ЕСТЕСТВОТО НА ДАММА – Първа част

Понякога, когато плодното дръвче цъфти, духва ветрец и пръсва цветовете по земята. Някои пъпки остават и израстват в малки зелени плодове. Духва вятър и някои от тях също падат! Други остават и се превръщат в плодове или почти узряват, някои дори напълно узряват, преди да паднат.
Така е и с хората. Като цветовете и плодовете на вятъра, и те падат в различни етапи от живота си. Някои хора умират, докато още са в утробата, други – броени дни след раждането. Някои хора живеят няколко години и умират, без да достигнат зрялост. Мъже и жени умират в младостта си. Други пък достигат зряла старческа възраст, преди да умрат.
Когато разсъждавате за хората, разглеждайте природата на плода и на вятъра: и двете са много несигурни.
Тази несигурна природа на нещата може да се види и в монашеския живот. Някои хора идват в манастира с намерение да се ръкоположат, но размислят и си тръгват, дори с избръснати глави. Други стават послушници и тогава решават да си тръгнат. Някои приемат духовен сан само за Дъждовните Васи, после се отказват. Също като плод на вятъра – всички са безкрайно несигурни!
Нашите умове също са такива. Надига се мисловно впечатление, придърпва ума и той пада – също като плод.
Буда разбирал несигурната природа на нещата. Той наблюдавал явлението с плода на вятъра и разсъждавал върху монасите и послушниците, които били негови ученици. Открил, че и те в същността си имат същата природа – несигурна! И как може да е иначе? Това е положението на всички неща.
Така човек, който практикува с осъзнатост, не се нуждае от някой, който да го съветва и поучава, за да може да вижда и разбира. Пример е случаят с Буда, който в предишен живот бил цар Махаджанака. На него не му се наложило да учи много. Просто наблюдавал едно мангово дърво.
Един ден, докато се разхождал с министрите си, от гърба на слона той зърнал мангови дървета, натежали от зрели плодове. Преценявайки, че не бива да спира разходката, той решил по-късно да се върне и да си откъсне. Откъде да знае, че министрите му, които вървели отзад, алчно ще оберат всички плодове? Че ще използват прътове, за да ги свалят на земята, трошейки клоните и разкъсвайки листата?
Вечерта, завръщайки се в манговата горичка, царят, който вече предвкусвал сочната наслада от мангото, открил, че не са останали плодове. Нито един! И не само това, но клоните и листата били потрошени и обрулени.
Царят, огорчен и разстроен, зърнал едно мангово дърво, чийто клони и листа били здрави. Почудил се защо. И осъзнал, че просто дървото няма плодове. Ако едно дърво няма плодове, никой не го закача и клоните и листата му остават здрави. Този урок го занимавал по целия път на връщане към двореца: „Неприятно е, смущаващо и трудно, да бъдеш цар. Това изисква непрекъсната грижа за всички поданици. Ами ако има опити за нахлуване и нападение на царството?” Царят не намирал покой. Дори в съня си бил обезпокояван от кошмари.
Отново видял в ума си манговото дърво без плодове със здравите клони и листа. „Ако станем подобни на това мангово дърво,и нашите листа и клони ще останат неувредени.” – мислел си той.
Седнал в покоите си и медитирал. Накрая решил да стане монах, вдъхновен от урока на манговото дърво. Сравнил себе си с него и заключил, че ако човек не са въвлича в светските дела, ще бъде истински независим, свободен от тревоги и трудности. Умът би бил необезпокояван. Разсъждавайки така, той станал монах.
От тогава, където и да идел, когато го питали кой е неговия учител, той отговарял: „Едно мангово дърво.” Не му трябвали други поучения. Манговото дърво било причината за неговото Пробуждане за Опанайко-Дамма (Opanayiko-Dhamma) – учението, което водело навътре. С това Пробуждане той станал монах, който имал малко грижи, задоволявал се с малко и се радвал на уединението. С отказа от царския статут, умът му намерил покой (мир).
В тази история Буда бил Бодхисатта, който постепенно развивал практиката си. И ние, както Буда като цар Махаджанака, трябва да се оглеждаме и да наблюдаваме, защото всичко на този свят е готово да ни учи.
Дори с малко интуитивна мъдрост ще можем ясно да прозрем закономерностите в света. Ще разберем, че всичко в света е учител. Дърветата и лозите могат да разкрият истинската природа на реалността. Имаме ли мъдрост, не е нужно да питаме или да учим. Природата може да ни научи достатъчно, за да станем просветлени, както цар Махаджанака, защото всичко спазва пътя на истината. Не се отклонява от нея.
Свързани с мъдростта са владеенето и сдържаността, които могат да доведат до по-нататъшно прозрение в закономерностите на природата. По този начин ще стигнем до разбирането на абсолютната истина, че всичко е „анича-дукка-анатта”. Вземете дърветата, например. Всички дървета по земята са еднакви, са Едно, когато ги наблюдаваме през реалността на „анича-дукка-анатта”. Първо възникват, после израстват и зреят, непрестанно се променят, докато накрая не умрат, както става с всяко дърво.
По същия начин хората и животните се раждат, растат и се променят в годините, докато накрая не умрат. Множеството промени, които се случват по време на този преход от раждане към смърт, показват Пътя на Дамма. А именно, че всички неща са нетрайни и разлагането и разпадът са тяхно естествено условие.
Ако имаме яснота и разбиране, ако изучаваме с мъдрост и осъзнатост, ще видим Дамма като реалност. Така ще виждаме хората в непрестанно раждане, промяна и умиране. Всеки е обект на цикъла живот-смърт и именно заради това всеки във вселената е като Едно същество. Съответно, виждайки едного ясно и отличително е същото като да видиш всеки друг по света.
По същия начин всичко е Дамма. Не само нещата, които виждаме с физическото си око, но и нещата, които виждаме в умовете си. Поражда се мисъл, после се променя и си отива. Това е „намма дамма”, просто ментална импресия, която се надига и отминава. Това е истинската природа на ума. И като цяло, това е благородната истина на Дамма. Ако човек не гледа и не наблюдава по този начин, значи не вижда! Ако човек вижда, ще има мъдростта да слуша Даммата така, както е представена от Буда.

Къде е Будата?
Будата е в Даммата.
Къде е Даммата?
Даммата е в Будата.
Тук и сега!
Къде е Сангата?
Сангата е в Даммата.

Буда, Дамма и Санга съществуват в умовете ни, но трябва ясно да го видим. Някои хора подхождат лековато – „А, да, Буда-Дамма-Санга, те са в ума ми.” Но практиката им не е правилна. Тогава Буда-Дамма-Санга няма да бъдат намерени в ума им, защото „умът” първо трябва да стане ум, който знае Дамма.
Стигайки до този етап, ще знаем, че на света има истина и е възможно да практикуваме за разбирането й.
Например, „нама дамма”, чувствата, мислите, въображението, и т.н., всичките са несигурни. Когато се породи гняв, той нараства, променя се и накрая изчезва. Щастието също се поражда, расте, променя се и накрая изчезва. Те са празни. Те са нищо. Това е положението при всички неща, било то ментални или материални. Вътрешно имаме това тяло и ума. Външно имаме дърветата, лозите и всички други неща, които ни показват този универсален закон на несигурността.
Дали е дърво, планина или животно, всичко е дамма. Къде е тази Дамма? Казано простичко, това което не е Дамма, не съществува. Дамма е природата. Това се нарича „сача дамма” (Sacca Dhamma), истинската Дамма. Ако човек вижда природата, вижда Дамма. Ако вижда Дамма, вижда природата. Гледайки природата, човек познава Дамма.
Каква е ползата от много учене, когато абсолютната реалност на живота във всеки негов момент, във всяко негово действие, е безкраен цикъл на раждания и смърти? Ако сме осъзнати и будни – във всички пози (седеж, стоеж, ходене, лежане), тогава себепознанието е готово да се роди – а именно, знаенето на истината за Дамма, вече съществуваща тук и сега.
В настоящето Будата, истинският Буда, още живее. Той е самата Дамма – „Сача Дамма”. И „Сача Дамма” – това, което ни прави Буда, още съществува. Никъде не е избягало! То поражда две Буди – един в тялото и един в ума!
„Истинската Дамма” – казал Буда на Ананда, „може да се осъществи чрез практика.” Който види Буда, вижда Дамма. Как става така? Преди не е имало Буда. Едва след като Сидхарта Готама осъзнал Дамма, тогава той станал Буда. Ако го обясняваме така, той е едно и също с нас. Ако осъзнаем Дамма, ние също ще сме Буда. Това се нарича Буда в ума, или „Нама Дамма”.
Трябва да внимаваме във всичко, което правим, защото сме наследници на всички свои добри или лоши действия. Правейки добро, жънем добро. Правейки лошо, жънем лошо. Поглеждате ежедневието си и виждате, че е така. Сидхарта Готама станал просветлен в разбирането на тази истина и това довело до появата на Буда в света. По същия начин ако всички хора практикуват в достигането на тази истина, те също ще се променят в Буда.
Съответно Буда още съществува. Някои хора са много щастливи и казват: „Ако Буда още съществува, тогава мога да практикувам Дамма.” Това е правилният подход.

Дамма-беседа на Аджан Ча пред ученици от Запада в манастира Бънг Уай, 1977 г.

ТРЕТАТА ИСТИНА

БЛАГОРОДНАТА ИСТИНА ЗА ИЗЧЕЗВАНЕТО НА СТРАДАНИЕТО

Дига Никая.22 Каква е Благородната Истина за изчезването на страданието? Пълното избледняване и изчезване на желанието, пълното му изоставяне, освобождение и откъсване от него.
Но къде може да изчезне това желание, къде може да угасне? Където в света има наслади и удоволствия, там може да изчезне това желание, там може да угасне.
Самюта Никая XІІ. Било то в минало, бъдеще или настояще, който монах или свещеник се отнесе към насладите и удоволствията в света като към нетрайни (анича), неудовлетворителни (дука) и безсъщностни (анатта), като болестите и гангрената, той е превъзмогнал желанието.

ЗАВИСИМО УГАСВАНЕ НА ВСИЧКИ ФЕНОМЕНИ
Самюта Никая.X. И чрез пълното отпадане и угасване на Желанието (тана), Прилепването (упадана) отмира, чрез отмирането на прилепването процесът на Ставане (бава) е прекъснат; чрез прекъсването на този (кармичен) процес на ставане, Прераждането (джати) се прекратява, а чрез прекратяването на прераждането Разлагането и Смъртта, тъгата, сълзите, страданието, скръбта и отчаянието са прекратени. Така се стига до изчезването на цялото това страдание, съответно и на прекратяването, спирането и преодоляването на материалната действителност, чувството, възприятието, менталните формации и съзнанието: това е прекратяването на страданието, краят на болестта, надмогването на старостта и смъртта.
Вълнообразното движение, което наричаме „вълна” и което у невежия наблюдател създава илюзията за една и съща маса вълна, движеща се по повърхността на езерото, се поражда и захранва от вятъра и се поддържа от натрупаните енергии. След като вятърът спре и ако нов вятър не замете водата в езерото, натрупаните енергии постепенно ще се изразходват и така цялото вълнообразно движение ще стигне до края си. По подобен начин, ако огънят не получи ново гориво, след като изконсумира старото, ще угасне. По същия начин този процес на Петте Канди, който в материалния човек създава илюзията за Его-същност, се поражда и захранва от жизнеутвърждаващото желание (тана) и известно време се поддържа от натрупаните жизнени енергии. След като горивото (упадана), сиреч желанието и прилепването към живота, спре, и ако няма ново желание, което да подбуди този процес на Петте Канди, животът ще продължи до изчерпването на жизнените енергии, но при тяхното унищожение в смъртта, Процесът на Петте Канди ще достигне своето финално угасване.
Така, Нибана, или „Угасването” (Санскрит: нирвана: от нир – ва – да спре да духа, да угасне) може да се разглежда в два аспекта, а именно:
1. „Угасване на замърсяванията” (килеса-паринибана), което се достига от Архата и по правило става преживе; в сутите се нарича „саупадисеса-нибана”, т.е. „Нибана с още присъстващи Групи на Съществуване”.
2. „Угасване на процеса на Петте Канди (канда-паринибана), което става при смъртта на архата и в сутите се нарича „ан-упадисеса-нибана”, т.е. „Нибана без присъстващи Групи”.

НИБАНА
Ангутара Никая.ІІІ.32. Това е Мирът, Най-върховното, краят на всички карма формации, захвърлянето на всеки слой на прераждането, отпадането на желанието, откъсването, угасването, Нибана.

Ангутара Никая.ІІІ.55. Запленен от похот, разярен от гняв, заслепен от заблуда, забъркан, с впримчен ум, човек се цели в собствената си разруха, в разрухата на другите, в разрухата и на тях, и на себе си, и изпитва ментална болка и скръб. Но ако похотта, гневът и заблудата се оставят, човек не се цели в собствената си разруха, в разрухата на другите, в разрухата и на тях, и на себе си, и не изпитва ментална болка и скръб. Така нибана е незабавна, видима в този живот, подканяща, привлекателна и изчерпателна за мъдрия.
Самюта Никая. XXXVІІІ.1 Угасването на алчността, угасването на омразата, угасването на делюзията, това се нарича нибана.

АРХАТЪТ, ИЛИ СВЕТЕЦЪТ
За ученика, така освободен, в чието сърце обитава мир, няма какво да се добави към вече стореното, нито какво повече той да прави. Както здравата скала остава непоклатима от вятъра, така нито форми, нито звуци, нито миризми, нито вкусове, нито каквито и да е било контакти, нито желани, нито нежелани, могат да го помръднат. Неподвижен е умът му, избавлението е постигнато.
Сута Нипата.1048. И той, който е видял всички контрасти по тази земя и вече нищо на този свят не може да го смути, той, Мирният, свободен от гняв, скръб и копнеж, е минал отвъд раждането и разложението.

НЕИЗМЕННОТО
Удана.VІІІ.1 Истина е, че има сфера, където не е нито твърдо, нито течно, нито горещо, нито в движение, не е нито този свят, нито някой друг, не е нито слънцето, нито луната.
Това аз наричам нито възникване, нито отминаване, нито стоене на едно място, нито раждащо се, нито умиращо. Няма нито опора за краката, нито развитие, нито някаква основа. Това е свършекът на страданието.
Удана.VІІІ.3 Има го Нероденото, Безначалното, Несътвореното, Безформеното. Ако го нямаше това Неродено, Безначално, Несътворено и Безформено, избавлението от този свят на роденото, изначалното, сътвореното и оформеното нямаше да е възможно.
Но понеже има Неродено, Безначално, Несътворено и Безформено, затова и е възможно избавлението от света на роденото, изначалното, сътвореното и оформеното.
Из „Словото на Буда“, Nyanatiloka

ИЗСЛЕДВАНЕ

Какво е медитацията?

Думата „медитация” е често употребявана в наши дни и покрива различни видове практики. В будизма обозначава два вида медитация – едната се нарича „самата”, а другата – „випасана”. Самата е концентриране на ума върху обект, а не пускането му да броди тук и там. Избираме за обект дишането и съсредоточаваме цялото си внимание върху усещанията за вдишане и издишане. Посредством тази практика умът ви става спокоен, а вие – тихи, защото сте отрязали всички въздействия, които постъпват през сетивата.

Обектите, които използвате за утишване,  са успокояващи. Ако искате развълнуван ум, идете да правите нещо вълнуващо. Не ходете в будистки манастир, а на дискотека. Човек лесно се концентрира върху вълнението, нали? Вибрацията е толкова силна, че ви придърпва. Отивате на кино и ако филмът е наистина вълнуващ, вие сте погълнати от него. Не е нужно да упражнявате никакво усилие, за да гледате нещо вълнуващо, романтично или приключенско. Но ако не сте свиквали, наблюдаването на успокояващи обекти може да е ужасно отегчително. Какво по-скучно от това да наблюдавате дъха си, ако сте навикнали на по-вълнуващи неща? За този вид умение е нужно да извикате усилие от ума си, защото дишането не е нито интересно, нито романтично, нито приключенско, нито блестящо. То си е просто дишане. Нужно е да проявите усилие, защото няма да бъдете стимулирани отвън.

В тази медитация не се опитвате да създадете образ, а просто да се концентрирате върху обичайното чувство за тялото си в този момент: да поддържате вниманието си върху дишането. Когато правите това, дишането става все по-неуловимо и вие се успокоявате… Познавам хора, които предписват медитация самата при високо кръвно налягане, защото успокоява сърцето.

И така, това е успокояваща практика. Можете да си изберете различни обекти, върху които да се концентрирате, като се тренирате да задържате вниманието си върху тях, докато се вглъбите или не станете едно с тях. Изпитвате едно чувство на сливане с обекта на концентрация и това наричаме вглъбяване.

Другата практика е випасана или „проникновена медитация”. При проникновената медитация отваряме ума си за всичко. Не избирате конкретен обект, върху който да се концентрирате или да се вглъбите, а наблюдавате с цел да разберете как стоят нещата. Това, което можем да видим относно положението на нещата е, че всички сензорни опитности са нетрайни. Всичко, което виждате, чувате, миришете, вкусвате, докосвате, всички ментални условия – чувства, спомени и мисли – са променящи се условия на ума, които се надигат и отминават. Във випасана ние приемаме тази характеристика на преходност  (или промяна) като начин на разглеждане на всички сензорни преживявания, които може да се наблюдават по време на седенето ни.

Това не е просто философски похват или вярване в конкретна будистка теория: преходността трябва да се прозре с отварянето на ума за наблюдение и с осъзнаването на това как стоят нещата. Не е и въпрос на анализ с допускане, че нещата трябва да са по определен начин и когато те не са, да се опитваме да разберем защо така. С тази практика на прозрение ние не се анализираме и дори не се опитваме да променим нещо, така че да пасне на нашите желания. В тази практика просто търпеливо наблюдаваме, че всичко, което се надига, отминава, било то ментално или физическо.

Това включва самите сетивни органи, обектите на възприятието и съзнанието, което се надига при контакта с тях. Имаме и менталните условия на харесване и нехаресване на това, което виждам, миришем, вкусваме, чувстваме и докосваме, имената, които им даваме, и идеите, думите и концепциите, които създаваме около сетивната опитност. По-голямата част от живота ни се базира на погрешни предположения, направени поради неразбиране и неизследване на естеството на нещата. За човек, който не е пробуден и осъзнат, животът често е потискащ или озадачаващ, особено когато се появят разочарования и трагедии. И тогава човек е смазан, защото не е наблюдавал естеството на нещата.

В будизма ние използваме думата Дамма или Дхарма, която означава „така, както е”, („Начинът, по който е”, „подредбата на нещата”, „природата на нещата”) „природните закони”. Когато наблюдаваме и „практикуваме Дамма”, отваряме ума си за това как стоят нещата. По този начин вече не реагираме слепешката на сетивното преживяване, а го разбираме и чрез това осъзнаване започваме да го пускаме. Започваме да се освобождаваме от заслепяването и забуждението относно появата на нещата. Осъзнатостта и пробуждането не са въпрос на ставане, а на бъдене. Наблюдаваме как е сега, а не правим нещо, за да станем осъзнати в бъдеще. Наблюдаваме тялото така, както е сега, седящо. То принадежи на природата, нали? Човешкото тяло принадлежи на земята и има нужда да се поддържа от нещата, които идват от земята. Не можете да живеете от въздух или да се опитате да внасяте храна от Марс или Венера. Трябва да ядете нещата, които живеят и растат на тази Земя. Когато тялото умре, то се връща в земята, разпада се, гние и отново става едно с нея. Следва законите на природата, на съзиданието и разрухата, на раждането и умирането. Всичко, което е родено, не остава постоянно в едно състояние – то расте, остарява и после умира. Всички неща в природата, дори самата вселена, имат своя продължителност на съществуване, раждане и смърт, начало и край. Всичко, което можем да възприемем и да си представим, е променливо. Нетрайно. Затова и никога не може трайно да ни задоволи.

В Дамма-практиката ние наблюдаваме тази незадоволителност на сетивното преживяване. Отбележете как в собствения си живот, когато очаквате да бъдете задоволени от сензорни обекти или преживявания, получавате само временно удовлетворение, доволство може би, моментно щастие – и после това се променя. Това е така, защото няма нито една точка в сензорното съзнание, която да има постоянно качество или субстанция. И така сетивното преживяване винаги е променящо се, а ние, от невежество и неразбиране, очакваме много от него. Имаме склонност да изискваме, да се надяваме и да създаваме всякакви неща само за да се почувстваме ужасно разочаровани, отчаяни, натъжени и уплашени. Същите тези очаквания и надежди ни водят към отчаяние, терзание, скръб и тъга, ридания, старост, болест и смърт.

Това е начин да изследваме сетивното съзнание. Умът може да мисли в абстракции. Може да създава всякави идеи и образи. Може да прави нещата много фини или груби. Има цяла палитра от възможности от най-префинените състояния на блажено щастие и екстаз до много груби и болезнени мъки; от рая до ада, ако използваме по-картинна терминология. Но постоянен ад няма, нито пък постоянен рай, няма никакво постоянно състояние, което да бъде уловено. В нашата медитация, когато започнем да осъзнаваме ограниченията, незадоволителността, променливата природа на цялата сетивна опитност, разбираме и, че те на са „мои” или „на мен”, а анатта – не-аз.

Осъзнавайки това, започваме да се освобождаваме от идентифицирането със сетивните условия. Не го правим с отвращение към тях, а с разбиране за това, какво са. Това е истина, която трябва да бъде осъзната, а не вяра. „Анатта” не е будистко вярване, а осъзнаване. Ако не отделите време да изследвате и разберете това, вероятно ще прекарате целия си живот с увереността, че вие сте вашето тяло. Макар да е възможно в някакъв момент да си помислите: „О, аз не съм моето тяло”, защото сте прочели някакво вдъхновяващо стихотворение или философско есе. Може да си помислите, че е добра идея човек да не е тялото си, но още няма да сте го осъзнали. И макар някои хора, интелектуалци и т.н., да казват: „Ние не сме тялото. Тялото не е аз.”, това е лесно да се каже, но да се разбере е нещо друго. Чрез тази практика на медитиране, чрез изследването и разбирането на това как стоят нещата, ние започваме да се освобождаваме от привързването. Когато вече не очакваме и не изискваме, тогава не изпитваме и резултатното отчаяние, тъга и скръб, когато не получим каквото искаме. И така, това е целта – нибана, или осъществяването на невкопчване към всеки феномен, който има начало и край. Когато оставим ( пуснем) това коварно и навично привързване към всичко, което има раждане и смърт, тогава започваме да осъществяваме Безсмъртие.

Някои хора живеят, реагирайки на живота, защото така са условени, като кучетата на Павлов. Ако не сте пробудени за начина, по който стоят нещата, тогава вие сте само едно условено интелигентно създание, а не условено глупаво куче. Можете с презрение да гледате как кучетата на Павлов слюноотделят при звука на звънеца, но забележете как и ние правим много подобни неща. Това е така, защото при сетивните опитности всичко е условяване, няма личност, няма „душа”, няма същност. Тези тела, чувства, спомени и мисли са перцепции, условени в ума чрез болката, чрез раждането ни като човешко същество, раждането в семействата ни, в класата, расата, народността, в мъжко или женско тяло, привлекателно или не, и т.н. Всичко това са условия, които не са наши, не са аз, не са мои. Тези условия следват природните закони. Не можем да кажем: „Не искам тялото ми да остарява.” – е, ние можем да го кажем, но колкото и да сме настойчиви, то все пак ще остарее. Не можем да очакваме тялото никога да не изпитва болка или да не се разболява, или винаги да има идеално зрение и слух. Надяваме се, нали? „Надявам се винаги да съм здрав, никога да не ставам инвалид, винаги да имам добро зрение, никога да не ослепявам, да имам добър слух, та никога да не ставам един от онези стари хора, на които всички крещят, и се надявам никога да не ставам сенилен, винаги да контролирам нуждите си, докато умра на 95, напълно адекватен, с ума си и ведър, а, и да умра в съня си, без болка.” Така всички бихме искали. Някои от нас могат да изкарат дълго и да умрат по най-идиличен начин, а може и утре на всички ни очните ябълки да изскочат. Малко вероятно е, но може да се случи! Както и да е, бремето на живота значително олеква, когато разглеждаме ограниченията на живота. Тогава знаем какво можем да постигнем, какво можем да научим. Такова огромно човешко нещастие се поражда от очакването на много и неполучаването на желаното.

В нашата медитация и проникновено разбиране за подредбата на нещата ние виждаме, че красотата, изискаността, удоволствието са нетрайни условия – както болката, нещастието и грозотата. Ако наистина разберете това, ще можете да се радвате и изтърпите всичко, което ви се случи. Голяма част от урока на живота е да се научим да търпим каквото не харесваме у себе си и в света около нас; да сме търпеливи и добри и да не правим сцени заради несъвършенствата в сетивните преживявания. Можем да се адаптираме, да изтърпим и да приемем променящите се характеристики на сетивния цикъл на живот и смърт, като го пуснем и вече не се привързваме към него. Когато се освободим от идентифицирането с него, изпитваме истинската си природа, която е ярка, чиста, знаеща, но вече не е нещо лично. Не е „аз” или „мен” – няма постигане и няма привързване. Можем да се привържем само към това, което не сме!

Ученията на Буда са само помощни средства, способи за разглеждане на сетивните преживявания, които ни помагат да ги разберем. Не са Заповеди, не са религиозни догми, които трябва да приемем и в които да вярваме. Те са само пътепоказатели, сочещи как стоят нещата. Така че ние не използваме ученията на Буда, за да се вкопчим в тях, а само за да си напомняме да сме будни, нащрек и осъзнати, че всичко, което се надига, отминава.

Това е продължително, постоянно наблюдение и разсъждение върху сетивния свят, защото той има могъщо въздействие. С тела като нашите, в обществото, в което живеем, натискът, който ни се оказва, е фантастичен. Всичко се движи толкова бързо – телевизията и технологиите на времето, колите – всичко се движи с много високо темпо. Всичко е много привлекателно, вълнуващо и интересно и обостря сетивата ви. Забележете, като идете в Лондон как всички реклами придърпват вниманието ви към бутилки с уиски и цигари. Вниманието ви е привлечено към неща, които можете да купите, в поредното прераждане в сетивното преживяване. Материалистическото общество подклажда алчността, за да похарчите парите си и пак никога да не сте доволни от това, което имате. Винаги има нещо по-добро, нещо по-ново, нещо по-вкусно от онова, което беше вчера… и това продължава ли продължава, придърпвайки ви към обектите на сетивата.

Но когато идваме в храма, не сме тук, за да се гледаме или да бъдем привлечени към предмети в помещението, а за да си напомняме с тях. Напомняме си или да концентрираме ума си върху някой успокояващ обект или да го отворим, за да изследваме и наблюдаваме как стоят нещата. Всеки един от нас трябва да изпита това. Ничие просветение няма да просветли нас, останалите. Това е движение навътре: не търсете някой навън, който е просветлен, за да просвети вас.

Бидейки човешки същества, имаме ум, който може да разглежда и наблюдава. Можете да наблюдавате дали сте щастливи или нещастни. Можете да наблюдавате гнева или ревността, или объркването в ума си. Когато седите и сте много объркани и разстроени, у вас го има това, което знае за тези чувства. Вие може да ги мразите или просто слепешката да им реагирате, но ако сте по-търпеливи, можете да наблюдавате, че това е временно, променящо се условие на объркване или гняв, или алчност. Животното не може да направи това, когато е ядосано, то изцяло е само гнева си, изгубва се в него. Кажете на една гневна котка да си наблюдава гнева! Аз доникъде не можах да стигна с нашата котка, тя не може да разглежда алчността. Но аз мога и съм сигурен, че и всички вие можете. Виждам вкусна храна пред себе си и движението в ума ми е същото като при нашата котка Дорис. Но ние можем да наблюдаваме животинското привличане към неща, които миришат хубаво и изглеждат хубаво.

Това е да изпозваш мъдрост, като наблюдаваш този импулс и го разбираш. Това, което наблюдава ачността, не е алчност. Алчността не може да се наблюдава сама себе си, но това, което не е, може да я наблюдава. Това наблюдение ние наричаме „Буда” или „Буда-мъдрост” – осъзнатост за това как стоят нещата.

Из „Осъзнатост: Пътят към Безсмъртието”, Ajahn Sumedho

Вещи способи: Пускане (Letting Go)

Истинно, мъдрост бликва от медитацията;
Без медитация, мъдростта чезне;
Като знае тези два пътя
на напредване и упадък,
нека човек се държи така,
че мъдростта да се увеличава.

Даммапада 282

Вече обсъждахме Първата Благородна Истина – страданието – която става нарастващо очевидна, докато седите и съзерцавате собственото си тяло и ум. Просто осъзнавайте какво става: можете да видите, че когато минават добри мисли или физическо удовоствие, има щастие, а когато има болка или негативизъм, има отчаяние. Разбираме, че винаги, по навик, се опитваме да постигнем, да поддържаме или да се отървем от дадени условия. С Втората Благородна Истина осъзнаваме надигането на трите вида желание – за сетивно удоволствие, за ставане или за отърваване от нещо – и как те се пораждат според условията. Проникновението на Третата Благородна Истина е, че това, което се надига има край. Ние осъзнаваме края, пускането – letting go, и така развиваме Четвъртата Благородна Истина – Истината за Осморния път – правилно разбиране, правилно намерение, правилна реч, правилно действие, правилно препитание, правилно усилие, правилно внимание и правилна концентрация – с други думи, пътят на осъзнатостта.
За да сме осъзнати, ни трябват вещи способи, защото в началото сме малко забъркани. Мислим за осъзнатостта и за нашето осъзнаване като за нещо, което трябва да получим, постигнем или развием; но това намерение, тази концептуализация, ни правят невнимателни. Стремим се да бъдем осъзнати, вместо да наблюдаваме ума, докато се опитва да стане или да постигне нещо, следвайки трите вида желания, които ни причиняват страдание.
Практиката на пускане (letting go) е много ефективна за умове, обладани от натрапчиво мислене: опростявате медитационната си практика само до един израз – „пускам” – let go, вместо да се опитвате да развивате една практика, а после друга, да постигате това, да се хващате с друго, да разбирате трето, да четете сутите, да изучавате Абидамма… после да учите пали и санскрит… после Мадиамика и Праджня Парамита… да получите посвещения в Хинаяна, Махаяна, Ваджраяна… да пишете книги и да станете световноизвестни авторитети в будизма. Вместо да ставате световноизвестни експерти в будизма и да ви канят на големи международни будистки конференции, просто „пускайте, пускайте…” „Let go, let go, let go…”
Аз две години правих само това. Всеки път, когато се опитвах да разбера или схвана нещата, казвах „пусни, пусни…”, докато желанието не избледнееше. Давам ви съвсем просто решение, за да ви спася от оплитането в огромно количество страдания. Няма нищо по-мъчително от присъствието на международни будистки конференции! Някои от вас може да имат желанието да станат Буда на епохата, Майтрея, да излъчват любов по целия свят – но вместо това аз ви предлагам да сте торни червеи, да пуснете това желание за излъчване на любов по целия свят. Бъдете торен червей, който знае само тези думи – „пускам, пускам…” – „let go, let go…” Разбирате ли, ние сме Малката Колесница, Хинаяна, и разполагаме само с тези прости, бедняшки практики!
Важното в медитацията е да бъдете постоянни и непоколебими в практиката, с твърдото намерение за просветление. Не става дума за надутост или оглупяване, а за решителност, дори когато стане трудно. Напомняйте си за Буда-Дамма-Санга и се дръжте за тях. Пуснете отчаянието, раздразнението, болката, съмнението, всичко, което се надига и минава и за което обичайно прилепвате и се идентифицирате. Дръжте това „пускам” като постоянен рефрен в ума си, така че да изскача, където и да сте.
Първоначално трябва да обсебим умовете си с него, защото те по принцип са обсебени от всякакви безполезни неща – от тревоги за това и онова, съмнение, гняв, отмъстителност, ревност, страх, тъпота и глупост от различен сорт. Ние имаме маниакални умове, които натрапчиво са обсебени от неща, причиняващи ни болка и трудности в живота. Обществото ни е научило как да пълним ума, да го задръстваме с идеи, предразсъдъци, съжаления, предчувствия и очаквания – това е общество за пълнене на съдове. Погледнете книжарниците, пълни с всякаква информация, която бихте искали да знаете, публикувана с хубави корици, снимки и илюстрации… Или можем да запълним умовете си, гледайки телевизия, ходейки на кино, четейки вестници… Това е добър начин да запълните ума си – но вижте какво печатят по вестниците! Всякакви неща, които действат върху низшите инстинкти и стремления на хората – насилие, войни, корупция, перверзии, клюки.
Всичко това има своя ефект върху ума. И както умовете ни са обсебени от факти, символи и условности, ако ги понатъпчем още малко, ще ги задръстим и ще трябва да полудеем. Можем да излезем и да се напием – това е начин на разпускане – letting go. За какво мислите са кръчмите? Там казваме всички неща, които искаме да кажем, но не ни стиска, докато сме трезви. Там можем да сме нерационални, смешни, глупави, да лудуваме, „защото бях пиян, под въздействието на алкохола”.
Когато не разбираме природата на нещата, сме много сугестивни. Можете да видите как в обществото сугестията действа върху тинейджърите. Имаме пънкарско-рокаджийско поколение – всички в него се мислят за пънкари и се държат като такива. Модата е изцяло сугестия – жените не са красиви, ако не са облечени по определен начин. Киното предлага всякакви видове наслади за сетивата и ние си мислим, че може би трябва да пробваме еди какво си, че може би пропускаме нещо, ако не го опитаме… Толкова е тъжно, че вече никой не знае какво е красиво и какво грозно. Някой казва, че хармонията е какафония и ако вие не знаете и още сте обекти на сугестията, започвате да му вярвате. Дори в началото да се дърпате, това започва да работи в ума ви и вие си мислите: „Може би така е правилно. Може би аморалното е морално, а моралното – аморално.”
Ние се чувстваме длъжни да знаем всякакви неща – да ги разберем и да се опитаме да убедим другите. Слушате беседите ми, четете книги и искате да кажете на другите за будизма – може дори да ви обхване евангелистки дух – но продължавайте да пускате (let go) дори това желание да кажете на другите. Когато ни обхване ентусиазъм, започваме да се натрапваме на хората, но в медитация пускаме това желание за въздействие върху другите, докато моментът сам не дойде – тогава това се случва естествено, а не е плод на агресивна амбиция.
Вършите каквото вършите и пускате. Когато хората ви казват да прочетете тази и онази книга, да идете на този или на онзи курс… да учите пали, Абидамма… да се заровите в историята на будизма, в будистката логика… и т.н. и т. н… „пускайте, пускайте”. Ако пълните ума си с повече концепции и мнения, само увеличавате способността си за съмнение. Само като се научите да изпразвате ума, можете да го пълните със стойностни неща – а научаването на това изисква голяма мъдрост.
Тук аз ви давам вещи способи за медитативната ви практика. Фикс-идеята „let go” – „пусни”, е вещ способ – като я повтаряте отново и отново, винаги когато възникне мисъл, вие сте осъзнати за нейната поява. Пускате всичко, което помръдне – но ако то не си отиде, не го насилвайте. Това „пускане” – letting go, е способ за почистване на ума от натрапчиви мисли и негативизъм; използвайте го нежно, но твърдо. Медитацията е вещо пускане, умишлено изпразване на ума, за да видим неговата чистота – почистваме, за да можем да вкараме правилните неща вътре.
Вие уважавате ума си, така че бъдете по-внимателни с това, което слагате в него. Когато имате хубава къща, вие не вкарвате в нея цялата смет от улицата. Вкарвате неща, които ще я обогатят и ще я направят разтоварващо и приятно място.
Ако ще се идентифицирате с нещо, не се идентифицирайте с тленни условия. Разгледайте каква е идентификацията – изследвайте ума си, за да видите ясно природата на мисълта, паметта, сетивното съзнание и чувството като нетрайни условия. Насочете вниманието си към по-бавни неща, към преходността на телесното усещане. Изследвайте болката и я вижте като движеща се енергия, променящо се условие. Емоционално, когато ви боли, тя изглежда нещо постоянно, но това е илюзията на емоциите – пуснете ги всичките да си идат. Дори да имате прозрение, дори всичко да ви е кристално ясно – пуснете и прозрението да си иде.
Когато умът е празен, кажете :Кой е този, който пуска?” Задайте въпроса, опитайте се да откриете кой е, какво е това, което пуска. Извикайте това незнаещо състояние с думата „Кой” – „Кой съм аз? Кой пуска?” Надига се състояние на несигурност; извикайте го, поканете го, нека бъде… И ето я празнотата, пустотата, състоянието на незнаене, когато умът е празен.
Продължавам да наблягам на правилното разбиране, правилното поведение, правилното намерение за опростяване на живота ви, за да не се въвличате в сложни, оплитащи занимания. За да не живеете безхаберно, експлоатирайки другите, без уважение към себе си и околните. Развийте Предписанията като стандарт и развийте неккама – отричане от това, което е ненужно и непохватно – и после, ментално, пуснете алчността, пуснете омразата, пуснете заблудата.
Това не е ненавист към тези условия, а просто пускане да си отидат, когато откриете, че сте се привързали към тях. Когато страдате – „Защо страдам? Защо съм нещастен?” Защото сте прилепнали към нещо! Открийте към какво сте прилепнали, за да стигнете до източника. „Нещастен съм, защото никой не ме обича.” Дори да ви обичат, пак ще страдате, ако смятате, че другите хора са отговорни за вашето нещастие или страдание. Някой казва: „Ти си най-великият човек на света!” – и вие скачате от радост. Друг казва: „Ти си най-ужасният човек, който съм срещал през живота си!” – и вие се депресирате. Пуснете тази депресия, пуснете щастието. Придържайте се към простотата в практиката – живейте живота си осъзнато, морално и имайте вяра в пускането – letting go.
Важно е да осъзнаете, че никой от нас не е беззащитна жертва на съдбата – но сме такива, докато сме невежи. Докато сте невежи, сте беззащитни жертви на невежеството си. Всичко невежо се ражда и умира, обречено е да умре – това е то. Уловено е в цикъла на смъртта и прераждането. И ако умрете, ще се преродите – можете да разчитате на това. И колкото по-небрежен е животът ви, толкова по-лошо ще е прераждането.
Будата е дал учението за прекъсването на цикъла и това е чрез осъзнатост, чрез виждането на цикъла, а не в привързването към него. Когато пуснете цикъла, вече не може да ви навреди. Пускате цикъла, пускате раждането и смъртта, пускате ставането. Пускането на желанието е разгръщането на Третата Благородна Истина, която води към Осморния път.

Читавивека – Ученията на Смълчания Ум, Ajahn Sumedho
Беседа, водена през април 1979 г. в Оукън Холт

В превода съм запазила английския израз „let go” като удивително точен. След месеци на разсъждения и наблюдения как колеги го превеждат – от „освободи се” до „откажи се” и „остави”, стигнах до личното си прозрение за „пусни” – държа чаша на масата – прилепнала съм към нея – и после я пускам. В моята практика това се превърна в своеобразно хуа тоу, или коан, като го използвам в английския му вариант – let go – „Пусни нещото да си иде.”

За опасностите от самади

Самади може да донесе много вреда или много полза за медитатора. Не може да се каже, че дава само едното или само другото. За човек, който няма мъдрост, е вредно, но за човека с мъдрост може да е от голяма полза и да доведе до прозрение.
Това, което може да навреди на медитатора е вглъбеното самади (джана), самади на дълбокото, непрекъснато спокойствие. Това самади носи голям покой (мир). Когато има мир, има щастие. Когато има щастие, се надигат привързване и прилепване към това щастие. Медитаторът не иска да съзерцава нищо друго, а само да се отдаде на това приятно чувство. След дълго практикуване може да се развие умение за много бързо влизане в самади. Достатъчно е да регистрираме обекта на медитацията и умът влиза в покой, и ние не искаме да излизаме от него, за да изследваме каквото и да е било. Затъваме в това щастие. Това е една опасност за практикуващия медитация.
Трябва да използваме упачара самади: Навлизаме в покоя и когато умът е достатъчно усмирен, излизаме от него и наблюдаваме външната активност. (Т.е. всеки вид сетивни впечатления. Използва се в контраст с „вътрешната неактивност” на вглъбеното самади (джана), където умът не „излиза” сред външните сетивни впечатления.)
От наблюдаването на външното със спокоен ум се надига мъдрост. Това е трудно за разбиране, защото е почти като обикновеното мислене и въобразяване. Тук, когато мисленето присъства, можем да смятаме, че умът не е спокоен, но всъщност мисленето се случва в самия покой. Имаме съзерцание, но то не нарушава покоя. Можем да подтикнем размисли с цел да ги съзерцаваме. Подтикваме ги, за да ги разследваме, а не за да има безцелно мислене и догаждане. Това е нещо, което се надига от ума в покой. Нарича се „съзнание в покой и покой в съзнание”. Ако е обикновено мислене или въобразяване, умът няма да е спокоен, а ще се вълнува. На аз не говоря за обикновеното мислене. Това е чувство, което се надига от ума в покой. Нарича се „съзерцание”. Мъдростта се ражда именно тук.
Значи може да има правилно самади и неправилно. Неправилно самади има, когато умът влезе в покой и няма никаква осъзнатост. Човек може да седи два часа, дори ден, но умът няма да знае къде е бил или какво е станало. Не знае нищо. Има покой, но нищо повече. Имаме добре наострен нож, който не си даваме грижа да използваме. Това е заблуден тип покой, защото няма много самоосъзнаване. Медитаторът може да мисли, че вече е достигнал абсолюта и не пожелава да търси нищо друго. На това ниво самади може да е враг. Не може да се надигне мъдрост, защото няма осъзнатост за правилно и погрешно.
При правилно самади, независимо какво ниво на покой е достигнато, има осъзнатост. Има пълна будност и ясна представа. Това е самади, при което възниква мъдрост, човек не може да се изгуби в него. Практикуващите добре трябва да разберат. Не можете без тази осъзнатост, тя трябва да присъства от началото до края. При такова самади няма опасност.
Може би се чудите: откъде идва ползата, как се надига мъдрост от самади? Когато е развито правилно самади, мъдростта има шанс да се надигне по всяко време. И когато окото види форма, ухото чуе звук, носът помирише мирис, езикът опита вкус, тялото усети докосване и умът възприеме ментални впечатления, във всяко едно положение, съзнанието остава с пълно познание за истинската природа на тези сетивни сигнали и не ги следва.
Когато умът има мъдрост, той не е придирчив, не избира. Във всяка поза сме напълно осъзнати за пораждането на щастието и нещастието. Пускаме ги и двете. (let go) Не прилепваме към тях. Това се нарича правилна практика, която присъства при всички положения. Този израз – „всички положения”, не се отнасят само до разполагането на тялото, а и до ума, който е осъзнат, с ясна представа за истината по всяко едно време. Когато самади е правилно развито, мъдростта се надига по този начин. Това се нарича „прозрение”, познание за истината.
Има два вида покой – груб и фин. Покоят, който идва от самади е груб. Когато умът е в покой, има щастие. Тогава умът взема това щастие за покой. Но щастието и нещастието са „ставане” и раждане. От тук нямаме изход от самсара, защото пак сме прилепнали към тях. Така че щастието не е покой и покоят не е щастие.
Другият вид покой е този, който идва от мъдростта. Тук не бъркаме покоя с щастието. Разпознаваме ума, който съзерцава и сам разпознава щастието и нещастието като покой. Покоят, който се надига от мъдростта не е щастие, а това, което вижда истината за щастието и нещастието. Няма прилепване към тези състояния, умът се издига над тях. Това е същинската цел на всяка будитска практика.
Из „Вкусът на свободата”, Ajahn Chah

ПЪТЯТ В ХАРМОНИЯ

Днес искам да ви попитам: „Сигурни ли сте вече, уверени ли сте в своята медитационна практика?” Питам, защото в наши дни много хора преподават медитация, било то монаси или цивилни, и се боя, че може да сте обхванати от колебания и съмнение. Ако имаме ясно разбиране, ще можем да направим ума спокоен и стабилен.
Трябва да разберете осморния път като морал, концентрация и мъдрост. Пътят се свежда именно до това. Нашата практика има за цел да прояви този път в нас.
Когато седим в медитация, ни се казва да затворим очи и да не гледаме нищо друго, защото предстои да гледаме право в ума. Когато затворим очи, вниманието ни идва навътре. Установяваме го върху дишането, центрираме чувствата си там, фокусираме осъзнатостта си. Когато факторите на пътя са в хармония, ще можем да видим дъха, чувствата, ума и менталните обекти такива, каквито са. Тук ще видим „точката на фокус”, където самади и другите фактори на пътя се срещат в хармония.
Когато седим в медитация и следим дъха си, мислете си, че седите сами. Никой друг не седи около вас, няма нищо. Разгърнете това чувство, че седите сами, докато умът пусне – let go, всички външни сигнали и се съсредоточи основно върху дъха. Ако си мислите: „Еди кой си седи тук, еди кой си седи там”, няма покой и умът не се прибира навътре. Отхвърлете всичко това, докато не остане никой около вас, докато всичко не се изпразни, докато не остане колебание или интерес към заобикалящата среда.
Оставете дъха да се движи естествено, не го насилвайте да е къс или дълъг, просто седете и го наблюдавайте как влиза и излиза. Когато умът остави всички външни впечатления, различните шумове от колите или други неща вече няма да ви пречат. Нищо, било то образи или звуци, няма да ви смущава, защото умът не го възприема. Вниманието ви ще е съсредоточено върху дъха.
Ако умът е объркан и не се концентрира върху дишането, дълбоко поемете дъх, колкото можете, и после го издишайте, докато напълно изпразните дробовете. Направете го три пъти и после възстановете вниманието си. Умът вече ще е спокоен.
Съвсем естествено е известно време той да е в покой и после отново да се надигнат неспокойство и объркване. Когато това се случи, концентрирайте се, отново вдишайте дълбоко, и после отново възстановете вниманието си върху дишането. Продължавайте все така. Когато това се случи много пъти, ще станете опитни и умът ще остави – let go всички външни проявления. Външните впечатления няма да стигат до него. Сати ще бъде твърдо установена.
С изфинването на ума се изфинва и дишането. Чувствата ще стават все по-фини и по-фини, тялото и умът ще олекват. Вниманието ни е изцяло насочено навътре, ясно виждаме вдишванията и издишванията и ясно виждаме всички впечатления. Тук ще видим срещата на морал, концентрация и мъдрост. Това се нарича пътят в хармония. Когато я има, умът ни е освободен от объркване и става едно. Това се нарича самади.
След като дълго сме наблюдавали дъха си, той може да стане много неуловим; осъзнатостта за него постепенно ще престане и ще остане едва бегла осъзнатост. Дъхът може да стане толкова неуловим, че да изчезне! Може би само седим и няма никакво дишане. Всъщност дишането си го има, но изглежда, че го няма. Това е, защото умът е достигнал най-префиненото си състояние и има само бегла осъзнатост. Минал е отвъд дишането. Установява се знанието, че дишането е изчезнало. Какво ще вземем за обект на медитацията сега? Това знание става нашият обект – осъзнатостта, че няма дишане.
На този етап може да се случат неочаквани неща: някои хора ги изпитват, други – не. Ако все пак възникнат, трябва да сме твърди със силна осъзнатост. Някои хора виждат, че дъхът е изчезнал и се плашат, страхуват се, че ще умрат. Просто трябва да приемем ситуацията. Установяваме, че няма дишане и взимаме това за обект на осъзнаване.
Можем да кажем, че това е най-твърдият, най-сигурен вид самади: има само едно, твърдо, непоклатимо състояние на ума. Тялото може да стане толкова леко, сякаш изобщо го няма. Имаме чувството, че седим в празно пространство, напълно празни. Макар това да изглежда много необичайно, трябва да разберете, че няма от какво да се тревожите. Установете ума си си така.
Когато умът е в стабилно едно, без сетивни впечатления, които да го смущават, човек може да остане в това състояние неопределен период от време. Няма да има болезнени усещания. Когато самади е достигнало това ниво, можем да го напуснем, когато решим, но излизането от него трябва да е комфортно, не защото сме отегчени или уморени. Излизаме от него, защото това ни е достатъчно, изпитваме лекота и нямаме никакви проблеми.
Ако можем да развием такъв вид самади, когато седим, да кажем 30 минути или час, умът ще е спокоен и хладен много дни. Когато умът е такъв, той е чист. Каквото и да изпитаме, той ще се намеси и ще го обследва. Това е плодът на самади.
Моралът има една функция, концентрацията – друга, мъдростта – трета. Тези фактори са като цикъл. Можем да ги видим всичките в един спокоен ум. Когато умът е хладен, той е събран и сдържан заради мъдростта и енергията на концентрацията. Колкото по-събран става, толкова по-префинен, което от своя страна дава сила на морала да нарастне в чистота. Пречистването на морала ни помага за развиване на концентрацията. Когато концентрацията е твърдо установена, тя помага за надигането на мъдростта. Моралът, концентрацията и мъдростта си помагат и са взаимосвързани.
Накрая пътят става един и функционира непрекъснато. Трябва да се стремим към силата, която се надига от пътя, защото тя води до прозрение и мъдрост.
Из „Вкусът на свободата“, Ajahn Chah

НАСТОЯЩИ КАРМА-РЕЗУЛТАТИ

Действително, поради чувствено жадуване, условени от чувствено жадуване, подтиквани от чувствено жадуване, изцяло водени от чувствено жадуване, царе се бият с царе, принцове – с принцове, свещеници – със свещеници, граждани – с граждани, майка се кара със син, син – с майка, баща – със сина, синът – с баща; брат се кара с брата, брат – със сестрата, сестра – с брата, приятел с приятел.
И така, заради разногласия, кавги и свади, те се хвърлят едни на други с юмруци, прътове или оръжия. И като така, пострадват от смърт или смъртна болка.
И още, поради чувствено жадуване, условени от чувствено жадуване, подтиквани от чувствено жадуване, изцяло водени от чувствено жадуване, хората влизат в къщи, грабят, плячкосват цели домове, извършват обири по пътища, прелъстяват чужди жени. После управниците ги хващат и им въздават различни наказания. И така те си навличат смърт или смъртна болка. Това е злочестината на чувственото жадуване, натрупването на страдание в сегашния живот, поради чувствено жадуване, условено от чувствено жадуване, причинено от чувствено жадуване, изцяло зависимо от чувствено жадуване.

БЪДЕЩИ КАРМА-РЕЗУЛТАТИ

И още, хората тръгват по лошия път в делата си, по лошия път в думите си, по лошия път в мислите си; и като тръгват по лошия път в делата, думите и мислите си, при разпадането на тялото след смъртта, те изпадат в долно състояние на съществуване, в състояние на страдание, в злощастна участ, в бездната на адовете. Но това е злочестината на чувственото жадуване, натрупването на страдание в бъдещия живот поради чувствено жадуване, условено от чувствено жадуване, причинено от чувствено жадуване и изцяло зависимо от чувствено жадуване.

КАРМА КАТО ВОЛЯ

Aнгутара Никая. VІ. 63 Волята (четана), аз наричам „Карма” (действие). Повелил, човек действа с тяло, реч и ум.
Има действия (камма), които зреят в ада… зреят в животинското царство… зреят в царството на духовете… зреят сред човеците… зреят в небесните светове.

Резултатът от действията (випака) е три вида: зрее в сегашния живот, в следващия живот, в бъдещите животи.

НАСЛЕДСТВО НА ДЕЯНИЯТА (КАРМА)

Всички същества са собственици на своите деяния (камма, санскр. Карма), наследници на своите деяния: техните деяния са утробата, от която избуяват, със своите деяния те са обвързани, техните деяния са тяхно убежище. Каквито деяния извършат – добри или лоши – на такива ще бъдат наследници.
И където съществата възникнат в съществуване, там техните деяния ще узреят; и където узреят техните деяния, там те ще заслужат плодовете на тези деяния, било то в този живот, следващия или в някой друг бъдещ живот.
Ще дойде време, когато могъщият океан ще изсъхне, ще изчезне и няма да го има. Ще дойде време, когато могъщата земя ще бъде опустошена от огън, ще изчезне и няма да я има. Но няма да има край за страданието на съществата, които, запречени от невежество и впримчени от желание, са притеснени и ускорени в този кръг от прераждания.

Желанието (тана) не е единствената причина за злодеяние и като така за цялото страдание и злочестина, произлезли в този и следващия живот; но където има желание, в зависимост от желанието може да се надигне завист, гняв, омраза и много други зли неща, произвеждащи страдание и злочестина. И всички тези егоистични, жизнеутвърждаващи импулси и действия, заедно с различните видове злочестина, произведени тук или после, всичко се корени в слепота и невежество (авиджа).

КАРМА

Втората Благородна Истина служи да обясни причините за привидните неправди в природата, като учи, че нищо на света не възниква без основание или причина и че не само нашите латентни тенденции, но цялата ни съдба, всички превратности са резултат от причини (карма), които трябва да търсим частично в този живот, частично в предишни състояния на съществуване. Тези причини са жизнеутвърждаващите дейности (камма, санскр. Карма), произведени от тялото, речта и ума. Съответно това троично действие (камма) определя характера и съдбата на всички същества. Точно очертаната Карма показва тези добри и зли прояви на волята (кусала-акусала-четана), заедно с прераждането. Това съществуване, или по-точно Процесът на Ставане (бава), се състои от активен и условяващ „Карма процес” (камма-бава) и от неговия резултат „Процесът на прераждане” (упапати-бава).
Тук също, когато разглежда Карма, човек не бива да губи от поглед безличностната природа (анатта) на съществуването. Когато има бурно море, не една и съща вълна се спуска върху повърхността на океана, а говорим за надигането и спускането на съвсем различни маси вода. По същия начин трябва да се разбира, че няма истински его-същности, които се спускат през океана на прераждането, а само жизнени вълни, които според своята природа и действия (добри или лоши), се проявяват тук като човеци, там като животни и другаде като невидими същества.
Още веднъж трябва да се наблегне фактът, че за правилния изказ понятието „карма” бележи само различните видове действия и не означава и не включва техните резултати.

САМСАРА

Самюта Никая /SXV.3 „Невъозбразимо е началото на тази Самсара; неоткриваемо е всяко първо начало на съществата, които препятствани от невежеството и впримчени от жадуването, са притеснени и ускорени в този кръг на прераждания.“

Самсара – колелото на съществуванието, букв. „Вечното Бродене” – е името, дадено в Пали канона, на морето на живота, неуморно надигащо се и спускащо се, символът на този продължителен процес на многократно раждане, стареене, страдание и умиране. По-точно казано: Самсара е непрекъснатата поредица от петорни Канда-комбинации, които, непрекъснато променящи се от миг на миг, се следват една друга през невъобразими периоди от време. Един жизнен период в тази Самсара представлява една малка частица. Следователно, за да обхване първата Благородна Истина, човек трябва да положи поглед върху Самсара, върху тази страховита поредица от прераждания, а не само върху един жизнен период, който, разбира се, понякога може да не е тъй болезнен.

Понятието „страдание” (дука) в първата Благородна Истина се отнася не само до болезнените телесни и ментални усещания, причинени от неприятни впечатления, а до всичко, което поражда или е подлежащо на страдание. Истината за Страданието учи, че благодарение на универсалния закон за нетрайното, дори извисените и грандиозни състояния на щастие са обект на промяна и унищожение и като така всички състояния на съществуване са незадоволителни и без изключение носят в себе си семената на страданието.

Кое мислите, че е повече: пороят от сълзи, които сте лели по този дълъг път – впримчени и забързани в този кръг от прераждания, свързвани с нежеланото и разделяни от желаното, този порой или водите на четирите океана?

Дълго сте страдали за смъртта на баща и майка, на синове, дъщери, братя и сестри. И докато сте страдали, сте пролели повече сълзи по този дълъг път, отколкото е водата в четирите океана.

S.ХV.13 „Кое мислите, че е повече: потоците кръв, които от вашите обезглавявания, са потопили този дълъг път или водите на четирите океана?

Дълго са ви хващали като крадци, мародери или изнасилвачи, и пак, от обезглавяванията ви повече кръв е напоила този дълъг път от водата в четирите океана.

Но как е възможно това?

Невъозбразимо е началото на тази Самсара; неоткриваемо е всяко първо начало на съществата, които, препятствани от невежеството и впримчени от жадуването, са притеснени и ускорени в този кръг на прераждания.

И така, вие отдавна търпите страдание, мъчение, несрета, и от отдавна пълните гробищата, наистина твърде дълго, за да сте доволни от всякакви форми на съществувания, твърде дълго за да не се обърнете и да се осовободите от всички тях.“