Архив

Tag Archives: теравада

Аджан Сумейдо 3, 4 и 5 Дамма беседи в „Амаравати“, 2006, с български субтитри

Advertisements

ГОРСКО ВРЕМЕ ПРИ ГОРСКИТЕ МОНАСИ

Алея в Хамър Ууд

Алея в Хамър Ууд

Денят е петък. „Тих ден”[i]. Времето е учудващо слънчево за Англия. Аз съм с раница и спален чувал. Отивам в будитския манастир в Читхърст – Читавивека. На пали (древния език на Будата) читавивека означава „непривързан ум”. Непривързан към желания, становища, предразсъдъци… Явно моят още е привързан, щом идвам тук. Търся нещо, и аз не знам какво. Гледам да нямам очаквания, не предвиждам нищо необикновено, просто ще се слея с живота на манастира.

Читавивека е създаден през 1979 г., след като Лондонския будистки тръст кани Аджан Ча в Англия. Той оставя своя ученик Аджан Сумейдо да положи основите на Горската традиция на просещите монаси. Този специфичен клон от теравада включва в практиката дълги, медитативни разходки в гористи местности.

По пътя винаги има знаци. Така по време на обиколка за събиране на милостиня в Хампстед (просещите монаси нямат право на собственост, съответно и на пари, не могат да отглеждат храната си и изцяло разчитат на щедростта на миряните за препитанието си), Аджан Сумейдо и неговите бикхуси случайно срещат един човек по време на сутрешния му джогинг. От дума на дума става ясно, че той наскоро е получил в наследство огромна гора Хамър Ууд, която пак така, от дума на дума, решава да дари на манастира. Чудесата продължават и скоро се явява възможност за закупуването на имението Читхърст, което е в удобна близост до гората.

Имението Читхърст - сега основна сграда на манастира

Имението Читхърст – сега основна сграда на манастира

 

Днес манастирската обител включва две основни сгради, 10 кутита (кути – малка къщичка за медитация) върху 120 акра гора и просторна Дамма зала. В гората се прескачат зайчета и катерици, сърни надничат в храсталаците, езерото е пълно с риба и патици; припяват всякакви птичи гласове…

Езерото в Хамър Ууд

Езерото в Хамър Ууд

Но това ще го забележа после. Сега разглеждам зелената природа на красива провинциална Англия и опознавам, запомням. Таксито ме спира на основната алея пред манастира. Един мъж излиза от някаква постройка. Питам го за Алока Котидж (женската част на обителта се състои от две постройки – Алока Котидж и Рочана Вихара), той ме упътва да мина напряко покрай една разкошна бяла ступа, като ми казва да вървя все от дясната страна и няма да се изгубя. От едната ми страна са безкрайни зелени поля, от другатата започва гора, която в един момент надвисва над пътя и от двете му страни. Срещам друг човек (в последствие ще науча, че се казва Доналд – той също е гостуващ), питам и него, просто за да съм сигурна. Няма грешка, това е посоката.  Вървейки, поглеждам, че смарта ми вече няма връзка с интернет. Карай – махам мислено с ръка и продължавам. Вече съм толкова далече от вкъщи, че наистина мога само да продължа напред.

Ще превъртя малко напред, за да не те отегчавам, читателю, с настаняването в чудната малка стая до светилището, където гостуващите жени и едната на брой монахиня  – Аджан Мета, извършват сутрешна пуджа или пък се отдават на медитация през деня, ще пропусна и очарованието на старата Алока Котидж – с резенцата по вратите от едно време, ще подмина и многото книги, които Аджан Мета любезно предостави за ползване и вземане – смея да кажа, че три дни по-късно си тръгнах като презапасил се хамстер – с пълни бузи, в моя случай раница, с книги.  Аджан Мета ни обясни – на мен и на още две момичета, какво ще правим на другия ден – събота, успокои ни, че в стаята на всяка е оставен графика на манастира – така че ако забравим какво следва, можем да си припомним. Отбеляза, че в нейната къща – Рочана Вихара, има интернет и макар общуването с външния свят да не е желателно, винаги можем да се възползваме. Пожела ни приятна вечер и изрази надежда да се видим на другия ден за сутрешната пуджа, но подчерта, че ако не можем да станем толкова рано, това не е проблем.

В теравада традицията има сутрешна и вечерна пуджа (пуджа означава поклонение, дарения и припяване). Припяването – chanting, съществува като форма още от времето на ришите в Индия (разбирай, преди 6-7000 години), когато се създавала Аюрведа – науката за живота. Тогава, вероятно заради не толкова високата грамотност на ползвателите, рецептите за различните лекарства се запаметявали с някакъв напев. Това е така нареченото Устно Предание. По същия начин в по-късната будистка религия каноничните текстове и суттите се напявали всеки ден, за да се помнят и знаят.

И така, съботната сутрешна пуджа в Читавивека започна в пет сутринта с един час медитация докъм шест, след което последваха напевите, умело водени от монахинята. Една от гостенките – тайландката Мей, предния ден ги нарече  „молитви”. Родена в будистка страна, тя от дете беше повтаряла едни и същи думи на един непознат за нея език – пали. В женското светилище бяхме улеснени да ги припяваме на английски – но вечерта щяхме да слеем гласовете си с тези на монасите на древния каноничен език.

Когато отиваш в манастир, пък макар и за кратко, ти се включваш в живота му на пълни обороти.  Участваш в работата по кухнята, почистването на помещенията, миенето и метенето – условието е само едно: да не бързаш и да го правиш осъзнато. Работиш в медитация.

И така, в събота, по график, закуската е в основната сграда на манастира заедно с монасите. След нея се разпределят задачите за предстоящите дни, като за кухнята след закуска е нужен един помощник за миенето на чиниите и подготовката за обяда. За след обяда са необходими четирима помощници – защото съдовете са много повече. Отделно от това в часовете между осем до 11,30 и след обяда до вечерната пуджа всеки се отдава на самостоятелни занимания, четене, медитация и разходки в гората.

Спомням си тихата тържественост в старото светилище на закуска… и една черна пухкава котка, която царствено се разхождаше между насядалите по пода мирани и монаси. Спокойна и уравновесена, тя избра скута на един от монасите и се настани да поспи.

Обедите са едно изключително преживяване в манастирската обител. Монасите винаги готвят нещо, но не много, защото миряните винаги носят топла храна. Те даряват храната, монасите я благославят, а с нея и самите миряни. Една удивителна симбиоза между хората от външния свят и отдадените на размисъл и медитация монаси. Пъстра тълпа от различни националности. Чуден, екзотичен букет – и всичките са будисти! За едни е просто религия – както за нашенеца християнин е нещо най-обикновено да иде да запали свещица на Господ, за други е смисъл на живота, за трети е просто истината… Но като цяло всички сме съмишленици. И има едно особено чувство на принадлежност. На близост – без да сме близки.

Странни мисли, но като цяло, сърцето ми се радва. Чашата ми е пълна, както пише в Библията. Вече не съм сама. Търсенето приключи. Намерих. И винаги мога да се върна, поне за малко, вратата е отворена.

2013-05-04 14.27.14

Ще завърша с едно малко изживяване на другия ден – в неделя. Доброволец в кухнята, стар почитател на миенето на чинии, застанах на мивката и се отдадох на медитативно миене. Около мен имаше оживление, индийци, тайландци, британци – всеки си носеше чинията и питаше имам ли нужда от помощ. За някакъв кратък миг погледът ми беше привлечен от нещо навън. Младо момче – холандец, метеше алеята отпред. Бавно, без да бърза… И като в унисон на неговото движение, или пък на моето миене на чинии, отгоре му се посипаха бледорозови листенца от магнолия. Спомням си краткия поток на мисли. „Нямам фотоапарат. Не мога да го снимам. Помни. Мигът вече отмина. Спомен е… Анича.”[ii]


[i] В манастира има два „Тихи” дни – петък и понеделник, тогава не се чисти с прахосмукачка, не се вдига шум, няма сутрешна и вечерна пуджа, монасите и монахините са отдадени изцяло на уединение и покой.

[ii] Анича – една от трите характеристики на съществуванието: анича, дука, анатта – нетрайност, неудовлетворителност, без-азовост;

Теравада – Учението на Стареите

Nutshells

Nutshells (Photo credit: Kikasz)

Теравада – Учението на Стареите – е форма на будизма, която първоначално изглежда лесно определима. Може да бъде разпозната по иконографията, културата и ученията. И така: монах в минзухарено жълта роба е теравадин, и будистът от Шри Ланка, Бирма, Тайланд, Лаос или Камбоджа е теравадин. Относно ученията: Четирите Благородни Истини, Осморния Път, Морал, Медитация и Мъдрост; Абидамма – това е Теравада. Писменият език е пали, език, формиран от различни северноиндийски наречия, според препоръката на Будата „да се учи на народния език”. И въпреки всичко теравада е разнообразна. Повечето последователи не са монаси, някои не са убедени в достоверността на традицията или на всички учения – „има ли такова нещо като прераждане?” Дори в редиците на Сангата има различни стандарти на обучение, становища и практики. Разнообразието се дължи и на факта, че ученията на теравада са достигнали до толкова различни страни като Нова Зенландия, Непал, Уганда, Италия, да не говорим за Северна и Южна Америка – и тези култури естествено внасят свои нагласи в представянето на теревада.

Всички традиции се отнасят до периода след кончината на Будата (вероятно, но не доказано около 400 – 410 пр.н.е.), когато неговите проповеди били събрани. Казва се, че началото на това било поставено от „Първия събор” на арахантите ученици – и наистина, нещо подобно трябва да се е случило, макар по-вероятно да е имало серия сбирки, по време на които материал бил втъкан в устно запомнени „сутти”. В този период историята на Сангата, заедно с правилата за дисциплина, били събрани под наслова „Виная”. Този процес продължил около 80-100 години до провеждането на „Втори Събор”, свикан по повод противоречия в устава (на дисциплината). Вторият Събор достигнал до общи решения, но по някое време преди владичеството на Ашока (269 – 232 пр.н.е.) отново се появили различия, някои, касаеши Виная, други относно разглеждането на Дамма. Една група, Махасангика, се интересувала от естеството на самия Буда и по какво се отличавал той от араханта, и как някои практикуващи могат да се забавят в просветлението си за постигането на Пробуждане с неговите несравними блага за всички същества. Махасангиките  смятали, че групата, от която те се разграничавали, ставиравадините (Учението на стареите), представяла нови и по-строги правила на Виная от установените първоначално. Ставирите от своя страна смятали, че махите стават все по-разпуснати и освен това абсолютизират, съответно обожествяват Будата като някакво трансецендентно Аз. Те били посветени на анализиране не на Будата, а на неговата Дамма, и за целта разработили „Абидама” (санскр. Абхидхарма). По този начин се надявали да отрежат всяка постановка за „аз” – лично или трансцендентно, разглеждайки опитността като „феномени” (дамма).

Човек може да допусне, че ставирите са били теравадини, но не е съвсем така, макар те да са техните предшественици. Самите ставири се разцепили на различни школи, от които най-важната е на сарвастивадините; имало и група, която наричали вибхаджавадини. Вибхаджавадин означава „Този, който разграничава” – характеристиката на тази група е техния анализ на даммите и зависимите връзки, чрез които си взаимодействат менталните и физическите феномени. Разграничителната линия между тях и сарвастивадините била, че вибхаджавадините правели разлика между даммите на минало, бъдеще и настояще. Сарвастивадините отстоявали, че и трите вида имат определено атомно съществуване или аз-природа, докато вибхаджавадините твърдели, че даммите нямат субстанционално съществуване и са само референтни точки за това как менталните фактори се пораждат взаимно и си влияят в настоящето. Това била темата, която Нагарджуна (по-късно определен като махаянист) интензивно обследвал 400 години по-късно: че Средния Път бил празен от всяка обитаваща същност. Опровержението на Нагарджуна относно субстанционалността на даммите  е по-известно в историята, но то вече било направено по времето на Ашока от вибхаджавадините.  Дебатите по темата с личния учител на императора, Могалипута Тиса, който защитавал тезата на вибхаджавадините, довели до разделение в учението, в резултат на което сарвастивадините се оттеглили в Гандхара (район в северозападна Индия и Пакистан).

Съответно, първият отличителен белег на това, което се превърнало в „Теравада”, бил Абидамма, в която тезата на Могалипута за тогавашните противоречия (Катхаватху) заема централно място. Абидаммата и много други по-късни творби (включително легендите за предишните животи на Будата – Джатака) били записани на пали и станали част от това, което днес е известно като Теравада Канон. Тези текстове, съставени след времето на Будата, сега са установени като част от теравадинското предание.

Друга отлика между така наречените будистки школи се поражда от Ападана (санскр. Авадана) – басни, посочващи резултатите от добродетелните дела. Тези, които се интересували как човек става буда, развили теория, че това става посредством натрупване на заслуги – вършене на добро или изпълняване на обети – в „поле от заслуги” на предишен буда, или ступа. Физическото или менталното приношение на такива буда-полета ставало качествен скок, който можел да постави човек на пътя на Пробуждането. Съответно, будистките мислители представили карта с три пътя – сравакаяна (ученичество – целящо арахантство), пратиекабудхаяна (самостоятелно просветление) и бодхисатваяна (пътят на бодихаствите). За последователите на Могалипута Пътят на Сравака бил най-логичен: с ученията като надежден сал към нибана. Техният приоритет бил да държат този курс, а не да преминат няколко живота в обучение как се строят лодки. Основната им цел била да станат араханти, а не буди. И така, макар разделението между тези, следващи Пътя на архантството, и вървящите по Пътя на бодхисатвите, никога да не е било окончателно и категорично – и до ден днешен има бодхисатва практукуващи теравадини – един аспект, който по-късно се разглежда като разлика между Махаяна и Теравада. Махаяна постепенно се оформили като движение, наблягащо на Пътя на Бодхисатвата, като добавило и нови мистични и философски учения. За жалост, до началото на християнската ера, по-полемизиращите последователи започнали да наричат не-махаянистите „По-малката колесница” (Хинаяна), пренебрежително название, което довело до обтягане на отношенията.

Из „Какво е теравада“, Аджан Сучито

Основни понятия и теми:

Трите скъпоценности – Убежища, и Петте Предписания;

Четири Благородни Истини:

за страданието – дукка, неговият произход, преустановяване и Осморния път;

****

Трите характеристики на съществуваниетоти-лакана:

нетрайност- анича, страдание – дукка, безазовост – анатта;

****

Десетте Окови (пет нисши и пет висши):

Себепредстава (сакая-дити)

Съмнение – скептицизъм (вичикича)

Привързване към обичаи и ритуали (силабата-парамаса)

Сетивна похот (камарага)

Злонамереност (вияпада)

Желание за хубаво материално съществуване (рупа-рага)

Желание за нематериално съществуване (арупа-рага)

Самонадеяност (мана)

Неспокойство (удача)

Невежество (авиджа)

****

 Благородните (ария-пугала):

Влязъл в Потока – Сотапана: освободен от първите три Окови, с непоклатима вяра в Буда-Дамма-Санга, неспособен да наруши Петте Предписания, ще се прероди най-много седем пъти;

Веднъж-Завръщащ се – Сакадагами: преодолял е четвъртата и петата Окови в тяхната груба форма, ще се прероди само веднъж в сетивната сфера (кама-лока);

Не-Завръщащ се – Анагами, изцяло освободен от първите пет Окови, които обричат човека на прераждане в сетивната сфера, след смъртта, докато живее във фината материална сфера (рупа-лока), ще достигне целта си.

Арахат или Арахантът е съвършено Просветлен и е освободен и от десетте Окови;

****

Обусловено (зависимо) възникване на всички феномени – Патича-самупада:

Авиджа – санкара – виняна – намарупа- салаятана – паса – вейдана – тана – упадана – бава – джати – джара – марана.

Невежество – каммични (навични) формации – съзнание – ментално и физическо съществуване – шест сетивни врати – контакт (сетивно впечатление) – чувство – желание – прилепяне (вкопчване) – процес на ставане (съществуване) – прераждане – разпад и смърт;

Карма (камма) – Прераждаща камма и преустановяване на камма;

****

Двете крайности и учението за Средния Път

****

Четирите основи на осъзнатостта – сатипаттана:

Съзерцание на тялото – каянупасана:

Съзерцание на дишането;

Четирите положения на тялото: вървеж, стоеж, седеж, легнало;

Съзерцание на непривлекателността на тялото;

Анализ на четирите елемента (дату);

Девет гробищни медитации;

Съзерцание на чувствата – вейдананупасана

Съзерцание на ума – читанупасана

Съзерцание на обектите на ума – дамманупасана:

Петте Пречки – похот (камачанда), гняв (виапада), апатия и мързел (тиня-мида), неспокойство и умствена тревожност (удача-кукуча), съмнения (вичикича);

Петтe групи на съществуване (канди) – материалната реалност (рупа), чувството (вейдана), перцепцията (саня), менталните формации (санкара), съзнанието (виняна);

Шестте сетивни основи или врати (сал-аятана): око – визуални обекти, ухо – звуци, нос – миризми, език – вкусове, тяло – телесни впечатления, ум – обекти на ума;

Седемте елемента на просветлението (боджханга):

Осъзнатост (сати)

Изследване на закона (дамавичая)

Енергия (вирия)

Ентусиазъм, радост (пити)

Спокойствие (пасади)

Концентрация (самади)

Безпристрастност (упека)

****

Четирите вглъбявания (джана);

****

Десетте съвършенства (парами):

Щедрост (дана)

Морал (сила)

Отречение (некамма)

Мъдрост (паня)

Енергия/Сила (вирия)

Търпение (канти)

Истинност (сача)

Решителност (адхитана)

Доброта/ любяща добрина (метта)

Безпристрастност (упека)

Из „Словото на Будата“, Нянатилока

ВСИЧКО, КОЕТО ВЪЗНИКВА, ОТМИНАВА

Будата казвал, че източникът на цялото страдание е невежеството – затова е важно да разгледаме какво означава „невежество”. Повечето човешки същества по света живеят предимно сякаш техните навици, мисли, чувства и спомени са това, което са те самите. Те не отделят време да погледнат живота си или може би нямат възможността да го направят, за да видят как функционират тези условия.

Какво е условие? Тялото, с което сме, емоциите и чувствата, възприятията на ума, концепциите и съзнанието посредством сетивата – това са условия. Условие е нещо, което е добавено, съставено, нещо, което се надига и отминава, не е несътворената, неродена, безначална абсолютна реалност.

Религията е това, което човешките същества използват в опитите си да се върнат към тази абсолютна реализация отвъд циклите на раждане и смърт, метафизичната мъдрост или локутара паня. И Нирвана, или Нибана, е опитността в тази трансцендентна реалност. Това е, когато изведнъж знаем истината, не от изучаването на Пали канона или някоя дзен книга, а от директна опитност.

Обикновено възприемаме истината като нещо, Нибана – като някакво умиротворено състояние на ума или някакво екстатично преживяване. Всички сме преживявали някакво щастие и сме склонни да възприемаме Нероденото, Несътвореното и Безначалното като едно щастливо преживяване. Но Будата бил много внимателен никога да не описва Абсолютната Реалност, или Нибана – той никога не казал особено много за нея. Хората искат да знаят какво е, пишат книги за нея, разсъждават за природата на Нибана, но точно това Будата не правил.

Вместо това той посочил към директното познание за условията, които се променят, нещо, което можем да знаем посредством собствената си опитност в този конкретен момент. Това не е въпрос на вяра у някой друг. Въпрос е на знаене в този настоящ момент, че каквото възниква, отминава.

И така, ние насочваме този вид внимание към живота си – наблюдаваме и следим, че каквото възниква, отминава, че каквото и да е условие на ума или тялото – било то усещане за удоволствие или болка, чувство или спомен, гледка, звук, миризма, вкус, допир, външно или вътрешно – е само едно условие.

Важно е да разгледаме какво означава „невежество” в смисъла, в който го използвал Будата, когато го нарекъл източник на страданието. „Да сме невежи” означава да се идентифицираме с тези условия, като ги приемаме за „аз” или „мои” или като нещо, което не искаме да е „аз” или „мое”. Имаме тази идея, че трябва да намерим постоянно приятно условие, че трябва да постигнем нещо, да получим нещо, което нямаме. Но можете да забележите, че желанието в ума ви е нещо подвижно, което е търсещо. Тоест, то е едно променящо се условие, което възниква и отминава  – то е не-аз. Изразът „не-аз” (анатта) не е някаква мантра, която си кътате, за да се отървавате от разни неща, а действително проникване в самото естество на всички желания.

Когато наблюдавате внимателно, много търпеливо и смирено, започвате да виждате, че сътвореното се надига от Несътвореното и се връща в Несътвореното, изчезва и не остава нищо. И ако беше действително вас или действително ваше, щеше да остане, нали? Ако беше действително ваше, къде щеше да иде – в някакво хранилище на идентичността ви? Но тази концепция и всичко, което си представяте, е условие, което възниква и отминава. Всеки път, когато се опитате да си представите себе си, всяка концепция или спомен за вас като това или онова е само едно условие на ума ви. Не е това, което сте – вие не сте условие на ума си. Така че скръбта, отчаянието, любовта и щастието са само условия на ума и всички те са не-аз.

Забележете живота си, когато страдате и изпитвате неудовлетворение – защо е това?Заради някакво привързване, някаква идея за вас самите или за другиго. Някой, когото обичате, умира и вие се съжалявате, мислите за добрите моменти, които сте имали и постоянно обитавате в тях, създавайки още условия на ума. Може би изпитвате вина, защото не сте се раздавали или не сте го обичали винаги – това също е условие на ума. Вие имате памет, възприемате го като жив – но тази същата идея за човека е схващане на ума, не е човек, нали? Спомнете си някой, който е жив, с когото бихте искали да бъдете в момента – това е условие на ума.Или си спомнете някой, който е мъртъв, когото никога вече няма да видите – това също е условие на ума.

Будистката медитация е начин за разглеждане на условията на ума, изследване и виждане какви са, а не просто вярване в тях. Хората искат да вярват – когато ваш близък е умрял, някой ви казва: „О, той сега е на небето при Бог Отец или живее в блаженствата на небесното селение Тусита.”  Те ви казват това, за да имате приятна перцепция на ума – „Е, сега знам, че баба ми е щастлива там, горе, в небесните сфери, и танцува с ангелите.” После някой друг ви казва: „Знаеш ли, всъщност тя е вършила ужасни неща и сигурно е долу в ада и гори във вечния огън!” И вие започвате да се тревожите, че може би и вие ще свършите там – но това е перцепция на ума. Раят и адът са обусловени феномени. Ако се върнете назад с 10 години… това е условие на ума, което се надига и отминава, и причината да се надига е, че аз току-що ви сугестирах за него. Това условие зависи от друго условие, паметта е това, което сме преживели, а бъдещето е неизвестното.

Но кой е този, който знае условията на момента? Аз не го намирам: има го само знаенето и знаенето може да знае всичко, което присъства в момента – приятно или неприятно – спекулации за бъдещето или реминисценции за миналото – творения на аза като това или онова. Вие създавате себе си или света, в който живеете – така че не можете да вините никого другиго. Ако го правите, то е, защото още сте невежи: Този, Който Знае го наричаме „Буда” – но това не означава, че „Буда” е условие. Не е като да кажем, че тази Буда-рупа знае всичко, по-скоро че „Буда” е знаенето. Така че будистката медитация е за осъзнаване, а не за да станем Буда.

Идеята да станем Буда се базира на условия – вие си мислите, че сега сте някой, който не е Буда и за да станете Буда, трябва да четете книги, за да разберете как да станете такъв.  Разбира се, това означава, че трябва да положите много усилия да се отървете от онези качества, които не са Будо-подобни, вие сте далече от съвършенството, ядосвате се, алчни сте, подозрителни, плашливи, и разбира се, Будите нямат такива качества – защото Буда е това, което знае, и те знаят, че така не бива. После, за да станете Буда, трябва да се отървете от тези не-будо-подобни качества и да се опитате да добиете будо-подобни качества като състрадание и всичко останало. И всичко това е творение на ума! Ние създаваме Будите, защото вярваме в творенията на ума. Но те не са истински Буди. Те са фалшиви Буди. Те не са Буди на мъдростта, а само условия на нашия ум.
Докато се възприемате като някой, който трябва да направи нещо, за да стане нещо друго, още сте уловени в капан, в условието на ума, което е аза, и никога не разбирате нещата както трябва. Независимо колко години медитирате, никога не разбирате учението, винаги сте далече от истината. Директният начин за виждане нещата – че каквото възниква, отминава – не означава, че отхвърляте всичко. Означава, че гледате по начин, по който не сте си давали труда да гледате досега. Гледате от перспективата на това, което е тук и сега, а не търсите нещо, което го няма. Ако влезете в светилището с мисълта: „Трябва да прекарам този един час в търсене на Будата, в опити да стана нещо, в опити да се отърва от тези лоши мисли, ще седя и ще практикувам усърдно, ще се опитам да стана това, което трябва – затова ще седя и ще се опитам да махна неща, ще махам неща, ще се опитам да се сдобия с неща…”, с това отношение медитация винаги е непосилно усилие и провал.

Но ако вместо това дойдете в светилището и просто внимавате за условията на ума, виждате в перспектива желанието да станете, да се отървете, да направите нещо или чувството, че не можете да го направите, или че сте голям експерт, или все едно – започвате да виждате, че това, което изпитвате е променящо се условие и е не-аз. Виждате перспективата за това да сте Буда, а не правите нещо, за да станете Буда. Когато говорим за сати, внимателност (осъзнатост), това имаме предвид.

Аз съм шокиран и удивен от много религиозни хора – християни, будисти, все едно – които са толкова невежи относно практикуването на религията си. Единици хора имат някаква представа за религиозната доктрина и вярата и безверието. Те не си дават труда да разбират. Продължават да се опитват да опишат неописуемото, да ограничат безграничното, да познаят непознаваемото, и единици се виждат такива, каквито са. Те вярват на това, което някой друг им е казал.

В наше време, в теравада будизма, монасите ще ви казват, че не можете да бъдете просветлени, че няма начин да достигнете дори първата фаза на влизане в потока, първата степен на светостта, че времената за това са отминали. Те вярват, че просветлението е толкова далечна възможност, че дори не полагат усилия да видят, че това, което възниква, отминава. Така че монасите могат цял живот да четат книги, да превеждат Сутите и пак да вярват, че са непросветлени и че това е невъзможно достижение. Но тогава какъв е смисълът от религията? Защо да се мъчим, ако абсолютната истина е толкова далечна, толкова малко вероятна възможност? Ставаме като антрополозите, социолозите или философите и просто обсъждаме сравнителни религии.

Готама Будата е човек, чиято мъдрост дошла от наблюдаване на Природата, на условията на ума и тялото. Това не е невъзможно за нас. И ние имаме умове и тела, трябва само да ги наблюдаваме. Не е като да ни трябват специални сили или това време да е по-различно от времето на Готама Будата. Времето е илюзия, причинена от невежество. Хората от времето на Готама не били по-различни от днешните – имали алчност, омраза, заблуда, его, самонадеяност и страхове също като днешните хора. Ако започнете да мислите за будистките доктрини, за различните степени на просветление, ще се озовете в състояние на съмнение. Не ви трябва да се сверявате по списък от книга – разберете сами за себе си, докато нито едно условие на ума или тялото не може да ви заблуди.

Хората ми казват: „Аз не мога да правя всичко това. Аз съм обикновен човек, мирянин. Като се замисля, че трябва да правя всичко това, разбирам, че не мога, идва ми твърде много.” А аз им казвам: „Ако го мислите, не можете да го направите, това е. Не го мислете, направете го.” Мисълта ви води единствено към съмнението. Хората, които мислят за живота, не могат да направят нищо. Ако си струва да го правите, направете го. Когато изпаднете в депресия, се учете от депресията. Когато се разболеете, се учете от болестта, когато сте щастливи, се учете от щастието – всички те са възможности, от които да се учите. Нека мълчаливото слушане и наблюдение ви станат начин на живот… тогава ще започнете да разбирате условията. Няма от какво да се страхувате. Няма какво да придобивате и няма от какво да се отървавате.

Из „Така стоят нещата”, Аджан Сумейдо

ЕСТЕСТВОТО НА ДАММА – Първа част

Понякога, когато плодното дръвче цъфти, духва ветрец и пръсва цветовете по земята. Някои пъпки остават и израстват в малки зелени плодове. Духва вятър и някои от тях също падат! Други остават и се превръщат в плодове или почти узряват, някои дори напълно узряват, преди да паднат.
Така е и с хората. Като цветовете и плодовете на вятъра, и те падат в различни етапи от живота си. Някои хора умират, докато още са в утробата, други – броени дни след раждането. Някои хора живеят няколко години и умират, без да достигнат зрялост. Мъже и жени умират в младостта си. Други пък достигат зряла старческа възраст, преди да умрат.
Когато разсъждавате за хората, разглеждайте природата на плода и на вятъра: и двете са много несигурни.
Тази несигурна природа на нещата може да се види и в монашеския живот. Някои хора идват в манастира с намерение да се ръкоположат, но размислят и си тръгват, дори с избръснати глави. Други стават послушници и тогава решават да си тръгнат. Някои приемат духовен сан само за Дъждовните Васи, после се отказват. Също като плод на вятъра – всички са безкрайно несигурни!
Нашите умове също са такива. Надига се мисловно впечатление, придърпва ума и той пада – също като плод.
Буда разбирал несигурната природа на нещата. Той наблюдавал явлението с плода на вятъра и разсъждавал върху монасите и послушниците, които били негови ученици. Открил, че и те в същността си имат същата природа – несигурна! И как може да е иначе? Това е положението на всички неща.
Така човек, който практикува с осъзнатост, не се нуждае от някой, който да го съветва и поучава, за да може да вижда и разбира. Пример е случаят с Буда, който в предишен живот бил цар Махаджанака. На него не му се наложило да учи много. Просто наблюдавал едно мангово дърво.
Един ден, докато се разхождал с министрите си, от гърба на слона той зърнал мангови дървета, натежали от зрели плодове. Преценявайки, че не бива да спира разходката, той решил по-късно да се върне и да си откъсне. Откъде да знае, че министрите му, които вървели отзад, алчно ще оберат всички плодове? Че ще използват прътове, за да ги свалят на земята, трошейки клоните и разкъсвайки листата?
Вечерта, завръщайки се в манговата горичка, царят, който вече предвкусвал сочната наслада от мангото, открил, че не са останали плодове. Нито един! И не само това, но клоните и листата били потрошени и обрулени.
Царят, огорчен и разстроен, зърнал едно мангово дърво, чийто клони и листа били здрави. Почудил се защо. И осъзнал, че просто дървото няма плодове. Ако едно дърво няма плодове, никой не го закача и клоните и листата му остават здрави. Този урок го занимавал по целия път на връщане към двореца: „Неприятно е, смущаващо и трудно, да бъдеш цар. Това изисква непрекъсната грижа за всички поданици. Ами ако има опити за нахлуване и нападение на царството?” Царят не намирал покой. Дори в съня си бил обезпокояван от кошмари.
Отново видял в ума си манговото дърво без плодове със здравите клони и листа. „Ако станем подобни на това мангово дърво,и нашите листа и клони ще останат неувредени.” – мислел си той.
Седнал в покоите си и медитирал. Накрая решил да стане монах, вдъхновен от урока на манговото дърво. Сравнил себе си с него и заключил, че ако човек не са въвлича в светските дела, ще бъде истински независим, свободен от тревоги и трудности. Умът би бил необезпокояван. Разсъждавайки така, той станал монах.
От тогава, където и да идел, когато го питали кой е неговия учител, той отговарял: „Едно мангово дърво.” Не му трябвали други поучения. Манговото дърво било причината за неговото Пробуждане за Опанайко-Дамма (Opanayiko-Dhamma) – учението, което водело навътре. С това Пробуждане той станал монах, който имал малко грижи, задоволявал се с малко и се радвал на уединението. С отказа от царския статут, умът му намерил покой (мир).
В тази история Буда бил Бодхисатта, който постепенно развивал практиката си. И ние, както Буда като цар Махаджанака, трябва да се оглеждаме и да наблюдаваме, защото всичко на този свят е готово да ни учи.
Дори с малко интуитивна мъдрост ще можем ясно да прозрем закономерностите в света. Ще разберем, че всичко в света е учител. Дърветата и лозите могат да разкрият истинската природа на реалността. Имаме ли мъдрост, не е нужно да питаме или да учим. Природата може да ни научи достатъчно, за да станем просветлени, както цар Махаджанака, защото всичко спазва пътя на истината. Не се отклонява от нея.
Свързани с мъдростта са владеенето и сдържаността, които могат да доведат до по-нататъшно прозрение в закономерностите на природата. По този начин ще стигнем до разбирането на абсолютната истина, че всичко е „анича-дукка-анатта”. Вземете дърветата, например. Всички дървета по земята са еднакви, са Едно, когато ги наблюдаваме през реалността на „анича-дукка-анатта”. Първо възникват, после израстват и зреят, непрестанно се променят, докато накрая не умрат, както става с всяко дърво.
По същия начин хората и животните се раждат, растат и се променят в годините, докато накрая не умрат. Множеството промени, които се случват по време на този преход от раждане към смърт, показват Пътя на Дамма. А именно, че всички неща са нетрайни и разлагането и разпадът са тяхно естествено условие.
Ако имаме яснота и разбиране, ако изучаваме с мъдрост и осъзнатост, ще видим Дамма като реалност. Така ще виждаме хората в непрестанно раждане, промяна и умиране. Всеки е обект на цикъла живот-смърт и именно заради това всеки във вселената е като Едно същество. Съответно, виждайки едного ясно и отличително е същото като да видиш всеки друг по света.
По същия начин всичко е Дамма. Не само нещата, които виждаме с физическото си око, но и нещата, които виждаме в умовете си. Поражда се мисъл, после се променя и си отива. Това е „намма дамма”, просто ментална импресия, която се надига и отминава. Това е истинската природа на ума. И като цяло, това е благородната истина на Дамма. Ако човек не гледа и не наблюдава по този начин, значи не вижда! Ако човек вижда, ще има мъдростта да слуша Даммата така, както е представена от Буда.

Къде е Будата?
Будата е в Даммата.
Къде е Даммата?
Даммата е в Будата.
Тук и сега!
Къде е Сангата?
Сангата е в Даммата.

Буда, Дамма и Санга съществуват в умовете ни, но трябва ясно да го видим. Някои хора подхождат лековато – „А, да, Буда-Дамма-Санга, те са в ума ми.” Но практиката им не е правилна. Тогава Буда-Дамма-Санга няма да бъдат намерени в ума им, защото „умът” първо трябва да стане ум, който знае Дамма.
Стигайки до този етап, ще знаем, че на света има истина и е възможно да практикуваме за разбирането й.
Например, „нама дамма”, чувствата, мислите, въображението, и т.н., всичките са несигурни. Когато се породи гняв, той нараства, променя се и накрая изчезва. Щастието също се поражда, расте, променя се и накрая изчезва. Те са празни. Те са нищо. Това е положението при всички неща, било то ментални или материални. Вътрешно имаме това тяло и ума. Външно имаме дърветата, лозите и всички други неща, които ни показват този универсален закон на несигурността.
Дали е дърво, планина или животно, всичко е дамма. Къде е тази Дамма? Казано простичко, това което не е Дамма, не съществува. Дамма е природата. Това се нарича „сача дамма” (Sacca Dhamma), истинската Дамма. Ако човек вижда природата, вижда Дамма. Ако вижда Дамма, вижда природата. Гледайки природата, човек познава Дамма.
Каква е ползата от много учене, когато абсолютната реалност на живота във всеки негов момент, във всяко негово действие, е безкраен цикъл на раждания и смърти? Ако сме осъзнати и будни – във всички пози (седеж, стоеж, ходене, лежане), тогава себепознанието е готово да се роди – а именно, знаенето на истината за Дамма, вече съществуваща тук и сега.
В настоящето Будата, истинският Буда, още живее. Той е самата Дамма – „Сача Дамма”. И „Сача Дамма” – това, което ни прави Буда, още съществува. Никъде не е избягало! То поражда две Буди – един в тялото и един в ума!
„Истинската Дамма” – казал Буда на Ананда, „може да се осъществи чрез практика.” Който види Буда, вижда Дамма. Как става така? Преди не е имало Буда. Едва след като Сидхарта Готама осъзнал Дамма, тогава той станал Буда. Ако го обясняваме така, той е едно и също с нас. Ако осъзнаем Дамма, ние също ще сме Буда. Това се нарича Буда в ума, или „Нама Дамма”.
Трябва да внимаваме във всичко, което правим, защото сме наследници на всички свои добри или лоши действия. Правейки добро, жънем добро. Правейки лошо, жънем лошо. Поглеждате ежедневието си и виждате, че е така. Сидхарта Готама станал просветлен в разбирането на тази истина и това довело до появата на Буда в света. По същия начин ако всички хора практикуват в достигането на тази истина, те също ще се променят в Буда.
Съответно Буда още съществува. Някои хора са много щастливи и казват: „Ако Буда още съществува, тогава мога да практикувам Дамма.” Това е правилният подход.

Дамма-беседа на Аджан Ча пред ученици от Запада в манастира Бънг Уай, 1977 г.