Или завесите: „Така ми се иска да разкарат тези завеси – много ме разстройват!” Човек се вкопчва в желанието да се отърве от завесите, да вземе тези цветя, и разбира се, дори не забелязва стената, освен ако върху нея не се появи нещо привлекателно или отблъскващо. Ами пространството в помещението? Пространството е нито привлекателно, нито отблъскващо, нали?
Разсъждавайте така. Какво е желанието? Когато изпитвате болка в тялото си, ако разглеждате действителното физическо усещане за болка, докато осъзнавате добавянето на желанието да се отървете от нея. Забележете действителното усещане, което имате в тялото си и отвращението към него, желанието да се отървете от болката. Забележете, че диханието не поражда желание. Може би имате желание да съсредоточите ума си, желание да станете човек, който изпитва самади или нещо такова: „Искам да стана човек, който може да постига джана.”
Но действителното дишане е нито привлекателно, нито интересно, нито отблъскващо. За повечето хора идеята да постигнат джана е привлекателна; да станеш някой, който може да постига джана е интересно. Можем да се захванем с анапанасати и с това желание на ум. Или може би имате разсеян ум – умът броди, не прави това, което вие искате. Искате да е съсредоточен върху диханието, но щом започнете, той се отвейва нанякъде. И вие искате да се отървете от разсеяния ум, искате да станете някой, който има събран и съсредоточен ум, а не бродещ. Имаме вибава-тана, желание да се отървете от скитащия се разсеян ум, като станете някой, който има съсредоточен ум и може да постига джана.
Това е начинът да разглеждате желанието. Желанието за сетивни удоволствия, желанието за ставане, желанието за отърваване. Ако действително съзерцаваме и познаваме вейдана чрез виджа, чрез осъзнатост и мъдрост, тогава не създаваме желание. Пак има удоволствие, болка, нито-приятно-нито-болезнено, но нещата си остават просто такива. Това е „товатост”-та, нещата такива, каквито са. Това е Дамма, Истината. И когато нещата са такива, каквито са, няма страдание. Страданието е резултат от желанието-вкопчването-ставането (тана-упадана-бава). Оттам цикълът на патичасамупада преминава към раждане, остаряване, смърт, скръб, ридания, болка, печал и отчаяние (джати джара-маранам сока паридева дукка доманаса упаяса). Целият цикъл на злочестието следва от тана-упадана-бава.
Медитирайте върху тази тема от патичасамупада. Желанието да се отървете от желанието пак е капан на ума, нали? Съзерцанието не е отърваване, а разбиране. Това е пътят на знаенето, на виджа, а не на авиджа.
Из „Така стоят нещата„, Ajahn Sumedho

ЗАВИСИМОТО ВЪЗНИКВАНЕ ІІ: МОМЕНТНОТО НАДИГАНЕ

В книгата си върху Обусловеното Възникване Аджан Будадаса подчертава, че неговото разглеждане на патичасамупада е от гледна точка на момента, сега, а не по отношение на минали, настоящ и бъдещи животи. Когато размишлявате, когато практикувате, осъзнавате, че това е единственият възможен начин. Това е така, защото работим със самия ум. Дори когато разглеждаме раждането на едно човешко тяло, ние не коментираме раждането на нашите собствени тела, а мислено приемаме, че тези тела са родени. После, при рефлексия, ние отбелязваме, че менталното съзнание се появява и отминава. Така че и тази верига на Обусловеното Възникване възниква и се преустановява в един момент. Възникването и преустановяването от авиджа е моментно, не е някаква перманентна авиджа. Би било погрешно схващане да допуснем, че всичко е започнало от авижда и някъде в бъдещето ще се преустанови.
В този смисъл авиджа означава „неразбиране на Четирите Благородни Истини”. Когато има разбиране за Страданието, Произхода, Прекратяването и Пътя, тогава нещата вече не са повлияни от авиджа. Когато виждаме с виджа, тогава възприятията са конвенционална реалност, която вече не е „моя” или „за мен”. Например, когато има виджа, аз мога да кажа „Аз съм Аджан Сумейдо” – това е конвенционална реалност, пак е възприятие, но вече не се вижда през авиджа. По-скоро е условност, която използваме. Не влагаме нищо повече в нея. Това е то.
Когато стигнем до прекратяване на невежеството, в този момент веригата нататък също се прекратява. Не е като първо едното да спре и после другото. Когато има виджа, страданието спира. Когато съзерцавате спирането на желанието, спирането на вкопчването (упадана), спира и ставането/превръщането, спира прераждането и страданието. Когато нещата спрат, когато всичко спре, има покой, нали? Има знаене, спокойствие, празнота, не-аз. Това са думите, концепциите, описващи спирането.
Когато практикувам по този начин, ми е много трудно да намеря някакво страдание. Осъзнавам, че няма никакво страдание, освен в непредпазлив момент, когато човек се отнася с нещо. И така, поради непредпазливост и липса на внимание, и забрава, биваме улавяни в навични (камични) умствени работи. Но когато осъзнаем, че сме били невнимателни, можем да оставим това да спре, да го пуснем. Това е то – пускането (letting go), пребиваването в празнота. Вече няма силни импулси, които да улавяме, сиянието и блясъкът на сетивния свят са прозрени. Няма нищо за вкопчване. Човек пак може да изпитва и да вижда как стоят нещата, без да се вкопчва в тях. Няма никой, който да се вкопчва, но пак може да има чувстване, виждане, чуване, вкусване и докосване. Но те вече не се претворяват в личност… „мен и мои”.
За мен най-важното прозрение е разбирането на моментното съзнание. Тенденцията е да възприемаме съзнанието като нещо продължително, будността и съзнателността като постоянно състояние на съществуване, а не като момент. И въпреки това виняна винаги е описвана като момент, като проблясващ момент, мигновение. Така че вместо да допускаме, че авиджа е продължителен процес още от раждането на нашите тела, можем да разглеждаме, че във всеки един момент може да има виджа и всичко да спре. Прекратяването на тази камара страдание може да се осъществи. Край с него! Къде ли отива?
Практикуването по този начин е едно изследване на нещата, така че всичко да се възприема точно такова, каквото е. Всичко е само това, което е в този момент. Когато виждаме дадена красота, тя е красота само в този момент. Грозотата е само в този момент. Няма опит да се окрупни това или пък да се удължи, защото нещата са такива, каквито са. Човек става все по-осъзнат за безформието и мъглявостта като такива, а не разсъждава, че нещо си е недогледано, пропуснато или погрешно изтълкувано.
Проблемът във възприятието е, че то ни ограничава да сме осъзнати за определени пунктове. Ние сме съзнателни за конкретни, определени точки, а естествената промяна и поток на нещата не се забелязват. Човек е съзнателен само за А, Б, В, Г, Д, Е, Ж – а точките между А и Б никога не се забелязват, защото осъзнатостта я има само в определените точки на възприятие. Затова когато умът се отвори с виджа и стане възприемчив, Дамма се разкрива като откровение. Празният ум в състояние на почуда позволява на истината да се разкрие – но вече не чрез възприятието. Тук истината става неописуема, думите ни подвеждат и е невъзможно да я поставим в схващания или концепции.
Може би сега започвате да оценявате наблягането на Буда: „Аз уча за страданието и за края на страданието. Уча само на две неща – има страдание и има край на страданието.” Ако имате само това прозрение за разбирането на страданието и после за неговия край, вече сте освободени от невежеството (заблудата). Ако се опитате да разсъждавате какво е усещането, можете да го наречете „Нибана – най-върховното щастие” – но то не е точно „най-върховното щастие”, нали? Да очаквате най-върховното щастие е като да се надрусате, да се реете във въздуха, да достигнете Нибана и да отлетите към тавана.
Но Пътят е на осъзнаване. Внимание и осъзнаване. Тогава Осморния път е развитие – бавана: да развием този път в правилно разбиране. Все повече осъзнаваме празнотата, не-аз, свободата от непривързване към нищо, което се отразява на това какво казваме, какво правим и как живеем в обществото, в което сме, с нарастващо чувство на мир и спокойствие.
Думата „Нибана” като цяло се определя като „не-обвързване към петте канди”, което означава вече да не изпитваме чувство на аз по отношение на тяло и ум – рупа, вейдана, саня, санкара, виняна. Съзерцаваме петте канди вече не с авиджа, а с виджа. Виждаме, че всички те са нетрайни, неудовлетворителни и не-аз. Тогава Нибана е реализиране на непривързване, където представата за себе си се прекратява. Тялото още диша, не се разпада във въздуха, но погрешната идентичност, че „аз съм тялото” се разсейва. Погрешната идентичност с вейдана, саня, санкара и виняна – всичко това спира. Азът се разгражда, не можете да намерите никого. Не можете да намерите себе си, защото вие сте себе си.
От перспективата на Обусловеното Възникване, случващо се в продължение на три живота, виждаме, че петте канди са възприемани като постоянна форма от раждането. Тялото, чувствата, възприятията, мисловните формации и съзнанието са смятани като продължителни от раждането. Но това е едно допускане – и разглеждането на моментното възникване сочи към самия ум. Тялото така или иначе не е личност, не е „аз” и „мен”, никога не е било, няма и да бъде. Това е само възприятие за „мен” и „мое”. Вярването, че аз съм се родил.
Аз имам акт за раждане като доказателство, че това тяло се е родило. Ние носим актове за раждане в умовете си – носим си цялата история, спомените и всичко за живота ни, което ни дава това чувство за продължителност на личността от раждането до настоящия момент. Но самото изследване на възприятието показва, че то възниква и отмира. Това възприятие за мен като постоянна личност е само един момент. То възниква и отминава. Съзнанието също е моментно и изразява привлекателните, отблъскващите и неутрални качества на условния свят. Когато човек ясно види това, вече няма интерес към това привързване и дирене на щастие, опитвайки се да се прероди в щастие или красота, безопасност или сигурност. Прераждането е вкопчване в условния свят и ние го пускаме. Петте канди още са си пет, но вече се разглеждат такива, каквито са – нетрайни, неудовлетворителни и не-аз.
Това разглеждане на истината за положението на нещата е много директно, много ясно. От обърканото, аморфното, мъглявото, нестабилното и несигурното към сигурното – каквото и да е, ние вече не избираме какво предпочитаме, само забелязваме, че това, което възниква, отминава. С осъзнаването на това по време на практиката, голяма част от неяснотата и объркването на ума ви биват видени такива, каквито са. Объркването е объркване, и толкова. Това е дамма. Объркването е объркване само в този момент, не е постоянно или аз. Така това, което преди е било проблем или ни е вкарвало в делюзия, се трансформира в дамма. Трансформацията не е чрез промяна на условието, а чрез промяна на отношението, от заблуждение към яснота.
Хората казват: „Това е много хубаво, но какво става с любовта и състраданието?” Желанието за всичко е това, което ни блокира, нали? Любовта не е проблем, когато няма заблуда, когато няма аз, тогава няма какво да възпира, блокира или възпрепятства любовта. Но докато има себе-илюзия, любовта е само идея, за която копнеем, но винаги сме разочаровани от нея, защото аз-ът ни пречи. Себе-представата винаги ни заслепява, кара ни да забравяме, заблуждава ни, че няма никаква любов. Чувстваме се отчуждени и самотни, и изгубени, защото като че ли няма никаква любов и виним другиго за това. Или виним себе си, може би защото не сме обични. Или ставаме циници.
Но Будата посочил това и попитал какъв е истинският проблем. Това е илюзията за аз. Привързването към това възприятие. То се отразява на съзнанието и на всичко друго и ние вечно създаваме това отделяне, неудовлетворението и се идентифицираме с това, което не сме. Веднъж освободим ли се от тази илюзия, любовта е вечноприсъстваща. Просто ние не можем да я видим и да й се насладим, когато сме заслепени от желанията и страховете си. С все по-дълбокото разбиране на това увереността ви нараства и има готовност да се откажете от всичко. Изпитвате истинска сладост, радост, да бъдете едно с нещата, такива, каквито са.

Из „Така стоят нещата“, Ajahn Sumedho

ЗАВИСИМОТО ВЪЗНИКВАНЕ І: НЕВЕЖЕСТВОТО Е В СЕБЕПРЕДСТАВАТА

Уникалността в будисткия подход е анатта – осъществяването на не-аз. Специфичният стил на разглеждане на структури като Четирите Благородни Истини и патичасамупада променя начина на мислене от себе-представа – от душата и „аз” като абсолют – към анатта, не-аз.
Проблемът е, че не-аз звучи като унищожение, нали? И това, което плаши хората относно будизма, е, че „не-аз” и „липса на душа” звучи като абсолютна позиция, която човек трябва да приеме, за да е будист. Хора, които мразят Господ и отхвърлят християнството, може да станат будисти, защото имат зъб на Господ, душата, греха и вината. На тях им се иска будизмът да е вид атеистична философия и пълно отхвърляне на цялото християнско преживяване. Но не е така. Будизмът не е атеистичен или нихилистичен. Буда бил много внимателен и избягвал такива крайни позиции.
Неговото учение е много умела и внимателно подредена психология. Целта й е да ни помогне да прозрем и да оставим (let go) всички навични привързвания – нагласи, породени от невежество, страх и желание – които създават това илюзорно чувство за аз. Вече 2530 години будизмът съумява да оцелее и да запази чистотата си. И това е така, защото подходът му е много чист. Има Санга, която живее с дисциплината на Виная и има учението за Дамма.
Ако практикуваме правилно, ще видим страданието и нещастието, които създаваме с тези илюзии за аз. Но ние не се опитваме да създадем илюзия, че няма аз. Смисълът не е да минем от илюзията за „аз” към илюзията „няма аз”, а в това да разследваме, съзерцаваме и прозрем, докато осъзнаем неизразимата истина, всеки от нас за себе си.
Всеки от нас има своя уникален опит – ние не преживяваме абсолютно едни и същи неща. Имаме различни спомени, опитности, тенденции и навици. И все пак винаги свързваме тези различни вариации с учението за Дамма, за да не правим напълно субективни интерпретации. Прилагаме учението за Дамма към нашия опит, за да го съпоставим и разберем в един по-широк контекст от личната субективност.
Често пъти, където има практикуващи хора, религиозният опит се тълкува твърде субективно. Не се поставя във форма, която може да се съпоставя. Превръща се в уникално преживяване, а не в универсално осъзнаване. Такъв е бил случаят и с християнския гностицизъм – имаме всякакви странни, субективни интерпретации на мистичното преживяване. Всеки гностик е имал свой изказ и накрая Римската Католическа Църква казала: „Това е лудост!” и забранила всичко. Но Буда установил един цялостен начин на мислене и изразяване на ученията, който и днес е съвсем същият. Ние не го променяме или пригаждаме към личния си опит. По-скоро измерваме преживяното спрямо ученията, защото те са толкова умело формулирани, че покриват всичко.
При разглеждането на патичасамупада ние стигаме до съгласие как условията се съотнасят към съзерцателното преживяване. Когато за първи път прочетете патичасамупада, изобщо не схващате нищо. „Невежеството обуславя кармичните формации; кармичните формации обуславят съзнанието и т.н.” Е, и какво? Какво означава това? Представяте си, че това сигурно е много проникновено и трябва цял живот да учите Пали, за да го разберете. Затова го слагате настрана.
В будистките кръгове Четирите Благородни Истини често се замазват. „А, да – елементарен будизъм. Да… Хайде сега да се захванем с истинския Мадхиамика будизъм за напреднали!” Или „Какво е казал Доген?” Или „Миларепа е абсолютно блестящ, нали?” И вие си мислите: „Страдание, Произход, Прекратяване и Път” Да, знаем това, хайде сега да минаваме към същността!”
И така Четирите Благородни Истини са просто формални вярвания. Хората не ги изследват или използват, защото ученията сами по себе си не са интересни, нали? „Страдание, Произход, Прекратяване и Път” не е вдъхновяващо учение, защото е учение за практикуване, не за вдъхновяване. И ние затова го използваме – защото този конкретен начин на мислене и съзерцаване е психологически валиден.
С него можем да започнем да разбираме това, което никога не сме могли да видим и разберем. Следвайки този способ на практикуване, вие развивате ума и интелигентността си по един начин, който е особено рядък. Дори в най-напредналите образования хората на обучават умовете си по този конкретен начин на разглеждане и съзерцаване. Да се мисли рационално е високо ценено. Но за да се разбере рационалността като функция на ума, трябва да се разгледа природата на ума. Какво действително се случва? За какво става дума? И разбира се, имаме въпросите за съществуването, нали? Екзистенциалните въпроси: „Защо съм се родил?” „Животът има ли смисъл?” „Какво става, когато умра?” „За какво става дума?” „Дали всичко е безсмислено – просто космически инцидент?” „Има ли отношение към нещо отвъд това, което е, или просто се случва и толкова – това ли е всичко?”
Имаме големи проблеми да съотнесем смисъла на живота към нещо истинско отвъд материалния свят. Така материализмът става реалността за нас. Когато изследваме пространството, плоскостта винаги е материална. Искаме да се качим на ракети и да закараме телата си на луната, защото според материалистичното схващане това е реалното. На западния материализъм му липсва изтънченост и финес: той ни свежда на много грубо ниво на съзнание, където реалността е този груб материален обект и емоциите са отхвърлени като нереални, защото са субективни. Емоциите не могат да бъдат измерени с електронни инструменти.
Но те, разбира се, индивидуално са много истински за нас – това, което чувстваме, е много по-важно за нас от електронния часовник. Нашите страхове и желания, и любови, и омрази, и вдъхновения са това, което прави живота ни щастлив или нещастен. И все пак те могат да бъдат отхвърлени в модерния материализъм за един свят, основан на плътски удоволствия, материални блага и рационално мислене, така че духовният живот за много хора изглежда просто илюзия. Не можете да го измерите с компютър или да го изследвате с електронни инструменти.
Но все пак, в преднаучната европейска цивилизация духовният свят бил истинският свят. Как мислите, че са построили катедралите? Ами изкуството – всичко това е дошло от едно истинско чувство на духовно вдъхновение, на човека, свързан с нещо отвъд материалния свят. Духовната истина е нещо, което всеки сам трябва да осъзнае. Истината е себе-реализация, абсолютната субективност. И Буда пренася тази субективност в самия център на вселената, тихата, неподвижна точка, където субектът не е личен субект. Тази неподвижна точка не е ничия или нещо.
В медитация вие се движите натам. Пускате всички тези привързвания към променящите се условия в материалния свят, емоционалния план, интелектуалния план, символичния и астралния. Оставяте всичко това, за да стигнете до неподвижната точка, тишината. Това оставяне (letting go) не е унищожение или отхвърляне, а ви дава перспективата да разберете цялото. Не можете да разберете цялото, докато сте отвън, в периферията на окръжността, където сте завихряни.
Да бъдете завихряни в периферията на окръжността означава, че сте изгубени в привързването към всички неща, които се вихрят в кръг. Това се нарича самсара – обикаляте в кръг и не можете да добиете представа за това. Нямате способността да спрете и да наблюдавате, защото сте уловени в това кръгово движение.
Целта на медитацията върху Четирите Благородни Истини и патичасамупада е да спрете завихрянето на ума. Вие пребивавате в неподвижността не като атака срещу обусловения свят, а за да го видите в перспектива. Не го унищожавате или критикувате, не се опитвате да излезете от него посредством омраза или страх. Но стоите в центъра, в неподвижната точка, където можете да го видите такъв, какъвто е, да го опознаете и вече да не се плашите или заблуждавате от него. И ние правим това в границите на нашето лично преживяване, за да можем да кажем „всеки за себе си”, защото така изглежда, когато седим тук. И все пак, тази неподвижна точка не е в ума, не е в тялото. Тук е моментът на неизразимостта й. Мъдрият цялостен ум или неподвижната точка не е точка в мозъка. И все пак вие осъществявате тази универсална тишина, неподвижност, единство, където всичко останало е отражение и се вижда в перспектива. И индивидуалността, кармата, различията, разнообразието на всички тези неща вече не ни заблуждава, защото ние вече не сме вкопчени в тях.
Колкото повече изследваме ума, колкото повече го разглеждаме и съзерцаваме и се учим от него, толкова започваме да осъзнаваме неподвижността му, която винаги присъства, но повечето хора дори не я забелязват. Защото животът в самсара е толкова натоварен, толкова безумен, че ни завихря. И макар неподвижната точка винаги да я има, тя никога не се вижда, докато не се спрете в неподвижността, вместо да обикаляте в окръжността.
Но тази неподвижност не е нещо, към което да се привързвате! Ние не се опитваме да станем хора, които са неподвижни – седящи в неподвижност, нищо неизпитващи. Знам, че някои от вас идват тук и създават един личен свят, който могат да обитават в този час на медитация. Но това не е изходът от страданието; този субективен и личен свят много зависи от това нещата да са по определен начин. Той е толкова крехък и ефимерен, че бива унищожаван от най-малкия пробив. Изфиненият свят на спокойствието е толкова прекрасен, толкова мирен – и тогава изведнъж някой прошумява с дрехата си! Нечий стомах изкъркорва, някой прохърква! Отвратително е да ти прекъснат чудните състояния на покой с тези груби телесни функции!
Но неподвижността не е покой. Не е нужно да сме в покой, но има неподвижност, в която можем да обитаваме вместо да следваме натрапчивите си наклонности. Всички си мислим, че трябва да правим нещо; толкова сме условени да правим нещо, че дори медитацията се превръща в своего рода натрапчива дейност, която ни ангажира. „Да развия това… Да развия онова… Трябва да развия своето самади и трябва да развия джаните си.” Вие не идвате тук просто да седите, вие идвате да развивате! Ето така си мислим! Изпитваме вина, ако не правим нещо, ако не напредваме, не се развиваме и доникъде не стигаме. И все пак, да дойдете тук и да седите в неподвижност не е съвсем лесно, нали? Много по-лесно е да направите велики медитационни проекти в петгодишен план и т.н. Но накрая винаги стигате до неподвижната точка: до нещата такива, каквито са.
С напредването на разбирането може да дойде и освобождаването (letting go) от желанието за развиване и напредване в нещо. И когато умът се освободи от желанието да станете нещо, да получите нещо, да постигнете… тогава Истината започва да се разкрива. Тя е винаги присъстваща, тук и сега. Въпросът е на отваряне и чувствителност, така че Истината да се покаже. Тя не е нещо, което се разкрива отвън. Истината винаги присъства, но ние не я виждаме, ако сме уловени от идеята за постижения, за „аз”, който трябва да направи нещо или за „аз”, който трябва да получи нещо.
Буда директно атакувал „аз” и „моето”. Това е единственото, което ви блокира. Препятствието е привързването към себе-представата, това е проблемът! Ако прозрете през тази представа за аз, ако я пуснете, ще разберете останалото. Не ви трябва да знаете всички други сложни езотерични формули. Не е нужно непрекъснато да навлизате в сложнотии, просто пуснете невежата представа за „Аз съм”.
Вижте това и разберете пътя за пускане, за не-обвързване. Тогава Истината ви се разкрива където и да сте, когато и да е. Но докато направите това, винаги ще бъдете улавяни в създаването на проблеми и усложнения.
„Авиджапачея санкара; санкарапачея винянам;
Винянапачея намарупам; намарупапачея салаятанам;
Салаятанапачея пасо; пасапачея вейдана;
Вейданапачея тана; танапачея упаданам;
Упаданапачея баво, бавапачея джати;
Джатипачея джарамаранам-сока-паридева-дукка-доманасупаяса”

Всичко това означава, че ако настойчиво се придържате към илюзиите за аза, към алчността, омразата и заблуждението, всичко, което ще получите е старост, болест, смърт, скръб, мъка, отчаяние, терзание. Това ще получите до края на живота си: отегчителна перспектива, нали?
Но вие можете да се освободите от това тук и сега, чрез това Правилно Разбиране, прозирайки нещата такива, каквито са. Може да има познаване на Истината, в което човек вече не е заблуден от проявите на навиците или от условията около нас.
Из „Така стоят нещата”, Ajahn Sumedho